–

за австрийското правителство, от A. Posch, J. Schmoll и V.‑S. Strasser, в качеството на представители,

–

за белгийското правителство, от M. Jacobs, A. Van Baelen и M. Van Regemorter, в качеството на представители,

–

за чешкото правителство, от A. Edelmannová, M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за германското правителство, от J. Möller и A. Hoeschet, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman, M. H. S. Gijzen и C. S. Schillemans, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от A. Azéma, B. Eggers, L. Grønfeldt и A. Katsimerou, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9), както и на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (ОВ L 348, 2008 г., стр. 98), и в частност на член 5 от нея.

2

Запитването е отправено в рамките на спор между AA, гражданин на трета държава, и Bundesamt für Fremdenwesen und Asyl (Федерална служба за имиграция и убежище, Австрия) (наричана по-нататък „Службата“) по повод на приетото от последната решение, с което отнема на AA статута му на бежанец, отказва да му предостави субсидиарна закрила или пък разрешение за пребиваване по наложителни причини, приема решение за връщането му, заедно със забрана за пребиваване, и определя срок за доброволно напускане.

3

Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 189, стр. 150, № 2545 (1954), влиза в сила на 22 април 1954 г. Тя е допълнена с Протокола за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. (по-нататък „Женевската конвенция“).

4

Член 33 от тази конвенция гласи:

„1.   Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („rеfоulеr“) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.

2.   От облагите от тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за който има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна“.

5

Член 2, параграф 2 от Директива 2008/115 предвижда:

„Държавите членки могат да решат да не прилагат настоящата директива за граждани на трети страни:

6

Член 3, точка 3 от тази директива има следния текст:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

7

Член 5 от посочената директива гласи:

„При прилагането на настоящата директива държавите членки надлежно вземат предвид:

и спазват принципа на „забрана за връщане“.

8

Член 6, параграф 1 от същата директива предвижда:

„Държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, без да се засягат изключенията, посочени в параграфи 2—5“.

9

Член 8, параграф 1 от Директива 2008/115 има следния текст:

„Държавите членки предприемат всички необходими мерки, за да изпълнят принудително решението за връщане, ако не е бил предоставен срок за доброволно напускане […] или ако задължението за връщане не е било изпълнено в рамките на предоставения […] срок за доброволно напускане“.

10

Член 9, параграф 1, буква б) от тази директива гласи следното:

„Държавите членки отлагат извеждането:

11

Съображение 16 от Директива 2011/95 има следния текст:

„Настоящата директива зачита основните права и съблюдава принципите, признати по-специално в Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). По-специално настоящата директива има за цел да гарантира пълното зачитане на човешкото достойнство и правото на убежище на лицата, подали молба за убежище, и на придружаващите ги членове на тяхното семейство, и да насърчи прилагането на членове 1, 7, 11, 14, 15, 16, 18, 21, 24, 34 и 35 от посочената харта, и поради това следва да бъде изпълнена съответно“.

12

В член 2, буква г) от тази директива се уточнява следното:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

13

Член 14, параграф 4 от посочената директива гласи:

„Държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, предоставен от правителствен, административен, съдебен или квазисъдебен орган, да го прекратят или да откажат да го подновят, когато:

14

Член 21, параграф 2 от същата директива има следния текст:

„Когато това не им е забранено по силата на международните задължения, посочени в параграф 1, държавите членки могат да върнат бежанец, независимо от това дали той е признат официално за такъв, когато:

15

AA влиза незаконно на територията на Австрия на 10 декември 2014 г. и същия ден подава молба за международна закрила. С решение от 22 декември 2015 г. Службата му предоставя статут на бежанец.

16

На 22 март 2018 г. АА е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и три месеца и на глоба в размер на 180 дневни ставки за закана с престъпление, за разрушаване или повреждане на чуждо имущество, за незаконни дейности с наркотични вещества и за трафик на наркотични вещества. На 14 януари 2019 г. той е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца за причиняване на телесна повреда и за закана с престъпление. На 11 март 2019 г. е осъден на лишаване от свобода за срок от шест месеца за опит за телесна повреда. Изпълнението на всички тези наказания лишаване от свобода е отложено.

17

На 13 август 2019 г. на АА е наложена глоба за агресивно поведение спрямо служител на публичен контролен орган.

18

С решение от 24 септември 2019 г. Службата отнема на AA статута му на бежанец, отказва да му предостави субсидиарна закрила или пък разрешение за пребиваване по наложителни причини, постановява връщането му, заедно със забрана за пребиваване, и определя срок за доброволно напускане, като същевременно посочва, че извеждането му не е допустимо.

19

АА обжалва решението на Службата от 24 септември 2019 г. пред Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Австрия). Впоследствие той заявява, че оттегля жалбата си в частта, която се отнася до съдържащата се в диспозитива на това решение констатация за недопустимост на извеждането му.

20

На 16 юни и 8 октомври 2020 г. АА е осъден на лишаване от свобода за срок съответно от четири и пет месеца за телесна повреда и закана с престъпление, без постановените преди това отлагания на изтърпяването на наказанията да бъдат отменени.

21

С решение от 28 май 2021 г. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) отменя в оспорваните му части решението на Службата от 24 септември 2019 г. Този съд установява, че AA е осъден с влязла в сила присъда за извършването на особено тежко престъпление и че представлява заплаха за обществото. Той обаче преценява, че интересите на държавата членка на убежище и тези на съответния гражданин на трета държава да се ползва от международна закрила следва да се претеглят, като се държи сметка за обхвата и естеството на евентуалните мерки спрямо този гражданин в случай на отнемане на тази закрила. Предвид това, че при връщане в държавата му на произход AA би бил изложен на опасност от изтезания или смърт, посоченият съд приема, че неговите интереси надделяват над тези на Република Австрия.

22

Службата подава ревизионна жалба срещу това решение пред Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд, Австрия), който е запитващата юрисдикция.

23

Тази юрисдикция иска да установи дали, след като е констатирано, че съответният гражданин на трета държава е осъден с влязла в сила присъда за тежко престъпление и представлява заплаха за обществото, е необходимо за целите на прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 да се извършва претегляне на интересите, като се вземат предвид последиците при евентуално връщането на този гражданин в държавата му на произход.

24

Освен това посочената юрисдикция има съмнения дали е съвместимо с Директива 2008/115 да се приема решение за връщане в случаите, когато международната закрила е била отнета, но вече е установено, че извеждането към държавата на произход е недопустимо. Всъщност в такъв случай пребиваването на гражданина на трета държава би било търпяно в Австрия, без да е законно и без в действителност спрямо този гражданин да е издадено решение за връщане.

25

При тези обстоятелства Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

26

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че прилагането му е обвързано с условието да е установено, след претегляне на интересите, че общественият интерес от връщането на съответния гражданин на трета държава в държавата му на произход, надделява над интереса на същия гражданин от запазването на международната закрила с оглед на обхвата и естеството на евентуалните мерки, които биха могли да бъдат взети спрямо него при връщане в държавата му на произход.

27

Член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 гласи, че държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, когато като осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление лицето представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

28

От точки 27—42 от постановеното днес решение Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Бежанец, извършил тежко престъпление) (C‑8/22), следва, че за прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от същата директива е необходимо да са изпълнени две отделни условия, а именно, от една страна, съответният гражданин на трета държава да е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и от друга страна, да е установено, че той представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

29

При това положение, макар поставените по настоящото дело въпроси да не се отнасят до първото от тези условия, следва да се отбележи, както прави генералният адвокат в точка 51 от заключението си, че задача на запитващата юрисдикция е да провери дали това условие е изпълнено, като се увери, че поне едно от престъпленията, за които AA е осъден с влязла в сила присъда, трябва да се квалифицира като „особено тежко престъпление“ по смисъла на посочения член 14, параграф 4, буква б).

30

В това отношение е важно да се подчертае, че видно от точки 23—47 от постановеното днес решение Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Особено тежко престъпление) (C‑402/22), „особено тежко престъпление“ по смисъла на тази разпоредба е престъпление, което предвид специфичните си особености се характеризира с изключителна тежест, доколкото спада към престъпленията, които в най-голяма степен нарушават правния ред в съответното общество. За да се прецени дали престъплението, за което гражданинът на трета държава е осъден с влязла в сила присъда, е с такава степен на тежест, следва да се вземат предвид по-специално наказанието, предвидено и наложено за това престъпление, видът на последното, евентуалните отегчаващи или смекчаващи обстоятелства, наличието или липсата на умисъл, видът и размерът на причинените с престъплението вреди, както и проведеното за санкционирането му производство.

31

В точка 39 от това решение Съдът по-специално приема, че прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 може да бъде обосновано само в случаите на осъждане с влязла в сила присъда за престъпление, което взето самостоятелно отговаря на понятието „особено тежко престъпление“, тоест има посочената в предходната точка от настоящото решение степен на тежест, като уточнява, че тази степен на тежест не може да бъде достигната чрез кумулиране на отделни престъпления, нито едно от които само по себе си не представлява особено тежко престъпление.

32

Що се отнася до второто от условията, посочени в точка 28 от настоящото решение, от точки 46—65 от постановеното днес решение Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Бежанец, извършил тежко престъпление) (C‑8/22), следва, че мярка по въпросния член 14, параграф 4, буква б) може да бъде приета само когато съответният гражданин на трета държава представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото в държавата членка, в която се намира. При преценката налице ли е такава заплаха задача на компетентния орган е да извърши оценка на всички обстоятелства по конкретния случай.

33

Освен това, както се отбелязва в точки 66—70 от това решение, този орган трябва да претегли, от една страна, заплахата, която съответният гражданин на трета държава представлява за обществото в държавата членка, в която се намира, и от друга страна, правата, които в съответствие с Директива 2011/95 трябва да се гарантират на лицата, отговарящи на материалноправните условия по член 2, буква г) от тази директива, за да определи дали приемането на мярка по член 14, параграф 4, буква б) от посочената директива е пропорционално на тази заплаха.

34

В случая с оглед на поставените от запитващата юрисдикция въпроси следва да се определи дали при претеглянето на въпросните интереси член 14, параграф 4, буква б) от същата директива освен това задължава държавите членки да вземат предвид последиците за съответния гражданин на трета държава или за обществото на държавата членка, в която той се намира, от евентуалното му връщане в държавата му на произход.

35

В това отношение несъмнено следва да се отбележи, че хипотезите по член 14, параграф 4 от Директива 2011/95, в които държавите членки могат да отнемат или да откажат да предоставят статут на бежанец, по същество съответстват на хипотезите, при които последните могат да върнат бежанец на основание член 21, параграф 2 от тази директива и член 33, точка 2 от Женевската конвенция (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец), C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 93).

36

Докато в такива хипотези обаче член 33, точка 2 от Женевската конвенция лишава бежанеца от възможността да се ползва от принципа на забрана за връщане в страна, в която животът или свободата му могат да бъдат застрашени, член 21, параграф 2 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува и прилага, както се потвърждава от съображение 16 от тази директива, при зачитане на правата, гарантирани от Хартата, по-специално в член 4 и в член 19, параграф 2 от нея, които абсолютно забраняват изтезанията и нечовешкото и унизително отношение или наказание, независимо от поведението на съответното лице, както и извеждането към държава, в която съществува сериозен риск дадено лице да бъде подложено на такова отношение. Следователно държавите членки не могат да изведат, експулсират или екстрадират чужденец, когато са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че в държавата, в която се изпраща, ще е изложен на реална опасност от третиране, което е забранено от член 4 и член 19, параграф 2 от Хартата (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец), C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 94).

37

При това положение, когато връщането на бежанец, попадащо в някоя от хипотезите по член 14, параграф 4 и член 21, параграф 2 от Директива 2011/95, би го изложило на опасност от нарушаване на основните му права, заложени в член 4 и член 19, параграф 2 от Хартата, съответната държава членка не може да дерогира принципа на забрана за връщане по член 33, точка 2 от Женевската конвенция (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец), C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 95).

38

При тези условия, доколкото член 14, параграф 4 от Директива 2011/95 предвижда в посочените в него хипотези възможността за държавите членки да отнемат статута на бежанец по смисъла на тази директива, докато, от своя страна, член 33, точка 2 от Женевската конвенция, позволява връщането на бежанец, попадащ в някоя от тези хипотези, в страна, в която животът или свободата му могат да бъдат застрашени, правото на Съюза предвижда международна закрила за съответните бежанци, която е по-широка от гарантирана в посочената конвенция (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец), C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 96).

39

От това следва, че в съответствие с правото на Съюза компетентният орган може да е оправомощен да отнеме на основание член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 предоставения на гражданин на трета държава статут на бежанец, без непременно да е допустимо да постанови извеждането на този гражданин към държавата му на произход.

40

От процесуална гледна точка такова извеждане би предполагало освен това да се приеме решение за връщане при спазване на материалните и процедурните гаранции в Директива 2008/115, която предвижда по-специално в член 5, че при прилагането на тази директива държавите членки са длъжни да спазват принципа на забрана за връщане.

41

При това положение не би могло да се счита, че отнемането на статута на бежанец на основание член 14, параграф 4 от Директива 2011/95 предполага изразяване на становище по въпроса — който е различен — дали лицето може да бъде изведено към държавата му на произход (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2010 г., B и D, C‑57/09 и C‑101/09, EU:C:2010:661, т. 110).

42

Следователно последиците за съответния гражданин на трета държава или за обществото в държавата членка, в която се намира той, от евентуалното му връщане в държавата на произход се вземат предвид не при приемането на решението за отнемане на статута на бежанец, а евентуално когато компетентният орган предвижда да издаде решение за връщане на въпросния гражданин.

43

С оглед на горното на първия въпрос следва да се отговори, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за прилагането му е необходимо компетентният орган да установи, че отнемането на статута на бежанец e мярка, която е пропорционална с оглед на заплахата, която съответният гражданин на трета държава представлява за основен интерес на обществото в държавата членка, в която се намира. За целта този компетентен орган трябва да претегли тази заплаха и правата, които в съответствие с тази директива трябва да бъдат гарантирани на лицата, отговарящи на материалноправните условия по член 2, буква г) от нея, без обаче да е длъжен освен това да проверява дали общественият интерес от връщането на въпросния гражданин на трета държава в държавата му на произход надделява над интереса на същия гражданин от запазването на международната закрила с оглед на обхвата и естеството на евентуалните мерки, които биха били взети спрямо него в случай на връщане в държавата му на произход.

44

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали Директива 2008/115, и по-специално член 5 от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска спрямо гражданин на трета държава да се приема решение за връщане, когато е установено, че по силата на принципа на забрана за връщане извеждането на този гражданин към предвидената държава на местоназначение е изключено за неопределен срок.

45

Следва да се подчертае, първо, че при спазване на изключенията, предвидени в член 2, параграф 2 от Директива 2008/115, последната се прилага за всеки гражданин на трета държава, който пребивава незаконно на територията на държава членка. Освен това, след като гражданин на трета държава попада в приложното поле на тази директива, по принцип спрямо него трябва се прилагат предвидените в нея общи стандарти и процедури за връщането му, и то докато престоят му не бъде евентуално узаконен (решение от 22 ноември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис), C‑69/21, EU:C:2022:913, т. 52).

46

В тази връзка, от една страна, от член 6, параграф 1 от Директива 2008/115 следва, че след като е установена незаконността на престоя, по отношение на всеки гражданин на трета държава — без да се засягат изключенията, предвидени в параграфи 2—5 от този член, и при стриктно спазване на изискванията по член 5 от тази директива — се издава решение за връщане, което трябва да определи в коя от посочените в член 3, точка 3 от Директива 2008/115 трети държави той трябва да бъде изведен (решение от 22 ноември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис), C‑69/21, EU:C:2022:913, т. 53).

47

В това отношение е важно да се отбележи, че гражданин на трета държава, чийто статут на бежанец е отнет, трябва да се счита за незаконно пребиваващ, освен ако държавата членка, в която се намира, му е предоставила разрешение за пребиваване на друго основание.

48

От друга страна, държава членка не може да пристъпи към извеждане на незаконно пребиваващ гражданин на трета държава по силата на член 8 от Директива 2008/115, без преди това по отношение на този гражданин да е прието решение за връщане при спазване на установените от тази директива материални и процесуални гаранции (решение от 22 ноември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис), C‑69/21, EU:C:2022:913, т. 54).

49

Второ, член 5 от Директива 2008/115, който представлява общо правило, обвързващо държавите членки от момента на прилагането на тази директива, задължава компетентния национален орган да спазва на всички етапи от процедурата за връщане принципа на забраната за връщане, гарантиран като основно право в член 18 от Хартата, във връзка с член 33 от Женевската конвенция, както и в член 19, параграф 2 от Хартата. Това важи по-специално когато този орган възнамерява, след като изслуша заинтересованото лице, да приеме по отношение на него решение за връщане (вж. в този смисъл решение от 22 ноември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис), C‑69/21, EU:C:2022:913, т. 55).

50

При това положение член 5 от Директива 2008/115 не допуска спрямо гражданин на трета държава да бъде издадено решение за връщане, когато това решение посочва като държава на местоназначение държава, по отношение на която има сериозни и потвърдени основания да се смята, че в случай на изпълнение на посоченото решение този гражданин ще бъде изложен на реална опасност от отношение, което противоречи на член 18 или на член 19, параграф 2 от Хартата (решение от 22 ноември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис), C‑69/21, EU:C:2022:913, т. 56).

51

Именно такава е хипотезата, когато, както в случая по главното производство, компетентният орган предвижда връщането на гражданин на трета държава в държавата му на произход, но вече е констатирал, че принципът на забрана за връщане не допуска това.

52

С оглед на горното на втория въпрос следва да се отговори, че член 5 от Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска спрямо гражданин на трета държава да се приема решение за връщане, когато е установено, че по силата на принципа на забрана за връщане извеждането на този гражданин към предвидената държава на местоназначение е изключено за неопределен срок.

53

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: