1.

Настоящото дело се отнася до тълкуването на член 3 и член 7, параграф 2 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. ( 2 ) (наричана по-нататък „Римската конвенция“), във връзка с Директива № 86/653/ЕИО на Съвета от 18 декември 1986 година относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители ( 3 ).

2.

Преюдициалното запитване, отправено в настоящия случай от Hof van Cassatie, е в рамките на спор между United Antwerp Maritime Agencies (Unamar) NV (наричано по-нататък „Unamar“), дружество по белгийското право, и Параходство „Български морски флот“АД (наричано по-нататък „БМФ“), дружество по българското право, във връзка със заплащането на различни обезщетения, за които се твърди, че се дължат в резултат на прекратяване от страна на БМФ на съществуващия до този момент между тези две дружества договор за търговско представителство. В хода на последвалата съдебна процедура пред белгийския съд се поставя въпросът за възможността да приложи към договора императивните разпоредби на правото на съда, въпреки съществуването на арбитражна клауза, която сочи Българската търговско-промишлена камара в София (България) и предвижда изрично прилагането на българското право към договора.

3.

По-специално от Съда се иска да уточни при какви обстоятелства националният съд може да откаже да приложи съгласно член 7, параграф 2 от Римската конвенция съответните разпоредби на правото на държава членка, приложимо към договора съгласно избора на страните (lex contractus) в полза на императивните разпоредби на правото на съда. По-точно той следва да даде указания относно преценката дали правото на държава членка на Европейския съюз — което, макар и да транспонира правилно европейска директива, надхвърля предоставената от нея закрила — може да наложи тази по-широка закрила, в случай че lex contractus е правото на друга държава членка на Съюза, която също правилно е транспонирала тази директива.

4.

Член 3 от тази конвенция, озаглавен „Свобода на избор“, гласи:

„1.   Договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата на случая. Чрез избора страните могат да изберат приложимо право за целия или за част от договора.

[…]“.

5.

Член 7, параграф 2 от тази конвенция, озаглавен „[Особени п]овелителни норми“, предвижда, че „[р]азпоредбите на настоящата конвенция не засягат приложението на нормите на правото на държавата на съда, които уреждат императивно дадената ситуация, независимо от приложимото към договора право“.

6.

Съгласно съображение 2 от Директива 86/653 тя е приета поради факта, че „различията в националните правни системи, отнасящи се до търговското представителство, значително засягат условията за конкуренция и упражняването на тази дейност в рамките на Общността и са в ущърб както на закрилата, предоставена на търговските представители по отношение на техните принципали, така и на сигурността на търговските сделки […]“.

7.

Член 1, параграф 2 от същата директива предвижда:

„За целите на настоящата директива „търговски представител“ означава самостоятелно зает посредник, който има дълготрайни пълномощия да договаря продажбата или покупката на стоки от името на друго лице, наричано по-долу „принципал“, или да договаря и сключва такива сделки от името и за сметка на този принципал“.

8.

Член 17, параграф 1 от тази директива, гласи:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че търговският [представител], след прекратяването на договора за представителство, е обезщетен в съответствие с параграф 2 или е обезщетен за вреди в съответствие с параграф 3“.

9.

Законът от 13 април 1995 г. относно договора за търговско представителство ( 4 ) (наричан по-нататък „Законът от 1995 г.“) гласи в своя член 1 по-специално, че „договорът за търговско представителство е договор, чрез който една от страните, търговски представител, има дълготрайни пълномощия — срещу заплащане на възнаграждение от другата страна, принципал, без да бъде подчинен на последния — да договоря и евентуално да сключва сделки от името и за сметка на принципала“.

10.

Член 18, параграфи 1 и 3 от Закона от 1995 г. гласи следното:

„1.   Когато договорът за представителство е сключен за неопределен или за определен срок с възможност за предсрочно прекратяване, всяка страна има право да го прекрати, като спази срока на предизвестието.

[…]

3.   Страната, която прекрати договора, без да се позове на някое от основанията, предвидени в член 19, алинея 1 или без да спази срока за предизвестие, определен в параграф 1, алинея 2, е длъжна да заплати на другата страна обезщетение, равно на актуалното към този момент възнаграждение, съответно на продължителността на срока за предизвестие или на оставащата част от този срок“.

11.

Член 20 от Закона от 1995 г. гласи:

„След прекратяване на договора търговският представител има право на обезщетение поради прекратяването, ако е привлякъл нови клиенти на принципала или е увеличил чувствително броя на сделките със съществуващите клиенти, доколкото от тази дейност ще настъпят съществени ползи за принципала“.

12.

Член 21 от Закона от 1995 г. посочва:

„Доколкото търговският представител има право на посоченото в член 20 обезщетение при прекратяване на договора и размерът му не покрива изцяло фактически претърпените от него вреди, в допълнение към това обезщетение търговският представител може да получи обезщетение в размер на разликата между размера на фактически претърпените вреди и на посоченото обезщетение, при условие че докаже действителния размер на претендираните вреди“.

13.

Съгласно член 27 от Закона от 1995 г:

„Без да се засягат разпоредбите на международните договори, по които Белгия е страна, всяка дейност на търговски представител с основно място на стопанска дейност в Белгия се урежда от белгийското право, а по всички спорове в това отношение са компетентни белгийските съдилища“.

14.

Unamar и БМФ сключват през 2005 г. договор за търговско представителство с цел предоставяне на услуга за морски транспорт чрез редовната контейнерна линия, притежавана от БМФ. Договорът предвижда, че е уреден по българското право и че разрешаването на възникналите въз основа на договора спорове се възлага на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата в София.

15.

Със споразумение от 22 декември 2008 г. този договор за търговско представителство е продължен за последен път до 31 март 2009 г. Тогава Unamar решава, че той е прекратен неправилно и на 25 февруари 2009 г. предявява иск пред Rechtbank van koophandel te Antwerpen, за да му бъдат платени различни обезщетения, предвидени в Закона от 1995 г.

16.

На 13 март 2009 г. БМФ на свой ред предявява иск пред Rechtbank van koophandel te Antwerpen за забавени плащания на навло в размер на 327207,87 EUR.

17.

След като съединява двете дела, с решение от 12 май 2009 г. Rechtbank van koophandel te Antwerpen се произнася, че повдигнатото от БМФ възражение за липса на подсъдност, изведено от съществуването на арбитражна клауза, е неоснователно. По същество този съд приема, първо, че член 27 от Закона от 1995 г. е едностранна стълкновителна норма с пряко приложение, което прави невъзможен избора на чуждо право; второ, че този закон следва да се приложи, независимо че не е част от белгийския международен обществен ред; трето, че поради това споровете, които попадат в приложното поле на този закон, не подлежат на арбитраж, освен ако белгийското право или еквивалентно чуждо право не е било посочено като приложимо в договора за представителство, и накрая, че щом като спорният договор е уреден по българското право и от него не следва, че правилата в Директива 86/653, съгласно това право, са приложими и по отношение на търговските представители, сключили договори за доставка на услуги, повдигнатите от БМФ възражения за липса на подсъдност са лишени от правно основание.

18.

На 24 юни 2009 г. БМФ подава въззивна жалба срещу това решение пред Hof van beroep te Antwerpen. С решение от 23 декември 2010 г. Unamar е осъдено да заплати остатъка от задължения за навло в размер на 77207,87 EUR, ведно с лихвата за забава и съдебните разноски. Освен това Hof van beroep te Antwerpen уважава повдигнатото от БМФ възражение за липса на подсъдност и декларира, че няма юрисдикция, за да се произнесе по искането за заплащане на обезщетения, подадена от Unamar. Според тази юрисдикция Законът от 1995 г. не е от обществен ред, нито попада в обхвата на белгийския международен обществен ред. Този съд също така счита, че поради прилагането на член 7 от Римската конвенция специалните императивни разпоредби на този закон не могат да произведат действие. Според него избраното от страните българско право предлага също и на Unamar, в качеството му на морски представител, минималната закрила, предвидена в Директива 86/653. При тези условия автономията на волята на страните следва да има предимство пред правото на друга държава членка на Съюза, в конкретния случай Кралство Белгия.

19.

На 27 май 2011 г. Unamar подава касационна жалба срещу това решение пред Hof van Cassatie, който решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Като се има предвид […], че разглежданите в настоящото производство членове 18, 20 и 21 от Закона от [1995 г.] се квалифицират в белгийското право като особени повелителни норми по смисъла на член 7, параграф 2 от Римската конвенция, следва ли член 3 и член 7, параграф 2 от [тази конвенция] самостоятелно или във връзка с директивата [86/653] да се тълкуват в смисъл, че особените повелителни норми на страната на сезирания съд, предоставящи по-широкообхватна закрила от изискваната от директивата [86/653] минимална закрила, се прилагат към договора, дори и ако се окаже, че приложимо към договора е правото на друга държава — членка на Европейския съюз, в която също са транспонирани изискванията за предоставяне на минималната закрила по Директива № 86/653?“.

20.

Писмени становища представят БМФ, белгийското правителство и Европейската комисия. Не е подадена молба за провеждане на открито съдебно заседание.

21.

Преди да започна разглеждането на преюдициалния въпрос по същество, бих искал да внеса някои уточнения, които ми изглеждат необходими, за да се постави нов акцент на предмета на дискусията и да се отстрани известна потенциална несигурност, що се отнася до значението на настоящото преюдициално запитване.

22.

В действителност подчертавам, че макар в спора по главното дело да са били обсъждани не само въпросът за приложимото към договора право, но също и дали белгийските съдилища са действително компетентни да разгледат спора между Unamar и БМФ, Съдът е сезиран единствено с въпроса за приложимото право съгласно Римската конвенция. Това отграничаване на предмета на въпроса, колкото и изненадващо да изглежда на пръв поглед ( 5 ), все пак не лишава настоящото преюдициално запитване от значение ( 6 ), тъй като проблемът да се определи приложимото съгласно Римската конвенция право към договора за търговско представителство, сключен между Unamar и NMB, се намира в центъра на спора по главното дело.

23.

В настоящия случай въпросът за приложимото право и този за действителността на арбитражната клауза, сочеща Търговско-промишлената палата в София, са тясно свързани. По този начин запитващата юрисдикция се позовава на Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, подписана в Ню Йорк на 10 юни 1958 г. ( 7 ), член II, параграф 3 от която гласи, че „съдът на договарящата държава, пред който е предявен иск по въпрос, по който страните са сключили арбитражно съглашение, е длъжен по молба на една от страните да ги препрати към арбитраж, освен ако намери, че споменатото съглашение е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено“ ( 8 ). Въз основа на това тя счита, че арбитражна клауза, която е действителна съгласно даден чужд закон, може да бъде отхвърлена на основание правило на закона на съда, от което може да се приеме, че спорът не може да бъде отнесен пред арбитраж. Запитващата юрисдикция уточнява обаче, че от генезиса на Закона от 1995 г. следва, че членове 18, 20 и 21 от него трябва да бъдат считани за императивни разпоредби. От възприетия от нея начин на разсъждение е видно, че съществува тясна връзка между определянето на приложимото право към договора и възможността съдът да не приложи арбитражната клауза и да обоснове по този начин своята компетентност.

24.

Съдът по същество следва да определи дали законът на държава членка на Съюза, който транспонира директива на Съюза, като същевременно дава възможност да се гарантира по-широкообхватна закрила от тази, която посочената директива предвижда, може да наложи тази по-широкообхватна закрила в приложение на член 7, параграф 2 от Римската конвенция дори когато lex contractus е правото на друга държава — членка на Съюза, която също, и то правилно, е транспонирала тази директива.

25.

В настоящия случай от представените пред Съда данни следва, че както Кралство Белгия, така и Република България са транспонирали правилно Директива № 86/653. За разлика от изложеното във връзка със Закона от 1995 г., относно съдържанието на приетите в България мерки за транспониране е предоставена твърде малко информация ( 9 ). Въпреки това встъпилите страни изглежда са съгласни, че предоставената от белгийското законодателство закрила надхвърля предвидената от директивата не само защото има по-широко приложно поле, но и защото предвижда, че в случай на прекратяване на договора търговският представител има право кумулативно на обезщетение и на поправяне на претърпените вреди.

26.

Следователно необходимо е да се предоставят уточнения относно условията, при които разпоредбите на българския закон, който представлява lex contractus, могат да не бъдат приложени, а вместо него да бъдат приложени императивните разпоредби на Закона от 1995 г. в рамките на спора по главното дело.

27.

С оглед на това изглежда подходящо, на първо време, да внеса някои уточнения относно обхвата на член 7, параграф 2 от Римската конвенция, разгледан в светлината на насоките, които според мен трябва да бъдат изведени от практиката на Съда. На второ място, ще разгледам въпроса дали и в каква степен хармонизацията на националните законодателства съгласно вторичното право на Съюза е от такова естество, че да се отрази на прилагането на същата тази разпоредба.

28.

Необходимо е да се припомни като начало, че в хипотеза като визираната в спора по главното дело, където страните са избрали към договора да бъде приложено определено право при условията, установени в член 3, параграф 1 от Римската конвенция, съобразно формулирания в същия член принцип за автономия на волята на страните следва по принцип да се приложи това право.

29.

В рамките на механизма за определяне на приложимото право, предвиден в Римската конвенция, принципът за автономия на волята на страните може все пак да бъде отклонен по два начина: от една страна, чрез изготвяне на специфични правила за някои договори, при които изглежда необходимо да се защити по-слабата страна (потребителски договори или трудови договори) — параметър, който не е приложим в настоящия случай — и от друга страна, чрез намесата на специфични разпоредби съгласно традиционно признатите принципи на международното частно право, но също и на правото на държавите членки. Сред тях фигурира, съгласно заглавието ( 10 ) на член 7 от Римската конвенция, засягането на особените повелителни норми. Това засягане се проявява по различен начин в зависимост от това дали се оспорват императивни норми, съдържащи се в чужд закон, с който ситуацията има тясна връзка (параграф 1), или, както е в настоящия случай, императивни норми на закона на сезирания съд (параграф 2).

30.

Що се отнася до особените повелителни норми на правото на съда, подчертавам, че член 7, параграф 2 от Римската конвенция, макар от функционална гледна точка да изисква преимущество на повелителните норми на правото на съда пред всяка друга разпоредба ( 11 ), не дава никакво концептуално определение за това, какво следва да се разбира под повелителни норми. Тази разпоредба се ограничава да посочи, без други условия, че не може да се засяга приложението на разпоредбите на lex fori, „които уреждат императивно дадената ситуация, независимо от приложимото към договора право“. Обяснителният доклад Giuliano Lagarde не дава много повече указания по този въпрос ( 12 ).

31.

Според мен от тези няколко сведения следва, че съгласно общопризнатите принципи на международното частно право националните власти разполагат с широка свобода на преценка да решат в кои области и по какви съображения на дадена разпоредба от правото на съда следва да се придаде императивен характер, обосноваващ неприлагането на относимите разпоредби на избраното от страните право. Член 7, параграф 2 от Римската конвенция изключва по принцип всякакво правомощие на съда относно възможността да приложи особените повелителни норми на правото на съда, щом като договорът, който той следва да разгледа, макар и уреден от друг закон, попада в приложното поле, фиксирано от самите особени повелителни норми ( 13 ).

32.

Този извод не се опровергава от определението за повелителни норми, възприето от Съда по делото Arblade и др. ( 14 ) или още по делото Комисия/Люксембург ( 15 ), определение, което в голяма степен е възприето в член 9 от Регламента Рим I, озаглавен „Особени повелителни норми“ ( 16 ), като се има предвид, че тази последна разпоредба съответства по същество на член 7 от Римската конвенция.

33.

Припомням, че по делото Arblade и др. Съдът е приел, че изразът „особени повелителни норми и правила за сигурност“ трябва да се разбира като визиращ „национални разпоредби, чието спазване се счита за толкова решаващо за опазване на политическата, социалната или икономическата организация на съответната държава членка, че съблюдаването им следва да се наложи на всяко лице, което се намира на националната територия на тази държава членка или на всяко правоотношение в нея“ ( 17 ). В същия смисъл отбелязвам, че по делото Комисия/Люксембург понятието за повелителни норми, изведено от цитираното по-горе дело Arblade и др., е възприето именно във връзка с разглеждането на възражение за обществен ред като дерогиране на основния принцип за свободно предлагане на услуги ( 18 ).

34.

Дори да се предположи, че Съдът е възнамерявал да изведе от цитираните по-горе съдебни решения автономно европейско понятие за повелителни норми, което въпреки съмненията, които могат да бъдат изразени в тази връзка ( 19 ), ми се струва, че се потвърждава от определението за повелителни норми, възприето в Регламента Рим I, все пак квалифицирането на дадена национална разпоредба като повелителна норма трябва да бъде извършено във всеки отделен случай, в зависимост от съображенията за общ интерес, които са мотивирали приемането й.

35.

Според мен следва в голяма степен да се остави на националния законодател да придаде императивен характер на националните разпоредби: става въпрос за правила, постановени от държавата с ясно изразена или неизразена цел за запазване на интересите, които счита за съществени. Другояче казано, държавите членки остават компетентни да определят конкретно кога е засегнат общественият интерес, възприет в широк смисъл ( 20 ), което дава основание да се предостави императивен характер на някои разпоредби. За да квалифицира дадена национална разпоредба като повелителна норма, националният съд ще трябва да отчете както текста, така и общата структура на акта, на който тя принадлежи ( 21 ).

36.

Все пак, предвид задълженията, които държавите членки имат съгласно принципа за предимство на правото на Съюза, предоставената на националните власти възможност да не приложат lex contractus, а вместо него да приложат lex fori съгласно член 7, параграф 2 от Римската конвенция не е неограничена.

37.

Действително струва ми се абсолютно необходимо да се припомни, че позоваването на повелителните норми на правото на сезирания съд в приложение на член 7, параграф 2 от Римската конвенция не може да има за резултат освобождаване на държавите членки от задължението им да следят за спазването на разпоредбите на Договора, тъй като в противен случай би било накърнено предимството и еднообразното приложение на правото на Съюза ( 22 ). В частност тези правила не могат да се превърнат в необоснована пречка пред правата и свободите, произтичащи от Договорите.

38.

Както посочих в предходния раздел, при условие че спазват принципа за предимство на правото на Съюза, националните власти разполагат с широка свобода на преценка, за да определят поради какви мотиви и в кои области желаят да придадат императивен характер на някои правила съгласно член 7, алинея 2 от Римската конвенция, които сезираният съд може да приложи, при това какъвто и да е приложимият към договора закон.

39.

Въпреки това възниква въпросът дали извършената съгласно директива на Съюза хармонизация на законодателствата е от такова естество, че да повлияе върху ефикасността на повелителните норми на правото на сезирания съд по отношение на законите на други държави членки, когато са поставени под въпрос, както е в настоящия случай, националните законодателства, приети с цел транспониране на тази директива.

40.

Моето мнение е, че отговорът, който следва да се даде на този въпрос, няма да бъде задължително същият в зависимост от това дали поставената под въпрос хармонизация е минимална, или изчерпателна.

41.

В хипотезата, в която произтичащото от директивата съгласуване на националните законодателства въвежда минимална закрила, държавите членки имат избор да оставят в сила или да приемат по-стриктни разпоредби в тази материя ( 23 ). Националните власти следователно имат възможност, предвид оставената им свобода на преценка, да разширят както приложното поле, така и равнището на закрила, въведена с тази директива, с цел да защитят интересите, които считат за съществени. При такава конфигурация са възможни значителни разлики между националните законодателства, приети с цел транспониране на директивата на Съюза. Според мен не би трябвало да се изключи възможността на националните разпоредби, разширяващи както приложното поле, така и равнището на минимална закрила, предоставена от директивата, да бъде признат императивен характер и поради това при прилагането на член 7, параграф 2 от Римската конвенция те да могат да изместят разпоредбите на посоченото от страните право, макар то да е на държава членка, която е транспонирала правилно директивата. Припомням, че действително Римската конвенция оставя на държавите членки a priori и под условието, разбира се, за спазване на предимството на правото на Съюза, широка свобода на преценка, за да определят разпоредбите от тяхното право, които следва да бъдат квалифицирани като императивни.

42.

За сметка на това, в хипотезата, в която директивата въвежда пълна хармонизация на националните законодателства, тя трябва да доведе до приемането на национални законодателства, предоставящи както приложно поле, така и равнище на закрила, ако не идентични, то поне равностойни. Една такава хармонизация предполага поради естеството си, че ситуациите, които съдът трябва да разгледа, следва да бъдат преценявани единствено с оглед установените от законодателя на Съюза критерии ( 24 ). При такава конфигурация следователно не може да се приеме, че повелителните норми на една държава членка могат да изключат разпоредбите на правото на друга държава членка поради действието на член 7, параграф 2 от Римската конвенция.

43.

Впрочем от гледна точка на признатите принципи на международното частно право може да се предположи, че защитното призвание на повелителните норми в крайна сметка е постигнато чрез изчерпателната хармонизация, произтичаща от директивата на Съюза. В действителност, както подчертах по-горе, възможността компетентните власти да приложат нормите на правото на съда съгласно член 7, параграф 2 от Римската конвенция, тълкуван по-специално в светлината на делото Arblade и др., посочено по-горе, и на определението, възприето в член 9, параграф 1 от Регламента Рим I, е в голяма степен обусловена от волята на националния законодател да защити интереси, които счита за важни. В хипотезата обаче на национални закони за транспониране на директива, която провежда пълна хармонизация, интересите, чиято защита се търси, са в известна степен обхванати от произтичащата от нея хармонизация на законодателствата. Следователно по принцип lex contractus не трябва да може да бъде отклонен в полза на правото на съда в такава конфигурация.

44.

Както обаче ще изложа по-нататък, Директива № 86/653 извършва минимална хармонизация ( 25 ) на националните законодателства на държавите членки, като изключва от приложното си поле по-специално самостоятелно заетите търговски представители, действащи в областта на доставката на услуги, и предоставя на представителите само минимална закрила в случай на прекратяване на договора за представителство (a). От това следва, че в хипотезата, в която националните разпоредби, приети от държавата членка на сезирания съд с цел транспониране на посочената директива, излизат извън приложното поле и минималната закрила, предвидена от нея — конфигурация, която изглежда съответства на описаната в спора по главното дело — е възможно да се прилагат те вместо правото на друга държава членка, посочено от страните по договора (б).

45.

От преюдициалното запитване, както и от писмените становища, представени пред Съда следва, че договорът за търговско представителство, визиран в спора по главното дело, е сключен между Unamar и БМФ и е свързан с морската транспортна линия с контейнери, принадлежаща на БМФ, тоест с оглед доставката на услуги. Освен това от преюдициалното запитване следва, че спорът по главното дело произтича от прекратяването на договора за търговско представителство между тези две дружества и последвалия иск на Unamar за предоставяне на обезщетенията, предвидени в Закона от 1995 г.

46.

Що се отнася обаче, на първо място, до приложното поле на областта дейности, обхванати от предоставената съгласно Директива 86/653 закрила на търговските представители, отбелязвам, че белгийското правителство, без формално да оспорва приложимостта на тази директива в настоящия случай — който засяга положението на договор за търговско представителство с цел експлоатацията на услуга за морски транспорт — сочи, че Законът от 1995 г. има по-широко приложно поле от това на Директива 86/653, която в своя член 1, параграф 2 визира само посредническите дейности при продажбата или покупката на стоки.

47.

В същия смисъл Комисията посочва, че белгийският законодател е избрал да приложи режима на закрила на самостоятелно заетите търговски представители, предвиден в тази директива, не само към самостоятелно заетите посредници, на които е възложена „продажбата или покупката на стоки“ (член 1, параграф 2 от Директива 86/653), но също и към самостоятелно заетите търговски представители, които имат пълномощия да договарят и евентуално да сключват сделки (член 1 от Закона от 1995 г.), което може да се приеме като доставка на услуги. Тя обаче уточнява, че по всичко изглежда, че българското законодателство не се прилага към доставката на услуги. Въпреки това Комисията счита, че преюдициалното запитване не позволява да се направи окончателен извод, що се отнася до естеството на визирания в конкретния случай договор и че тя приема, че той е свързан главно с договарянето на продажби и покупки на стоки.

48.

От своя страна считам, че Законът от 1995 г. надхвърля обхвата на обикновеното транспониране на Директива 86/653. Сравнителен анализ на техните разпоредби ясно показва, че белгийският законодател е пожелал да разшири закрилата, предоставена от тази директива на всички самостоятелно заети търговски представители, включително тези, които извършват дейности, свързани с услуги ( 26 ). Това желание за разширяване на материалното приложното поле на закрилата, предоставена от Директива 86/653, се обяснява най-вероятно от факта, че белгийският законодател е искал, отвъд транспонирането на директивата, да изготви относително пълен статут на самостоятелно заетия търговския представител, черпейки вдъхновение по-специално от Конвенцията Бенелюкс, както и от приложимите до този момент правила към наетите търговски представители ( 27 ).

49.

Според мен няма никакво съмнение, че Директива № 86/653 трябва да бъде тълкувана в смисъл, че приложното ѝ поле не включва посредниците, натоварени с договарянето на услуги. Както Съдът вече е приел, член 1, параграф 2 от Директива 86/653 очертава прецизно понятието за търговски представител, като го ограничава до конкретно изброените ситуации ( 28 ). Тази разпоредба признава в действителност качеството на търговски представител на този, който като самостоятелно зает посредник има дълготрайни пълномощия да договоря било продажбата или покупката на стоки за друго лице, било да договаря и да сключва тези сделки от името и за сметка на принципала. Следователно посочената директива не обхваща самостоятелно заетите посредници, натоварени да сключват договори за услуги. Впрочем, и както Съдът също така посочва ( 29 ), отбелязвам, че позоваването на „стоки“, които са предмет на договорите за представителство, фигурира и в член 4, параграф 2, буква а), в член 6, параграф 1 и в член 20, параграф 2, буква б) от Директива 86/653.

50.

Това тълкуване, което произтича от текста на Директива 86/653, се потвърждава при прегледа на подготвителните работи за нея. Действително първото предложение за директива на Комисията в тази област ( 30 ) обхваща всички „търговски сделки“, а именно стоките и услугите (вж. член 2, член 7, параграфи 1 и 2, член 8 и член 10, параграф 2 от този проект). От сравнението между това предложение за директива и окончателно приетия от Съвета текст на Директива 86/653 следва ясно, че са били внесени съществени изменения, състоящи се в ограничаване на дейността на търговските представители до сделките за продажба или покупка на стоки, като се премахва по-специално всяко позоваване на услуги ( 31 ).

51.

Разширяването от националното законодателство, в настоящия случай Закона от 1995 г., на приложното поле на Директива 86/653 по отношение на представителите, действащи в областта на доставката на услуги, според мен има една важна последица. Националната разпоредба не може повече да бъде считана като чиста мярка за транспониране, доколкото тя разширява приложното поле на директивата в областта на услугите, а се превръща в строго национална ( 32 ). Единствено когато приложното поле на директивата съвпада с това на националното законодателство, последното може да бъде възприето като мярка за транспониране.

52.

Второ, що се отнася до равнището на предоставената на търговския представител закрила в случай на прекратяване на договора му с принципала, член 17 от Директива 86/653 по-специално задължава държавите членки да въведат механизъм за обезщетяване на търговския представител след прекратяване на договора. Тази разпоредба предоставя на държавите членки избор между система на обезщетяване за клиентела и тази на поправяне на вредите. Този механизъм има за цел единствено да гарантира, че търговският представител разполага с минималното обезвреждане и не предрешава възможността държавите членки да предвидят в законодателствата си допълнителни обезщетения. Ако подобно на повечето държави членки ( 33 ) Кралство Белгия е отбелязало при транспонирането на Директива 86/653 предпочитание към системата за обезщетяване за клиентела, посочена в членове 20—23 от Закона от 1995 г. с израза „компенсаторно обезщетение“, член 21 от този закон не изключва възможността при определени условия представителят да бъде обезщетен за вреди, когато обезщетението не покрива всички претърпени загуби.

53.

Що се отнася до закона на сезирания съд, какъвто изглежда е случаят по главното дело, който разширява не само приложното поле, но също и равнището на закрила, предоставена на търговския представител по силата на Директива 86/653, считам, че съдът би могъл по принцип да го приложи, в изпълнение на член 7, параграф 2 от Римската конвенция, вместо чуждия закон, посочен от страните по договора.

54.

Макар в края на краищата единствено сезираният съд да следва да определи разпоредбите на своето право, на които трябва да се придаде императивен характер по отношение на структурата и текста на акта, на който те принадлежат, считам, че условията за прилагане на повелителните норми на правото на сезирания съд в хипотеза като визираната по главното дело са изпълнени.

55.

На първо място, що се отнася до оценката на императивния характер на законово правило, припомням, че тя трябва да бъде извършена в зависимост от текста и общата структура на акта, на който принадлежи ( 34 ). Съдът може по този начин да признае императивния характер на разпоредба, като се основе на волята на законодателя ( 35 ), както и на съдържанието на разглеждания текст ( 36 ).

56.

Както обаче следва от член 27 от Закона от 1995 г., извън областта на транспониране на разпоредбите на Директива 86/653, на които, припомням, Съдът е признал императивен характер ( 37 ), белгийският законодател изрично посочва, че „с изключение на приложението на международните конвенции, по които Белгия е страна, всяка дейност на търговския представител, който има основно място на дейност в Белгия, се урежда от белгийското право и е от компетентността на белгийските съдилища“. Съвкупността от разпоредбите на Закона от 1995 г. може освен това да бъде анализирана като израз на защита от белгийския законодател на много важен интерес.

57.

На второ място, в случай като визирания в главното дело, където законът на сезирания съд разширява приложното поле и равнището на закрила на самостоятелно заетите търговски представители, предвидени в Директива 86/653, ми се струва трудно да се открои ограничение или пречка пред правата и свободите, произтичащи от Договорите, които да са от такова естество, че да съставляват накърняване на задължението на държавите членки да спазват разпоредбите на Договора. Що се отнася в частност до обезщетяването, предвидено в случай на прекратяване на договора за представителство, отбелязвам, че макар да подчертава, че режимът, въведен с член 17 от Директива 86/653 има императивен характер, Съдът същевременно посочва, че той въвежда само едно минимално равнище на закрила. Поради това, дори и националните законодателства да не могат да въвеждат правила, в резултат на които търговските представители получават обезщетение, по-ниско от предвиденото в този член, не е забранено те да предвидят по-високо равнище на обезщетение ( 38 ). Следователно националният съд по принцип може да приложи императивните разпоредби на закона на сезирания съд вместо разпоредбите на закона на друга държава членка, посочен от страните по договора.

58.

От тези съображения според мен следва, че в хипотезата, в която държавите членки са решили да изготвят национално законодателство, чието приложно поле и равнище на закрила е по-значимо от предвиденото в Директива 86/653, какъвто изглежда е случаят по главното дело, е възможно да се приложат повелителните норми на правото на сезирания съд вместо чуждия закон съгласно член 7, параграф 2 от Римската конвенция.

59.

Това заключение ми изглежда освен това в съзвучие с възприетото решение по делото Ingmar, посочено по-горе. В това отношение следва да се припомни, че посоченото дело е свързано със спор, в който страните изрично са избрали договорът за търговско представителство между тях да се урежда от закона на трета държава, а не от националния закон, транспониращ Директива 86/653 ( 39 ). В такъв контекст дерогирането на принципа на автономия, който по начало трябва да има предимство в областта на договорите, е било обосновано от необходимостта договорът да се подчини на защитните разпоредби по отношение на търговския представител, произтичащи от тази директива. Съдът в действителност припомня, че е било съществено „за общностния правен ред, принципал, който е установен в трета държава, чийто търговски представител упражнява дейността си в рамките на Общността, да не може да заобиколи тези разпоредби като просто се позове на клаузата за избор на право. Функцията, която въпросните разпоредби изпълняват, изисква в действителност те да бъдат приложени, щом като ситуацията разкрива тясна връзка с Общността и по-специално, когато търговският представител упражнява дейността си на територията на държава членка, какъвто и да е законът, по който страните са се споразумели да уредят договора“ ( 40 ).

60.

Несъмнено, както изтъкват Комисията и БМФ в писмените си становища, макар фактите по това дело да са свързани със ситуация, която е много различна, в смисъл, че се отнасят до ситуация, в която страните по договора за търговско представителство са избрали правото на трета страна, в която по дефиниция механизмът за закрила на търговския представител, произтичащ от Директива 86/654, не се прилага, това не променя факта, че поставеният въпрос се вписва в рамките на значително разминаване, що се отнася до условията, на които трябва да отговаря дадена правна норма, за да бъде квалифицирана като императивна разпоредба по смисъла на международното частно право ( 41 ). За да отговори на този въпрос, при разглеждането на целите и текста на въпросния акт Съдът се основава на констатацията, че относимите разпоредби изглеждат необходими за постигането на целите на Договора ( 42 ), но също и на факта, че той преследва цел за защита на представителя ( 43 ). Оттук може по аналогия да се заключи, че с оглед квалифицирането на дадена разпоредба като императивна може да се вземат предвид защитното предназначение на дадено правило по отношение не само на чисто публични интереси, но също така и необходимостта да се отчете особеното положение на група лица.

61.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Hof van Cassatie въпрос по следния начин:

Член 3 и член 7, параграф 2 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г., във връзка с Директива № 86/653/ЕИО на Съвета от 18 декември 1986 година относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат повелителните норми на страната на сезирания съд — които предоставят на търговския представител закрила, по-широкообхватна от изискваната от тази директива, предвид особения интерес, който държавата членка придава на тези разпоредби — да бъдат приложени към договора, дори и приложимото към договора право да е правото на друга държава — членка на Европейския съюз, която предоставя минималната произтичаща от посочената директива закрила.