Разпределение на компетенциите

С Договора от Лисабон се изяснява разпределението на компетенциите (правомощията) между Европейския съюз (ЕС) и неговите държави членки.

Наред с принципите на субсидиарност (според който ЕС може да действа само ако — и доколкото — целта на предложеното действие не може да бъде постигната в достатъчна степен от държавите членки, но може да бъде по-добре постигната на равнище ЕС) и на пропорционалност (според който съдържанието и обхватът на действията на ЕС не могат да надхвърлят необходимото за постигане на целите на договорите), съществува и принципът на възлагане (член 5 от Договора за Европейския съюз). Принципът на възлагане означава, че ЕС може да действа само в рамките на правомощията, които са му възложени с договорите на ЕС.

Разпределението на компетенциите е посочено в член 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) и е доуточнено в членове 3—6. Съществуват три вида компетенции.

• Изключителна (член 3 от ДФЕС). Само ЕС може да действа в тези области, например митническия съюз и търговската политика.
• Споделена между ЕС и неговите държави членки (член 4 от ДФЕС). Държавите членки могат да предприемат действия само ако ЕС е решил да не ги предприема, например в областта на транспорта, политиката на сближаване, енергетиката и околната среда. Държавите членки могат да поискат от Европейската комисия да отмени приет законодателен акт в някоя от споделените области, за да се осигури по-добро спазване на принципите на субсидиарност и пропорционалност (Декларация № 18, приложена към Договора от Лисабон).
• ЕС може да подкрепя, координира или допълва действията на държавите членки (член 6 от ДФЕС), например в областта на културата и туризма. В тези области ЕС не може да приема правно обвързващи актове, които да изискват от държавите членки да хармонизират своите законови и подзаконови актове.

ЕС може да предприеме мерки, за да гарантира, че държавите членки координират своите икономически, социални и трудови политики на равнището на ЕС (член 5 от ДФЕС).

Общата външна политика и политика на сигурност на ЕС се характеризира със специфични институционални характеристики. Политиката се определя и прилага от Европейския съвет и от Съвета на Европейския съюз, като ролята на Европейския парламент и на Комисията е ограничена. Председателят на Европейския съвет и върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност представляват ЕС по въпроси, свързани с общата външна политика и политиката на сигурност.