1. 

Преюдициалното запитване, отправено от High Court (Висш съд, Ирландия) по настоящото дело, се отнася до тълкуването на член 8 от Директива 2006/115/ЕО ( 2 ) във връзка с членове 4 и 15 от Договора на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС) за изпълненията и звукозаписите (наричан по-нататък „WPPT“), приет в Женева на 20 декември 1996 г. и одобрен от името на Европейската общност с Решение 2000/278/ЕО на Съвета ( 3 ).

2. 

По същество с въпросите си запитващата юрисдикция иска да се установи кои изпълнители (и продуценти) могат да се ползват от правото на „справедливо възнаграждение“ по член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. Ето защо въпросите попадат в обхвата на тази разпоредба, макар че първият, вторият и третият въпрос са формулирани най-вече с оглед на международните задължения на Съюза и, ако е приложимо, на държавите членки.

3. 

Запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали задължението за предоставяне на национален режим, предвидено в член 4 от WPPT, се прилага към член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 и — в рамките на втория, третия и четвъртия въпрос — каква е свободата на държавите членки, що се отнася до бенефициерите на правото на еднократно справедливо възнаграждение, залегнало в Директивата, включително когато съгласно WPPT е разрешено въвеждането на изключения и се прилага Римската конвенция.

4.

Конвенцията за закрила на артистите-изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации е изготвена в Рим на 26 октомври 1961 г. (наричана по-нататък „Римската конвенция“).

5.

Член 4 от Римската конвенция предвижда:

„Всяка договаряща държава предоставя национален режим на артистите-изпълнители, ако е изпълнено някое от следните условия:

6.

Съгласно член 5 от същата конвенция:

„1.   Всяка договаряща държава предоставя национален режим на продуцентите на звукозаписи, ако е изпълнено някое от следните условия:

2.   Ако звукозаписът е бил публикуван за първи път в недоговаряща държава, но в рамките на тридесет дни след първото му публикуване е публикуван също и в договаряща държава (едновременно публикуване), той се счита за публикуван за първи път в договарящата държава.

3.   Всяка договаряща държава може чрез депозиране на уведомление при генералния секретар на Организацията на обединените нации да заяви, че няма да прилага критерия на публикуването или критерия на записа. Това уведомление може да бъде депозирано в момента на ратификацията, приемането или присъединяването, както и в който и да е по-късен момент. В последния случай уведомлението влиза в сила шест месеца след депозирането му“.

7.

Както Съюзът, така и всички държави членки са страни по WPPT (както по-специално и Съединените американски щати).

8.

Член 1, параграф 1 от WPPT предвижда:

„Разпоредбите на този международен договор не отменят взаимните задължения на договарящите се страни по реда на [Римската конвенция]“.

9.

Съгласно член 2, букви а), б), г), д) и ж) от WPPT се прилагат следните определения:

[…]

10.

Член 4 от WPPT е озаглавен „Приложение в рамките на национални юрисдикции“ и предвижда:

„1.   Всяка от договарящите се страни прилага този международен договор към гражданите на други договарящи се страни съгласно определението по реда на член 3, параграф 2 по начина, по който го прилага към собствените си граждани в частта на изключителните права, предоставени по реда на този международен договор, включително правото на [справедливо] възнаграждение съгласно член 15 на договора.

2.   Задълженията по реда на параграф 1 по-горе не са в сила в степента, в която договарящата се страна се позове на изключенията по реда на член 15, параграф 3 от този договор“.

11.

Съгласно член 15 от WPPT:

„1.   Изпълнителите и продуцентите на фонограми притежават право на еднократно [справедливо] възнаграждение за пряко или непряко ползване на фонограми, публикувани с цел разпространение в ефир, въз основа на търговски принципи или за целите на представяне пред обществена аудитория.

2.   Националните законодателства на договарящите се страни [могат] да съдържат разпоредби във връзка с еднократното [справедливо] възнаграждение, платимо от потребителя на изпълнителя или на продуцента на фонограма, или съвместно на изпълнителя и на продуцента на фонограма. В случай че отношенията между изпълнителя и продуцента на фонограми не подлежат на уреждане по реда на договор или споразумение, договарящите се страни имат право да приемат законодателен акт, уреждащ плащането и разпределението на сумата на еднократното [справедливо] възнаграждение между изпълнителя и продуцента на фонограми.

3.   В нарочно уведомление до Генералния директор на Световната организация за интелектуални права всяка от договарящите се страни има право да декларира, че ще прилага разпоредбите по реда на параграф 1 единствено по отношение на конкретни случаи на ползване, че ще бъдат наложени други ограничения или че разпоредбите няма да бъдат прилагани.

4.   За целите на този член предоставените на обществена аудитория фонограми посредством жична или безжична технология по начин, позволяващ достъп до такива фонограми във време и на място по избор на отделните членове на обществената аудитория, се счита за [публикуване] с търговски цели“.

12.

Съгласуваните изявления във връзка с член 15 предвиждат:

„Разпоредбата на член 15 не предоставя изчерпателно решение по въпроса за нивата на правата за разпространение и разпространение пред обществена аудитория, от които изпълнителите и продуцентите на фонограми би следвало да се ползват в ерата на цифровите технологии. Делегациите не успяха да постигнат консенсус по различните предложения за отделните аспекти на изключителните права, които следва да се предоставят в някои случаи, или правата, които се предоставят без възможност за предявяване на допълнителни условия, поради което на въпроса не бе намерено окончателно решение, като работата в тази посока ще продължи в бъдеще.

Разпоредбата на член 15 не съставлява основание за отказ за предоставяне на правата по реда на настоящия [член] на изпълнители на фолклор или продуценти на фонограми на фолклорни изпълнения, в случай че такива фонограми [не] са издадени за търговски цели“.

13.

Член 23, параграф 1 от WPPT гласи:

„Разпоредби във връзка с прилагането на правата

1.   Договарящите се страни се задължават да приемат мерки, гарантиращи прилагането на [настоящия договор] в съответствие със своите правни системи“.

14.

Съображения 5, 12, 13 и 16 от тази директива гласят:

[…]

[…]

15.

Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 2006/115:

„Право на записване

1.   Държавите членки предвиждат за изпълнителите изключително право да разрешават или забраняват записването на техните изпълнения“.

16.

Съгласно член 8, параграфи 1 и 2 от тази директива, които съвпадат с член 8, параграфи 1 и 2 от Директива 92/100/ЕИО ( 4 ):

„1.   Държавите членки предвиждат за изпълнителите изключително право да разрешават или забраняват излъчването по безжичен път и публичното съобщаване на техните изпълнения, освен ако самото изпълнение вече представлява излъчено изпълнение или е създадено чрез записване.

2.   Държавите членки предвиждат право, чрез което се гарантира, че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако звукозаписът се публикува с търговска цел или ако възпроизвеждането на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид публично съобщаване, както и се гарантира, че това възнаграждение се поделя между съответните изпълнители и продуценти на звукозаписи. При липса на съгласие между изпълнителите и продуцентите на звукозаписи, държавите членки могат да установят условията за поделяне на възнаграждението помежду им“.

17.

Член 11 от Директива 2006/115, озаглавен „Действие по време“, гласи:

„1.   Настоящата директива се прилага по отношение на всички произведения, обект на авторско право, изпълнения, звукозаписи, предавания и първоначален запис на филми, посочени в нея, които към 1 юли 1994 г. все още се ползват със закрила според законодателството на държавите членки в областта на авторското право и сродните му права или към тази дата отговарят на критериите за закрила съгласно настоящата директива“.

18.

Член 38 от Закона от 2000 г. за авторското право и сродните му права (Закон № 28 от 2000 г., наричан по-нататък „ЗАПСП“) предвижда право на лиценз при определени обстоятелства. По-специално в него се предвижда:

„(1)   […] когато съответното лице предлага:

то има право да направи това, ако:

(2)   Съответното лице може да се позове на правото да възпроизведе звукозапис пред публика или да включи звукозапис в радио- или телевизионно излъчване или в услуга за кабелно разпространение на програма, когато:

[…]“.

19.

Член 184 от ЗАПСП определя обстоятелствата, при които, наред с другото, звукозаписът отговаря на изискванията за защита на авторското право. Той предвижда:

„(1)   Литературно, драматично, музикално или художествено произведение, звукозапис, филм, типографскo оформление на публикувано издание или оригинална база данни отговаря на изискванията за защита на авторското право, когато за първи път е предоставено пред публика:

(2)   За целите на този член за законно предоставяне на разположение на публиката на произведение в една държава, територия, щат или област се счита първото законно предоставяне на разположение на произведението, дори когато в същото време произведението е законно предоставено на разположение на публиката на друго място; за тази цел законното предоставяне на разположение на публиката на произведение на друго място в рамките на предходните 30 дни се счита за едновременно“.

20.

Член 288 от ЗАПСП гласи:

„За целите на разпоредбите на тази част и част IV дадено изпълнение отговаря на критериите, ако е направено от физическо лице, което отговаря на критериите, или от лице, което отговаря на критериите, или се състои в отговаряща на критериите държава, територия, щат или област, в съответствие с настоящата глава“.

21.

Член 287 от този закон гласи:

„По смисъла на тази част и на част IV:

„отговаряща на критериите държава“ е:

„отговарящо на критериите физическо лице“ е гражданин или поданик на отговаряща на критериите държава или физическо лице, което има местожителство или обичайно пребиваване в отговаряща на критериите държава, и

„отговарящо на критериите лице“ е ирландски гражданин или лице, което има местожителство в тази държава или обичайно пребиваване в нея“.

22.

Съгласно член 289, параграф 1 от Закона за АПСП:

„Правителството може с наредба да определи за отговаряща на критериите държава, която се ползва от закрила по тази част и част IV, всяка държава, територия, щат или област, по отношение на които правителството е убедено, че е въведена или ще бъде въведена разпоредба съгласно неговото законодателство, осигуряваща адекватна защита на ирландските изпълнения“.

23.

Спорът по главното производство се отнася до събирането и разпределението на лицензионни такси, дължими за публичното възпроизвеждане на музикални записи или излъчването на музикални записи. Съгласно националното законодателство собственикът на бар, нощен клуб или всяко друго обществено място, който желае да възпроизвежда музикални записи, е длъжен да заплати лицензионна такса за това използване. По същия начин, ако дадено лице желае да включи звукозапис в радио- или телевизионно излъчване или в услуга за кабелно разпространение на програма, то също трябва да заплати лицензионна такса за това включване. Изложеното задължение е уредено подробно във вътрешното право в ЗАПСП. Законодателството предвижда, че ползвателят ще заплати еднократна лицензионна такса на организация за управление на авторски права, която представлява продуцента на звукозаписа, но след това така събраната сума ще бъде поделена между продуцента и изпълнителите.

24.

Ищецът в главното производство — Recorded Artists Actors Performers Ltd (наричано по-нататък „RAAP“) — е ирландска организация за колективно управление, която управлява правата на някои изпълнители. Първият ответник, Phonographic Performance (Ireland) Ltd (наричан по-нататък „PPI“), е ирландска организация за колективно управление, която представлява правата на продуцентите на звукозаписи върху звукозаписите или фонограмите в Ирландия.

25.

RAAP и PPI сключват договор, който определя как се събират и разпределят лицензионните такси за публичното възпроизвеждане на звукозаписи (барове и други обществени места) в Ирландия от ползватели в Ирландия ( 5 ).

26.

В основата на спора между RAAP и PPI е фактът, че ЗАПСП използва различни критерии за квалифициране съответно като продуценти и изпълнители, при което някои изпълнители от определени държави (по-специално Съединените американски щати) се изключват от обхвата на правото на справедливо възнаграждение. Изглежда, това дава възможност на PPI да поддържа, че не съществува правно задължение за плащане на тези конкретни изпълнители, поради което PPI би имало право да задържи събраните по силата на договора такси, които съответстват на дела на тези изпълнители.

27.

Според RAAP лицензионните такси, съгласно които се дължи заплащане по ЗАПСП — с който се транспонира Директива 92/100, като тя е кодифицирана и заменена с Директивата (Директива 2006/115) — трябва да бъдат поделени между продуцента и изпълнителя в съответствие с член 8, параграф 2 от Директивата и с международните споразумения, на които се позовава тази директива. Гражданството и местопребиваването на изпълнителя били ирелевантни.

28.

По мнение на PPI пък изпълнителите, които не са нито граждани на ЕИП, нито пребивават в ЕИП и чиито изпълнения не произтичат от извършен в ЕИП звукозапис, не отговарят на изискванията да получат част от възнаграждението, когато тези изпълнения се възпроизвеждат в Ирландия. В противен случай заплащането на тези изпълнители щяло да наруши възприетия от Ирландия подход на международна реципрочност, съдържащ се в ЗАПСП. По-специално, ако се следва позицията на RAAP, изпълнителите от Съединените щати щели да получават възнаграждение в Ирландия, въпреки че ирландските изпълнители не получават справедливо възнаграждение в Съединените щати.

29.

RAAP предявява иск срещу PPI пред запитващата юрисдикция, която посочва, че съчетаното тълкуване на членове 38, 184, 208, 287 и 288 от ЗАПСП — освен ако не бъде приета наредба на основание член 289 от този закон (quod non към настоящия момент) — не позволява на изпълнителите „от държави извън ЕИП“ да получат своя дял от събраните съгласно посочения по-горе закон такси, така че често продуцентите (включително установените извън ЕИП) се ползват от тези такси в пълния им размер.

30.

В случай на звукозапис с участието на продуценти от Съединените щати и изпълнители от Съединените щати продуцентът би получил пълния размер на лицензионните такси, дължими от ползвателите в Ирландия. Това е така, защото съдържащите се в ЗАПСП критерии за допустимост за плащане са по-гъвкави за продуцентите, отколкото за изпълнителите.

31.

Ето защо подобна правна уредба изглежда несъвместима с член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, доколкото той изисква поделяне на справедливото възнаграждение между продуцентите и изпълнителите.

32.

Оттук следва, че решаването на спора в главното производство в частност зависи от това дали Ирландия може — без да наруши Директива 2006/115 (и Директива 92/100 преди това) — да приема законодателни актове в смисъл, че сред обхванатите от тази директива „изпълнители“ на нейна територия не се включват изпълнители „от държави извън ЕИП“, каквито са изпълнителите от Съединените щати.

33.

Предвид високите залози на предявения иск, Ирландия, главният ѝ прокурор и министърът на заетостта, предприятията и иновациите решават да участват в главното производство като втори, трети и четвърти ответник. Пълното решение е представено в приложението към акта за преюдициално запитване, като позволява по-добре да се разберат въпросите, залегнали в основата на акта.

34.

Според запитващата юрисдикция фактът, че националното законодателство третира лицата, които са с местожителство или пребивават в ЕИП, по същия начин като ирландските граждани, означава, че законодателството не нарушава общия принцип на недопускане на дискриминация съгласно правото на Съюза. Това законодателство обаче трябва да е съвместимо не само с този общ принцип, но и с член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. Съгласно тази разпоредба всяка държава членка трябва да „гарантира, че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако звукозаписът се публикува с търговска цел или ако възпроизвеждането на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид публично съобщаване, както и се гарантира, че това възнаграждение се поделя между съответните изпълнители и продуценти на звукозаписи“.

35.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че не е ясно доколко трябва да се изхожда от разпоредбите на WPPT (по която Ирландия и Съюзът са страни) и от Римската конвенция (по която Ирландия е страна) при тълкуването на член 8 от Директива 2006/115.

36.

По-специално трябва да се определи дали „националният режим“, съдържащ се във всеки от тези договори, следва да играе роля при тълкуването на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

37.

Като се има предвид, от една страна, че за разлика от някои други понятия, съдържащи се в Римската конвенция и в WPPT, понятието „национален режим“ не е изрично възпроизведено в Директива 2006/115, но от друга — поради сключването на WPPT от Съюза — това понятие е част от правото на Съюза, в крайна сметка не е ясно какъв е обхватът на това понятие за тълкуването на правото на Съюза в областта на авторското право и сродните му права.

38.

Запитващата юрисдикция иска от Съда да даде насоки и дали това асиметрично третиране на продуцентите и изпълнителите е легитимен отговор на изключение по член 15, параграф 3 от Директива WPPT (в частност изключението, въведено от Съединените американски щати).

39.

При тези условия High Court (Висш съд, Ирландия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

40.

RAAP, PPI, Ирландия и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда. Всички страни са изслушани в съдебното заседание на 4 февруари 2020 г.

41.

RAAP поддържа, че задължението на националния съд да тълкува Директива 2006/115 в светлината на целта на Римската конвенция и/или на WPPT включва задължение тази директива да се тълкува в смисъл, че установява съвкупност от правила, съвместими със съдържащите се в тези актове задължения. Следователно член 8 от посочената директива трябва да се тълкува в смисъл, че разширява правата, предвидени в член 8, параграф 2 от нея, така че да се и обхванат лицата, които имат право да се ползват от националния режим във връзка с тези права по силата на член 4 от WPPT.

42.

Освен това трябва да се отчете Римската конвенция, въпреки че Съюзът не е договаряща страна по нея. В допълнение, тази конвенция изпълнява важна роля при създаването на Директива 2006/115.

43.

Взаимодействието между членове 4 и 5 от Римската конвенция, от една страна, и членове 3 и 4 от WPPT, от друга, е такова, че договарящите страни по WPPT трябва да включат в обхвата на ползването от национален режим и изпълнителите, що се отнася до изпълнения, включени в звукозапис, който отговаря на критериите за национален режим съгласно Римската конвенция. В обхвата на това ползване трябва да се включи всеки изпълнител на такова изпълнение, дори когато изпълнителят не е гражданин на държава, която е договаряща страна.

44.

PPI по същество поддържа, че Директива 2006/115 е необходимо, доколкото е възможно, да се тълкува съгласувано с WPPT, а не по начин, който противоречи на задълженията на Съюза или на държавите членки по WPPT или по Римската конвенция. Когато в текста на Директивата се използват понятия, изведени от Римската конвенция или от WPPT, при тълкуването на тези изрази, съдържащи се в текста на Директивата, следвало да се вземе предвид тази конвенция или WPPT (според случая). Ето защо член 8, параграф 2 нямало как да се тълкува в смисъл, че включва задължението за национален режим, предвидено в член 4 от WPPT, понеже Директивата нямала за предмет приемането на мярка, за да се изпълни това изискване на WPPT.

45.

При тълкуването на Римската конвенция и на WPPT Ирландия приема, че член 3, параграф 2 от WPPT включва във WPPT понятието за национален режим, предвидено в членове 4 и 5 от Римската конвенция: понятието за национален режим, съгласно което договарящите държави следва да предоставят национален режим винаги, когато включено в звукозапис изпълнение бъде публикувано за първи път (или в срок от 30 дни) в друга договаряща държава. Тези правила произтичали от „критерия за публикуване“ и от понятието „едновременно публикуване“, предвидени в Римската конвенция.

46.

Като значим елемент за държава, която прилага дуалистичен подход към международното право, обаче за Ирландия е важно да се гарантира, че единствено влязлото в сила по надлежния ред ирландско право или право на Съюза пораждат права и задължения в правните системи на Ирландия и на Съюза.

47.

Ирландия по същество поддържа, че член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 не трябва да се тълкува в светлината на понятието „национален режим“, съдържащо се в WPPT и Римската конвенция. Тази директива не се отнасяла до положението на изпълнителите, чиито изпълнения са включени в звукозапис, публикуван за първи път в трета държава.

48.

Комисията по същество изтъква, че както от текста, структурата и целта на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, така и от задължението тази директива да се тълкува в съответствие със сключените от Съюза международни споразумения следва, че сред съответните изпълнители по принцип се включват изпълнителите от всички договарящи страни по WPPT, независимо дали пребивават в ЕИП или извън него.

49.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи как следва да се тълкува Директива 2006/115, след като някои понятия, изрично посочени в международните споразумения в областта на авторското право и сродните му права, като например залегналото в член 4 от WPPT задължение за предоставяне на национален режим, не се съдържат в Директивата.

50.

От една страна, значимостта на задължението за предоставяне на национален режим е видна още от факта, че то винаги е било в центъра на всяко многостранно споразумение за закрила на правата върху интелектуалната собственост и е едно от основните предимства за договарящите страни в резултат от присъединяването към съответното споразумение ( 6 ). От друга страна, следва да се отчита, че от икономическа гледна точка правото на възнаграждение (съгласно член 8 от Директива 2006/115 или съгласно член 15 от WPPT) е сред най-важните права на изпълнителите и продуцентите на звукозаписи.

51.

RAAP и Комисията изтъкват, че по принцип сред изпълнителите, до които се отнася признатото от правото на Съюза право на справедливо възнаграждение, са и изпълнителите от трети държави, чиято музика се излъчва в Съюза. Според тях това следва от общите понятия, използвани от законодателя на Съюза („изпълнителите“), и от целите на Директива 2006/115 (високо равнище на закрила), но по-специално се твърди, че това следва от задължението вторичното право на Съюза да се тълкува в съответствие със сключените от Съюза международни споразумения като WPPT, член 4, параграф 1 във връзка с член 15, параграф 1 от който задължава договарящите страни (ЕС и неговите държави членки) да предоставят „национален режим“ по отношение на справедливото възнаграждение, дължимо на изпълнителите.

52.

Стигам до извода, че тази линия на разсъждение е правилна.

53.

От анализа на текста на Директива 2006/115 става ясно, че гражданите на трети държави не са изключени от приложното поле на тази директива, и нещо повече, че това е напълно съгласувано със задълженията на Съюза в контекста на WPPT, както и с Хартата на основните права на Европейския съюз. Може да се каже, че от гледна точка на основните права и държавите членки, и Съюзът трябва да гарантират, че в Съюза всеки изпълнител и продуцент получава справедливо възнаграждение за публичното съобщаване на неговото изпълнение, независимо дали съществува въведено от трета държава изключение, в резултат от което изпълнителите и продуцентите от ЕИП не получават такова възнаграждение на територията на въпросната трета държава. Основните права са универсални, а в настоящия случай става въпрос за правото на собственост.

54.

Тезата на PPI и на Ирландия е равнозначна да се твърди, че тъй като не всяко отделно правило се съдържа в достиженията на правото на Съюза, държавите членки имат пълна свобода.

55.

Достатъчно е да се посочи, че Съдът вече е отхвърлил подобен довод по дело относно сродните права, решение от 4 септември 2014 г., Комисия/Съвет (C‑114/12, EU:C:2014:2151, по-специално т. 70), както и становище 3/15 на Съда (Маракешки договор относно достъпа до публикувани произведения) (EU:C:2017:114).

56.

На първо място е нужно да се провери дали член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкува в светлината на изискването за предоставяне на национален режим на изпълнителите от трети държави, съдържащо се в член 4, параграф 1 от WPPT. За целта трябва да се определи дали за това изискване следва да се счита, че то остава задължение на държавите членки в качеството им на договарящи страни по това смесено споразумение, или по-скоро става дума за задължение, което Съюзът трябва да поеме в качеството си на договаряща страна по същото споразумение.

57.

Съдът вече е разгледал член 8 от Директива 2006/115 от гледна точка на международните задължения на Съюза в решения SCF Consorzio Fonografici ( 7 ), PPL Ireland ( 8 ) и Verwertungsgesellschaft Rundfunk ( 9 ).

58.

Тази съдебна практика се отнася до връзката между Директивата и различните международни споразумения и също така тълкува някои понятия, съдържащи се в текста на член 8 от нея, с оглед на международните задължения на Съюза съгласно тези споразумения.

59.

По-специално в решение SCF Consorzio Fonografici (C‑135/10, EU:C:2012:140, т. 37—56) Съдът разглежда връзката между Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (наричано по-нататък „Споразумението ТРИПС“), WPPT и Римската конвенция.

60.

Съдът припомня, че в съответствие с член 216, параграф 2 ДФЕС „[с]ключените от Съюза споразумения обвързват институциите на Съюза и държавите членки“. Такъв е случаят с WPPT, по който впрочем Съюзът е договаряща страна, и този договор е неразделна част от правния ред на Съюза. Ето защо този договор е обвързващ за институциите на Съюза и държавите членки. Колкото до Римската конвенция, нейните разпоредби не са част от правния ред на Съюза (Съюзът не е договаряща страна по нея и не може да се счита за встъпил в ролята на неговите държави членки по отношение на прилагането ѝ, дори и само защото не всички те са страни по тази конвенция: Малта не е договаряща страна).

61.

Що се отнася до WPPT, в решение SCF (C‑135/10, EU:C:2012:140, т. 47) Съдът също така приема, че съгласно член 23, параграф 1 от WPPT договарящите се страни се задължават да приемат мерки в съответствие със своята правна система, гарантиращи неговото прилагане. Оттук следва, че прилагането на разпоредбите на WPPT от гледна точка на тяхното изпълнение или действие зависи от издаването на последващи актове. Ето защо тези разпоредби нямат непосредствено действие в правото на Съюза и не могат да създадат за частноправните субекти права, на които те да се позовават пряко пред съда по силата на това право.

62.

Независимо от това, в споменатото решение Съдът също така приема, че с оглед на съображение 10 от Директива 92/100, тъй като Директивата цели да хармонизира някои аспекти на авторското право и на сродните му права в областта на интелектуалната собственост, при спазване на съответните международни актове, по-специално като Споразумението ТРИПС, WPPT и Римската конвенция, с нея се установява съвкупност от норми, съвместими с нормите в тези актове.

63.

Всъщност препоръчваният от мен подход в настоящото заключение, изглежда, е единственият, който е съгласуван с член 216, параграф 2 ДФЕС и с постоянната съдебна практика, съгласно която актовете на вторичното право на Съюза трябва да се тълкуват, в максимално възможната степен, в съответствие със задълженията на Съюза, произтичащи от международното право, по-специално когато техните разпоредби целят именно да се приведе в действие сключено от Съюза международно споразумение ( 10 ).

64.

Пълният обхват на задължението за съгласувано тълкуване в случай на присъединяване на Съюза към съответното международно споразумение се демонстрира от решение Hermes ( 11 ), в което Съдът приема, че не само актовете на Съюза, с които трябва да бъдат изпълнени международните задължения на Съюза, трябва да се тълкуват с оглед на тези задължения, но и националните норми, с които се привежда в действие съответният акт на Съюза, трябва отделно да са съобразени с изискванията на международните споразумения, по които Съюзът е страна.

65.

Освен това и WPPT, и Директива 2006/115 се отнасят до правото на получаване на справедливо възнаграждение в съответната област.

66.

Следва да се отбележи, че Директива 92/100 е предшественик на Директива 2006/115. Задачата и целта на предишната директива е била да се въведе първият градивен елемент от вътрешен пазар на авторското право и сродните му права. Намерението на законодателя на Съюза, потвърдено с измененото предложение за тази директива ( 12 ), е било да се следват до голяма степен разпоредбите на Римската конвенция, за да се постигне единна минимална защита в Съюза. Той обаче се е погрижил да направи това при спазване на международните конвенции, по които държавите членки са страни. Съществувалата по това време Европейската общност не е била страна по нито една конвенция относно правото върху интелектуална собственост.

67.

Съображение 10 от Директива 92/100 (което съвпада със съображение 7 от Директива 2006/115) гласи: „[…] законодателството на държавите членки следва да бъде сближено, така че да не противоречи на международните конвенции, върху които се основават законите за авторското право и сродните му права в много от държавите членки“.

68.

Няколко елемента надхвърлят обхвата на Римската конвенция. На изпълнителите е предоставено изключително право (да разрешават или забраняват) записване на техните изпълнения (член 7), както и изключително право на излъчване по безжичен път и публично съобщаване на техните изпълнения, с изключение на случаите, когато те са създадени чрез записване.

69.

Член 8 от Директива 92/100 е добавен от Европейския парламент и е приет от Комисията в нейното изменено предложение като допълнение към въвеждането на друго място в Директивата (член 7) на изключителното право на изпълнителите да разрешават или забраняват възпроизвеждането на тяхното изпълнение на звукозапис. Намерението е било да се позволи на изпълнителите да поделят наравно с продуцентите всяко последващо използване на звукозаписите от трети лица, т.е. това, което понякога се описва като вторична употреба.

70.

След приемането на WPPT Директива 2001/29/ЕО ( 13 ) се превръща в инструмента за изпълнение на новите задължения, предвидени в WPPT и Договора на СОИС за авторското право (вж. съображение 15 от тази директива).

71.

Както правилно изтъква Комисията, това не променя факта, че законодателят на Съюза не е предприел никакво ново конкретно действие за въвеждане на член 15, параграфи 1 и 2 от WPPT.

72.

Считам, че това при всички случаи не е необходимо, понеже член 8, параграф 2 от Директива 92/100, която предхожда приемането от Съюза на WPPT, отговаря конкретно на член 15 от WPPT и го привежда в действие.

73.

Съответно законодателят на Съюза очевидно е отчел, че с член 8 от Директива 92/100 е изпълнил задължението си по член 23, параграф 1 от WPPT за въвеждане на правото на справедливо възнаграждение, предвидено в член 15, параграфи 1 и 2 от WPPT.

74.

От изложените по-горе съображения следва, че член 8, параграф 2 от Директива 92/100 (и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115) трябва да се тълкува в съответствие с WPPT.

75.

Важно е да се подчертае, че при ратифицирането на WPPT Съюзът не е въвел никакви изключения във връзка с този договор и че остава обвързан от задължението да предоставя национален режим и да прилага Директива 2006/115 без ограничения.

76.

От съдебната практика следва, че понятията, съдържащи се в Директива 2006/115, трябва да се тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на понятията в WPPT ( 14 ), и то по съвместим с тези актове начин, като същевременно се отчитат контекстът, в който са използвани въпросните понятия, и целта на тези разпоредби. При тълкуването на Директивата трябва да се отчита член 4 от WPPT. Това означава, че държавите членки трябва да прилагат Директивата по начин, който е съвместим с изискването за предоставяне на национален режим, предвидено в WPPT.

77.

Комисията правилно поддържа, че Директива 2006/115 се прилага към действия, извършени на територията на Съюза, и че подобно на повечето актове, приети в областта на достиженията на авторското право, Комисията определя нейното приложно поле ratione materiae, а не ratione personae ( 15 ).

78.

По-нататък ще се върна към обхвата на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 в отговора, даден на втория, третия и четвъртия въпрос.

79.

Закрилата се предоставя на носителите на права, чиито произведения или други обекти като изпълнения, звукозаписи или предавания отговарят на предвидената в Директива 2006/115 закрила ratione materiae. Това използване от трето лице по смисъла на член 8, параграф 2 задейства закрилата, предоставена от Директивата.

80.

Въпросните разпоредби просто изискват ползвателят да е задействал правото на възнаграждение чрез възпроизвеждането на звукозаписа в Съюза. В този смисъл изпълнението се извършва в Съюза/ЕИП независимо от гражданството или местопребиваването на изпълнителя или на продуцента на записа, или мястото, където е извършен първоначалният запис.

81.

Също като Комисията считам, че текстът на Директива 2006/115 не оставя никакво място за съмнение, а прилагането без ограничения на член 8, параграф 2 спрямо бенефициерите от други договарящи страни е в съзвучие не само със задължението за предоставяне на национален режим, но и със задачата и целта на Директивата, а именно единно и високо равнище на закрила ( 16 ) и гладко функциониране на вътрешния пазар.

82.

Следователно Ирландия, както всяка държава членка, няма (и никога не е имала) свобода да прилага свои собствени критерии за определяне кои изпълнители са „съответните изпълнители“ съгласно член 8 от Директива 2006/115, тъй като този въпрос се урежда единствено от Директивата като въпрос от правото на Съюза с оглед на задълженията на Съюза по WPPT.

83.

Ето защо Комисията правилно поддържа, че от гледна точка на нейния материален обхват и приложимост към всички действия, извършени в рамките на Съюза, Директива 2006/115 е в съответствие с произтичащото от международни актове задължение на Съюза да предоставя национален режим. Това не изисква специално позоваване на понятието за национален режим в случай на предоставяне на национален режим, за да бъде Директивата съвместима с член 4 от WPPT. Следователно задължението за тълкуване на член 8, параграф 2 от Директивата в светлината на член 4 от WPPT не се засяга от факта, че националният режим не е изрично посочен в Директивата. По дело SENA, C‑245/00, EU:C:2002:543, генералният адвокат Tizzano стига до извода, че правилата за националния режим, съдържащи се в Римската конвенция, са неразделна част от правото на Съюза; следва да се отбележи, че това заключение предхожда официалното ратифициране на WPPT от Съюза ( 17 ). В действителност член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 отговаря на член 15 от WPPT.

84.

Важно е да се отбележи, че за да изпълни задълженията си по WPPT (вж. декларацията на Европейската общност в член 26 от WPPT), Съюзът трябва (да е в състояние) да гарантира, че неговите държави членки спазват изискването за национален режим. Това е един от начините да се гарантира спазването на националния режим.

85.

В този смисъл съм съгласен с довода, изложен в акта за преюдициално запитване (т. 37), че може да се препрати към член 23, параграф 1 от WPPT, който предвижда, че договарящите страни се задължават да приемат мерки, гарантиращи прилагането на този договор в съответствие със своите правни системи. Така Европейският съюз като договаряща се страна е обвързан от това задължение, и един от начините, по които Съюзът изпълнява това задължение, е чрез член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

86.

От изложеното по-горе следва, че не може да се приеме доводът на PPI, че при липсата на специална разпоредба в тази директива държавите членки са свободни да вземат решения относно предоставянето на национален режим.

87.

Ето защо на първия въпрос следва да се отговори, че член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкува в светлината на изискванията на WPPT, по който Съюзът е страна, и е съгласуван със задължението на Съюза да предоставя национален режим, както се изисква съгласно член 4 от WPPT, без да е необходима специална разпоредба за тази цел.

88.

RAAP твърди, че държавата членка няма свобода да определи критерии за изпълнители като „съответните изпълнители“ съгласно член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, доколкото тези критерии противоречат на задълженията на държавата членка по Римската конвенция и/или по WPPT.

89.

PPI по същество поддържа, че след като по член 8, параграф 2 не се приемат никакви мерки за изпълнение на изискването за национален режим, съдържащо се в член 4 от WPPT, ако въпросното изпълнение не се е състояло в ЕИП и не е осъществено от гражданин на ЕИП или от лице, което е с местожителство или пребивава в ЕИП, държавите членки запазват пълна свобода да определят критериите за установяване на бенефициерите на правото по член 8, параграф 2, като те, естествено, трябва да са в съответствие със собствените задължения на държавата членка по международни договори. При това положение задължението на дадена държава членка по член 8, параграф 2 от Директивата не било нарушено, ако правото на дял от плащането на справедливо възнаграждение се ограничи до случаите, когато записът, използван за излъчване по безжичен път или публично съобщаване в съответната държава членка, е i) от изпълнение, осъществено в държава от ЕИП, или ii) е предоставен от изпълнител, който е гражданин на държава от ЕИП или е с местожителство или пребивава в държава от ЕИП.

90.

Ирландия изтъква, че при прилагането на Директива 2006/115 държавите членки като Ирландия разполагат с обичайната нормотворческа свобода по отношение на формата и средствата, след като целите на Директивата бъдат транспонирани в националното право.

91.

Във всеки случай Ирландия по същество поддържа, че няма задължение, съгласно което тя да трябва да предвиди справедливо възнаграждение винаги когато за даден продуцент на запис възникне право на възнаграждение съгласно правилото за първо публикуване и правилото за 30 дни, предвидени в Римската конвенция и въведени в WPPT с член 4 от WPPT. Нито един от двата акта нямал директен ефект и Директивата не съдържала никакъв текст, с който такива понятия да могат да бъдат свързани, поради което те не се основавали на нищо.

92.

Комисията по същество твърди, че на втория въпрос следва да се отговори в смисъл, че държавата членка няма свободата да определи критериите за преценка кои изпълнители са „съответни изпълнители“ съгласно член 8 от Директивата.

93.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали държавите членки имат свободата да прилагат свои собствени критерии към понятието „съответни изпълнители“, като се основават на международните споразумения в областта на авторското право и сродните му права, по които са страна, като например Римската конвенция и WPPT, включително в случаи, когато изпълнението се осъществява в ЕИП.

94.

За мен отговорът на този въпрос следва от отговора на първия въпрос.

95.

Считам, че тъй като в този въпрос не се посочва изрично никакво международно задължение, на него следва да се отговори единствено от гледна точка на Директива 2006/115, в светлината на международните задължения на Съюза. Въпросът за свободата съгласно международните конвенции ще бъде разгледан в рамките на третия въпрос и, както ще видим, държавите членки нямат такава свобода.

96.

В случая на член 8, параграф 2 от същата директива закрила се предоставя и на изпълнителите, и на продуцентите, ако са изпълнени две условия, а именно: i) изпълнението е записано под формата на звукозапис, който се „публикува с търговска цел“, и ii) този звукозапис се използва от ползвател чрез някое от действията, водещи до задействане на правото — публично съобщаване или излъчване по безжичен път.

97.

При липсата на определение и изобщо на препращане към правото на държавите членки съдържащото се в член 8, параграф 2 понятие за звукозапис, който се „публикува с търговска цел“, следва да се разбира като самостоятелно понятие на правото на Съюза. Неговото съдържание може да се определи от задачата и целта на тази разпоредба: тъй като член 8, параграф 2 служи, за да приведе в действие член 15 от WPPT, на първо място би следвало да се прибегне до релевантното определение на понятието „публикуване“, съдържащо се в член 2, буква д) от WPPT: „публикуване“ на запис на произведение или на фонограма е предлагането на копия от записаното представление или фонограма на обществеността със съгласието на собственика на правата, в случай че копията се предлагат на обществеността в необходимите количества.

98.

В WPPT се установява, че изпълненията, които са записани под формата на звукозапис, трябва да се ползват от национален режим във всички случаи, в които звукозаписът отговаря на критериите за осигуряване на закрила. Макар договарящите субекти по Римската конвенция и WPPT да разполагат с известна свобода на преценка по отношение на аспектите на техните задължения за предоставяне на национален режим, става въпрос за ясно задължение без никаква възможност за дерогиране. RAAP изтъква, че критериите за упражняване на правото не бива да подкопават гаранцията за възнаграждение и за двете групи носители на права, както и ефективното и съдържателно право и за двете групи носители на права, което трябва да се предостави с член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

99.

Както правилно отбелязва Комисията, в определението за публикуване, съдържащо се в член 2, буква д) от WPPT, не се говори нито за мястото на публикуване, нито за първото (курсивът е мой) публикуване. Вместо това то се отнася единствено до предлагането на запис на обществеността със съгласието на собственика на правата. Предлагането на звукозапис, който включва записано изпълнение, трябва да е действие, което се извършва в рамките на Съюза. Освен това и то трябва да е с „търговска цел“, което при липсата на определение трябва да се разбира в смисъл, че такъв звукозапис се предлага на обществеността като цяло и е достъпен на пазара за използване със съгласието на собственика на правата.

100.

Нищо в текста на член 8, параграф 2 във връзка с член 15 от WPPT обаче не дава основание да се направи извод, че записаното в звукозаписа конкретно изпълнение трябва да е изпълнено или записано за първи път (курсивът е мой) в Съюза, за да се ползва от правото на справедливо възнаграждение.

101.

По-специално държава членка не може да ограничи правото на дял от справедливото възнаграждение до случаите, когато изпълнението се извършва в държава от ЕИП, независимо дали изпълнителите са с местожителство или пребивават в държава от ЕИП. Всъщност в Директива 2006/115 няма изрично препращане към правото на държавите членки в тази насока.

102.

Както бе изяснено в точка 97 от настоящото заключение, понятието за звукозапис, който се „публикува с търговска цел“ съгласно член 8, параграф 2, следва да се разбира като самостоятелно понятие на правото на Съюза. Въпросните разпоредби просто изискват ползвателят да е задействал правото на възнаграждение чрез възпроизвеждането на звукозаписа в Съюза. В този смисъл изпълнението се извършва в Съюза/ЕИП независимо от гражданството или местопребиваването на изпълнителя или на продуцента на записа, или мястото, където е извършен първоначалният запис.

103.

Член 8, параграф 2 се прилага по отношение на вторичната употреба на звукозапис, пряка или косвена, която се извършва на територията на Съюза/ЕИП. Разглеждан в светлината на член 2, буква а), в който се говори за „изпълнител“ по принцип, както и на член 15 от WPPT, член 8, параграф 2 се задейства от всеки ползвател, който представя пред обществена аудитория звук или възпроизведен звук, записан под формата на чуваема от обществена аудитория фонограма, а именно чрез възпроизвеждане на звукозаписа или излъчване по безжичен път, т.е. чрез традиционни аналогови средства.

104.

Ето защо „съответният изпълнител“ за целите на член 8, параграф 2 е изпълнителят, т.е. лицето, чието изпълнение се чува при възпроизвеждане на звукозаписа, в който е записано това изпълнение, на територията на Съюза.

105.

Както изтъква Комисията, в това отношение член 8, параграф 2 се различава от членове 4 и 5 от Римската конвенция, които позволяват на договарящите страни да прилагат критерий за гражданството, за записа или за публикуването както за продуцентите, така и за изпълненията, записани в звукозаписи. Случаят с член 8, параграф 2 обаче не е такъв.

106.

Съдът също така е тълкувал понятията „публично съобщаване“ и „звукозапис“ (решения SCF, PPL Ireland и Rundfunk ( 18 )), както и „места, достъпни за публиката срещу заплащане на входна такса“ (решение Rundfunk) чрез позоваване на WPPT и на Римската конвенция. Съдът обаче приема, че член 8, параграф 2 от Директива 92/100 изисква индивидуализирана преценка по отношение на самоличността на ползвателя и на въпроса за използването на въпросния звукозапис (решение SCF).

107.

Освен това според мен (и според Комисията) този прочит на Директива 2006/115 е единственият, който съответства на високо равнище на защита (съображение 5), единна защита и гладко функциониране на вътрешния пазар (съображение 17) ( 19 ).

108.

Както Съдът вече е постановил в решения SCF и PPL Ireland, член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 предвижда право с компенсационен характер за изпълнителите и продуцентите на звукозаписи, което може да се упражни при използване на произведение или друг закрилян обект. Това e право, което по същество е с финансов характер, не може да бъде упражнено, преди да е публикуван звукозапис с търговска цел или преди копие на такъв звукозапис да е използвано от даден ползвател за публично съобщаване.

109.

Същевременно в Директива 2006/115 няма изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на смисъла и обхвата на което и да е от понятията, посочени в член 8, параграф 2. Ето защо с оглед както на нуждата от еднакво прилагане на правото на Съюза, така и на принципа за равенство, тези понятия трябва по принцип да получат самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз ( 20 ).

110.

От изложеното дотук следва, че никоя държава членка няма свободата да определи критериите за установяване кои изпълнители са „съответни изпълнители“ съгласно член 8 от Директива 2006/115. По-специално държава членка не може да ограничи правото на дял от справедливото възнаграждение до случаите, когато изпълнението се извършва в ЕИП, независимо дали изпълнителите са с местожителство или пребивават в държава от ЕИП.

111.

RAAP изтъква, че свободата, която държава членка има да даде реципрочен отговор на изключение, въведено от друга договаряща страна по силата на член 15, параграф 3 от WPPT, е ограничена, доколкото отговорът трябва да отразява условията на въведеното изключение. Договарящата страна не била длъжна да остави без приложение разпоредбите на Римската конвенция относно правилото за 30 дни, за да избегне асиметрични критерии за квалифициране между продуценти на записи и изпълнители. Това, което се изисквало, е да се спазят разпоредбите на WPPT относно условията, при които изпълненията отговарят на изискванията за ползване от национален режим въз основа на включване в защитен звукозапис (като се включват критериите на Римската конвенция). Договарящата страна по WPPT можела да предостави права на гражданите на друга договаряща страна, въвела изключение по силата на член 15, параграф 3, които са по-широки от предвидените в националното право на въвелата изключение страна; подобна разпоредба обаче трябвало да съответства на изискванията на WPPT и, ако е релевантно, на Римската конвенция, както и на релевантните разпоредби от правото на Съюза.

112.

PPI счита, че по принцип държавата членка има свободата съгласно WPPT да отговори на въведено изключение по силата на член 15, параграф 3: тя не била длъжна да отрази огледално ефекта на изключението и да избягва всяко положение, в което гражданите на въвелата изключение държава са поставени в по-благоприятно положение от положението на нейните собствени граждани във въвелата изключение държава. Самата Римска конвенция предвиждала възможността гражданите на недоговарящи държави да получат нереципрочно предимство чрез правилото за 30 дни, предвидено в член 5, параграф 2, но не задължавала договарящите държави да избягват тази възможност. По силата на Римската конвенция Ирландия била длъжна да изпълнява задълженията си към продуцентите от САЩ по силата на правилото за 30 дни.

113.

Благоприятното положение на продуцентите от САЩ (и от други договарящи страни, въвели изключения) произтичало единствено от прилагането на правилото за първо публикуване/правилото за 30 дни, предвидени в Римската конвенция: Ирландия можела да въведе изключение по член 16, параграф 1, буква а), подточка iii) от Римската конвенция, така че да изключи възможността за плащане на продуценти от недоговарящи държави на основание член 5, параграф 2, но решила да не прави това и не била длъжна да го прави. Понастоящем тя не можела да бъде задължена да въведе такова изключение, за да осигури равно третиране на продуцентите и изпълнителите, които са граждани на въвели изключение държави.

114.

В резултат от изключение, въведено от договаряща страна по WPPT, което изключвало прилагането на член 15, параграф 1, по отношение на тази договаряща страна се запазвало положението отпреди плащането на справедливо възнаграждение на продуцентите и изпълнителите: по-специално това изключение означавало, че не може да съществува задължение за Ирландия да предвижда плащания за изпълнители, които са граждани на въвелата изключение страна.

115.

Ирландия счита, че въвеждането на изключение, независимо от неговия обхват, дава право на другите договарящи страни изобщо да не предвиждат национален режим. Тя поддържа, че отговорът на RAAP да се „отрази огледално“ изключението не се подкрепя от формулировката, целта или контекста на WPPT. В случай на въведено изключение за целите на този въпрос договарящата страна имала право да третира изпълнителите различно от продуцентите на звукозаписи, когато звукозаписът е публикуван за първи път в договаряща държава. По принцип и независимо от задълженията съгласно Договора, освен ако се прилага забрана съгласно международното право, отговарящата страна можела да предвиди по-благоприятен режим в сравнение с предвидения от въвелата изключение страна. Това можело да следва от други съображения, непряко свързани с предмета, или от съображения, свързани с националната политика.

116.

Комисията по същество поддържа, че държавите членки не разполагат със свобода в област, която попада в изключителната компетентност на Съюза, и няма как да отговарят на въведените от други договарящи страни изключения или да прилагат критерии, различни от посочените в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

117.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали държавите членки могат да отговарят на изключения, въведени от други договарящи страни по WPPT, или да прилагат особените правила на Римската конвенция относно допустимостта за получаване на защита.

118.

Що се отнася до връзката между съдържащото се в член 15 от WPPT понятие „справедливо възнаграждение“, член 12, буква d) от Римската конвенция (по модела на който е съставен член 15 от WPPT) и член 8, параграф 2 от Директива 92/100 (понастоящем Директива 2006/115), според мен от значение е само WPPT. Тъй като Римската конвенция не е част от правния ред на Съюза, Съюзът не е обвързан нито от специфичните изисквания в член 5 от нея, приложими по отношение на закрилян звукозапис, нито от правилата на Римската конвенция за национален режим, които позволяват да се избира между записване, публикуване и гражданство с оглед на допустимостта да се предостави национален режим.

119.

Както отбеляза Комисията, никое от тези правила, съдържащи се в Римската конвенция, не е отразено в текста на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, като дори при приемането на този текст под формата на Директива 92/100 не са били предвидени никакви изключения или ограничения по отношение на прилагането му.

120.

Ето защо тук трябва да се анализира само член 4, параграф 2 от WPPT.

121.

Член 4, параграф 2 от WPPT, по който Съюзът е страна, предвижда изключение от изискването за национален режим в случай на изключения, въведени съгласно член 15, параграф 3 от WPPT.

122.

Комисията изтъква, че Директива 2006/115 попада в „област, която понастоящем е от изключителната компетентност на Съюза“, и се позовава като цяло на „общите правила на Съюза по силата на различните права върху интелектуалната собственост, предвидени в правото на Съюза“.

123.

Според Комисията, макар към момента на подписването и ратифицирането от Съюза на WPPT и на съпътстващия го договор — Договора на СОИС за авторското право (ДАП) — тази област да е била считана за споделена компетентност и следователно държавите членки са ратифицирали въпросните договори редом със Съюза, положението вече не е същото. Понастоящем трябва да се счита, че Съюзът е встъпил в ролята на държавите членки по отношение на WPPT. В това отношение Комисията предлага на Съда да пренесе (в случая с WPPT) мотивите на Съда в решение TV2 Danmark ( 21 ), което се отнася до Бернската конвенция за закрила на литературните и художествени произведения ( 22 ).

124.

Точка 31 от цитираното решение гласи по-специално: „[…] следва да се счита, че като е приел Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и на сродните му права в информационното общество, законодателят на Съюза е упражнил правомощията в областта на интелектуалната собственост, които преди това са били предоставени на държавите членки. B рамките на приложното поле на тази директива следва да се приеме, че Съюзът е встъпил в ролята на държавите членки, които вече нямат компетентност за привеждане в изпълнение на релевантните разпоредби на Бернската конвенция“.

125.

Комисията изтъква, че тъй като обхванатата от Директива 2006/115 област вече е от изключителната компетентност на Съюза, държавите членки не могат нито да отговарят на изключенията, въведени от други договарящи страни по силата на член 15, параграф 3 от WPPT, нито пък самите те да прилагат член 4, параграф 2. Следователно на Съюза било възложено да определи единна за цялата територия на Съюза последица за изпълнителите от САЩ, чиято музика се излъчва в Съюза, поради въведеното от тази договаряща страна изключение въз основа на член 15, параграф 3 от WPPT.

126.

Съгласен съм с тази логика на разсъждение. Според мен на първо място трябва да се отхвърлят доводите на PPI и Ирландия, които са изведени от липсата на директен ефект на WPPT и целят да се докаже, че осигуряването на национален режим за гражданите на трети държави, въведено с този договор, няма нищо общо с Директива 2006/115.

127.

Достатъчно е да се припомни практиката на Съда, че липсата на директен ефект на WPPT и на Римската конвенция по никакъв начин не отменя задължението за тълкуване на Директива 2006/115 в светлината на тези договори ( 23 ).

128.

По-нататък, самият факт, че във вторичното право на Съюза, което цели да осигури справедливо възнаграждение за творците, чиито произведения се разгласяват пред публика в Съюза, не се споменава изрично международното задължение на Съюза да третира по еднакъв начин творците от Съюза и тези от трети държави, не е достатъчен, за да се изключи изискването за тълкуване на вторичното право на Съюза в съответствие с това задължение.

129.

Освен това считам, че член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 всъщност трябва да се разглежда като прилагане от Съюза на член 15 от WPPT, по-специално с оглед на параграф 2 от този член ( 24 ).

130.

Следва обаче да се припомни, че задължението да се даде тълкуване на вторичното право на Съюза, което да е в съответствие със смесено споразумение, не обхваща съдържащите се в това споразумение задължения, попадащи в области, в които Съюзът все още не е упражнил своята компетентност и посоченото упражняване не е достатъчно значително ( 25 ).

131.

Следователно най-напред трябва да се определи дали съществува правна уредба на Съюза в „съответната област“ ( 26 ).

132.

Както отбелязва генералният адвокат Sharpston по дело Lesoochranárske zoskupenie (C‑240/09, EU:C:2010:436, т. 66), не е непременно ясно кога е налице „достатъчно значително“ упражняване на правомощията на Съюза, за да може да се направи изводът, че Съюзът е приел законодателни мерки в дадена „област“.

133.

Как следва да се определи дадена „област“? Би ли могло тя да бъде широко понятие за „законодателство в областта на правото на интелектуална собственост“? Вярно е, че в решение Etang de Berre ( 27 ) Съдът приема, че съществуването на „законодателство, засягащо околната среда“, е достатъчно, за да се установи компетентността на Съда. При всяко положение от посочената в настоящото заключение съдебна практика следва, че понятието „съответната област“ трябва да се определя поотделно във всеки случай.

134.

В настоящия случай Комисията изтъква в писменото си становище, че разглежданата област следва да се определи в извънредно широки граници, като областта на интелектуалната собственост. Комисията вече изтъкна този довод по дела Dior ( 28 ) и Merck Genericos ( 29 ).

135.

Точно както този доста общ довод бе отхвърлен от Съда и в двете решения — и въпреки текста на точка 31 от решение от 26 април 2012 г., DR и TV2 Danmark (C‑510/10, EU:C:2012:244), както и факта, че според мен той трябва да се приложи по аналогия в настоящия случай — според мен Съдът трябва да постанови, че въпросната област не може да се определи в изключително широки граници като достиженията в областта на интелектуалната собственост.

136.

Всъщност ако тази правна материя бъде квалифицирана, в нейната цялост, като въпросната област, би било прекалено лесно да се твърди, че Съюзът е приел множество законодателни актове в областта на интелектуалната собственост и така да се стигне до извода, че всички аспекти на тази правна материя, съдържащи се в смесено споразумение, са от компетентността на Съюза, а не на държавите членки, независимо че значителен брой теми в областта на интелектуалната собственост са били предмет само на повърхностна хармонизация.

137.

Макар да е необходимо въпросната област да бъде очертана достатъчно точно, възниква въпросът дали, предвид по-специално на третия преюдициален въпрос — с оглед на факта, че той се отнася до възможностите на договаряща страна, когато друга договаряща страна въведе изключение, и попада в областта на външните отношения — е уместно да се разгледа и съдебната практика по член 3, параграф 2 ДФЕС.

138.

Последната разпоредба се отнася до международните ангажименти, поети от Съюза, и за целите на установяването на изключителна компетентност на Съюза изисква съответната област да бъде „област, която до голяма степен е вече уредена от правилата на Съюза“ ( 30 ) (вж. и точка 147 от настоящото заключение).

139.

Тогава каква е тази област, защото все пак тя не може да обхваща цялата област на интелектуалната собственост?

140.

Съгласен съм с последователно изтъкнатото от Комисията в съдебното заседание; съответната област, за която Съюзът може да твърди, че има изключителна компетентност, са правата върху звукозапис: т.е., правата на изпълнителите и правата на продуцентите на записа върху обекта на закрила — фонограмата (или записа), която/който се възпроизвежда в сгради, барове, ресторанти и т.н., т.е. се използва от ползватели в Съюза като действие на употреба за целите на публичното съобщаване или излъчване (това включва и правата на автора на изходното произведение, което се изпълнява — понякога те могат да съвпадат, защото някои певци са и текстописци).

141.

Що се отнася до самото третиране на гражданите на трети държави в достиженията на правото (acquis), обратно на твърденията на PPI и Ирландия е достатъчно да се посочи, че в Директива 2006/115 няма никакви разпоредби в тази насока. Следователно тя се прилага към всички граждани.

142.

Както отбелязва Комисията, когато в достиженията на правото (acquis) няма нищо предвидено, те се прилагат към всички граждани, за разлика от други области на правото, като дружественото или счетоводното право, в които следва да има придържане към понятия като установяване на местопребиваване и в които законодателят на Съюза е предвидил специални разпоредби за целта. Такъв принцип не съществува при достиженията в областта на авторското право. Това право е неутрално от гледна точка на въпроса към кого се прилага. Така Съюзът спазва задълженията си в контекста на международните договори, които предвиждат предоставяне на национален режим.

143.

Ако целта е да се заобиколят правата на гражданите на трети държави, законодателят на Съюза би трябвало да го направи изрично, чрез прилагане на законодателна техника. Мълчанието на Директива 2006/115 се подкрепя от текста, който в своята формулировка не изключва никого. Всъщност, за да се сравни тази директива с правна уредба, в която това е направено, препращам към Директива 2001/84 (относно правото на препродажба в полза на автора на оригинално произведение на изкуството). В цитираната директива законодателят на Съюза пристъпва към изрично включване, за да гарантира, че единствено тези други договарящи страни по Бернската конвенция, които имат в правото си еквивалентна материалноправна разпоредба за авторите, когато те препродават произведенията си, могат да се ползват от правото на препродажба на автора.

144.

В този случай под разпоредбата, озаглавена „Граждани на трети страни, имащи право на възнаграждение във форма на процент от прихода“, законодателят на Съюза изрично предвижда, че „[д]ържавите членки предвиждат авторите, които са граждани на трети страни и, по отношение на член 8, параграф 2, техните правоприемници да се ползват от правото на препродажба в съответствие с настоящата директива и законодателството на съответната държава членка само ако законодателството на страната, чийто гражданин е авторът или неговите правоприемници, разрешава закрила на правото на препродажба в тази страна за автори от държавите членки и техните правоприемници“.

145.

Друг пример е Директива 96/9/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 1996 година за правна закрила на базите данни ( 31 ), в която законодателят на Съюза е установил sui generis право, което няма известно съответствие в никой международен договор; била е въведена разпоредба, в резултат от която правото да не се допуска неразрешено извличане и/или повторно използване на база данни трябва да се прилага към база данни, чиито производители са граждани или лица с обичайно пребиваване в трети страни, или към произведените бази данни от юридически лица, които нямат седалище в държава членка по смисъла на Договора, само ако такива трети страни предлагат подобна закрила на бази данни, произведени от граждани на държава членка или лица, които имат обичайно пребиваване на територията на Общността.

146.

В Директива 2012/28/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно някои разрешени начини на използване на осиротели произведения ( 32 ), която дерогира правата на авторите и на носителите на някои сродни права, бидейки наясно със задълженията си по международните споразумения и интересите на международната общност, законодателят на Съюза е взел решението да не прилага правилата по отношение на граждани на трети държави, освен ако с оглед на контекста на делото като цяло е изразено обосновано становище, че съответното лице е знаело за използването на въпросните произведения. Следователно гражданите на трети държави са били изключени от евентуалното неблагоприятно действие на Директивата за осиротели произведения.

147.

По-нататък се поставя въпросът дали в настоящия случай може да се изхожда и от съдебната практика по член 3, параграф 2 ДФЕС, и по-специално от решение Комисия/Съвет (C‑114/12, EU:C:2014:2151) и становище 3/15 на Съда (Маракешки договор относно достъпа до публикувани произведения) (EU:C:2017:114).

148.

Според мен последните две хипотези се отнасят до международен договор, по който е имало преговори, и до договор, преговорите по който вече са били завършили, докато в настоящия случай Съюза има основание да твърди изключителна компетентност относно настъпващия ефект въз основа не само на практиката на Съда по тълкуването на достиженията на правото в областта на авторското право и сродните му права, но и на задълбочаването на хармонизацията чрез обемен корпус от права ( 33 ). Директива 2014/26/ЕО съдържа три определения в разпоредби, релевантни за произнасянето по настоящия случай: неутрално определение за носител на авторско право, неутрално определение за приходи от управление на авторски права и неутрално определение за управление. Така от всяко действие по използване на авторски или сродни права на съответното лице в Съюза това лице черпи право на приходи от управление на авторски права и всеки носител може да предяви претенции за тези приходи.

149.

Освен това може да се отбележи, както вече изтъкна генералният адвокат Ruiz-Jarabo Colomer по дело Merck, че сключените съвместно от Съюза и държавите членки споразумения разкриват тяхната обща цел и ги обвързват спрямо трети държави, страна по тези споразумения; предвиденият в член 4, параграф 3 ДЕС принцип на лоялно сътрудничество задължава държавите членки да сътрудничат не само в преговорния процес и при сключването на тези споразумения, но и при тяхното прилагане (становище 1/94 на Съда (Споразумения, приложени към Споразумението за СТО) (EU:C:1994:384, т. 108); това трябва да се разглежда във връзка със задължението да се гарантира ефективност на правото на Съюза не само в законодателната, но и в изпълнителната и съдебната област ( 34 ).

150.

Бих искал да изтъкна, че евентуално има и друга изключителна компетентност на Съюза, която би могла да е релевантна в настоящия случай: изключителната компетентност в областта на общата търговска политика (член 3, параграф 1, буква д) ДФЕС). В решение от 18 юли 2013 г., Daiichi Sankyo и Sanofi-Aventis Deutschland (C‑414/11, EU:C:2013:520, т. 52 и 53), Съдът постановява, че нормите, съдържащи се в Споразумението ТРИПС, попадат в обхвата на тази компетентност. Всъщност някои от тези норми се отнасят именно до правата на изпълнителите и продуцентите ( 35 ). Ето защо, макар технически да няма припокриване между Споразумението ТРИПС и WPPT, безспорно е налице известна връзка.

151.

Разглежданото в настоящия случай специфично право несъмнено не е залегнало в Споразумението ТРИПС (което е необходимо, за да се активират задълженията за предоставяне на национален режим и разпоредбите на ТРИПС за статус на най-облагодетелствана нация). Във всеки случай това не пречи на Съюза да предвиди такова право, а просто означава, че то не фигурира в контекста на Споразумението ТРИПС.

152.

Ето защо от изложените по-горе съображения следва, че ако законодателят на Съюза желае да измени Директива 2006/115 и да изключи гражданите на трети държави, то Съюзът трябва да направи това, а не 27‑те държави членки да се опитват по множество различни начини. Всъщност да се остави това на държавите членки би означавало да се измени обхватът на общите правила, приети от Съюза.

153.

Като вид obiter dictum възниква следният въпрос: ако по отношение на WPPT в неговата цялост трябва да се счита, че Съюзът е встъпил в ролята на държавите членки, какви биха били правните последици от изключенията, въведени от държавите членки съгласно този договор (вж. декларациите на Кралство Дания, Република Финландия, Френската република, Федерална република Германия и Кралство Швеция в Уведомление № 78 към този договор, както и декларацията на Република Финландия в Уведомление № 88, приложено към този договор)?

154.

Според мен от изложените в настоящото заключение съображения следва, че доколкото тези изключения биха затруднили прилагането на правото на Съюза, те не би следвало да бъдат приложими.

155.

Оттук на третия въпрос следва да се отговори, че държавите членки нямат свобода в област, която е от изключителна компетентност на Съюза, и не могат да отговарят на изключенията, въведени от други договарящи страни, или да прилагат критерии, различни от посочените в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

156.

RAAP и Комисията по същество считат, че не е допустимо предвиденото в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 право на справедливо възнаграждение да се сведе до продуцентите на звукозаписи, т.е. да се откаже правото на изпълнителите, чието изпълнение е записано в този звукозапис, в случай че продуцентите разполагат с това право.

157.

PPI поддържа, че с четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали съгласно WPPT е позволено да се третират по различен начин продуцентите и изпълнителите, по-специално като се признае правото на справедливо възнаграждение на продуцентите, като същевременно не се предоставя такова право на изпълнителите. PPI твърди, че на този въпрос може да се даде утвърдителен отговор.

158.

Ирландия поддържа, че при транспонирането на Директива 2006/115 има правото и — като отчита изключението, въведено от Съединените щати — при необходимост да предостави национален режим на изпълнителите, които изпълняват произведения в държава от ЕИП или са с местожителство или пребивават в държава от ЕИП, заедно с възможността да разшири категориите изпълнители с акт на изпълнителната власт. Тази свобода следвала от текста на Директивата, от подготвителните работи по нея и от съображението в нея, насочено към икономическите субекти в Съюза. Ирландия имала правото — по-специално поради съответната липса на права, признати във вътрешното право на Съединените щати, но и защото WPPT няма пряко приложение — да отдели правото на възнаграждение, с което разполагат продуцентите, от правата, с които разполагат изпълнителите, когато изпълненията са записани в звукозапис, по причина, различна от вътрешноправните норми относно първото публикуване в друга договаряща държава.

159.

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали е допустимо да се ограничи правото на справедливо възнаграждение така, че изпълнителите, чиито изпълнения са записани в съответния звукозапис, да не получават никакво възнаграждение и възнаграждението да се превежда единствено в полза на продуцента на записа.

160.

Както изтъква RAAP, член 8, параграф 2 изрично задължава държавите членки да предоставят право на възнаграждение както на изпълнителите, така и на продуцентите. Това е съзнателно отклонение от положението в международното право, каквото то е в Римската конвенция към момента на приемане на Директива 2006/115 ( 36 ). Присъединяването на Съюза към WPPT съгласува международната позиция и позицията съгласно Директивата.

161.

Това се подкрепя от контекста и целта на същата директива. Видно по-специално от съображения 5, 7 и 10, целите на тази директива включват закрила на изпълнителите, хармонизиране на някои от техните права в целия Съюз и гарантиране, че държавите членки привеждат в действие въпросните права в съответствие с техните задължения, произтичащи от международното право.

162.

Достатъчно е да се отбележи, че текстът на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 задължава държавите членки да гарантират поделяне на възнаграждението. Като се има предвид, че това право е неотменимо, поделяне, при което в действителност не се получава възнаграждение, де факто би представлявало отнемане на правото, дори когато това е договорено между продуцентите на записа и изпълнителите (вж. в това отношение съображения 12 и 13 от Директивата).

163.

Както признава запитващата юрисдикция, от решение SENA ( 37 ) следва, че член 8, параграф 2 от Директива 92/100 (понастоящем член 8, параграф 2 от Директива 2006/115) трябва да се тълкува еднакво във всички държави членки и да се прилага от всяка държава членка. Съдът постановява, че въпросът дали е справедливо възнаграждението, което представлява насрещна престация за използването на търговски звукозапис, по-специално с цел излъчване, трябва да бъде анализиран именно с оглед на стойността на това използване в икономическия обмен.

164.

Дори Комисията признава, че държавите членки имат свободата да определят най-подходящите критерии на своята територия, с които да гарантират — в границите, наложени от правото на Съюза, и по-специално от Директива 2006/115 — съобразяването със съдържащото се в правото на Съюза възприемане дали възнаграждението, което представлява насрещна престация за използването на търговски звукозапис, е справедливо по-специално с оглед стойността на това използване в икономическия обмен.

165.

Считам обаче, че препращането към „подходящи критерии за гарантиране на съобразяването“ не обхваща определянето ratione personae на бенефициерите по член 8, параграф 2. Свободата на държавите членки по-скоро е принципно сведена до преценка какво се счита за справедливо възнаграждение.

166.

В противен случай — ако държавите членки можеха да използват член 8, параграф 2 като основа, за да отграничат получателите на това възнаграждение — би била накърнена целта на Директива 2006/115 да се установи хармонизирана правна закрила в областта на интелектуалната собственост. Подобен подход би бил в разрез със съображение 17 ( 38 ).

167.

Накрая, може да се отбележи, че законодателството в областта на авторското право в повечето държави членки (в поне 18 държави членки ( 39 )) изрично предвижда, че при липса на споразумение единното справедливо възнаграждение — след приспадане на законните разходи за управление —следва да се подели поравно (50:50) между изпълнителите и продуцентите.

168.

Ето защо на четвъртия въпрос следва да се отговори, че не е съгласувано с член 8, параграф 2 правото на справедливо възнаграждение да се ограничи така, че изпълнителите, чиито изпълнения са записани в съответния звукозапис, да не получават никакво възнаграждение и възнаграждението да се превежда единствено в полза на продуцента на записа.

169.

Ето защо предлагам на Съда да отговори на поставените от High Court (Висш съд, Ирландия) преюдициални въпроси, както следва: