1. 

Съгласно правото на ЕС на притежателя на полица по застраховка „Живот“ трябва да се предостави срок между 14 и 30 дни от съобщаването за сключването на договора („срок за отказ“ [„cancellation period“]) ( 2 ), в рамките на който той да може да се откаже от договора, а преди сключването на договора той трябва да бъде уведомен за условията за упражняване на това право на отказ. Какви са последиците от неуведомяването му? Може ли той да се откаже от договора? Ако може, допуска ли правото на ЕС национална разпоредба, съгласно която това право се погасява с изтичането на една година след плащането на първата застрахователна премия, дори когато на притежателя на полицата не е предоставена задължителната информация за правото на отказ?

2. 

Това са основните въпроси, които трябва да се разгледат при отговора на преюдициалното запитване по настоящото дело.

3.

Директива 90/619/ЕИО на Съвета („Втора директива за животозастраховането“) ( 3 ), с която се изменя и допълва Директива 79/267/ЕИО на Съвета („Първа директива за животозастраховането“) ( 4 ), която урежда застраховката „Живот“, дефинирана като „вида застраховка, който включва по-конкретно застраховка с покритие само за доживяване на определена възраст, застраховка с покритие само за случай на смърт, застраховка с покритие за доживяване на определена възраст или за случай на по-ранна смърт, застраховка „Живот“ с връщане на премии, застраховка за женитба, застраховка за раждане“ ( 5 ) [неофициален превод].

4.

Първоначално целта на втора и трета директива за животозастраховането беше да се изгради вътрешен пазар в областта на животозастраховането, обхващащ свободното предоставяне на услуги по животозастраховане ( 6 ).

5.

Съгласно член 4, параграф 1 от Втора директива за животозастраховането е приложимо по принцип правото на държавата членка на задължението, въпреки че, когато правото на тази държава го позволява, страните могат да изберат да се прилага правото на друга държава. Понятието „държава членка на задължението“ е дефинирано в член 2, буква д) от тази директива като „държавата членка, в която е обичайното местопребиваване на притежателя на полица, или ако притежателят на полица е юридическо лице — държавата членка, където е установено последното, за което се отнася договорът“ [неофициален превод].

6.

Член 15 от Втора директива за животозастраховането, изменен с член 30 от Трета директива за животозастраховането, предвижда следното:

„1.   Всяка държава членка предвижда притежателят на полица, който сключва индивидуален договор за застраховка „Живот“, да разполага със срок от 14 до 30 дни от датата, на която е бил информиран, че договорът е сключен, в който да се откаже от него.

Уведомлението за отказ от притежателят на полица го освобождава от всякакво бъдещо задължение, произтичащо от този договор.

Останалите правни последици и условията за отказ се определят от правото, приложимо към договора, определено в член 4, особено що се отнася до реда за уведомяване на притежателя на полицата, че договорът е сключен.

2.   Държавите членки не е необходимо да прилагат параграф 1 към договори със срок на действие шест месеца, или по-малко, когато поради статуса на притежателя на полицата или обстоятелствата, при които е сключен договорът, притежателят на полицата не се нуждае от тази специална защита. Държавите членки определят в техните законодателства кога параграф 1 не се прилага“. [неофициален превод]

7.

Съгласно съображение 23 от Трета директива за животозастраховането:

„[…] в рамките на единен застрахователен пазар потребителят ще има по-широк и разнообразен избор от застрахователни договори; […] за да може да извлече максимална полза от това разнообразие и от нарасналата конкуренция, той трябва да разполага с необходимата информация, за да избере застрахователния договор, който най-добре отговаря на потребностите му; […] предоставянето на информация е от голямо значение и поради това, че срокът на действие на договора може да бъде много дълъг; […] ето защо следва да бъде съгласуван минимум от разпоредби, за да се даде възможност на потребителя да получи ясна и точна информация за основните характеристики на предлаганите му продукти, както и за органите, пред които притежателите на полица, застрахованите лица и бенефициерите могат да подадат оплаквания“. [неофициален превод]

8.

Член 31 урежда задължението за предоставяне на информация на притежателя на полицата преди сключването на договора:

„1.   Преди да бъде сключен договорът, на притежателя на полицата се предоставя най-малко информацията, включена в приложение II, част А.

2.   Притежателят на полицата трябва да бъде уведомяван през целия срок на действие на договора за всички промени относно информацията, включена в приложение II, част Б.

3.   Държавата членка на задължението може да изисква от животозастрахователните предприятия да предоставят допълнителна информация към включената в приложение II само ако тя е необходима на притежателя на полицата правилно да разбере основните елементи на задължението.

4.   Подробните правила за прилагането на настоящия член и приложение II се определят от държавата членка на задължението“. [неофициален превод]

9.

В приложение II е посочена „информацията, която трябва да бъде предоставена на притежателя на полица, преди да се сключи договорът (А) или по време на действието му (Б)“ [неофициален превод]. Тази информация трябва да бъде „предоставена ясно и точно, в писмена форма, на официален език на държавата членка на задължението“ [неофициален превод]. Част А съдържа таблица: в лявата колона е посочена информация относно застрахователното предприятие, а в дясната колона — информация относно самото задължение. В рубрика 13 от последната колона са посочени в текста на френски език „modalités d’exercise du droit de renonciation“, а в текста на английски език „[a]rrangements for application of the cooling-off period“ [„[у]словия за прилагането на срока за отказ“] [неофициален превод], т.е. срокът, в който може да бъде упражнено правото на отказ. ( 7 ) Текстът на немски език, в който се съдържа изразът „Ausübung des Widerrufs[-] und Rücktritt[s]rechts“, изглежда се отнася до различни аспекти на правото на отказ.

10.

Член 5а от Versicherungsvertragsgesetz (Закон за застрахователните договори или „VVG“), в редакцията му, приложима към момента на настъпване на фактите по главното производство („първоначалната редакция на член 5а от VVG“), предвижда:

„(1)   Когато при подаване на заявлението застрахователят не е предоставил на притежателя на полицата условията по застраховката или информация за потребителите съгласно член 10а от Versicherungsaufsichtsgesetz[ ( 8 ) ], договорът се счита за сключен въз основа на застрахователната полица, условията по застраховката и друга информация за потребителите от значение за съдържанието на договора, ако в 14-дневен срок от предаване на документите притежателят на полицата не възрази писмено. […]

(2)   Срокът започва да тече едва от момента, в който притежателят на полицата получи застрахователната полица и цялата документация по параграф 1, и при връчването на застрахователната полица писмено, с четлив печатен шрифт, е уведомен за правото на възражение, за началната дата на срока и за продължителността му. Притежателят на полицата носи тежестта да докаже, че документите са получени. За да се спази срокът, е достатъчно възражението да е изпратено навреме. Независимо от предвиденото в първото изречение правото на възражение се погасява една година от плащането на първата премия“.

11.

Макар първоначалната редакция на параграф 5a от VVG да е изменена, считано от 31 декември 2007 г., тя очевидно продължава да се прилага за значителен брой застраховки „Живот“, сключени преди тази дата.

12.

В първоначалната редакция на член 5а от VVG са използвани термините на немски език „widerspricht“, „Widerspruchsrecht“ и „Widerspruch“. Тези термини са различни от използваните в член 15 от Втора директива за животозастраховането (а именно „zurückzutreten“, „zurücktritt“ и „Rücktritts“) и от използваните в израза „Ausübung des Widerrufs[-] und Rücktritt[s]rechts“, съдържащ се в приложение II към Трета директива за животозастраховането.

13.

За целите на настоящото заключение ще се спра на анализа, направен в главното производство, относно начина на прилагане на първоначалната редакция на член 5а от VVG, вместо на възможните нюанси на термините „widerspricht“, „Widerspruchsrecht“ и „Widerspruch“ в германското право ( 9 ).

14.

Г‑н Endress е изявил желание да сключи договор за застраховка „Живот“ с Allianz Lebensversicherungs-AG („Allianz“), който да влезе в сила от 1 декември 1998 г.

15.

Г‑н Endress получава общите условия и информационен документ едва когато Allianz му изпраща застрахователната полица. Според направените от апелативния съд изводи, които са задължителни за Bundesgerichtshof („запитващата юрисдикция“), дори след като е приело в тази връзка предложението на г‑н Endress Allianz не го е уведомило надлежно за правата му, гарантирани съгласно първоначалната редакция на член 5а от VVG ( 10 ).

16.

Вследствие на това запитващата юрисдикция приема, че не е започнал да тече 14-дневният срок, посочен в първоначалната редакция на член 5а от VVG.

17.

В договора е предвидено да се заплаща годишна премия за срок от пет години. Съгласно приложимите по договора общи условия откупната стойност при прекратяване на договора се свежда до стойността на покритието в случай на смърт.

18.

От декември 1998 г. до декември 2002 г. г‑н Endress заплаща застрахователни премии. Той явно е заплатил и допълнителна премия през 2004 г.

19.

На 1 юни 2007 г. г‑н Endress отправя предизвестие за прекратяване на договора, считано от 1 септември 2007 г. През септември 2007 г. застрахователната компания му изплаща откупната стойност, която е по-ниска от сумата на премиите заедно с лихвата.

20.

С писмо от 31 март 2008 г. (следователно повече от една година след заплащането на първата премия) г‑н Endress упражнява правата си съгласно първоначалната редакция на член 5а от VVG. Той заявява, че договорът не е валидно сключен и иска от застрахователя да му върне премиите с лихвата (след прихващане на откупната стойност). Не е ясно как и в кой момент г‑н Endress е узнал или е бил осведомен за правата си съгласно първоначалната редакция на член 5а от VVG и за условията за тяхното упражняване.

21.

Първоинстанционният съд отхвърля искането на г‑н Endress за допълнително плащане от страна на застрахователя. Апелативният съд отхвърля жалбата му срещу това решение.

22.

Тогава г‑н Endress подава ревизионна жалба пред Bundesgerichtshof, който приема, че решаването на спора зависи от отговора на въпроса дали втора и трета директива за животозастраховането са допускали правилото, съгласно което правото на притежателя на полица по първоначалната редакция на член 5а от VVG се погасява с изтичането на една година от плащането на първата застрахователна премия („правилото за едногодишния срок“). При тези обстоятелства запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 15, параграф 1, първа алинея [от Втора директива за животозастраховането] с оглед на член 31, параграф 1 [от Трета директива за животозастраховането] да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба като член 5а, параграф 2, четвърто изречение [от VVG, в редакцията му, приложима към момента на настъпване на фактите], съгласно която правото на отказ или на възражение се погасява най-късно с изтичането на една година от плащането на първата застрахователна премия дори когато притежателят на полица не е бил уведомен за правото на отказ или на възражение?“.

23.

В съдебното заседание от 24 януари 2013 г. г‑н Endress, Allianz, германското правителство и Комисията представят писмени становища и излагат устни доводи.

24.

От преюдициалното запитване е видно, че г‑н Endress поддържа пред германските съдилища, че правилото за едногодишния срок противоречи на втора и трета директива за животозастраховането.

25.

Ето защо ще се спра на въпроса дали втора и трета директива за животозастраховането допускат разпоредба като първоначалната версия на член 5а от VVG, в която се съдържа правилото за едногодишния срок, и ако това не е така, ще посоча последиците от този извод за настоящото дело.

26.

Въпреки че първоначалната редакция на член 5а от VVG вече не е в сила ( 11 ), значителен брой договори за застраховка „Живот“ продължават да са уредени въз основа на тази разпоредба. Следователно решението на Съда по настоящото дело може да засегне и други притежатели на полици освен г‑н Endress ( 12 ). То би могло да има отношение и към притежатели на полици, които са сключили договори за застраховка „Живот“ въз основа на разпоредба, различна от първоначалната редакция на член 5а от VVG, доколкото правото на отказ е уредено от същото (или подобно) правило за едногодишен срок.

27.

Представените по настоящото дело становища дават само частично описание на германското право в областта на животозастраховането и на конкретните особености по формирането на и отказа от договори за застраховка „Живот“ от вида, посочен в първоначалната редакция на член 5а от VVG.

28.

Според запитващата юрисдикция тази разпоредба е прилагана към договори, сключени по ред, който ще наричам по-нататък „модела на полица“. По този ред искането на заявителя за сключване на застраховка „Живот“ представлява договорно предложение и приемането на това предложение от застрахователя произвежда действие с изпращането на заявителя на застрахователната полица, общите условия и информационен документ. Изглежда договорът се смята за сключен едва след изтичането на 14 дни след изпращането на тези документи и при условие, че в рамките на този срок заявителят не направи волеизявление, че не желае да бъде обвързан от договора. Следователно през този срок съгласно германското право договорът временно не е валиден. Ако в този срок заявителят не направи волеизявление, договорът се смята за сключен на датата, на която заявителят е получил застрахователната полица, общите условия и информационния документ. Ако застрахователят не представи надлежно тези документи, се счита, че 14-дневният срок не е започнал да тече. След като изтече обаче една година от заплащането на първата премия, заявителят повече не може да направи волеизявление, че не желае да бъде обвързан от договора.

29.

Въпросът на запитващата юрисдикция се отнася по-конкретно до четвъртото изречение от първоначалната редакция на член 5а, втора алинея от VVG, съгласно което след изтичането на една година от заплащането на първата премия заявителят повече не може да направи волеизявление, че не желае да бъде обвързан от договора, дори когато, както отбелязва запитващата юрисдикция, застрахователят не е предоставил съответната информация (включително относно правото на заявителя да направи волеизявление, че не желае да бъде обвързан от договора) и следователно 14-дневният срок не е започнал да тече.

30.

Запитващата юрисдикция разглежда правилото за едногодишния срок с оглед на разпоредбите на втора и трета директива за животозастраховането, които се отнасят съответно до правото на отказ след съобщаването за сключването на договора и до задължението да се предостави определена информация на заявителя (т.е. на бъдещия притежател на полица) преди сключването на договора.

31.

Не е ясно дали приложимото национално право трябва да се разбира като отнасящо се до правото на отказ по член 15 от Втора директива за животозастраховането или като различно право, което е предоставено на заявителя, желаещ да предотврати сключването на договора за застраховка „Живот“, и което не е свързано с тази разпоредба.

32.

Текстът на първоначалната редакция на член 5а от VVG навежда на мисълта, че предмет на тази разпоредба е „Widerspruchsrecht“, докато текстът на немски език на член 15 от Втора директива за животозастраховането описва обстоятелствата, при които притежателят на полица „zurücktritt“ („се оттегля“), а текстът на немски език на приложение II към Трета директива за животозастраховането определя информацията, която трябва да бъде предоставена преди сключването на договора като включваща „Ausübung des Widerrufs[-] und Rücktritt[s]rechts“. За разлика от това в преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция иска от Съда да разгледа „Rücktritts- oder Widerspruchsrecht“, което се отнасяло, както (отчасти) за правото, уредено с втора и трета директива за животозастраховането, така и за правото, което е предмет на първоначалната редакция на член 5а от VVG.

33.

Ето защо, за да подпомогна запитващата юрисдикция, като същевременно се въздържа от изразяването на окончателна позиция по съдържанието на германското право, ще се спра поотделно следните два въпроса: (i) дали втора и трета директива за животозастраховането допускат правило, съгласно което след изтичане на една година от заплащането на първата застрахователна премия правото на отказ не може повече да бъде упражнено, независимо от това дали изискваната информация относно правото на отказ е била предоставена на притежателя на полица, и (ii) независимо от правото на отказ по член 15 от Втора директива за животозастраховането, дали втора и трета директива за животозастраховането допускат формирането на договори за застраховка „Живот“ по реда, описан в разпоредба като първоначалната редакция на член 5а от VVG? Първият въпрос се основава на предпоставката, че националната разпоредба се отнася до правото на отказ по смисъла на втора и трета директива за животозастраховането; вторият предполага, че случаят не е такъв.

34.

Съгласно член 15, параграф 1 от Втора директива за животозастраховането срокът за отказ започва да тече от съобщаването на притежателя на полица, че договорът е сключен. Този начален момент почива на две предпоставки: първо, възможен е отказ само от договор, който е сключен; второ, притежателят на полица може да упражни правото на отказ само ако е бил надлежно и своевременно уведомен за него. Ето защо член 31 от Трета директива за животозастраховането изисква съответната информация, определена в приложение II към тази директива, да се предостави на заявителя преди сключването на договора.

35.

В член 15 от Втора директива за животозастраховането обаче не са уредени последиците от липсата на надлежно предоставяне преди сключването на договора на тази информация, в която се съдържат условията относно правото на отказ.

36.

В член 31, параграф 1 от Трета директива за животозастраховането също не се определят тези последици, нито се предвижда дали те трябва да бъдат определени съгласно правото на компетентната държава членка. Член 31, параграф 4 само предвижда, че правото на държавата членка на задължението урежда подробните правила за прилагането на този член и приложение II.

37.

При това положение втора и трета директива за животозастраховането допускат ли възможността държава членка да предвиди, че когато съответната информация, включително информацията относно правото на отказ, не е (надлежно) предоставена на притежателя на полица, правото на отказ може да бъде упражнено само в срок до една година след заплащането на първата застрахователна премия?

38.

Смятам, че Съдът не следва да се произнася изчерпателно по въпроса кои са последиците от неизпълнението на задължението за предоставяне на изискваната информация. По-скоро държавите членки следва да транспонират Трета директива за животозастраховането (и по-специално член 31) в съответствие с правото на ЕС и по-конкретно съобразно с принципите на правна сигурност, пропорционалност и ефективност.

39.

По мое мнение държавите членки не могат просто да не предвидят никакви последици от неизпълнението на задължението за предоставяне на информация. Това би премахнало всякакъв стимул за застрахователя да изпълнява задължението си за предоставяне на информация и би накърнило защитата на бъдещите притежатели на полица за застраховка „Живот“. Същевременно не смятам, че втора и трета директива за животозастраховането задължават държавите членки да предвидят, че договорът ще е невалиден, когато не е изпълнено задължението за предоставяне на информация преди сключването на договора. Подобна санкция не винаги би била пропорционална и ефективна мярка.

40.

Така например застрахователят може да не е предоставил цялата или съществена част от информацията, посочена в част A от приложение II към Трета директива за животозастраховането. В този случай е трудно да си представим как би могло договорът да породи действие: една от страните не получила достъп до цялата или до значителна част от съществената информация относно договора.

41.

Или е възможно да не е предоставена само информация относно правото на отказ и условията за упражняването му, а в друго отношение бъдещият притежател на полица да е получил надлежно информация. При подобни обстоятелства на бъдещия притежател на полица е липсвала информация само относно широката защита, която му предоставя това право на отказ. Не изглежда вероятно лице, което е решило да сключи договор за застраховка „Живот“, да бъде разколебано да сключи договора вследствие на информацията, че разполага с широка защита, която му предоставя правото на отказ. Държава членка може да реши, че подходящата мярка при подобни обстоятелства е да се предвиди срок от момента на надлежното получаване на информация за правото на отказ, в който притежателят на полица може да упражни това право. Евентуално държавата членка може да реши да предостави на притежателя на полица по-голяма защита или да вземе предвид дали притежателят на полица желае договорът да бъде обявен за невалиден ( 13 ).

42.

Следва да се напомни, че във връзка с правото на отказ по Директивата относно договорите, сключени при посещение на търговец в дома на потребителя ( 14 ), Съдът е приел по дело Heininger, че „ако потребителят не е осведомен, че съществува право на отказ той не би могъл да упражни това право“ ( 15 ). По това дело е разгледано германското право, съгласно което потребителят, който не е получил изискваната информация, би могъл да упражни правото на отказ до момента, в който и двете страни са изпълнили задълженията си по договора, но може да направи това не по-късно от една година от датата, на която е заявил намерението си да сключи договора. Съдът е приел, че съображения за правна сигурност не могат да обосноват ограничаване на срока, в който може да бъде упражнено правото на отказ, доколкото тези съображения предполагат ограничаване на правата, които изрично са предоставени на потребителите, за да ги защитят от рисковете, произтичащи от обстоятелството, че кредитните институции са решили да сключват договори извън търговските си обекти ( 16 ).

43.

Налице са съществени разлики между Директивата относно договорите, сключени при посещение на търговец в дома на потребителя, и втора и трета директива за животозастраховането. Независимо от това споделям становището на Съда по дело Heininger в смисъл, че правата на потребителите не могат да бъдат отслабени, за да се даде правна сигурност на търговец, който не е предоставил на потребителя надлежно и своевременно информация, която би му осигурила възможност да упражни правото си на отказ в рамките на срока, определен от законодателя на ЕС ( 17 ).

44.

По мое мнение същите съображения би трябвало да важат и за втора и трета директива за животозастраховането.

45.

Подобно на потребителя в рамките на договор, сключен при посещение на търговец в дома му, притежателят на полица е слабата страна в договорното правоотношение със застрахователя. Той би трябвало да бъде уведомен за действието на договора, за да може да направи информиран избор относно застрахователя и договора, преди да бъде правно обвързан от последния. Подобно на Директивата относно договорите, сключени при посещение на търговец в дома на потребителя, втора и трета директива за животозастраховането възлагат в тежест на застрахователя да предостави необходимата информация ( 18 ). Тази страна не би могла да се позовава на правната сигурност, за да поправи положението, дължащо се на неизпълнение от самата нея на изискване, предвидено в правото на ЕС, да предостави определена информация ( 19 ).

46.

Следва да се добави, че първата застрахователна премия може да се счита за доказателство, че притежателят на полица е имал намерение да бъде обвързан от договор, основаващ се на информацията за този договор, която му е изпратена преди това или в същия момент. Все пак поради пропуска на застрахователя притежателят на полица не е получил цялата информация, която съгласно правото на ЕС се смята за релевантна при сключването на договора.

47.

Притежател на полица, който не е уведомен от застрахователя за правото му на отказ, може да узнае за него и по друг начин, но така или иначе застрахователят не е изпълнил задължението си, предвидено в Трета директива за животозастраховането и транспонирано в националното право. На застрахователя не може да се позволи да се позовава на това неизпълнение (ако се приеме, че той би могъл да докаже кога притежателят на полица е узнал за правото си на отказ), за да поддържа, че срокът за отказ е изтекъл. Само ако застрахователят може да докаже, че е предоставил цялата необходима информация, ще е налице правна сигурност в достатъчна степен, за да може да започне да тече и да завърши срокът за отказ.

48.

Това обаче не означава, че притежателят на полица не може да се откаже от договора преди застрахователят да му предостави информация, ако той узнае за правото си на отказ по друг начин. Иначе това отново би довело до възможност за застрахователя да се възползва от собственото си неизпълнение на задължението да предостави информация, за да отрече правото на притежателя на полица.

49.

От изложените съображения заключавам, че член 15 от Втора директива за животозастраховането и член 31 от Трета директива за животозастраховането не са допускали възможност държава членка да предвиди, че след изтичане на една година от плащането на първата застрахователна премия правото на отказ не може повече да бъде упражнено, независимо дали застрахователят надлежно и своевременно е уведомил притежателя на полица за това право. Съгласно това правило срокът за отказ изтича вследствие на изпълнението от притежателя на полица на неговите договорни задължения (със заплащането на дължимата застрахователна премия) и независимо от това, че застрахователят не е изпълнил законовото си задължение да предостави информация на притежателя на полица. Подобен резултат би бил недопустим.

50.

Този извод може да бъде достатъчен, за да се подпомогне запитващата юрисдикция по настоящото дело. Въпреки това ще разгледам накратко въпроса дали член 15, параграф 1 от Втора директива за животозастраховането е допускал възможност държава членка да предвиди срок за отказ, който е по-дълъг от 14—30 дни от съобщаването за сключването на договора.

51.

Смятам, че от член 15, параграф 1 от Втора директива за животозастраховането е видно ясно, че срокът за отказ не може да бъде по-кратък от 14 дни, считано от съобщаването за сключването на договора. Този срок може да бъде между 14 и 30 дни. Следователно член 15, параграф 1 долна и горна граница по отношение на срока за отказ, които държавите членки биха могли да уредят в своето законодателство. Очевидно долната граница е предвидена, за да се предостави минимално равнище на защита за притежателя на полица. Горната граница изглежда логична, за да се гарантира правна сигурност както за притежателя на полица, така и за застрахователя.

52.

Какви са последиците от това, че договорът за застраховка „Живот“ не е сключен в съответствие с изискванията на втора и трета директива за животозастраховането? И по-конкретно, какви са последиците от това, че описаната в член 31 от Трета директива за животозастраховането информация е предоставена на притежателя на полица едва по-късно?

53.

В този случай предвид изложените по-горе съображения притежателят на полица трябва да има възможност да се откаже от договора в рамките на срок, който започва да тече след предоставянето на съответната информация.

54.

Може ли да се предвиди срок за отказ от притежателя на полица, който да надвишава горната граница, предвидена в член 15, параграф 1 от Втора директива за животозастраховането?

55.

Не мисля така.

56.

След като член 15 от Втора директива за животозастраховането посочва началния момент на срока за отказ при подобни обстоятелства ( 20 ), не смятам, че в националното право може да се предвиди право на притежателя на полица да се откаже от договора след изтичането на срок, който надвишава горната граница, предвидена изрично в тази разпоредба.

57.

В случай, че запитващата юрисдикция приеме, че правото, описано в първоначалната редакция на член 5а от VVG, е различно от правото на отказ, предвидено в член 15 от втора и трета директива за животозастраховането, ще е необходимо да се разгледа въпросът дали втора и трета директива за животозастраховането допускат възможност държава членка да приеме модел за формирането на договор за застраховка „Живот“ като модела на полица. Всъщност, ако отговорът е отрицателен, отправеният въпрос е хипотетичен.

58.

И двете директиви ( 21 ) са се прилагали за формирането на и отказа от договор за застраховка живот. Съответните им разпоредби са се отнасяли до пет различни фази: (i) формирането на договора; (ii) сключването му; (iii) съобщаването за сключването му на притежателя на полицата; (iv) началото на срока за отказ от него след това съобщаване, и (v) възможния отказ от него в рамките на този срок.

59.

По отношение на фаза (i) член 31, параграф 1 от Трета директива за животозастраховането предвижда, че информацията, посочена в част А от приложение II към тази директива трябва да бъде предоставена на бъдещия притежател на полица преди сключването на договора. По-конкретно, за да му се даде възможност да направи информиран избор, смятам, че притежателят на полица трябва да бъде информиран по този начин преди да направи избора си на конкретен застраховател и договор. Целта на това задължение за предоставяне на информация е била да се даде възможност на бъдещия притежател на полица да избере застрахователния договор, който най-добре отговаря на потребностите му, и да му се даде „ясна и точна информация за основните характеристики на предлаганите му продукти, както и за органите, пред които притежателите на полица, застрахованите лица и бенефициерите могат да подадат оплаквания“ ( 22 ) [неофициален превод]. Тази информация трябва да обхваща и информацията относно отказа от договора ( 23 ).

60.

Що се отнася до фази от (ii) до (v), член 15 от Втора директива за животозастраховането предвижда, че след сключването на договора и съобщаването на този факт, притежателят на полица би могъл да се откаже от договора в рамките на срока за отказ. Очевидно не може да се направи отказ от договор, който още не е сключен, при който не е имало нито предложение, нито приемане, водещи до споразумение между страни, които ще бъдат обвързани от конкретното съдържание на договора.

61.

От съвместния прочит на втора и трета директива за животозастраховането следва, че те изискват да се предостави определена информация на (бъдещия) притежател на полица преди сключването на договора и да му се даде срок за отказ между 14 и 30 дни след съобщаването за това сключване на договора. Следователно тези директиви не допускат национални разпоредби, които не отговорят на тези изисквания.

62.

Доколкото националното право позволява формирането на договора за застраховка „Живот“ да бъде по начин, изключващ надлежното и своевременно предоставяне на съответната информация, както се изисква по член 31, параграф 1 от Трета директива за животозастраховането, това не би било допустимо съгласно тази директива. Задължението за предоставяне на информация би било компрометирано, ако тази информация е предоставяна едва след като притежателят на полица е направил своето предложение и така е избрал застраховател и договор.

63.

Ако правото на държава членка урежда срок, в който заявителят би могъл да възрази срещу сключването на договора и предвижда, че докато трае този срок договорът още не се счита за сключен, тогава този срок очевидно не е срок за отказ по смисъла на член 15, параграф 1 от Втора директива за животозастраховането и това право на възражение е по-скоро част от фаза (i) (формиране на договора), отколкото от някоя от следващите фази.

64.

При подобни обстоятелства правото на държава членка би трябвало да предвижда, че след изтичането на срок, в който заявителят би могъл да направи волеизявление, че не желае да бъде обвързан от договора (фаза (ii), на притежателя на полица се съобщава за сключването на договора (фаза (iii) и притежателят на полица има правото да се откаже от договора в рамките на срок след сключването му (фази (iv) и (v), който е различен от срока, в който той би могъл да възрази срещу сключването на договора (фаза (ii). В противен случай би се оказало, че към момента на сключването на договора срокът за отказ вече е изтекъл.

65.

По главното производство между г‑н Endress и Allianz — и двете страни са частноправни субекти — е приложимо германското право. Това право трябва да се тълкува от запитващата юрисдикция в съответствие с правото на ЕС и по-конкретно съобразно с втора и трета директива за животозастраховането, които са се прилагали към момента на сключването на договора. Приема се, че по спор между частноправни субекти директивите не могат сами по себе си да налагат задължения на лицата и на директивите в това им качество не може да се прави позоваване срещу дадено лице ( 24 ).

66.

Направих извода, че член 15 от Втора директива за животозастраховането и член 31 от Трета директива за животозастраховането трябва да се тълкуват в смисъл, че не са допускали възможност държава членка (i) да предвиди, че след изтичане на една година от плащането на първата застрахователна премия правото на отказ не може повече да бъде упражнено, независимо дали застрахователят надлежно и своевременно е уведомил притежателя на полица за това право, и (ii) да изключи задължението да се предостави на (бъдещия) притежател на полица определена задължителна информация преди сключването на договора и да му се осигури срок за отказ между 14 и 30 дни след съобщаването за това сключване на договора.

67.

И двата извода биха могли да имат важни последици за позицията на г‑н Endress и на застрахователя в главното производство.

68.

Какви ще бъдат тези последици ще зависи по-конкретно от това до каква степен запитващата юрисдикция ще може да тълкува германското право в съответствие с втора и трета директива за животозастраховането. В това отношение, съобразно с практиката на Съда, запитващата юрисдикция трябва да „разглежда националното право като цяло, за да прецени до каква степен то трябва да се прилага, така че да не води до резултат, противоречащ на този, към който е насочена директивата“ ( 25 ). Това предполага запитващата юрисдикция да приложи начините на тълкуване, допустими съгласно националното право, които дават възможност при определени обстоятелства разпоредба от националното право да се тълкува по такъв начин, че да се избегне конфликт с друго правило от националното право, или приложното поле на тази разпоредба да се ограничи, като тя се прилага само доколкото е съвместима със съответното правило ( 26 ). Същевременно задължението за тълкуване на националното право в съответствие с директивите „е ограничено от общите принципи на правото, и по-конкретно от принципите на правната сигурност и забраната на обратното действие“ и то „не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право“ ( 27 ).

69.

Ако резултатът, към който са насочени приложимите директиви, не може да бъде постигнат по този начин, приема се, че маже да се наложи националното право да не се прилага ( 28 ) докато е налице вреда и тази вреда се дължи на неизпълнение от държава членка на задълженията ѝ, като запитващата юрисдикция трябва „да признае правото на претърпелите преда потребители да получат обезщетение в съответствие с националното право“ ( 29 ).

70.

Allianz е поискало, ако Съдът приеме, че втора и трета директива за животозастраховането не са допускали национална разпоредба като правилото за едногодишния срок, Съдът да ограничи действието на решението във времето ( 30 ). В този контекст Allianz поддържа, че от решението могат да бъдат засегнати повече от 108 милиона договора, сключени между 1995 г. и 2007 г., по които са платени застрахователни премии в общ размер от около 400 милиарда евро ( 31 ). Allianz твърди, че през този период самото то е сключило около 9 милиона подобни договора, като е получило застрахователни премии за около 62 милиарда евро.

71.

Да се ограничи действието на решението във времето е изключителна мярка, която Съдът е вземал само (i) „когато е съществувал риск от тежки икономически последици, дължащи се преди всичко на големия брой правоотношения, установени добросъвестно въз основа на считаната за валидно действаща правна уредба“, и (ii) „когато лицата и националните власти са били подтикнати към несъобразено с правото на Съюза поведение поради обективна и значителна несигурност по отношение на обхвата на разпоредбите на правото на Съюза — несигурност, за която евентуално е допринесло и поведението, възприето от други държави членки или от Европейската комисия“ ( 32 ). Финансовите последици сами по себе си не обосновават тази изключителна мярка ( 33 ).

72.

Смятам, че по настоящото дело не са налице достатъчно елементи, обосноваващи ограничаването на действието на решението на Съда във времето. Пред Съда не са представени доказателства за вероятността да се стигне до откази от договорите за застраховка „Живот“, които могат да бъдат засегнати от неговото решение, за произтичащата от това икономическа тежест за застрахователите или за обхвата на риска от тежки икономически последици. Не намирам за убедително и че „обективна и значителна несигурност“ относно разглежданите разпоредби от правото на ЕС са довели най-малкото до това националните органи да запазят модела на полица или да възприемат заплащането на първата застрахователна премия като начален момент за изчисляването на съответния период от време в рамките на правилото за едногодишния срок.

73.

С оглед на изложеното по-горе предлагам на Съда да отговори на поставения от Bundesgerichtshof преюдициален въпрос, както следва:

Член 15, параграф 1 от Директива 90/619/ЕИО на Съвета от 8 ноември 1990 година за координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби относно прякото животозастраховане, относно предвиждането на разпоредби за улесняване на ефективното осъществяване на свободно предоставяне на услуги и за изменение на Директива 79/267/ЕИО, във връзка с член 31 от Директива 92/96/ЕИО на Съвета от 10 ноември 1992 година за координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби относно прякото животозастраховане и за изменение на Директиви 79/267/ЕИО и 90/619/ЕИО, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална разпоредба, съгласно която правото на отказ от договор за застраховка „Живот“ се погасява най-късно с изтичането на една година от плащането на първата застрахователна премия, независимо дали притежателят на полица е бил уведомен надлежно и своевременно за това право.