1.

Трите преюдициални запитвания, отправени от Finanzgericht Hamburg (Финансов съд Хамбург, Германия), са за тълкуване на законодателството на Съюза относно правото на частноправните субекти да получат плащане на лихва съгласно практиката на Съда като форма на защита, произтичаща от правото на Съюза. Те се отнасят до три различни случая, свързани с искания за плащане на лихви върху недължимо събрани в нарушение на правото на Съюза суми във връзка, първо, с късно изплатени възстановявания при износ на селскостопански продукти и възстановяване на сумите за незаконосъобразно наложени санкции във връзка с такива възстановявания, второ, с възстановяване на антидъмпингови мита, и трето, с възстановяване на вносни мита.

2.

Въпросите по настоящите дела дават на Съда възможност да изясни и доразвие своята практика относно правото да се получи плащане на лихва, и по-специално да отговори на въпроса в кои случаи на нарушение на правото на Съюза това право възниква съгласно правото на Съюза. Освен това от Съда е поискано да изясни при какви условия могат да бъдат налагани ограничения както от правото на Съюза, така и от националното право на правото да се получи плащане на лихва.

3.

Регламент (ЕИО) № 2913/92 на Съвета от 12 октомври 1992 година относно създаване на Митнически кодекс на Общността ( 2 ) е отменен и заменен с Регламент (ЕО) № 450/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година за създаване на Митнически кодекс на Общността (Модернизиран митнически кодекс) ( 3 ), който от своя страна е отменен и заменен с Регламент (ЕС) № 952/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 9 октомври 2013 година за създаване на Митнически кодекс на Съюза ( 4 ).

4.

Член 241 от Митническия кодекс на Общността предвижда:

„Възстановяването от митническите органи на размери на вносни или износни сборове, както и на нормативно определени лихви или лихви за забава, събрани при плащането на сборовете, не е основание за изплащане на лихви от тези органи. Въпреки това, лихва се изплаща, когато:

[…]“.

5.

Член 116, параграф 6 от Митническия кодекс на Съюза гласи:

„Възстановяването не е основание за изплащане на лихви от съответните митнически органи.

Въпреки това, лихва се изплаща, когато решение за възстановяване не е изпълнено в срок от три месеца от датата, на която това решение е било взето, освен ако неизпълнението в определения срок е било извън контрола на митническите органи.

В този случай лихвата се плаща от датата на изтичане на тримесечния период до датата на възстановяване. Лихвеният процент се определя съгласно член 112“.

6.

Според запитващата юрисдикция релевантният германски закон е Abgabenordnung (Данъчен кодекс) (BGBl. 2002 I, стр. 3866) в редакцията, приложима към споровете в главните производства (наричан по-нататък „AO“).

7.

Член 3 от AO гласи:

„[…]

(3) Вносните и износните мита по член 5, точки 20 и 21 от [Митническия кодекс на Съюза] са данъци по смисъла на този закон […].

(4) Акцесорни данъчни плащания са […] лихвите по членове 233—237, […], лихвите върху вносните и износните мита по член 5, точки 20 и 21 от Митническия кодекс на Съюза […]

[…]“.

8.

Член 233 от AO гласи:

„Вземанията, произтичащи от данъчното правоотношение (член 37), се олихвяват само когато законът предвижда това […]“.

9.

Член 236 от AO гласи:

„(1) Ако с влязло в сила съдебно решение или въз основа на такова решение се отмени определен данък или се установи вземане на данъчнозадължено лице във връзка с данъчното облагане, подлежащата на възстановяване или изплащане сума се олихвява, считано от деня на започването на съдебния процес до деня на плащането, извън случаите по параграф 3 […]

[…]“.

10.

Освен това по дело C‑415/20 релевантен е Gesetz zur Durchführung der gemeinsamen Marktorganisationen und der Direktzahlungen (Закон за прилагането на общата организация на пазарите и директните плащания, BGBl. 2017 I, стр. 3746) в редакцията, приложима към спора в главните производства (наричан по-нататък „MOG“).

11.

Член 14 от MOG гласи:

„1. Върху сумите, дължими за възстановяване на предимства или за нарушение на друго задължение, се дължи лихва, равна на основния лихвен процент, увеличен с пет пункта, считано от деня на настъпване на тяхната изискуемост. Върху всеки неплатен в срок дълг се дължи лихва, равна на основния лихвен процент, увеличен с пет пункта, считано от датата на неговата изискуемост. Първото и второто изречение се прилагат при спазване на разпоредбите и актовете, посочени в член 1, параграф 2.

2. Върху сумите, дължими във връзка с предимство или държавна намеса, се дължи лихва в съответствие с членове 236, 238 и 239 от AO, считано от датата на сезиране на съда. Извън това лихви не се начисляват“.

12.

От акта за преюдициално запитване е видно, че Gräfendorfer Geflügel- und Tiefkühlfeinkost Produktions GmbH (наричано по-нататък „Gräfendorfer“) е германско дружество, което извършва износ на кланични птичи трупове в трети държави.

13.

В периода между януари и юни 2012 г. Hauptzollamt Hamburg (Главна митническа служба Хамбург, Германия) отказва на Gräfendorfer възстановявания при износ, поради това че кланичните птичи трупове не са със задоволително пазарно качество, тъй като не били напълно оскубани или били оставени с твърде много вътрешности (карантия). Освен това, въз основа на приложимите разпоредби на правото на Съюза ( 5 ), Главна митническа служба Хамбург налага на Gräfendorfer санкция заради това, че е поискало възстановяване при износ, по-високо отколкото е имало право.

14.

Впоследствие, в производства по жалби, подадени от лица, различни от Gräfendorfer ( 6 ), Finanzgericht Hamburg (Финансов съд Хамбург) се произнася, въз основа на решение на Съда от 24 ноември 2011 г. Gebr. Stolle ( 7 ), че наличието на неголям брой пера не е пречка за възстановяване при износ и се допуска наличието на до четири вътрешни органа. Поради това Главна митническа служба Хамбург уважава подадената по административен ред жалба на Gräfendorfer, като му предоставя поисканите възстановявания при износ и му възстановява сумите по наложените санкции.

15.

С писмо от 16 април 2015 г. Gräfendorfer отправя до Главна митническа служба Хамбург искане за плащане на лихви за забава върху сумите на възстановяванията при износ и на лихви върху възстановените санкции. С решение от 22 юли 2015 г. Главна митническа служба Хамбург отхвърля това искане. Впоследствие, с решение от 18 април 2018 г. тя отхвърля и подадената по административен ред жалба от Gräfendorfer против решението ѝ от 22 юли 2015 г.

16.

На 23 май 2018 г. Gräfendorfer обжалва отказа пред запитващата юрисдикция. В подкрепа на жалбата си се позовава на законодателството на Съюза и възникващо в съответствие с практиката на Съда право да получи плащане на лихва. Главна митническа служба Хамбург твърди по-специално че отказът ѝ да предостави възстановявания при износ не е противоречал на правото на Съюза към съответния момент и е бил в съответствие с приложимото законодателство на Съюза и националната съдебна практика. Правото на Gräfendorfer да получи възстановяване при износ възникнало единствено в резултат от решението на Съда и последващите решения на запитващата юрисдикция, а при това положение Gräfendorfer нямало право да претендира лихви върху коригираната сума. В тази връзка Главна митническа служба Хамбург се позовава на решение на Съда от 18 януари 2017 г., Wortmann ( 8 ).

17.

Запитващата юрисдикция посочва, че няма разпоредба от правото на Съюза или от националното право, приложима към спора по главното производство, която да позволява уважаването на претенцията на Gräfendorfer за лихва за забава върху сумите по възстановяванията при износ или за лихва върху възстановените санкции. По тази причина решаването на спора зависи от това дали тези претенции могат да се основават на правото да се получи плащане на лихва, възникващо от законодателството на Съюза в съответствие с практиката на Съда.

18.

Тъй като има съмнения дали произтичащото от законодателството на Съюза право да се получи плащане на лихва възниква в случай на нарушение на правото на Съюза като разглежданото по делото, Finanzgericht Hamburg (Финансов съд Хамбург) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

19.

От акта за преюдициално запитване е видно, че F. Reyher Nchfg. GmbH & Co. KG (наричано по-нататък „Reyher“) е германско дружество, което през 2010 г. и 2011 г. внася в Европейския съюз скрепителни елементи от предприятие в Индонезия, което е дъщерно дружество на фирма, установена в Китай.

20.

Главна митническа служба Хамбург приема, че тези скрепителни елементи са с произход от Китай и при вноса им в Съюза трябва да бъдат обложени с предвидените в Регламент № 91/2009 антидъмпингови мита ( 9 ). Поради това през 2013 г. Главна митническа служба Хамбург издава на Reyher актове за установяване на задължения за антидъмпингови мита, които последното внася. Впоследствие Reyher обжалва облагането с тези мита пред Finanzgericht Hamburg (Финансов съд Хамбург).

21.

С влязло в сила решение от 3 април 2019 г. Finanzgericht Hamburg (Финансов съд Хамбург) уважава жалбата на Reyher и отменя наложените му антидъмпингови мита, поради това че Главна митническа служба Хамбург не е доказала, че внесените в Съюза скрепителни елементи са с произход от Китай.

22.

През май 2019 г. Главна митническа служба Хамбург възстановява на Reyher платените от последното антидъмпингови мита. Тя обаче отхвърля искането на Reyher за лихва върху сумата на митата, след което отхвърля подадената по административен ред жалба срещу този отказ.

23.

На 10 февруари 2020 г. Reyher обжалва отказа пред запитващата юрисдикция. Макар страните да имат разногласия по въпроса дали плащането на лихва е изключено на основание член 116, параграф 6 от Митническия кодекс на Съюза, запитващата юрисдикция счита, че към фактите по делото е приложим не този, а по-ранният Митнически кодекс на Общността. Съгласно член 241 от Митническия кодекс на Общността лихва се дължи само когато националните разпоредби предвиждат това. Поради това запитващата юрисдикция счита, че на основание член 236, параграф 1 от AO Reyher може да претендира лихви от началото на съдебното производство. Запитващата юрисдикция обаче иска да установи дали Reyher има право на лихви за периода от плащането на недължимо платените антидъмпингови мита до началото на съдебното производство.

24.

Тъй като има съмнения дали Reyher може да се позове на правото да получи плащане на лихва, възникващо от законодателството на Съюза в съответствие с практиката на Съда, що се отнася за лихви, чието плащане не може да претендира съгласно националното право, Finanzgericht Hamburg (Финансов съд Хамбург) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Налице ли е нарушение на правото на Съюза като предпоставка за възникването на изведеното от Съда на Европейския съюз право на лихва, произтичащо от правото на Съюза, включително когато орган на държава членка определи мито в приложение на правото на Съюза, но съд на държавата членка по-късно установи, че не са изпълнени фактическите предпоставки за събиране на митото?“.

25.

От акта за преюдициално запитване е видно, че Flexi Montagetechnik GmbH & Co. KG (наричано по-нататък „Flexi Montagetechnik“) е германско дружество, което внася в Съюза т.нар. карабинери, които се използват в производството на поводи за кучета.

26.

След ревизия Hauptzollamt Kiel (Главна митническа служба Кил) приема, че тези карабинери трябва да се класират не в позиция 8308 от Комбинираната номенклатура (наричана по-нататък „КН“), предвиждаща митническа ставка от 2,7 %, както е декларирало Flexi Montagetechnik, а като стоки в позиция 7907 от КН, предвиждаща митническа ставка от 5 %, поради което подлежали на облагане с вносни мита в размер, по-висок от платения от Flexi Montagetechnik. Главна митническа служба Кил издава два акта за събирането на дължимите от Flexi Montagetechnik вносни мита, които последното заплаща през март 2014 г. Впоследствие, през септември 2014 г. Flexi Montagetechnik обжалва тези актове по съдебен ред.

27.

С решение от 20 юни 2017 г. Bundesfinanzhof (Федерален финансов съд, Германия) отменя актовете поради незаконосъобразност при събирането на вносните мита, тъй като карабинерите е трябвало да се класират в позиция 8308 от КН, както е постъпило Flexi Montagetechnik.

28.

През октомври 2017 г. Главна митническа служба Кил възстановява на Flexi Montagetechnik платените от него вносни мита. Тя обаче отказва да плати лихва върху сумата на тези мита за периода от плащането до възстановяването ѝ, след което отхвърля подадената по административен ред жалба от Flexi Montagetechnik срещу този отказ.

29.

Flexi Montagetechnik обжалва отказа пред запитващата юрисдикция. В хода на производството Главна митническа служба Кил плаща на Flexi Montagetechnik лихва за периода от подаване на жалбата против актовете за събиране на вносните (септември 2014 г.) до възстановяването им (октомври 2017 г.). Страните обаче продължават да спорят по въпроса дали Flexi Montagetechnik има право на лихви за периода от плащането на незаконосъобразно събраните вносни мита (март 2014 г.) до подаването на жалбата против актовете за събирането им (септември 2014 г.).

30.

Тъй като има съмнения дали Flexi Montagetechnik може да се позове на правото да получи плащане на лихва, възникващо от законодателството на Съюза в съответствие с практиката на Съда, по отношение на лихви, чието плащане не може да претендира съгласно националното право, Finanzgericht Hamburg (Финансов съд Хамбург) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Налице ли е нарушение на правото на Съюза като предпоставка за възникването на изведеното от Съда на Европейския съюз право на лихва, произтичащо от правото на Съюза, включително когато орган на държава членка определи мито в противоречие с валидно действащи разпоредби на правото на Съюза и това нарушение на правото на Съюза е установено от съд на държавата членка?“.

31.

На 9 октомври 2020 г. председателят на Съда решава да съедини дела C‑415/20, C‑419/20 и C‑427/20 за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение.

32.

Писмени становища пред Съда представят Gräfendorfer, Reyher, Flexi Montagetechnik, нидерландското правителство и Европейската комисия. Тези страни представят и отговори на писмените въпроси, поставени от Съда по реда на член 62, параграф 1 от Процедурния правилник.

33.

С въпросите си запитващата юрисдикция иска насоки по няколко въпроса, свързани с произтичащото от правото на Съюза право на получаване на лихва съгласно практиката на Съда.

34.

Запитващата юрисдикция няма съмнения по въпроса дали правото на получаване на лихва произтича от правото на Съюза, а иска да установи дали такова право възниква в различните случаи на нарушения на правото на Съюза, които тя разглежда.

35.

Първият, общ и по трите дела въпрос по същество е дали начинът на допускане на нарушението на правото на Съюза е от значение за възникването на правото на получаване на лихва съгласно правната уредба на Съюза. Освен това косвено се повдига въпросът дали е от значение обстоятелството, че нарушението на правото на Съюза е констатирано от националните юрисдикции, а не от Съда.

36.

Вторият, общ и по трите дела въпрос по същество е дали и при какви условия може да се ограничи правото на получаване на лихва, произтичащо от правото на Съюза. Дела C‑419/20 и C‑427/20 повдигат въпроса за приложимостта на произтичащото от правото на Съюза ограничение на правото на получаване на лихва, предвидено в митническото законодателство на Съюза, а по трите дела се повдига въпросът за възможността за ограничаване на това право от националното законодателство.

37.

За да отговоря на тези въпроси, най-напред ще разгледам правото на получаване на лихва, изведено от практиката на Съда по отношение на възстановяването на суми, събрани в нарушение на правото на Съюза (раздел А). След това ще разгледам въпроса дали начинът на допускане на нарушението на правото на Съюза е от значение за възникването на правото на получаване на лихва по силата на правото на Съюза (раздел Б.1), след което ще разгледам въпроса дали е от значение обстоятелството дали нарушението на правото на Съюза е констатирано от националните юрисдикции или от Съда (раздел Б.2). Накрая ще разгледам възможностите за обосноваване на ограниченията на правото на получаване на лихва както съгласно правото на Съюза (раздел В.1), така и съгласно националното право (раздел В.2).

38.

Анализът ми ще покаже, че правото на получаване на лихва е общо правило в правната уредба на Съюза, приложимо във всички случаи, в които дължимото по силата на законодателството на Съюза плащане е изпълнено със забава, независимо дали става въпрос за възстановяване на недължимо платени парични суми или за забавено изплащане на предимства, на които лицето има право съгласно съюзната уредба. Такова общо правило може да бъде ограничено от правната уредба на Съюза или от националното законодателство, при условие че ограничението е обосновано от приемлив обществен интерес и е пропорционално на този интерес. В тази перспектива ще разгледам ограничението, въведено с митническото законодателство на Съюза, както и ограничението съгласно приложимата национална правна уредба.

39.

В самото начало следва да се отбележи, че правото на получаване на лихва съгласно уредбата на Съюза се е развило заедно с практиката на Съда относно правото на възстановяване на недължимо платени в нарушение на правото на Съюза суми.

40.

Случаите на налагане на различни публични вземания в нарушение на правото на Съюза не са новост. В по-ранната си практика Съдът например е разглеждал случаи на такса за фитосанитарни проверки ( 10 ), експортен налог ( 11 ), такса за здравни проверки при внос ( 12 ), налог върху кланичните трупове на свине, предназначени за производството на бекон ( 13 ), данък върху потреблението на банани ( 14 ) и такса, събирана при регистрацията на акционерни дружества и дружества с ограничена отговорност ( 15 ). Някои по-скорошни дела се отнасят например до авансовото плащане на корпоративен данък върху печалбата, разпределена от дъщерно дружество на неговото дружество майка ( 16 ), надвзет данък върху добавената стойност (ДДС) ( 17 ), такса за замърсяване за моторните превозни средства ( 18 ) и надвнесен данък върху потреблението на електроенергия ( 19 ).

41.

Когато се установи, че наложените публични вземания противоречат на правото на Съюза, лицата, които са ги платили, искат тяхното възстановяване. Тези искания често са съпътствани от претенции за плащане на лихви.

42.

Правото на Съюза обаче не съдържа общи писани правила относно правата и правните средства за защита, с които разполагат лицата, платили суми, наложени им в противоречие с правото на Съюза. Поради това тази област на правото се е развивала и все още се развива чрез практиката на Съда. Ще направя кратко изложение на съдебната практика в тази област, като очертая своето разбиране за нейното развитие.

43.

От постоянната съдебна практика следва, че правото на възстановяване на суми, събрани от държава членка в нарушение на правото на Съюза, е последица и допълнение към правата, които правните субекти черпят от разпоредбите на правото на Съюза, както са тълкувани от Съда. Следователно държавите членки по принцип са задължени да възстановят събраните в нарушение на правото на Съюза суми ( 20 ).

44.

Според мен от тази съдебна практика следва ясно, че правото на възстановяване само по себе си е право, което произтича от правната уредба на Съюза, в случай че дадено лице е платило суми, намиращи се в противоречие с уредбата на Съюза ( 21 ).

45.

Освен това Съдът е приел, че когато държава членка събира данъци в нарушение на нормите на правото на Съюза, правните субекти имат право да им бъде възстановен не само недължимо събраният данък, но и сумите, изплатени на тази държава или удържани от нея в пряка връзка с този данък. В това се включват и загубите, причинени от невъзможността да бъдат използвани платените парични суми ( 22 ).

46.

Освен това Съдът уточнява, че от тази съдебна практика следва, че принципът, въз основа на който на държавите членки е наложено задължението да върнат с лихвите сумите, събрани като данъци в нарушение на правото на Съюза, произтича от това право на Съюза ( 23 ).

47.

Според мен от цитираната съдебна практика следва, че когато правото на възстановяване произтича от правната уредба на Съюза, то се съпътства от правото на получаване на лихва. Това тълкуване на съдебната практика се потвърждава от генералните адвокати на Съда ( 24 ) и доктрината ( 25 ).

48.

От съдебната практика обаче не може да се изведе недвусмислен отговор на въпроса дали се дължи лихва във всички случаи, в които правото на възстановяване се основава на правната уредба на Съюза, или има случаи, при които тя предоставя право на възстановяване, но не налага задължение за плащане на лихва. Освен това все още не е изяснено дали правото на получаване на лихва възниква само във връзка с правото на възстановяване съгласно правната уредба на Съюза, или възниква и в други хипотези, в които изпълненото със забава задължение за плащане произтича пряко от правото на Съюза (както при възстановяванията при износ по дело C‑415/20).

49.

Според мен отговорът на този въпрос също трябва да се търси в правото на Съюза и той не зависи от националните правни системи. С други думи, приложното поле на правото на получаване на лихва не попада в обхвата на националната процесуална автономия. Това понятие обхваща правомощията на държавите членки да уреждат в своите правни системи материалноправните и процесуалните въпроси от значение за упражняването на правните средства за защита, предвидени в правото на Съюза (например правото на възстановяване или правото на обезщетение за вреди, произтичащи от правната уредба на Съюза), когато в правната уредба на Съюза липсват необходимите за тяхното изпълнение правила. Въпреки това въпросът дали правото на получаване на лихва възниква във всички или само в някои случаи, в които възниква право на възстановяване, или пък и в други случаи, в които паричното задължение произтича от правото на Съюза, е въпрос относно съществуването на това право, а не относно неговото упражняване, и следователно се урежда изцяло от правото на Съюза. Обратно, въпросът дали, когато съществува по силата на правото на Съюза, това право може да бъде ограничавано от националните правни системи, е различен въпрос, който ще разгледам отделно по-нататък (раздел В.2).

50.

Един от въпросите по настоящите дела е дали от гледна точка на практиката на Съда относно връщането на недължимо платени суми с лихва е от значение начинът на допускане на нарушение на правото на Съюза. По-конкретно се поставя въпросът дали лихва се дължи само в случаите, когато мярката на Съюза или националната мярка, която служи като правно основание за налагане на недължимо събраните суми, бъде отменена или обявена за невалидна, както твърди нидерландското правителство, или лихва се дължи по отношение на всякакъв вид нарушение на правото на Съюза, както сочат запитващата юрисдикция, Gräfendorfer, Reyher, Flexi Montagetechnik и Комисията.

51.

В тази връзка запитващата юрисдикция уточнява, че общата характеристика на делата, по които Съдът е приел, че жалбоподателите имат право на лихва съгласно правната уредба на Съюза, е възникването на правото на възстановяване след обявяване на невалидността на правното основание за плащане от Съда ( 26 ).

52.

За разлика от това нарушението на правото на Съюза по настоящите дела произтича от грешката на компетентните национални органи при неговото тълкуване или при преценката на фактите във връзка с прилагането на валидни негови разпоредби. По дело C‑415/20 нарушението се изразява в неправилно тълкуване на правно валидно законодателство на Съюза, въз основа на което компетентните национални органи отказват да изплатят на жалбоподателя възстановявания при износ и освен това му налагат глоба. По дело C‑419/20 нарушението се изразява в грешка при преценката на фактите от страна на компетентните национални органи, довела до налагането на антидъмпингови мита, които не са били дължими съгласно валидната уредба на Съюза, а по дело C‑427/20 налагането на вносни мита се дължи на неправилното ѝ тълкуване от страна на тези органи.

53.

Действително посочените от запитващата юрисдикция дела се отнасят до случаи, в които правното основание за плащане е било обявено за невалидно. Решение Zuckerfabrik Jülich ( 27 ) е относно лихви върху недължимо платени суми по налози върху производството в сектора на захарта, въведени съгласно уредба на Съюза, която Съдът обявява за невалидна. Решение Irimie ( 28 ) е относно лихви върху възстановена такса за замърсяване, наложена от националното законодателство, обявено за противоречащо на правото на Съюза съгласно тълкуването, направено от Съда. Накрая, решение Wortmann ( 29 ) е относно лихви във връзка с възстановяването на антидъмпингови мита, платени от жалбоподателя въз основа на регламент на ЕС, отменен частично от Съда.

54.

Следва обаче да се отбележи, първо, че Съдът се е произнасял по дела, по които плащането на лихва произтича не от обявяването на правното основание за плащане за невалидно, а от друго нарушение на правото на Съюза. Самата запитваща юрисдикция посочва такова дело ( 30 ). Второ, според мен има някои важни съображения от концептуално естество в подкрепа на отговор в смисъл, че съгласно правната уредба на Съюза съществува право да се получи плащане на лихва, независимо от начина, по който тя е била нарушена. С други думи, според мен няма основание за ограничаване на правото на получаване на лихва само до хипотезите на обявяване на невалидността на правното основание за плащане. В подкрепа на становището си най-напред ще разгледам мотивите в практиката на Съда, която разглежда правото на получаване на лихва.

55.

Когато дадено лице е платило парична сума в разрез с правото на Съюза, правото на възстановяване възниква в същия момент, дори да е потвърдено от Съда или националния съд на по-късен етап. Това следва от посочената в точка 43 от настоящото заключение съдебна практика, в която Съдът изяснява, че правото на възстановяване на данъци, събрани от държава членка в нарушение на правните норми на Съюза, е последица и допълнение към правата, които правните субекти черпят от разпоредбите на правото на Съюза, да не плащат въпросните суми. Между датата на възникване на правото на възстановяване и датата на неговото изпълнение изминава период от време, който понякога може да е значителен ( 31 ). Лихвата има за цел да компенсира изминалото време.

56.

Задължението за плащане на лихва не е наказание или санкция спрямо компетентните национални органи за допуснато нарушение на правото на Съюза, а цели да предостави на правните субекти подходящо обезщетение за вредите, причинени от невъзможността им да използват недължимо събраните в нарушение на правото на Съюза парични суми. С други думи, правото на получаване на лихва се основава на идеята да се предостави обезщетение in integrum на правните субекти поради невъзможността им да използват съответните суми през определен период от време ( 32 ).

57.

Тъй като е само за средство за преодоляване на загубата на стойността на парите с течение на времето, правото на получаване на лихва не зависи от убеждението на компетентните национални органи, че действат в съответствие с правото на Съюза, когато впоследствие е било дадено тълкуване, различно от възприетото от тях като правилно в по-ранен момент. Следователно съображението, приведено от запитващата юрисдикция в тази връзка, че националните органи може да не са задължени да платят лихва, тъй като са събрали сумите добросъвестно, е ирелевантно за възникването на правото на получаване на лихва.

58.

Правото на получаване на лихва е различно от правото на обезщетение за вреди. Възстановяването на парични суми е последица от плащането им в разрез с правото на Съюза и не зависи от установяването на отговорността на компетентните национални органи за допуснато нарушение на правото на Съюза. Следователно е без значение причината, поради която компетентните национални органи са събрали парични суми в разрез с правото на Съюза. Също както правото на възстановяване представлява правно средство за защита на Съюза в отговор на обективния факт, че сумите не са били дължими, правото на получаване на лихва представлява отговор на изминалото време.

59.

Когато възникне право на възстановяване като средство за защита, лихвата обхваща периода от време, през което лицето е трябвало да разполага с паричните суми, но не е разполагало с тях, без да е необходимо да се анализират причините, поради които компетентните национални органи са допуснали нарушение на правото на Съюза. Самото нарушение е достатъчно. Всъщност лихвата единствено цели да компенсира изминалото време и следователно не е обвързана от въпроса за евентуалното освобождаване от отговорност за нарушението на правото на Съюза.

60.

Съдебната практика подкрепя тази икономическа обосновка на правото на получаване на лихва. Съдът най-напред отбелязва икономическата логика на правото на възстановяване. Той приема, че „целта на правото на връщане на недължимо платеното е да се поправят последиците от несъвместимостта на данъка с правото на Съюза, като се неутрализира икономическата тежест, неоправдано възложена на оператора, който в крайна сметка я е понесъл на практика“ ( 33 ). По редица по-скорошни дела, както бе посочено в точка 45 от настоящото заключение, Съдът уточнява, че правото на Съюза изисква възстановяването на недължимо събраните суми заедно с лихва, тъй като последната компенсира „загубите, причинени от невъзможността да бъдат използвани [платените] парични суми ( 34 )“.

61.

Следователно плащането на лихва е необходимо, за да се възстанови съответствието с правото на Съюза, като се създаде положение, възможно най-близко до това, при което не е било допуснато нарушение на правото на Съюза. По този начин то цели възстановяване на ефективността на правото на Съюза.

62.

Друга, евентуално допълнителна обосновка за получаването на лихва, посочена от запитващата юрисдикция, Gräfendorfer и Flexi Montagetechnik, е институтът на неоснователното обогатяване ( 35 ).

63.

Той е изтъкнат от генералния адвокат Sharpston в заключението ѝ по дело Zuckerfabrik Jülich и др. ( 36 ), което също се отнася до възстановяване на сумите, събрани от националните органи, но в ползва на бюджета на Съюза на основание на невалиден акт на Съюза.

64.

Освен това Съдът се е позовавал на неоснователното обогатяване в решения от 16 декември 2008 г., Masdar (UK)/Комисия ( 37 ), и от 9 юли 2020 г., Чешка република/Комисия ( 38 ), за да обоснове възможността за предявяване на иск за възстановяване срещу Съюза на основание член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС. Съдът подчертава, че всеки, който е понесъл загуба, увеличила имуществото на другиго (в този случай на ЕС), без да има правно основание за такова обогатяване, по общо правило има право да иска от обогатилия се да му върне полученото до размера на обедняването. Съдът приема, че при предявяване на иск за възстановяване от бюджета на Съюза е необходимо да се докаже обогатяване на ответника без валидно правно основание и свързано с това обогатяване обедняване на ищеца.

65.

Въпреки че институтът на неоснователното обогатяване би могъл да бъде годно основание за предявяване на иск от държава членка за възстановяване на недължимо внесени от нея суми в бюджета на Съюза, позоваването на този институт според мен не е необходимо, за да се обоснове плащането на лихва в случаи като разглежданите по настоящите дела. Той дори би могъл да възпрепятства плащането на лихва. Поради организацията на управлението на Съюза националните органи често събират различни суми в полза на бюджета на Съюза. Съгласно посочената в предходната точка от настоящото заключение съдебна практика лицето, платило недължимо събрани от него суми, трябва да докаже обогатяване на националните органи, които са ги получили. Ако тези суми са били прехвърлени в бюджета на Съюза, може да се окаже невъзможно да се докаже обогатяването на националните органи.

66.

Вместо да изхожда от логиката на неоснователното обогатяване, правото на получаване на лихва се съсредоточава върху другата страна на правоотношението — несправедливото обедняване. То има за цел да осигури ефективността на правото на Съюза чрез поставяне на обедненото в нарушение на правото на Съюза лице в положение, възможно най-близко до това, при което нарушението не е било допуснато. Следователно от значение е обедняването на жалбоподателя, а не обогатяването на националните органи. Доказването на обогатяване не е необходимо от гледна точка на правото да се получи плащане на лихва на основание на правната уредба на Съюза ( 39 ).

67.

Според мен предложената от Съда икономическа обосновка за съществуването на правото на получаване на лихва потвърждава извода, че съгласно правната уредба на Съюза това право възниква винаги когато дадено лице е обеднено в нарушение на посочената уредба, без да е необходимо да се разглежда въпросът дали извършителят на нарушението е действал добросъвестно или не и дали се е обогатил.

68.

Ако се приеме, че правната уредба на Съюза предоставя правото на получаване на лихва, за да се възстанови нейната ефективност чрез компенсиране на загубата на стойността на парите през периода, в който лицето е било лишено от тях в нарушение на тази уредба, не би било оправдано да се прави разграничение между различните хипотези на нейното нарушаване.

69.

Лихва се дължи, независимо дали нарушението се изразява в невалидно правно основание за плащане, произтичащо от уредбата на Съюза или от националното право, в неправилно тълкуване на тази уредба или на националното право за нейното транспониране, в неправилна преценка на фактите, водеща до събиране на парични суми в нарушение на уредбата на Съюза или някакво друго нарушение.

70.

Според мен от съдебната практика имплицитно следва, че правото на получаване на лихва възниква във всички случаи, когато съгласно правната уредба на Съюза се дължи парична сума с оглед на компенсиране на изминалото време от момента на възникване на вземането до изпълнение на плащането ( 40 ). Правото на получаване на лихва възниква като последица от нарушението на правна норма на Съюза, която предоставя правото да се получи или да се прави плащане от момента на нарушаване на това право, и има за цел възстановяване на ефективността на правната уредба на Съюза.

71.

Следователно в случаите, когато правото на възстановяване възниква поради обявяване на невалидността на правното основание за плащане, нарушаващо правната уредба на Съюза, получаването на лихва е необходимо, за да се възстанови положението, което би било налице, ако невалидният акт не е бил приеман ( 41 ).

72.

По същия начин и по сходни съображения получаването на лихва е необходимо в случаите, когато се претендира възстановяване в резултат на погрешна преценка на фактите или неправилно тълкуване на правото. По дело C‑415/20 жалбоподателят нямаше да бъде задължен да търпи имуществени санкции, ако компетентните национални органи бяха тълкували правилно уредбата на Съюза. За да се възстанови положението, което би било налице, ако не беше извършено нарушението на правната уредба на Съюза, не е достатъчно само да се възстановят сумите по санкциите, а следва да се плати и лихва с цел компенсиране на изтеклото време. Само по този начин може да бъде възстановена ефективността на правната уредба на Съюза.

73.

Тези съображения са приложими и по дела C‑419/20 и C‑427/20. Ефективността на правната уредба на Съюза може да бъде възстановена само ако жалбоподателите се „върнат“ към положение, при което нарушението на правото на Съюза, допуснато поради погрешна преценка на фактите или неправилно тълкуване на правото на Съюза, не е било извършено. Това изисква компенсация на загубата на стойността на паричните средства, от които жалбоподателите са били лишени поради нарушението на правната уредба на Съюза.

74.

Този подход се потвърждава в скорошната съдебна практика, в която Съдът приема, че лихва се дължи и в случаите, когато правото на възстановяване на жалбоподателите произтича не от обявяването на невалидността на правното основание за плащане, а от неправилното тълкуване на правото или фактите, водещо до недължимо плащане. От решение Littlewoods Retail ( 42 ) става ясно, че жалбоподателят е надвнесъл ДДС поради неправилно тълкуване на приложимата правна уредба на Съюза и на приложимото национално право. В решение Hauptzollamt B ( 43 ) възстановяването е последица от неправилно изчисляване на данък върху електроенергията. И по двете дела Съдът приема, че жалбоподателите имат право на лихва съгласно правната уредба на Съюза.

75.

Положението по дело C‑415/20, по което за определен период от време жалбоподателят е бил лишен от изплащането на възстановяванията при износ, на които е имал право съгласно правната уредба на Съюза, се различава от делата, свързани с възстановяване. По тези дела правото на получаване на лихва възниква в резултат от нарушение на правото да не се плаща, докато по дело C‑415/20 правото на лихва се претендира във връзка с правото на получаване на плащане. Следователно вторият въпрос на запитващата юрисдикция по това дело по същество е дали правото на получаване на лихва възниква само във връзка с правото на възстановяване, или то възниква и когато е нарушено правото на лицето да получи плащане, произтичащо директно от правната уредба на Съюза.

76.

В случай че, както предложих, правото на получаване на лихва съгласно правната уредба на Съюза е обосновано от необходимостта да се възстанови нейната ефективност, като се компенсира изминалият период от време, през който лицето е било лишено от парична сума в нарушение на правото на Съюза, правото на получаване на лихва възниква и когато нарушението се изразява в отказ на плащане, на което лицето е имало право съгласно правната уредба на Съюза. В положението по дело C‑415/20 лихва се дължи от момента на възникване на правото на възстановявания при износ до момента на тяхното изплащане.

77.

В заключение, според мен практиката на Съда трябва да се разбира в смисъл, че по общо правило е налице право на получаване на лихва във всички случаи, когато парични суми, дължими на основание на правната уредба на Съюза, в нарушение на последната се изплащат със закъснение.

78.

Ето защо считам, че практиката на Съда относно правото на получаване на лихва се прилага по отношение на неправомерно отказани възстановявания при износ, както и на неправомерно наложени от компетентните национални органи имуществени санкции в нарушение на правната уредба на Съюза, каквито са тези по дело C‑415/20. Тя се прилага и по отношение на възстановяването на антидъмпингови мита, събрани въз основа на неправилно установени факти както по дело C‑419/20, както и по отношение на възстановяването на недължимо събрани вносни мита поради неправилно тълкуване на правната уредба на Съюза както по дело C‑427/20. Във всички тези случаи целта на получаването на лихва е една и съща, а именно да се компенсира загубата на стойността на паричните средства за изминалото време от момента на възникване на правото на получаване на въпросните парични суми до момента на тяхното изплащане.

79.

Тълкуването на практиката на Съда като ограничена до случаите, в които акт на Съюза или национален акт е отменен или обявен за невалиден от Съда, би накърнило самата ѝ цел, а именно да гарантира правото на частноправните субекти, независимо от начина на нарушаване на правната уредба на Съюза, да получат плащане на лихва, за да се възстанови ефективността на тази уредба.

80.

Във връзка с изложените по-горе съображения и с оглед на настоящите дела понятието за нарушение на правната уредба на Съюза в практиката на Съда относно възстановяването на недължимо събрани парични суми косвено повдига въпроса дали има значение, ако нарушението е установено от националните юрисдикции или от Съда.

81.

Считам, че отговорът на този въпрос следва да е отрицателен.

82.

Както Съдът е приел, член 19 ДЕС възлага на националните юрисдикции и на Съда задачата да гарантират пълното прилагане на правото на Съюза във всички държави членки, както и съдебната защита, която правните субекти черпят от посоченото право ( 44 ). Така тези съдилища изпълняват в сътрудничество със Съда функция, която им е възложена съвместно с оглед на гарантиране на спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите ( 45 ).

83.

Освен това Съдът подчертава, че производството по реда на член 267 ДФЕС установява пряко сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, в рамките на което последните участват активно в правилното прилагане и еднаквото тълкуване на правната уредба на Съюза, както и в защитата на правата, предоставени от това право на частноправните субекти. В съответствие с това функциите, предоставени съответно на националните юрисдикции и на Съда, са от основно значение за запазването на самото естество на установеното с Договорите право ( 46 ).

84.

От това следва, че, наред със Съда, националните юрисдикции играят ключова роля в качеството им на „общи“ съдилища в правния ред на Съюза ( 47 ). Следователно установяването на нарушение на правната уредба на Съюза от национална юрисдикция се ползва със същата правна сила, с която се ползва установяването на такова нарушение от Съда във връзка с произтичащото от уредбата на Съюза право на частноправните субекти на възстановяване на недължимо събрани суми заедно със съответните лихви.

85.

Следва също да се отбележи, че този подход, изглежда, се потвърждава в практиката на Съда в тази област. В решение Wortmann ( 48 ) Съдът посочва, че когато се възстановяват мита, тъй като са били събрани в нарушение на правната уредба на Съюза, „което запитващата юрисдикция трябва да провери“, за държавите членки е налице задължение, произтичащо от правото на Съюза, да заплатят съответните лихви.

86.

Ето защо считам, че когато е налице нарушение на правната уредба на Съюза, то поражда право на лихва, независимо дали нарушението е установено от националните юрисдикции или от Съда.

87.

И по трите дела запитващата юрисдикция счита, че жалбоподателите имат право да получат лихви за целия период, през който са били лишени от паричните суми в нарушение на правната уредба на Съюза, доколкото такова право на лихва съществува съгласно посочената правна уредба. В предходните раздели от настоящото заключение изразих становището, че правната уредба на Съюза действително предоставя на жалбоподателите право на лихва.

88.

От актовете за преюдициално запитване обаче е видно, че според запитващата юрисдикция, поне по дела C‑419/20 и C‑427/20, жалбоподателите са имали право да получат лихви съгласно националната правна уредба за периода от започване на съдебното производство до датата на възстановяването, а по дело C‑415/20 жалбоподателят не е имал право на лихва съгласно националната правна уредба, тъй като не е предявил по съдебен ред искане за изплащане на възстановяванията при износ.

89.

В тази връзка според мен по настоящите дела е без значение дали националната правна уредба предоставя на жалбоподателите право на лихва, след като това право възниква непосредствено по силата на правната уредба на Съюза. Следователно въпросът от значение за решението на запитващата юрисдикция е не дали е налице право на лихва съгласно правната уредба на Съюза за периода до започване на съдебното производство, а по-скоро дали националноправните норми могат законосъобразно да ограничават упражняването на произтичащото от правната уредба на Съюза право на лихва за този период или да го поставят в зависимост от започването на съдебно производство.

90.

Освен това се поставя въпросът дали жалбоподателите могат да бъдат лишени от лихва, на която иначе биха имали право съгласно правната уредба на Съюза, тъй като се прилага неговото митническо законодателство.

91.

Правата, произтичащи от уредбата на Съюза, включително правото на лихва, при определени условия могат да бъдат ограничавани или от самата правна уредба на Съюза, или от националната правна уредба.

92.

В общи линии, за да може да се допусне ограничаване на правата, произтичащи от уредбата на Съюза, трябва да бъдат изпълнени две условия: от една страна, мярката, с която се ограничава право съгласно уредбата на Съюза, трябва да бъде обоснована с допустима от уредбата на Съюза цел от общ интерес; от друга страна, тази мярка трябва да бъде пропорционална на въпросната цел.

93.

Именно с оглед на тези критерии по-долу ще разгледам двете ограничителни мерки, релевантни за настоящите дела, едната от които произтича от уредбата на Съюза, а другата — от националната правна уредба.

94.

Един от въпросите, изискващи отговор по настоящите дела, е дали член 241 от Митническия кодекс на Общността и член 116, параграф 6 от Митническия кодекс на Съюза (които общо ще наричам „Митническият кодекс“) се прилагат при обстоятелствата по делата, висящи пред запитващата юрисдикция.

95.

Тези разпоредби от правото на Съюза съответно ограничават и изключват, при определени условия, получаването на лихва при възстановяване на мита от компетентните национални органи. Следователно е възможно да са релевантни за възстановяването на спорните по дело C‑427/20 вносни мита, както и за възстановяването на спорните по дело C‑419/20 антидъмпингови мита.

96.

Съгласно доводите, изтъкнати от нидерландското правителство, предвидената в Митническия кодекс норма, изключваща лихвата, се прилага при обстоятелствата по дела C‑419/20 и C‑427/20, поради което по тези дела не се дължат лихви. Gräfendorfer, Reyher, Flexi Montagetechnik и Комисията не са съгласни с това. Като се позовават на решение Wortmann, те поддържат, че нормата на Митническия кодекс, изключваща лихвата, не е приложима при обстоятелствата по тези дела.

97.

Нидерландското правителство изгражда аргументацията си от изходната позиция, че нормата на Митническия кодекс, изключваща лихвата, е общо правило. То приема, че констатациите на Съда в решение Wortmann са изключение от това правило.

98.

Противно на това становище, считам, че разглежданата норма на Митническия кодекс представлява не общо правило, а изключение от общото правило на правото на Съюза, съгласно което лихви се дължат в случаите, когато се възстановяват суми, платени в нарушение на правната уредба на Съюза. Именно защото общото правило предполага получаването на лихва е било необходимо изключването му с изрично правило.

99.

Като изключение от общото правило въпросната норма на Митническия кодекс трябва да бъде обоснована и пропорционална с оглед на предложената обосновка. Ако нормата на Митническия кодекс, изключваща лихвите при възстановяване, не може да бъде обоснована по този начин, тя би била невалидна ( 49 ).

100.

В решение Wortmann ( 50 ) се прави обосновка на спорната норма на Митническия кодекс ( 51 ), но същевременно приложното ѝ поле се ограничава само до определени хипотези. Ще обясня причината, поради която това е било необходимо, за да се запази законосъобразността на тази норма на Митническия кодекс, и че по същата причина тази норма не е приложима по настоящите дела.

101.

В решение Wortmann Съдът, следвайки мотивите на генералния адвокат по делото, приема, че от генезиса на разпоредбата на член 241 от Митническия кодекс на Общността е видно, че тя се прилага към „хипотезата, при която, след като митническият орган е разрешил вдигането на въпросните стоки, се оказва, че размерът на първоначално събраните вносни сборове трябва да бъде понижен и че поради това всички или част от платените от оператора вносни сборове трябва да му бъдат възстановени“ ( 52 ).

102.

Както изяснява генералният адвокат Campos Sánchez-Bordona, „митническият орган не инспектира стоките, преди да ги освободи, а едва впоследствие осъществява контрол относно редовността на вноса. Ако в този последващ момент се наложи изготвянето на нов акт, той може да задължи както вносителя да плати неиздължените дотогава суми (първоначален акт за събиране на по-малко от реално дължимото мито), така и администрацията да върне полученото в повече“ ( 53 ). И в двете хипотези Митническият кодекс изключва плащането на лихва ( 54 ).

103.

При това положение ограничението в Митническия кодекс на общото правило, изискващо плащането на лихва, се обосновава от съображения за изграждане на работеща системата за бързо митническо освобождаване и бързо пускане в обращение на стоките на пазара ( 55 ).

104.

За да може тази норма да остане пропорционална на преследваната от нея цел, прилагането ѝ трябва да се ограничи до хипотезите, свързани с процедурите по митническо освобождаване, както изясних в предходните точки от настоящото заключение. Това са хипотезите, при които или митническият орган, или икономическият оператор поиска корекция на митата скоро след първоначалното митническо освобождаване, която и двете страни приемат. В случай на спор обаче положението би излязло извън приложното поле на изключението по Митническия кодекс за неплащане на лихва.

105.

Това виждане се потвърждава от решение Wortmann, съгласно което нормата на Митническия кодекс, изключваща лихвите, не се прилага в случаите, когато възстановяването на мита е в резултат от грешки при изчисляването им, които не се дължат на системата за бързо митническо освобождаване. Следователно в случая по делото изключението не се прилага по отношение на плащането на лихва във връзка с възстановяването на антидъмпингови мита, наложени съгласно частично отменен от Съда регламент на Съюза.

106.

Нидерландското правителство поддържа, че решение Wortmann изключва от приложното поле на нормата на Митническия кодекс само случаите, в които възстановяването се извършва след обявяване на невалидността на правното основание за плащане, какъвто бил случаят, разгледан в това решение.

107.

Според мен обаче подобно тълкуване не би било в съответствие с обосновката на тази норма, очертана в решение Wortmann, а именно изграждането на работеща система за бързо митническо освобождаване, наличието и функционирането на която генералният адвокат Campos Sánchez-Bordona квалифицира като „нормални обстоятелства“ ( 56 ). Освен ако хипотезите, които не попадат в категорията на „нормалните“ операции по митническо освобождаване, не са изключени от приложното поле на тази норма на Митническия кодекс, последната би могла да бъде обявена за невалидна поради непропорционалност спрямо оправдаващата я цел. Такива са не само случаите, в които възстановяването настъпва след обявяване на правното основание за плащане за невалидно.

108.

По настоящите дела неправилната преценка от страна на компетентните национални органи не е отстранена в рамките на „нормалните“ процедури по митническо освобождаване в кратки срокове. Коригирането на митата по-скоро е резултат от изпълнението на решения на националните юрисдикции, с които се установява, че са били събрани в нарушение на правната уредба на Съюза. Такива хипотези не попадат в приложното поле на изключението, предвидено в Митническия кодекс.

109.

Ето защо считам, че член 241 от Митническия кодекс на Общността и член 116, параграф 6 от Митническия кодекс на Съюза не изключват плащането на лихва при обстоятелствата по настоящите дела, които попадат в приложното поле на общото правило относно правото на лихва съгласно практиката на Съда.

110.

Обичайно аналитичната рамка за национални разпоредби, ограничаващи норми на Съюза, които уреждат правни средства за защита, се основава на понятието за т.нар. национална процесуална автономия. Настоящото заключение не разглежда въпроса за целесъобразността на понятието „национална процесуална автономия“ ( 57 ). Достатъчно е да се отбележи, че това понятие признава възможността на държавите членки да уреждат материалноправните и процесуалните въпроси от значение за упражняването на правните средства за защита на Съюза. Тази национална процесуална автономия съществува при липсата на релевантна уредба на Съюза. Все пак тя трябва да отговаря на изискванията, произтичащи от принципите за равностойност и ефективност ( 58 ).

111.

Национални норми, които ограничават ефективността на права, произтичащи от уредбата на Съюза, все пак биха могли да бъдат обосновани, при условие че преследват легитимна цел и са пропорционални.

112.

Това „процесуално правило на здравия разум“, както е наречено от доктрината ( 59 ), е формулирано от Съда в решения от 14 декември 1995 г., Van Schijndel и Van Veen ( 60 ) и Peterbroeck ( 61 ), и е потвърдено в последваща съдебна практика ( 62 ). Що се отнася до принципа на ефективност, Съдът е приел, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална разпоредба прави практически невъзможно или прекомерно трудно прилагането на уредбата на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, неговия ход и особеностите му пред различните национални инстанции. Следователно националните разпоредби, които преследват определена легитимна цел, например осигуряване на редовния ход на производството или спазването на принципа на правото на защита или на правна сигурност, са в съответствие с принципа на ефективност, доколкото гарантират по пропорционален начин постигането на тази легитимна цел. Проверката за това трябва да се извършва във всеки конкретен случай от съответната национална юрисдикция.

113.

Именно с оглед на тази аналитична рамка следва да се преценят разглежданите по настоящите дела национални норми, ограничаващи правото на лихва.

114.

Според запитващата юрисдикция приложимата по трите дела национална правна уредба ограничава момента, от който се дължи лихва, до периода след започване на производството пред компетентната национална юрисдикция.

115.

В самото начало следва да се отбележи, че няма видими основания за съмнение относно съответствието на тези правила с принципа на равностойност ( 63 ).

116.

Що се отнася обаче до принципа на ефективност, според мен са налице ясни индикации, че разглежданата национална правна уредба не е в съответствие с него.

117.

Съгласно практиката на Съда ( 64 ) по принцип правната уредба на Съюза изисква плащането на лихви за целия период от датата на плащане или на неплащане на наложените или задържани в нарушение на правото на Съюза суми до датата на тяхното възстановяване или плащане. Това гарантира подходяща компенсация за загубите, причинени от невъзможността да се ползват тези суми.

118.

Така в решение Irimie ( 65 ) Съдът постановява, че режим, който ограничава лихвите до размера, начислен от деня, следващ датата на искането за възстановяване на недължимо платената такса, не удовлетворява изискванията на принципа на ефективност. Освен това следва да се отбележи, че в заключението си по дело Wortmann ( 66 ) генералният адвокат Campos Sánchez-Bordona приема, че същото важи и за германското законодателство, разглеждано по настоящите дела.

119.

Съгласна съм с този извод. Национална правна уредба, която ограничава плащането на лихва едва след датата на сезиране на съдилищата, лишава правните субекти от подходяща компенсация за целия период, през който са търпели загуби вследствие на това, че не са разполагали с недължимо събраните от тях суми, както изисква ефективното прилагане на правото на лихва.

120.

Както посочват Gräfendorfer, Reyher и Flexi Montagetechnik, при обстоятелства като тези по настоящите дела периодът от плащането на недължимо събраните суми до сезирането на съдилищата може да бъде няколко години предвид производството за обжалване по административен ред, предхождащо сезирането на съдилищата. Ето защо според мен приложимата и по трите дела национална правна уредба не отговаря на изискванията на принципа на ефективност.

121.

Запитващата юрисдикция посочва още едно обстоятелство, което е налице само по дело C‑415/20 във връзка с плащането на лихви за забава върху възстановяванията при износ. Според посочената юрисдикция съгласно приложимата национална уредба ( 67 ) при забавено плащане на предимства лихви се дължат от момента, в който икономическият оператор ги предяви по съдебен ред. Ако обаче забавеното плащане бъде изпълнено, без да е бил сезиран съд, т.е. ако компетентните национални органи решат да изплатят възстановяванията при износ, икономическият оператор няма право на лихви. Следователно, ако икономическият оператор, какъвто е случаят по това дело, единствено е подал жалба по административен ред до компетентните национални органи и е изчаквал решението по първоначалната преписка, след което те са му платили възстановявания при износ, но без лихви, той изобщо не би имал право да получи лихви.

122.

Според мен такава национална правна уредба не е в съответствие с принципа на ефективност. От практиката на Съда следва, че правото на получаване на лихва съществува съгласно правната уредба на Съюза, тоест независимо от националната правна уредба. При това положение икономически оператор, на когото са изплатени възстановявания при износ със закъснение, има право на лихва. Обстоятелството, че това право е поставено в зависимост от започването на съдебно производство, лишава правните субекти като жалбоподателя по дело C‑415/20, които не са сезирали съда с иск за въпросните възстановявания, от правото, което им предоставя уредбата на Съюза.

123.

Макар разглежданата национална правна уредба, описана от запитващата юрисдикция, да намалява ефективността на произтичащото от уредбата на Съюза право на лихва, това не е пречка, в зависимост от конкретните обстоятелства по делото, националната правна уредба да се счита за допустима с оглед на уредбата на Съюза. Това е възможно само ако националните норми са пропорционални спрямо водещи за вътрешния правен ред интереси.

124.

По настоящите дела обаче Съдът не разполага с никакви данни, позволяващи да се прецени дали националните норми, ограничаващи правото на лихва, са обосновани. Що се отнася до националната правна уредба, която обуславя правото на плащане на лихви с предявяването на иск, запитващата юрисдикция посочва, че тази правна уредба може да се обясни с автономията на икономическите оператори при вземането на решения, тоест решението да се изчака изходът по първоначалната преписка, вместо да се сезира съдът, би могло да се приеме за упражняване на такава автономия, с което икономическият оператор прави отказ от правото на лихва. Не виждам целта от общ интерес от подобна уредба. Напротив, струва ми се, че тя води до ненужно увеличаване на съдебните производства. При все това предвид разпределението на правомощията между Съда и националните юрисдикции, при което и Съдът, и те действат като европейски съдилища (вж. т. 82—84 от настоящото заключение), запитващата юрисдикция следва да прецени обосновката и пропорционалността на спорната национална правна уредба.

125.

В заключение следва да се приеме, че тъй като в нарушение на правната уредба на Съюза ограничава правото на плащане на лихва върху недължимо събрани или платени от компетентните национални органи със закъснение суми, спорната национална уредба не отговаря на изискванията на принципа на ефективност, което следва да се потвърди от запитващата юрисдикция.

126.

Последицата, която произтича от тази констатация от гледна точка на правната уредба на Съюза, е че запитващата юрисдикция може или да тълкува тази национална уредба по начин, който да е в съответствие с ефективното прилагане на правото на лихва, или, ако това се окаже невъзможно, да ги остави без приложение в разглежданите случаи.

127.

Предвид изложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси на Finanzgericht Hamburg (Финансов съд Хамбург, Германия) по следния начин:

Дело C‑415/20

Дело C‑419/20

„Налице е нарушение на правото на Съюза като предпоставка за възникването на изведеното от Съда на Европейския съюз право на лихва, произтичащо от правото на Съюза, когато компетентните национални органи определят мита в приложение на правото на Съюза, но национална юрисдикция по-късно установи, че не са изпълнени фактическите предпоставки за събиране на митото“.

Дело C‑427/20

„Налице е нарушение на правото на Съюза като предпоставка за възникването на изведеното от Съда на Европейския съюз право на лихва, произтичащо от правото на Съюза, когато компетентните национални органи определят мита в противоречие с валидно действащи разпоредби на правото на Съюза и това нарушение на правото на Съюза е установено от съд на държавата членка“.