1

С жалбата си Westfälische Drahtindustrie GmbH (наричано по-нататък „WDI“), Westfälische Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG и Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG искат да се отмени решението на Общия съд на Европейския съюз от 23 ноември 2022 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑275/20, наричано по-нататък обжалваното съдебно решение, EU:T:2022:723), с което е отхвърлен искът им, първо, да се отмени официалното уведомително писмо на Европейската комисия от 2 март 2020 г. (наричано по-нататък „спорният акт“), с което тя иска да ѝ заплатят сумата от 12236931,69 EUR, която според нея съответства на неизплатената част от глобата, наложена на жалбоподателите на 30 септември 2010 г., второ, да се установи, че глобата е била напълно изплатена на 17 октомври 2019 г. с плащането на сумата от 18149636,24 EUR, и трето, да се осъди Комисията да заплати на WDI сума в размер на 1633085,17 EUR, заедно с лихвите, начислени считано от последната посочена дата, поради неоснователно обогатяване, както и, при условията на евентуалност, Комисията да бъде осъдена да им заплати сумата от 12236931,69 EUR, която Комисията иска от WDI, както и надплатената сума, в размер на 1633085,17 EUR, която тази институция е получила, заедно с лихвите, считано от 17 октомври 2019 г. до пълното възстановяване на дължимата сума.

2

Член 23, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101] и [102 ДФЕС] (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167), предвижда:

„С решение Комисията може да налага санкции на предприятия и на сдружения на предприятия, когато умишлено или поради небрежност:

[…]“.

3

Член 31 от този регламент гласи:

„Съдът разполага с неограничена юрисдикция да осъществява контрол върху решения, с които Комисията е постановила санкция или периодично санкционно плащане. Той може да отмени, намали или увеличи наложената санкция или периодично санкционно плащане“.

4

Точка 35 от Насоките относно метода за определяне на глобите, налагани по силата на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент № 1/2003 (ОВ C 210, 2006 г., стр. 2; Специално издание на български език, глава 8, том 4, стр. 264, наричани по-нататък „Насоките от 2006 г.“), която е със заглавие „Платежоспособност“, гласи:

„В изключителни случаи Комисията може при поискване да отчете неспособността на предприятието да плаща с оглед на конкретен социален и икономически контекст. Тя няма да основава каквото и да е намаление на размера на глобата, предоставено на това основание, само на констатирането на влошено финансово положение или дефицит. Намалението може да бъде предоставено само на основата на обективни доказателства, че налагането на глобата, съгласно предвиденото в настоящите насоки, необратимо би застрашило икономическата жизнеспособност на съответното предприятие и би довело до това неговите активи да загубят цялата си стойност“.

5

Предхождащите спора обстоятелства, посочени в точки 2—26 от обжалваното съдебно решение, могат да бъдат обобщени, както следва.

6

С Решение C(2010) 4387 окончателен от 30 юни 2010 г. относно производство по член 101 ДФЕС и член 53 от Споразумението за ЕИП (преписка COMP/38344 — Стомана за предварително напрягане), изменено с Решение C(2010) 6676 окончателен от 30 септември 2010 г. (наричано по-нататък „спорното решение“) Комисията санкционира няколко предприятия (сред които са и жалбоподателите) — доставчици на стомана за предварително напрягане, за участието им в картел на пазара на стомана за предварително напрягане. Комисията налага глоба в размер на 46550000 EUR на WDI, докато Westfälische Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft и Pampus Industriebeteiligungen отговарят солидарно съответно за сумите 38855000 EUR и 15485000 EUR.

7

В съответствие със спорното решение плащането на глобата е трябвало да се извърши в срок от три месеца, считано от датата на съобщаването си. След изтичането на този срок автоматично се дължат лихви при лихвения процент, определен от Европейската централна банка (ЕЦБ) за основните ѝ операции по рефинансиране, увеличен с 3,5 процентни пункта. Спорното решение предвижда също, че в случай на подаване на жалба от санкционирано предприятие, то може да представи обезпечение за глобата до крайния срок на плащането ѝ или под формата на банкова гаранция, или като временна мярка да извърши плащане на глобата.

8

След като подават жалба, с която искат не само отмяна на спорното решение, но и намаляване на наложената глоба, жалбоподателите подават молба за приемане на временни мерки, с която по същество искат спиране на изпълнението на това решение до произнасянето на решението по тази жалба.

9

С определение от 13 април 2011 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 R, EU:T:2011:178), председателят на Общия съд уважава частично молбата за приемане на временни мерки, като спира изпълнението на наложеното им задължение да представят банкова гаранция в полза на Комисията, за да избегнат незабавното събиране на глобите, при условие че като временна мярка жалбоподателите заплатят на Комисията, от една страна, сумата от 2000000 EUR и от друга страна, месечни вноски в размер на 300000 EUR до датата на произнасяне на решението по жалбата за отмяна.

10

С решение от 15 юли 2015 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10, наричано по-нататък „решението от 15 юли 2015 г.“, EU:T:2015:515), Общият съд отменя спорното решение в частта, в която се налага глоба на жалбоподателите. След това ги осъжда да заплатят глоба в размер, идентичен с определения в спорното решение. За да стигне до това разрешение, Общият съд най-напред констатира, че Комисията е допуснала грешки при преценката на способността за плащане на жалбоподателите. След това, упражнявайки правомощието си за пълен съдебен контрол, Общият съд приема, че от различни обстоятелства, сред които по-специално извършеното от самите жалбоподатели преструктуриране след датата на приемане на това решение, е видно, че те все пак нямат основание да искат намаляване на глобата поради неспособност за плащане.

11

Жалбоподателите обжалват решението от 15 юли 2015 г., като оспорват по-специално обстоятелството, че при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол Общият съд е взел предвид способността им за плащане през 2015 г., а не през 2010 г. Тази жалба е отхвърлена с определение от 7 юли 2016 г., Westfälische Drahtindustrie и Pampus Industriebeteiligungen/Комисия (C‑523/15 P, EU:C:2016:541).

12

Веднага след постановяване на решението от 15 юли 2015 г. възникват разногласия между Комисията и защитниците на жалбоподателите относно датата, от която е трябвало да започнат да текат дължимите лихви върху глобата. Докато последните считат, че глобата е изискуема едва от датата на постановяване на това решение, Комисията счита, че лихви се дължат от датата, предвидена в спорното решение.

13

В този контекст, след отхвърлянето на жалбата им жалбоподателите искат Общият съд да тълкува решението от 15 юли 2015 г. в смисъл, че лихвите върху размера на наложената с това решение глоба се дължат, считано от датата на постановяването му. При условията на евентуалност жалбоподателите искат Общият съд да поправи или допълни решението, като уточни от коя дата започват да текат лихвите.

14

С определение от 17 май 2018 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 INTP, EU:T:2018:293), Общият съд обявява тези искания за недопустими. Що се отнася до искането за тълкуване, Общият съд припомня, че за да бъде допустимо, то трябва да се отнася до въпрос, разрешен в подлежащото на тълкуване решение. При все това въпросът за началния момент, от който текат дължимите лихви за забава в случай на отложено плащане на размера на наложените на жалбоподателите глоби, не е бил засегнат в решението от 15 юли 2015 г. Според Общия съд искането на жалбоподателите цели да бъде получено становище относно последиците от решението от 15 юли 2015 г., което не попада в обхвата на искане за тълкуване, подадено на основание член 168, параграф 1 от неговия процедурен правилник. Що се отнася до другите две искания, се приема, че те са просрочени. Накрая, Общият съд приема, че с оглед на сроковете, предвидени за тази цел в член 164, параграф 2 и член 165, параграф 2 от неговия процедурен правилник, направените при условията на евентуалност искания за поправка или допълване на решението от 15 юли 2015 г., трябва да се считат за просрочени.

15

В изпълнение на определение от 13 април 2011 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 R, EU:T:2011:178), WDI плаща на Комисията като временна мярка обща сума от 16400000 EUR за периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г.

16

На 16 октомври 2019 г. WDI уведомява Комисията, от една страна, че вече е платило 31700000 EUR и от друга страна, че възнамерява да плати и остатъка от главницата и лихвите по дължимата глоба, които според неговите изчисления са в размер на 18149636,24 EUR. За целите на тези изчисления WDI взема предвид натрупаните лихви, считано от 15 октомври 2015 г., тоест три месеца след постановяване на решението от 15 юли 2015 г., и прилага лихва от 3,48 %.

17

На 17 октомври 2019 г. WDI изплаща посочената сума в размер на 18149636,24 EUR по банковата сметка на Комисията, като по този начин плащанията във връзка с глобата, извършени от 29 юни 2011 г. нататък, достигат 49849636,24 EUR.

18

Със спорния акт Комисията изразява несъгласието си с позицията, изразена от WDI в писмото му от 16 октомври 2019 г. Комисията посочва, че в съответствие с критериите, установени в решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия (T‑275/94, EU:T:1995:141), лихвите са започнали да текат не считано от постановяването на решението от 15 юли 2015 г., а от предвидената в спорното решение дата, а именно 4 януари 2011 г., при лихвен процент от 4,5 %. Поради това Комисията отправя официално уведомително писмо до WDI да ѝ изплати сумата от 12236931,69 EUR, съответстваща на дължимия остатък, като вальорът на плащането е 31 март 2020 г.

19

С искова молба, подадена в секретариата на Общия съд на 11 май 2020 г., жалбоподателите искат, главно, Общият съд, на първо място, да отмени спорния акт, на второ място, да приеме за установено, че Комисията е трябвало да приспадне плащанията, осъществени от WDI в периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г. (16400000 EUR), ведно с лихвите върху посочената сума през този период (1420610 EUR), тоест общо 17820610 EUR, от глобата, наложена от Общия съд в рамките на правомощието му за пълен съдебен контрол с решението от 15 юли 2015 г., считано от тази дата, и че поради това глобата е платена изцяло с извършеното от WDI на 17 октомври 2019 г. плащане на сумата 18149636,24 EUR и на трето място, да осъди Комисията да заплати на WDI сума в размер на 1633085,17 EUR, заедно с лихвите върху нея, считано от 17 октомври 2019 г. до пълното възстановяване на дължимата сума. При условията на евентуалност, жалбоподателите искат да се осъди Европейският съюз, представляван от Комисията, от една страна, да им заплати обезщетение в размер на исканата в спорния акт сума, а именно 12236931,69 EUR, и от друга страна, да заплати на WDI сума в размер на 1633085,17 EUR, заедно с лихвите, считано от 17 октомври 2019 г. до пълното възстановяване на дължимата сума.

20

В обжалваното съдебно решение, когато разглежда основателността на исканията на жалбоподателите, посочени в точка 19 от настоящото решение, Общият съд най-напред разглежда искането за обезщетение на жалбоподателите, основано на няколко нарушения на член 266, първа алинея ДФЕС. В това отношение Общият съд приема, че всички посочени нарушения изхождат от предпоставката, че наложената със спорното решение глоба не е била „оставена в сила“ или „потвърдена“ от Общия съд с решението от 15 юли 2015 г., а е била отменена и заменена с нова глоба, която жалбоподателите наричат „глоба, наложена по съдебен ред“.

21

След като обявява искането за обезщетение за допустимо, в точка 98 от обжалваното съдебно решение Общият съд припомня, че съгласно съдебната практика, установена с решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия (T‑275/94, EU:T:1995:141), глобата, която съдът на Съюза определя при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, не представлява нова глоба, която от правна гледна точка се различава от наложената от Комисията глоба. Само по себе си обстоятелството, че в крайна сметка Общият съд е счел за уместно в решението си от 15 юли 2015 г. да възприеме размер на глобата, идентичен с определения в спорното решение, не е пречка тази съдебна практика да се приложи в настоящия случай.

22

Тази преценка не се поставя под въпрос и от доводите на жалбоподателите, е именно че Общият съд е отменил първоначално наложената глоба, преди да определи нов размер въз основа на обстоятелства, настъпили след приемането на спорното решение, и че с определението си от 13 април 2011 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 R, EU:T:2011:178), председателят на Общия съд е разпоредил спиране на изпълнението на задължението за учредяване на банкова гаранция.

23

Освен това Общият съд подчертава, че когато съдът на Съюза запазва част или целия размер на глобата при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, задължението за плащане на лихви за забава ab initio не представлява санкция в допълнение към първоначално наложената от Комисията глоба.

24

С оглед на тези съображения Общият съд заключава, че липсва достатъчно съществено нарушение на задълженията на Комисията по член 266 ДФЕС, и отхвърля искането на жалбоподателите за обезщетение. Като се има предвид, че останалите искания на жалбоподателите по същество също се основават на предпоставката, че Комисията е нарушила тази разпоредба, Общият съд отхвърля иска в неговата цялост, без да разглежда възражението за недопустимост, повдигнато от Комисията във връзка с искането за отмяна на спорния акт.

25

Жалбоподателите искат от Съда:

26

Комисията иска от Съда:

27

В подкрепа на жалбата си жалбоподателите посочват три основания.

28

С първото основание жалбоподателите упрекват Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото поради неизпълнение на решението от 15 юли 2015 г., както и че по отношение на това решение е мотивирал неправилно и противоречиво обжалваното съдебно решение. С второто основание се твърди нарушение на член 266 ДФЕС поради неспазване на правната норма, произтичаща от съчетаването на отменителното действие на решението от 15 юли 2015 г. и заместващата правна природа на приетото в него решение.

29

При това положение от писмените изявления на жалбоподателите е видно, че с тези две основания те по същество изтъкват, че упражняването от Общия съд на правомощието му за пълен съдебен контрол в рамките на решението от 15 юли 2015 г. е довело до определянето на глоба, която трябва да се характеризира като нова и различна от правна гледна точка от тази, която Комисията им е наложила със спорното решение. По-специално, макар жалбоподателите да формулират първото си основание като изведено отчасти от противоречиви и неправилни мотиви, прочитът на различните доводи, изложени в подкрепа на това основание, показва, че в това отношение те всъщност целят да оспорят не пълнотата на мотивите на обжалваното съдебно решение, а правните последици, които Общият съд е извел от факта, че в решението от 15 юли 2015 г. е упражнил правомощието си за пълен съдебен контрол. Ето защо тези две основания следва да се разгледат заедно и най-напред да се разгледа правилността на тази предпоставка.

30

Жалбоподателите поддържат, че с решението от 15 юли 2015 г. Общият съд, от една страна, е отменил ex tunc глобата, наложена от Комисията, като тази отмяна e породила в тяхна полза вземане, съответстващо на платената от тях сума като временна мярка в изпълнение на определението за приемане на временни мерки, заедно с лихвите, и от друга страна, e наложил нова отделна нова глоба, считано от постановяването на решението от 15 юли 2015 г., която те наричат „глоба, наложена по съдебен ред“, която е различна от „отменената глоба“, наложена от Комисията през 2010 г.

31

За тази цел те изтъкват по-специално обстоятелството, че в диспозитива на решението от 15 юли 2015 г. Общият съд отменя изцяло член 2, точка 8 от спорното решение, в резултат на което въз основа на отменителното действие на това решение наложената от Комисията глоба е изцяло отменена с обратно действие.

32

Освен това, като се има предвид тежестта на грешките, установени от Общия съд в посоченото решение, и като се има предвид, че не изглежда възможно размерът на намалена глоба да се определи с обратна сила поради неправилната преценка на способността за плащане, направена в спорното решение, Общият съд се отклонил от предходната си съдебна практика. Така вместо да определи пряко, както в други съдебни решения, размера на отменената глоба в намален размер с обратна сила, той решил при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол да съчетае отмяната на това спорното решение с осъдителен за жалбоподателите диспозитив. Тази комбинация позволила на Общия съд на първо време да отмени изцяло посоченото решение, а след това да го замени със собствената си преценка.

33

Също така показателен бил фактът, че в решението от 15 юли 2015 г. Общият съд счел, че е допустимо да вземе предвид вече извършените от жалбоподателите плащания за период от почти пет години и подобряването на способността им за плащане към датата на постановяване на това решение.

34

При това положение мотивите на обжалваното съдебно решение били противоречиви, тъй като не отчитали обстоятелството, че наложената с решението от 15 юли 2015 г. глоба е нова и отделна. По-специално в точка 99 от обжалваното съдебно решение Общият съд приел, че поради заменящото действие на решението от 15 юли 2015 г. спорното решение винаги е било това, което произтича от преценката в това съдебно решение. Според жалбоподателите обаче Общият съд е трябвало да определи обхвата на това заменящо действие, произтичащо от упражняването на правомощието му за пълен съдебен контрол, с оглед на диспозитива и мотивите на съдебното решение, от които следва, че то има такива последици. В случая обаче от двойния ефект на отмяната на спорното решение и осъждането на жалбоподателите да заплатят глоба следвало, че е била приета нова глоба, която от правна гледна точка е различна от първоначално наложената им глоба. Впрочем от гледна точка на текста посоченото заменящо действие непременно предполагало поне изменение на първоначалната глоба и следователно, по същество, приемане на нова, различна от правна гледна точка глоба.

35

В крайна сметка диспозитивът на решението от 15 юли 2015 г. и общата преценка, направена от Общия съд в това решение, показвали, че спорното решение е изменено в своята цялост. Заменящото действие се отнасяло едновременно до мотивите и до надценения размер на глобата. То довело до изменение, което налагало ясно разграничение между първоначално отменената глоба и глобата, която я замества, както и свързаните с нея правни последици.

36

Комисията смята, че твърденията по първото и второто основание са неоснователни.

37

В началото следва да се припомни, че системата за съдебен контрол по отношение на решенията на Комисията относно производства по прилагане на членове 101 и 102 ДФЕС се състои в контрол за законосъобразността на актовете на институциите, установен в член 263 ДФЕС, който в приложение на член 261 ДФЕС и по искане на жалбоподателя може да бъде допълнен с упражняването от Общия съд на правомощието за пълен съдебен контрол, що се отнася до санкциите, налагани в тази област от Комисията (решение от 25 юли 2018 г., Orange Polska/Комисия, C‑123/16 P, EU:C:2018:590, т. 104 и цитираната съдебна практика).

38

Обхватът на контрола за законосъобразност, предвиден в член 263 ДФЕС, обхваща всички елементи от решенията на Комисията относно производства по прилагане на членове 101 и 102 ДФЕС, по отношение на които Общият съд осигурява задълбочен контрол, както от правна, така и от фактическа страна, с оглед на изтъкнатите от жалбоподателя основания и предвид всички представени от него доказателства. В рамките на този контрол обаче юрисдикциите на Съюза не могат по никакъв повод да заменят мотивите на автора на съответния акт със собствените си мотиви (решение от 25 юли 2018 г., Orange Polska/Комисия, C‑123/16 P, EU:C:2018:590, т. 105 и цитираната съдебна практика).

39

Когато обаче упражнява правомощието си за пълен съдебен контрол, предвидено в член 261 ДФЕС и в член 31 от Регламент № 1/2003, съдът на Съюза е оправомощен не само да извършва контрол за законност на санкцията, но и да замени със собствената си преценка за определянето на размера на тази санкция преценката на Комисията, автор на акта, в който първоначално е определен този размер. Следователно съдът на Съюза може да измени обжалвания акт, дори при липсата на отмяна, с цел да отмени, намали или увеличи наложената глоба, като при упражняването на това правомощие той взема предвид всички фактически обстоятелства (решение от 25 юли 2018 г., Orange Polska/Комисия, C‑123/16 P, EU:C:2018:590, т. 106 и цитираната съдебна практика).

40

Така от практиката на Съда следва, че правомощието за пълен съдебен контрол, с което разполага Общият съд на основание член 31 от Регламент № 1/2003, което му позволява да отмени, да намали или да увеличи наложената от Комисията глоба, се отнася и се ограничава до размера на първоначално наложената от Комисията глоба (вж. в този смисъл решения от 16 юни 2022 г., Sony Optiarc и Sony Optiarc America/Комисия, C‑698/19 P, EU:C:2022:480, т. 92).

41

Освен това за разлика от произтичащото от член 23 от Регламент № 1/2003, който предоставя на Комисията правомощието да налага глоби за нарушение на правилата на конкуренция, член 31 от този регламент предоставя на Общия съд правомощие за пълен съдебен контрол, което е неразделна част от правомощието му да се произнася по жалбите срещу решенията, с които Комисията е наложила такава глоба. Следователно последната разпоредба няма за цел да оправомощи Общия съд да наложи нова глоба, различна от правна гледна точка от определената от Комисията, а да допълни съдебния контрол, като позволи на Общия съд да измени размера на първоначално наложената глоба.

42

Ето защо следва да се подчертае, както прави Общият съд в точка 99 от обжалваното съдебно решение, че когато съдът на Съюза заменя преценката на Комисията със своята собствена преценка, в решението на Комисията той замества първоначално определения в това решение размер с такъв, който произтича от собствената му преценка. Следователно поради заменящото действие на постановеното от съда на Съюза съдебно решение се счита, че решението на Комисията винаги е било това, което произтича от преценката на този съд.

43

В случая в решението от 15 юли 2015 г. Общият съд най-напред приема, че Комисията е допуснала грешки в преценката на способността за плащане на жалбоподателите по смисъла на точка 35 от Насоките от 2006 г. След това, упражнявайки правомощието си за пълен съдебен контрол, поискано от жалбоподателите, тъй като те са поискали от Общия съд не само да отмени спорното решение, но и да намали наложената глоба, въз основа на представените от страните доказателства относно финансовото положение на жалбоподателите, което се е променило след приемането на спорното решение, той констатира, че последните нямат основание да твърдят, че трябва да им бъде намалена посочената глоба поради неспособността им за плащане по мотиви, аналогични на предвидените в точка 35 от Насоките от 2006 г.

44

Като се има предвид, че по този начин в решението от 15 юли 2015 г. Общият съд е упражнил правомощието си за пълен съдебен контрол, в точка 98 от обжалваното съдебно решение той правилно се е основал на решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия (T‑275/94, EU:T:1995:141, т. 58 и 60), от което е видно, че при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол съдът на Съюза няма правомощие да замени наложената от Комисията глоба с нова, различна от правна гледна точка от нея, и че въз основа на това в точка 102 от обжалваното съдебно решение стига до извода, че тъй като в случая изменената от Общия съд глоба в решението от 15 юли 2015 г. не е нова, тя е изискуема от 4 януари 2011 г.

45

В това отношение следва да се отбележи, че нито начинът, по който Общият съд е определил размера на глобата, нито естеството на взетите предвид от него обстоятелства, когато е заменил преценката на Комисията със собствената си преценка в решението от 15 юли 2015 г., могат да доведат до извода, че така изменената глоба представлява нова глоба, която от правна гледна точка е различна от наложената от Комисията в спорното решение.

46

Вярно е, че в точка 2 от диспозитива на решението от 15 юли 2015 г. Общият съд отменя член 2, точка 8 от спорното решение, с който на жалбоподателите е наложена глоба, и в точки 4—6 от този диспозитив определя различните размери на изменената глоба, които съответстват на размера на глобата, наложена със спорното решение. Това обстоятелство обаче, както отбелязва генералният адвокат в точка 55 от заключението си, не може да се разбира като израз на волята на Общия съд да наложи нова глоба, която от правна гледна точка се различава от определената от Комисията глоба.

47

Всъщност, когато при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол съдът на Съюза заменя със своята преценка за определянето на размера на глобата преценката на Комисията, като определя нов размер, тази замяна по необходимост предполага отмяна на първоначално определения от Комисията размер на глобата, независимо дали в съдебното решение изрично се посочва или не тази отмяна.

48

Следователно, макар, разбира се, да е за предпочитане, доколкото е възможно, Общият съд да следва единна редакционна практика, все пак не може да се изведе никаква особена правна последица от факта, че след упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол Общият съд е избрал в диспозитива да не посочи, че заменя глобата с нов размер, евентуално идентичен с определения преди това, а да посочи най-напред, че отменя размера на наложената от Комисията глоба, а след това — че налага на жалбоподателите глоба в същия размер.

49

От гореизложеното следва, че тъй като предпоставката, на която се основават първото и второто основание, е погрешна, тези основания трябва да се отхвърлят по същество, без да е необходимо да се разглеждат по-подробно различните оплаквания, изтъкнати от жалбоподателите в рамките на посочените основания.

50

С третото си основание жалбоподателите упрекват Общия съд, че е нарушил правото им на справедлив съдебен процес.

51

Според жалбоподателите Общият съд е отхвърлил всички изложени пред него основания, като се е основал само на един мотив, а именно че глобата, произтичаща от решението от 15 юли 2015 г., не е „нова“ глоба.

52

Макар да признават, че съществува връзка между тези основания, жалбоподателите поддържат, че това обстоятелство все пак не е трябвало да бъде достатъчно, за да позволи на Общия съд да отхвърли по този начин всички посочени основания. За да гарантира ефективна съдебна защита, Общият съд трябвало да разгледа поотделно и подробно всички изтъкнати основания. От мотивите на обжалваното съдебно решение обаче не следвало, че Общият съд е извършил такава проверка.

53

Комисията поддържа, че третото основание също е напълно необосновано.

54

В точки 129 и 130 от обжалваното съдебно решение Общият съд отбелязва, че изтъкнатите пред него второ, трето и четвърто основание изхождат от предпоставката, посочена в рамките на първото изтъкнато пред него основание, че наложената от Комисията глоба е отменена и заменена с „глоба, наложена по съдебен ред“. Като приема, че тази предпоставка е била оборена при разглеждането на първото основание, Общият съд отхвърля второто, третото и четвъртото основание по същество, без да разглежда доводите в тяхна подкрепа.

55

По този начин Общият съд по никакъв начин не е нарушил правото на справедлив съдебен процес, нито, доколкото жалбоподателите са имали намерение да повдигнат такова оплакване, е мотивирал недостатъчно извода, до който е стигнал.

56

Всъщност, както в настоящото производство по обжалване, всички доводи на жалбоподателите относно основания от второ до пето, изложени пред Общия съд, се основават на предпоставката, че наложената от Комисията глоба е била отменена и заменена с „глоба, наложена по съдебен ред“. Тъй като обаче тази предпоставка е неточна, както впрочем бе потвърдено при разглеждането на първото и второто основание, изложени в рамките на настоящата жалба, изобщо не е необходимо Общият съд да излага по-подробно мотиви за отхвърлянето на изтъкнатите пред него второ, трето и четвърто основание.

57

Следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда задължението на Общия съд по член 36 и член 53, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз да мотивира решенията си, не изисква от него да излага изчерпателно и да посочва поединично всички представени от страните по спора съображения. Следователно мотивите могат да бъдат и имплицитни, при условие че дават възможност на заинтересованите лица да се запознаят с причините, на които се основава решението, чиято отмяна се иска, а на Съда — да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя контрол в рамките на производство по обжалване (решение от 7 март 2024 г., Nevinnomysskiy Azot и NAKAzot/Комисия, C‑725/22 P, EU:C:2024:217, т. 131 и цитираната съдебна практика).

58

С доводите, обобщени в точка 52 от настоящото решение, жалбоподателите обаче не доказват, нито дори твърдят, че не са могли да се запознаят с основанията за обжалваното съдебно решение. Напротив, от тези доводи е видно, че мотивите на обжалваното съдебно решение са позволили на жалбоподателите да се запознаят с мотивите, на които се е основал Общият съд. То също така позволява на Съда да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя контрол в рамките на настоящото производство по обжалване.

59

Ето защо третото основание следва да се отхвърли по същество.

60

Тъй като нито едно от основанията, изтъкнати от жалбоподателите в подкрепа на жалбата им, не е уважено, тя следва да се отхвърли в своята цялост.

61

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски.

62

В съответствие с член 138, параграф 1 от този процедурен правилник, приложим в производството по обжалване съгласно член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

63

След като Комисията е направила искане за осъждането на жалбоподателите и последните са загубили делото, те трябва да бъдат осъдени да заплатят съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: