–

за GV, от D. Shortall, SC, P. Brazil, BL, и S. Kirwan, solicitor,

–

за Chief Appeals Officer, Social Welfare Appeals Office, Minister for Employment Affairs and Social Protection, Ирландия и Attorney General, от M. Browne, Chief State Solicitor, A. Delaney и A. Joyce, в качеството на представители, подпомагани от N. J. Travers, SC, и A. Carroll, BL,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за датското правителство, от M. Jespersen, C. Maertens, V. Pasternak Jørgensen, M. Søndahl Wolff и Y. T. Thyregod Kollberg, в качеството на представители,

–

за германското правителство, от J. Möller, R. Kanitz и N. Scheffel, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от E. Montaguti и J. Tomkin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 7, параграф 1, буква г) от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, 2004 г., стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56).

2

Запитването е отправено във връзка със спор между GV, от една страна, и Chief Appeals Officer (Началник на службата по жалбите, Ирландия), Social Welfare Appeals Officer (Служба по жалбите в областта на социалното подпомагане, Ирландия), Minister for Employment Affairs and Social Protection (Министър по въпросите на заетостта и социалната защита, Ирландия), Ирландия и Attorney General (Главен прокурор, Ирландия), от друга страна, относно отпускането на помощ за инвалидност на GV (наричана по-нататък „помощта за инвалидност“).

3

Дял III от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (ОВ L 166, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82 и поправка в OB L 33, 2008 г., стр. 12, наричан по-нататък „Регламент № 883/2004“) съдържа глава 9, озаглавена „Специални парични обезщетения без плащане на вноски“. Включеният в тази глава член 70 е озаглавен „Обща разпоредба“ и предвижда:

„1.   Настоящият член се прилага за специални парични обезщетения, независещи от вноски, предоставяни съгласно законодателство, което поради персоналния си обхват, целите и/или условията за придобиване на права, се характеризира едновременно като социално осигурително законодателство по член 3, параграф 1 и като социално подпомагане.

2.   За целите на тази глава „специални парични обезщетения без плащане на вноски“ са тези, които:

[…]

[…]“.

4

Приложение X към посочения регламент, в което са изброени „[с]пециални[те] парични обезщетения, независещи от вноски“ по смисъла на член 70, параграф 2, буква в) от същия регламент, предвижда, че що се отнася до Ирландия, тези обезщетения включват и „помощ[та] за инвалидност (Консолидиран закон за социалното подпомагане от 2005 г., част 3, глава 10)“.

5

Член 7 от Регламент (ЕС) № 492/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2011 година относно свободното движение на работници в Съюза (ОВ L 141, 2011 г., стр. 1) предвижда в параграфи 1 и 2 следното:

„1.   Работник, който е гражданин на държава членка, не може поради своето гражданство да бъде третиран на територията на друга държава членка различно от работниците — нейни граждани[,] по отношение на условията за наемане и условията на труд, и по-специално, по отношение на трудовото възнаграждение, уволнението и ако остане безработен — на възстановяването или новото наемане на работа.

2.   Той има право на същите социални и данъчни предимства, както работниците местни граждани“.

6

Съгласно съображения 3 и 5 от Директива 2004/38:

[…]

7

Член 2 от тази директива, озаглавен „Определения“, гласи в точка 2, буква г) следното:

„За целите на настоящата директива:

8

Член 3 от посочената директива, озаглавен „Бенефициенти“, предвижда в параграф 1 следното:

„Настоящата директива се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства (така, както са определени в член 2, точка 2[)], които ги придружават или се присъединяват към тях“.

9

Глава III от Директива 2004/38 е озаглавена „Право на пребиваване“ и съдържа в частност членове 7—14.

10

Посоченият член 7, озаглавен „Право на пребиваване за повече от три месеца“, гласи в параграф 1 следното:

„Всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако те:

11

Член 14 от тази директива, озаглавен „Запазване на правото на пребиваване“, гласи в параграф 2 следното:

„Гражданите на Съюза и членовете на техните семейства притежават правото на пребиваване, предвидено в членове 7, 12 и 13, дотогава, докато отговарят на условията, посочени в тези членове.

В конкретните случаи, при които съществува основателно съмнение относно това, дали гражданин на Съюза или членове на неговото/нейното семейство отговарят на условията, посочени в членове 7, 12 и 13, държавите членки имат право да проверяват дали тези условия са изпълнени. Проверката не се извършва регулярно“.

12

Член 16, параграф 1 от посочената директива, който се съдържа в глава IV от нея, озаглавена „Право на постоянно пребиваване“, гласи:

„Граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава. Това право не зависи от условията, предвидени в глава III“.

13

Ирландската правна уредба, с която се транспонира Директива 2004/38, се съдържа в European Communities (Free Movement of Persons) Regulations 2015 (Правилник за Европейските общности (свободно движение на лица) от 2015 г.), заменил, считано от 1 февруари 2016 г., European Communities (Free Movement of Persons) (no 2) Regulations 2006 (Правилник за Европейските общности (свободно движение на лица) (№ 2) от 2006 г.) от 18 декември 2006 г. (наричан по-нататък „Правилникът от 2015 г.“).

14

Съгласно член 3, параграф 5, буква b) от Правилника от 2015 г. „член на семейство, отговарящ на условията“ е:

15

Правото на пребиваване в Ирландия е уредено в член 6 от този правилник, като параграф 3, буква а) от него гласи:

„Граждани на Съюза […] могат да пребивават в страната за период, по-дълъг от три месеца, ако:

16

Член 11, параграф 1 от посочения правилник предвижда условията за запазване на правото на пребиваване в Ирландия. Тази разпоредба гласи:

„Лице, което пребивава в страната по силата на членове 6, 9 или 10, има право да продължи да пребивава в нея, докато отговаря на съответната разпоредба на съответния член и не се превръща в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на държавата“.

17

Член 210, параграфи 1 и 9 от Social Welfare Consolidation Act 2005 (Консолидиран закон за социалното подпомагане от 2005 г., наричан по-нататък „Законът от 2005 г.“) гласи:

„1.   Ако в настоящия закон не е предвидено друго, помощ („помощ за инвалидност“) се отпуска, когато

[…]

9.   Помощ за инвалидност по настоящия член се отпуска само ако лицето има обичайно местопребиваване в страната“.

18

Съгласно член 246, параграфи 1 и 5 от Закона от 2005 г.:

„1.   Съдържащото се във всяка от посочените в параграф 3 разпоредби изискване лицето да има обичайно местопребиваване в страната, означава лицето:

[…]

5.   Независимо от параграфи 1—4 и при спазване на параграф 9 лице, което няма право да пребивава в страната, не се счита за целите на настоящия закон за лице с обичайно местопребиваване в страната.

[…]“.

19

GV, румънска гражданка, е майка на AC, също румънска гражданка, която пребивава и работи в Ирландия. АС е и ирландска гражданка по натурализация.

20

В периода между 2009 г. и 2016 г. GV е пребивавала в Ирландия по различни поводи, като винаги се е връщала в Румъния или в Испания. Освен това тя е била финансово зависима от дъщеря си, която периодично ѝ изпращала пари.

21

От 2017 г. GV пребивава в Ирландия с дъщеря си. На 28 септември 2017 г. GV подава молба за отпускане на помощ за инвалидност на основание на Закона от 2005 г. поради влошаването на здравословното ѝ състояние вследствие на артрита, от който страда.

22

Запитващата юрисдикция уточнява, че тази помощ, чиято цел е да предпазва от бедност, е социална помощ, която се изплаща, без да е необходимо съответното лице да е правило социалноосигурителни вноски. Освен това от акта за преюдициално запитване е видно, че за да има право да получава тази помощ, лицето трябва да отговаря на определени условия, а именно условия, свързани с възрастта, увреждането и средствата. От друга страна, ирландското право не допуска изплащането на въпросната помощ на лица, които нямат обичайно местопребиваване в Ирландия, каквито са лицата, които не притежават право да пребивават в тази държава членка. Накрая, тази юрисдикция припомня, че помощта за инвалидност е „специално парично обезщетение, независещо от вноски“ по смисъла на Регламент № 883/2004.

23

С решение от 27 февруари 2018 г. подадената от GV молба за отпускане на помощ за инвалидност е отхвърлена. Жалбата на GV срещу това решение пък е отхвърлена с решение от 12 февруари 2019 г. Основание за отхвърлянето и на молбата, и на жалбата е обстоятелството, че GV няма право да пребивава в Ирландия.

24

Решението от 12 февруари 2019 г. е преразгледано след молба, подадена от името на GV от неправителствена организация. С решение от 2 юли 2019 г. съответният служител по жалбите (appeals officer) приема, че GV, като пряк роднина по възходяща линия, който е на издръжка на работещ в Ирландия гражданин на Съюза, има право на пребиваване, но не и на социална помощ.

25

До началника на службата по жалбите е подадена молба за преразглеждане. С решение от 23 юли 2019 г. последният потвърждава, че GV няма право на помощта за инвалидност, тъй като в съответствие с член 11, параграф 1 от Правилника от 2015 г., ако ѝ бъде отпусната тази помощ, ще се превърне в неприемлива тежест за националната система за социално подпомагане и съответно вече няма да има право на пребиваване.

26

GV обжалва това решение пред High Court (Висш съд, Ирландия). С решение от 29 май 2020 г. този съд отменя решението от 23 юли 2019 г. В решението си посоченият съд приема в частност, че член 11, параграф 1 от Правилника от 2015 г. е несъвместим с Директива 2004/38, тъй като обвързва правото на пребиваване на член на семейството на ирландски гражданин, като GV, с условието този член на семейството да не се превръща в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на държавата. Според същия съд, когато се установи, към момента, в който въпросният член на семейството се присъединява към гражданина на Съюза, че той е зависим от този гражданин на Съюза, не се изисква той да продължава да е на издръжка на гражданина на Съюза, за да може да продължи да пребивава в приемащата държава членка.

27

Началникът на службата по жалбите и министърът по въпросите на заетостта и социалната защита обжалват това съдебно решение пред Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия), който е запитващата юрисдикция.

28

От акта за преюдициално запитване е видно, че според министъра по въпросите на заетостта и социалната защита съдържащото се в член 2, точка 2, буква г) от Директива 2004/38 определение на понятието „член на семейството“ включва изискване членът на семейството да продължава да е на издръжка на съответния гражданин на Съюза, докато се позовава на производното право на пребиваване. Така, когато отношението на зависимост между този член на семейството и този гражданин на Съюза престане да съществува, по-специално поради изплащането на социална помощ като тази за инвалидност, въпросният член на семейството, който тогава ще стане финансово зависим от системата за социално подпомагане на приемащата държава членка, вече нямало да има такова право на пребиваване. Подобно тълкуване, от една страна, се потвърждавало както от текста на тази разпоредба, така и от текста на член 14, параграф 2 от тази директива, и от друга страна, не било в противоречие с практиката на Съда.

29

Запитващата юрисдикция посочва, че от своя страна GV поддържа по същество, че член 11, параграф 1 от Правилника от 2015 г. е незаконосъобразен, тъй като достъпът до социална помощ на лице, което е член на семейството на работник, гражданин на Съюза, и което има производно право на пребиваване, основано на зависимостта си от този работник, гражданин на Съюза, е обвързан с условието, отнасящо се до „неприемливата тежест за системата за социално подпомагане на държавата“, въпреки че такова условие не фигурира в член 7 от Директива 2004/38. Според GV практиката на Съда относно понятието „зависимост“ потвърждава гледището ѝ. Освен това доводът, изтъкнат от министъра по въпросите на заетостта и социалната защита, би нарушил правото ѝ на еднакво третиране, гарантирано с член 24, параграф 1 от тази директива.

30

В този контекст Court of appeal (Апелативен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

31

С молба, подадена в секретариата на Съда на 19 март 2023 г. след представянето на заключението на генералния адвокат, ответниците в главното производство искат да се постанови възобновяване на устната фаза на производството на основание член 83 от Процедурния правилник на Съда.

32

В подкрепа на искането си тези ответници по същество изтъкват, че в заключението си, предлагайки да се възприеме широко тълкуване на понятието „зависимост“ съгласно член 2, точка 2, буква г) и член 7, параграф 1, буква г) от Директива 2004/38 — тоест да се приеме, че това понятие обхваща и нуждата от „емоционална подкрепа“ и следователно нужди, които могат да бъдат различни от материалните, и в частност финансовите — генералният адвокат е излязъл извън предмета на спора в главното производство и съответно е предложил произнасяне ultra petita.

33

Освен това въпросът дали посоченото понятие би могло да включва изцяло или отчасти зависимост от емоционално естество, не бил обсъждан нито в писмената фаза на производството, нито в съдебното заседание. Така делото трябвало да се реши въз основа на довод, който не е бил обсъден от страните или заинтересованите субекти по член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз.

34

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 252, втора алинея ДФЕС генералният адвокат представя публично, при пълна безпристрастност и независимост, мотивирани заключения по делата, за които съгласно Статута на Съда на Европейския съюз се изисква неговото произнасяне. Съдът не е обвързан нито от това заключение, нито от мотивите, въз основа на които генералният адвокат стига до него (решение от 12 май 2022 г., Schneider Electric и др., C‑556/20, EU:C:2022:378, т. 30 и цитираната съдебна практика).

35

Освен това Съдът е уточнил, че несъгласието на заинтересован субект по член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз със заключението на генералния адвокат, независимо какви въпроси той разглежда в него, само по себе си не може да съставлява основание за възобновяване на устната фаза на производството (решение от 12 май 2022 г., Schneider Electric и др., C‑556/20, EU:C:2022:378, т. 32 и цитираната съдебна практика).

36

Безспорно в съответствие с член 83 от своя процедурен правилник Съдът може във всеки момент, след като изслуша генералния адвокат, да постанови възобновяване на устната фаза на производството, по-специално когато счита, че делото не е напълно изяснено, когато след закриване на тази фаза някоя от страните посочи нов факт от решаващо значение за решението на Съда или когато делото трябва да се реши въз основа на довод, който не е бил обсъден от страните или заинтересованите субекти по член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз.

37

В случая обаче Съдът разполага с всички необходими данни, за да се произнесе, и делото не трябва да се реши въз основа на довод, който не е бил обсъден в писмената и устната фаза на производството. В това отношение следва да се отбележи, че въпросът за обхвата на понятието „зависимост“ по смисъла на член 2, точка 2, буква г) и член 7, параграф 1, буква г) от Директива 2004/38, и по-специално дали тази зависимост може да е от емоционално естество, бе обсъден по-конкретно в съдебното заседание.

38

Освен това искането за възобновяване на устната фаза на производството не съдържа никакъв нов факт от решаващо значение за решението на Съда по това дело.

39

При това положение, след изслушване на генералния адвокат, Съдът прецени, че няма основание за възобновяване на устната фаза на производството.

40

Като начало следва да се отбележи, че макар запитващата юрисдикция формално да ограничава въпросите си само до тълкуването на Директива 2004/38, това обстоятелство не е пречка Съдът да ѝ предостави всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които могат да бъдат полезни за решаването на делото, с което е сезирана, независимо дали тази юрисдикция е посочила съответните разпоредби във въпросите си (решение от 14 ноември 2017 г., Lounes, C‑165/16, EU:C:2017:862, т. 28 и цитираната съдебна практика).

41

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че след като е упражнила свободата си на движение, пребивавайки и работейки в Ирландия, AC, румънска гражданка и дъщеря на GV, е придобила през 2016 г. ирландско гражданство по натурализация.

42

В това отношение следва да се припомни, че евентуалните права, които Директива 2004/38 предоставя на членовете на семейството на гражданин на Съюза, които самите са граждани на държава членка и придружават или се присъединяват към този гражданин на Съюза, са — за разлика от самостоятелните права, които тези членове могат да черпят от тази директива по силата на собственото си качество на граждани на Съюза — производни от правата, които въпросният гражданин на Съюза има вследствие на упражнената от него свобода на движение (вж. в този смисъл решение от 14 ноември 2017 г., Lounes, C‑165/16, EU:C:2017:862, т. 32 и цитираната съдебна практика).

43

Същевременно Директива 2004/38 урежда само условията за влизане и пребиваване на гражданите на Съюза в държавите членки, различни от държавата членка, на която са граждани. Всъщност, след като по силата на принцип на международното право държава членка не може да откаже на собствените си граждани правото да влязат на нейната територия и да останат там и следователно последните имат безусловно право на пребиваване там, тази директива няма как да урежда пребиваването на гражданин на Съюза в държавата членка, на която той е гражданин. Ето защо с оглед на съдебната практика, припомнена в предходната точка от настоящото решение, тя няма как да предоставя на територията на тази държава членка и производно право на пребиваване на членовете на семейството на този гражданин на Съюза (вж. в този смисъл решение от 14 ноември 2017 г., Lounes, C‑165/16, EU:C:2017:862, т. 33 и 37 и цитираната съдебна практика).

44

От изложеното по-горе следва, че в случая от момента на натурализацията на AC в Ирландия Директива 2004/38 по принцип вече не урежда нейното право на пребиваване в Ирландия, нито производното право на пребиваване, което евентуално имат членовете на семейството ѝ по смисъла на член 2, точка 2 от тази директива, например GV.

45

Съдът обаче е приел, че положението на гражданин на държава членка, който е упражнил свободата си на движение с преместването и законното си пребиваване на територията на друга държава членка, не може да се приравни на чисто вътрешно положение на единственото основание, че по време на това пребиваване този гражданин е придобил гражданството на приемащата държава членка в допълнение към гражданството си по произход. От това Съдът е заключил, че полезното действие на правата, предоставени на гражданите на Съюза с член 21, параграф 1 ДФЕС, изисква всеки гражданин на Съюза, намиращ се в такова положение, да може да продължи да се ползва в приемащата държава членка от правата, черпени от тази разпоредба, след като е придобил гражданството на тази държава членка евентуално в допълнение към гражданството си по произход, и по-специално да може да води нормален семеен живот във въпросната държава членка заедно с членовете на своето семейство (вж. в този смисъл решение от 14 ноември 2017 г., Lounes, C‑165/16, EU:C:2017:862, т. 49, 52 и 53).

46

Този член 21, параграф 1, който формулира по общ начин правото на всеки гражданин на Съюза свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите членки, намира специфичен израз по-конкретно в член 45 ДФЕС, уреждащ свободното движение на работници (вж. в този смисъл решение от 11 ноември 2021 г., MH и ILA (Пенсионни права при несъстоятелност), C‑168/20, EU:C:2021:907, т. 61 и цитираната съдебна практика).

47

Следователно полезното действие на правата, предоставени на работниците в Съюза с член 45, параграф 1 ДФЕС, изисква членовете на семейството на работник, гражданин на Съюза, който, след като е упражнил свободата си на движение, пребивавайки и работейки в приемащата държава членка, е придобил гражданството на тази държава членка, да могат да получат производно право на пребиваване.

48

Колкото до условията, при които на съответния член на семейството се предоставя производното право на пребиваване, те не трябва да бъдат по-строги от предвидените в Директива 2004/38 за предоставянето на право на пребиваване от същото естество на член на семейството на гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на свободно движение, като се е установил в държава членка, различна от тази, на която е гражданин. Всъщност, макар да не урежда случай като визирания в точка 45 от настоящото решение, тази директива трябва да се приложи по аналогия към този случай (вж. в този смисъл решение от 14 ноември 2017 г., Lounes, C‑165/16, EU:C:2017:862, т. 61 и цитираната съдебна практика).

49

Освен това следва да се припомни, че съгласно член 45, параграф 2 ДФЕС свободното движение на работници налага премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство, между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд. В специфичната област на предоставянето на социални предимства тази разпоредба е конкретизирана с член 7, параграф 2 от Регламент № 492/2011, в който се уточнява, че работникът, гражданин на държава членка, има право на територията на другите държави членки, на които не е гражданин, същите социални и данъчни предимства, както работниците местни граждани (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2020 г., Jobcenter Krefeld, C‑181/19, EU:C:2020:794, т. 44 и 78).

50

От цитираната в точки 45 и 48 от настоящото решение съдебна практика следва mutatis mutandis, че обстоятелството, че гражданин на държава членка, който се е преместил и пребивава в друга държава членка, впоследствие придобива гражданството на последната държава членка в допълнение към гражданството си по произход, не би могло да води до лишаването му от правото на равно третиране съгласно член 45, параграф 2 ДФЕС, така както същият е конкретизиран с член 7, параграф 2 от Регламент № 492/2011, и че условията за предоставянето на социални предимства не трябва да бъдат по-строги от визираните с последната разпоредба.

51

Именно с оглед на изложените по-горе съображения следва да се отговори на поставените въпроси, които в този контекст трябва да се разбират като отнасящи се до тълкуването на член 45 ДФЕС, така както същият е конкретизиран във вторичното право.

52

В това отношение е безспорно, видно от акта за преюдициално запитване, че GV е пряк роднина по възходяща линия на издръжка на работник, гражданин на Съюза, а именно AC, както към момента, в който се е присъединила към този работник в тази държава членка, така и към момента, в който е подала молба за отпускане на помощ за инвалидност. Министърът по въпросите на заетостта и социалната защита обаче счита по същество, че изплащането на тази помощ на GV би означавало, че тя вече ще е на издръжка не на дъщеря си, а на ирландската система за социално подпомагане. Ето защо, след като вече не отговаря на условието по член 2, точка 2, буква г) от Директива 2004/38, GV губела производното си право на пребиваване в приемащата държава членка, в съответствие с член 11, параграф 1 от Правилника от 2015 г., който обвързва възможността преките роднини по възходяща линия да запазят производното си право на пребиваване по-специално с условието да не се превръщат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка.

53

Именно в този контекст с преюдициалните си въпроси, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 45 ДФЕС, така както е конкретизиран с член 7, параграф 2 от Регламент № 492/2011, във връзка с Директива 2004/38, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която позволява на органите на тази държава членка да откажат да отпуснат социална помощ на пряк роднина по възходяща линия, който към момента на подаването на молбата за тази помощ е на издръжка на работник, гражданин на Съюза, и дори да му отнемат правото на повече от три месеца пребиваване, със съображението, че с отпускането на въпросната помощ този член на семейството вече няма да е на издръжка на работника, гражданин на Съюза, и съответно ще се превърне в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на посочената държава членка.

54

На първо място, съгласно текста на член 7, параграф 1, буква г) от Директива 2004/38, приложим по аналогия предвид цитираната в точка 48 от настоящото решение съдебна практика, право на пребиваване за повече от три месеца имат „членове[те] на семейството, придружаващи или присъединяващи се към гражданин на Съюза, който отговаря на условията, посочени в букви а), б) или в)“ от този член 7.

55

Понятието „член на семейството“, използвано в приложимия по аналогия член 7, параграф 1, буква г) от Директива 2004/38, е определено в член 2, точка 2 от тази директива и обхваща в частност, видно от буква г), „преки[те] роднини по възходяща линия на издръжка“.

56

От тълкуването на член 2, точка 2, буква г) във връзка с член 7, параграф 1, букви а) и г) от Директива 2004/38 съответно следва, че преките роднини по възходяща линия на работник, гражданин на Съюза, имат производно право на пребиваване за повече от три месеца, когато са „на издръжка“ на този работник.

57

Що се отнася до това условие, Съдът е уточнил, че положението на зависимост трябва да съществува в страната, от която пристига съответният член на семейството, към момента, в който същият подава молба да се присъедини към гражданина на Съюза, на чиято издръжка се намира (решение от 16 януари 2014 г., Reyes, C‑423/12, EU:C:2014:16, т. 30 и цитираната съдебна практика).

58

Както обаче отбелязва по същество генералният адвокат в точка 44 от заключението си, по делото, по което е постановена цитираната в предходната точка от настоящото решение съдебна практика, Съдът е трябвало да се произнесе по условията, които следва да са изпълнени към момента, в който съответното лице иска да получи производно право на пребиваване в приемащата държава членка, а не по условията, които това лице следва да изпълни, за да запази въпросното право.

59

В това отношение следва да се припомни, че член 14 от Директива 2004/38, озаглавен „Запазване на правото на пребиваване“, предвижда в параграф 2, първа алинея, че гражданите на Съюза и членовете на техните семейства притежават правото на пребиваване, предвидено по-специално в член 7 от нея, дотогава, докато отговарят на условията, посочени в този член 7.

60

Така от член 14, параграф 2 във връзка с член 2, точка 2, буква г) и член 7, параграф 1, букви а) и г) от Директива 2004/38 следва, че пряк роднина по възходяща линия на работник, гражданин на Съюза, има производно право на пребиваване, докато е на издръжка на този работник, съответно докато получи възможност, след като е пребивавал законно на територията на приемащата държава членка без прекъсване в продължение на пет години, да претендира за право на постоянно пребиваване съгласно член 16, параграф 1 от Директива 2004/38.

61

Такова тълкуване е в съответствие с практиката на Съда, съгласно която понятието „бенефициент“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2004/38 предполага, че дори да е било придобито в миналото, качеството на бенефициент може да бъде загубено впоследствие, ако вече не са изпълнени условията, по-специално тези по член 2, точка 2 от тази директива, към които препраща посоченият член 3, параграф 1 (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2019 г., Chenchooliah, C‑94/18, EU:C:2019:693, т. 62 и цитираната съдебна практика).

62

В случая не се оспорва, че GV е била на издръжка на дъщеря си AC, както към момента, в който се е присъединила към нея, така и към момента, в който е подала молба за отпускане на помощта за инвалидност. Следователно към момента на подаването на тази молба GV е отговаряла на условието, за да получи като „член на семейството“ производно право на пребиваване в съответствие с Директива 2004/38.

63

На второ място, както следва от точки 49 и 50 от настоящото решение, работниците, граждани на Съюза, имат — включително в положение като това на AC, която по време на пребиваването си в приемащата държава членка е придобила гражданството на тази държава в допълнение към гражданството си по произход — право на равно третиране съгласно член 45, параграф 2 ДФЕС, така както е конкретизиран с член 7, параграф 2 от Регламент № 492/2011.

64

Що се отнася до понятието „социални предимства“ по смисъла на този член 7, параграф 2, Съдът е уточнил, че то обхваща всички предимства, които, независимо дали са свързани с трудов договор, обикновено се признават на работниците — местни граждани, главно поради обективното им качество на работници или само поради факта че пребивават на територията на страната, и включването в кръга на лицата, които имат право на тези предимства, на работниците — граждани на други държави членки, явно може да улесни мобилността на тези работници в рамките на Съюза, а следователно и интегрирането им в приемащата държава членка (решение от 6 октомври 2020 г., Jobcenter Krefeld, C‑181/19, EU:C:2020:794, т. 41 и цитираната съдебна практика).

65

Това понятие може да включва социални помощи, които същевременно попадат в специфичната област на приложение на Регламент № 883/2004, като например, както уточнява запитващата юрисдикция, помощта за инвалидност (вж. по аналогия решение от 27 май 1993 г., Schmid, C‑310/91, EU:C:1993:221, т. 17 и цитираната съдебна практика).

66

Следва да се отбележи също така, че социална помощ като тази за инвалидност, отпусната на пряк роднина по възходяща линия, представлява за работника мигрант „социално предимство“ по смисъла на член 7, параграф 2 от Регламент № 492/2011, щом като този пряк роднина по възходяща линия е на издръжка на този работник по смисъла на член 2, точка 2, буква г) от Директива 2004/38 (вж. по аналогия решение от 18 юни 1987 г., Lebon, 316/85, EU:C:1987:302, т. 12 и 13). Освен това прекият роднина по възходяща линия на издръжка, в качеството му на лице, което непряко се ползва от правото на равно третиране на този работник, може да се позове на въпросния член 7, параграф 2, за да получи тази помощ, когато съгласно националното право тя се отпуска пряко на такива роднини по възходяща линия (вж. в този смисъл решения от 26 февруари 1992 г., Bernini, C‑3/90, EU:C:1992:89, т. 26, и от 14 декември 2016 г., Bragança Linares Verruga и др., C‑238/15, EU:C:2016:949, т. 40).

67

Всъщност, както отбелязва генералният адвокат в точка 106 от заключението си, ако, макар да е на издръжка на работник, упражнил правото си на свободно движение, прекият роднина по възходяща линия не може да получи социална помощ, която за работника мигрант представлява „социално предимство“ и която обаче могат да претендират преките роднини по възходяща линия на издръжка на работници, граждани на приемащата държава членка, това би нарушило правото на този работник мигрант на равно третиране.

68

В този смисъл посоченият член 7, параграф 2 защитава срещу дискриминацията, на която евентуално биха могли да бъдат подложени в приемащата държава членка работникът мигрант и членовете на неговото семейство, включително тези по член 2, точка 2, буква г) от Директива 2004/38.

69

От това следва, че качеството роднина по възходяща линия „на издръжка“ по смисъла на член 2, точка 2, буква г) от Директива 2004/38 не може да бъде засегнато с отпускането на социална помощ в приемащата държава членка. Всъщност обратното би означавало да се приеме, че отпускането на такава помощ може да доведе до това съответното лице да загуби качеството на издържан член на семейството и следователно може да бъде основание за отнемането на тази помощ, или дори за загубата на правото му на пребиваване. Подобен подход на практика би бил пречка за това лице да претендира тази помощ и поради тази причина би представлявал посегателство срещу признатото на работника мигрант право на равно третиране (вж. в този смисъл решение от 18 юни 1987 г., Lebon,316/85, EU:C:1987:302, т. 20).

70

Член 7, параграф 2 от Регламент № 492/2011, във връзка с член 2, точка 2, буква г), член 7, параграф 1, букви a) и г) и член 14, параграф 2 от Директива 2004/38, съответно допринася за постигането на преследваната с този регламент цел, а именно да се улесни свободното движение на работници, тъй като позволява да се създадат оптимални условия за интегрирането на членовете на семейството на гражданите на Съюза, които са се възползвали от тази свобода и са упражнявали професионална дейност в приемащата държава (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2020 г., Jobcenter Krefeld, C‑181/19, EU:C:2020:794, т. 51).

71

В това отношение е важно да се подчертае, че с данъците, които плаща в приемащата държава членка във връзка с упражняваната от него дейност като наето лице, работникът мигрант допринася за финансирането на социалните политики на тази държава членка и съответно трябва да се ползва от тях при същите условия като работниците — местни граждани. Следователно целта да се избегне неприемлива финансова тежест за приемащата държава членка не би могла да обоснове неравно третиране между работниците мигранти и работниците — местни граждани (вж. в този смисъл решение от 14 юни 2012 г., Комисия/Нидерландия, C‑542/09, EU:C:2012:346, т. 66 и 69).

72

С оглед на всички изложени по-горе съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че член 45 ДФЕС, така както е конкретизиран с член 7, параграф 2 от Регламент № 492/2011, във връзка с член 2, точка 2, буква г), член 7, параграф 1, букви а) и г) и член 14, параграф 2 от Директива 2004/38, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която позволява на органите на тази държава членка да откажат да отпуснат социална помощ на пряк роднина по възходяща линия, който към момента на подаването на молбата за тази помощ е на издръжка на работник, гражданин на Съюза, и дори да му отнемат правото на повече от три месеца пребиваване, със съображението, че с отпускането на въпросната помощ този член на семейството вече няма да е на издръжка на работника, гражданин на Съюза, и съответно ще се превърне в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на посочената държава членка.

73

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 45 ДФЕС, така както е конкретизиран с член 7, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 492/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2011 година относно свободното движение на работници в Съюза, във връзка с член 2, точка 2, буква г), член 7, параграф 1, букви а) и г) и член 14, параграф 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО,

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска правна уредба на държава членка, която позволява на органите на тази държава членка да откажат да отпуснат социална помощ на пряк роднина по възходяща линия, който към момента на подаването на молбата за тази помощ е на издръжка на работник — гражданин на Европейския съюз, и дори да му отнемат правото на повече от три месеца пребиваване, със съображението, че с отпускането на въпросната помощ този член на семейството вече няма да е на издръжка на работника, гражданин на Съюза, и съответно ще се превърне в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на посочената държава членка.