—

да обяви настоящата жалба за допустима и основателна,

—

да отмени решението на Комисията от 15 октомври 2019 г., с което стойността на поръчка CARDS/2008/166-429 се намалява от 1 199 125 EUR на 0 (нула) EUR и се разпорежда възстановяване на всички плащания в размер на 1 197 055,86 EUR, извършени на основание на посочената поръчка,

—

да постанови връщане на всички суми, които Комисията евентуално си е възстановила на основание на това решение, заедно с лихви за забава съгласно прилагания от Европейската централна банка процент, увеличен със 7 пункта,

—

да постанови плащане по последната издадена от жалбоподателя фактура за сумата от 437 649,39 EUR, заедно с лихви за забава съгласно прилагания от Европейската централна банка процент, увеличен със 7 пункта, както и освобождаване на паричната гаранция и присъждане на обезщетение за имуществените вреди в резултат на късното освобождаване на тази гаранция,

—

да постанови плащане на символична сума от 1 EUR като обезщетение за вреди, която обаче подлежи на промяна в хода на производството,

—

да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

1.

Първо основание — липса на компетентност на Комисията да приеме оспорваното решение, липса на правно основание за същото и нарушение на принципа на защита на оправданите правни очаквания. В това отношение жалбоподателят изтъква, че Комисията не е била компетентна да приеме оспорваното решение, представляващо изпълнително основание за събиране на вземането, което тя твърди, че има спрямо жалбоподателя, при липсата на арбитражна клауза, даваща компетентност на съда на Съюза по облигационните спорове между тях.

2.

Второ основание — погасяване по давност на твърдяното вземане и при всички положения нарушение на разумния срок, на член 73а, параграф 1 от Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета от 25 юни 2002 година относно Финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 248, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 198) (наричан по-нататък „Финансовият регламент от 2002 г.“), на правото на добра администрация, закрепено в член 41 от Хартата на основните права на Европейския съюз, и на член 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“). Според жалбоподателя вземането, което Комисията твърди, че има спрямо него, е погасено по давност, тъй като петгодишният срок, предвиден в член 73а от Финансовия регламент от 2002 г., е изтекъл. Освен това член 85б, параграф 4 от Регламент (ЕО, Евратом) № 2342/2002 на Комисията от 23 декември 2002 година относно определянето на подробни правила за прилагането на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета относно Финансовия регламент, приложим към общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 357, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 4, стр. 3) (наричан по-нататък „Регламентът за изпълнение от 2002 г.“), отнасящ се до основанията за прекъсване на давностния срок, не бил относим. При всяко положение и дори действително да е налице прекъсване на давностния срок, срокът, в който са издадени оспорваното решение и придружаващото го дебитно известие, очевидно не е разумен и е налице нарушение на член 41 от Хартата на основните права и на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ (доколкото същият прогласява основно право, което е и общ принцип на правото).

3.

Трето основание — нарушение на решение на Първоинстанционен съд Брюксел (Белгия) от 5 октомври 2017 г. и на максимата, че „административното производство се спира до приключване на наказателното производство“. Жалбоподателят поддържа, че Комисията е обвързана от решението от 5 октомври 2017 г., постановено от белгийски наказателен съд, който е обявил, че няма основания за наказателно преследване поради липсата на доказателства за инкриминираните деяния. Тъй като Комисията, която впрочем е била конституирана като граждански ищец по делото пред наказателния съд, решава да изчака изхода на белгийското производство преди да приеме решението за възстановяване, тя е обвързана от изхода на това производство и изводите на националния съд и то въпреки че решението на белгийския съд не е имало сила на пресъдено нещо за Комисията.

4.

Четвърто основание — явни грешки в преценката, опорочаващи обжалваното решение. В това отношение жалбоподателят смята, че твърдените деяния очевидно не са доказани и очевидно липсват нередности, още по-малко тежки. Обжалваното решение се основава на два доклада на OLAF. Направените от ответника оплаквания обаче не са доказани.

5.

Пето основание — нарушение на указанията за оферентите и на член 103 от Финансовия регламент от 2002 г. Жалбоподателят смята, че нито едно от оплакванията, които ответникът повдига срещу него, не се отнася до това, че жалбоподателят бил получил поверителна информация, бил сключил незаконно споразумение с конкурент, бил повлиял на комитета по оценка или възлагащия орган при разглеждането, изясняването, оценяването и сравняването на офертите. Следователно нито предпоставките по член 103 от Финансовия регламент от 2002 г., нито тези по член 13, буква а) от указанията за оферентите са налице.

6.

Шесто основание — нарушение на правото на защита поради незачитане на правото на жалбоподателя да бъде изслушан.

7.

Седмо основание — нарушение на принципа на добра администрация, принципа за добросъвестно изпълнение на договорите и забраната за „злоупотреба с права“. В това отношение жалбоподателят поддържа, че Комисията нито е положила грижа, нито е действала безпристрастно.

8.

Осмо основание — възражение за незаконосъобразност на член 103 от Финансовия регламент от 2002 г., тъй като този член е в разрез с общата забрана на неоснователното обогатяване. Всъщност член 103 от Финансовия регламент от 2002 г. открива възможност за институцията да си възстанови всички суми, платени по време на изпълнението на договора, дори изпълнителят напълно да е изпълнил последния. Така по силата на член 103 от Финансовия регламент от 2002 г. институцията може да ползва всички предоставени от изпълнителя услуги, без да му дължи каквото и да било плащане. Член 103 трябва да бъде обявен за незаконосъобразен, тъй като оправомощава институцията да увеличава без основание имуществото си в ущърб на това на изпълнителя.

9.

Девето основание (посочено при условията на евентуалност) — нарушение на член 103 от Финансовия регламент от 2002 г. и на принципа на пропорционалност. Според жалбоподателя институцията трябва да упражнява правото си на преценка в съответствие с член 103 от Финансовия регламент от 2002 г. Това означава, че Комисията не може да наложи няколко санкции, доколкото списъкът от санкции в член 103 не е кумулативен. Освен това правото на преценка трябва да се упражнява при спазване на принципа на пропорционалност, като институцията следва да се увери, че решението ѝ е пропорционално на тежестта на съответната нередност. Въпросното изискване за пропорционалност е израз на принципа на добросъвестност при изпълнението на договорите. В случая обаче това не е така.