–

за Academia de Studii Economice din Bucureşti, от N. Istudor, D. G. Dumitrescu и E. Găman,

–

за румънското правителство, от E. Gane, A. Rotăreanu и S.‑A. Purza, в качеството на представители,

–

за белгийското правителство, от L. Van den Broeck, M. Jacobs и S. Baeyens, в качеството на представители,

–

за датското правителство, първоначално от J. Nymann-Lindegren, P. Ngo и M. S. Wolff, а впоследствие от J. Nymann-Lindegren и M. S.Wolff, в качеството на представители,

–

за латвийското правителство, първоначално от V. Soņeca и L. Juškeviča, а впоследствие от V. Soņeca, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от M. Bulterman и C.S. Schillemans, в качеството на представители,

–

за австрийското правителство, от J. Schmoll, в качеството на представител,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за финландското правителство, първоначално от A. Laine, а впоследствие от H. Leppo, в качеството на представители,

–

за норвежкото правителство, от I. Thue и J. T. Kaasin, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, първоначално от C. Gheorghiu и M. van Beek, а впоследствие от C. Gheorghiu, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 2, точка 1, член 3 и член 6, буква б) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (OВ L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Academia de Studii Economice din Bucureşti (Академия по икономика, Букурещ, наричана по-нататък „ASE“) и Organismul Intermediar pentru Programul Operaţional Capital Uman — Ministerul Educaţiei Naţionale (Междинно звено по оперативна програма „Човешки капитал“ — Министерство на националното образование, наричано по-нататък „OI POCU MEN“) във връзка с установена от последния финансова корекция в рамките на програма за финансиране поради неспазване от ASE на максималния брой часове, които едно лице може да работи на ден.

3

Член 1 от Директива 2003/88 гласи:

„1.   Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.

2.   Настоящата директива се прилага за:

3.   Настоящата директива се прилага за всички сектори на дейност, както обществени, така и частни, по смисъла на член 2 от Директива 89/391/ЕИО [на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (ОВ L 183, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 88)], без да се засягат разпоредбите на членове 14, 17, 18 и 19 от настоящата директива.

[…]“.

4

Съгласно член 2 от Директива 2003/88:

„По смисъла на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]“.

5

Член 3 от тази директива, озаглавен „Междудневна почивка“, гласи:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на минимална продължителност на междудневна почивка от 11 последователни часа за всеки период от 24 часа“.

6

Член 6 от посочената директива, озаглавен „Максимална продължителност на седмично работно време“, гласи:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че при съблюдаване на необходимостта от опазване на безопасността и здравето на работниците:

7

Съгласно член 17 от същата директива:

„1.   При надлежно съблюдаване на общите принципи за защита на безопасността и здравето на работниците, държавите членки могат да дерогират разпоредбите на членове 3—6, 8 и 16, когато поради специфичните характеристики на съответната дейност, продължителността на работното време не се измерва и/или определя предварително или може да се определя от самите работници, и по-специално в случай на:

[…]“.

8

Член 23 от Директива 2003/88 предвижда:

„Без да се засяга правото на държавите членки да разработват, предвид променящите се обстоятелства, различни законови, подзаконови или договорни разпоредби в областта на работното време при условие че се спазват минималните изисквания, предвидени в настоящата директива, прилагането на директивата не съставлява валидно основание за намаляване на общото равнище на безопасност, което е осигурено на работниците“.

9

Член 111 от Legea nr. 53/2003 privind Codul muncii (Закон № 53/2003 за Кодекса на труда) от 24 януари 2003 г., изменен (Monitorul Oficial al României, част I, бр. 345 от 18 май 2011 г.) (наричан по-нататък „Кодексът на труда“) гласи:

„Работно време“ означава всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения в съответствие с клаузите на трудовия договор, на приложимия колективен трудов договор и/или действащото законодателство“.

10

Член 112, параграф 1 от Кодекса на труда предвижда:

„За работниците, наети на пълен работен ден, нормалната продължителност на работното време е 8 часа дневно и 40 часа седмично“.

11

Член 114, параграф 1 от този кодекс гласи:

„Максималната законна продължителност на работното време, включително часовете извънреден труд, не може да надвишава 48 часа седмично“.

12

Съгласно член 119 от този кодекс:

„Работодателят е длъжен да води регистър на отработените от всеки работник часове и да го представи за проверка от инспекцията по труда при всяко поискване“.

13

Член 120 от същия кодекс предвижда:

„1.   Трудът, положен извън нормалната продължителност на седмичното работно време, предвидена в член 112, се счита за извънреден труд.

2.   Извънредният труд не може да се извършва без съгласието на работника, освен в случаите на непреодолима сила или за неотложни задачи за предотвратяване на злополуки или премахване на последиците от тях“.

14

Член 135, параграф 1 от посочения кодекс гласи:

„Работниците и служителите имат право на почивка между два работни дни, която е не по-кратка от 12 последователни часа“.

15

ASE участва в проект POSDRU/89/1.5/S/59184 — секторна оперативна програма за развитие на човешките ресурси — озаглавен „Достижения и отлични резултати в следдокторантската изследователска дейност в областта на икономическите науки в Румъния“ (наричан по-нататък „проектът“).

16

С протокол за установяване на нарушения и за определяне на финансови корекции от 4 юни 2018 г. (наричан по-нататък „протокол за установяване на нарушения“) OI POCU MEN установява в тежест на ASE задължение към бюджета в размер на 13490,42 RON (румънски леи) (около 2800 EUR) за разходи за заплати за служителите на екипа по изпълнението на проекта. Съответстващите на тези разходи суми са обявени за недопустими поради превишаване на максималния брой часове, които тези работници биха могли да работят на ден.

17

Подадената от ASE жалба по административен ред срещу протокола за установяване на нарушение е отхвърлена от OI POCU MEN на основание по-специално член 3 от Директива 2003/88, който предвиждал ограничение от 13 часа, които работникът може да работи на ден, като според този орган това ограничение не се прилага за всеки трудов договор на този служител поотделно.

18

С жалба, подадена пред запитващата юрисдикция, ASE оспорва това решение за отказ.

19

Запитващата юрисдикция уточнява, че сумите, обявени за недопустими, съответстват на разходите за заплати на определени експерти, които в периода октомври—януари 2013 г. в определени дни кумулирали отработени часове в рамките на основното работно време, а именно осем часа на ден, с часовете, отработени в рамките на проекта, както и в рамките на други проекти или дейности. Общият брой отработени часове на ден за тези експерти надвишавал ограничението от 13 часа дневно, предвидено в указанията на управителния орган на проекта, като според OI POCU MEN този таван следвал от членове 3 и 6 от Директива 2003/88.

20

При тези обстоятелства Tribunalul București (Окръжен съд, Букурещ, Румъния) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

21

[Поправено с определение от 15 април 2021 г.] Европейската комисия поддържа, че изложеното от запитващата юрисдикция фактическо и правно положение не съдържа достатъчно уточнения и обяснения, които да обосноват поставените въпроси, както и необходимостта да им се даде отговор. Освен това, подобно на румънското правителство, тя посочва, че вторият и третият въпрос са недопустими, доколкото се отнасят до член 6 от Директива 2003/88. Румънското правителство допълва, че отговор на Съда във връзка с хипотезата, при която даден работник е сключил договори с няколко различни работодатели, е лишен от всякаква полезност за запитващата юрисдикция, тъй като анализът в решение по преюдициално запитване трябва да се отнася до разглежданото в главното производство положение, а именно, в случая, положение, при което работникът е сключил няколко договора с един и същ работодател. Освен това Комисията изразява съмнения относно приложимостта на Директива 2003/88 към спора в главното производство, тъй като ставало въпрос за възнаграждението на работниците, докато съгласно съдебната практика тази директива не уреждала този въпрос.

22

В това отношение следва да се припомни, че в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 19 декември 2019 г., Darie, C‑592/18, EU:C:2019:1140, т. 24 и цитираната съдебна практика).

23

Ето защо въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, по презумпция са релевантни. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 8 октомври 2020 г., Union des industries de la protection des plantes, C‑514/19, EU:C:2020:803, т. 29 и цитираната съдебна практика).

24

В случая, на първо място, що се отнася до поставените въпроси, доколкото те визират минималната продължителност на междудневната почивка, следва да се отбележи, че актът за преюдициално запитване предоставя необходимата информация относно фактите по спора в главното производство и посочва разпоредбите на правото на Съюза и на приложимата национална правна уредба, които позволяват да се разберат в достатъчна степен предметът на спора и поставените въпроси.

25

По-специално, освен споменаването на разпоредбите на Кодекса на труда относно работното време и междудневната почивка, а именно членове 111, 112 и 135 от Кодекса на труда, в акта за преюдициално запитване се посочва, че OI POCU MEN е издало акта за установяване на задължение, тъй като ASE не е спазила правната уредба относно максималния брой часове, които едно лице може да работи на ден, и внася уточнения относно изчисляването на дневните часове труд, положен от наетите от ASE експерти.

26

Ето защо поставените въпроси са допустими в това отношение.

27

На второ място, що се отнася до втория и третия поставен въпрос, доколкото те се отнасят до неспазването на максималната продължителност на седмичното работно време, следва да се отбележи, че макар съгласно акта за преюдициално запитване OI POCU MEN да се позовава, за да обоснове протокола за установяването на нарушение както на член 3 от Директива 2003/88, така и на член 6, буква б) от нея, както отбелязва генералният адвокат в точка 23 от заключението си, запитващата юрисдикция не дава каквито и да било указания относно основанията за релевантност на последната разпоредба, като единствено се изтъква неспазването на минималната продължителност на междудневната почивка от страна на ASE.

28

При това положение вторият и третият поставен въпрос, доколкото се отнасят до член 6 от Директива 2003/88, са недопустими.

29

На трето място, що се отнася до поставените въпроси, доколкото се отнасят до тълкуването на разпоредбите на Директива 2003/88 в случаите на трудови договори, сключени от работник с няколко работодатели, следва да се отбележи, че от акта за преюдициално запитване по никакъв начин не следва, че възнагражденията, които OI POCU MEN е счело за недопустими разходи в протокола за установяване на нарушения, са свързани с трудови договори, сключени от експертите, от една страна, с ASE и с други работодатели, от друга страна. Всъщност само разходите, свързани с трудовите договори, сключени от експертите със ASE, са споменати.

30

Следователно поставените въпроси са недопустими и доколкото се отнасят до тълкуването на член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2003/88 в случаите на трудови договори, сключени от един работник с няколко работодатели.

31

На четвърто място, що се отнася до становището на Комисията, че тъй като спорът в главното производство се отнася до възнаграждението на работниците, той не се отнасял до Директива 2003/88, следва да се подчертае, че с изключение на особената хипотеза относно платения годишен отпуск по член 7, параграф 1 от тази директива, последната урежда само някои аспекти на организацията на работното време с цел да се защитят безопасността и здравето на работниците, така че по принцип не се прилага спрямо възнаграждението на работниците (решение от 30 април 2020 г., Készenléti Rendőrség, C‑211/19, EU:C:2020:344, т. 23 и цитираната съдебна практика).

32

Тази констатация обаче не означава, че не следва да се отговори на поставени в настоящото дело въпроси.

33

Всъщност запитващата юрисдикция счита, че тълкуването на някои разпоредби от Директива 2003/88 е необходимо, за да ѝ позволи да реши въпроса за законосъобразността на претендираното от OI POCU MEN вземане за сметка на бюджета. По-специално, за да определи дали ASE основателно е заплатила положените от експертите му часове труд, тази юрисдикция иска да се установи дали ASE е спазила правната уредба относно максималния брой часове, които едно лице може да работи на ден.

34

При тези условия следва да се приеме, че поставените въпроси, доколкото се отнасят до неспазването на разпоредбите на Директива 2003/88 относно максималния брой часове, които едно лице може да работи на ден, са релевантни за разрешаването на висящия пред запитващата юрисдикция спор и следователно тези въпроси са допустими.

35

С първия и втория си въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато работник е сключил няколко трудови договора с един и същ работодател, минималната продължителност на междудневната почивка, предвидена в посочения член 3, се прилага към тези договори в тяхната цялост или към всеки договор поотделно.

36

В самото начало следва да се припомни, че правото на всеки работник на ограничаване на максималната продължителност на труда и на периоди на почивка, по-специално междудневна, не само представлява особено важна разпоредба на социалното право на Съюза, но и е изрично прогласено в член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, на която член 6, параграф 1 ДЕС придава същата правна сила като Договорите (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., CCOO, C‑55/18, EU:C:2019:402, т. 30 и цитираната съдебна практика).

37

Разпоредбите на Директива 2003/88, и по-специално член 3 от нея, уточняват това основно право и поради това трябва да се тълкуват с оглед на посочения член (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., CCOO, C‑55/18, EU:C:2019:402, т. 31 и цитираната съдебна практика).

38

С това уточнение от постоянната практика на Съда следва, че с оглед на тълкуването на разпоредба от правото на Съюза трябва да се вземе предвид не само текстът на тази разпоредба, но и контекстът и целите на правната уредба, от които тя е част (вж. решение от 6 октомври 2020 г., VJobcenter Krefeld, C‑181/19, EU:C:2020:794, т. 61 и цитираната съдебна практика).

39

Що се отнася, на първо място, до текста на член 2, точка 1 и на член 3 от Директива 2003/88, следва да се отбележи, че член 2, точка 1 от тази директива определя понятието „работно време“ като всеки период, през който работникът е на работа на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения в съответствие с националното законодателство и/или практика.

40

Що се отнася до член 3 от посочената директива, той задължава държавите членки да предприемат необходимите мерки, за да може „всеки работник“ да ползва минимална продължителност на междудневната почивка от 11 последователни часа за всеки период от 24 часа (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., CCOO, C‑55/18, EU:C:2019:402, т. 38).

41

Употребата на израза „всеки работник“ подкрепя тълкуване на посочения член 3 в смисъл, че се прилага от работник, когато са сключени няколко трудови договора между работник и един и същ работодател. Всъщност с употребата на прилагателното „всеки“, за да може през всеки период от 24 часа да се ползва от минимална продължителност на междудневната почивка от единадесет последователни часа, посоченият член 3 поставя акцента върху работника, независимо дали той е сключил или не няколко договора с неговия работодател.

42

Що се отнася, на второ място, до контекста, в който се вписват член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2003/88, следва да се отбележи, че в член 2, точка 2 от тази директива „почивка“ е определена като всеки период, който не е работно време.

43

Съдът многократно е постановявал, че понятието „почивка“ и понятието „работно време“ са взаимно изключващи се и че Директива 2003/88 не предвижда междинна категория между периодите на работа и тези на почивка (решение от 10 септември 2015 г., Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras, C‑266/14, EU:C:2015:578, т. 25 и 26 и цитираната съдебна практика).

44

Освен това член 2 от тази директива не е сред разпоредбите ѝ, които могат да бъдат дерогирани (решение от 10 септември 2015 г., Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras, C‑266/14, EU:C:2015:578, т. 28 и цитираната съдебна практика).

45

При тези условия не е възможно да се изпълни изискването по член 3 от посочената директива, а именно всеки работник да ползва ежедневно най-малко 11 последователни часа почивка, ако тези периоди на почивка се разглеждат поотделно за всеки договор, който обвързва работника с неговия работодател. Всъщност в такъв случай часовете, които се считат за периоди на почивка по даден договор, както показва спорът по главното производство, биха могли да представляват работно време в рамките на друг договор. Съгласно съдебната практика, посочена в точка 43 от настоящото решение, един и същи период обаче не може да се квалифицира едновременно като работно време и като почивка.

46

От това следва, че трудовите договори, сключени от работник с неговия работодател, трябва да се разглеждат заедно, за да може да се установи, че периодът, квалифициран като междудневна почивка, съответства на определението за почивка, съдържащо се в член 2, точка 2 от Директива 2003/88, а именно че става въпрос за период, който не е работно време.

47

На трето място, тълкуването, което следва от текста и контекста на член 2, точка 1 и на член 3 от Директива 2003/88, се потвърждава и от целта на тази директива.

48

Всъщност съгласно постоянната съдебна практика Директива 2003/88 има за цел да определи минималните изисквания, предназначени да подобрят условията на живот и труд на работниците посредством сближаване на националните законодателства, отнасящи се по-конкретно до продължителността на работното време (решение от 14 май 2019 г., CCOO, C‑55/18, EU:C:2019:402, т. 36 и цитираната съдебна практика).

49

Тази хармонизация на равнището на Европейския съюз в областта на организацията на работното време цели да гарантира по-добра защита на безопасността и здравето на работниците, като им предостави минимално време за почивка — най-вече междудневна (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., CCOO, C‑55/18, EU:C:2019:402, т. 37 и цитираната съдебна практика).

50

Макар предвидените в член 3 от Директива 2003/88 минимални изисквания да се тълкуват в смисъл, че се прилагат поотделно за всеки договор, сключен от работника с неговия работодател, гаранцията за по-добра защита на този работник би се оказала отслабена, тъй като чрез кумулирането на работното време, предвидено поотделно за всеки от сключените с работодателя договори, би могло да се окаже невъзможно да се гарантира периодът на почивка от единадесет последователни часа за всеки период от двадесет и четири часа, въпреки че законодателят на Съюза е приел, че този период е необходимият минимум, за да се позволи на работника да се възстанови от умората от ежедневната работа.

51

Освен това съгласно постоянната съдебна практика работникът трябва да се счита за по-слабата страна в трудовото правоотношение, поради което работодателят не следва да разполага с каквито и да било възможности да ограничава правата му (решение от 14 май 2019 г., CCOO, C‑55/18, EU:C:2019:402, т. 44 и цитираната съдебна практика).

52

Поради по-слабото си положение работникът може да не е склонен да предяви изрично правата си спрямо своя работодател, по-специално тъй като, ако го направи, работодателят може да вземе мерки, които да се отразят неблагоприятно върху работника като страна по трудовото правоотношение (решение от 14 май 2019 г., CCOO, C‑55/18, EU:C:2019:402, т. 45 и цитираната съдебна практика).

53

Ако обаче разпоредбите на Директива 2003/88 относно минималната продължителност на междудневната почивка трябваше да се тълкуват в смисъл, че се прилагат поотделно към всеки трудов договор, сключен от работник със същия работодател, това би изложило въпросния работник на възможността за натиск от страна на неговия работодател за разделяне на работно време на няколко договора, а това може да лиши тези разпоредби от полезното им действие.

54

На последно място, е важно да се уточни, че свободата на действие, на която се позовават ASE и полското и румънското правителство, с която разполагат държавите членки за определяне на условията за прилагане на разпоредбите на член 3 от тази директива, е без значение за отговора, който следва да се даде на първия и втория въпрос. Всъщност, както отбелязва генералният адвокат в точка 57 от заключението си, въпросът, поставен на Съда, не се отнася до механизмите за прилагане на въпросните разпоредби, а по-скоро до техния обхват. Съгласно член 23 от посочената директива обаче, без да се засяга правото на държавите членки да разработват различни законови, подзаконови или договорни разпоредби в областта на работното време, трябва да бъдат спазени минималните изисквания, предвидени в Директива 2003/88.

55

От направения по-горе анализ следва, че тъй като някои експерти, използвани за изпълнението на проекта, са обвързани с ASE с няколко трудови договора, за да се провери дали са спазени разпоредбите на член 3 от Директива 2003/88, е необходимо тези договори да бъдат разгледани заедно.

56

Важно е да се добави, че с оглед на особените характеристики на разглежданите в главното производство експерти Комисията отбелязва по същество, че Директива 2003/88 се прилага единствено за „работниците“ по смисъла на тази директива.

57

Съгласно съдебната практика основната характеристика на трудовото правоотношение е обстоятелството, че през определен период от време лицето предоставя работна сила в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава възнаграждение (решение от 20 ноември 2018 г., Sindicatul Familia Constanţa и др., C‑147/17, EU:C:2018:926, т. 41).

58

От това следва, че трудовото правоотношение предполага наличието на отношение на подчиненост между работника и неговия работодател. Наличието на подобно отношение трябва да се преценява за всеки конкретен случай в зависимост от всички данни и обстоятелства, които характеризират правоотношението между страните (решение от 11 април 2019 г., Bosworth и Hurley, C‑603/17, EU:C:2019:310, т. 26).

59

Следователно времето, през което експертите в главното производство престират труда си в рамките на проекта, е релевантно за целите на проверката дали минималната междудневна почивка, предвидена в член 3 от Директива 2003/88, е била спазена само при условие че в рамките на този проект между ASE и тези експерти е съществувало отношение на подчиненост. От преписката, с която разполага Съдът, изглежда, че това е така, но запитващата юрисдикция следва да провери това обстоятелство.

60

Освен това ASE и датското правителство се позовават на отменителните разпоредби на Директива 2003/88, и по-специално на член 17, параграф 1 от нея, за да обосноват неприлагането на член 3 от тази директива към някои работници.

61

Важно е обаче да се припомни, че според практиката на Съда дерогациите, предвидени в Директива 2003/88, и по-специално в член 17, като изключения от правната уредба на Европейския съюз относно предвидената от тази директива организация на работното време, трябва да се тълкуват така, че приложното им поле да бъде сведено до стриктно необходимото за опазване на интересите, за чиято защита са предназначени (решение от 21 февруари 2018 г., Matzak, C‑518/15, EU:C:2018:82, т. 38 и цитираната съдебна практика).

62

Освен това е постановено, че член 17, параграф 1 от Директива 2003/88 се прилага за работниците, чието работно време в неговата цялост не се измерва или определя предварително или може да се определя от самите работници поради специфичните характеристики на съответната дейност (решение от 26 юли 2017 г., Hälvä и др., C‑175/16, EU:C:2017:617, т. 32 и цитираната съдебна практика).

63

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че разглежданите в главното производство експерти са имали трудови договори на пълно работно време, предвиждащи четиридесет часа седмичен труд. При тези условия изглежда, че поне част от работното време на тези експерти, дори в случая с университетските преподаватели, е била определена от техния работодател, което изключва възможността спрямо тях да се приложи дерогацията по член 17, параграф 1 от Директива 2003/88. Това обстоятелство обаче трябва да се провери от запитващата юрисдикция.

64

С оглед на всички гореизложени съображения на първия и втория въпрос следва да се отговори, че член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато работник е сключил няколко трудови договора с един и същ работодател, минималната продължителност на междудневната почивка, предвидена в посочения член 3, се прилага към тези договори в тяхната цялост, а не към всеки договор поотделно.

65

С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали, в случай че член 3 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че предвидената в тази разпоредба муждудневна почивка се отнася до всички трудови договори, сключени от работник със същия работодател, публична институция, която действа от името на държавата, може да се позове на директния ефект на посочената разпоредба срещу работодател, който не я спазва.

66

От постоянната практика на Съда следва, че когато от гледна точка на съдържанието им разпоредбите на една директива са безусловни и достатъчно точни, на тях може да се прави позоваване пред националните съдилища срещу държавата, ако тя не е транспонирала в срок директивата в националното право или ако я е транспонирала неправилно (вж. в този смисъл решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 63 и цитираната съдебна практика).

67

Въпреки това най-напред следва да се подчертае, както отбелязва генералният адвокат в точка 81 от заключението си, че в случая нито една национална норма не е оспорена на основание че е несъвместима с разпоредбите на Директива 2003/88.

68

Следва да се добави, че въпросът дали дадена национална разпоредба трябва да не се приложи, доколкото противоречи на правото на Съюза, се поставя само ако тази разпоредба не се поддава на тълкуване в съответствие с това право (решение от 6 ноември 2018 г., Bauer и Willmeroth, C‑569/16 и C‑570/16, EU:C:2018:871, т. 65).

69

Принципът на съответстващо тълкуване на вътрешното право — съгласно който националната юрисдикция е длъжна във възможно най-голяма степен да тълкува вътрешното право в съответствие с изискванията на правото на Съюза — е присъщ за системата на Договорите, тъй като позволява на националната юрисдикция в рамките на своята компетентност да осигури пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнася по спора, с който е сезирана (решение от 14 май 2020 г., Staatsanwaltschaft Offenburg, C‑615/18, EU:C:2020:376, т. 69 и цитираната съдебна практика).

70

В случая обаче румънското правителство подчертава в писменото си становище, че в Румъния, когато работник сключи няколко договора с един и същ работодател, следва да се приложи член 135, параграф 1 във връзка с членове 119 и 120 от Кодекса на труда.

71

Член 135, параграф 1 предвижда, че между два работни дни работниците имат право на почивка, която не може да бъде по-малка от 12 последователни часа.

72

В този смисъл правата, признати в посочения член 135, параграф 1, изглеждат по-защитени от правата, предвидени в член 3 от Директива 2003/88, съгласно който предвидената минимална продължителност на почивката за всеки период от 24 часа е единадесет последователни часа.

73

При тези обстоятелства, както отбелязва генералният адвокат в точка 82 от заключението си, няма основание да се смята, че OI POCU MEN не е могло да основе решението си на разпоредбите на румънския закон, тълкувани по начин, съответстващ на релевантните разпоредби от Директива 2003/88.

74

При липсата на каквото и да било оспорване на съответствието на румънското право с член 3 от Директива 2003/88 и във всички случаи, доколкото е очевидно, че е възможно това право да се тълкува в съответствие с този член, не следва да се отговаря на третия въпрос.

75

В писмените си становища румънското правителство и ASE искат от Съда да ограничи действието на настоящото решение във времето.

76

Що се отнася, най-напред, до искането на румънското правителство, в случай че Съдът приеме, че член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2003/88 се прилагат по отношение на работник, е важно да се отбележи, че това искане е мотивирано от факта, че такова прилагане би имало системно отражение върху пазара на труда в Румъния, където според посоченото правителство много работници имат договори с няколко работодатели. Следователно искането се отнася до хипотезата, в която настоящото решение се отнася до случаите на трудови договори, сключени с няколко работодатели. Тъй като обаче преюдициалното запитване е недопустимо, доколкото се отнася до тълкуването на разпоредбите на Директива 2003/88 за такива случаи, не следва да се отговаря на искането за ограничаване на действието на настоящото решение във времето в това отношение.

77

По-нататък, що се отнася до искането на румънското правителство, в случай че Съдът възприеме прилагането на член 2, точка 1 и на член 3 от Директива 2003/88 за всеки от договорите, взети поотделно, сключени от работника с неговия работодател, не следва да се отговаря и на това искане, тъй като от точка 64 от настоящото решение следва, че минималната продължителност на междудневната почивка, предвидена в член 3 от посочената директива, се отнася до всички договори, сключени от работника със същия работодател.

78

На последно място, що се отнася до искането на ASE, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика тълкуването, което Съдът дава на норма на правото на Съюза при упражняване на компетентността си по член 267 ДФЕС, уточнява и изяснява значението и обхвата на тази норма, както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на нейното влизане в сила. От това следва, че така разтълкуваната норма може и трябва да се прилага от съда към правоотношения, възникнали и установени преди обявяването на решението по искането за тълкуване, ако освен това са налице условията, които позволяват пред компетентните юрисдикции да се отнесе спор по прилагането на тази норма (решение от 3 октомври 2019 г., Schuch-Ghannadan, C‑274/18, EU:C:2019:828, т. 60 и цитираната съдебна практика).

79

Единствено по изключение, въз основа на присъщия на правния ред на Съюза общ принцип на правна сигурност, Съдът може да ограничи възможността всяко заинтересовано лице да се позове на тълкувана от него разпоредба, за да оспори добросъвестно установени правоотношения. За да бъде наложено подобно ограничение, е необходимо да бъдат изпълнени два основни критерия, а именно добросъвестност на заинтересованите лица и риск от сериозни смущения (решение от 3 октомври 2019 г., Schuch-Ghannadan, C‑274/18, EU:C:2019:828, т. 61 и цитираната съдебна практика).

80

По-конкретно, Съдът е прибягвал до това разрешение само при точно определени обстоятелства, а именно когато е съществувал риск от тежки икономически последици, дължащи се преди всичко на големия брой правоотношения, установени добросъвестно въз основа на считаната за валидно действаща правна уредба, и когато лицата и националните власти са били подтикнати към поведение, което не съответства на правото на Съюза, поради обективна и значителна несигурност по отношение на приложното поле на разпоредбите на Съюза — несигурност, за която евентуално е допринесло самото поведение, възприето от други държави членки или от Комисията (решение от 3 октомври 2019 г., Schuch-Ghannadan, C‑274/18, EU:C:2019:828, т. 62 и цитираната съдебна практика).

81

В случая обаче следва да се отбележи, че ASE само твърди, без никакви други данни, че трябва да се вземе предвид както добросъвестността на заинтересованите лица, така и опасността от сериозни смущения в румънската икономика. По този начин то не посочва достатъчно доказателства, позволяващи да се установи, че критерият относно добросъвестността на заинтересованите среди е налице, нито предоставя на Съда точни данни относно броя на съответните правоотношения или естеството и обхвата на евентуалните икономически последици от настоящото решение. Следователно двата критерия, посочени в точка 79 от настоящото решение, които биха могли да обосноват ограничаването на действието на настоящото решение във времето, не могат да се считат за изпълнени.

82

От гореизложените съображения следва, че не е необходимо действието на настоящото решение да бъде ограничено във времето.

83

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:

Член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че когато работник е сключил няколко трудови договора с един и същ работодател, минималната продължителност на междудневна почивка, предвидена в посочения член 3, се прилага към тези договори в тяхната цялост, а не към всеки договор поотделно.