1.

Следва ли нормата на член 44 точка 1 от Регламент 952/2013г. (1) на Европейският парламент и на Съвета от 9 октомври 2013г., във връзка с член 13 от Конвенция за защита правата на човека и основните свободи и член 47 от Харта на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че не се допуска съществуването на национална правна норма като тази на чл. 59, ал.2 от ЗАНН, която не включва в кръга на лицата, имащи право на жалба срещу наказателно постановление, собственикът на вещите, отнети със същото, тогава когато последният не е извършител на инкриминираното деяние.

2.

Следва ли норматите на член 22, т.7, вр. член 29 и член 44 от Регламент 952/2013г. на Европейският парламент и на Съвета от 9 октомври 2013г., във връзка с член 13 от Конвенция за защита правата на човека и основните свободи и член 47 от Харта на основните права на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че не допускат съществуването на национална правна уредба като тази на чл. 232, ал.1 от ЗМ, която изключва обжалваемостта на издаденото срещу неизвестен извършител наказателно постановление, доколкото с последното съгласно националното законодателство може да бъде разпоредено отнемане в полза на държавата имущество — собственост на трето, неучастващо в административнонаказателното производство лице.

3.

Следва ли per argumentum a fortiori нормата на член 4 от Рамково решение 2005/212/ПВР (2) на Съвета от 24 февруари 2005г., във вр. член 47 от Хартата да се тълкуват в смисъл, че същата е относима и в случаите, когато деянието не съставлява престъпление и следва ли същата да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази на чл. 59, ал.2 от ЗАНН, изключваща собственикът на отнетото имущество от кръга на лицата, с право на обжалване и тази на чл. 232 от ЗМ, предвиждаща изрична необжалваемост на акт, с който по националното законодателство е допустимо отнемането на имущество, от трето, неучастващо в административнонаказателното производство лице.