–

за G.S., от M. Strooij и J. Hoftijzer, advocaten,

–

за V.G., от V. Sarkisian и N. Melehi, advocaten,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman, L. Noort, A. M. de Ree и J.M. Hoogveld, в качеството на представители,

–

за германското правителство, първоначално от T. Henze и R. Kanitz, а впоследствие R. Kanitz, в качеството на представители,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от C. Cattabriga и G. Wils, в качеството на представители,

1

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86/ЕО на Съвета от 22 септември 2003 година относно правото на събиране на семейството (ОВ L 251, 2003 г., стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 164).

2

Запитванията са отправени в рамките на спорове, водени съответно от G.S. (дело C‑381/18) и V.G. (дело C‑382/18) със Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (държавен секретар по правосъдие и сигурност, Нидерландия, наричан по-нататък „държавният секретар“) относно законосъобразността, от една страна, на решение, с което се отказва подновяването на разрешението за пребиваване, издадено на G.S. за целите на събиране на семейството, и това разрешение за пребиваване се оттегля с обратна сила, както и, от друга страна, на решение, с което се отхвърля заявлението на V.G. за предоставяне на разрешение за пребиваване за целите на събиране на семейството.

3

Съображения 2 и 14 от Директива 2003/86 гласят следното:

[…]

4

Съгласно член 2, буква в) от тази директива „кандидат за събиране на семейството“ означава „гражданин на трета страна, пребиваващ законно в държава членка и кандидатстващ или членовете на семейството на който кандидатстват за събиране на семейството, за да се присъединят към него“.

5

Член 3, параграф 3 от посочената директива предвижда:

„Настоящата директива не се прилага за членовете на семейството на гражданин на Европейския съюз“.

6

Член 4, параграф 1 от същата директива предвижда, че държавите членки разрешават влизането и пребиваването на изброените в тази разпоредба членове на семейството в съответствие с Директивата и при условие че са спазени изискванията на глава IV, а също и на член 16.

7

Член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86 гласи:

„1.   Държавите членки могат да отхвърлят заявление за влизане и пребиваване на членове на семейството на основания, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве.

2.   Държавите членки могат да оттеглят или да откажат да подновят разрешение за пребиваване на член на семейството на основания, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве.

Когато взима съответното решение, държавата членка държи сметка освен предвиденото в член 17 за тежестта или характера на нарушението срещу обществения ред или сигурност, извършено от член на семейството, или за опасността, която може да представлява това лице“.

8

Член 17 от посочената има следното съдържание:

„Държавите членки надлежно държат сметка за характера и солидността на семейните връзки на лицето и продължителността на пребиваването му в държавата членка, както и за съществуването на семейни, културни и социални връзки със страната му на произход, в случай на отхвърляне на заявление, оттегляне или отказ за подновяване на разрешение за пребиваване, а също и в случай на постановяване на мярка за принудително отвеждане на кандидата или на членовете на неговото семейство“.

9

Член 27, параграф 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, 2004 г., стр. 77 и поправки в ОВ L 229, 2004 г., стр. 35 и ОВ L 197, 2005 г., стр. 34; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56) гласи:

„Мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. Наличието на предишни наказателни присъди не представлява само по себе си основание за предприемането на такива мерки.

Личното поведение на въпросното лице трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция“.

10

На 8 април 2009 г. на G.S., който е гражданин на трета страна, в Нидерландия е издадено разрешение за пребиваване в качеството на „партньор“ на кандидат за събиране на семейството. Разрешението е подновено за периода 9 март 2010 г.—28 август 2014 г.

11

На 17 август 2012 г. G.S. е осъден в Швейцария на лишаване от свобода за срок от четири години и три месеца за участие в трафик на наркотични вещества за деяния, извършени до 4 септември 2010 г.

12

Впоследствие той подава заявление за подновяване на неговото разрешение за пребиваване в Нидерландия.

13

На 24 септември 2015 г. държавният секретар отхвърля това заявление на основания, свързани с обществения ред. Той също така оттегля с обратна сила към 4 септември 2010 г. разрешението за пребиваване в полза на G.S. и постановява забрана за влизането му в страната.

14

Държавният секретар приема тези решения въз основа на рамка за преценка съгласно националното право, която дава възможност да се оттегли разрешение за пребиваване или да се откаже подновяването му, когато съответното лице е осъдено на достатъчно тежко наказание в сравнение със срока на неговото законно пребиваване в Нидерландия. Освен това държавният секретар претегля интересите на посоченото лице и неговия партньор с общия интерес, свързан с опазването на обществения ред.

15

След като G.S. подава жалба по административен ред, с решение от 21 октомври 2016 г., държавният секретар я уважава в частта относно забраната за влизане и постановява, че G.S. не може да пребивава законно на територията на Нидерландия. В останалата част държавният секретар потвърждава първоначалните си решения.

16

G.S. обжалва решенията на държавния секретар по съдебен ред пред Rechtbank den Haag zittingsplaats Amsterdam (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Амстердам, Нидерландия). С решение от 3 февруари 2017 г. този съд отменя решението от 24 септември 2015 г. в частта, в която се постановява забрана да влизане, а решението от 21 октомври 2016 г. — в частта, в която е постановено, че G.S. не може да пребивава законно на територията на Нидерландия. В останалата част обаче жалбата е отхвърлена като неоснователна.

17

G.S. обжалва посоченото съдебно решение пред запитващата юрисдикция.

18

Запитващата юрисдикция иска да установи дали, за да се позовава с право на основания, свързани с обществения ред, по смисъла на член 6, параграф 2 от Директива 2003/86, компетентният орган трябва да установи, че личното поведение на съответния гражданин на трета страна представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото.

19

Тя отбелязва, че такова изискване можело да произтича от разрешенията, възприети от Съда в решения от 11 юни 2015 г., Zh. и O. (C‑554/13, EU:C:2015:377), от 24 юни 2015 г., T. (C‑373/13, EU:C:2015:413), и от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84), а също и от уредбата на свободата на действие на държавите членки при прилагането на Директива 2003/86, както следва по-специално от решение от 4 март 2010 г., Chakroun (C‑578/08, EU:C:2010:117).

20

При това положение с оглед по-конкретно на съображение 2 от Директива 2003/86 и на решение от 27 юни 2006 г., Парламент/Съвет (C‑540/03, EU:C:2006:429), било възможно да се приеме, че прилагането на тази директива трябва да се осъществява в пределите, определени в практиката на Европейския съд по правата на човека, с която националната практика била в съответствие.

21

При тези обстоятелства Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

22

V.G. е гражданин на трета страна, който е пребивавал отчасти законно в Нидерландия от 1999 г. до 2011 г.

23

През този период V.G. е осъждан четири пъти за престъпления нa полагане на общественополезен труд или на глоба за кражба в магазин и за управление на МПС в нетрезво състояние. През юни 2011 г. той е предаден на арменските органи във връзка с твърдени нарушения на законодателството относно наркотичните вещества.

24

На 28 юли 2016 г. съпругата на V.G., която е нидерландска гражданка, подава заявление за издаване на разрешение за пребиваване на V.G. на основание на законодателството за събиране на семейството.

25

На 19 септември 2016 г. държавният секретар отхвърля това заявление на основания, свързани с обществения ред.

26

Държавният секретар приема това решение въз основа на рамка за преценка съгласно националното право, която дава възможност да се откаже влизането на гражданин на трета страна за целите на събиране на семейството, ако е бил осъден за тежко или друго престъпление на наказание полагане на общественополезен труд или на глоба, включително когато съответното престъпление е извършено преди повече от пет години, доколкото съответното лице е действало при условията на рецидив. Освен това държавният секретар претегля интересите на съответното лице и обществения интерес, свързан с опазването на обществения ред.

27

След като V.G подава жалба по административен ред, с решение от 6 февруари 2017 г. държавният секретар потвърждава първоначалното си решение.

28

V.G. обжалва това решение пред Rechtbank Den Haag zittingsplaats Amsterdam (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Амстердам). С решение от 23 юни 2017 г. този съд отхвърля жалбата.

29

V.G. подава въззивна жалба срещу това решение пред запитващата юрисдикция.

30

Raad van State (Държавен съвет) счита, че съгласно член 3, параграф 3 от Директива 2003/86 разглежданото в главното производство положение не попада в приложното поле на тази директива, тъй като съпругата на V.G. е с нидерландско гражданство.

31

Посочената юрисдикция обаче подчертава, че член 6 от тази директива трябва да се прилага по аналогия към V.G., тъй като нидерландското право предвижда, че когато, както е в настоящата хипотеза, нидерландските закони и подзаконови актове не правят разлика между случай, попадащ в приложното поле на правото на Съюза, и случай, който не попада в обхвата на това право, релевантните разпоредби от правото на Съюза се прилагат пряко и безусловно към вътрешното положение.

32

Поради това запитващата юрисдикция счита, че тълкуването на член 6 от Директива 2003/86 е от решаващо значение за изхода на спора в главното производство. С оглед на решение от 18 октомври 2012 г., Nolan (C‑583/10, EU:C:2012:638), тя обаче си поставя въпроса дали в положение като разглежданото в главното производство Съдът е компетентен да отговаря на въпроси във връзка с посочения член.

33

Ако отговорът на този въпрос е положителен, запитващата юрисдикция иска да установи дали, за да се позове на основания, свързани с обществения ред, по смисъла на член 6, параграф 1 от посочената директива, компетентният орган трябва да установи, че личното поведение на съответния гражданин на трета страна представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото.

34

Запитващата юрисдикция посочва, че това изискване би могло да произтича от практиката на Съда, посочена в точка 19 от настоящото решение.

35

Решения от 19 декември 2013 г., Koushkaki (C‑84/12, EU:C:2013:862), и от 4 април 2017 г., Fahimian (C‑544/15, EU:C:2017:255), обаче сочели, че се прилагал по-гъвкав стандарт, когато става въпрос за сложни преценки, както в случая, когато трябва да се вземе решение относно влизането на гражданин на трета страна на територията на държавите членки.

36

При тези обстоятелства Raad van State (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

37

С решение на председателя на Съда от 3 юли 2018 г. дела C‑381/18 и C‑382/18 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение.

38

С първия си въпрос по дело C‑382/18 запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали Съдът е компетентен на основание член 267 ДФЕС да тълкува член 6 от Директива 2003/86 в положение, в което юрисдикция следва да се произнесе по заявление за влизане и за пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, който не е упражнил правото си на свободно движение, когато съгласно националното право тази разпоредба е приложима пряко и безусловно към такова положение.

39

Следва да се отбележи, от една страна, че член 2, буква в) от Директива 2003/86 пояснява, че понятието „кандидат за събиране на семейството“ задължително се отнася до гражданин на трета страна, а от друга страна, че член 3, параграф 3 от тази директива предвижда, че тя не се прилага за членовете на семейството на гражданин на Съюза (решение от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 29).

40

Законодателят на Съюза следователно не предвижда посочената директива да се прилага по отношение на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, който не е упражнил правото си на свободно движение, както жалбоподателят в главното производство, което впрочем се потвърждава и от материалите във връзка със законодателния процес по приемането на Директива 2003/86 (решение от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 30 и цитираната съдебна практика).

41

От постоянната практика на Съда обаче следва, че той е компетентен да се произнася по преюдициални запитвания относно разпоредби на правото на Съюза в случаи, в които, макар и фактите по главното производство да не попадат пряко в приложното поле на правото на Съюза, разпоредбите от правото на Съюза са приложими по силата на препращане в националното право към тяхното съдържание (решение от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 31 и цитираната съдебна практика).

42

Всъщност в подобни случаи е налице несъмнен интерес на Съюза от еднообразно тълкуване на възприетите въз основа на правото на Съюза разпоредби, за да се избегнат последващи различия в тълкуването (решение от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 32 и цитираната съдебна практика).

43

Ето защо тълкуване от Съда на разпоредби на правото на Съюза, когато са налице положения, които не попадат в приложното поле на тези разпоредби, е обосновано, когато националното право е направило тези разпоредби пряко и безусловно приложими към такива положения, за да се осигури еднакво третиране на посочените положения и на положенията, попадащи в приложното поле на посочените разпоредби (решение от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 33 и цитираната съдебна практика).

44

В настоящия случай запитващата юрисдикция, която е единствено компетентна да тълкува националното право в контекста на установеното с член 267 ДФЕС съдебно сътрудничество (решение от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 34 и цитираната съдебна практика), уточнява, че от нидерландското право следва, че когато, както е в настоящия случай, националният законодател подвежда под една и съща норма както положение, попадащо в приложното поле на правото на Съюза, така и положение, непопадащо в обхвата на това право, тези положения трябва да се третират еднакво. Въз основа на това тази юрисдикция прави извода, че съгласно нидерландското право тя е длъжна да приложи член 6 от Директива 2003/86 по това дело.

45

При тези обстоятелства следва да се приеме, както отбелязва и нидерландското правителство, че съгласно нидерландското право тази разпоредба се прилага пряко и безусловно към положение като разглежданото в главното производство, и че поради това е налице несъмнен интерес на Съюза Съдът да се произнесе по преюдициалното запитване по дело C‑382/18.

46

Този извод не може да се постави под съмнение поради обстоятелството, че член 3, параграф 3 от Директива 2003/86 изрично изключва от приложното поле на посочената директива положения като разглежданото в главното производство по дело C‑382/18, тъй като от практиката на Съда следва, че подобно обстоятелство не е в състояние да постави под въпрос компетентността на Съда да се произнесе по преюдициалното запитване в границите, очертани с припомнената в точки 41—43 от настоящото съдебно решение постоянна практика на Съда (вж. в този смисъл решения от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 36—43, от 7 ноември 2018 г., K и B, C‑380/17, EU:C:2018:877, т. 40 и от 13 март 2019 г., E., C‑635/17, EU:C:2019:192, т. 40—42).

47

Всъщност припомнената в точки 41—43 от настоящото решение съдебна практика има за цел именно да даде възможност на Съда да се произнесе относно тълкуването на разпоредбите на правото на Съюза, независимо от условията за тяхното прилагане в хипотези, които авторите на Договорите или законодателят на Съюза не са сметнали за необходимо да включат в приложното поле на тези разпоредби. Така може да се допусне компетентността на Съда да варира разумно единствено в зависимост от начина, по който е ограничено приложното поле на съответната разпоредба вследствие на въвеждането на положително определение или вследствие на установяването на някои изключения, като тези две законодателни техники могат да бъдат използвани независимо една от друга (решение от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 38 и 39).

48

По изложените съображения на първия въпрос по дело C‑382/18 следва да се отговори, че Съдът е компетентен на основание член 267 ДФЕС да тълкува член 6 от Директива 2003/86 в положение, в което юрисдикция следва да се произнесе по заявление за влизане и пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, който не е упражнил правото си на свободно движение, когато съгласно националното право тази разпоредба е приложима пряко и безусловно към такова положение.

49

С първия и втория си въпрос по дело C‑381/18, както и с втория и третия въпрос по дело C‑382/18, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална практика, по силата на която компетентните органи могат на основания, свързани с обществения ред, от една страна, да отхвърлят подадено въз основа на тази директива заявление за влизане и пребиваване поради осъждане за престъпление при предишно пребиваване на територията на съответната държава членка, а от друга страна, да оттеглят основано посочената директива разрешение за пребиваване или да откажат подновяването му, когато заявителят е осъден на достатъчно тежко наказание в сравнение с продължителността на пребиваването.

50

Член 6, параграф 1 от Директива 2003/86 предвижда, че държавите членки могат да отхвърлят основано на тази директива заявление за влизане и пребиваване на основания, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве.

51

От своя страна член 6, параграф 2, първа алинея от посочената директива предвижда, че на същите основания държавите членки могат да оттеглят или да откажат да подновят основано на същата директива разрешение за пребиваване.

52

Следователно държавите членки могат да приемат решенията, посочени в член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86, по-специално когато съответният гражданин на трета страна трябва да се счита, че представлява заплаха за обществения ред.

53

В този контекст, за да се определи обхватът на понятието „основания, свързани с обществения ред“ по смисъла на посочените разпоредби, следва да се припомни, че от постоянната практика на Съда следва, че гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на свободно движение, и някои от членовете на семейството му е възможно да бъдат счетени за заплаха за обществения ред само ако личното им поведение представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото в съответната държава членка (вж. в този смисъл решения от 29 април 2004 г., Orfanopoulos и Oliveri, C‑482/01 и C‑493/01, EU:C:2004:262, т. 66 и 67 и от 5 юни 2018 г., Coman и др., C‑673/16, EU:C:2018:385, т. 44).

54

При това положение, както следва от точки 28—30 от постановеното днес решение E.P. (Заплаха за обществения ред) (C‑380/18), позоваването от страна на законодателя на Съюза на понятието „заплаха за обществения ред“ не трябва непременно да се разбира като отнасящо изключително до лично поведение, което представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото в съответната държава членка.

55

Ето защо, за да се уточни обхватът на понятието „основания, свързани с обществен ред“ по смисъла на член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86, е необходимо да се вземат предвид съдържанието на тези разпоредби, техният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. в този смисъл решения от 24 юни 2015 г., T., C‑373/13, EU:C:2015:413, т. 58 и от 4 април 2017 г., Fahimian, C‑544/15, EU:C:2017:255, т. 30). Генезисът на разпоредба от правото на Съюза също може да разкрие обстоятелства, които са релевантни за тълкуването ѝ (вж. в този смисъл решение от 1 октомври 2019 г., Planet 49, C‑673/17, EU:C:2019:801, т. 48 и цитираната съдебна практика).

56

На първо място, що се отнася до текста на член 6, параграфи 1 и 2 от посочената директива, следва да се отбележи, че за разлика по-специално от член 27, параграф 2 от Директива 2004/38, тази разпоредба не изисква изрично поведението на съответното лице да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото, за да може това лице да се счита, че представлява заплаха за обществения ред.

57

В това отношение е важно да се подчертае, че макар член 6, параграф 2, втора алинея от Директива 2003/86 да предвижда, че държавите членки вземат предвид по-специално тежестта или характера на извършеното от това лице нарушение на обществения ред или опасността, която може да представлява това лице, това задължение се опира на стандарт със значително по-малка степен на строгост от произтичащия от съдебната практика, цитирана в точка 53 от настоящото решение. По-специално, освен че това задължение не изисква компетентните органи последователно да се основават на действителната и настояща опасност, която представлява поведението на посоченото лице, това задължение не установява връзка между понятията „заплаха за обществения ред“ и опасността от накърняване на основен интерес за обществото.

58

На второ място, що се отнася до контекста, в който се вписва член 6, параграфи 1 и 2 от посочената директива, следва да се отбележи, че съображение 14 от нея уточнява, че понятието за обществен ред може да обхване присъда за извършено тежко престъпление, което по-скоро сочи, че самото наличие на такава присъда би могло да е достатъчно да се установи наличието на заплаха за обществения ред по смисъла на посочената директива, без да е необходимо да се установява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото в съответната държава членка.

59

На трето място, що се отнася до генезиса на член 6, от изменените предложения за директива на Съвета относно правото на събиране на семейството (COM(2000) 624 окончателен и COM(2002) 225 окончателен], довели до приемането на Директива 2003/86, е видно, че първоначално се е предвиждало да се изисква основанията, свързани с обществения ред, да се основават изключително на личното поведение на съответния член на семейството. Законодателят на Съюза обаче в крайна сметка не е възприел това ограничение на признатата на държавите членки свобода на действие при прилагането на член 6 от посочената директива.

60

На четвърто място, що се отнася до преследваната с Директива 2003/86 цел, следва да се припомни, че от практиката на Съда следва, че целта на тази директива е да насърчи събирането на семейството и да предостави защита на гражданите на трети страни, по-специално на малолетните и непълнолетните лица (вж. този смисъл решения от 12 април 2018 г., A и S, C‑550/16, EU:C:2018:248, т. 44 и от 13 март 2019 г., E., C‑635/17, EU:C:2019:192, т. 45).

61

С оглед на постигането на тази цел член 4, параграф 1 от посочената директива налага на държавите членки конкретни задължения за действие, на които съответстват ясно определени субективни права. Така тази разпоредба изисква от тях да разрешават, без да могат да упражняват своята свобода на преценка, събирането на семейството по отношение на някои членове на семейството на кандидата, доколкото са изпълнени условията по глава IV от посочената директива, в която се съдържа член 6 (вж. в този смисъл решения от 9 юли 2015 г., K и A, C‑153/14, EU:C:2015:453, т. 45 и 46 и от 13 март 2019 г., E., C‑635/17, EU:C:2019:192, т. 46).

62

При това положение, доколкото общото правило е, че се разрешава събиране на семейството, член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86 трябва да се тълкува стриктно, а признатата на държавите членки свобода на действие не трябва да бъде използвана от тях по начин, който би засегнал целта на Директивата и нейния полезен ефект (вж. по аналогия решения от 9 юли 2015 г., K и A, C‑153/14, EU:C:2015:453, т. 50 и от 7 ноември 2018 г., C и A, C‑257/17, EU:C:2018:876, т. 51).

63

Ето защо по с оглед на съображенията, посочени в точки 56—59 от настоящото решение, от направения от законодателя на Съюза избор следва, че това ограничаване на свободата на действие на държавите членки не би могло да означава, че е изключено компетентните органи да прилагат член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86 само въз основа на обстоятелството, че съответното лице е осъдено за извършването на престъпление, без да са длъжни да установят, че личното поведение на това лице представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото в съответната държава членка.

64

В съответствие с принципа на пропорционалност, който е част от общите принципи на правото на Съюза, националната практика по прилагане на посочените разпоредби не трябва обаче да надхвърля необходимото за гарантирането на опазването на обществения ред (вж. по аналогия решение от 9 юли 2015 г., K и A, C‑153/14, EU:C:2015:453, т. 51).

65

Следователно компетентните органи не могат автоматично да приемат, че гражданин на трета страна представлява заплаха за обществения ред по смисъла на член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86 само поради обстоятелството, че е бил осъден за някакво престъпление.

66

Така органите могат да установят, че гражданин на трета страна представлява заплаха за обществения ред само въз основа на обстоятелството, че този гражданин е бил осъден за извършено престъпление, само ако това престъпление е толкова тежко или от такова естество, че е необходимо да се изключи пребиваването на този гражданин на територията на съответната държава членка.

67

Впрочем този извод се подкрепя както от използването на понятието „присъда за извършено тежко престъпление“, което се съдържа в съображение 14 от Директива 2003/86, така и — по отношение по-специално на оттеглянето или отказа да се поднови разрешение за пребиваване — от предвиденото в член 6, параграф 2, втора алинея от посочената директива изискване да се вземе предвид тежестта или характера на извършеното нарушение.

68

Освен това преди да приемат решение за отказ на основание член 6 от посочената директива компетентните органи трябва съгласно член 17 от същата директива да подложат на индивидуална преценка съответното лице, като отчетат надлежно характера и солидността на семейните връзки на лицето и продължителността на пребиваването му в държавата членка, както и съществуването на семейни, културни или социални връзки със страната му на произход (вж. в този смисъл решение от 13 март 2019 г., E., C‑635/17, EU:C:2019:192, т. 58 и цитираната съдебна практика).

69

Запитващата юрисдикция трябва да провери дали разглежданата в главните производства национална практика отговаря на тези изисквания.

70

По изложените съображения на първия и втория въпрос по дело C‑381/18 и на втория и третия въпрос по дело C‑382/18 следва да се отговори, че член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/86 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална практика, по силата на която компетентните органи могат на основания, свързани с обществения ред, от една страна, да отхвърлят подадено въз основа на тази директива заявление за влизане и пребиваване поради осъждането за престъпление при предишно пребиваване на територията на съответната държава членка, а от друга страна, да оттеглят основано на посочената директива разрешение за пребиваване или да откажат подновяването му, когато заявителят е осъден на достатъчно тежко наказание в сравнение с продължителността на пребиваването, при условие че тази практика се прилага само ако престъплението, за което е постановена въпросната присъда, е достатъчно тежко, за да се установи, че е необходимо да се изключи пребиваването на заявителя и че тези органи извършват индивидуалната преценка, предвидена в член 17 от същата директива, като запитващата юрисдикция следва да провери това обстоятелство.

71

С оглед на обстоятелството, че за страните по главните производства настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: