1

Жалбоподателят — Bank of Industry and Mine, е иранска банка, притежавана от иранската държава, и задачата ѝ е да извършва банкови услуги за предприятията в минния и индустриалния сектор.

2

Настоящото дело е образувано във връзка с ограничителните мерки, въведени, за да се окаже натиск върху Ислямска република Иран да преустанови чувствителните по отношение на ядреното разпространение дейности и разработването на системи за ядрено оръжие (наричано по-нататък „ядреното разпространение“).

3

На 26 юли 2010 г. Съветът на Европейския съюз приема Решение 2010/413/ОВППС относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Обща позиция 2007/140/ОВППС (ОВ L 195, стр. 39). Приложение II към това решение съдържа списък на лицата и образуванията — извън посочените от Съвета за сигурност на ООН, които са изброени в приложение I — чиито финансови средства се замразяват.

4

На 23 януари 2012 г. Съветът приема Решение 2012/35/ОВППС за изменение на Решение 2010/413 (ОВ L 19, стр. 22). Член 1, точка 7 от това решение въвежда нова разпоредба в Решение 2010/413 — член 20, параграф 1, буква в), който предвижда замразяване на финансовите средства на „други лица и образувания, които не са обхванати от приложение I, предоставящи подкрепа на правителството на Иран, както и свързани с тях лица и образувания, изброени в приложение II“.

5

На 23 март 2012 г. Съветът приема Регламент (ЕС) № 267/2012 относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Регламент (ЕС) № 961/2010 (ОВ L 88, стр. 1). За целите на прилагането на член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 член 23, параграф 2, буква г) от този регламент предвижда замразяване на финансовите средства на лицата, образуванията и органите, включени в списъка в приложение IX към Регламента, които са определени като „други лица, образувания или структури, които предоставят подкрепа, например материална, логистична или финансова подкрепа, на правителството на Иран, както и лица и образувания, свързани с тях“.

6

На 15 октомври 2012 г. Съветът приема Решение 2012/635/ОВППС за изменение на Решение 2010/413 (ОВ L 282, стр. 58).

7

Член 1, точка 8 от Решение 2012/635 изменя член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, така че да се отнася до „други лица и образувания, които не са обхванати от [п]риложение I, които оказват подкрепа на правителството на Иран и образувания, притежавани или контролирани от тях или лица и образувания, свързани с тях, както са посочени в [п]риложение II“.

8

С член 2 от Решение 2012/635 името на жалбоподателя е включено в списъка по приложение II към Решение 2010/413.

9

Вследствие от това на 15 октомври 2012 г. Съветът приема Регламент за изпълнение (ЕС) № 945/2012 за прилагане на Регламент № 267/2012 относно ограничителни мерки срещу Иран (ОВ L 282, стр. 16). С член 1 от Регламент за изпълнение № 945/2012 името на жалбоподателя е вписано в приложение IX към Регламент № 267/2012.

10

В Решение 2012/635 и в Регламент за изпълнение № 945/2012 са изложени следните мотиви по отношение на жалбоподателя:

„Държавно предприятие, което предоставя финансова подкрепа на правителството на Иран“.

11

Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012 са съобщени на жалбоподателя с писмо от 16 октомври 2012 г., в което Съветът му обръща внимание за възможността да представи възражения и да поиска преразглеждане.

12

С писмо от 8 януари 2013 г. жалбоподателят подава възражение срещу включването му в списъците на образуванията, срещу които са насочени ограничителните мерки, и моли Съвета да преразгледа решението си по въпроса. Освен това той иска да му бъде изпратена цялата преписка, въз основа на която са приети Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012.

13

Съветът отговаря с писмо от 10 юни 2013 г., към което прилага редица документи. Съветът посочва, че не притежава други документи и данни, които да се отнасят до жалбоподателя.

14

С писмо от 14 март 2014 г. Съветът уведомява жалбоподателя, че след преразглеждането потвърждава включването на името му в списъка по приложение II към Решение 2010/413 и в списъка по приложение IХ към Регламент № 267/2012. Във връзка с това той посочва, че жалбоподателят е притежавано от иранската държава предприятие, че следователно правителството на Иран ползва реализираната от жалбоподателя печалба и че борбата срещу ядреното разпространение оправдава замразяването на финансовите средства на образуванията, предоставящи финансова подкрепа на това правителство.

15

На 9 януари 2013 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.

16

След промяна на съставите на Общия съд съдията докладчик е включен в първи състав, на който съответно е разпределено настоящото дело.

17

С писмо от 16 април 2014 г. жалбоподателят променя исканията си вследствие на писмото на Съвета от 14 март 2014 г.

18

В рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 64 от Процедурния правилник на Общия съд, с писмо от 10 юли 2014 г. страните са поканени да отговорят писмено на някои въпроси. Съветът и жалбоподателят представят отговорите си съответно на 27 юли и на 15 август 2014 г.

19

В проведеното на 12 септември 2014 г. съдебно заседание са изслушани устните състезания на страните и отговорите им на писмените и устните въпроси на Общия съд.

20

Предвид обясненията, дадени в отговора му от 15 август 2014 г., жалбоподателят моли Общия съд:

21

Съветът моли Общия съд:

22

В подкрепа на жалбата си жалбоподателят излага шест правни основания. Първото е незаконосъобразност на член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 и на член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012. По второто се твърди липса на компетентност на Съвета да приеме Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012 и приемане на последния без правно основание. По третото се сочи нарушение на задължението за мотивиране, на правото на защита на жалбоподателя, на задължението на Съвета да преразглежда приетите ограничителни мерки и на правото на жалбоподателя на ефективна съдебна защита. По четвъртото основание се твърди наличие на грешка при прилагането на правото и нарушение на принципа на пропорционалност във връзка с понятието за подкрепа за правителството на Иран. По петото се сочи грешка в преценката на фактите. По шестото се твърди нарушение на принципа на пропорционалност.

23

Съветът оспорва основателността на тези твърдения на жалбоподателя. Освен това той поддържа, че жалбата е недопустима по няколко причини.

24

Преди да бъдат разгледани повдигнатите от Съвета възражения за недопустимост и изложените от жалбоподателя основания, следва да се прецени дали произнасянето по първото искане на жалбоподателя е от компетентността на Общия съд.

25

Първото искане на жалбоподателя е за отмяна на член 1, точка 8 от Решение 2012/635, доколкото с тази разпоредба се изменя член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413.

26

В частта, до която се отнася първото искане на жалбоподателя, член 1, точка 8 от Решение 2012/635 гласи:

„член 20 [от Решение 2010/413] се изменя както следва:

[…]

[…]“.

27

В това отношение следва да се напомни, че както член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, така и член 1, точка 8 от Решение 2012/635 са разпоредби, приети на основание член 29 ДЕС, който е норма от областта на общата външна политика и политика на сигурност (наричана по-нататък „ОВППС“) по смисъла на член 275 ДФЕС. Същевременно, както следва от член 275, втора алинея ДФЕС във връзка с член 256, параграф 1 ДФЕС, Общият съд е единствено компетентен да се произнася по жалбите, заведени при условията, предвидени в член 263, четвърта алинея ДФЕС, относно контрола за законосъобразност на решенията, предвиждащи ограничителни мерки спрямо физически или юридически лица и приети от Съвета на основание дял V, глава 2 от Договора за ЕС. Както е посочвал Съдът, що се отнася до актовете, приемани на основание на разпоредбите в областта на ОВППС, възможността да бъдат обжалвани пред съдилищата на Съюза възниква на основание член 275, втора алинея ДФЕС и член 263, четвърта алинея ДФЕС именно поради индивидуалния им характер (вж. по аналогия решение от 4 юни 2014 г., Sina Bank/Съвет, T‑67/12, EU:T:2014:348, т. 38 и цитираната съдебна практика).

28

Ограничителните мерки, предвидени в член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, изменен с член 1, точка 8 от Решение 2012/635, са мерки с общо приложение, тъй като се прилагат към положения, обективно определени като свързани с оказването на подкрепа за правителството на Иран, и към категория лица, определени общо и абстрактно като „лица и образувания, […] посочени в [п]риложение II [към Решение 2010/413]“. Следователно тази разпоредба не може да се окачестви като „решени[е], предвиждащ[о] ограничителни мерки спрямо физически или юридически лица“ по смисъла на член 275, втора алинея ДФЕС (вж. по аналогия решение Sina Bank/Съвет, т. 27 по-горе, EU:T:2014:348, т. 39).

29

Този извод не се променя от факта, че името на жалбоподателя е посочено в приложение II към Решение 2010/413. Всъщност обстоятелството, че член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, изменен с член 1, точка 8 от Решение 2012/635, е приложен спрямо жалбоподателя, не променя правната му същност на акт с общо приложение (вж. по аналогия решение Sina Bank/Съвет, т. 27 по-горе, EU:T:2014:348, т. 39).

30

Следователно искането за отмяна на член 1, точка 8 от Решение 2012/635, доколкото с него се изменя член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, не е съобразено с правилата за компетентността на Общия съд, предвидени в член 275, втора алинея ДФЕС. При това положение то трябва да бъде отхвърлено, тъй като разглеждането му не е от компетентността на съда, пред който е предявено (вж. по аналогия решение Sina Bank/Съвет, т. 27 по-горе, EU:T:2014:348, т. 40).

31

Съгласно член 263, шеста алинея ДФЕС жалбите, предвидени в този член, трябва да бъдат подадени в срок от два месеца, считано, в зависимост от случая, от публикуването на акта, от неговото съобщаване на жалбоподателя или, при липса на уведомяване — от деня, в който той е узнал за него.

32

Съгласно член 102, параграф 2 от Процедурния правилник този срок се удължава еднократно със срок от 10 дни поради отдалеченост.

33

Когато става дума за актове, с които се приемат или оставят в сила ограничителни мерки срещу определено лице или образувание, срокът за подаване на жалба за отмяна тече от датата на уведомлението, което трябва да бъде отправено до това лице или образувание (вж. в този смисъл решение от 23 април 2013 г., Gbagbo и др./Съвет, C‑478/11 P—C‑482/11 P, Сб., EU:C:2013:258, т. 55 и 59).

34

Съгласно член 24, параграф 3 от Решение 2010/413 и член 46, параграф 3 от Регламент № 267/2012, когато адресът на въпросното лице или образувание е известен, Съветът го уведомява пряко за съответните актове.

35

В настоящия случай Съветът поддържа, че писмото от 16 октомври 2012 г., с което съобщава Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012 на жалбоподателя, е предадено на същия на 28 октомври 2012 г. Съветът подкрепя твърдението си с представяне на обратната разписка за писмото, както и с екранна снимка от уебсайта на иранските пощи, предоставена по негова молба от белгийските пощи.

36

Затова Съветът смята, че срокът за обжалване от два месеца и десет дни е изтекъл на 7 януари 2013 г., което означава, че настоящата жалба, подадена на 9 януари 2013 г., е подадена извън срока и съответно трябва да бъде обявена за недопустима.

37

Жалбоподателят отговаря, че при изпращането на писмото от 16 октомври 2012 г. Съветът е посочил грешен номер на улица и че поради това на 28 октомври 2012 г. въпросното писмо е било предадено на трето лице, помещаващо се на адреса с този номер. Това лице препратило писмото от 16 октомври 2012 г. на жалбоподателя с обикновена поща и последният го получил на 31 октомври 2012 г. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят представя в съдебното заседание копие от писмото от 16 октомври 2012 г., носещо вътрешен щемпел с дата 31 октомври 2012 г., както и декларация на директора на иранските пощи относно обстоятелствата, при които писмото от 16 октомври 2012 г. е пристигнало при получателя.

38

Затова жалбоподателят смята, че жалбата му е подадена в срок.

39

Най-напред следва да се отбележи, че доколкото Съветът се позовава на късното подаване на жалбата, върху него пада тежестта да докаже на коя дата писмото от 16 октомври 2012 г. е било предадено на жалбоподателя (вж. в този смисъл решение от 5 юни 1980 г., Belfiore/Комисия, 108/79, Recueil, EU:C:1980:146, т. 7).

40

Във връзка с това представените от Съвета доказателства сочат, че писмото от 16 октомври 2012 г. е изпратено до жалбоподателя с препоръчана поща с обратна разписка на адрес „№ 2817 Firouzeh Tower (above park junction) Valiaar St. Tehran IRAN“, като е предадено срещу подпис на 28 октомври 2012 г.

41

При това положение, както твърди жалбоподателят, посоченият от Съвета адрес е със сгрешен номер на улица, тъй като жалбоподателят се помещава на № 2917 на улица „Valiaar“, а не на № 2817. Освен това обратната разписка не позволява да се установи на кое лице или образувание иранските пощи всъщност са предали писмото.

42

Следователно Съветът не е доказал в необходимата степен, че писмото от 16 октомври 2012 г. е било предадено на жалбоподателя на 28 октомври 2012 г.

43

При тези обстоятелства и предвид изложеното в точка 39 по-горе съмнението относно датата на предаване на писмото от 16 октомври 2012 г., резултат от липсата на надеждно доказателство за тази дата, трябва да се тълкува в полза на жалбоподателя. Всъщност твърдението му, че въпросното писмо му е било предадено едва на 31 октомври 2012 г., след като му е било препратено от трето лице, не е оборено от представените от Съвета доказателства, а е подкрепено от доказателствата, представени от жалбоподателя в съдебното заседание.

44

Ето защо трябва да се приеме, че писмото от 16 октомври 2012 г. е предадено на жалбоподателя на 31 октомври 2012 г.

45

При това положение срокът за обжалване на Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012 е изтекъл на 10 януари 2013 г., което означава, че жалбата, подадена на 9 януари 2013 г., е подадена в срок.

46

Следователно повдигнатото от Съвета възражение за недопустимост трябва да бъде отхвърлено.

47

Съветът оспорва допустимостта на жалбата, като твърди, че като ирански публичноправен субект жалбоподателят няма право да търси съдебна защита срещу нарушение на основните му права.

48

Следва обаче да се отбележи, че в частта, в която е от компетентността на Общия съд, настоящата жалба е от категорията на посочените в член 275, втора алинея ДФЕС и жалбоподателят има процесуална легитимация да оспорва пред съда на Съюза включването му в списъка в спорните актове, защото това включване го засяга пряко и лично по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 28 ноември 2013 г., Съвет/Manufacturing Support & Procurement Kala Naft, C‑348/12 P, Сб., EU:C:2013:776, т. 50).

49

При това положение доводите относно възможността на жалбоподателя да се позовава на защитата и гаранциите, свързани с основните права, нямат значение за допустимостта на жалбата, нито дори за допустимостта на посочването на определено основание, а имат отношение единствено към съществото на спора (вж. в този смисъл решение Съвет/Manufacturing Support & Procurement Kala Naft, т. 48 по-горе, EU:C:2013:776, т. 51).

50

Ето защо изтъкнатото от Съвета възражение за недопустимост трябва да бъде отхвърлено като неоснователно. Това не е пречка, предвид изложените от Съвета защитни доводи, да се провери дали жалбоподателят може да се позовава на защитата и гаранциите, свързани с основните права, проверка, която е направена в точки 53—58 по-нататък.

51

Най-напред следва да се провери има ли жалбоподателят оспорваната от Съвета възможност да се позовава на защитата и гаранциите, свързани с основните права.

52

По-нататък, предвид взаимовръзката между доводите на жалбоподателя трябва да се преценят заедно първото и четвъртото основание, които са свързани с въпроса за законосъобразността и съответно с въпроса за тълкуването на разпоредбите, закрепващи приложения спрямо жалбоподателя критерий, тъй като тези два въпроса са тясно свързани. Останалите посочени основания ще бъдат обсъдени в реда, в който са изложени в точка 22 по-горе.

53

Съгласно съдебната практика нито Хартата на основните права на Европейския съюз, нито първичното право на Съюза предвиждат разпоредби, които да изключват юридическите лица, представляващи еманация на държава, от защитата на основните права. Напротив, разпоредбите на посочената харта, релевантни за изтъкнатите от жалбоподателя основания, и по-специално членове 17, 41 и 47 от нея, гарантират правата на „[в]секи“ — формулировка, включваща и юридическите лица като жалбоподателя (решение от 6 септември 2013 г., Bank Melli Iran/Съвет, T‑35/10 и T‑7/11, Сб., EU:T:2013:397, т. 65).

54

В този контекст обаче Съветът се позовава на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), който не допуска подаването на жалби до Европейския съд по правата на човека от правителствени организации.

55

Разпоредбата на член 34 от ЕКПЧ обаче, от една страна, е процесуална разпоредба, която не е приложима в производствата пред съда на Съюза. От друга страна, съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека целта на тази разпоредба е да не се допусне държава — страна по ЕКПЧ, да бъде едновременно жалбоподател и ответник пред посочения съд (вж. в този смисъл ЕСПЧ, Compagnie de navigation de la République islamique d’Iran с/у Турция, 13 декември 2007 г., Recueil des arrêts et décisions, 2007-V, § 81). Това съображение не е относимо към настоящия случай (решение Bank Melli Iran/Съвет, т. 53 по-горе, EU:T:2013:397, т. 67).

56

Съветът също така твърди, че нормата, на която се позовава, е обоснована с това, че държавите гарантират зачитането на основните права на територията си, без обаче да могат да се ползват от тях.

57

При все това, дори и да се предположи, че посочената обосновка е приложима към положение, което е вътрешно, обстоятелството, че дадена държава е гарант за зачитането на основните права на територията ѝ, е ирелевантно за обхвата на правата, с които могат да се ползват юридическите лица, които са еманация на същата държава, на територията на трети държави (решение Bank Melli Iran/Съвет, т. 53 по-горе, EU:T:2013:397, т. 69).

58

С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че правото на Съюза не съдържа норми, които да не допускат юридическите лица, представляващи еманация на трета държава, да се позовават в своя полза на защитата и гаранциите, свързани с основните права. Следователно, дори да се допусне, че като публичноправен субект е еманация на иранската държава, жалбоподателят може да се позовава на тези права пред съда на Съюза, стига да са съвместими с качеството му на юридическо лице (вж. в този смисъл решение Bank Melli Iran/Съвет, т. 53 по-горе, EU:T:2013:397, т. 70).

59

По първото основание жалбоподателят поддържа, че разпоредбите, на които се основават насочените срещу него ограничителни мерки, а именно, от една страна, член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, изменен с Решение 2012/35 и с Решение 2012/635, и от друга, член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012, са приети в нарушение на принципите на пропорционалност и правна сигурност и на правото на собственост, тъй като в тях са използвани неопределени, неясни и неразбираеми критерии, за да се определят лицата и образуванията, на които може да бъдат наложени ограничителни мерки.

60

Всъщност, първо, критерият „подкрепа [за] правителството на Иран“, предвиден в член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, изменен с Решение 2012/35 и с Решение 2012/635, а също и в член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 (наричан по-нататък „спорният критерий“), бил прекалено неясен.

61

Второ, същото важало и за понятието „свързаност“, използвано в същите разпоредби.

62

Трето, разпоредбата на член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 била неразбираема, що се отнася до понятието за подкрепа, оказвана на други субекти, различни от правителството на Иран.

63

Затова според жалбоподателя член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 и член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 са прекалено неясни, което означава, че са незаконосъобразни и че трябва се обявят за неприложими спрямо него на основание член 277 ДФЕС.

64

По четвъртото основание жалбоподателят твърди, че дори ако се приеме за законосъобразен, спорният критерий се отнася само до хипотезата, в която съответното лице или образувание оказва конкретна помощ, свързана с дейностите по ядрено разпространение. В този смисъл посоченото понятие трябвало да обозначава единствено пряката подкрепа за дейностите по ядрено разпространение или подкрепата за правителството при изпълнението на иранската ядрена програма.

65

В това отношение жалбоподателят се позовава на целта на въпросните ограничителни мерки, която според него е единствено да се предотврати ядреното разпространение, а не да се въздейства в други области, несвързани с ядреното разпространение.

66

Оттук жалбоподателят заключава, че Съветът е допуснал грешка при прилагането на правото и е нарушил принципа на пропорционалност, като се е основал на друго тълкуване на спорния критерий. Той пояснява, че в резултат от това тълкуване Съветът придобивал извънмерна и произволна власт, която му позволявала включително да замрази финансовите средства на всяко образувание, което принадлежи на правителството на Иран или поддържа някакви връзки с него.

67

Съветът твърди, от една страна, че посочването на първото и четвъртото основание е недопустимо по силата на член 44, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник. Всъщност твърденията на жалбоподателя по тези основания си противоречали, доколкото той поддържал едновременно че спорният критерий е неясен и че същият се отнася само до подкрепа, която е свързана с ядреното разпространение.

68

Съветът оспорва и основателността на доводите на жалбоподателя.

69

Най-напред следва да се отхвърли повдигнатото от Съвета възражение за недопустимост. Всъщност, от една страна, при прочита на писмените становища на жалбоподателя личи, че четвъртото основание е посочено само в случай че Общият съд отхвърли наличието на първото. От друга страна, в писмените си становища Съветът успява да отговори на доводите по тези две основания, а и Общият съд е в състояние да прецени основателността им.

70

По съществото на този въпрос следва да се напомни, че член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, последно изменен с Решение 2012/635, предвижда, че се замразяват всички финансови средства и икономически ресурси, които принадлежат на „други лица и образувания, които не са обхванати от [п]риложение I, които оказват подкрепа на правителството на Иран и образувания, притежавани или контролирани от тях или лица и образувания, свързани с тях, както са посочени в [п]риложение II“. Член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 пък посочва „други лица, образувания или структури, които предоставят подкрепа, например материална, логистична или финансова подкрепа, на правителството на Иран, както и лица и образувания, свързани с тях“.

71

Конкретно жалбоподателят е определен от Съвета в мотивите на обжалваните актове като „[д]ържавно предприятие, което предоставя финансова подкрепа на правителството на Иран“.

72

Тези мотиви предполагат веднага да се отхвърлят като безпредметни доводите на жалбоподателя, че понятието „свързаност“ било неясно, а член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 бил неразбираем, що се отнася до понятието за подкрепа, оказвана на други субекти, различни от правителството на Иран (вж. точки 61 и 62 по-горе). Всъщност от припомнените в предходната точка мотиви ясно личи, че според Съвета жалбоподателят пряко оказва подкрепа на правителството на Иран, а не е „свързано лице“, нито предоставя подкрепа на субекти, различни от правителството на Иран. При тези обстоятелства, дори да се приемат за основателни, доводите на жалбоподателя относно понятието „свързаност“ и относно хипотезата на подкрепа, оказвана на други субекти, различни от правителството на Иран, не биха могли да обосноват отмяната на обжалваните актове в частта, в която се отнасят до вписването на жалбоподателя.

73

Ето защо следва да се разгледат само доводите за неяснота на спорния критерий и относно правилното тълкуване на този критерий.

74

В това отношение следва да се отбележи, че юрисдикциите на Съюза, в съответствие с предоставените им от Договора правомощия, са длъжни да осигурят контрол, който по принцип трябва да е пълен, за законосъобразността на всички актове на Съюза с оглед на основните права, които са неделима част от правния ред на Съюза. Това изискване е изрично закрепено в член 275, втора алинея ДФЕС (вж. решения от 28 ноември 2013 г., Съвет/Fulmen и Mahmoudian, C‑280/12 P, Сб., EU:C:2013:775, т. 58 и цитираната съдебна практика, както и Съвет/Manufacturing Support & Procurement Kala Naft, т. 48 по-горе, EU:C:2013:776, т. 65 и цитираната съдебна практика).

75

Това не променя факта, че Съветът разполага с широко право на преценка, що се отнася до общото и абстрактно определяне на правните критерии и подробните правила за приемането на ограничителните мерки. Следователно нормите с общо приложение, уреждащи тези критерии и подробни правила, каквито са разпоредбите на Решение 2010/413 и Регламент № 267/2012, които предвиждат спорния критерий и до които се отнасят първото и четвъртото посочено основание за обжалване, подлежат на ограничен съдебен контрол, сведен до проверка дали са спазени процесуалните правила и изискването за мотивиране, дали фактите са установени точно и дали не е налице явна грешка в преценката на фактите или злоупотреба с власт. Този ограничен контрол се прилага по-конкретно за преценката на съображенията за целесъобразност, на които се основават ограничителните мерки (в този смисъл и по аналогия вж. решения от 9 юли 2009 г., Melli Bank/Съвет, T‑246/08 и T‑332/08, Сб., EU:T:2009:266, т. 44 и 45, както и от 14 октомври 2009 г., Bank Melli Iran/Съвет, T‑390/08, Сб., EU:T:2009:401, т. 35 и 36).

76

Следва да се признае, че с доста широката си формулировка спорният критерий осигурява на Съвета право на преценка. Противно на твърденията на жалбоподателя обаче, това право на преценка е съвместимо с принципите на пропорционалност и правна сигурност, както и с правото му на собственост, и не осигурява на Съвета извънмерна или произволна власт.

77

Всъщност, първо, принципът на правна сигурност, който е общ принцип на правото на Съюза и изисква по-конкретно правните норми да са ясни, точни и с предвидимо действие, особено когато могат да имат неблагоприятни последици за физическите лица и предприятията (решение от 18 ноември 2008 г., Förster, C‑158/07, Сб., EU:C:2008:630, т. 67), наистина се прилага по отношение на ограничителни мерки като разглежданите в настоящия случай, които тежко засягат правата и свободите на съответните лица и образувания (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2014 г., National Iranian Oil Company/Съвет, T‑578/12, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 112, 113, 116 и 117).

78

Второ, спорният критерий се вмества в правен контекст, чиито граници са ясно очертани от целите на правната уредба на ограничителните мерки срещу Иран. В това отношение съображение 13 от Решение 2012/35, с което този критерий е включен в член 20, параграф 1 от Решение 2010/413, изрично уточнява, че замразяването на финансови средства трябва да се прилага към лицата и образуванията, „които подпомагат правителството на Иран, с което му дават възможност да продължава чувствителни ядрени дейности, свързани с разпространението на ядрено оръжие, или за разработването на носители на ядрено оръжие, по-специално лица и образувания, предоставящи финансова, логистична и материална подкрепа на правителството на Иран“. Член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 също гласи, че подкрепата може да бъде „материална, логистична или финансова“ (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 118).

79

Следователно спорният критерий не се отнася до всяка форма на подкрепа за правителството на Иран, а до онези форми на подкрепа, които поради количествената или качествената си значимост допринасят за продължаването на иранските ядрени дейности. Тълкуван — под контрола на съда на Съюза — във връзка с целта да се окаже натиск върху правителството на Иран, за да бъде принудено да преустанови чувствителните по отношение на ядреното разпространение дейности, спорният критерий обективно определя тясно очертана категория от лица и образувания, на които може да бъдат наложени мерки за замразяване на финансовите средства (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 119).

80

Всъщност с оглед на целта на мерките за замразяване на финансови средства, упомената в точка 79 по-горе, от спорния критерий недвусмислено личи, че той е целево и избирателно насочен към дейности на самото лице или образувание, които, макар и като такива да не са пряко или косвено свързани с разпространението на ядрено оръжие, все пак може да го благоприятстват, като осигуряват на правителството на Иран материални, финансови или логистични ресурси или средства, предоставящи му възможност да продължава дейностите по ядрено разпространение (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 120).

81

Тази констатация също така предполага да се отхвърли доводът на жалбоподателя по четвъртото посочено от него основание, а именно че спорният критерий би могъл да се отнася единствено до пряката подкрепа за дейностите по ядрено разпространение или до подкрепата за правителството при изпълнението на иранската ядрена програма.

82

В това отношение жалбоподателят смесва спорния критерий, който е единственият релевантен в случая, с критерия относно предоставянето на „подкрепа за чувствителните ядрени дейности на Иран, свързани с разпространението на ядрени оръжия, или за разработването на носители на ядрено оръжие“, предвиден в член 20, параграф 1, буква б) от Решение 2010/413 и в член 23, параграф 2, буква а) от Регламент № 267/2012, който предполага известна степен на свързаност с ядрените дейности на Иран (вж. в този смисъл решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 139).

83

Всъщност, както беше посочено в точка 78 по-горе, що се отнася до спорния критерий, от съображение 13 от Решение 2012/35 изрично следва, че мерките за замразяване на финансови средства би трябвало да се прилагат към лицата и образуванията, които подпомагат правителството на Иран, с което му дават възможност да продължава ядрените си дейности. В този смисъл приложимата уредба изрично констатира наличието на връзка между предоставянето на подкрепа на правителството на Иран и продължаването на дейностите по ядрено разпространение, като целта на спорния критерий е правителството на Иран да бъде лишено от източниците му на приходи, така че поради липса на достатъчно финансови ресурси да бъде принудено да прекрати изпълнението на програмата си за разпространение на ядрено оръжие (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 140).

84

Така, противно на твърденията на жалбоподателя, спорният критерий е приложим по отношение на всяко образувание, което предоставя подкрепа на правителството на Иран, например под формата на финансова помощ. Обратно, той не се отнася до всички образувания, които принадлежат на правителството на Иран или поддържат някакви връзки с него, нито пък до всички ирански данъкоплатци.

85

Трето, следва да се напомни, че правото на преценка, което спорният критерий осигурява на Съвета, се компенсира със задължението за мотивиране и засилените процесуални права, гарантирани от съдебната практика (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 122; вж. по аналогия и решения от 21 ноември 1991 г., Technische Universität München, C‑269/90, Recueil, EU:C:1991:438, т. 14 и от 18 юли 2013 г., Комисия и др./Kadi, C‑584/10 P, C‑593/10 P и C‑595/10 P, Сб., EU:C:2013:518, т. 114).

86

В настоящия случай с доводите си по третото основание жалбоподателят поддържа, че Съветът не е зачел тези гаранции, като Общият съд ще разгледа основателността на тези доводи в точки 121—168 по-нататък.

87

Предвид изложеното в точки 74—85 по-горе следва да се констатира, че спорният критерий ограничава правото на преценка на Съвета, като въвежда обективни критерии и осигурява изискваната в правото на Съюза степен на предвидимост (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 123; вж. по аналогия и решение от 22 май 2008 г., Evonik Degussa/Комисия, C‑266/06 P, EU:C:2008:295, т. 58).

88

Следователно този критерий е съвместим с принципа на правна сигурност и не може да се смята за произволен.

89

Освен това, доколкото приемането на мерки за замразяване на финансови средства въз основа на спорния критерий е предвидено в релевантните разпоредби на Решение 2010/413 и Регламент № 267/2012, произтичащото от прилагането на този критерий посегателство срещу правото на собственост е съобразено с разпоредбата на член 52, параграф 1 от Хартата на основните права, съгласно която всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от Хартата, трябва да бъде предвидено в закон (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 124).

90

Също така, съгласно съдебната практика по силата на принципа на пропорционалност, който е част от общите принципи на правото на Съюза, законосъобразността на забраната на дадена икономическа дейност се подчинява на условието забранителните мерки да са подходящи и необходими за постигането на легитимните цели, следвани от разглежданата правна уредба, като се има предвид, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (вж. решение Bank Melli Iran/Съвет, т. 53 по-горе, EU:T:2013:397, т. 179 и цитираната съдебна практика).

91

В настоящия случай предвид първостепенната важност на опазването на международния мир и сигурност Съветът е имал право да приеме, без така да превишава пределите на правото си на преценка, че посегателствата върху правото на собственост, които биха произтекли от прилагането на спорния критерий, са подходящи и необходими за целите на оказването на натиск върху правителството на Иран, така че да бъде принудено да преустанови дейностите си по ядрено разпространение (вж. по аналогия решение от 13 март 2012 г., Melli Bank/Съвет, C‑380/09 P, Сб., EU:C:2012:137, т. 61).

92

Следователно спорният критерий, така както е тълкуван в точки 76—84 по-горе, е съвместим с принципа на пропорционалност и не осигурява извънмерна власт на Съвета.

93

Предвид всичко изложено по-горе твърдението за наличие на първото основание трябва да бъде отхвърлено като отчасти безпредметно и отчасти неоснователно, а твърдението за наличие на четвъртото основание трябва да бъде отхвърлено като неоснователно.

94

Жалбоподателят поддържа, че Съветът не е имал компетентност да приеме Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012. Във връзка с това жалбоподателят напомня, че по силата на член 215, параграф 2 ДФЕС Съветът може да приема ограничителни мерки по съвместно предложение на върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност и на Комисията.

95

В настоящия случай обаче, първо, Съветът сам приел Решение 2012/635, поради което изискването по член 215, параграф 2 ДФЕС не било спазено. В този контекст член 215 ДФЕС не предвиждал никакво разграничение между мерките по линия на ОВППС и други мерки и съответно бил приложим към решенията, приемани на основание член 29 ДЕС, каквото е Решение 2012/635.

96

Второ, доколкото е акт по прилагането на Решение 2012/635, Регламент за изпълнение № 945/2012 нямал правно основание и бил приет от некомпетентен орган.

97

Трето, член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 бил в противоречие с член 215, параграф 2 ДФЕС, доколкото предоставял правомощие на Съвета сам да изменя приложение IX, което съдържа списъка на лицата, образуванията и структурите, на които трябва да бъдат наложени ограничителни мерки. Следователно член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 трябвало да бъде обявен за неприложим по отношение на жалбоподателя съгласно член 277 ДФЕС, което според него означава, че и по тази причина приетият на това основание Регламент за изпълнение № 945/2012 всъщност няма правно основание и е приет от некомпетентен орган.

98

Съветът оспорва основателността на доводите на жалбоподателя.

99

Що се отнася до Решение 2012/635, следва да се отбележи, както прави и Съветът, че то не е прието на основание член 215 ДФЕС, а единствено на основание член 29 ДЕС, който е част от посветената на ОВППС глава 2 от дял V от Договора за ЕС и овластява Съвета сам да приема посочените там решения.

100

В това отношение съгласно член 215, параграф 2 ДФЕС, „[к]огато решение, прието съгласно глава 2 на дял V от Договора за Европейския съюз, предвижда това, Съветът може да приеме, съгласно процедурата, посочена в параграф 1, ограничителни мерки по отношение на физически или юридически лица, недържавни групи или образувания“.

101

При това положение предварителното приемане на решение съобразно дял V, глава 2 от Договора за ЕС — каквото в случая е Решение 2012/635, което е прието на основание член 29 ДЕС — е необходимо условие, за да може Съветът да приеме ограничителни мерки, упражнявайки правомощията си по член 215, параграф 2 ДФЕС. Тази констатация обаче не означава, че решенията като Решение 2012/635 трябва да се приемат съобразно процесуалните изисквания на член 215, параграф 2 ДФЕС вместо съобразно изискванията на самия член 29 ДЕС.

102

При тези обстоятелства първият довод на жалбоподателя следва да бъде отхвърлен, тъй като по силата на член 29 ДЕС Съветът е бил компетентен да приеме сам Решение 2012/635.

103

Следователно трябва да се отхвърли и вторият довод на жалбоподателя, който се основава на погрешната предпоставка, че Съветът не е бил компетентен да приеме Решение 2012/635.

104

Съветът поддържа, че член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012, който го овластява да изменя приложение IX към същия регламент, съдържащ списъка на лицата, образуванията и структурите, на които трябва да бъдат наложени ограничителни мерки, е приет по силата на член 291, параграф 2 ДФЕС, който гласи, че „[к]огато са необходими еднакви условия за изпълнение на правно обвързващите актове на Съюза, тези актове предоставят изпълнителни правомощия на Комисията, или, в някои специфични и надлежно обосновани случаи, както и в случаите, предвидени в членове 24 [ДЕС] и 26 [ДЕС], на Съвета“.

105

В това отношение следва най-напред да се отбележи, че нито член 215 ДФЕС, нито друга разпоредба на първичното право съставляват пречка да бъдат предоставени изпълнителни правомощия на Комисията или на Съвета с приет на основание член 215 ДФЕС регламент при условията, определени в член 291, параграф 2 ДФЕС, когато са необходими еднакви условия за изпълнение на някои ограничителни мерки, предвидени с този регламент. По-конкретно, от член 215 ДФЕС не следва, че индивидуалните ограничителни мерки трябва да се приемат съгласно процедурата по член 215, параграф 1 ДФЕС. При това положение, след като липсват данни да е ограничена възможността за предоставяне на изпълнителни правомощия, не може да бъде изключено прилагането на разпоредбите на член 291, параграф 2 ДФЕС в областта на ограничителните мерки по член 215 ДФЕС (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 54).

106

Освен това предвидената в член 215, параграф 1 ДФЕС процедура, в която Съветът се произнася по съвместно предложение на върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност и на Комисията, може да бъде неподходяща, когато става дума просто за приемането на изпълнителни мерки. За сметка на това член 291, параграф 2 ДФЕС позволява да се предвиди по-ефикасна процедура за изпълнение, адаптирана към вида на изпълняваната мярка и възможностите за действие на всяка институция. В този смисъл съображенията, с оглед на които с член 291, параграф 2 ДФЕС авторите на Договора за функционирането на ЕС са разрешили възлагането на изпълнителни правомощия, важат както по отношение на прилагането на актовете, основани на член 215 ДФЕС, така и по отношение на прилагането на други правно обвързващи актове (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 55).

107

Следователно трябва да се приеме, че Съветът е имал право да предвиди изпълнителни правомощия съобразно разпоредбите на член 291, параграф 2 ДФЕС за приемането на индивидуалните мерки за замразяване на финансови средства, с които се прилага член 23, параграф 2 от Регламент № 267/2012 (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 56).

108

След този извод остава да се провери и дали Съветът е спазил условията по член 291, параграф 2 ДФЕС, когато е предоставил въпросните изпълнителни правомощия на себе си, а не на Комисията.

109

В това отношение следва да се напомни, че регламентите като Регламент № 267/2012, които предвиждат ограничителни мерки на основание член 215 ДФЕС, са предназначени да осигурят прилагането на разпоредбите, приемани на основание на член 29 ДЕС в рамките на ОВППС, в областите от приложното поле на Договора за функционирането на ЕС. Следователно Регламент № 267/2012 е мярка за постигане на целите и осъществяване на действията на Съюза в областта на ОВППС (вж. в този смисъл решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 60).

110

По-конкретно, поради целта, естеството и предмета си приеманите на основание член 23, параграф 2 от Регламент № 267/2012 ограничителни мерки, идеята на които е да се оказва натиск на Ислямска република Иран, за да преустанови ядреното разпространение, са по-тясно свързани с прилагането на ОВППС, отколкото с упражняването на правомощията, предоставени на Съюза в Договора за функционирането на ЕС (вж. в този смисъл решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 66 и 67).

111

В контекста на Договора за ЕС обаче член 24, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 29 ДЕС и член 31, параграф 1 ДЕС сочи, че по правило Съветът следва да упражнява правомощията за вземане на решения в областта на ОВППС, като действа с единодушие (вж. в този смисъл решение от 19 юли 2012 г., Парламент/Съвет, C‑130/10, Сб., EU:C:2012:472, т. 47).

112

По-конкретно, именно Съветът сам решава дали определено лице или образувание да бъде вписано в приложение II към Решение 2010/413. Тъкмо това вписване обаче се прилага в областите от приложното поле на Договора за функционирането на ЕС чрез приемането на мярка за замразяване на финансови средства на основание член 23, параграф 2 от Регламент № 267/2012.

113

При тези обстоятелства, предвид особения характер на мерките, приемани на основание член 23, параграф 2 от Регламент № 267/2012, предвид необходимостта да се осигури съгласуваност между списъка в приложение II към Решение 2010/413 и списъка в приложение IX към Регламент № 267/2012, както и предвид факта, че Комисията няма достъп до данните от разузнавателните служби на държавите членки, които може да са необходими за прилагането на посочените мерки, Съветът е имал основание да приеме, че изпълнението на член 23, параграф 2 от Регламент № 267/2012 относно замразяването на финансовите средства съставлява специфичен случай по смисъла на член 291, параграф 2 ДФЕС и че съответно той има право с член 46, параграф 2 от този регламент да си запази правомощията за изпълнението му (вж. в този смисъл решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 68—73).

114

Що се отнася до въпроса дали наличието на специфичен случай е надлежно мотивирано, следва да се отбележи, че в Регламент № 267/2012 Съветът не е заявил изрично, че си запазва изпълнителните правомощия поради обобщените в точка 113 по-горе причини. Въпреки това няма съмнение, че мотивите за запазването на изпълнителните правомощия за Съвета с член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 могат да бъдат изведени при съвместен прочит на съображенията и разпоредбите на този регламент в контекста на взаимовръзката между релевантните разпоредби на Договора за ЕС и Договора за функционирането на ЕС в областта на замразяването на финансови средства (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 77).

115

Всъщност, първо, в съображение 28 от Регламент № 267/2012 Съветът изрично споменава, че упражнява правомощията си за „определяне на лицата, за които се прилагат мерки за замразяване [на финансови средства]“, както и че самият той ще предприема действия по реда за преразглеждане на решенията за вписване с оглед на внесените от съответните лица възражения или представените от тях нови доказателства (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 78).

116

Второ, разпоредбите на член 23, параграф 2 от Регламент № 267/2012 във връзка със съображение 14 от същия позволяват да се разбере, че прилагането на мерките за замразяване на финансови средства на определени лица или образувания е по-скоро част от областите на действие на Съвета в рамките на ОВППС, отколкото от икономическите мерки, обикновено приемани в областта на Договора за функционирането на ЕС (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 79 и 80).

117

Трето, огледалността между приетите по силата на Решение 2010/413 и приетите по силата на Регламент № 267/2012 ограничителни мерки е изяснена в съображение 11 и сл. от този регламент, от които следва, че с въпросния регламент се прилагат измененията на Решение 2010/413, въведени с Решение 2012/35. Също така необходимостта да се осигури съгласуваност между списъка в приложение II към Решение 2010/413 и списъка в приложение IX към Регламент № 267/2012 личи при прочит на съображенията на регламентите за изпълнение, които изменят посоченото приложение IX, и в частност на съображение 2 от Регламент за изпълнение № 945/2012, което съдържа изрично позоваване на Решение 2012/635 (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 81).

118

При тези условия специфичните причини, обосновали възлагането на изпълнителни правомощия на Съвета с член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012, са следвали достатъчно разбираемо от релевантните разпоредби и от контекста на този регламент (решение National Iranian Oil Company/Съвет, т. 77 по-горе, обжалвано, EU:T:2014:678, т. 82).

119

Следователно трябва да се заключи, че по отношение на член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 са изпълнени изискванията на член 291, параграф 2 ДФЕС относно възможността за предоставяне на изпълнителни правомощия на Съвета, което означава, че Съветът изобщо не е допуснал нарушение на член 215 ДФЕС.

120

Предвид тази констатация следва да бъде отхвърлен третият довод на жалбоподателя, а съответно и цялото му твърдение за наличие на второто посочено основание.

121

Жалбоподателят поддържа, че при приемането на обжалваните актове Съветът е нарушил задължението си за мотивиране, правото му на защита, включително правото му на достъп до преписката, задължението си да преразглежда приетите ограничителни мерки и правото му на ефективна съдебна защита.

122

Съгласно постоянната съдебна практика задължението за мотивиране на увреждащ акт, което е следствие от принципа на зачитане на правото на защита, има за цел, от една страна, да предостави на заинтересованото лице достатъчно данни, за да установи дали актът е обоснован, или евентуално страда от порок, който позволява да се оспори валидността му пред съда на Съюза, и от друга страна, да позволи на последния да упражни контрол за законосъобразността на този акт (вж. решение от 15 ноември 2012 г., Съвет/Bamba, C‑417/11 P, Сб., EU:C:2012:718, т. 49 и цитираната съдебна практика).

123

Изискваните от член 296 ДФЕС мотиви трябва по ясен и недвусмислен начин да излагат съображенията на институцията, която е издала акта, така че да дадат възможност на заинтересованото лице да се запознае с основанията за взетите мерки, а на компетентната юрисдикция — да упражни своя контрол (вж. решение Съвет/Bamba, т. 122 по-горе, EU:C:2012:718, т. 50 и цитираната съдебна практика).

124

Доколкото засегнатото лице не разполага с право на изслушване, преди да бъде прието първоначално решение за замразяване на финансовите средства, спазването на задължението за мотивиране придобива още по-голямо значение, тъй като е единствената гаранция, която позволява на заинтересованото лице, поне след приемането на решението, да се възползва ефективно от способите за обжалване, с които разполага, за да оспори законосъобразността на това решение (вж. решение Съвет/Bamba, т. 122 по-горе, EU:C:2012:718, т. 51 и цитираната съдебна практика).

125

Затова мотивите към акта на Съвета за замразяване на финансови средства трябва да разкриват специфичните и конкретни причини, поради които при упражняване на оперативната си самостоятелност Съветът приема, че спрямо заинтересованото лице следва да се вземе такава мярка (вж. решение Съвет/Bamba, т. 122 по-горе, EU:C:2012:718, т. 52 и цитираната съдебна практика).

126

Изискваните от член 296 ДФЕС мотиви обаче трябва да са съобразени с естеството на съответния акт и с контекста на приемането му. Изискването за мотивиране следва да се преценява в зависимост от обстоятелствата по конкретния случай, по-специално в зависимост от съдържанието на акта, от естеството на изложените мотиви и от интереса, който адресатите или други лица, засегнати пряко и лично от акта, могат да имат от получаване на разяснения. Не се изисква мотивите да уточняват всички относими фактически и правни обстоятелства, доколкото въпросът дали мотивите са достатъчни следва да се преценява с оглед не само на текста, но и на контекста, както и на съвкупността от правни норми, уреждащи съответната материя (вж. решение Съвет/Bamba, т. 122 по-горе, EU:C:2012:718, т. 53 и цитираната съдебна практика).

127

По-специално увреждащият акт е достатъчно мотивиран, при положение че е издаден в познат за заинтересованото лице контекст, който му позволява да разбере обхвата на наложената му мярка (вж. решение Съвет/Bamba, т. 122 по-горе, EU:C:2012:718, т. 54 и цитираната съдебна практика).

128

В настоящия случай жалбоподателят твърди, че Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012 не са мотивирани в достатъчна степен по отношение на неговото вписване.

129

Всъщност според жалбоподателя, от една страна, Съветът не е посочил на кой критерий измежду предвидените в член 20 от Решение 2010/413 и в член 23 от Регламент № 267/2012 се е основал, за да приеме насочените срещу него ограничителни мерки.

130

От друга страна, Съветът не изяснил способите, естеството и обхвата на финансовата подкрепа, която жалбоподателят оказвал на правителството на Иран. По-точно, той не посочил конкретни финансови операции, които да могат да обосноват наложените на жалбоподателя мерки, нито връзката между тези операции и ядреното разпространение. Тази непълнота на мотивите не можело да бъде санирана с последващото твърдение на Съвета, изложено в писмената му защита, че приемането на мерките за замразяване на финансовите средства на жалбоподателя е обосновано поради това, че като публично предприятие той изплаща дивиденти на своя акционер.

131

Съветът оспорва основателността на доводите на жалбоподателя.

132

Най-напред следва да се напомни, че жалбоподателят е определен като „[д]ържавно предприятие, което предоставя финансова подкрепа на правителството на Иран“.

133

Първо, от така изложените мотиви личи, че ограничителните мерки са наложени на жалбоподателя въз основа на спорния критерий.

134

Второ, несъмнено е вярно, че отнасящите се до него мотиви не съдържат подробности за способите и обхвата на подкрепата, която оказвал на правителството на Иран, а единственото дадено от Съвета уточнение е, че тази подкрепа е от финансово естество.

135

Въпреки това, макар изложените мотиви да са кратки, жалбоподателят е бил в състояние да разбере кои са основните факти, които Съветът е взел предвид в негов ущърб, и да се защити по подходящ начин.

136

Всъщност във връзка с четвъртото посочено основание за обжалване жалбоподателят изрично споменава хипотезата на „физическо или юридическо лице, различно от държава“, което „с данъците си или евентуално, ако е публично предприятие, с изплащаните на акционера дивиденти [финансира] определен бюджет, в който постъпващите суми се смесват в обща маса на приходите, без по правило да са предназначени за покриването на конкретен разход, например за държавната дейност, окачествявана като недопустима“, и въз основа на това поддържа, че в такава хипотеза понятието за подкрепа за иранското правителство е неприложимо.

137

Следователно от изложените мотиви за вписването му жалбоподателят е успял да разбере, че Съветът се е основал на факта, че като държавно предприятие той оказва финансова помощ на правителството на Иран, като му прехвърля финансовите си ресурси. Освен това жалбоподателят е бил в състояние да оспори релевантността и истинността на този факт.

138

Наред с това изложените от Съвета мотиви позволяват на Общия съд да упражни контрол за законосъобразност на обжалваните актове.

139

При тези обстоятелства мотивите, изложени в Решение 2012/635 и в Регламент за изпълнение № 945/2012, макар и особено кратки, са достатъчни.

140

Трето, тази констатация означава, че дадените от Съвета уточнения в писмената му защита не представляват изложени впоследствие мотиви, които Общият съд няма право да вземе предвид, нито пък доказват непълнотата на изложените мотиви. Всъщност тези уточнения просто изясняват и уточняват основния факт, който Съветът е взел предвид и който жалбоподателят е идентифицирал в мотивите за Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012.

141

Предвид всичко изложено по-горе оплакването за неизпълнение на задължението за мотивиране следва да бъде отхвърлено.

142

Жалбоподателят поддържа, че е получил достъп до преписката едва след изтичането на определения срок, в който е можел да подаде искане за преразглеждане на наложените му мерки. Подобно късно съобщаване било несъвместимо с принципа за зачитане на правото на защита.

143

Съветът оспорва основателността на доводите на жалбоподателя.

144

Съгласно съдебната практика, когато е съобщена достатъчно точна информация, позволяваща на заинтересования субект надлежно да изложи становището си по установените от Съвета уличаващи го доказателства, принципът за спазване на правото на защита не изисква от тази институция по собствен почин да даде достъп до документите в преписката. Единствено по искане на заинтересованото лице Съветът е длъжен да даде достъп до всички неповерителни административни документи, отнасящи се до съответната мярка (вж. решение Bank Melli Iran/Съвет, т. 53 по-горе, EU:T:2013:397, т. 84 и цитираната съдебна практика).

145

В настоящия случай жалбоподателят е поискал достъп до преписката на 8 януари 2013 г., тоест един ден преди да подаде жалбата си, което става на 9 януари 2013 г. Съветът отговаря на искането на 10 юни 2013 г.

146

При тези обстоятелства, първо, няма основание да се възразява срещу това, че Съветът не е отговорил на искането за достъп до преписката преди подаването на жалбата, доколкото интервалът от един ден между подаването на искането и подаването на жалбата е твърде кратък.

147

По-нататък, нито писмото от 16 октомври 2012 г., с което Съветът уведомява жалбоподателя за Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012, нито самите тези актове, нито пък известието на вниманието на лицето, спрямо което се прилагат ограничителните мерки, предвидени в Решение 2010/413, изпълнявано с Решение 2012/635, и в Регламент № 267/2012, изпълняван с Регламент за изпълнение № 945/2012 (ОВ C 312, стр. 21), предвиждат срок за представянето на възраженията на образуванията, на които са наложени ограничителните мерки. При тези обстоятелства доводът, че жалбоподателят е получил достъп до преписката едва след изтичането на такъв срок, явно не отговаря на фактите.

148

Накрая следва да се отбележи, че срок за отговор, който надвишава пет месеца, е прекомерен.

149

В това отношение Съветът се позовава на необходимостта да получи съгласието на съответната държава членка, преди да изпрати въпросните документи. Този довод обаче не може да се приеме, като се има предвид, че съгласно съдебната практика, когато Съветът възнамерява да се основе на доказателства, представени от държава членка, за да приеме ограничителни мерки срещу дадено образувание, преди приемането им той е длъжен да се увери, че е възможно посочените доказателства да бъдат съобщени своевременно на съответното образувание, за да може последното да изложи надлежно своето становище (решение от 6 септември 2013 г., Persia International Bank/Съвет, T‑493/10, Сб. (откъси), EU:T:2013:398, т. 84).

150

Това не променя факта, че от една страна, жалбоподателят не сочи конкретни доводи в смисъл, че прекомерният срок за отговор реално е затруднил защитата му.

151

От друга страна, съгласно съдебната практика късното съобщаване на документ, на който Съветът се основава с оглед приемането или запазването на ограничителните мерки, насочени срещу определено образувание, представлява нарушение на правото на защита, обуславящо отмяната на приетите преди това актове, единствено ако се установи, че съответните ограничителни мерки не биха могли правомерно да се приемат или запазят, ако съобщеният по-късно документ не се допусне като уличаващо доказателство (решение Persia International Bank/Съвет, т. 148 по-горе, EU:T:2013:398, т. 85).

152

В настоящия случай обаче от проверката в точки 169—188 по-нататък следва, че ограничителните мерки срещу жалбоподателя са основателни дори ако не се вземат предвид документите, съобщени от Съвета в отговора му от 10 юни 2013 г. При тези обстоятелства нарушението на задължението за своевременно предоставяне на достъп до преписката не е основание за отмяната на обжалваните актове.

153

От изложеното по-горе следва, че това оплакване трябва да бъде отхвърлено.

154

В писмото от 16 април 2014 г., с което променя исканията си, жалбоподателят твърди, че Съветът не е изпълнил задължението си за годишно преразглеждане на приетите ограничителни мерки, тъй като му е съобщил за запазването на мерките едва на 14 март 2014 г.

155

Съгласно член 26, параграф 3 от Решение 2010/413 „[м]ерките, посочени в член 19, параграф 1, букви б) и в) и в член 20, параграф 1, букви б) и в), се преразглеждат редовно и най-малко на всеки 12 месеца“.

156

Освен това съгласно член 46, параграф 6 от Регламент № 267/2012 „[с]писъкът в приложение IX се преразглежда редовно и поне веднъж на всеки 12 месеца“.

157

Следователно Съветът наистина е бил длъжен да преразгледа ограничителните мерки срещу жалбоподателя в срок от дванадесет месеца, считано от приемането на Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012.

158

В това отношение Съветът твърди, че два пъти е преразгледал вписването на жалбоподателя: от една страна, като е приел Решение 2013/270/ОВППС на Съвета от 6 юни 2013 година за изменение на Решение 2010/413 (ОВ L 156, стр. 10) и Регламент за изпълнение (ЕС) № 522/2013 на Съвета от 6 юни 2013 година за прилагане на Регламент № 267/2012 (ОВ L 156, стр. 3), и от друга страна, като е приел Решение 2013/661/ОВППС на Съвета от 15 ноември 2013 година за изменение на Решение 2010/413 (ОВ L 306, стр. 18) и Регламент за изпълнение (ЕС) № 1154/2013 на Съвета от 15 ноември 2013 година за прилагане на Регламент № 267/2012 (ОВ L 306, стр. 3).

159

Трябва обаче да се констатира, че в нито един от цитираните от Съвета актове не се посочва, че с него е извършено периодичното преразглеждане на всички вписвания в приложение II към Решение 2010/413 и в приложение IX към Регламент № 267/2012. Въпросните актове не се отнасят освен това конкретно до вписването на жалбоподателя.

160

При тези обстоятелства следва да се заключи, че Съветът не е преразгледал ограничителните мерки срещу жалбоподателя в срока, определен в Решение 2010/413 и Регламент № 267/2012.

161

След този извод трябва да се провери и дали това неизпълнение на задължението за преразглеждане на приетите ограничителни мерки е основание за отмяна на обжалваните актове.

162

В това отношение следва да се отбележи, че целта на въпросното задължение е да се осигури редовна проверка дали приетите ограничителни мерки все още са обосновани.

163

В настоящия случай обаче не се оспорва, че към момента, в който жалбоподателят прави настоящото оплакване — в писмото от 16 април 2014 г., с което изменя исканията си, Съветът вече е извършил въпросната проверка и е съобщил резултата ѝ на жалбоподателя с писмо от 14 март 2014 г.

164

При тези обстоятелства целта на разпоредбите, които предвиждат периодичното преразглеждане на ограничителните мерки, е постигната, макар и късно, и съответно неспазването на срока за преразглеждане от страна на Съвета вече не поражда неблагоприятни последици за жалбоподателя.

165

Следователно, без това да засяга правото на жалбоподателя да поиска на основание член 340 ДФЕС обезщетение за вредите, които евентуално е претърпял поради неспазването на срока за преразглеждане, той няма основание да се позовава на въпросното закъснение, за да иска отмяната на ограничителните мерки срещу него, приети или оставени в сила с обжалваните актове.

166

При това положение това оплакване следва да се отхвърли.

167

Жалбоподателят твърди, че непълнотата на мотивите на Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012 влече нарушение на правото му на защита, включително на правото да изиска преразглеждане на приетите ограничителни мерки, както и на правото му на ефективна съдебна защита. Всъщност заради неяснотата на изложените мотиви той бил принуден да се защитава не като оборва изтъкнати от Съвета обосновани съображения от фактическа и правна страна, а като доказва отрицателния факт, че не е оказвал подкрепа за правителството на Иран или за иранската ядрена програма.

168

Както обаче следва от точки 122—140 по-горе, Решение 2012/635 и Регламент за изпълнение № 945/2012 са мотивирани в достатъчна степен, което означава, че настоящото оплакване почива на погрешна предпоставка.

169

Затова то трябва да бъде отхвърлено, също както и цялото твърдение за наличие на третото посочено основание за обжалване.

170

Както бе напомнено в точка 74 по-горе, юрисдикциите на Съюза, в съответствие с предоставените им от Договора правомощия, са длъжни да осигурят контрол, който по принцип трябва да е пълен, за законосъобразността на всички актове на Съюза с оглед на основните права, които са неделима част от правния ред на Съюза. Това изискване е изрично закрепено в член 275, втора алинея ДФЕС (вж. решения Съвет/Fulmen и Mahmoudian, т. 74 по-горе, EU:C:2013:775, т. 58 и цитираната съдебна практика, както и Съвет/Manufacturing Support & Procurement Kala Naft, т. 74 по-горе, EU:C:2013:776, т. 65 и цитираната съдебна практика).

171

Сред тези основни права е по-специално правото на ефективна съдебна защита (вж. решение Съвет/Fulmen и Mahmoudian, т. 74 по-горе, EU:C:2013:775, т. 59 и цитираната съдебна практика).

172

Ефикасността на съдебния контрол, гарантиран от член 47 от Хартата на основните права, по-специално изисква съдът на Съюза да се увери, че решението, което има индивидуален характер за съответното лице или образувание, почива на достатъчно солидна фактическа база. Това предполага проверка на фактите, твърдени в изложението на мотивите за това решение, така че съдебният контрол да не се свежда до преценка на абстрактната вероятност на посочените мотиви, а да включва въпроса дали тези мотиви, или поне онзи от тях, считан сам по себе си за достатъчен да обоснове същото това решение, са подкрепени с доказателства (вж. решение Съвет/Fulmen и Mahmoudian, т. 74 по-горе, EU:C:2013:775, т. 64 и цитираната съдебна практика).

173

В този контекст в случай на оспорване именно компетентният орган на Съюза следва да докаже правилността на мотивите за приемането на мерките срещу засегнатото лице, а не това лице да доказва отрицателния факт на неправилността на тези мотиви (вж. решение Съвет/Fulmen и Mahmoudian, т. 74 по-горе, EU:C:2013:775, т. 66 и цитираната съдебна практика).

174

Следователно в настоящия случай трябва да се провери дали при приемането на обжалваните актове Съветът правилно е счел, че на жалбоподателя може да бъдат наложени ограничителни мерки, доколкото е образувание, което оказва подкрепа на правителството на Иран под формата на финансова помощ.

175

На първо място, жалбоподателят отново поддържа, че критерият подкрепа за правителството на Иран се отнася единствено до хипотезата, в която съответното лице или образувание предоставя конкретна помощ, свързана с дейностите по ядрено разпространение. Той обаче не оказвал такава помощ, тъй като дейността му била насочена към частните предприятия.

176

В това отношение е достатъчно да се препрати към точки 74—93 по-горе, от които следва, че критерият подкрепа за правителството на Иран може да се прилага и към образуванията, които не участват лично в ядреното разпространение.

177

На второ място, жалбоподателят твърди, че противно на посоченото в мотивите за обжалваните актове, той не предоставя финансова подкрепа на правителството на Иран.

178

В това отношение жалбоподателят уточнява, първо, че няма за задача да плаща дивиденти на правителството на Иран.

179

Второ, жалбоподателят признава, че освен данък печалба превежда и част от самата си печалба в националния бюджет, управляван от иранското министерство на финансите. Той обаче уточнява, че това задължение, наложено на всички публични ирански дружества с член 17 от Закона за бюджета за иранската 1389 година (наричан по-нататък „член 17“), не може да се разглежда като финансова подкрепа за правителството на Иран по смисъла на спорния критерий, доколкото това е не точно дивидент, а по-скоро данък или квазиданъчен налог.

180

Накрая, според жалбоподателя сумите, които превежда в националния бюджет по силата на член 17, не се използват свободно от правителството на Иран, а са предназначени за изпълнението на задачи от общ интерес и на обществени услуги в полза на иранския народ. В това отношение жалбоподателят добавя, че въпросните суми например се реинвестират, заедно с други държавни ресурси, чрез увеличения на капитала му.

181

В началото следва да се отбележи, че дори и да се приеме за доказано, че жалбоподателят няма за задача да плаща дивиденти на правителството на Иран, това обстоятелство не означава, че в действителност той не предоставя финансова подкрепа на въпросното правителство.

182

В това отношение, както личи от представените от самия жалбоподател доказателства, за периода от 1387 до 1391 година от иранския календар (от 20 март 2008 г. до 20 март 2013 г., наричан по-нататък „референтният период“) той е превел в националния бюджет сума с общ размер 1687181 милиона риала по силата на задължението си по член 17.

183

Противно на твърденията на жалбоподателя, тези суми не могат да се разглеждат като данъци или квазиданъчни налози и съответно да не бъдат окачествени като финансова подкрепа по смисъла на спорния критерий. Всъщност, от една страна, както признава самият жалбоподател, задължението по член 17 се прилага отделно от данъчното облагане на печалбата. От друга страна, това задължение се прилага само за иранските публични дружества и съответно не може да се смята за част от общия данъчен или квазиданъчен режим в Иран.

184

Що се отнася до твърдението за бюджетното предназначение на сумите, превеждани по силата на задължението по член 17, жалбоподателят изобщо не подкрепя с доказателства това свое твърдение. При всички положения посочените от жалбоподателя условия за определянето на предназначението им са до такава степен общи, че биха могли да се отнасят до всеки държавен разход. При тези обстоятелства, дори да се допусне, че е доказано, наличието на такова предназначение не означава, че сумите, преведени за референтния период по силата на задължението по член 17, не съставляват финансова подкрепа за правителството на Иран по смисъла на спорния критерий.

185

В този контекст от документите, които жалбоподателят представи в отговор на въпрос на Общия съд, също така личи, че през 2012 г. капиталът му е увеличен с 1054102 милиона риала. Тази сума обаче е значително по-малка от общата сума от 1687181 милиона риала, преведена от жалбоподателя в националния бюджет за референтния период по силата на задължението по член 17. При тези обстоятелства увеличението на капитала на жалбоподателя не дава основание да се приеме, че през въпросния период жалбоподателят не е предоставял финансова подкрепа на правителството на Иран.

186

Предвид изложеното по-горе следва да се заключи, че през референтния период жалбоподателят е превеждал значителни суми в иранския национален бюджет, което съставлява финансова подкрепа за правителството на Иран. Следователно Съветът с право е наложил ограничителни мерки на жалбоподателя като на образувание, предоставяло подкрепа на това правителство.

187

В това отношение жалбоподателят също така поддържа, че в противоречие с изискванията на съдебната практика, цитирана в точка 172 по-горе, Съветът не е доказал твърденията си.

188

От анализа в точки 174—185 по-горе обаче следва, че жалбоподателят реално не оспорва основния факт, обосноваващ наложените му ограничителни мерки, а именно факта, че през референтния период е превеждал част от печалбата си в иранския национален бюджет. След като това не е оспорено, Съветът не е бил длъжен да сочи доказателства за този факт, както следва и от съдебната практика, цитирана в точка 172 по-горе.

189

Предвид изложеното по-горе петото основание не е налице.

190

Жалбоподателят твърди, че приемането на ограничителните мерки срещу него съставлява неоправдано посегателство срещу правото му на собственост и свободата му да извършва икономическа дейност, а следователно и нарушение на принципа на пропорционалност.

191

Най-напред, съгласно съдебната практика нарушението на процесуалните му права, посочено като трето основание за обжалване, предполагало и нарушение на правото му на собственост и на принципа на пропорционалност.

192

По-нататък, доколкото изобщо не участвал в ядреното разпространение, ограничителните мерки срещу него не съответствали на общата цел на обжалваните актове, а именно борба срещу ядреното разпространение.

193

Накрая, въпросните мерки нанасяли особено значителна вреда на него и на служителите му, която била несъразмерна със следваните от Съвета цели. В този контекст жалбоподателят добавя, че противно на твърденията на Съвета, въпросните ограничителни мерки засягат не само финансовите му средства на територията на Съюза, но и финансовите му средства в Иран, доколкото му пречат да превежда средства от Иран към Съюза и действат възпиращо на иранските оператори, които биха могли да работят с него.

194

В началото следва да се отбележи, че както следва от точки 121—168 по-горе, обжалваните актове не са опорочени поради нарушение на процесуалните права на жалбоподателя, което да е основание за отмяната им. Следователно защитаваната от жалбоподателя теза, че нарушението на тези процесуални права води до нарушение на правото на собственост и на принципа на пропорционалност, е несъстоятелна.

195

Що се отнася до останалите оплаквания, в точка 90 по-горе вече беше напомнено, че по силата на принципа на пропорционалност, който е част от общите принципи на правото на Съюза, законосъобразността на забраната на дадена икономическа дейност се подчинява на условието забранителните мерки да са подходящи и необходими за постигането на легитимните цели, следвани от разглежданата правна уредба, като се има предвид, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (вж. решение Bank Melli Iran/Съвет, т. 53 по-горе, EU:T:2013:397, т. 179 и цитираната съдебна практика).

196

От една страна, както следва от точки 59—93 по-горе, приемането на ограничителните мерки срещу образуванията, предоставящи финансова подкрепа на правителството на Иран, цели да лиши същото от източниците му на приходи, така че поради липса на достатъчно финансови ресурси да бъде принудено да преустанови ядреното разпространение. В този смисъл ограничителните мерки срещу жалбоподателя съответстват на следваната от Съвета цел, независимо от факта, че жалбоподателят не участва лично в ядреното разпространение.

197

От друга страна, що се отнася до причинената на жалбоподателя вреда, несъмнено е вярно, че правото му на собственост и свободата му да извършва икономическа дейност са ограничени в значителна степен с въпросните ограничителни мерки, доколкото той в частност не може да се разпорежда с финансовите си средства, намиращи се на територията на Съюза или държани от граждани на Съюза, нито да прехвърля финансовите си средства към Съюза, освен ако не разполага с конкретни разрешения. Също така ограничителните мерки срещу жалбоподателя може да пораждат известно недоверие спрямо него у търговските му партньори.

198

От съдебната практика обаче следва, че основните права, на които жалбоподателят се позовава, а именно правото на собственост и правото да се извършва икономическа дейност, не са абсолютни и тяхното упражняване може да се ограничава поради цели от общ интерес, преследвани от Съюза. В този смисъл всяка ограничителна мярка от икономическо или финансово естество по дефиниция влече последици, които засягат правата на собственост и свободното упражняване на професионални дейности, като по този начин нанася вреди на лица, чиято отговорност за положението, довело до приемането на разглежданите мерки, не е установена. Важността на преследваните от спорната правна уредба цели може да обоснове дори значителни отрицателни последици за някои оператори (вж. в този смисъл решение Melli Bank/Съвет, т. 75 по-горе, EU:T:2009:266, т. 111 и цитираната съдебна практика).

199

В настоящия случай, като се има предвид първостепенната важност на опазването на международния мир и сигурност, причинените на жалбоподателя неудобства не са несъразмерни спрямо преследваните цели. Това е така, още повече че, първо, замразяването на финансови средства засяга само част от активите на жалбоподателя. Второ, Решение 2010/413 и Регламент № 267/2012 предвиждат някои изключения, които в частност позволяват на образуванията, на които са наложени мерки за замразяване на финансовите средства, да поемат някои свои основни разходи. Накрая, следва да се отбележи, че Съветът не твърди, че жалбоподателят лично участва в ядреното разпространение. Следователно не е прокарана връзка лично между него и практиките, създаващи риск за международния мир и сигурност, поради което степента на поражданото спрямо него недоверие е по-малка.

200

При тези обстоятелства шестото основание не е налице и съответно жалбата следва да бъде изцяло отхвърлена.

201

Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като жалбоподателят губи делото, трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с направеното от Съвета искане.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (първи състав)

реши: