Жалба, подадена на 24 юли 2015 г. от ABZ Aardbeien Uit Zaad Holding BV, Agriom BV, Agrisemen BV, Anthura BV, Barenbrug Holding BV, De Bolster BV, Evanthia BV, Gebr. Vletter & Den Haan VOF, Hilverda Kooij BV, Holland-Select BV, Könst Breeding BV, Koninklijke Van Zanten BV, Kweek- en Researchbedrijf Agirco BV, Kwekerij de Wester-Bouwing BV, Limgroup BV, Ontwikkelingsmaatschappij Het Idee BV срещу определението, постановено от Общия съд (пети състав) на 18 май 2015 г. по дело T-560/14, ABZ Aardbeien Uit Zaad Holding BV и др./Европейски парламент, Съвет на Европейския съюз

(Дело C-409/15 P)

(2015/C 328/06)

Език на производството: английски

Страни

Жалбоподатели: ABZ Aardbeien Uit Zaad Holding BV, Agriom BV, Agrisemen BV, Anthura BV, Barenbrug Holding BV, De Bolster BV, Evanthia BV, Gebr. Vletter & Den Haan VOF, Hilverda Kooij BV, Holland-Select BV, Könst Breeding BV, Koninklijke Van Zanten BV, Kweek- en Researchbedrijf Agirco BV, Kwekerij de Wester-Bouwing BV, Limgroup BV, Ontwikkelingsmaatschappij Het Idee BV (представители: P. de Jong, avocat, P. Vlaemminck, B. Van Vooren, advocaten)

Други страни в производството: Европейски парламент, Съвет на Европейския съюз

Искания на жалбоподателите

Жалбоподателите искат от Съда:

Основания и основни доводи

Първо основание на жалбата — жалбоподателите твърдят, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че не са лично засегнати от обжалвания регламент. Те се считат за лично засегнати по смисъла на член 263, параграф 4 ДФЕС поради съществуващата правна колизия между два международни договора, по които Европейският съюз е страна (Международната конвенция за закрила на новите сортове растения и Протокола от Нагоя към Конвенцията за биологичното разнообразие), като първият от тях прилага член 13 от Хартата на Европейския съюз относно свободата на научните изследвания. Освен това и двата международни договора са имплементирани в Европейския съюз с два пряко приложими регламента: по-рано приетия Регламент 2100/94, който признава като основно право на жалбоподателите свободата на научните изследвания, и приетия по-късно и обжалван Регламент 511/2014, който сериозно я ограничава. По отношение на двата регламента правото на Европейския съюз не предвижда и дори не допуска изискване за предприемане на законодателни действия от страна на държавите членки, като не се налага приемане на равнището на Европейския съюз на каквито и да било транспониращи или делегирани актове.

В този правен контекст жалбоподателите твърдят, че са лично (и пряко) засегнати по смисъла на член 263, параграф 4 ДФЕС, тъй като са изпълнени следните условия: те спадат към правна категория на лица, които се отличават по свое „особено правно качество“ (като лица, на които е предоставено позитивно право на свободен достъп до посадъчен материал за търговски цели, т.е. освобождаване на животновъдите), което не е предвидено в самия обжалван регламент, а в друг пряко приложим регламент, който не изисква транспониране на национално равнище. Обжалваният регламент противоречи на правни норми от по-висок ранг, а именно на член 13 от Хартата на Европейския съюз и на международен договор, по който Европейският съюз е страна. Правната категория е ограничена и абсолютна, поради което жалбоподателите са лично засегнати не от социално икономическа гледна точка, а от правна гледна точка, тъй като е предвидено само едно основно освобождаване на животновъдите, но не и други „сходни“ права.

Второ основание на жалбата — жалбоподателите твърдят, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, тъй като не е разгледал въпроса дали законодателят на Съюза е бил длъжен да обърне особено внимание на положението на жалбоподателите с оглед на изрични правни разпоредби от по-висок ранг, след като обжалваният регламент ги задължава да сключват договори в противоречие с правни норми от по-висок ранг, и по-специално член 13 от Хартата на Европейския съюз.

Трето основание на жалбата — жалбоподателите твърдят, че евентуална недопустимост би довела до нарушение на член 47 от Хартата на Европейския съюз поради празнота в правото за системата на правна защита на Европейския съюз. От една страна, селекционерите на растения основават правото си пряко от регламента относно правната закрила на Общността на сортовете растения, с който в правото на Европейския съюз се имплементира член 13 от Хартата на Европейския съюз и международните задължения на Европейския съюз по Конвенцията за закрила на новите сортове растения. От друга страна, обжалваният Регламент 511/2014 налага пряко задължение за полагане на дължима грижа, като самият обжалван регламент имплементира Протокола от Нагоя, по който Европейският съюз е договаряща страна. И в двата случая не се налага или дори съгласно правото на Европейския съюз не е правно допустимо по-нататъшно имплементиране както от институциите на Европейския съюз (с нормативни актове на Европейския съюз), така и от държавите членки с национални законови актове. Поради това член 267 ДФЕС не предоставя действителна възможност за провеждане на съдебен контрол, нито ще има подзаконови актове по смисъла на член 263, параграф 4 ДФЕС. Жалбоподателите твърдят, че ако се приложи критерият по точка 92 от решение Inuit (C-583/11 P), в което степента на съдебен контрол е обвързана с отговорността за прилагане на обжалваната мярка, се налага изводът, че в случая единственото съществуващо процесуално средство за провеждане на съдебен контрол е прекият иск по член 263 ДФЕС.

(1)  ОВ L 150, стр. 59.