1.

Споделянето на защитени с авторското право и сродните му права произведения в мрежа с равноправен достъп (peer-to-peer) без разрешението на притежателите на тези права е сред най-сериозните източници на неясноти относно интернет както за творците, така и за културната и развлекателната индустрия. Това явление придобива значителни размери и води до изчислявани в милиарди загуби всяка година ( 2 ). Борбата с него също е изключително трудна — по-специално поради децентрализирания характер на тези мрежи и известна доза обществена подкрепа на идеята за безплатен достъп до културата и развлеченията. Следователно не е изненадващо, че около него постоянно възникват нови правни въпроси.

2.

Съдът вече е имал повод да постанови, че предоставянето на разположение и администрирането на платформа за споделяне в интернет, която позволява на нейните потребители да намират защитени с авторско право произведения и да ги споделят в рамките на peer-to-peer мрежа, представляват публично разгласяване на тези произведения, когато са предоставени на разположение в тази мрежа без съгласието на притежателите на авторските права ( 3 ). Оказва се обаче, че проблем поставя и един доста по-фундаментален въпрос, а именно дали самите потребители на peer-to-peer мрежа извършват действия по публично разгласяване? Ако на пръв поглед утвърдителният отговор изглежда очевиден, някои умели доводи, основани на техническите особености на начина, по който функционират тези мрежи, позволяват да се подкрепи обратната теза. Така възниква чудото, при което хиляди хора имат достъп до произведенията, без да плащат цената за тях. В настоящото дело Съдът ще има повод да даде разяснения по този въпрос.

3.

С оглед на тези правни трудности някои притежатели на авторски и сродните им права решават да „си го върнат“ на потребителите на peer-to-peer мрежите. Предприятия или специализирани адвокатски кантори придобиват ограничени права на използване върху произведения с единствената цел да получат имената и адресите на тези потребители посредством съдебни процедури, след като вече са установили IP адресите на техните интернет връзки. След това тези предприятия изпращат на същите потребители искания за обезщетения за претърпени от тях предполагаеми вреди, като ги заплашват със съдебни преследвания. Най-често обаче, вместо да предявяват искове пред съдилищата, тези предприятия предлагат уреждане на спора по взаимно съгласие срещу заплащане на сума, която, макар понякога да надхвърля действителната вреда, е под обезщетенията, които може да бъдат поискани по съдебен ред. Така, дори ако само част от лицата, с които е установен контакт, се съгласят да платят, въпросните предприятия могат да извлекат приходи, които понякога надхвърлят тези от законното използване на произведенията и които те след това споделят с притежателите на правата върху тези произведения.

4.

Макар и законосъобразна — в буквалния смисъл на думата — процедурата все пак се състои не в упражняване на икономическите права на автора, а в експлоатиране на нарушенията на тези права, като по този начин създава източник на приходи, основан на нарушаване на правото. Така авторското право се отклонява от целите си и се използва — и дори се злоупотребява с него — за неприсъщи задачи.

5.

В доктрината предприятие, което действа по този начин, често се нарича „трол на авторски права“ (copyright troll) ( 4 ). Правната система на Съединените щати изглежда особено благоприятна за „троловете на авторски права“, но явлението се среща и в няколко държави — членки на Европейския съюз. В настоящото дело от Съда се иска да отговори на въпроса до каква степен установената в правото на Съюза система за защита на правата върху интелектуалната собственост позволява или изисква да се вземе предвид такова използване с цел злоупотреба — ако същото бъде установено — при прилагането на съдържащите се в тази система правни инструменти.

6.

Този отговор ще трябва да вземе предвид връзката между, от една страна, необходимата съдебна защита на правата върху интелектуална собственост, и от друга страна, защитата на личните данни на евентуалните нарушители.

7.

Преюдициалното запитване по настоящото дело не включва описание на националната правна уредба. Ето защо в настоящата част от заключението ще представя само правната рамка на Съюза. Запитващата юрисдикция трябва да отнесе направеното от Съда тълкуване на това право към собствената си национална правна рамка.

8.

Съгласно член 3, параграф 1 и параграф 2, буква в) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество ( 5 ):

„1.   Държавите членки предоставят на авторите изключително право да разрешават или забраняват публичното разгласяване на техни произведения по жичен или безжичен път, включително предоставяне на публично разположение на техни произведения по такъв начин, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него.

2.   Държавите членки предвиждат [за изброените по-долу лица] изключително право да разрешават или забраняват предоставяне на публично разположение по жичен или безжичен път по такъв начин, че всеки да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него:

[…]

[…]“.

9.

Съгласно член 8 от тази директива:

„1.   Държавите членки предвиждат съответни санкции и средства за правна защита по отношение на нарушения на правата и задълженията, определени в настоящата директива, и вземат всички необходими мерки, за да гарантират прилагането на тези санкции и средства за правна защита. Санкциите са ефективни, съразмерни и възпиращи.

2.   Всяка държава членка взема необходимите мерки, за да гарантира притежателите на права, чиито интереси са засегнати от нарушаващата дейност, извършена на тяхна територия, да могат да предявят иск за щети и/или да поискат налагането на съдебна забрана и при необходимост изземване на материала на нарушението, както и на съоръжения, продукти или компоненти, посочени в член 6, параграф 2.

3.   Държавите членки гарантират притежателите на права да могат да поискат […] налагането на съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се използват от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродно на него право“.

10.

Член 2 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост ( 6 ) гласи:

„1.   Без да се засягат средствата, които са или могат да бъдат предвидени в законодателството на [Съюза] или в националното законодателство, доколкото тези средства могат да са по-благоприятни за притежателите на права, мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в настоящата директива, се прилагат в съответствие с член 3 за всички нарушения на права върху интелектуална собственост, както е предвидено в законодателството на [Съюза] и/или в националното законодателство на съответната държава членка.

2.   Настоящата директива не накърнява специфичните разпоредби за упражняване на права и за изключения, които се съдържат в законодателството на [Съюза], което се отнася за авторското право и сродните му права, и по-специално тези, които се срещат в […] Директива [2001/29], и по-специално […] член 8 от нея.

3.   Настоящата директива не засяга:

а) […] Директива 95/46/ЕО[ ( 7 )] […]

[…]“.

11.

Глава II от тази директива урежда „[м]ерки[те], процедури[те] и средства[та] за защита“, които са необходими за гарантиране на изпълнението на правата върху интелектуалната собственост. Съгласно член 3 от посочената директива:

„1.   Държавите членки предвиждат мерки, процедури и средства, които са необходими за гарантиране на изпълнението на права върху интелектуалната собственост, обхванати от настоящата директива. Тези мерки, процедури и средства за защита са лоялни и справедливи и не могат да бъдат ненужно сложни или скъпи, нито да са свързани с неразумни срокове или с неоправдани забавяния.

2.   Също така тези мерки, процедури и средства за защита са ефективни, пропорционални и разубеждаващи и се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия и се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях“.

12.

Член 4 от същата директива гласи:

„Държавите членки признават следните лица като такива, които имат право да търсят прилагане на тези мерки, процедури и средства за защита, посочени в настоящата глава:

13.

Съгласно член 8 от Директива 2004/48:

„1.   Държавите членки гарантират, че във връзка с производството за нарушаване на право върху интелектуална собственост и в отговор на основателно и пропорционално искане на предявителя компетентните съдебни органи могат да постановят информацията за произхода и мрежите за разпространение на стоките или услугите, с които се нарушава правото върху интелектуална собственост, да се предостави от нарушителя и/или от всеки друг, за когото:

[…]

[…]

2.   Информацията, посочена в алинея 1, съдържа съответно:

[…]

3.   Параграфи 1 и 2 се прилагат, без да се накърняват други законови разпоредби, с които:

[…]

14.

Съгласно член 13, параграфи 1 и 2 от тази директива:

„1.   Държавите членки гарантират, че по заявление на увредената страна компетентните съдебни органи постановяват на нарушителя, който съзнателно или при разумни основания да съзнава това е предприел действия, с които е нарушил права, да заплати на притежателя на правата обезщетение съобразно действителните вреди, понесени от последния в резултат на нарушението.

[…]

2.   Когато нарушителят несъзнателно или без разумни основания да е съзнавал това е предприел действия, с които е нарушил права, държавите членки могат да установят, че съдебните органи могат да постановят да се възстанови печалбата или платимото обезщетение, които могат предварително да бъдат установени“.

15.

Съгласно член 2, букви а) и в) от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива) ( 8 ), изменена с Директива 2009/140/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. ( 9 ) (наричана по-нататък „Директива 2002/21“):

„За целите на настоящата директива:

[…]

16.

Член 1, параграфи 1 и 2 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации) ( 11 ), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. ( 12 ) (наричана по-нататък „Директива 2002/58“), гласи:

„1.   Настоящата директива предвижда да се хармонизират националните разпоредби, необходими за осигуряване на еднаква степен на защита на основните права и свободи, и по-специално правото на неприкосновеност на личния живот и правото на поверителност по отношение на обработката на лични данни в електронно съобщителния сектор и да се осигури свободно движение на такива данни и оборудване за електронни съобщения и услуги в [Съюза].

2.   Разпоредбите на настоящата директива конкретизират и допълват Директива [95/46] за целите, упоменати в параграф 1. […]“.

17.

Съгласно член 2 от Директива 2002/58:

„Освен ако не е предвидено друго, се прилагат дефинициите от Директива [95/46] и от Директива [2002/21].

Прилагат се също следните дефиниции:

[…]

18.

Съгласно член 5, параграф 1 от тази директива:

„Държавите членки гарантират конфиденциалност на съобщенията и [свързаните с тях данни за трафика] през публични комуникационни мрежи и публично достъпни електронни комуникационни услуги, чрез националното си законодателство. По-специално те забраняват слушане, записване, съхранение и други видове подслушване или наблюдение на съобщения и свързаните данни за трафика от страна на лица, различни от потребители без съгласието на заинтересованите потребители, с изключение на законно упълномощени да извършват това в съответствие с член 15 параграф 1. Настоящият параграф не пречи на техническото съхранение, което е необходимо за пренасяне на комуникация, без да противоречи на принципа за конфиденциалност“.

19.

Член 6, параграф 1 от посочената директива гласи:

„Данни за трафик, отнасящи се до абонати и потребители, обработени и съхранени от доставчика на публични комуникационни мрежи или публично достъпни електронни комуникационни услуги, трябва да бъдат изтрити или да се направят анонимни, когато не са необходими повече за целите на предаване на комуникация, без да се накърнява[т] параграф[и] 2, 3 и 5 от настоящия член и член 15, параграф 1“.

20.

Накрая съгласно член 15, параграф 1 от същата директива:

„Държавите членки могат да приемат законодателни мерки, за да ограничат обхвата на правата и задълженията, предвидени в член 5, член 6[…] от настоящата директива, когато такова ограничаване представлява необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократично общество, за да гарантира национална сигурност (т.е. държавна сигурност), отбрана, обществена безопасност и превенцията, разследването, разкриването и преследването на криминални нарушения или неразрешено използване на електронна комуникационна система, както е посочено в член 13, параграф 1 от Директива [95/46]. В тази връзка, държавите членки могат, inter alia, да одобрят законодателни мерки, предвиждащи съхранението на данни за ограничен период, оправдани на основанията, изложени в настоящия параграф. Всички мерки, упоменати в настоящия параграф, трябва да бъдат в съответствие с общите принципи на законодателството [на Съюза], включително онези, упоменати в член 6, параграф[и] 1 и 2 от Договора за Европейския съюз“.

21.

Член 4, точки 1, 2, 7 и 9 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО (Общ регламент относно защитата на данните) ( 13 ) гласи:

„За целите на настоящия регламент:

[…]

[…]

22.

Съгласно член 6, параграф 1, буква е) от този регламент:

„Обработването е законосъобразно, само ако и доколкото е приложимо поне едно от следните условия:

[…]

23.

Съгласно член 9 от посочения регламент:

„1.   Забранява се обработването на […] данни за сексуалния живот или сексуалната ориентация на физическото лице.

2.   Параграф 1 не се прилага, ако е налице едно от следните условия:

[…]

[…]“.

24.

Съгласно член 23, параграф 1, букви и) и й) от същия регламент:

„В правото на Съюза или правото на държава членка, което се прилага спрямо администратора или обработващия лични данни, чрез законодателна мярка може да се ограничи обхватът на задълженията и правата, предвидени в членове 12—22 и в член 34, както и в член 5, доколкото неговите разпоредби съответстват на правата и задълженията, предвидени в членове 12—22, когато подобно ограничение е съобразено със същността на основните права и свободи и представлява необходима и пропорционална мярка в едно демократично общество с цел да се гарантира:

[…]

25.

Накрая, членове 94 и 95 от Регламент 2016/679 са формулирани, както следва:

„Член 94

Отмяна на Директива [95/46]

1.   Директива [95/46] се отменя, считано от 25 май 2018 г.

2.   Позоваванията на отменената директива се тълкуват като позовавания на настоящия регламент. […]

Член 95

Връзка с Директива [2002/58]

Настоящият регламент не налага допълнителни задължения на физическите или юридическите лица по отношение на обработването във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги в обществени съобщителни мрежи в Съюза, по отношение на въпроси, за които са им наложени специални задължения със същата цел, установени в Директива [2002/58]“.

26.

Mircom International Content Management & Consulting (M.I.C.M.) Limited (наричано по-нататък „Mircom“) е дружество по кипърското право. По силата на договори, сключени с няколко продуценти на еротични филми, установени в Съединените щати и Канада, то държи лицензии за публичното разгласяване на филмите им в peer-to-peer мрежи и мрежи за споделяне на файлове в интернет, по-специално на територията на „Европа“. Освен това тези договори задължават Mircom да издирва действията по нарушаване на изключителните права на тези продуценти, извършени в peer-to-peer мрежите и в мрежите за споделяне на файлове, и да преследва от свое име извършителите на тези нарушения, за да получава обезщетения, 50 % от които трябва да превежда на посочените продуценти.

27.

Telenet BVBA, както и Proximus NV и Scarlet Belgium NV са доставчици на интернет услуги в Белгия.

28.

На 6 юни 2019 г. Mircom сезира Ondernemingsrechtbank Antwerpen (Търговски съд Антверпен, Белгия), като иска по-специално да се разпореди на Telenet да представи идентификационните данни на негови клиенти, чиито интернет връзки са използвани за споделяне на филми от каталога на Mircom в peer-to-peer мрежа посредством BitTorrent протокола. IP адресите на посочените връзки са събрани посредством специализиран софтуер от Media Protector GmbH, дружество по германското право, действало от името на Mircom. Telenet оспорва това искане.

29.

Proximus и Scarlet Belgium, срещу които също са предявени подобни искове от страна на Mircom, са допуснати от запитващата юрисдикция да встъпят в главното производство в подкрепа на исканията на Telenet.

30.

Ondernemingsrechtbank Antwerpen (Търговски съд Антверпен) се съмнява в основателността на искането на Mircom. На първо място, тази юрисдикция иска да се установи дали предвид спецификата на peer-to-peer мрежите потребителите извършват действия по публично разгласяване на произведенията, които споделят в тези мрежи. На второ място, тя се съмнява, че дружество като Mircom може да се ползва от предоставената от правото на Съюза защита, що се отнася до спазването на правата върху интелектуалната собственост, доколкото същото не упражнява ефективно правата, които е придобило от продуцентите на филми, а само търси обезщетения от предполагаеми нарушители. Такова поведение почти напълно отговаряло на определението, което доктрината е дала на понятието „copyright troll“ („трол на авторски права“). На трето и последно място, тази юрисдикция се съмнява в законосъобразността на събирането на IP адресите на интернет потребителите, за които се твърди, че са споделяли защитени произведения в peer-to-peer мрежите.

31.

При тези обстоятелства Ondernemingsrechtbank Antwerpen (Търговски съд Антверпен) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

32.

Преюдициалното запитване постъпва в Съда на 6 август 2019 г. Писмени становища представят страните по главното производство, италианското, австрийското и полското правителство, както и Европейската комисия. Страните по главното производство и Комисията са представлявани в съдебното заседание, проведено на 10 септември 2020 г.

33.

Първият преюдициален въпрос поставя фундаменталния проблем за самото наличие на нарушение на авторското право и сродните му права при споделяне на произведения в peer-to-peer мрежи. Вторият, третият и четвъртият въпрос се отнасят до различни аспекти на положението на субект като Mircom от гледна точка на разпоредбите на правото на Съюза, отнасящи се до спазването на тези права и до защитата на личните данни. Ето защо естествено трябва да се започне с първия въпрос.

34.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали изключителното право на предоставяне на защитени произведения на публично разположение по смисъла на член 3 от Директива 2001/29 обхваща споделянето на тези произведения в peer-to-peer мрежи от потребителите на тези мрежи. Запитващата юрисдикция се позовава на член 3, параграф 1 от тази директива, но относим към главното производство изглежда най-вече член 3, параграф 2, буква в) от нея, който се отнася до правата на филмовите продуценти. Не е изключено обаче тези продуценти да притежават и авторските права върху продукциите си, както и други сродни права. Ето защо трябва да се вземат предвид и двете разпоредби. Те предвиждат еднаква защита по отношение на специфичната форма на публично разгласяване на произведения, каквато е предоставянето им на публично разположение по такъв начин, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него.

35.

В становищата си Telenet, Proximus и Scarlet Belgium категорично отхвърлят наличието на публично разгласяване от страна на потребителите на peer-to-peer мрежите, във всеки случай що се отнася до потребителите, които теглят файлове в тези мрежи. Основавайки се на функционалните особености на днешните peer-to-peer мрежи, тези страни поддържат, че сегментите от файлове, съдържащи въпросните произведения, които евентуално се качват ( 14 ) от тези потребители, не могат да бъдат използвани сами по себе си и са твърде малки, за да бъдат приравнявани — във всеки случай под определен праг — на произведение или дори на част от него. Впрочем тези потребители често не осъзнавали, че докато ги изтеглят в тези мрежи, едновременно с това произведенията се качват за други потребители. Така тези страни изтъкват, че публичното разгласяване на произведенията в peer-to-peer мрежи се извършва само от лицата, които са в основата на предоставянето на произведение на разположение в мрежата, съвместно — съгласно практиката на Съда ( 15 ) — с администраторите на уебсайтовете за индексиране на файловете. За сметка на това обикновените потребители на peer-to-peer мрежите просто предоставяли съоръжения, с които може да се осъществи това публично разгласяване. Тези доводи, изглежда, са в основата на първия преюдициален въпрос.

36.

За да му се отговори, следва да се припомнят начините, по които функционират peer-to-peer мрежите, основани на технологията на BitTorrent протокола ( 16 ).

37.

BitTorrent протоколът е протокол, който позволява споделянето на файлове в peer-to-peer мрежи. За да може да функционира, трябва да се изтегли специален софтуер: „BitTorrent клиент“ (BitTorrent client) ( 17 ). Този софтуер функционира посредством „торент файлове“ (torrent files). Торент файловете не съдържат данните, които съставляват цифровия формат на споделеното произведение ( 18 ), а метаданни, чрез които по-специално може да се намери конкретен съдържащ произведение файл. За всеки съдържащ произведението файл се създава торент файл. Торент файловете могат да бъдат изтегляни от уебсайтове за индексиране, каквито има в интернет ( 19 ). След изтегляне на торент файла, свързан с търсеното произведение (и по-точно към съдържащ това произведение файл), BitTorrent клиентът първо се свързва със специален сървър, tracker (тракер), и той му посочва участващите в peer-to-peer мрежата компютри, които притежават въпросния файл ( 20 ). По-нататък BitTorrent клиентът установява пряка връзка с тези компютри ( 21 ), за да изтегли файла. Компютрите, които споделят един и същи файл, съставляват самата peer-to-peer мрежа (swarm [рояк]).

38.

Особеното на BitTorrent протокола е, че файловете не се качват в тяхната цялост, а се разбиват на малки сегменти (части). Тези сегменти се изтеглят на случаен принцип от различни компютри в рояка (swarm). Информацията в различните сегменти, които са необходими, за да се допълни файлът за изтегляне, се намира в торент файла. Тези сегменти се съединяват от BitTorrent клиента за да (пре)създаде съдържащия произведението файл. Друга особеност на BitTorrent протокола е, че всеки сегмент от изтеглен файл може едновременно с това да бъде качен на други „равноправни устройства“, и така до изтеглянето на целия файл. Това позволява съществено да се увеличи скоростта на изтегляне за всички „равноправни устройства“, тъй като тя зависи по-специално от това колко са „равноправните устройства“, които могат да качат всеки сегмент. Впрочем BitTorrent клиентът изтегля в рояка (swarm) първо най-редките сегменти в него, за да увеличи техния брой.

39.

Едно произведение е на разположение за споделяне в peer-to-peer мрежа дотогава, докато в достъпно за BitTorrent клиента досие на потребител на мрежа има пълен файл, съдържащ това произведение, и компютърът му е свързан с интернет. Когато няма потребител, който да сподели съдържащ произведението файл, свързаният с него торент файл не може да бъде изтеглен от платформата за индексиране (той е „мъртъв“).

40.

Действието, с което някой позволява на други извън личното му обкръжение да изтеглят записани в паметта на компютъра му защитени произведения, попада в обхвата на изключителното право да се разрешава или забранява предоставяне на публично разположение на тези произведения по такъв начин, че всеки да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него, по смисъла на член 3 от Директива 2001/29.

41.

Съгласно практиката на Съда, за да бъде налице акт на предоставяне на разположение, е достатъчно произведението да е предоставено на публично разположение по начин, по който всеки човек от съответната публика да може да има достъп до него, от място и във време, самостоятелно избрани от него, без значение дали тази възможност се използва или не ( 23 ). С други думи, при предоставяне на публично разположение е без значение дали действително е налице предаване на произведението. От значение е само да има възможност за такова предаване, което впоследствие евентуално да се задейства от определен потребител, за да получи той достъп до произведението. Тази характеристика е от решаващо значение за преценката на споделянето на произведенията в peer-to-peer мрежите от гледна точка на авторското право, и по-специално на правото на предоставяне на публично разположение.

42.

Възможно е да се разграничат три положения, в които могат да се намират потребителите на peer-to-peer мрежа, що се отнася до качването на съдържанието.

43.

Първото се отнася до потребителите, които притежават пълен файл и го споделят, като качват сегменти за заинтересованите лица. Тези потребители, наричани сийдъри („seeders“), могат да са както лица, споделящи файл, до който са получили достъп посредством източници, различни от peer-to-peer мрежата, така и лица, които, след като са изтеглили целия файл, оставят BitTorrent клиента да работи, за да задоволи искания за качване на сегменти от този файл, идващи от други потребители.

44.

Второто положение се отнася до лицата, които са в процес на изтегляне на файл, но все още не го притежават в неговата цялост. Тези лица, или по-точно техните компютри, се наричат „равноправни устройства“ („peers“) ( 24 ). Принципът, по който функционират BitTorrent клиентите, е следният: когато изтеглят сегментите от даден файл, те автоматично и едновременно качват вече свалените такива на други равноправни устройства, които ги търсят, и така до изтеглянето на всички сегменти, съставляващи пълния файл. След това потребителят решава или да спре BitTorrent клиента и следователно качването на сегментите от файла, или да го остави включен и така да стане сийдър (seeder).

45.

Според мен от гледна точка на правото на предоставяне на публично разположение сийдърите и равноправните устройства са в сходно положение. Всъщност, докато изтегля файл, равноправното устройство едновременно — и задължително — предоставя на разположение на рояка (swarm) сегментите от файла, с които разполага, което означава, че BitTorrent клиентът му ще отговори на искания за качване, идващи от другите равноправни устройства. Тъй като, освен в случай на технически инцидент, тегленето не спира, преди да бъде изтеглен целият файл, защото сегментите не могат да се използват до събирането на пълния файл, на публично разположение се предоставя целият съдържащ произведението файл. Същото важи и за сийдъра (seeder), който продължава да предоставя файла на публично разположение (на членовете на рояка), и след като го е изтеглил в неговата цялост.

46.

Ефективното качване на сегментите от файла и количеството на качените сегменти обаче зависят от наличието или липсата на равноправни устройства, които имат интерес да ги изтеглят, от броя сийдъри на един и същи файл, както и от скоростта на качване на интернет връзката на съответния потребител. Това важи както за равноправните устройства, така и за сийдърите: сийдърът не качва нищо, ако няма кой да получи файла му, равноправното устройство не качва нищо, ако разполага само със сегменти, които другите членове на рояка (swarm) вече притежават, или ако други равноправни устройства могат да ги качат по-бързо. Така, както сийдърът, така и равноправното устройство може потенциално да не качи нито един сегмент от файл или пък да качи било неопределен брой от тези сегменти, било целия файл. Това обстоятелство обаче е без значение от гледна точка на правото на предоставяне на публично разположение, тъй като, както вече обясних, това дали предаването на въпросното произведение действително се е случило или не е без значение, за да се прецени дали има предоставяне на публично разположение: възможността за такова предаване сама по себе си е достатъчна. Следователно, що се отнася до количеството качени данни, не следва да се прилага праг като посочения в буква б) от първия преюдициален въпрос.

47.

Впрочем peer-to-peer мрежите като мрежи за споделяне на файлове функционират въз основа на принципа do ut des: за да можеш да изтеглиш, трябва да качиш. Ето защо уебсайтовете за индексиране изискват от потребителите да спазват определено съотношение между качването и изтеглянето, което обикновено е около 1 ( 25 ). Потребителите с твърде ниско съотношение могат да бъдат блокирани („изключени“, от английското ban). Дори само поради това че при интернет връзките скоростта на качване често е по-слаба от тази при изтегляне, качването на сегменти от файлове в момента на тяхното изтегляне все пак само по себе си не е достатъчно, за да поддържа съотношението на изискваното равнище ( 26 ). Следователно трябва да се качва повече от самото време за изтегляне. Съответно всеки редовен потребител на peer-to-peer мрежа е длъжен да стане сийдър и да предостави на публично разположение притежаваните от него файлове.

48.

Ето защо изтъкнатите от Telenet, Proximus и Scarlet Belgium доводи, че сегментите, които се разменят в peer-to-peer мрежите, не представляват части от защитени с авторско право произведения, са неоснователни. Всъщност тези сегменти не са части от произведения, а части от файловете, съдържащи тези произведения. Тези сегменти са само инструментът, чрез който се предават тези файлове съгласно BitTorrent протокола. Същевременно обстоятелството, че предадените сегменти са неизползваеми сами по себе си, е без значение, тъй като на разположение е предоставен съдържащият произведението файл, тоест произведението в цифров формат. Ако обаче от гледна точка на правото на предоставяне на публично разположение е без значение дали е налице предаване на произведението или не, това важи в още по-голяма степен за техническите способи, посредством които се извършва това предаване ( 27 ).

49.

Накрая, в това отношение peer-to-peer мрежите не функционират много по-различно от глобалната мрежа (World Wide Web). Публикуването на произведение онлайн означава единствено че файлът, съдържащ това произведение, се съхранява на свързан с интернет сървър и притежава URL адрес (Uniform Resource Locator), който дава достъп до него. Произведението като обект, годен да бъде възприет от човека, съществува в глобалната мрежа едва от момента, в който даден компютър клиент осъществи достъп до въпросния сървър, възпроизведе файла и визуализира това произведение на екрана (или възпроизведе неговите звуци). Самото поставяне на файла, съдържащ произведението, на достъпен от глобалната мрежа сървър обаче е достатъчно, за да е налице акт на разгласяване (предоставяне на разположение). По-нататък интернет функционира съгласно принципа на packet switch („комутиране на пакети“): файлът с въпросното произведение се разделя на малки пакети ( 28 ) от данни, които се пренасочват между сървъра и клиента в случаен ред и по различни пътища. Тези пакети са неизползваеми сами по себе си или при всички положения са твърде малки, за да съдържат оригинални части от произведението; те се пренареждат, за да образуват файла произведение, едва след като бъдат пренасочени. Впрочем няма никакво съмнение, че публичното разгласяване се извършва в глобалната мрежа. Правото на предоставяне на публично разположение е замислено точно за да бъдат използвани произведенията в интернет, и най-вече в глобалната мрежа.

50.

Третото положение, в което се намират потребителите на peer-to-peer мрежите, е това на потребители, които теглят файловете, без да ги качват нито по време на изтеглянето, нито след това. Всъщност някои BitTorrent клиенти позволяват такава конфигурация ( 29 ). Тези потребители се наричат лийчъри. Като блокират възможността за изтегляне на сегментите от файловете от компютрите си, лийчърите не предоставят файлове на публично разположение и следователно не се стига до нарушаване на това изключително право.

51.

Независимо от това, от една страна, лийчърите все пак нарушават изключителното право на възпроизвеждане, защитено с член 2 от Директива 2001/29. Всъщност, макар възпроизвеждането на съдържащия защитеното произведение файл, което произтича от неговото изтегляне, да служи за лични цели, съгласно постоянната съдебна практика възпроизвеждането не се ползва от изключението за копиране за лично ползване, предвидено в член 5, параграф 2, буква б) от тази директива, когато източникът на това възпроизвеждане е незаконен ( 30 ). Впрочем точно такъв е случаят с изтеглянето на произведение, предоставено на разположение в peer-to-peer мрежа без разрешението на притежателя на авторските и сродните им права. В главното производство обаче не се твърди нарушение на правото на възпроизвеждане. Впрочем в някои вътрешни правни системи извличането на полза от нарушение на авторски права, извършено от трето лице, само по себе си е противоправно деяние.

52.

От друга страна, peer-to-peer мрежите функционират въз основа на механизма за споделяне, тоест всяко изтегляне трябва да има насрещна престация под формата на качване. Ако броят на потребителите на мрежата, които качват, е твърде малък, тя функционира лошо, тъй като скоростта на изтегляне е прекалено слаба. Когато вече няма нито един сийдър, мрежата напълно престава да функционира и торент файлът е „мъртъв“. По тази причина тракерите дискриминират потребителите, които не качват (лийчъри), като намаляват скоростта им на сваляне, и дори блокират техния достъп. Следователно стратегията за теглене без качване може да функционира само при случайно използване на peer-to-peer мрежите и лийчърите по дефиниция са незначително явление в тези мрежи.

53.

От това следва, че макар блокирането на функцията за изтегляне на BitTorrent клиента да може да се използва като средство за защита в съдебно производство за поправяне на вредите, причинени от нарушаването на правото на предоставяне на публично разположение, изтеглянето на закриляни произведения в peer-to-peer мрежа според мен е достатъчен индикатор, че такова нарушение е възможно, когато увреденият притежател търси начин да се сдобие с личните данни на съответните лица въз основа на IP адресите на техните интернет връзки.

54.

Telenet, Proximus и Scarlet Belgium изтъкват също и довода, че потребителите на peer-to-peer мрежите можели да не осъзнават, че докато теглят произведенията от тези мрежи, те същевременно ги и качват. Във всеки случай тези потребители нямали незаменима роля в предоставянето на публично разположение на споделените в тези мрежи произведения. Съгласно практиката на Съда обаче, за да се установи, че е налице акт на публично разгласяване, потребителят трябвало да съзнава в какво участва и ролята му да е незаменима.

55.

Първо, що се отнася до изискването потребителите на peer-to-peer мрежите да съзнават в какво участват, следва да се отбележи, че BitTorrent клиентите не са стандартни софтуери, каквито обикновено има на компютрите. За тяхното инсталиране, конфигуриране и използване е необходимо специфично ноу-хау, което понастоящем все пак се придобива достатъчно лесно, по-специално чрез многобройни наръчници в интернет. Впрочем във всеки наръчник ясно се казва, че тегленето от peer-to-peer мрежа върви автоматично с качване на същото съдържание. В някои от тези наръчници се посочва и как да се деактивира тази функция.

56.

Второ, както вече обясних ( 31 ), потребителите на peer-to-peer мрежите са информирани за съотношението теглене/качване, доколкото твърде слабо съотношение може да доведе до изключване от уебсайта за индексиране. Следователно те напълно осъзнават, че участието в peer-to-peer мрежите предполага не само да се тегли, но и да се качва съдържание.

57.

Ето защо не съм убеден в твърдението, че тези потребители не съзнават в какво участват. Това обаче няма голямо значение, тъй като според мен дали потребителят съзнава в какво участва не е условие, за да е налице акт на предоставяне на публично разположение в случаи като разглеждания.

58.

Вярно е, че в редица решения Съдът подчертава, че умишленият характер на намесата на потребителя е от значение, за да се установи наличието на акт на публично разгласяване. Това се отнася по-специално за делото, приключило с постановяването на решение Stichting Brein относно администраторите на уебсайт за индексиране на файлове в peer-to-peer мрежа ( 32 ). Споделям обаче становището на Комисията, че изискването за умишлена намеса е необходимо в делата, в които Съдът вменява акта на публично разгласяване на субекти, които не са в основата на първоначалното разгласяване на произведението. Всъщност без тази умишлена намеса тези субекти биха били обикновени пасивни посредници, и дори доставчици на технически съоръжения, на които не може да се вмени акт на разгласяване.

59.

Обратно, когато самите потребители са в основата на публичното разгласяване (предоставяне на разположение), въпросът дали съзнават в какво участват не е съставен елемент на въпросния акт. Всъщност член 3 от Директива 2001/29 не съдържа указание в този смисъл. Несъзнателният характер на поведението на нарушителя може да се вземе предвид най-много при определянето на обезщетението, както изрично е предвидено в член 13, параграф 2 от Директива 2004/48, но е без значение от гледна точка на правомерността на поведението. Тази разпоредба впрочем представлява допълнително указание за това, че умишленият характер по принцип не е съставомерен елемент от нарушение на право на интелектуална собственост, защитено от правото на Съюза.

60.

Същото важи и за незаменимия характер на намесата на потребителя в предоставянето на публичен достъп до произведението. Този критерий е определящ, за да може разгласяването да бъде вменено на лице, което не е в основата на това разгласяване ( 33 ). Всъщност тази незаменима роля се състои в това да се даде достъп до произведението на нова публика, тоест публика, която не е взета предвид при първоначалното разгласяване ( 34 ).

61.

Потребителите на peer-to-peer мрежа обаче не се намират в това положение. Макар да е вярно, че те предоставят на разположение на другите равноправни устройства сегментите от файлове, които преди това най-често са изтеглили от същата мрежа, тези файлове вече се съхраняват на собствените им компютри ( 35 ), поради което предоставянето им на разположение има характера на първоначално или, във всеки случай, самостоятелно разгласяване. По сходен начин Съдът не се е поколебал да констатира наличието на такъв акт в случай на публикуване на уебсайт на произведение, което вече е свободно достъпно на друг уебсайт ( 36 ). От това следва, че незаменимата роля на тези потребители не е решаваща, за да се установи наличието на акт на разгласяване ( 37 ).

62.

Съгласно постоянната практика на Съда публичното разгласяване на защитено произведение включва акт на разгласяване и публика ( 38 ). Споделянето на файловете в peer-to-peer мрежа обикновено е насочено към неопределен брой потенциални адресати и предполага наличие на голям брой лица. Следователно наличието на публика е доказано ( 39 ).

63.

Освен това изискването съответната публика да е нова е приложимо само в случай на вторично разгласяване. Всъщност новата публика се определя като публика, която притежателите на авторските права не са имали предвид, когато са дали разрешение за първоначалното разгласяване ( 40 ). Тъй като предоставянето на разположение на защитени произведения от потребителите на peer-to-peer мрежа има характера на първоначално разгласяване ( 41 ), критерият за новата публика не е приложим в разглеждания случай.

64.

При всички положения, дори този критерий да беше приложим, доколкото няма публика, която притежателите на авторските и сродните права да са имали предвид, в случаите когато произведенията се споделят без тяхното разрешение, всяка публика, за която е предназначено разгласяването — в случая потребителите на peer-to-peer мрежата — трябва съответно да се счита за нова.

65.

Така, като предлагат възможност за изтегляне от своите компютри на сегменти от файловете, съдържащи защитени с авторско право произведения, било то при изтеглянето на тези файлове или независимо от него, потребителите на peer-to-peer мрежите предоставят тези произведения на публично разположение по смисъла на член 3 от Директива 2001/29.

66.

Ето защо предлагам на първия преюдициален въпрос да се отговори, че член 3 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че предоставянето за изтегляне в рамките на peer-to-peer мрежа на сегменти от файл, съдържащ защитено произведение, попада в обхвата на правото на предоставяне на публично разположение по смисъла на този член, при това дори преди съответният потребител сам да е изтеглил въпросния файл в неговата цялост и без в това отношение да е определящо дали той съзнава в какво участва.

67.

С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали дружество като Mircom, което, макар да е придобило определени права върху защитени произведения, не ги упражнява, а само търси обезщетения от лицата, които нарушават тези права — в случая като предоставят тези произведения на публично разположение в peer-to-peer мрежи — може да се ползва от мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в глава II от Директива 2004/48. Запитващата юрисдикция изразява съмнения и дали за такава организация може да се счита, че е претърпяла каквато и да било вреда по смисъла на член 13 от тази директива.

68.

Четирите категории субекти, които трябва да имат право да се ползват от мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в Директива 2004/48, за да се гарантира спазването на правата върху интелектуална собственост, са изброени в член 4, букви а)—г) от тази директива. Това са притежателите на тези права, другите лица, на които официално е разрешено да ползват тези права, по-специално притежателите на лицензии, организациите за колективно управление на права върху интелектуалната собственост, както и организациите за професионална защита, имащи правото да представляват притежатели на права върху интелектуална собственост. Що се отнася до последните три категории, те имат правото да се ползват от разпоредбите на Директива 2004/48 само ако и доколкото това се предвижда в приложимото вътрешно право.

69.

В главното производство е безспорно, че Mircom не притежава нито едно авторско или сродно право върху въпросните произведения. Следователно член 4, буква a) от Директива 2004/48 не се прилага по отношение на него.

70.

За сметка на това Mircom твърди, че е придобило лицензии, които му позволяват да осъществява публично разгласяване на разглежданите в главното производство произведения в peer-to-peer мрежи. Следователно, на пръв поглед, това дружество трябва да се счита за лицензополучател и поради това да се ползва от разпоредбите на Директива 2004/48 съгласно член 4, буква б) от нея. Всъщност законодателят на Съюза счита лицензополучателите за лица, увредени от действията, с които се извършват нарушения, доколкото тези действия могат да възпрепятстват нормалното използване на лицензиите или да намалят приходите от тях.

71.

Запитващата юрисдикция е тази, която следва да провери валидността на сключените от Mircom лицензионни споразумения от гледна точка на правото, приложимо към тези договори, както и процесуалната легитимация на такъв лицензополучател от гледна точка на приложимите към спора процесуални норми.

72.

Тази юрисдикция все пак отбелязва, че Mircom на практика не използва посочените лицензии, а само иска обезщетения от лицата, които нарушават авторските и сродните им права върху разглежданите произведения, като ги предоставят на публично разположение в peer-to-peer мрежи. Според нея начинът на действие на Mircom напълно отговаря на определението за това, което често се нарича copyright troll („трол на авторски права“).

73.

Припомням, че трол на авторски права е лице, което след като е придобило ограничени права на използване върху защитени произведения, на практика не ги упражнява, а само иска обезщетения от лицата, които нарушават тези права, по-специално в интернет, най-често в мрежи за споделяне на файлове, каквито са peer-to-peer мрежите. Освен това тролът на авторски права предявява съдебни искове, с които цели единствено да получи имената и адресите на нарушителите, за да може впоследствие да им предложи уреждане на спора по взаимно съгласие срещу заплащане на определена сума, най-често без да продължи тези съдебни производства. Следователно приходите му произтичат главно от „доброволно“ платените от нарушителите суми, които той поделя с притежателите на авторските и сродните им права върху въпросните произведения. Този подход изглежда особено ефикасен, що се отнася до нарушенията на авторските и сродните им права върху порнографски филми, тъй като освен на заплахата за сериозните обезщетения, които евентуално ще бъдат присъдени, може да се заложи и на чувството на неудобство, умишлено предизвикано у предполагаемите нарушители ( 42 ). Така в много случаи съответните лица са склонни да платят исканите суми, без да мислят за евентуални защитни мерки, и дори без да са действителните извършители на нарушенията на въпросните права ( 43 ).

74.

В съдебното заседание самото Mircom признава, че не използва — и не възнамерява да го прави — лицензиите, които е придобило върху разглежданите в главното производство произведения. Освен това, макар peer-to-peer мрежите да могат да са средство за законосъобразно разпространение на определено защитено с авторско право съдържание, преодоляването на техническите трудности, свързани с такъв канал на разпространение, и осигуряването на неговата рентабилност изискват значителни усилия. Следователно самото придобиване на лицензиите не е достатъчно и Mircom не изглежда да е имало намерение да положи такива усилия.

75.

Напротив, запитващата юрисдикция посочва съдебни решения, по-специално в Обединеното кралство, в които е констатирано, че Mircom е действало по типичен за троловете на авторски права начин, по-специално като е използвало данните на предполагаемите нарушители, получени в рамките на предходни съдебни производства, за да се свързва с тези нарушители и да им предлага „споразумения“, без да води дела срещу лицата, отказали тези споразумения ( 44 ).

76.

От това изглежда, че поведението на Mircom действително съответства на това на трол на авторски права. Това понятие обаче е непознато в правото на Съюза. Освен това поведението на Mircom само по себе си не е незаконосъобразно. Както правилно подчертава Комисията, нищо не забранява на заинтересованото лице да се откаже от съдебни искове, ако ги счете за неподходящи, нито да търси възможности за уреждане на споровете между него и нарушителите на авторските права по взаимно съгласие.

77.

В правото на Съюза обаче съществува общ правен принцип, съгласно който правните субекти не могат да се позовават на нормите на това право с цел измама или злоупотреба. Всъщност правната уредба на Съюза не може да се прилага дотолкова широко, че да обхване сделките, които се извършват с цел да се ползват чрез измама или злоупотреба предимствата, предвидени в правото на Съюза. Такъв е случаят, когато разпоредбите на правото на Съюза са изтъкнати не с оглед на постигането на техните цели, а за да се ползва предвидено в правото на Съюза предимство, въпреки че условията за това са само формално изпълнени ( 45 ).

78.

Доколкото принципът на забрана на злоупотребата с право се прилага в много различни области на правото на Съюза ( 46 ), не виждам причина, която да възпрепятства това прилагане в областта на интелектуалната собственост. Впрочем в член 3, параграф 2 самата Директива 2004/48 изисква да се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотребата с предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита.

79.

Би могло впрочем да се приеме, че като придобива лицензии за използване, които не възнамерява да упражнява, Mircom всъщност цели да ги използва за злоупотреба, за да придобие статут на лицензополучател, който му позволява да започне предвидените в Директива 2004/48 съдебни производства, за да получи данните на нарушителите на авторските и сродните им права върху произведенията, за които се отнасят тези лицензии. С тези данни то ще може и да се свърже с тези нарушители, за да ги заплаши със съдебни дела, и така да получи еднократна сума с цел уреждане на спора по взаимно съгласие.

80.

Така, доколкото формално изпълнява условията, за да се ползва от статута на лицензополучател, Mircom го използва с цел, различна от целта, за която Директива 2004/48 предоставя правото на активна процесуална легитимация на лицензополучателите в случай на нарушения на правата върху интелектуална собственост. Всъщност целта на законодателя на Съюза е да предостави на лицензополучателите инструмент за защита на нормалното използване на техните лицензии, докато тази на Mircom се свежда само до преследване на нарушенията на авторските и сродните им права и до извличане на финансова изгода от тях. Ето защо това поведение отговаря на определението за злоупотреба с право, което е забранено в правото на Съюза.

81.

Констатацията, че такова поведение съставлява злоупотреба, изисква преценка на фактите, която следва да се извърши от националната юрисдикция. Ако установи, че Mircom действително се опитва да се позове на статута си на лицензополучател с цел злоупотреба, за да се възползва от мерките, процедурите и средствата за защита, които са предвидени в разпоредбите, приети в контекста на транспонирането на Директива 2004/48, тази юрисдикция би трябвало да му откаже правото да се ползва от тези мерки, процедури и средства за защита, доколкото това право се основава на статута на лицензополучател.

82.

С оглед на договорите, сключени между Mircom и филмовите продуценти и представени на Съда, статутът на това дружество обаче, изглежда, може да се анализира по различен начин. Всъщност запитващата юрисдикция следва да провери дали тези договори не са различни от лицензионните такива. Ако е така, няма да става въпрос за злоупотреба с право, а за правоотношение, различно от това, което на пръв поглед произтича от тези договори.

83.

По-специално Mircom твърди, че е не само лицензополучател на филмовите продуценти, обсъждани в главното производство, но и цесионер на вземанията, които тези продуценти имали предвид нарушенията на авторските и сродните им права върху тези филми. Следователно възниква въпросът дали такъв цесионер на вземания може да се ползва от мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в Директива 2004/48.

84.

Припомням, че категориите на лицата, на които Директива 2004/48 предоставя правото да се ползват от предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита, са изброени в член 4, букви а)—г). Член 4, буква а) от тази директива се отнася до притежателите на права върху интелектуална собственост — категория, която без никакво съмнение не включва цесионерите на вземанията, свързани с нарушенията на тези права.

85.

В член 4, буква б) от Директива 2004/48 обаче се споменават „всички други лица, на които официално е разрешено да ползват [правата върху интелектуална собственост]“. Както посочих, Mircom по принцип би могло да се ползва от тази разпоредба в качеството си на лицензополучател, стига да не се счете, че тези лицензии са придобити с цел злоупотреба. Ето защо сега следва да се провери дали това дружество би могло да се ползва от посочената разпоредба в качеството на цесионер на вземанията, свързани с нарушенията на правата върху интелектуална собственост.

86.

Според мен това не е така. Всъщност понятието „ползване на права върху интелектуална собственост“ трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща упражняването на произтичащите от тези права изключителни правомощия. Що се отнася до обектите, защитени с авторското право и сродните му права, става въпрос по-специално за действията по възпроизвеждане, публично разгласяване и разпространение на копия от тези обекти. Всъщност именно лицата, на които официално е разрешено да упражняват тези правомощия, имат — подобно на притежателите на правата — пряк интерес от защитата на тези права, както е посочено в съображение 18 от Директива 2004/48 ( 47 ), тъй като всяко нарушаване на тези права потенциално влиза в конфликт с посочените правомощия.

87.

Придобиването и събирането на вземанията, свързани с тези нарушения, обаче не съставляват упражняване на изключителните правомощия на притежателите на правата върху интелектуална собственост, а са по-скоро обичаен в гражданското право механизъм за поправяне на вредите, произтичащи от нарушенията на тези правомощия. Следователно според мен член 4, буква б) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че посочената в тази разпоредба категория на лицата, на които официално е разрешено да ползват правата върху интелектуална собственост, не включва цесионерите на вземанията, свързани с нарушенията на тези права.

88.

Това не променя факта, че притежателите на правата върху интелектуална собственост могат да имат интерес да прехвърлят своите свързани с нарушенията на тези права вземания, по-специално предвид трудностите, които самите те могат да срещнат при тяхното събиране. Впрочем намирането на приобретател на такива вземания би било по-лесно, ако цесионерите можеха да се ползват от механизмите, предназначени да улеснят тяхното установяване и събиране, като предвидените в глава II от Директива 2004/48.

89.

Ето защо не изключвам възможността националното право да оправомощава цесионерите на такива вземания да се ползват от мерките, приети при транспонирането на Директива 2004/48. Всъщност съгласно практиката на Съда тази директива се ограничава да установи минимално равнище на защита, което държавите членки могат да повишат ( 48 ). Тя обаче не изисква това.

90.

По-специално подобно изискване според мен не произтича от решение SNB-REACT ( 49 ). Вярно е, че в това решение Съдът постановява, като се основава по-специално на съображение 18 от Директива 2004/48, че „ако организация, на която е възложено колективното управление на права върху интелектуалната собственост и на която е признато правото да представлява притежателите на тези права, според националното законодателство се счита, че има пряк интерес от защитата на тези права, от една страна, а от друга, това законодателство ѝ признава активна процесуална легитимация[,] държавите членки са длъжни да признаят на тази организация правото да търси прилагане на мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени с тази директива, както и да предявява искове пред съдилищата във връзка с посочените права“ ( 50 ). Както обаче е посочено в текста на това решение, става въпрос за организация за колективно управление на права върху интелектуалната собственост, тоест за субект, който спада към една от категориите, посочени в член 4 от Директива 2004/48 (буква в). От съображение 18 от Директива 2004/18 следва, че според законодателя на Съюза лицата, които спадат към тези категории, имат пряк интерес от спазването на правата върху интелектуалната собственост. За сметка на това посоченото съображение не изисква същото право да се признава на организации, които не попадат в никоя от тези категории, като цесионерите на вземания, свързани с нарушенията на правата върху интелектуална собственост, дори ако трябва да се приеме, че те също имат пряк интерес. Всъщност, макар едно съображение да може да поясни избора на законодателя и така да насочи тълкуването на разпоредбите на акт от правото на Съюза, то не разполага със собствена, независеща от тези разпоредби нормативна стойност.

91.

Освен това, противно на довода, изтъкат от Telenet в съдебното заседание, нито фактът, че цесията на Mircom се отнася до вземания, които не съществуват към момента на сключване на разглежданите договори, нито обстоятелството, че тези договори са сключени за определен период от време, според мен изключват наличието на прехвърляне на вземания. Всъщност, ако приложимото право позволява това, такава цесия може да се отнася до бъдещи вземания и да е обратима, ако вземането не бъде събрано. Запитващата юрисдикция обаче ще трябва да провери, първо, дали тези цесии са валидни в светлината на правото, приложимо към въпросните договори, и второ, дали имат действие спрямо длъжниците в светлината на приложимото законодателство, включително процесуалните правила пред компетентната юрисдикция.

92.

Като се позовава и на решение SNB-REACT ( 51 ), Telenet изтъква, че Mircom трябва да се счита за организация за колективно управление на права върху интелектуална собственост. Подобно на Proximus, Scarlet Belgium и Комисията считам, че това тълкуване е неправилно. Всъщност Mircom не управлява авторските и сродните права на съдоговорителите си, а само търси начин да получи обезщетение за вредите, произтичащи от нарушенията на тези права. Освен това Mircom не изглежда да отговаря на изискванията, поставени на организациите за управление на колективни права с Директива 2014/26/ЕС ( 52 ). Впрочем самото Mircom твърди, че не е такава организация.

93.

Накрая, споделям мнението на полското правителство, че всеки притежател на авторско право или на сродно на него право може да разреши на друго лице — посредством пълномощно или друг правен акт на оправомощаване — да упражнява правата му от негово име, в частност, за да търси обезщетението, дължимо поради нарушаването на правото му. Впрочем член 4, буква г) от Директива 2004/48 изрично предвижда такава възможност. Случаят в главното производство обаче не изглежда такъв. Всъщност според запитващата юрисдикция е безспорно, че Mircom действа не от името и за сметка на разглежданите филмови продуценти, а от свое име и за своя сметка. Следователно това дружество не може да се счита за организация за защита, имаща правото да представлява притежатели на права върху интелектуална собственост по смисъла на член 4, буква г) от Директива 2004/48.

94.

Предлагам на втория преюдициален въпрос да се отговори, че член 4, буква б) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че организация, която, макар да е придобила определени права върху защитени произведения, не ги упражнява, а само изисква обезщетения от нарушилите ги лица, не може да се ползва от мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в глава II от тази директива, ако компетентната юрисдикция установи, че тази организация е придобила въпросните права единствено за да получи такава възможност. Посочената директива не изисква и не възпрепятства държавата членка да признае във вътрешното си законодателство това качество на цесионер на вземания, свързани с нарушения на права върху интелектуална собственост.

95.

С третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи до каква степен трябва да бъдат взети предвид обстоятелствата, посочени в рамките на първите два въпроса, когато се претеглят интересите между спазването на правата върху интелектуалната собственост, от една страна, и правата и свободите на потребителите като правото на зачитане на личния живот и защитата на личните данни, от друга страна.

96.

От настоящото преюдициално запитване следва, че запитващата юрисдикция е запозната с практиката на Съда относно предаването на лични данни на частноправни лица, за да могат те да предявят граждански искове срещу нарушенията на авторското право. Съгласно тази съдебна практика разпоредбите на член 8, параграф 3 от Директива 2004/48 и на член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 разрешават подобно предаване, без да го изискват ( 53 ). Съдът освен това е счел, че при транспонирането по-специално на Директиви 2002/58 и 2004/48 държавите членки са длъжни да следят за тълкуване на последните, което позволява да се осигури подходящо равновесие между различните основни права, защитени от правовия ред на Съюза. Освен това при въвеждане на мерките за транспониране на тези директиви органите и юрисдикциите на държавите членки трябва не само да тълкуват националното си право в съответствие с посочените директиви, но и да не допускат да се основават на тълкуване на последните, което би влязло в конфликт с тези основни права или с другите общи принципи на правото на Съюза като принципа на пропорционалност ( 54 ).

97.

Тази съдебна практика трябва да бъде разгледана в светлината на по-новата такава, която, изглежда, акцентира върху задължението на държавите членки да осигурят на притежателите на правата върху интелектуална собственост реални възможности да получат обезщетение за вредите, произтичащи от нарушенията на тези права. Така по дело, където фактите в главното производство се отнасят до споделянето на файлове, Съдът постановява, че правото на Съюза (Директиви 2001/29 и 2004/48) не допуска национално законодателство или съдебна практика, съгласно които притежателят на интернет връзка, използвана за нарушения на авторското право, може да бъде освободен от отговорност само защото посочва член на семейството, който е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без да дава по-конкретни подробности, като по този начин лишава увредения притежател на авторските права от реална възможност за защита, ако това законодателство не предоставя на този притежател други възможности да получи обезщетение, например като подведе под отговорност притежателя на интернет връзката ( 55 ). Впрочем, ако фактът, че собственикът на интернет връзка, послужила за нарушаване на авторските права, признава собствената си отговорност за тези нарушения или посочва отговорното лице, е условие, за да може притежателят на тези права да получи обезщетение за претърпените вреди, това е още по-валидно, що се отнася до предварителния етап, а именно идентифицирането на собственика на връзката, което често е възможно само въз основа на IP адреса и информацията, предоставена от доставчика на интернет услуги.

98.

Впрочем Съдът наскоро постанови решение La Quadrature du Net и др. ( 56 ), което е важно, що се отнася до етапа, предхождащ кое да е разкриване на данни, като например IP адресите, а именно съхранението на тези данни. Макар да се основава на предходната съдебна практика, това решение внася важни уточнения. Впрочем трудно е да не се усети известно напрежение между това решение и цитираната в предходните точки съдебна практика, която се отнася до разкриването на IP адресите в рамките на искове за защита на правата върху интелектуална собственост.

99.

Всъщност в решение La Quadrature du Net и др. Съдът приема, че „в случай на нарушение, извършено онлайн, IP адресът може да е единственото средство за разследване, чрез което може да се идентифицира на кого е предоставен този адрес в момента на извършване на нарушението“ ( 57 ). Това важи и в случай на извършени онлайн граждански правонарушения, каквито са нарушенията на правата върху интелектуална собственост. Съдът счита също, че „[т]ази категория данни [IP адресите] се отличава […] с по-малка степен на чувствителност в сравнение с другите данни за трафика“ ( 58 ).

100.

Така според Съда „общото и неизбирателно съхранение [т.е. такова, което се отнася до IP адресите на всички физически лица, собственици на крайно устройство, от което може да се осъществява достъп до интернет] само на IP адреси, предоставени на източника на дадена връзка[ ( 59 )], по принцип не изглежда в противоречие с член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7, 8 и 11, както и с член 52, параграф 1 от Хартата, стига тази възможност да е обвързана със стриктното спазване на материалните и процесуалните условия, уреждащи използването на тези данни“ ( 60 ).

101.

Въпреки това според Съда „[п]редвид сериозността на намесата в основните права, провъзгласени в членове 7 и 8 от Хартата, която това съхранение предполага, тази намеса може да се обоснове единствено с борбата с тежката престъпност и предотвратяването на сериозните заплахи за обществената сигурност, както и с опазването на националната сигурност“ ( 61 ). Съответно Съдът постановява, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7, 8 и 11, както и с член 52, параграф 1 от Хартата не допуска законодателни мерки, които за целите, посочени в член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, предвиждат общо и неизбирателно съхранение с превантивна цел на данните за трафика, с изключение, по-специално, на общо и неизбирателно съхранение на IP адресите, предоставени на източника на дадена връзка (комуникация), с цел опазването на националната сигурност, борбата с тежката престъпност и предотвратяването на сериозните заплахи за обществената сигурност ( 62 ).

102.

При положение обаче, че съгласно член 6, параграф 1 от Директива 2002/58 доставчиците на електронни комуникационни услуги са длъжни да изтриват или да направят анонимни данните за трафика, включително IP адресите, когато не са необходими повече за целите на предаване на комуникация ( 63 ), може да им бъде разрешено да съхранят тези данни само с мярка на държавата членка, приета на основание член 15, параграф 1 от тази директива ( 64 ).

103.

Вярно е, че посоченото решение La Quadrature du Net и др. се отнася само до съхраняването на данни от съображения, свързани с обществената сигурност и борбата с престъпността. При все това там стандартът за защита е поставен на доста високо равнище и по мое мнение ще е трудно да се пренебрегне в други области, като защитата на правата на другите по реда на гражданското право. Според мен обаче е съмнително дали интересите, свързани със защитата на правата върху интелектуалната собственост, са толкова важни колкото интересите в основата на опазването на националната сигурност, борбата с тежката престъпност и предотвратяването на сериозните заплахи за обществената сигурност. Следователно съхраняването на IP адресите за целите на тази защита, както и разкриването им на заинтересованите лица в рамките на производствата, отнасящи се до тази защита, дори когато тези адреси са съхранявани за други цели ( 65 ), ще противоречат на Директива 2002/58, както е тълкувана в това решение. В такъв случай притежателите на правата върху интелектуална собственост ще бъдат лишени от основното, ако не и единствено средство да идентифицират извършителите на нарушенията на посочените права онлайн, когато същите действат анонимно, както е в peer-to-peer мрежите, а това може да постави под въпрос равновесието между различните засегнати интереси, което Съдът е искал да установи ( 66 ).

104.

Преюдициалното запитване в настоящото дело не посочва на какво правно основание се съхраняват IP адресите, които Mircom е поискало да му бъдат разкрити. Според Telenet обаче това съхранение се основавало на член 126 от Wet betreffende de elektronische communicatie (Закон за електронните съобщения) от 13 юни 2005 г. ( 67 ) — разпоредба, разглеждана в едно от делата ( 68 ), приключило с постановяването на решение La Quadrature du Net и др. ( 69 ) Следователно, ако за съхранението на IP адресите на основание на тази разпоредба или поне за използването им за цели, различни от тези, които са признати за законосъобразни в това решение, трябва да се счита, че противоречат на правото на Съюза, главното производство и настоящото преюдициално запитване ще останат без предмет ( 70 ).

105.

Това не променя факта, че в настоящото дело запитващата юрисдикция иска да се установи как критериите, установени в практиката на Съда, цитирана в точка 96 от настоящото заключение, трябва да се тълкуват при обстоятелства като тези по спора в главното производство. Става въпрос, от една страна, за изразените от запитващата юрисдикция съмнения относно наличието на нарушение на авторските и сродните им права в случай на споделяне на файлове в peer-to-peer мрежи, и от друга страна, за двусмислената роля на Mircom в преследването на тези нарушения.

106.

Що се отнася до наличието на нарушение на авторските и сродните им права, считам, че предложеният отговор на първия преюдициален въпрос изяснява положението достатъчно добре. Преди всичко предоставянето на публично разположение на сегменти от файл, съдържащ защитено произведение, в peer-to-peer мрежа, е част от монопола на притежателя на авторските и сродните му права върху това произведение и когато се извършва без разрешението му, нарушава този монопол. Доколкото това предоставяне на разположение обичайно се свързва с изтеглянето на файловете в peer-to-peer мрежите, тъй като е съставна част от начина, по който функционират, това изтегляне е достатъчна индиция за вероятно нарушение на авторските или сродните им права, за да обоснове искането за информация относно самоличността на собствениците на използваните за тази цел интернет връзки от доставчика на тези връзки. Разбира се, притежателят на въпросните права трябва да докаже, че файлове, съдържащи произведения, върху които той притежава права, са споделени без разрешението му посредством оспорваните интернет връзки.

107.

По-нататък, за да се защити, собственикът на интернет връзката може да представи сведения, с които да докаже, че не е в основата на въпросното нарушение, че просто е свалил файловете, без да ги предоставя на разположение на другите потребители в мрежата, че не е знаел за това автоматично предоставяне на разположение и т.н. Това обаче е следващият етап, а именно процедурата за установяването на евентуалната отговорност. Защитата на личните данни обаче не може да осигурява имунитет срещу всяко обосновано искане за информация, която е необходима за започването на справедлив съдебен иск за обезщетение ( 71 ).

108.

Telenet, Proximus и Scarlet Belgium изтъкват и довода, че разкриването на имената на собствениците на интернет връзките, посредством които са споделяни филмите, чиито права Mircom притежава, представлявало — ако разбирам добре, предвид показателните заглавия на тези филми — обработване на данни за сексуалния живот или сексуалната ориентация на физическо лице по смисъла на член 9 от Регламент 2016/679. Такова обработване обаче по принцип е забранено съгласно член 9, параграф 1 от този регламент.

109.

Дори обаче да се предположи, че обстоятелството, че дадено лице притежава интернет връзка, използвана за споделяне на еротични филми в peer-to-peer мрежи, представлява информация за неговия сексуален живот или сексуална ориентация, считам, че в случая могат да се приложат изключенията, предвидени в член 9, параграф 2, букви е) и ж) от Регламент 2016/679. Ето защо не мисля, че член 9, параграф 1 от този регламент може да попречи имената на такива собственици на интернет връзка да бъдат разкрити в рамките на иск за обезщетение, основан на вредата, настъпила вследствие на споделяне.

110.

По-деликатни са проблемите, свързани с ролята и начина на действие на субект като Mircom.

111.

На първо място, член 8, параграф 1 от Директива 2004/48 изисква искането за информация да бъде формулирано „във връзка с производството за нарушаване на право върху интелектуална собственост“. Съдът вече е имал повод да постанови, че този израз не може да се разбира в смисъл, че се отнася само до производства за установяване на нарушение на право на интелектуална собственост ( 72 ). Всъщност той признава, че правото на информация може да бъде упражнено и в отделно производство след установяването на нарушението ( 73 ). Подобно на Комисията считам, че това право може да бъде упражнено и преди подобно установяване, по-специално когато искането за информация касае данните за евентуалните нарушители, които са необходими за предявяването на евентуален иск.

112.

Трудността в настоящото дело произтича от това, че запитващата юрисдикция, изглежда, се съмнява в намерението на Mircom да предяви такива искове; според нея по-скоро ставало въпрос да се подтикнат заинтересованите лица да приемат предложението му за уреждане на спора по взаимно съгласие.

113.

Считам обаче, че изразът „във връзка с производството за нарушаване на право върху интелектуална собственост“ е достатъчно обхватен, за да включи процедура от прилагания от Mircom вид. Действията му несъмнено са тясно свързани с нарушения на авторските и сродните им права и представляват метод за защита на тези права — макар и съмнителен от морална гледна точка. Освен това те не са незаконосъобразни сами по себе си. Впрочем търсенето на начин за уреждане на спор по взаимно съгласие често предшества същинското предявяване на иск. Това, също както и съдебното производство, налага да се знаят името и адресът на предполагаемия нарушител.

114.

Ето защо не мисля, че запитващата юрисдикция може да отхвърли искането на Mircom с мотива, че не е подадено във връзка с производство за нарушаване на право върху интелектуална собственост, както изисква член 8, параграф 1 от Директива 2004/48.

115.

На второ място, член 8, параграф 1 от Директива 2004/48 предвижда, че искането за информация трябва да е основателно и пропорционално. Според мен запитващата юрисдикция трябва да прецени начина на действие на Mircom именно в тази връзка.

116.

Всъщност, ако тази юрисдикция приеме, че Mircom е придобило лицензиите за използване на въпросните филми с цел злоупотреба, искането му трябва да се приеме за неоснователно. Освен това, дори да се предположи, че има валидно качество на лицензополучател, доколкото Mircom няма намерение да използва тези лицензии, в действителност това дружество няма да претърпи никакви вреди, за които впоследствие да иска обезщетение по силата на член 13 от Директива 2004/48. При това положение искът му би бил безпредметен, а искането му неоснователно.

117.

Остава възможността Mircom да бъде счетен за цесионер на вземанията на филмовите продуценти, произтичащи от нарушенията на правото на предоставяне на публично разположение на въпросните филми. В такъв случай съгласно отговора, който предлагам да се даде на втория въпрос, locus standi на Mircom ще се основава само на националното право. Следователно запитващата юрисдикция ще трябва да прецени искането за информация именно с оглед на това право.

118.

На трето и последно място, съгласно член 3, параграф 2 от Директива 2004/48 предвидените в тази директива мерки, процедури и средства за защита трябва да се прилагат по начин, чрез който се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях. Следователно запитващата юрисдикция трябва да предвиди такива предпазни механизми. В положение като разглежданото в главното производство обаче две обстоятелства сочат, че искането за информация относно самоличността на предполагаемите нарушители на правата върху интелектуална собственост има характер на злоупотреба.

119.

Първото се отнася до придобиването с цел злоупотреба на необходимия статут, за да се поиска ползването на мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в Директива 2004/48, и по-специално правото на информация, уредено в член 8 от тази директива. Анализирах този проблем в рамките на отговора на втория преюдициален въпрос.

120.

Второто обстоятелство се отнася по-общо до модела на работа на Mircom. Всъщност, както правилно отбелязва Комисията, известен брой обстоятелства — това, че става въпрос само за твърдени нарушения и предполагаеми нарушители, масовият характер на искането за информация ( 74 ), естеството на въпросните филми, това, че Mircom оценява еднократно дължимото обезщетение на 500 EUR на човек, без да взема предвид особеностите на всеки случай, и накрая, съмненията относно действителното намерение на Mircom да предяви искове по съдебен ред при отказ от уреждане на спора по взаимно съгласие — позволяват да се предположи, че искането му за информация може да се използва с цел злоупотреба не за да се постигне пропорционално поправяне на вредата, а за изнудване, за да се вземе нещо като откуп под прикритието на предложение за уреждане на спора по взаимно съгласие. Впрочем запитващата юрисдикция не посочва нито един иск на Mircom срещу платформите за индексиране на торент файловете, свързани с филмите, чиито права притежава, независимо че практиката на Съда ( 75 ) му предоставя такава възможност. Това е поредното обстоятелство, което може да наведе запитващата юрисдикция на мисълта, че не става въпрос за отстраняване на нарушението, а за извличане на полза от него.

121.

Установяването на такава злоупотреба се вписва изцяло в преценката на фактите по главното производство и следователно е от компетентността на запитващата юрисдикция. Що се отнася до правото на Съюза, то позволява и дори изисква да се извърши такъв анализ и евентуално да се откаже да се признае правото на информация, предвидено в член 8 от Директива 2004/48.

122.

Ето защо предлагам на третия въпрос да се отговори, че член 8, параграф 1 от Директива 2004/48 във връзка с член 3, параграф 2 следва да се тълкува в смисъл, че националната юрисдикция трябва да откаже да признае правото на информация, предвидено в член 8 от тази директива, ако с оглед на обстоятелствата по спора установи, че искането за информация е неоснователно или че съставлява злоупотреба.

123.

С четвъртия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1, буква е) от Регламент 2016/679 трябва да се тълкува в смисъл, че записването, извършено от Media Protector от името на Mircom, на IP адресите на лицата, чиито интернет връзки са били използвани за споделянето на защитени произведения в peer-to-peer мрежи, представлява законосъобразно обработване на лични данни.

124.

Този въпрос се основава на схващането, че посочените IP адреси представляват лични данни, а записването им — обработване. Това обаче важи само в случай че запитващата юрисдикция признае на Mircom статута, който му е необходим, за да се ползва от предвидените в Директива 2004/48 мерки, процедури и средства за защита, и в частност ако уважи искането му съгласно член 8 от тази директива.

125.

Всъщност Съдът вече е имал повод да постанови, че IP адресите, включително динамичните такива, представляват лични данни, ако администраторът на тези IP адреси разполага със законни средства, позволяващи му да идентифицира съответното лице благодарение на допълнителната информация, с която разполага доставчикът на интернет услуги на това лице ( 76 ). В такъв случай няма никакво съмнение, че записването на тези адреси с цел последващото им използване в рамките на съдебни производства отговаря на определението за обработване в член 4, точка 2 от Регламент 2016/679.

126.

Такова ще е положението, ако Mircom, от чието име Media Protector събира IP адресите, разполага със законно средство да идентифицира притежателите на интернет връзки в съответствие с процедурата, предвидена в член 8 от Директива 2004/48. Ако обаче му бъде отказано да ползва тази процедура, разглежданите в случая IP адреси няма да се считат за лични данни, тъй като няма да са свързани с идентифицирани лица или с лица, които могат да бъдат идентифицирани, по смисъла на член 4, точка 1 от Регламент 2016/679. Следователно този регламент не би бил приложим.

127.

Що се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1, буква е) от Регламент 2016/679, той предвижда три кумулативни условия, за да бъде обработването на лични данни законосъобразно, а именно, първо, администраторът или третото лице, или третите лица, на които се разкриват данните, да преследват законни интереси, второ, обработването на личните данни да е необходимо за целите на преследваните законни интереси, и трето, основните права и свободи на лицето, ползващо се от защитата на данните, да нямат преимущество ( 77 ).

128.

Струва ми се, че условието за необходимостта от обработването на личните данни за целите на преследваните законни интереси, е изпълнено. Технически погледнато, peer-to-peer мрежа е мрежа от компютри ( 78 ), които комуникират помежду си. Тази комуникация се осъществява благодарение на IP адресите, които идентифицират различните компютри (и по-точно рутерите, които осигуряват връзката им с интернет). Всяко установяване на действие по споделяне на файл в такава мрежа и следователно на нарушаване на авторските и сродните им права, когато файлът съдържа защитено произведение и споделянето се извършва без съгласието на притежателите на тези права, задължително минава през идентифицирането и записването на IP адреса, от който е извършено това действие. Едва след това е възможно да се идентифицира притежателят на интернет връзката, на който въпросният IP адрес е бил предоставен в определен момент. Макар че този притежател невинаги е в основата на съответното деяние, той обикновено може да предостави информация за отговорното лице или самият той да бъде държан отговорен за действията, извършени посредством неговата интернет връзка ( 79 ).

129.

От това следва, че за да се иска поправяне на вредите, причинени от неразрешеното споделяне на защитени произведения в peer-to-peer мрежи, е необходимо да се записват IP адресите на потребителите на тези мрежи.

130.

Условието за преследване на законен интерес от администратора или от трето лице е тясно свързано с обстоятелствата, посочени във втория и третия преюдициален въпрос, и с преценката им от запитващата юрисдикция. Всъщност тук мога да изложа същите бележки като тези, които представих по повод на искането за разкриване на имената на лицата, на които са предоставени записаните IP адреси, съгласно член 8 от Директива 2004/48. Ако запитващата юрисдикция приеме това искане за неоснователно или съставляващо злоупотреба, не може да се счита, че записването на IP адресите, което го предхожда, е извършено с цел преследване на законен интерес. Впрочем в такъв случай IP адресите вече няма да са лични данни и Регламент 2016/679 ще бъде неприложим ( 80 ).

131.

За сметка на това правилното и надлежно събиране на вземания от цесионер на тези вземания може да представлява законен интерес, който да обоснове обработването на личните данни по смисъла на член 6, параграф 1, буква е) от Регламент 2016/679. За да се обоснове такова обработване обаче, цесионерът трябва да може впоследствие да използва тези данни, за да идентифицира длъжниците на придобитите вземания. Ето защо във всеки случай преценката дали обработването е обосновано ще зависи от съдбата на искането за разкриване на имената на притежателите на интернет връзките, идентифицирани въз основа на въпросните IP адреси.

132.

Накрая, що се отнася до условието основните права и свободи на лицето, ползващо се от защитата на данните, да нямат преимущество пред законния интерес в основата на обработването на разглежданите лични данни, в конкретния случай трябва да са налице евентуални особени обстоятелства, с оглед на които обработката не би била законосъобразна въпреки наличието на законен интерес. Компетентната юрисдикция следва да прецени дали такива особени обстоятелства са налице.

133.

Ето защо предлагам на четвъртия преюдициален въпрос да се отговори, че член 6, параграф 1, буква е) от Регламент 2016/679 трябва да се тълкува в смисъл, че записването на IP адресите на лицата, чиито интернет връзки са използвани за споделяне на защитени произведения в peer-to-peer мрежи, представлява законосъобразно обработване на лични данни, когато това записване се извършва за преследване на законен интерес на администратора или на трето лице, и по-специално за да се подаде обосновано искане за разкриване на имената на притежателите на интернет връзките, идентифицирани въз основа на IP адресите, съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2004/48.

134.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на преюдициалните въпроси, поставени от Ondernemingsrechtbank Antwerpen (Търговски съд Антверпен, Белгия), да се отговори по следния начин: