1

С жалбата си Planet AE Anonymi Etaireia Parochis Symvouleftikon Ypiresion иска да се отмени определение на Общия съд на Европейския съюз по дело Planet/Комисия (T‑489/12, EU:T:2013:496, наричано по-нататък „обжалваното определение“), с което последният е отхвърлил като явно недопустим иска на това дружество, който е предявен на основание член 272 ДФЕС и член 340, първа алинея ДФЕС, и цели да се установи, че Европейската комисия е нарушила няколко сключени с него договора, като е отказала да признае разходите за персонал, свързани с наетите от същото дружество висши служители, и че следователно тези разходи са допустими и не трябва да бъдат възстановени на Комисията.

2

Обстоятелствата, предхождащи спора, са изложени в точки 1—22 от обжалваното определение, както следва:

3

На 8 ноември 2012 г. жалбоподателят подава в секретариата на Общия съд искова молба на основание член 272 ДФЕС и член 340, първа алинея ДФЕС, с която цели да се установи, че Комисията е нарушила няколко сключени с него договора, като е отказала да признае спорните разходи, и че следователно тези разходи са допустими и не трябва да бъдат възстановени на Комисията.

4

На 24 януари 2013 г. на основание член 114, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд Комисията прави възражение за недопустимост. На 11 март 2013 г. жалбоподателят представя становище по възражението за недопустимост, направено от Комисията.

5

С обжалваното определение Общият съд уважава възражението на Комисията за недопустимост, като приема, че към деня, в който е подал иска си, жалбоподателят не е имал възникнал и все още съществуващ правен интерес.

6

Жалбоподателят иска от Съда:

7

Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата като явно неоснователна.

8

С единственото си основание за отмяна жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагането на правото, доколкото в точки 31—35, 37, 38, 42—45 и 50 от обжалваното определение е постановил, че към деня на предявяване на иска си съгласно член 272 ДФЕС и член 340, първа алинея ДФЕС жалбоподателят нямал възникнал и все още съществуващ правен интерес.

9

Жалбоподателят твърди, че правният интерес, който трябва да е налице при установителен иск като предявения пред Общия съд за признаване на договорната отговорност на Съюза съгласно член 272 ДФЕС и член 340, първа алинея ДФЕС, има различно съдържание от правния интерес, който е необходим при другите искове и жалби, предвидени от правото на Съюза, като жалбата за отмяна и иска за обезщетение.

10

Според жалбоподателя правният интерес, необходим при такъв установителен иск, чиято цел е да бъде призната договорната отговорност на Съюза, е налице, когато е констатирано, че съдоговорителят или оправомощен негов представител сериозно, систематично и нееднократно оспорва дадено договорно право — оспорване, което логично поражда несигурност относно съществуването, обхвата и свободното упражняване на правото от заинтересованото лице. Ето защо правният интерес, който трябвало да е налице при иск за договорна отговорност, не изисквал Комисията да е приела окончателен увреждащ акт или да е налице вреда.

11

В настоящия случай жалбоподателят смята, че правният му интерес е не хипотетичен, а възникнал и все още съществуващ, тъй като нееднократното оспорване от страна на Комисията създало несигурност относно съществуването на правото му да отчита възнагражденията на висшите служители като допустими преки разходи.

12

С оглед на тези принципи жалбоподателят счита, че в точка 34 от обжалваното определение във връзка с точки 45, 35, 37, 38 и 42 от него Общият съд е приложил неправилно критерия за правния интерес, който е необходим при подаването на жалба за отмяна, а именно — наличие на окончателен акт. Жалбоподателят също така е на мнение, че в точки 42—44 от обжалваното определение Общият съд неправилно е приложил критерия за правния интерес, който е необходим, за да бъде предявен иск за обезщетение, а именно — действително да е настъпила вреда.

13

Според жалбоподателя в точка 50 от обжалваното определение Общият съд неправилно е постановил, че правният му интерес може да се смята за възникнал и все още съществуващ едва след като Комисията е издала разпореждане за възстановяване или друг акт. Това изискване щяло да породи дългосрочна правна несигурност за частноправните субекти, доколкото те щели да бъдат принудени да чакат издаването на разпореждане за възстановяване, въпреки че Комисията вече е оспорила сериозно, нееднократно и систематично тяхното договорно право.

14

Според Комисията Общият съд изобщо не е допуснал грешка при прилагането на правото, като е постановил, че към деня на подаване на иска си за установяването на неизпълнение на договорни задължения съгласно член 272 ДФЕС и член 340, първа алинея ДФЕС жалбоподателят не е имал възникнал и все още съществуващ правен интерес.

15

На първо място, Комисията изтъква, че Общият съд не е обосновал обжалваното определение с условията за допустимост на жалбите за отмяна. По-специално преценката на Общия съд не почивала на липсата на увреждащ акт по смисъла на член 263 ДФЕС.

16

На второ място, Комисията твърди, че не е оспорила договорните права на жалбоподателя, тъй като не е издала дебитно известие, за да изиска възстановяването на спорните разходи. В това отношение Комисията напомня, че съгласно член II. 29, параграф 1 от процесните договори с жалбоподателя „ако в резултат на тези одити бъдат установени суми, дължими на Комисията, тя може да предприеме събирането им“. От тази разпоредба следвало, че изготвянето на неблагоприятен окончателен доклад не водело автоматично до предприемането на действия по събиране на спорните разходи, понеже компетентните служби на Комисията запазвали правото си на усмотрение дали да изискат или не възстановяването им. A fortiori, в настоящия случай изготвянето на неблагоприятен доклад от една от вътрешните ѝ служби, още повече че одитната процедура не била приключила, нямало как да се приеме за оспорване на договорните права на жалбоподателя. Според Комисията в крайна сметка все още изобщо не е налице правен спор между съдоговорителите, защото никой от тях не е взел конкретни мерки, за да наложи прилагането на договорна клауза, относно която страните биха имали разногласие.

17

На трето място, по мнение на Комисията обстоятелството, че все още не е издала дебитно известие, не поражда никакви отрицателни последици за жалбоподателя. Това положение не създавало правна несигурност, защото от една страна, по отношение на възможността Комисията да изиска възстановяване се прилагала давността съгласно разпоредбите на националното договорно право, и от друга, евентуалното разпореждане за възстановяване подлежало на пълен съдебен контрол.

18

Най-напред следва да се отбележи, че на 8 ноември 2012 г. жалбоподателят е подал в секретариата на Общия съд установителен иск, основан по-специално на член 272 ДФЕС. Както отбелязва генералният адвокат в точка 16 от заключението си, всъщност целта на иска, предявен от жалбоподателя пред Общия съд, е не да се получи престация от Комисията, а констатация от съда на Съюза, която му разрешава да запази вече платените от Комисията суми на основание на процесните договори.

19

С оглед на факта, че предявеният от жалбоподателя иск пред Общия съд е установителен, е необходимо да се провери дали съдът на Съюза е компетентен да се произнесе по този вид иск, независимо че нито в производството пред Общия съд, нито в настоящото производство Комисията се е позовала на липсата на компетентност на Общия съд.

20

Всъщност въпросът, който се отнася до компетентността на съда на Съюза, трябва да бъде повдигнат служебно от съда, дори ако никоя от страните не е поискала от него да направи това (вж. в този смисъл решения Германия/Върховен орган, 19/58, EU:C:1960:19, стр. 488 и Ferriera Valsabbia и др./Комисия, 154/78, 205/78, 206/78, 226/78—228/78, 263/78, 264/78, 31/79, 39/79, 83/79 и 85/79, EU:C:1980:81, т. 7). В допълнение, страните са били поканени да представят становище по този въпрос, повдигнат служебно от Съда.

21

В това отношение Съдът вече е имал случай да постанови, че докато в рамките на сключена по силата на член 272 ДФЕС арбитражна клауза на Съда може да се наложи да реши спора, като приложи националното право, което урежда договора, то компетентността му да разгледа свързания с този договор спор се преценява въз основа само на разпоредбите на този член и текста на арбитражната клауза, без да могат да му се противопоставят разпоредбите от националното право, които, както се твърди, изключват неговата компетентност (решения Комисия/Zoubek, 426/85, EU:C:1986:501, т. 10 и Комисия/Feilhauer, C‑209/90, EU:C:1992:172, т. 13).

22

Съгласно член 272 ДФЕС във връзка с член 256 ДФЕС Общият съд е компетентен да се произнася като първа инстанция, по силата на арбитражна клауза, съдържаща се в договор, отнасящ се към публичното или частното право, сключен от Съюза или от негово име.

23

От предходното следва, че член 272 ДФЕС е специална норма, която позволява сезирането на съда на Съюза по силата на арбитражна клауза, уговорена от страните за отнасящи се към публичното или частното право договори, и то без ограничение на природата на иска или жалбата, подаден(а) пред съда на Съюза.

24

В настоящия случай обаче трябва да се провери дали включената в процесните договори арбитражна клауза предоставя на Общия съд компетентност да разгледа установителния иск, предявен от жалбоподателя.

25

Съгласно текста на арбитражната клауза, включена в член 13 от процесните договори, Общият съд или Съдът, според случая, е компетентен да се произнася по споровете между Съюза и съдоговорителите относно действителността, тълкуването или прилагането на тези договори. Следователно въпросната арбитражна клауза не ограничава компетентността на Общия съд или на Съда, що се отнася до природата на иска.

26

Ето защо предвид текста ѝ тази арбитражна клауза може да обоснове компетентността на Общия съд или на Съда да се произнесе по установителен иск като разглеждания, който се отнася до спор между Съюза и жалбоподателя относно действителността, тълкуването или прилагането на посочените договори.

27

В това отношение несъмнено предмет на предявения от жалбоподателя иск пред Общия съд е тълкуването на процесните договори, и по-конкретно допустимостта на спорните разходи с оглед на тези договори.

28

В точка 33 от обжалваното определение обаче Общият съд е постановил, че жалбоподателят не е доказал, че към деня, в който е предявен, искът му е почивал на възникнал и все още съществуващ правен интерес, изискващ правна закрила.

29

Според жалбоподателя с това Общият съд допуснал грешка при прилагането на правото, доколкото при установителните искове, за да възникне такъв интерес, било достатъчно договорното право да е оспорвано сериозно, систематично и нееднократно от едната от страните по договора, което пораждало несигурност за единия от съдоговорителите относно съществуването и обхвата на това право. В настоящия случай това условие било изпълнено, защото Комисията била оспорвала сериозно, систематично и нееднократно правото на жалбоподателя на възстановяване на спорните разходи.

30

По съображенията, обобщени в точка 16 от настоящото решение, Комисията твърди, че не е оспорвала договорните права на жалбоподателя. По същество тя изтъква, че към момента на предявяване от жалбоподателя на иска пред Общия съд все още не е поискала възстановяването на спорните разходи, издавайки дебитно известие, и че допустимостта на тези разходи била предмет на неприключила одитна процедура, окончателният доклад от която във всеки случай не бил обвързващ за службите на Комисията, отговорни за събирането на парични суми, съгласно член II.29, параграф 1 от процесните договори.

31

В това отношение следва да се припомни, че правният интерес на ищеца или жалбоподателя трябва да съществува с оглед на предмета на иска или жалбата към момента на подаването му/ѝ, тъй като в противен случай същият/същата би бил(а) недопустим(а) (вж. по аналогия и що се отнася до жалбите за отмяна, решения Wunenburger/Комисия, C‑362/05 P, EU:C:2007:322, т. 42 и Cañas/Комисия, C‑269/12 P, EU:C:2013:415, т. 15).

32

Видно от констатациите на Общия съд в точка 34 от обжалваното определение, към момента на предявяване на иска компетентната служба на Комисията все още не е била направила никакво искане за възстановяване на авансовите суми, платени по процесните договори. В допълнение, в точка 35 от обжалваното определение Общият съд уточнява, че допустимостта на спорните разходи е предмет на одитна процедура, която е просто предварителна и подготвителна и е отделна от процедурата, която евентуално може да доведе до събирането на парични суми; последната процедура се извършва от оперативните служби на Комисията.

33

Освен това от точки 36—39 от обжалваното определение следва, че към момента на предявяване на иска от жалбоподателя тази одитна процедура все още не е била приключила и че службата на Комисията, на която е възложен одитът, продължава комуникацията си с жалбоподателя, дори след този момент, относно евентуална промяна на предварителните изводи от въпросния одит.

34

С оглед на обстоятелствата, припомнени в точки 32 и 33 от настоящото решение, жалбоподателят няма основание да твърди, че към момента, в който е предявил иска си пред Общия съд, е имал възникнал и все още съществуващ правен интерес, изискващ правна закрила.

35

Всъщност, след като допустимостта на спорните разходи все още е била предмет на одитна процедура, окончателният доклад от която във всеки случай не е бил обвързващ за службите на Комисията, отговорни за събирането на парични суми, следва да се приеме за установено, че Комисията все още не е била определила окончателно разходите, които смята за недопустими с оглед на релевантните разпоредби на процесните договори. Отговорът на въпроса дали и доколко е било възможно споменатите разходи фактически да доведат до искане от страна на Комисията за възстановяване, е бил още несигурен. Ето защо жалбоподателят не е имал правен интерес към момента, в който е предявил иска си.

36

От предходното следва, че Общият съд не е допуснал грешка при прилагането на правото, като е постановил, че към момента на предявяване на иска си жалбоподателят не е имал възникнал и все още съществуващ правен интерес, изискващ правна закрила.

37

От всичко изложено дотук следва, че основанието, изложено от жалбоподателя в подкрепа на жалбата му, не може да бъде уважено, поради което тя трябва да бъде отхвърлена изцяло.

38

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски. Съгласно член 138, параграф 1 от същия правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от този правилник, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

39

След като Комисията не е поискала жалбоподателят да бъде осъден да заплати съдебните разноски, тя и жалбоподателят следва да понесат направените от тях съдебни разноски.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: