a)

Представлява ли проверка на лица по вътрешните граници по смисъла на член 22 от Кодекса на шенгенските граници или равностойна мярка общото законово или административното задължение, насочено към конкретни превозвачи, да не превозват до територията на Федерална република Германия чужди граждани, които не притежават необходимия паспорт или необходимото разрешение за пребиваване, като единственият начин, по който това задължение може да бъде изпълнено, е превозвачът да провери документите за преминаване на границата на всички пътници преди преминаване на вътрешната граница?

б)

Трябва ли налагането на посочените в т. 1) задължения да се преценява с оглед на член 23, буква а) от Кодекса на шенгенските граници, макар че превозвачите не упражняват „полицейски правомощия“ по смисъла на тази разпоредба, а възлагането на проверките от държавата също формално не води до прилагане на публични правомощия?

в)

При утвърдителен отговор на въпрос 1 б): като се имат предвид критериите на член 23, буква а), второ изречение от Кодекса на шенгенските граници, извършването на изискваната от превозвачите проверка може ли да се смята за недопустима мярка с ефект, равностоен на гранични проверки?

г)

Трябва ли налагането на посочените в т. 1) задължения, доколкото е насочено към предприятия, извършващи автобусен превоз по редовни линии, да се преценява с оглед на член 23, буква б) от Кодекса на шенгенските граници, съгласно който правомощието на превозвачите да извършват проверки за сигурност на лицата на пристанища и летища не накърнява отсъствието на контрол по вътрешните граници? Следва ли от това и недопустимост на проверките по смисъла на въпрос 1 извън пристанищата и летищата, ако те не представляват проверки за сигурност и не се извършват и на лица, които пътуват в рамките на държавата членка?