–

за AZ, от F. Thiebaut и M. Souidi, advocaten,

–

за Openbaar Ministerie, от J. Van Gaever, в качеството на представител,

–

за германското правителство, от J. Möller, M. Hellmann, E. Lankenau и A. Berg, в качеството на представители,

–

за испанското правителство, от L. Aguilera Ruiz, в качеството на представител,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér, G. Koós и M. M. Tátrai, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и J. Langer, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от S. Grünheid и R. Troosters, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 2 и членове 14, 19 и 27 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. (ОВ L 81, 2009 г., стр. 24) (наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“).

2

Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, водено в Белгия срещу белгийския гражданин AZ, подсъдим за престъпления, свързани със съставянето и използването на подправени документи и измама, който е предаден от нидерландските органи в изпълнение на европейски заповеди за арест.

3

Съображения 5, 7 и 8 от Рамково решение 2002/584 гласят:

[…]

4

Член 1 от Рамковото решение, озаглавен „Определение на понятието европейска заповед за арест и задължение за изпълнението ѝ“, гласи:

„1.   Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване на друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.

2.   Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение.

3.   Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 [ДЕС]“.

5

В членове 3, 4 и 4а от посоченото рамково решение се изброяват случаите, при които не се допуска изпълнение, и случаите, при които може да бъде отказано изпълнение на европейска заповед за арест. Член 5 от същото рамково решение урежда гаранциите, предоставяни от издаващата държава членка в особени случаи.

6

Член 6 от Рамково решение 2002/584 е озаглавен „Определяне на компетентните съдебни органи“ и гласи:

„1.   Издаващият съдебен орган е съдебният орган на държавата членка, издала европейската заповед за арест, компетентен да я издаде съгласно правото на тази държава.

2.   Изпълняващият съдебен орган е съдебният орган на изпълняващата държава членка, който е компетентен да изпълни европейската заповед за арест съгласно правото на тази държава.

3.   Всяка държава членка следва да уведоми генералния секретариат на Съвета за компетентните съдебни органи според своето законодателство“.

7

Член 14 от това рамково решение, озаглавен „Изслушване на лицето“, предвижда:

„Когато задържаното лице не даде съгласие за предаване съгласно член 13, то трябва да бъде изслушано от изпълняващия съдебен орган в съответствие с правото на тази държава членка“.

8

Член 15, параграф 1 от посоченото рамково решение, озаглавен „Решение за предаване“, гласи:

„Изпълняващият съдебен орган следва да реши в сроковете и при условията, определени в настоящото рамково решение, дали лицето да бъде предадено“.

9

Член 19 от същото рамково решение, озаглавен „Изслушване на лицето в процеса на взимане на решение“, гласи:

„1.   Издирваното лице трябва да бъде изслушано от съдебен орган в присъствието на лице, определено съгласно законодателството на държавата членка, отправила искане за предаване.

2.   Издирваното лице следва да бъде изслушано в съответствие с правото на изпълняващата държава членка и при условията, определени по взаимно съгласие между издаващия и изпълняващия съдебен орган.

3.   Компетентният изпълняващ съдебен орган може да разреши на друг съдебен орган от държавата членка да участва в изслушването на издирваното лице с оглед обезпечаване правилното прилагане на настоящия член и условия посочени по-долу“.

10

Член 27 от Рамково решение 2002/584, озаглавен „Възможност за наказателно преследване за други престъпления“, гласи:

„1.   Всяка държава членка може да нотифицира генералния секретариат на Съвета, че в отношенията си с други държави членки, направили нотификация в същия смисъл, се предполага съгласието за извършване на наказателно преследване, осъждане или задържане с оглед изтърпяване на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане за престъпление, извършено преди това от лицето, обект на предаване, различно от това, за което се извършва предаване, освен когато в конкретния случай изпълняващият съдебен орган постанови друго в решението си за предаване.

2.   С изключение на посочените в параграфи 1 и 3 случаи лицето, което се предава, може да не бъде наказателно преследвано, осъдено или по друг начин лишено от свобода за предходно престъпление, различно от това, за което се иска предаване.

3.   Параграф 2 не се прилага в следните случаи:

[…]

4.   Искане за съгласие се предоставя на изпълняващия съдебен орган, придружено с посочената в член 8, параграф 1 и преведена съгласно член 8, параграф 2 информация. Съгласие трябва да се даде, когато престъплението, за което е искано, е само по себе си обект на предаване в съответствие с настоящото рамково решение. Съгласие следва да бъде отказано в случаите, изброени в член 3, а в останалите — единствено на основанията, посочени в член 4. Решение следва да се вземе не по-късно от 30 дни от получаване на искането.

[…]“.

11

Член 37 от Wet betreffende het Europees aanhoudingsbevel (Закон за европейската заповед за арест) от 19 декември 2003 г. (Belgisch Staatsblad, 22 декември 2003 г., стр. 60075), гласи:

„1.   Лицето, което е било предадено въз основа на европейска заповед за арест, издадена от белгийски съдебен орган, не може да бъде наказателно преследвано, осъдено или лишено от свобода за престъпление, извършено преди предаването му и различно от това, за което е било предадено.

2.   Параграф 1 не се прилага в следните случаи:

[…]

Ако — извън случаите по първа алинея — съдия-следователят, прокурорът или съдът реши според случая да възбуди наказателно преследване, да осъди или да лиши от свобода предаденото лице за престъпление, извършено преди предаването му и различно от това, за което е било предадено, трябва да отправи искане за съгласие до изпълняващия съдебен орган, придружено от посочената в член 2, параграф 4 информация и евентуално от превод“.

12

Член 14 от Wet tot implementatie van het kaderbesluit van de Raad van de Europese Unie betreffende het Europees aanhoudingsbevel en de procedures van overlevering tussen de lidstaten van de Europese Unie (Закон от 29 април 2004 г. за транспониране на рамковото решение на Съвета на Европейския съюз относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки) (Stb. 2004 г., № 195), в редакцията му, приложима по делото в главното производство (наричан по-нататък „Overleveringswet“), гласи:

„1.   Предаване се разрешава само ако е изпълнено общото условие издирваното лице да не бъде наказателно преследвано, наказвано или личната му свобода да бъде ограничавана по друг начин за деяния, извършени преди датата на предаването му и за които то не е било предадено, освен ако:

[…]

[…]

3.   По искане на издаващия съдебен орган и въз основа на получената европейска заповед за арест, придружена от превод, прокурорът дава съгласие по смисъла на параграф 1, буква f) […] във връзка с деяния, за които предаването съгласно настоящия закон може да бъде разрешено […]“.

13

Съгласно член 127 от Wet op de rechterlijke organisatie (Закон за организацията на съдебната власт) министърът на правосъдието и сигурността може да дава общи и конкретни указания относно упражняването на функциите и правомощията на прокуратурата.

14

На 26 септември 2017 г. съдия-следователят към Rechtbank van eerste aanleg te Leuven (Първоинстанционен съд Льовен, Белгия) издава по искане на прокурор към първоинстанционния съд европейска заповед за арест срещу белгийския гражданин AZ за предаването му с цел наказателно преследване за престъпления, свързани със съставяне и използване на подправени документи и измама, извършени в Белгия в периода 5—13 май 2017 г. (наричана по-нататък „първоначалната европейска заповед за арест“).

15

С оглед на тези престъпления AZ е задържан в Нидерландия. На 13 декември 2017 г. в изпълнение на първоначалната европейска заповед за арест той е предаден на белгийските органи въз основа на решение на Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам, Нидерландия).

16

На 26 януари 2018 г. съдия-следователят към Rechtbank van eerste aanleg te Leuven (Първоинстанционен съд Льовен, Белгия) издава срещу AZ допълнителна европейска заповед за арест (наричана по-нататък „допълнителната европейска заповед за арест), с която иска предаването му с цел наказателно преследване за други — различни от посочените в първочалната европейска заповед за арест — деяния, свързани със съставяне и използване на подправени документи и измама, разследването на които е разпоредено от прокурора към първоинстанционния съд на 26 октомври и 24 ноември 2017 г., и на 19 и 25 януари 2018 г.

17

С писмо от 13 февруари 2018 г. до съдия-следователя към Rechtbank van eerste aanleg te Leuven (Първоинстанционен съд Льовен, Белгия) в съответствие с член 14 от Overleveringswet officier van Justitie (прокурор) от Arrondissementsparket Amsterdam (Окръжна прокуратура Амстердам, Нидерландия) дава съгласието си за наказателно преследване във връзка с престъпленията, посочени в допълнителната европейска заповед за арест.

18

От преписката, с която Съдът разполага, е видно, че срещу AZ е проведено наказателно преследване за престъпленията, посочени в първоначалната и допълнителната европейска заповед за арест. За тези деяния AZ е осъден от Correctionele rechtbank te Leuven (Наказателен съд Льовен, Белгия), като по-конкретно му е наложено основно наказание в размер на три години лишаване от свобода.

19

AZ обжалва присъдата на тази юрисдикция пред Hof van beroep te Brussel (Апелативен съд Брюксел, Белгия). Пред тази инстанция AZ поставя въпроса дали член 14 от Overleveringswet съответства на разпоредбите на член 6, параграф 2, член 14, член 19, параграф 2 и член 27 от Рамково решение 2002/584. В този контекст запитващата юрисдикция иска по-конкретно да се установи дали прокурорът, в случая от прокуратурата на Амстердам, е „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 от Рамковото решение, който може да даде предвиденото по член 27, параграф 3, буква ж) и праграф 4 от посоченото рамково решение съгласие.

20

При тези обстоятелства Hof van beroep te Brussel (Апелативен съд Брюксел) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

21

Германското правителство изразява съмнения относно допустимостта на преюдициалното запитване, по същество, тъй като поставените въпроси нямат никаква връзка с действителността на спора по главното производство, а и при всички положения, защото запитващата юрисдикция не е посочила причините, поради които счита отговорите на поставените преюдициални въпроси за релевантни за разрешаването на спора.

22

Според това правителство преюдициалните въпроси се отнасят до производството по предаване и даване на съгласие в Нидерландия, в рамките на което нидерландските органи са постановили окончателен правен акт. Издирваното лице вече било предадено на белгийските органи в изпълнение на това решение. В този контекст, съдебните органи на издаващата държава членка не разполагали с възможност за контрол върху взетото в изпълняващата държава членка решение, а това решение можело да се обжалва единствено пред съдилищата на изпълняващата държава членка.

23

Освен това допускането на преразглеждане на валидността на даденото от орган на изпълняващата държава членка съгласие от съдилища на издаващата държава членка противоречало на принципа на взаимно доверие между държавите членки.

24

Накрая, упражняването в издаващата държава членка на контрол върху вече приключило производство по изпълнение на европейска заповед за арест също било в противоречие с целта на Рамково решение 2002/584 да се замести традиционната система на сътрудничество между суверенни държави, предполагаща намеса и преценка от страна на политическата власт, с опростена и ефикасна система за предаване между съдебните органи на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или за наказателно преследване, като тази система е основана на принципа на взаимното признаване. Дори при класическите екстрадиционни производства производство пред национален съд, което е приключило с решение за екстрадицията на издирваното лице, не можело да бъде предмет на съдебен контрол в молещата държава.

25

Следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда в рамките на сътрудничеството между него и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 4 декември 2018 г., Minister for Justice and Equality и Commissioner of An Garda Síochána, C‑378/17, EU:C:2018:979, т. 26 и цитираната съдебна практика).

26

От това следва, че въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, по презумпция са релевантни. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 4 декември 2018 г., Minister for Justice and Equality и Commissioner of An Garda Síochána, C‑378/17, EU:C:2018:979, т. 27 и цитираната съдебна практика).

27

По-конкретно, видно от самия текст на член 267 ДФЕС, отправеното преюдициално запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да постанови „нейното решение“ по образуваното пред нея дело. Така преюдициалното производство по-специално предполага действително наличие на висящ пред националните юрисдикции спор, в който те трябва да се произнесат с решение, отразяващо евентуално решението по преюдициалното запитване (вж. в този смисъл решение от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 45 и 46 и цитираната съдебна практика).

28

В случая следва да се припомни, че както е видно по-конкретно от член 1, параграфи 1 и 2 и от съображения 5 и 7 от Рамково решение 2002/584, то има за цел да замести многостранната система за екстрадиция между държавите членки със система за предаване между съдебните органи на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или за наказателно преследване, като тази система е основана на принципа на взаимното признаване (вж. в този смисъл решения от 17 юли 2008 г., Kozłowski, C‑66/08, EU:C:2008:437, т. 31 и от 23 януари 2018 г., Piotrowski, C‑367/16, EU:C:2018:27, т. 46).

29

Ефективността и доброто функциониране на опростената система за предаване на лица, осъдени или заподозрени в нарушаване на наказателното право, се основават на спазването на някои установени в това рамково решение изисквания (вж. в този смисъл решение от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратурите в Лион и Тур), C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077, т. 46). Сред тези изисквания е изискването издаващите и изпълняващите органи, призвани да си сътрудничат в рамките на производство по предаване въз основа на посоченото рамково решение, да бъдат съдебни органи.

30

Всъщност въпросите на запитващата юрисдикция се отнасят именно до тълкуването на понятието „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 и член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от Рамково решение 2002/584.

31

В това отношение следва да се припомни, че член 27, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 установява специалното правило, че лицето, което се предава, не може да бъде наказателно преследвано, осъдено или по друг начин лишено от свобода за предходно престъпление, различно от това, за което се иска предаване. Съгласно член 27, параграф 3, буква ж) от Рамковото решение обаче, посоченото правило не се прилага, когато изпълняващият съдебен орган, извършил предаване на лицето, даде своето съгласие съгласно параграф 4.

32

От текста на член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от същото рамково решение следва, че съгласието лицето, което се предава на издаващата държава членка в изпълнение на европейска заповед за арест, да може да бъде наказателно преследвано, осъдено или по друг начин лишено от свобода за предходно престъпление, различно от това, за което се иска предаване в посочената европейска заповед за арест, трябва да бъде дадено от орган на изпълняващата държава членка, който има качеството на „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 от Рамково решение 2002/584.

33

В преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция посочва, че спорът в главното производство се отнася до наказателно производство, което е проведено срещу AZ в Белгия след предаването му от Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам, Нидерландия) в изпълнение на първоначалната европейска заповед за арест. В Белгия спрямо AZ е възбудено наказателно преследване и той е осъден на наказание лишаване от свобода за деяния, квалифицирани като престъпления, свързани със съставяне и използване на подправени документи и измама, посочени в първоначалната и в допълнителната европейска заповед за арест. Запитващата юрисдикция допълва, че предвиденото в член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от Рамково решение 2002/584 съгласие за провеждане на наказателно преследване за деянията, включени в допълнителната европейска заповед за арест, е дадено от прокурор от Прокуратурата на Амстердам в съответствие с член 14 от Overleveringswet.

34

Пред запитващата юрисдикция обаче AZ поставя въпроса дали прокурорът от прокуратурата на Амстердам попада в обхвата на понятието „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 и съответно дали в случая този прокурор може да даде предвиденото в член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от това рамково решение съгласие.

35

При тези обстоятелства следва да се приеме, че поисканото от запитващата юрисдикция тълкуване на понятието „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на посочените в предходната точка разпоредби от Рамково решение 2002/584 е необходимо, за да може запитващата юрисдикция да прецени дали по отношение на престъпленията, посочени в допълнителната европейска заповед за арест с цел наказателно преследване, предвиденото в член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от това рамково решение съгласие, е дадено от такъв орган, и съответно да се произнесе по присъдата, постановена спрямо AZ в резултат на проведеното в Белгия наказателно производство.

36

В случая въпросът дали посоченото съгласие е дадено в съответствие с разпоредбите на същото рамково решение и дали с оглед на принципите на взаимно доверие и на взаимно признаване запитващата юрисдикция е длъжна да признае в своя правен ред произтичащите от това правни последици, е въпрос по съществото на делото и следователно не засяга допустимостта на настоящото преюдициално запитване.

37

Следователно преюдициалното запитване е допустимо.

38

С първия си въпрос, букви а) и б) запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали понятието „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 е самостоятелно понятие от правото на Съюза и ако това е така, какви са критериите, които трябва да бъдат взети под внимание при определяне на съдържанието на това понятие.

39

Съгласно член 6, параграфи 1 и 2 от Рамково решение 2002/584 държавите членки определят съгласно националното си право съдебните органи, които са компетентни да издават или да изпълняват европейска заповед за арест. Посочените разпоредби по същество предвиждат, че както решението за издаване на европейска заповед за арест, така и решението за изпълнение на такава заповед за арест трябва да бъдат взети от „съдебен орган“.

40

Що се отнася до понятието „издаващ съдебен орган“ по член 6, параграф 1 от Рамковото решение, Съдът е приел, че макар в съответствие с принципа на процесуална автономия държавите членки да могат да определят съгласно националното си право „съдебния орган“, компетентен да издава европейска заповед за арест, смисълът и обхватът на това понятие не може да бъдат оставени на преценката на всяка държава членка, тъй като посоченото понятие следва да има навсякъде в Съюза самостоятелно и еднакво тълкуване, което трябва да бъде дадено едновременно, като се отчитат едновременно текстът на член 6, параграф 1 от Рамковото решение, контекстът, в който се вписва то, и преследваната от това рамково решение цел (решения от 27 май 2019 г., (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 48 и 49 и от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур), C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077, т. 51).

41

По същите съображения понятието „изпълняващ съдебен орган“ по член 6, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 е самостоятелно понятие от правото на Съюза.

42

Що се отнася до критериите, които трябва да се вземат под внимание при определяне на съдържанието на това понятие, следва да се отбележи, на първо място, че Съдът вече е постановил, че съдържащият се в член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 термин „съдебен орган“ не обозначава единствено съдиите или юрисдикциите на дадена държава членка, а трябва да се разбира като обозначаващ по-общо органите, участващи в наказателното правораздаване в тази държава членка, за разлика по-специално от министерствата или полицейските служби, които принадлежат към изпълнителната власт (решения от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 50 и цитираната съдебна практика, и решение от 27 май 2019 г., PF (Главен прокурор на Литва), C‑509/18, EU:C:2019:457, т. 29 и цитираната съдебна практика).

43

Прокуратурите участват в наказателното правораздаване на съответната държава членка (в този смисъл вж. по-специално решения от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 63 и от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур), C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077, т. 53).

44

На второ място, Съдът е посочил, че „издаващият съдебен орган“ по член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да може да упражнява обективно тази функция, като отчита всички уличаващи и оневиняващи доказателства, и без да бъде изложен на риск правомощието му за вземане на решение да бъде предмет на разпореждания или указания отвън, по-специално от страна на изпълнителната власт, така че да не съществува никакво съмнение, че решението за издаване на европейска заповед за арест принадлежи на този орган, а не в крайна сметка на посочената изпълнителна власт. Следователно издаващият съдебен орган трябва да може да предостави на изпълняващия съдебен орган сигурността, че с оглед на предоставените от правния ред на издаващата държава членка гаранции той действа независимо при упражняване на функциите му, свързани с издаването на европейска заповед за арест. Тази независимост изисква да съществуват собствени устройствени и организационни правила, които да гарантират, че при приемането на решение за издаване на такава заповед за арест издаващият съдебен орган не е изложен на какъвто и да било риск по-специално да му бъдат дадени конкретни указания от страна на изпълнителната власт (решения от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 73 и 74 и от 27 май 2019 г., PF (Главен прокурор на Литва), C‑509/18, EU:C:2019:457, т. 51 и 52).

45

Освен това, когато правото на издаващата държава членка предоставя компетентност за издаване на европейска заповед за арест на орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, сам по себе си не е юрисдикция, решението за издаване на такава заповед за арест, и по-специално пропорционалният характер на такова решение, трябва да може да подлежи в посочената държава членка на съдебно обжалване, което изцяло отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита (решения от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 75 и от 27 май 2019 г., PF (Главен прокурор на Литва), C‑509/18, EU:C:2019:457, т. 53).

46

В това отношение Съдът уточнява, че наличието на възможност за упражняване на съдебен контрол върху решението за издаване на европейска заповед за арест, взето от орган, който не е юрисдикция, не представлява условие, което да позволи този орган да бъде квалифициран като „издаващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамковото решение 2002/584. Подобно изискване не попада в обхвата на устройствените и организационни правила на посочения орган, а се отнася до производството по издаване на такава заповед, което трябва да отговаря на изискването за ефективна съдебна защита (вж. в този смисъл решения от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур), C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077, т. 48 и 63 и от 12 декември 2019 г., Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция), C‑625/19 PPU, EU:C:2019:1078, т. 30 и 53).

47

Всъщност статутът и характерът на посочените съответно в член 6, параграфи 1 и 2 от Рамково решение 2002/584 съдебни органи са едни и същи, въпреки че тези съдебни органи упражняват отделни функции, които са свързани, от една страна, с издаването на европейска заповед за арест, и от друга, с изпълнението на такава заповед.

48

Всъщност, на първо място, както това бе припомнено в точка 28 от настоящото решение, Рамково решение 2002/584 има за цел да въведе опростена процедура за предаване пряко между съдебните органи, която да замести традиционната система на сътрудничество между суверенни държави, предполагаща намеса и преценка от страна на политическата власт, за да се гарантира свободното движение на съдебните решения по наказателни дела в пространството на свобода, сигурност и правосъдие (решения от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 65, от 27 май 2019 г., PF (Главен прокурор на Литва), C‑509/18, EU:C:2019:457, т. 43 и от 9 октомври 2019 г., NJ (Прокуратура във Виена), C‑489/19 PPU, EU:C:2019:849, т. 32).

49

Това рамково решение се основава на принципа, че решенията относно европейските заповеди за арест се ползват с всички гаранции, характерни за съдебните решения, в това число произтичащите от основните права и основните правни принципи, упоменати в член 1, параграф 3 от посоченото рамково решение. Това означава, че не само решението относно издаването на европейската заповед за арест, но и решението относно изпълнението ѝ трябва да се взема от съдебен орган, който отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, сред които е гаранцията за независимост, така че цялата уредена в същото рамково решение процедура за предаване между държавите членки да протича под контрола на съдебните органи (решения от 10 ноември 2016 г., Kovalkovas, C‑477/16 PPU, EU:C:2016:861, т. 37 и от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната систима), C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 56).

50

Както всъщност е видно от съображение 8 от Рамково решение 2002/584, решенията за привеждане в изпълнение на европейска заповед за арест трябва да бъдат предмет на достатъчен контрол, което означава, че съдебният орган на държавата членка, в която издирваното лице е задържано, следва да вземе решение за неговото предаване.

51

В това отношение следва, на второ място, да се отбележи, че изпълнението на европейска заповед, също като издаването на такава заповед, може да засегне свободата на съответното лице, тъй като изпълнението може да доведе до задържането на издирваното лице за предаването му на издаващия съдебен орган с цел наказателно преследване.

52

На трето място, следва да се припомни, че що се отнася до производство по издаването на европейска заповед за арест с цел такова наказателно преследване, системата на европейската заповед за арест гарантира защита на две равнища на процесуалните и основните права, от които трябва да се ползва издирваното лице, което предполага, от една страна, приемането на решение, което отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, поне на едно от двете равнища на посочената защита (вж. в този смисъл решения от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 68 и от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур), C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077, т. 60), и от друга страна, че „издаващият съдебен орган“, посочен в член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, а именно органът, който в крайна сметка взема решението за издаването на европейска заповед за арест, може да действа обективно и независимо при упражняване на функциите си, свързани с издаването на тази европейска заповед за арест, дори когато европейската заповед за арест е издадена въз основа на национално решение, което е постановено от съдия или юрисдикция (вж. в този смисъл решения от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 71—74 и от 9 октомври 2019 г., NJ (Прокуратура във Виена), C‑489/19 PPU, EU:C:2019:849, т. 37 и 38).

53

За разлика от това, участието на изпълняващия съдебен орган е единственото равнище на защита, предвидено в Рамково решение 2002/584, което има за цел да гарантира, че на етапа на изпълнението на европейската заповед за арест това лице ще се ползва с всички гаранции, характерни за съдебните решения, в това число произтичащите от основните права и основните правни принципи, упоменати в член 1, параграф 3 от това рамково решение.

54

От посочените в точки 47—53 от настоящото решение съображения следва, че понятието „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 от Рамково решение 2002/584, подобно на понятието „издаващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от това рамково решение, се отнася за съд или юрисдикция, или съдебен орган, като например прокуратурата на държава членка, който участва в наказателното правораздаване на тази държава членка и притежава необходимата независимост от изпълнителната власт в съответствие с припомнената в точка 44 от настоящото решение съдебна практика. Когато правото на изпълняващата държава членка предоставя компетентност за изпълнението на европейска заповед на арест на такъв орган, този орган все пак трябва да упражнява функциите си в рамките на производство, в което се съблюдават изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, което означава решението на този орган да може да подлежи в посочената държава членка на ефективно съдебно обжалване.

55

Държавите членки имат задължение да следят дали техните правни системи действително гарантират изискваното от Рамково решение 2002/584 равнище на съдебна защита, както то е тълкувано в практиката на Съда, посредством предвиждането на прилагани от държавите членки процесуални разпоредби, които могат да се различават в правопорядъците на една или друга държава (вж. по аналогия решение от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокуратури на Лион и Тур), C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077, т. 64).

56

С оглед на изложените по-горе съображения на първия въпрос, букви а) и б) следва да се отговори, че понятието „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 е самостоятелно понятие на правото на Съюза, което трябва да се тълкува в смисъл, че включва органите на дадена държава членка, които, без да е задължително да бъдат съдилища или юрисдикции, участват в наказателното правораздаване на тази държава членка, действат независимо при изпълнението на функциите, присъщи на изпълнението на европейска заповед за арест, и упражняват функциите си в рамките на производство, в което се съблюдават изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита.

57

С първия си въпрос, буква в) и с втория си въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 2 и член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкуват в смисъл, че прокурорът на дадена държава членка представлява „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на тези разпоредби.

58

Както е видно от отговора на първия въпрос, букви а) и б), решенията за привеждане в изпълнение на европейска заповед за арест трябва да бъдат предмет на достатъчен контрол, което означава, че „съдебен орган“, отговарящ на изискванията, изброени в точка 54 от настоящото решение, на държавата членка, в която издирваното лице е задържано, следва да вземе решение за неговото предаване.

59

Участието на съдебен орган, който отговаря на същите тези изисквания, е необходимо и за предвиденото в член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от Рамково решение 2002/584 съгласие.

60

Всъщност решението за предоставяне на предвиденото в член 27, параграф 4 от Рамково решение 2002/584 съгласие е отделно от решението за привеждане в изпълнение на европейска заповед за арест и поражда различни правни последици за съответното лице.

61

В това отношение следва да се отбележи, от една страна, че съгласно тази разпоредба съгласието трябва да се даде, когато престъплението, за което е поискано, само по себе си поражда задължение за предаване в съответствие с това рамково решение. Освен това съгласието следва да бъде отказано в същите случаи като предвидените за европейската заповед за арест в членове 3 и 4 от посоченото рамково решение, при които не се допуска изпълнение или при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано.

62

От друга страна, действително, както нидерландското правителство правилно посочва, към момента на искането за даване на съгласие от изпълняващия съдебен орган на основание член 27, параграф 4 от Рамково решение 2002/584, съответното лице вече е било предадено на издаващия съдебен орган в изпълнение на европейска заповед за арест. По подобие на решението за изпълнение на европейската заповед за арест обаче, решението за даване на съгласие може да засегне свободата на съответното лице, тъй като се отнася до престъпление, различно от това, за което е било предадено, а това може да доведе до налагане на по-тежко наказание на това лице.

63

Всъщност съгласно специалното правило по член 27, параграф 2 от Рамковото решение, лицето, което се предава, не може да бъде наказателно преследвано, осъдено или по друг начин лишено от свобода за предходно престъпление, различно от това, за което е поискано предаването. Единствено в предвидените в параграф 3 от тази разпоредба случаи, по-специално в случаите, когато съгласието е дадено в съответствие с член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от посоченото рамково решение, съдебните органи на издаващата държава членка имат право да проведат наказателно преследване или да осъдят това лице за престъпление, различно от това, за което е поискано предаването.

64

Следователно, при всички положения, без значение дали съдебният орган, който дава съгласието по член 27, параграф 4 от Рамково решение 2002/584, е същият като съдебният орган, взел решението за изпълнение на разглежданата европейска заповед за арест, посоченото съгласие не може да бъде дадено от орган, на който могат да бъдат давани конкретни указания от страна на изпълнителната власт при упражняване на правомощието за вземане на решения, и който по тази причина не отговаря на необходимите изисквания, за да бъде квалифициран като „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 от това рамково решение.

65

В настоящия случай от становището на нидерландското правителство следва, че съгласно нидерланското право, когато става въпрос за производство по предаване в изпълнение на европейска заповед за арест с цел наказателно преследване, прокурорът от прокуратурата на Амстердам следва да отправи искане до Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам) за разглеждане на изпълнението на посочената европейска заповед за арест. Правителството обаче посочва, че в крайна сметка решението за предаване се взема от този съд, а прокурорът само го изпълнява.

66

От изложеното е видно, че съгласно нидерландското право решението за предаването на дадено лице в изпълнение на европейска заповед за арест се взема от Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам), чието качество на „съдебен орган“ по смисъла на Рамково 2002/584 изобщо не се оспорва.

67

За разлика от това, що се отнася до решението за предоставяне на предвиденото в член 27, параграф 4 от Рамково решение 2002/584 съгласие, нидерланското правителство посочва, че това решение е взето само от прокурора от Прокуратурата на Амстердам, тъй като съответното лице вече е било предадено на издаващия съдебен орган в съответствие с решение на Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам). От предоставената на Съда преписка е видно обаче, че съгласно член 127 от Закона за организацията на съдебната власт прокурорът може да получава конкретни указания от страна на нидерландския министър на правосъдието. Следователно, с оглед на изложените в точка 64 от настоящото решение съображения, не може да се приеме, че този прокурор отговаря на необходимите изисквания, за да бъде квалифициран като „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 2 и член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от Рамковото решение.

68

Този извод не се променя от факта, както твърди нидерландското правителство в становището си, че даденото от прокурора на Прокуратурата на Амстердам съгласие може да бъде предмет на съдебно обжалване пред Voorzieningenrechter (съдия, компетентен да постановява привременни и обезпечителни мерки, Нидерландия) от съответното лице.

69

Всъщност с оглед на представените от това правителство данни съществуването на този способ за защита само по себе си, изглежда, не е от естество да предпази прокурора от прокуратурата на Амстердам от риска да му бъдат дадени конкретни указания от министъра на правосъдието на Нидерландия във връзка с решението му за предоставяне на съгласие по член 27, параграф 4 от Рамково решение 2002/584 (вж. по аналогия решение от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456, т. 86).

70

Поради изложените по-горе съображения на първия въпрос, буква в) и на втория въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 2 и член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкуват в смисъл, че прокурор от държава членка, който, въпреки че участва в правораздаването, може да получава конкретни указания от страна на изпълнителната власт при упражняване на правомощието си за вземане на решения, не представлява „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на посочените разпоредби.

71

Предвид отговорите, дадени на първия въпрос, букви а)—в) и на втория въпрос, не следва да се отговаря на първия въпрос, букви г) и д).

72

Openbaar Ministerie (Прокуратура, Белгия) иска от Съда да ограничи във времето действието на настоящото решение, ако Съдът приеме, че орган като прокурора от прокуратурата на Амстердам, не попада в обхвата на понятието „изпълняващ съдебен орган“ по смисъла на член 27, параграф 3, буква ж) и параграф 4 от Рамково решение 2002/584. В този контекст твърди, че до произнасянето на решение от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) (C‑508/18 и C‑82/19 PPU, EU:C:2019:456), не са били налице обстоятелства, които да пораждат съмнение, че участието на такъв прокурор не съответства на разпоредбите на Рамковото решение.

73

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика тълкуването, което Съдът дава на норма на правото на Съюза при упражняване на компетентността си по член 267 ДФЕС, уточнява и изяснява значението и обхвата на тази норма, както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на нейното влизане в сила. От това следва, че така разтълкуваната норма може и трябва да се прилага от съда към правоотношения, възникнали и установени преди обявяването на решението по искането за тълкуване, ако освен това са налице условията, които позволяват пред компетентните юрисдикции да се отнесе спор по прилагането на посочената норма (решение от 10 ноември 2016 г., Kovalkovas, C‑477/16 PPU, EU:C:2016:861, т. 51 и цитираната съдебна практика).

74

Единствено по изключение, въз основа на присъщия на правния ред на Съюза общ принцип на правна сигурност, Съдът може да ограничи възможността всяко заинтересовано лице да се позове на тълкувана от него разпоредба, за да оспори добросъвестно установени правоотношения. За да бъде наложено подобно ограничение, е необходимо да бъдат изпълнени два основни критерия, а именно добросъвестност на заинтересованите лица и риск от сериозни смущения (решение от 10 ноември 2016 г., Kovalkovas, C‑477/16 PPU, EU:C:2016:861, т. 52 и цитираната съдебна практика).

75

В случая следва да се отбележи обаче, че прокуратурата не е представила никакви доказателства, че възприетото от Съда тълкуване в настоящото решение би могло да създаде риск от сериозни смущения в производствата по изпълнение на европейска заповед за арест.

76

При това положение няма основание за ограничаване на действието на настоящото решение във времето.

77

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши: