1. 

Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки ( 2 ), което държавите членки е трябвало да приложат до 31 декември 2003 г., бързо става повод за преюдициални запитвания ( 3 ). Тъй като обаче не всички държави членки са разрешавали юрисдикциите им да отправят преюдициални запитвания на основание член 35, параграф 2 ДЕС в редакцията му отпреди Договора от Лисабон, чак сега — практически веднага след изтичането на преходния период, предвиден в Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към Договора за функционирането на ЕС — за първи път до Съда се отправят и въпроси, които са специфични за някои държави членки.

2. 

За пореден път Съдът е сезиран със съществени въпроси относно европейската заповед за арест по реда на спешното преюдициално производство ( 4 ). Може да се каже, че това е нормално, доколкото става дума за преюдициално запитване относно процедура, която законодателят на Съюза урежда като неотложна ( 5 ). Това обаче не бива да е пречка, даже напротив, трябва да е стимул да се предложи отговор, който е възможно най-тясно съобразен с конкретните обстоятелства по настоящото дело.

3. 

Разглежданото тук преюдициално запитване от High Court (Ирландия) изправя Съда пред въпроса какви са последиците от неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, в които държавите членки трябва да вземат окончателно решение — положително или отрицателно — относно изпълнението на издадената от друга държава членка европейска заповед за арест, особено когато въз основа на тази заповед издирваното лице е задържано и не е на свобода. В крайна сметка въпросът на High Court е дали националните съдебни органи, които до този момент е трябвало да прилагат разпоредбите на Рамково решение 2002/584 без подкрепа от страна на Съда, правилно са тълкували изискванията на Рамково решение 2002/584 в това отношение, така че да може да се действа съобразно техния подход.

4.

Съображения 1, 5, 8, 12 и 13 от Рамково решение 2002/584 гласят:

[…]

[…]

[…]

5.

Член 1 от Рамково решение 2002/584 е озаглавен „Определение на понятието европейска заповед за арест и задължение за изпълнението ѝ“ и предвижда:

„1.   Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване на друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.

2.   Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение.

3.   Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора за Европейския съюз“.

6.

Член 5 от Рамково решение 2002/584 определя „[г]аранции[те], предоставени от издаващата държава членка, в особени случаи“ и точка 3 от него предвижда:

„Съгласно законодателството на изпълняващата държава членка изпълнението на европейската заповед за арест от изпълняващия съдебен орган може да бъде обвързано от следните условия:

[…]

7.

Членове 11 и 12 на Рамково решение 2002/584 предвиждат:

„Член 11

Права на издирваното лице

1.   Когато издирваното лице е задържано, изпълняващият съдебен орган съгласно собственото си законодателство трябва да уведоми това лице за европейската заповед за арест, нейното съдържание и възможността да бъде разрешено предаване на издаващия съдебен орган.

2.   Издирваното лице, което е задържано с цел изпълнение на европейска заповед за арест, има право да получи съдействие от адвокат и преводач в съответствие с националното законодателство на изпълняващата държава членка.

Член 12

Задържане на лицето

Когато лицето е задържано въз основа на европейска заповед за арест, изпълняващият съдебен орган следва да вземе решение дали то да остане задържано съгласно правото на изпълняващата държава членка. Лицето може да бъде освободено временно по всяко време в съответствие с националното право на изпълняващата държава членка, при условие че неин компетентен орган вземе мерки, необходими за предотвратяване укриването му“.

8.

Член 15 от Рамково решение 2002/584 се отнася до решението за предаване и гласи:

„1.   Изпълняващият съдебен орган следва да реши в сроковете и при условията, определени в настоящото рамково решение, дали лицето да бъде предадено.

2.   Ако изпълняващият съдебен орган счете, че предоставената от издаващата държава членка информация е недостатъчна, за да вземе решение за предаване, той следва да поиска незабавно да му бъде предоставена необходимата допълнителна информация, особено що се отнася до членове 3—5 и член 8 и може да определи срок за получаването ѝ, отчитайки необходимостта от спазването на посочените в член 17 срокове.

3.   Издаващият съдебен орган може по всяко време да изпраща необходима допълнителна информация на изпълняващия съдебен орган“.

9.

Член 17 от Рамково решение 2002/584 е озаглавен „Срокове и процедури за вземане на решение за изпълнение на европейската заповед за арест“ и предвижда:

„1.   Европейската заповед за арест следва незабавно да бъде разгледана и изпълнена.

2.   При наличието на съгласие от страна на издирваното лице окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест се взима в срок до 10 дни от даването на съгласие.

3.   В останалите случаи окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест се взима в срок до 60 дни от задържането на издирваното лице.

4.   Когато в особени случаи европейската заповед за арест не може да бъде изпълнена в посочените в параграфи 2 и 3 срокове, изпълняващият съдебен орган следва незабавно да уведоми за това издаващия съдебен орган, като обясни причините за забавянето. В този случай сроковете могат да бъдат удължени с 30 дни.

5.   Докато вземе окончателно решение, изпълняващият съдебен орган следва да обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на лицето.

6.   Всеки отказ да се изпълни европейска заповед за арест трябва да е мотивиран.

7.   Когато поради наличие на извънредни обстоятелства държава членка не може да спази определените в този член срокове, същата следва да уведоми [Европейската агенция за засилване на съдебното сътрудничество (Евроюст)], като изложи причините за забавянето. Освен това държава членка, която неведнъж се сблъсква със забавяне, свързано с изпълнение на европейски заповеди за арест от друга държава членка, трябва да информира Съвета с цел оценяване изпълнението на настоящото рамково решение на равнище държава членка“.

10.

Член 23 от Рамково решение 2002/584 определя „[с]рокове[те] за предаване на лицето“ и предвижда:

„1.   Издирваното лице трябва да бъде предадено възможно най-скоро на определената от съответните органи дата.

2.   То следва да бъде предадено не по-късно от 10 дни след окончателното решение за изпълнение на европейската заповед за арест.

3.   Когато предаването на издирваното лице не може да се извърши в определения в параграф 2 срок поради обстоятелства извън контрола на държавите членки, изпълняващият и издаващият съдебен орган трябва незабавно да осъществят връзка помежду си и да насрочат нова дата за предаване. В този случай то следва да се състои в 10-дневен срок от така съгласуваната дата.

4.   По изключение предаването може да бъде временно отложено поради сериозни причини от хуманитарно естество, например, когато съществуват съществени основания да се счита, че то явно ще застраши живота или здравето на издирваното лице. Изпълнението на европейската заповед за арест трябва да се извърши възможно най-скоро след отпадане на тези основания. Изпълняващият съдебен орган следва незабавно да уведоми издаващия съдебен орган и заедно да насрочат нова дата за предаване. В този случай то следва да се състои в десетдневен срок от така съгласуваната дата.

5.   След изтичане на посочените в параграфи от 2 до 4 срокове, ако лицето продължава да е задържано, то следва да бъде освободено“.

11.

Накрая, член 26 от Рамково решение 2002/584, озаглавен „Приспадане на срока на задържане в изпълняващата държава членка“, гласи:

„1.   Издаващата държава членка трябва да приспадне срока на задържането въз основа на европейската заповед за арест от целия срок на задържане, който следва да бъде изтърпян в тази страна в резултат от постановяване на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане.

2.   За тази цел цялата информация относно срока на задържането на лицето въз основа на европейска заповед за арест трябва да бъде предоставена при предаването от изпълняващия съдебен орган или от посочения по силата на член 7 централен орган на издаващия съдебен орган“.

12.

Рамково решение 2002/584 е транспонирано в ирландското право с European Arrest Warrant Act 2003 ( 6 ), съответно изменен. Член 13 от EAW 2003 гласи:

13.

Член 16, параграф 1 от EAW 2003 гласи:

„Ако лицето не даде съгласие за предаване на издаващата държава, High Court може, на датата, определена съгласно член 13, или друга, по-късна дата, която счете за подходяща, да разпореди то да бъде предадено на друго лице, което е надлежно упълномощено от издаващата държава да го приеме, при условие че:

[…]

14.

Член 16, параграфи 9 и 10 от EAW 2003 предвижда:

15.

На 17 декември 2012 г. в съответствие с Рамково решение 2002/584 Magistrates’ Courts in Dungannon в графство Тайрон, Северна Ирландия (Обединеното кралство) ( 7 ), издава европейска заповед за арест срещу г‑н Lanigan ( 8 ) по искане на прокуратурата на Северна Ирландия с цел същият да бъде съден за деяния, извършени на 31 май 1998 г. в Дънганън, графство Тайрон, Северна Ирландия (Обединеното кралство), и осъществяващи според прокуратурата състава на престъпленията умишлено убийство и притежание на огнестрелно оръжие с намерение за извършване на убийство.

16.

На 7 януари 2013 г. High Court (Ирландия) одобрява европейската заповед за арест за целите на изпълнението ѝ от ирландската полиция (An Garda Síochána).

17.

На 16 януари 2013 г. ответникът в главното производство е задържан на основание на тази европейска заповед за арест и същия ден е изправен пред High Court. Той отказва да даде съгласие да бъде предаден на издаващата държава членка, след което му е наложена мярка за неотклонение задържане под стража до вземането на окончателно решение по искането за предаването му.

18.

Съдебното заседание пред High Court по искането за предаване първоначално е насрочено за 29 януари 2013 г., но няколко пъти е отлагано по различни причини, включително защото на 3 юли 2013 г. е подадена молба за правна помощ, която в крайна сметка е уважена на 26 юли 2013 г.

19.

Междувременно на 26 февруари 2013 г. High Court отхвърля искане за освобождаването под гаранция на ответника в главното производство.

20.

Едва на 26 ноември 2013 г. ответникът в главното производство излага единадесет възражения („points of objection“) срещу предаването му, във връзка с което представя клетвена декларация („affidavit“) с дата 16 декември 2013 г. и клетвена декларация на адвоката му в Белфаст с дата 19 февруари 2014 г.

21.

Видно от писмените становища, представени пред Съда от вносителя на искането и от ответника в главното производство, последният основно твърди, че ако бъде предаден на издаващата държава членка, ще бъде застрашен животът му. От 17-годишна възраст той е член на Provisional Irish Republican Army (Временна ирландска републиканска армия), а впоследствие на Irish National Liberation Army (Ирландска национална освободителна армия, INLA), и твърди, че на 7 септември 1993 г. е извършен първи опит за убийството му от военизираната организация на ирландските юнионисти Ulster Freedom Fighters (Бойци за свободата на Ълстър, UFF). На 1 декември 1995 г. бил извършен втори опит за убийството му — от INLA. В клетвената си декларация той заявява, че петима от сподвижниците му са убити през 90-те години — или от INLA заради вътрешните им борби („feud“), или от военизирани юнионисти. Поради това решил да потърси убежище в Ирландия, където по съображения за сигурност сменил името си. От страх да не бъде убит от лоялистки или републикански отцепници, отказва да се върне в Северна Ирландия, тъй като не вярва, че силите за сигурност или затворническите власти биха могли да го защитят.

22.

На 17 декември 2013 г. делото е разпределено на магистрат и съдебното заседание е насрочено за 3 февруари 2014 г. То обаче е отлагано два пъти по молба на вносителя на искането в главното производство — за 28 април 2014 г. и след това за 30 юни 2014 г., за да се изчака властите в Обединеното кралство да изпратят поисканата информация във връзка със заплахите за живота на ответника в главното производство.

23.

Всъщност на 9 април 2014 г. вносителят на искането в главното производство моли централния орган на Северна Ирландия — UK National Crime Agency, да изпрати информация за процедурите, които се прилагат в затворите на Северна Ирландия с цел защита на рисковите затворници. На 10 април 2014 г. Northern Ireland Prison Service (NIPS) отговаря на искането, като дава пояснения за прилаганите процедури в местата за лишаване от свобода в Северна Ирландия с цел да се осигури защита и грижа за задържаните лица, за които има данни, че са под заплаха от страна на други задържани.

24.

На 16 април 2014 г. вносителят на искането в главното производство изпраща второ искане за информация до централния орган на Северна Ирландия относно причините, поради които европейската заповед за арест е издадена едва през декември 2012 г., въпреки че става дума за престъпления, извършени през май 1988 г. Crown Solicitor’s Office, службата, представляваща правителството на Обединеното кралство в Северна Ирландия, отговаря на това искане с писмо от 24 април 2014 г., в което посочва, че макар ответникът в главното производство да е заподозрян почти веднага, чак през 2011 г. са събрани достатъчно доказателства, за да започне наказателно производство срещу него, като то е образувано от прокуратурата на Северна Ирландия (Public Prosecution Service for Northern Ireland) на 4 май 2012 г.

25.

Съдебното заседание пред High Court по искането за предаване в крайна сметка е открито едва на 30 юни 2014 г. и е проведено в три дена, през които ответникът в главното производство предявява редица процесуални и доказателствени искания. По-конкретно, той изтъква, че предвид изискванията на състезателното начало High Court не може да се произнесе въз основа на информацията от издаващата държава членка, освен ако тя не е дадена под клетва и ако адвокатът на подсъдимия не получи възможност да подложи на кръстосан разпит всички свидетели, посочени от вносителя на искането. High Court отхвърля различните искания на ответника в главното производство като безпредметни и на 4 юли 2014 г. закрива съдебното заседание.

26.

На 17 ноември 2014 г. High Court се произнася по предварителните въпроси, повдигнати по делото. Най-напред той приема, че за производствата във връзка с европейски заповеди за арест не важат общите процесуални правила и правила за доказване, приложими към съдебните производства в Ирландия, и че в качеството си на изпълняващ съдебен орган има право да вземе предвид информацията от издаващата държава членка. По-нататък, що се отнася до представените от ответника в главното производство доказателства за това, че животът му би бил застрашен, ако бъде предаден на издаващата държава членка, High Court отбелязва, че преди да разпореди предаването, трябва да бъде убеден, че ще бъде защитено правото на живот на подсъдимия съгласно ирландската Конституция и съгласно член 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“). Затова High Court приканва вносителя на искането в главното производство да разгледа тези доказателства, до този момент неоспорени, и да поиска допълнителна информация от издаващата държава членка относно опасенията на ответника в главното производство. High Court уточнява, че ще се произнесе по останалите възражения на ответника в главното производство, след като му бъде представена поисканата информация.

27.

Ето защо на 27 ноември 2014 г. вносителят на искането в главното производство изпраща писмо с ново искане за информация до централния орган на Северна Ирландия, като в него напомня за твърденията на ответника в главното производство, че ако бъде задържан под стража в Северна Ирландия, животът му ще бъде под заплаха от страна на лоялистки и републикански отцепници, тъй като затворническите власти няма да са в състояние да гарантират сигурността му. Към писмото е приложена клетвената декларация на ответника в главното производство от 16 декември 2013 г. и клетвената декларация на адвоката му от 19 февруари 2014 г. и е отправено искане за становище дали има действителна и непосредствена опасност за живота на ответника в главното производство и ако е така, дали NIPS е в състояние да гарантира ефективна защита на заинтересования. NIPS и полицейската служба на Северна Ирландия (Police Service of Northern Ireland) отговарят на искането за информация с две писма с дата 3 декември 2014 г., предадени на вносителя на искането в главното производство на 4 декември 2014 г.

28.

С клетвена декларация от 28 ноември 2014 г., постъпила в High Court на 1 декември 2014 г., ответникът в главното производство прави ново искане да бъде освободен под гаранция.

29.

На 8 декември 2014 г. ответникът в главното производство представя становище, в което иска да бъде отхвърлено искането за предаването му, по съображение че съгласно националните правила за наказателния процес и доказването, но и съгласно ирландската Конституция и Хартата представените от вносителя на искането документи не може да бъдат допуснати като доказателства, а дори и да може, не трябва да бъдат вземани под внимание, тъй като не е имало възможност да бъдат обсъдени в условията на състезателност („cross-examination“). High Court обаче отхвърля това искане, доколкото се отнася до предварителните въпроси, по които той вече се е произнесъл.

30.

На 8 декември 2014 г. ответникът в главното производство повдига ново възражение срещу предаването му.

31.

На 15 декември 2014 г. High Court провежда ново съдебно заседание, в което адвокатът на ответника в главното производство в частност заявява, че искането за предаване трябва да бъде отхвърлено поради прекомерното забавяне на производството. Той предявява и искане да бъде отправено преюдициално запитване до Съда по въпроса за забавянето. Освен това прави и искане за освобождаване под гаранция.

32.

На 19 декември 2014 г. High Court се произнася по искането за освобождаване на ответника в главното производство под гаранция. Гаранцията обаче е определена в размер, който надхвърля възможностите на ответника, и той не успява да изпълни условията за освобождаване.

33.

На 12 януари 2015 г. High Court провежда ново съдебно заседание, в което вносителят на искането в главното производство изтъква, че твърдението за забавяне на производството е недопустимо на този етап, и посочва, че Supreme Court of Ireland вече се е произнасял по този въпрос в решението си от 19 декември 2005 г., Dundon с/у The Governor of Cloverhill Prison ( 9 ). Ответникът в главното производство от своя страна заявява, че от 1 декември 2014 г. ирландските съдилища вече могат да отправят преюдициални запитвания до Съда на Европейския съюз и следователно тълкуването от решение Dundon вече не е обвързващо за High Court.

34.

Делото е отложено за 18 януари 2015 г., когато High Court решава в частност да отправи запитване до Съда относно забавянето на производството, като отбелязва, че ирландската система не може да работи в рамките на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 и затова би желал да получи насоки относно тълкуването на тази разпоредба.

35.

След това делото е отлагано няколко пъти, за да се даде възможност на страните в главното производство да представят проекти на преюдициалното запитване до Съда и да изразят становища.

36.

Междувременно, на 2 февруари 2015 г., High Court допуска за разглеждане искане за промяна на размера на гаранцията, определен на 19 декември 2014 г., но на 9 февруари 2015 г. отхвърля това искане. Тогава ответникът в главното производство обжалва пред Court of Appeal.

37.

При тези обстоятелства с акт от 19 май 2015 г., постъпил в Съда на 22 май същата година, High Court отправя до Съда следните два преюдициални въпроса:

38.

High Court специално уточнява, че според него ирландската система не може да работи в сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, че последиците от тази неспособност са реален проблем, който обосновава отправянето на преюдициално запитване, и че тълкуването на тази разпоредба от Съда би могло да даде отражение върху крайното решение, което той трябва да постанови по делото в главното производство.

39.

Във връзка с това той подчертава, че в решение Dundon Supreme Court отхвърля искането за habeas corpus, направено от лице, на което е наложена мярка за неотклонение задържане под стража въз основа на европейска заповед за арест при аналогични обстоятелства като тези по делото в главното производство.

40.

По онова дело лицето е твърдяло, че трябва да бъде освободено, ако High Court не вземе окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест в 60-дневния срок, предвиден в ирландското законодателство. Supreme Court обаче постановява, че задържането е законно, като най-напред отбелязва, че издирваното лице няма право на незабавно освобождаване, ако High Court не се произнесе в определените срокове, понеже подобна последица би трябвало да бъде ясно и недвусмислено предвидена, като се има предвид основното задължение на държавите членки да изпълняват европейските заповеди за арест. По-нататък той подчертава, че задължението на High Court да изпълни европейската заповед за арест не отпада с изтичането на този 60-дневен срок. Добавя, че сроковете са предвидени с цел да се установи вътрешна дисциплина в държавите членки, а не за да се предоставят права на отделните лица. Накрая той пояснява, че е длъжен да тълкува националното право в съответствие с Рамково решение 2002/584.

41.

Със същия акт запитващата юрисдикция отправя искане до Съда да разгледа настоящото преюдициално запитване по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник.

42.

В това отношение тя посочва, че отправените въпроси се отнасят до областите по част трета, дял V от ДФЕС и че ответникът в главното производство е с мярка за неотклонение задържане под стража от 16 януари 2013 г. Освен това тя уточнява, че е склонна да се съобрази с решение Dundon на Supreme Court, но би желала да използва възможността да получи и становището на Съда, преди да се произнесе в този смисъл.

43.

При тези условия на 28 май 2005 г. по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат четвърти състав на Съда решава да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на преюдициалното запитване по реда на спешното производство. На основание член 113, параграф 2 от Процедурния правилник четвърти състав също така решава да поиска от Съда да преразпредели делото на съдебен състав, състоящ се от по-голям брой съдии.

44.

На основание член 109, параграф 2 от Процедурния правилник четвърти състав на Съда приканва страните в главното производство, държавата членка на запитващата юрисдикция и институциите по член 23, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз да представят писмени становища до 15 юни 2015 г. На основание член 109, параграф 2 от Процедурния правилник Съдът също така приканва Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия да представи писмено становище в същия срок или да изпрати представител в съдебното заседание.

45.

Вносителят на искането и ответникът в главното производство, правителството на Обединеното кралство и Европейската комисия представят писмени становища в определения срок.

46.

В съдебното заседание, проведено на 1 юли 2015 г., устни становища представят вносителят на искането и ответникът в главното производство, ирландското, германското, испанското, френското и нидерландското правителство, правителството на Обединеното кралство и Комисията.

47.

Вносителят на искането в главното производство, който предлага отделни отговори на двата въпроса, макар да ги разглежда заедно, смята, че запитващата юрисдикция иска по същество да определи последиците за процедурата по предаване от неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584. Като се позовава на решение Dundon на Supreme Court, той поддържа, че изтичането на тези срокове не поражда никакви права за ответника в главното производство — нито да бъде освободен, нито каквото и да е друго. Съгласно принципа на процесуалната автономия на държавите членки запитващата юрисдикция имала правомощието да прецени дали продължителността на процедурата така е накърнила правата на издирваното лице, че предаването му би съставлявало нарушение на основните му права. В съдебното заседание той добавя, че тезата на ответника в главното производство, според когото отхвърлянето на искането за предаване би съставлявало най-възпиращата санкция за изпълняващите държави членки при неспазване на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, не намира никакво основание в това рамково решение.

48.

Първо, той отбелязва, че член 17 от Рамково решение 2002/584 не съдържа разпоредба относно изхода на процедурата по предаване при изтичането на сроковете по този член, нито предвижда — за разлика от член 23 от Рамковото решение — издирваното лице да бъде освободено. Извън това, член 17, параграфи 2 и 3 били формулирани не императивно, а условно ( 10 ). Макар да е вярно, че член 15, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 гласи, че „изпълняващият съдебен орган „следва да реши“[ ( 11 )] в сроковете и при условията, определени в настоящото рамково решение, дали лицето да бъде предадено“, тази разпоредба трябвало все пак да се тълкува в светлината на текста на член 17, параграфи 2 и 3 от Рамковото решение. По този въпрос в решение F ( 12 ) Съдът постановил, че „предвидените в член 17 от Рамковото решение срокове трябва да бъдат тълкувани в смисъл, че изискват окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест „по принцип“ да се приема или в срок от десет дни от даденото от издирваното лице съгласие да бъде предадено, или, в останалите случаи, в срок от шестдесет дни, считано от задържането му“. Следователно Съдът признавал, че законът допуска възможност окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест да бъде взето извън предвидените срокове и че неспазването на тези срокове не опорочава процедурата.

49.

Освен това неспазването на тези срокове не било лишено от всякакви последици, доколкото такива били предвидени в член 17, параграф 7 от Рамково решение 2002/584. Тълкуван в неговата цялост, член 17 всъщност установявал система, при която окончателните решения относно изпълнението на европейските заповеди за арест при липса на съгласие от страна на издирваното лице трябва по принцип да се вземат в срок от 60 дни, срок, който може да бъде удължен с 30 дни, с уговорката, от една страна, че ако този срок не бъде спазен, изпълняващата държава членка трябва да уведоми за това Евроюст и от друга, че ако многократно се стига до неспазване на този срок, издаващата държава членка може да отнесе въпроса до Съвета.

50.

Второ, това тълкуване съответствало и на разума и целите на Рамково решение 2002/584, което съобразно член 67 ДФЕС следва да гарантира високо равнище на сигурност в пространство на свобода, сигурност и правосъдие чрез мерки за сътрудничество между полицейските и съдебните органи на държавите членки по наказателни дела. Система, която би допуснала освобождаването на лице, издирвано за целите на наказателното преследване или осъдено за извършването на престъпление, била пълен антипод на системата, която отговаря на упоменатата цел. Освен това целта за насърчаване на сътрудничеството по наказателни дела щяла да бъде застрашена, ако издирваните лица изведнъж се освобождават с изтичането на предвидените срокове за процедурата по предаване. Да се принуждават държавите членки да спазват сроковете по Рамково решение 2002/584, при положение че не са в състояние да ги спазят, нямало да насърчи сътрудничеството, а щяло най-вече да създаде риск издирваното лице да не бъде предавано в случай на невъзможност да се спазят сроковете.

51.

Трето, целите за ефективност и бързина, на които служат част пета, дял V от ДФЕС и Рамково решение 2002/584, не са поставени с оглед на защитата на основните права на издирваното лице. Идеята била да се гарантира, доколкото е възможно, свободното движение на съдебни решения, така че да се способства за осъществяването на наказателното правосъдие навсякъде в Съюза и по този начин да се води по-успешна борба с престъпността, особено организираната. Конкретната цел на сроковете, определени в Рамково решение 2002/584, била да се гарантира, че лицата, които бягат от правосъдието, ще могат да бъдат изправени пред наказателния съд по най-бързия възможен начин. Ето защо обстоятелството, че изпълняващият съдебен орган се е забавил над 60 или 90 дни, преди да вземе окончателно решение за изпълнение на европейската заповед за арест, не засягало никакви права на издирваното лице.

52.

Четвърто, както следва от съображение 12 и член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584, последното нямало за последица изменение на задължението за спазване на основните права и основните свободи, залегнали в член 6 ДЕС. Съображение 10 от Рамковото решение даже сочело, че прилагането на механизма на европейската заповед за арест може да бъде спряно не в случай на неспазване на определените срокове, а само в случай на нарушение на принципите, посочени в член 6, параграф 1 ДЕС. В съдебното заседание по този въпрос той признава, че в случая е приложима практиката на Европейския съд по правата на човека относно член 5 от ЕКПЧ, но само в частта относно член 5, точка 1, буква f), а не и в частта относно член 5, точка 4, противно на поддържаното от Комисията. Нарушение на член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ обаче било налице само когато компетентните национални власти в нарушение на националните процесуални правила не водят грижливо производството и съответно удължават задържането на лицето отвъд границите на разумното ( 13 ). Въпросът обаче стоял другояче, когато издирваното лице е причината за превишаването на предвидените срокове, както всъщност било по делото в главното производство. При всички случаи освобождаването на задържаното лице не бивало да е автоматично, а напротив, за да не бъде застрашена целта на Рамково решение 2002/584, предполагало да се вземат предвид всички обстоятелства, и в частност опасността от укриване, изминалото време от началния момент на задържането и приносът на задържаното лице за удължаването на сроковете. По делото в главното производство именно ответникът бил главната причина за забавянето на процедурата по предаване и съответно за продължителността на задържането му под стража.

53.

Въз основа на това вносителят на искането в главното производство заключава, че Рамково решение 2002/584 не съдържа разпоредба, която да предвижда отпадане на последиците от европейската заповед за арест, в случай че изпълняващият съдебен орган не успее да се произнесе в сроковете по член 17, поради което този орган може винаги да изпълни задълженията си и след изтичането на тези срокове.

54.

В писменото си становище ответникът в главното производство твърди, че различните забавяния на производството пред High Court не съставляват извънредни обстоятелства по смисъла на член 17, параграф 7 от Рамково решение 2002/584. При тези условия той предлага няколко подхода спрямо нарушението на член 17, които според него могат да се прилагат поотделно или заедно, а именно отказ да бъде предаден на издаващата държава членка, приспадане на целия срок на мярката му за неотклонение задържане под стража, освобождаване под гаранция при приемливи условия и накрая, присъждане на обезщетение за вреди за сметка на съответните две държави членки съразмерно на приноса им за забавянията.

55.

Във връзка с това той пояснява, че поради липсата на разпоредба, еквивалентна на тази на член 23, параграф 5 от Рамково решение 2002/584, отказът да бъде предаден на издаващата държава членка — близък до процедурата за habeas corpus в системите на общото право („common law“), би бил най-възпиращата мярка срещу неоснователните забавяния на държавите членки при изпълнението на европейски заповеди за арест, като се има предвид, че в ирландската правна система Criminal Law (Jurisdiction) Act 1976 позволява да се води наказателно производство в Ирландия и за деяния, извършени в Северна Ирландия, каквото е деянието, разглеждано в главното производство. В съдебното заседание той уточнява, че Рамково решение 2002/584 не изключва подобна възможност, която впрочем съответствала и на изискванията на принципа на пропорционалност.

56.

Наред с това ответникът в главното производство посочва, че е предложил на High Court и други преюдициални въпроси, които обаче не са били отправени до Съда, и настоява Съдът да разгледа и тях.

57.

В устното си становище ответникът в главното производство добавя, че според него основната причина за продължителността на сроковете се открива във факта, че вносителят на искането в главното производство експериментира с нова процедура без прецедент пред ирландските съдилища.

58.

В устното си становище германското правителство предлага на първия въпрос да се отговори в смисъл, че член 17 във връзка с член 15 от Рамково решение 2002/584 задължава изпълняващата държава членка да продължи процедурата по предаване, въпреки че са превишени предвидените срокове. Това следвало от граматическото и систематичното тълкуване на разпоредбите на Рамковото решение, а също и от решение F ( 14 ). Целта на Рамковото решение била да се ускори предаването на осъдени или заподозрени лица между съдебните органи. Липсата на точност при прилагането на тези срокове не накърнявала автоматично упоменатата цел, стига забавянията да са оправдани. В главното производство било точно така, тъй като ирландският изпълняващ съдебен орган бил длъжен да провери дали животът на ответника в главното производство действително ще бъде застрашен в случай на предаването му на издаващата държава членка.

59.

По втория въпрос германското правителство смята, че неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 не поражда право за задържаното лице да бъде освободено, но такова право може да възникне на друго основание. Анализът на германското правителство по този въпрос се опира на член 12 от Рамково решение 2002/584, който възлага на изпълняващия съдебен орган задачата да прецени дали да продължи задържането на лицето, което е с такава мярка за неотклонение във връзка с издадена европейска заповед за арест. Макар че несъмнено това решение трябва да се взема в съответствие с националното право, националният съд трябвало да съобрази също така Хартата и член 5 от ЕКПЧ, към който препращат Разясненията относно Хартата в частта им относно член 6 от нея.

60.

В това отношение германското правителство припомня, че съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека правото на свобода на лицето, срещу което се води процедура за екстрадиция, може да бъде ограничавано по ред, установен със закон, но ограничението е допустимо само доколкото продължителността на задържането е разумна, което се преценява поотделно за всеки конкретен случай. Абсолютното изискване е във всички случаи процедурата да е водена грижливо. Проверката за спазването на това изискване предполагала да се вземе предвид цялата процедура, както и всичките ѝ фази. От тази гледна точка превишаването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 било само едно от обстоятелствата, които следва да се вземат предвид. При обстоятелствата по делото в главното производство трябвало да се съобрази и фактът, че ответникът в главното производство активно е упражнявал процесуалните си права, а също и видимо мудното разрешаване на различните инцидентни въпроси в хода на производството и поредицата отлагания на процеса.

61.

По първия въпрос испанското правителство смята, че неспазването на сроковете за изпълнение на европейска заповед за арест не означава, че изпълняващият съдебен орган трябва да отхвърли искането за предаване. По втория въпрос то сочи, че националното право следва да урежда евентуалните последици от забавяне на изпълнението на европейската заповед за арест като настъпилото в главното производство.

62.

Най-напред то посочва, че целта на Рамково решение 2002/584 е да установи опростена процедура за предаване на лица, заподозрени в извършването на престъпления, с цел да се укрепи, улесни и ускори съдебното сътрудничество между държавите членки на базата на принципа за взаимно признаване. Този принцип задължавал държавите членки да изпълняват европейските заповеди за арест във всички случаи, освен в хипотезите на изключенията и при наличието на условията по членове 3, 4 и 5 от Рамково решение 2002/584. Освен това Съдът многократно постановявал, че нито трудностите от вътрешен порядък, нито вътрешното законодателство са годни да обосноват неизпълнение от страна на държавите членки на задълженията, които им налага правото на Съюза.

63.

По-нататък испанското правителство подчертава, че неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 изобщо не може да доведе до отпадане на задължението на изпълняващата държава членка. Последиците от забавянията за приемането на окончателно решение за изпълнение на европейската заповед за арест били уредени в член 17, параграф 7 от Рамковото решение, който предвижда задължение за уведомяване на Евроюст и евентуално на Съвета. Това задължение било въведено с цел да се осигури минимум дисциплина в държавите членки предвид ограниченията за съдебния контрол, установени в стария член 35 ДЕС в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси. Неизпълнението на европейската заповед за арест поради превишаването на сроковете по член 17 щяло да лиши Рамково решение 2002/584 от полезно действие и можело да създаде стимул за лицата с европейски заповеди за арест тенденциозно да бавят процеса, за да избегнат изпълнението на тези заповеди. Във връзка с това испанското правителство се позовава на решение F ( 15 ).

64.

На трето и последно място, испанското правителство посочва, че правата на лицата, задържани в изпълнение на европейска заповед за арест, са определени в членове 11—14 от Рамково решение 2002/584. Последиците от забавянето на изпълнението на европейска заповед за арест по отношение на издирваното лице се определяли от националното право на изпълняващата държава членка, при положение че са взети необходимите мерки за предотвратяване на укриването на това лице съобразно член 12 от Рамковото решение и че са налице материалните условия, необходими за действителното предаване на това лице, съобразно член 17, параграф 5 от Рамковото решение. Дали издирваното лице ще бъде временно задържано, или временно освободено, било въпрос на преценка на изпълняващия съдебен орган в съответствие с националното право, тъй като в тази област нямало хармонизация и действал принципът на процесуалната автономия, съответно ограничен от принципите на равностойност и ефективност. При обстоятелствата по делото в главното производство последните два принципа били надлежно спазени, тъй като ответникът в главното производство получил възможност в съответствие с националното право да предяви искания за освобождаване при определени условия, като производството по второто от тези искания още било висящо.

65.

В съдебното заседание френското правителство изразява несъгласие с позицията на Комисията. По първия въпрос то смята, че неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 няма последици за задължението на изпълняващия съдебен орган да се произнесе относно предаването на издирваното лице и не налага освобождаване на издирваното лице. По втория въпрос то посочва, че неспазването на тези срокове не поражда особени права за издирваното лице, чието задържане е продължено и след изтичането на тези срокове.

66.

По първия въпрос то най-напред напомня, че съгласно решение F ( 16 ) на Съда спазването на тези срокове е по принцип задължително. Съдът обаче не се произнесъл по последиците от неспазването им. В това отношение Рамково решение 2002/584 не предвиждало санкции, а само изисквало уведомяване на Евроюст и евентуално на Съвета в съответствие с член 17, параграф 7. Ето защо изпълняващият съдебен орган оставал длъжен да вземе окончателно решение и след изтичането на тези срокове.

67.

По-нататък то подчертава, че няма разпоредба на Рамково решение 2002/584, която да предвижда освобождаване на издирваното лице при изтичането на сроковете по член 17, за разлика от хипотезата на член 23, параграф 5, за която това изрично е предвидено, и даже напротив, изпълняващият съдебен орган остава длъжен по силата на член 17, параграф 5 да се увери, че са налице материалните условия, необходими за действителното предаване на лицето. Това тълкуване намирало потвърждение и в документите от законодателния процес по приемането на Рамково решение 2002/584, в който не било възприето първоначалното предложение на Комисията в този смисъл.

68.

Освен това то смята, че това тълкуване е единственото, което може да осигури постигането на целите на Рамково решение 2002/584, които, разбира се, са да се ускори съдебното сътрудничество между държавите членки, но и да се улесни това сътрудничество. Ако обаче се допусне издирваните лица да бъдат освобождавани при изтичането на сроковете, това щяло да ги стимулира тенденциозно да бавят процеса.

69.

Френското правителство също така смята, че необходимостта да се гарантира спазването на основните права, не налага такива последици. Наистина член 6 от Хартата и член 5, точка 1, буква f) и точка 4 от ЕКПЧ били релевантни, също както и съответната практика на Европейския съд по правата на човека. Въпреки това обаче то смята, че Комисията тълкува неправилно тази съдебна практика. Всъщност от нея следвало, че при преценката на законността на задържането за целите на екстрадицията трябва във всеки отделен случай да се вземат предвид всички обстоятелства по делото, поради което не било възможно задържането на издирваното лице след изтичането на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 да се счита за несъвместимо — принципно и само по себе си — с член 6 от Хартата. От тази съдебна практика не можело и да се заключи, че само поради превишаването на предвидените срокове може да се направи извод, че процедурата не е водена достатъчно грижливо.

70.

Накрая, при всички случаи Рамково решение 2002/584 не било пречка, както предвижда член 12, изпълняващият съдебен орган да освободи издирваното и задържано лице в съответствие с националното право както преди, така и след изтичането на сроковете по член 17, ако намери това за целесъобразно.

71.

По втория въпрос френското правителство напомня, че в член 26 от Рамково решение 2002/584 просто се предвижда, че целият срок на задържане на издирваното лице в изпълняващата държава членка трябва да се приспадне от целия срок на лишаване от свобода, който трябва да бъде изтърпян в издаващата държава членка. Това било задължение на издаващата държава членка, което не зависело от това дали изпълняващата държава членка е спазила сроковете по член 17. Рамково решение 2002/584 освен това не предвиждало право на обезщетение за неспазването на тези срокове, поради което държавите членки били свободни да преценят дали да предвидят възможност за обезщетение на това основание.

72.

Нидерландското правителство предлага да се отговори отрицателно на двата преюдициални въпроса. То смята, че неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 няма никакви последици по отношение на задължението за предаване, доколкото тази разпоредба предвижда просто задължение на държавите членки за грижливо провеждане на процедурата. Предвидените срокове били ясни и трябвало да се спазват така, че да се осигури бързина на процедурите по предаване. Въпреки това, ако не бъдат спазени, това нямало никакви последици по отношение на правата на задържаното лице до приемането на окончателното решение относно предаването му.

73.

Рамково решение 2002/584 ясно установявало, че неспазването на сроковете няма отражение върху задължението да се вземе окончателно решение относно предаването. Освен това член 17 от Рамково решение 2002/584 не предоставял права на издирваното и задържано лице в случай на превишаване на предвидените в него срокове. Доколкото неспазването на тези срокове изобщо има последици по отношение на задържаното лице, то тези последици не зависят от член 17. Всъщност задължението за грижливо водене на процедурите спрямо лицата, задържани за целите на екстрадирането им, следвало от националните конституции и от член 5 от ЕКПЧ. Хартата не се прилагала, тъй като съгласно член 12 от Рамково решение 2002/584 изпълняващият съдебен орган бил компетентен да вземе решение относно задържането в съответствие с националното право. Следователно при обстоятелства като тези по случая в главното производство националният съд не прилагал правата, гарантирани с Хартата.

74.

Все пак нидерландското правителство смята, че държавите членки трябва да спазват задължението си за грижливо водене на процедурата във връзка с правата на задържаното лице. От тази гледна точка трябвало да е възможно лицето да поиска промяна на наложената му мярка за неотклонение задържане под стража, както и мярката да бъде изменена служебно. Като вземе предвид риска от укриване на издирваното лице, компетентният национален съд бил овластен да прецени дали продължаването на срока на задържането остава пропорционално, при което следвало да се приеме, че максималният срок от 90 дни по член 17 от Рамково решение 2002/584 не може да се смята за непропорционален.

75.

Правителството на Обединеното кралство, което съсредоточава устното си становище върху втория въпрос, смята, че превишаването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 не поражда право на издирваното и задържано лице да бъде освободено. То основава позицията си по този въпрос на граматическо тълкуване на тази разпоредба, на документите от законодателния процес по приемането на Рамковото решение и на системата на това решение, което съдържа изрична уредба на последиците от неспазването на тези срокове.

76.

То добавя, че дори ако подобно право произтичаше от разпоредбите на член 17 от Рамково решение 2002/584, което не е така, лицето, което със собственото си поведение е станало причина за забавянията, не би могло да се позовава на това право. Всеки извод в друг смисъл застрашавал целите на Рамковото решение. При всички случаи, дори да се допусне, че такова право съществува, което не е така, то не можело да бъде изтъквано пред националните съдилища, тъй като съгласно член 34, параграф 2, буква б) ДЕС Рамковото решение няма директен ефект.

77.

Правителството на Обединеното кралство също така подчертава, че налагането на императивни срокове би могло да накърни основните права на задържаното лице, доколкото — както например в случая в главното производство — би могло това лице да бъде предадено на издаващата държава членка, без да се провери дали животът му действително е застрашен, или не.

78.

Що се отнася до основното право на свобода на задържаното лице, правителството на Обединеното кралство подчертава, че националните съдилища трябва постоянно да следят — в съответствие с националното право, с ЕКПЧ, а и с Хартата, когато прилагат правото на Съюза — дали мярката за задържане е оправдана. Това изискване се прилагало и преди изтичането на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584. За целите на тази проверка националните съдилища трябвало да подлагат на преценка всички обстоятелства, включително как задържаният е упражнявал процесуалните си права, има ли риск от укриване и какви са възможностите за освобождаване на лицето при определени условия.

79.

В крайна сметка правителството на Обединеното кралство предлага на първия въпрос да се отговори в смисъл, че единствените последици от неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 са последиците, предвидени в самата разпоредба, като изпълняващата държава членка остава длъжна да изпълни европейската заповед за арест независимо от изтичането на тези срокове. То предлага на втория въпрос да се отговори в смисъл, че издирваното лице няма право да бъде незабавно освободено с изтичането на сроковете по този член.

80.

Най-напред Комисията напомня, че Решение 2002/584 въвежда нова, опростена и по-ефикасна процедура за предаване на осъдени или издирвани лица за целите на наказателното преследване, като заменя традиционните процедури за екстрадиция, и цели да улесни и ускори съдебното сътрудничество с оглед на установяването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие в Съюза. Тази система е основана на принципа на взаимно признаване, „крайъгълен камък“ на съдебното сътрудничество, чието основополагащо значение Съдът припомня в становище 2/13 ( 17 ), принцип, който пък се опира на взаимното доверие между държавите членки, че съответните им правни системи са годни да осигурят равностойна и ефективна защита на основните права. Това означава, че държавите членки по принцип са длъжни да предприемат действия по всяка европейска заповед за арест, освен ако не е налице някой от случаите, когато се допуска неизпълнение. В съдебното заседание Комисията също така подчертава, че системата на европейската заповед за арест, за разлика от традиционните системи за екстрадиция, по същество почива на сътрудничеството между съдебните органи, а политическите власти се намесват само за да осигурят практическа и административна подкрепа.

81.

Въпреки това принципът на взаимно признаване не следвало да установи режим на автоматично признаване и изпълнение, тъй като презумпцията, че всички държави членки спазват основните права, е оборима ( 18 ). Ето защо в някои случаи изпълняващият съдебен орган трябвало да има възможността да обори тази презумпция.

82.

По-нататък Комисията предлага отговор на двата преюдициални въпроса, поставени от запитващата юрисдикция.

83.

В изложението си по тълкуването на разпоредбите на членове 15 и 17 от Рамково решение 2002/584 Комисията най-напред посочва, че неспазването на сроковете по член 17 не засяга действието на европейската заповед за арест, а изпълняващият съдебен орган остава длъжен да вземе решение дали издирваното лице да бъде предадено на издаващата държава членка, включително след изтичането на тези срокове.

84.

По-нататък тя изследва въпроса дали изразените от издирваното лице опасения за неговата сигурност се отразяват на това задължение за произнасяне по предаването. В това отношение тя отбелязва, че механизмът на европейската заповед за арест не може да бъде спрян, освен в случай на грубо и трайно нарушение от страна на дадена държава членка на принципите, закрепени в член 6, параграф 1 ДЕС, което е констатирано от Съвета по реда на член 7, параграф 1 ДЕС. Тя обаче констатира, че в акта за преюдициално запитване не се споменава за подобна ситуация.

85.

Освен това Комисията подчертава, че в член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 специално се споменава задължението за спазване на основните права, което би могло да е основание изпълняващият съдебен орган да извърши допълнителни проверки в случаите, когато има надеждни данни за риск от груби нарушения на правата на човека след предаването. В съдебното заседание тя изтъква факта, че тези проверки би трябвало да се извършват в сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, както следва от член 15, параграф 2. Тя обаче посочва, че отговорът на издаващата държава членка на исканията за информация, които ѝ е изпратил изпълняващият съдебен орган във връзка с опасенията, изразени от ответника в главното производство, не е довел този орган до решението да не изпълнява европейската заповед за арест.

86.

Оттук тя заключава, че изпълняващият съдебен орган остава длъжен да реши дали да предаде издирваното лице, включително и след изтичането на сроковете по член 17, параграфи 2 и 3 от Рамково решение 2002/584.

87.

Според Комисията на втория въпрос на запитващата юрисдикция следва да се отговори в смисъл, че неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 задължава изпълняващия съдебен орган след изтичането на срока по член 17, параграф 3 да освободи лицето, срещу което е издадена европейската заповед за арест и което е задържано до вземането на решение относно предаването му, освен ако не са налице извънредни обстоятелства, които са извън контрола на изпълняващата държава членка и които налагат продължаване на задържането му.

88.

На първо място, Комисията отбелязва, че член 17 от Рамково решение 2002/584 наистина не предвижда освобождаване на задържаното лице след изтичането на сроковете по този член, за разлика от отнасящата се до предаването разпоредба на член 23, параграф 5, но това съвсем не означава, че автоматично възниква основание за продължаване на задържането.

89.

Най-напред, член 12 от Рамково решение 2002/584 закрепвал общото правило, че лицето „може“ да бъде временно освободено по всяко време в съответствие с националното право на изпълняващата държава членка, при условие че неин компетентен орган вземе мерки, необходими за предотвратяване укриването му. Комисията освен това напомня, че в нейното предложение за рамково решение е била включена изрична разпоредба, че ако в 90-дневен срок не бъде взето решение за предаването на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест, същото незабавно се освобождава. Законодателят на Съюза не възприел това предложение, но позицията му не можела по аргумент за противното да се разбира в смисъл, че при неспазване на сроковете по член 17 от Рамковото решение не е налице никакво задължение за освобождаване на лицето.

90.

По-нататък Комисията припомня, че съгласно член 1, параграф 3 Рамково решение 2002/584 не може да има за последица да измени задължението на държавите членки да спазват основните права, залегнали в член 6 ДЕС, а напротив, самото Рамково решение, видно от съображение 12 от него, трябва да е съобразено с тези основни права и с принципите по член 6 ДЕС. Ето защо Комисията анализира обстоятелствата по делото в главното производство от гледна точка на член 6 от Хартата, в който е закрепено правото на свобода и сигурност, в светлината на постоянната практика на Европейския съд по правата на човека по член 5 от ЕКПЧ, и по-конкретно по точка 1, буква f) относно задържането за целите на екстрадицията, по точка 3 относно правото на гледане на делото в разумен срок или на освобождаване по време на производството, а също и по точка 4 относно правото да се изисква произнасяне на съд в кратък срок по законността на задържането.

91.

В това отношение Комисията най-напред подчертава, че специфичният механизъм на европейската заповед за арест, създаден с Рамково решение 2002/584, е релевантен фактор, който трябва да се вземе предвид при преценката дали е разумен срокът на временното задържане за целите на предаването. В конкретния случай законодателят на Съюза решил, че изпълняващият съдебен орган трябва да вземе окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест в срок от 60 дни, който се смята за достатъчен в контекста на сътрудничеството между държавите членки, основано на взаимното доверие и ограничения контрол на изпълняващия съдебен орган. Само в особени случаи законодателят на Съюза е предвидил допълнителен срок от 30 дни, който също е от значение за преценката разумен ли е срокът на задържането.

92.

Що се отнася до задържането на издирваното лице, задължението на изпълняващия съдебен орган незабавно да разгледа и изпълни европейската заповед за арест съобразно член 17, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, отговаряло на изискванията на член 5, точка 4 от ЕКПЧ. Следователно, докато изпълняващият съдебен орган действа грижливо в рамките на този срок, задържането на издирваното лице оставало prima facie съвместимо с изискването за спазване на разумен срок, като се има предвид, че тези срокове са максимални и не се допускат необосновани забавяния. Обратно, щом тези срокове изтекат, задържането на издирваното лице ставало prima facie несъвместимо с това изискване и съответно отпадали основните предпоставки за неговата „законност“.

93.

Задържането на издирваното лице извън сроковете по член 17 не било обосновано, освен при извънредни обстоятелства, които са извън контрола на изпълняващата държава членка. Единственият такъв случай, който Съдът е констатирал до този момент — в решение F ( 19 ), бил свързан с отправянето на преюдициално запитване. Помолена да поясни съображенията си по този въпрос в съдебното заседание, Комисията уточнява, че според нейното тълкуване на решение F, всяко задържане извън максималния 90-дневен срок е „незаконно“, ако не са налице „извънредни обстоятелства“ по смисъла на член 17, параграф 7 от Рамково решение 2002/584. Обстоятелството, че законодателят не е предвидил подобна последица в Рамковото решение, не било от значение, тъй като в случая е и остава приложимо правото на свобода.

94.

Обстоятелствата по делото в главното производство сочели, че продължителността на временното задържане е достигнала близо 30 месеца, десет пъти над максималния срок, разрешен по член 17 от Рамково решение 2002/584. Тази прекомерна продължителност била резултат от действията на изпълняващата държава членка, допуснала необосновани забавяния на процедурата. В това отношение Комисията посочва дългата процедура по одобряване на европейската заповед за арест и неколкократното отлагане на съдебното заседание по искането за предаване, провеждането на състезателни обсъждания по въпроса за предаването — което не е предвидено в Рамково решение 2002/584, множеството периоди на бездействие на изпълняващия съдебен орган, включително в продължение на четири месеца и половина между съдебното заседание и постановяването на решението по предварителните въпроси и още четири месеца между решението за отправяне на преюдициално запитване до Съда и издаването на същинския акт за преюдициално запитване.

95.

Оттук Комисията заключава, че продължаването на задържането на издирваното лице в случая в главното производство е несъвместимо със задължението за незабавно провеждане на производството и че изпълняващият съдебен орган е длъжен да освободи лицето, освен ако не са налице извънредни обстоятелства извън контрола на изпълняващата държава членка, които да налагат продължаване на задържането, обстоятелства, каквито в случая не били налице. В съдебното заседание тя добавя, че при всички случаи задължението за изпълнение на европейската заповед за арест, а също и за спазване на разпоредбите на член 12 и член 17, параграф 5 от Рамково решение 2002/584 се запазват, поради което, щом не е възможно да се продължи задържането, било необходимо да се вземат алтернативни мерки, по-слабо ограничителни за правото на свобода, с които да се намали евентуалният риск от укриване.

96.

Комисията добавя, че изпълняващата държава членка няма право да се позовава на своите конституционни норми относно правото на справедлив процес, споменати в съображение 12 от Рамково решение 2002/584, за да обоснове неспазването на сроковете по член 17 от Рамковото решение. Всъщност в решение Melloni ( 20 ) Съдът постановил, че прилагането на националните стандарти за защита на основните права не бива да застрашава равнището на защита, предвидено от Хартата, нито предимството, единството и ефективността на правото на Съюза.

97.

Настоящото дело пред Съда е образувано, както вече посочих, по преюдициално запитване от High Court за тълкуването на Рамково решение 2002/584, отправено малко след изтичането на 1 декември 2014 г. на петгодишния преходен период, предвиден в член 10, параграф 1 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби. Преди тази дата поради липсата на съответна декларация от Ирландия съгласно предвиденото в член 35, параграф 2 ДЕС в редакцията му отпреди влизането в сила на Договора от Лисабон ирландските съдилища не са имали право да сезират Съда с преюдициални запитвания за тълкуването на рамковите решения, приети в частност на основание на дял VI от ДЕС относно полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси.

98.

Както отбелязва самата запитваща юрисдикция в акта за преюдициално запитване, до посочения момент тя е била длъжна да тълкува националното законодателство и в крайна сметка Рамково решение 2002/584 съобразно становището на Supreme Court, произтичащо в частност от решение Dundon. Съответно, макар да заявява, че по принцип споделя това становище, High Court намира за целесъобразно да потърси тълкуване от Съда за релевантните разпоредби на Рамково решение 2002/584, и по-конкретно да се запознае с позицията на Съда относно последиците от неспазването на сроковете по член 17 за приемането на окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест. Същевременно High Court отправя искане преюдициалното му запитване да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

99.

Логично е да се припомни този контекст, доколкото това обяснява защо по настоящото дело Съдът е сезиран със съвсем елементарни въпроси за европейската заповед за арест повече от десетилетие след въвеждането на тази заповед, във връзка с дело, висящо пред High Court от вече над 30 месеца.

100.

Следва да се добави, че европейската заповед за арест е въведена чрез рамково решение — акт, за който първоначално първичното право не предвижда директен ефект ( 21 ) и който все още няма директен ефект по силата на член 9 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби. Във връзка с това просто ще напомня постановеното от Съда, че предвид обвързващия характер на рамковите решения националните административни и съдебни органи са длъжни да тълкуват националното право в съответствие с тях ( 22 ).

101.

Както вече отбелязах, това далеч не е първото отнесено до Съда дело за тълкуване ( 23 ) или за преценка на валидността ( 24 ) на Рамково решение 2002/584. Съответно това не е и първият случай, в който Съдът следва да се произнесе общо по значението на този акт, приет преди близо тринадесет години в рамките на бившия „трети стълб“ ( 25 ). Въпреки това, предвид съдържанието на отправените до Съда спешни въпроси, намирам за целесъобразно да изложа някои общи разсъждения за механизма на европейската заповед за арест, който е окачествен в съображение 6 от Рамково решение 2002/584 като „първата конкретна мярка в областта на наказателното право, която прилага принципа за взаимно признаване“, и като „крайъгълния камък“ на съдебното сътрудничество“.

102.

Европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, установени с Рамково решение 2002/584, заменят различните процедури за екстрадиция ( 26 ), съществували преди 31 декември 2003 г. ( 27 ). Така отколешните актове за екстрадиция между държавните власти престават да действат за държавите членки, за да отстъпят на система, основана на прякото сътрудничество между съдебните органи.

103.

Както многократно подчертава Съдът, конкретно от член 1, параграфи 1 и 2, както и от съображения 5 и 7 от Рамково решение 2002/584 следва, че това рамково решение има за цел да замести многостранната система за екстрадиция между държавите членки със система за предаване между съдебните органи на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или за наказателно преследване, като системата е основана на принципа на взаимното признаване ( 28 ).

104.

В този смисъл Рамково решение 2002/584 има за цел чрез въвеждането на нова, опростена и по-ефикасна процедура за предаване на осъдени или заподозрени в нарушаване на наказателния закон лица да улесни и ускори съдебното сътрудничество, за да допринесе за осъществяването на целта на Съюза да се превърне в пространство на свобода, сигурност и правосъдие въз основа на високата степен на доверие, която трябва да съществува между държавите членки ( 29 ). Както се подчертава в съображение 10 от Рамково решение 2002/584, „[м]еханизмът на европейската заповед за арест се основава на високо равнище на [доверие] между държавите членки“ ( 30 ).

105.

Така европейската заповед за арест се явява нов институт, уникален и специфичен за Съюза ( 31 ). Този инструмент е нов, в смисъл че се отличава от традиционните механизми за прехвърляне на издирвани лица между държавите. Той е различен от процедурите за екстрадиция, които заменя. Затова категориите, характерни за екстрадицията, имат само относителна стойност, когато става дума за този нов институт на съдебното сътрудничество. Особено важно е винаги да се държи сметка за този факт, когато се разглеждат проблемите на тълкуването на Рамково решение 2002/584.

106.

Инструментът е и уникален, доколкото — без това да засяга присъщите характеристики на рамковото решение като нормативен акт — установява единен режим във всички държави членки. Така европейската заповед за арест се превръща в първостепенен инструмент на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси между държавите членки, същностно ръководен от принципа на взаимното доверие.

107.

Накрая, този инструмент е специфичен за Съюза, доколкото именно законодателят на Съюза създава този институт посредством рамково решение, с което задължава всяка държава членка да го въведе в своето законодателство. Прилагателното „европейска“, което неизменно определя въведената с Рамково решение 2002/584 заповед за арест, подчертава изначалната ѝ принадлежност към Съюза.

108.

Накрая, обстоятелството, че въвеждането на този инструмент в някои случаи е наложило конституционни реформи ( 32 ) или произнасяне на върховните или евентуално конституционните съдилища на държавите членки ( 33 ), говори много за значението му за различните национални конституционни системи ( 34 ) и в крайна сметка за самия Съюз.

109.

По-нататък е важно да се припомни, че в съответствие с разпоредбите на Рамково решение 2002/584 предаването на лице, издирвано в изпълнение на европейска заповед за арест, се извършва на два отделни етапа. Щом бъде изготвена от издаващия съдебен орган в съответствие с формалните и материалните предпоставки по член 8 от Рамково решение 2002/584 и евентуално бъде преведена на езика на изпълняващата държава членка, европейската заповед за арест се предава по реда на член 9 или, в зависимост от обстоятелствата, по реда на член 10 от Рамковото решение. Когато съответната държава членка задържи издирваното лице в изпълнение на европейска заповед за арест, по-нататък процедурата по предаването му протича на два отделни етапа — първо изпълняващият съдебен орган взема окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест, което е и предмет на делото в главното производство, а ако реши да уважи искането за предаване, следва етапът на същинското предаване на издирваното лице на издаващата държава членка.

110.

На първия етап компетентният изпълняващ съдебен орган трябва да уведоми издирваното лице за европейската заповед за арест и за съдържанието ѝ, както и за това, че му се предоставя възможност да даде съгласие за предаването му на издаващия съдебен орган в съответствие с член 11 от Рамково решение 2002/584. След това той трябва да вземе окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест при спазване на разпоредбите на членове 13—21 от Рамково решение 2002/584, като окончателното решение трябва да бъде съобщено на издаващия съдебен орган съгласно член 22 от Рамковото решение.

111.

Ако изпълняващият съдебен орган реши да предаде издирваното лице на издаващата държава членка, предаването трябва да бъде извършено в най-кратък срок след приемането на окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест, по начина и при условията, предвидени в членове 23 и 24 от Рамковото решение. Ако предаването не може да се извърши в сроковете по член 23, параграфи 2 и 4, а издирваното лице все още е задържано, то трябва да бъде освободено в съответствие с член 23, параграф 5.

112.

Настоящото дело се отнася само до сроковете, в които трябва да се проведе първият етап — етапът на приемането на окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест съобразно член 17 от Рамково решение 2002/584.

113.

Трябва също така да се изтъкне, че всички разпоредби на член 17 от Рамково решение 2002/584 очертават една истинска система на правилата, по които изпълняващите съдебни органи трябва да приемат окончателните решения относно изпълнението на европейските заповеди за арест, а в сърцевината на тази система са правилата за сроковете.

114.

Член 17 още в началото предвижда, че заповедта за арест „следва незабавно да бъде разгледана и изпълнена“ (параграф 1), а после определя двата срока, в които трябва да се вземе това решение в зависимост от това дали издирваното лице е дало съгласие за предаването му или не, като в първия случай срокът е 10 дни от даването на съгласие (параграф 2), а във втория — 60 дни от задържането на лицето (параграф 3) с едно възможно изключение.

115.

Изключението се състои в това, че в особени случаи, когато европейската заповед за арест не може да бъде изпълнена в предвидените срокове от десет и съответно 60 дни, тези срокове могат да бъдат удължени с 30 дни, като тогава изпълняващият съдебен орган трябва незабавно да уведоми за това издаващия съдебен орган и да обясни причините за забавянето (параграф 4). Несъмнено като такъв особен случай може да се разглежда ситуацията, при която издирваното лице възразява срещу предаването му, като изтъква наличието на риск за живота или безопасността му, което задължава изпълняващия съдебен орган да извърши необходимите проверки ( 35 ), евентуално като отправи до издаващата държава членка искане за спешно предоставяне на допълнителна информация в съответствие с член 15, параграф 2 от Рамковото решение.

116.

При всички положения, докато се вземе окончателно решение, изпълняващата държава членка трябва да обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действително предаване на издирваното лице (параграф 5).

117.

Произтичащото от така цитираните първи разпоредби задължение за бързина без съмнение не е пречка процедурата по искането за предаване да приключи с отказ на основание на членове 3, 4 и 4а от Рамково решение 2002/584, като в такива случаи решението на изпълняващия съдебен орган да не изпълни европейската заповед за арест, трябва да е надлежно мотивирано и да е взето, както се подразбира, в предвидените срокове (параграф 6).

118.

Накрая, член 17, параграф 7 от Рамково решение 2002/584 урежда две хипотези на различни „аномалии“. Най-напред в първо изречение се предвижда хипотезата на извънредни обстоятелства, при които държавата членка „не може“ да спази определените срокове. Във второ изречение е предвидена хипотезата на нееднократно неизпълнение от държава членка на задълженията ѝ спрямо друга държава членка, тоест хипотезата на многократни забавяния при изпълнението на европейски заповеди за арест.

119.

Като задават сроковете ( 36 ), в които трябва да се вземе окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест, и същевременно определят задълженията, които носи или изпълняващият съдебен орган, когато в особени случаи не може да спази тези срокове, или изпълняващата държава членка, когато при извънредни обстоятелства не може да гарантира спазването на въпросните срокове, разпоредбите на член 17 установяват цялостна система, предназначена да уреди всички възможни случаи, независимо дали издирваното лице е задържано или не, без да се изключва хипотезата на сезиране на Съда с преюдициално запитване в хода на процедурата по приемането на окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест ( 37 ).

120.

Преди да пристъпя към анализ на всеки от двата въпроса на High Court, струва ми се необходимо да изложа някои съображения във връзка с това, че поставените с тях проблеми повече или по-малко се припокриват. Първият въпрос се отнася просто до последиците от неспазването на сроковете по член 17 във връзка с член 15 от Рамково решение 2002/584, в които изпълняващият съдебен орган трябва да вземе окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест. Вторият се отнася до същата хипотеза — на неспазването на тези срокове, но с две уточнения: обстоятелството, че поради европейската заповед за арест издирваното лице е с наложена мярка за неотклонение задържане под стража, от една страна, и фактът, че проблемът за последиците от неспазването на тези срокове е зададен от гледна точка на „правата“ на издирваното и задържано лице, от друга.

121.

Всъщност е трудно на първия въпрос да се отговори отделно, тоест без оглед на обстоятелството, че поради искането за предаването му издирваното лице може да не е на свобода. Въпреки това смятам, че самостоятелността на двата въпроса, така както ги формулира запитващата юрисдикция, може да се запази, ако на първия се отговори при „допускането“, че не стои проблем от гледна точка на свободата на издирваното лице. Тогава при анализа на първия въпрос ще изпъкне преди всичко темата за взаимните задължения на държавите членки. Съответно едва с отговора на втория въпрос ще включа в анализа си обстоятелството, че издирваното лице е задържано поради издадената срещу него европейска заповед за арест. Все пак ми се струва важно да подчертая, че както изпълнението от държавите членки на задълженията, които взаимно са поели с приемането на Рамково решение 2002/584, така и зачитането на основните права при прилагането му трябва винаги да запазват своето място.

122.

Следва също така да поясня, че ще разгледам само двата преюдициални въпроса, които поставя запитващата юрисдикция. Наистина в процедурата по изпълнение на европейската заповед за арест ответникът непрекъснато изтъква, че евентуалното му предаване на издаващата държава членка би създало риск за живота му, като всички негови твърдения са съсредоточени около въпроса за доказването на този риск, във връзка с което той настоява Съдът да отговори и на някои допълнителни въпроси. Освен това High Court взема предвид този риск и това е едно от обстоятелствата, които обясняват и може би дори оправдават липсата на окончателно решение до този момент.

123.

Въпреки това едва ли е нужно да напомням, че единствените въпроси, на които Съдът е овластен да отговаря, са тези на запитващата юрисдикция и че Съдът не е длъжен да взема отношение по въпросите, повдигнати от ответника в главното производство. Всъщност в производството по член 267 ДФЕС само националните юрисдикции, които са сезирани със спора и трябва да поемат отговорността за последващото му съдебно решаване, могат да преценят — предвид особеностите на всяко дело — както необходимостта от преюдициално решение, за да могат да се произнесат, така и релевантността на въпросите, които поставят на Съда, а страните не могат да променят съдържанието на тези въпроси ( 38 ).

124.

Да се отговори на евентуалните допълнителни въпроси, повдигнати в становищата на страните в главното производство, би било и несъвместимо с ролята на Съда, предвидена в упоменатата разпоредба, както и с неговото задължение да осигури на правителствата на държавите членки и на заинтересованите страни възможността да представят становища в съответствие с член 23 от Статута на Съда, тъй като по силата на тази разпоредба на заинтересованите страни се съобщават само актовете за преюдициално запитване ( 39 ).

125.

С първия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция пита Съда най-общо за последиците от неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 от държавата членка, която изпълнява европейската заповед за арест.

126.

Общият характер на въпроса обаче е по-скоро привиден, отколкото реален. Всъщност от обясненията на запитващата юрисдикция личи, че в крайна сметка въпросът ѝ е дали европейската заповед за арест изгубва действието си в резултат от превишаването на сроковете, в които изпълняващият съдебен орган, в случая — самият High Court, следва да вземе положително или отрицателно окончателно решение относно изпълнението на тази заповед.

127.

По същество обаче това не е единственият проблем в случая. При положение че в Рамково решение 2002/584 не се уточняват последиците от неспазването на сроковете по член 17, на първо място трябва да се реши — след като е повдигнат — въпросът дали тези срокове са задължителни. Ето защо най-напред ще обсъдя този въпрос, а после ще разгледам възможните последици от неспазването на тези срокове.

128.

Тук е мястото да се припомни, че гарантирането на бързина на наказателния процес не е единствената функция на тези срокове. С тях също така се гарантира, особено при обстоятелства като тези по главното производство, че издирваното лице, за което важи презумпцията за невиновност, ще може бързо да бъде изслушано от съд в издаващата държава членка.

129.

Въпросът за задължителния характер на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 за изпълняващите държави членки в случая произтича още от самото запитване на националната юрисдикция. Всъщност запитващата юрисдикция потегля от тълкуването на тази разпоредба, дадено от Supreme Court в решение Dundon, което е приложено към акта за преюдициално запитване. По това дело Supreme Court постановява ( 40 ), че лицето, на което е наложена мярка за неотклонение задържане под стража във връзка с изпълнението на европейска заповед за арест, изобщо няма право да бъде незабавно освободено с изтичането на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, тъй като тези срокове са предвидени с цел да се установи „вътрешна дисциплина в държавите членки“, а не за да се предоставят права на отделните лица. Оттук той стига до извода, че High Court остава длъжен да изпълни европейската заповед за арест въпреки изтичането на тези срокове.

130.

Във всички становища, представени пред Съда, се защитава същата позиция, макар и с някои нюанси. В тях неизменно се изтъкват едни и същи доводи, и по-точно че при определянето на сроковете в член 17, параграфи 2 и 3 от Рамково решение 2002/584 е използвано условно наклонение, каквото не се използва в други разпоредби, че член 17 не съдържа изрична разпоредба, която да е еквивалентна на разпоредбата на член 23, параграф 5, въпреки че това е било предвидено в първоначалното предложение на Комисията ( 41 ), и последно, че в този смисъл е тълкуването на член 17, дадено от Съда в решение F ( 42 ), и по-конкретно в точка 64 от него.

131.

Поради изложените по-нататък причини не споделям напълно тези становища.

132.

На първо място, не бива да се придава прекомерно значение на граматическия анализ.

133.

Наистина член 17, параграфи 2 и 3 от Рамково решение 2002/584 гласи, че окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест би трябвало ( 43 ) да се вземе в срок от десет или съответно 60 дни. В член 17, параграф 1 обаче императивно се предвижда, че европейската заповед за арест „следва незабавно да бъде разгледана и изпълнена“. В член 15, параграф 1 в изявително наклонение се уточнява, че изпълняващият съдебен орган „следва да реши“ в сроковете и при условията, определени в частност в член 17, дали лицето да бъде предадено. В този смисъл използването на условно наклонение трябва да се разбира главно като подчертаване на извънредността на обстоятелствата, за които става дума в член 17, параграф 7 и при които изпълняващата държава членка може да не спази сроковете.

134.

На второ място, според мен тълкуването на член 17, дадено от Съда в решение F ( 44 ), не бива да се разбира като омаловажаващо задължителния характер на сроковете, установени в тази разпоредба. Всъщност в него Съдът най-напред напомня, че член 17, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 предвижда, че европейската заповед за арест „следва незабавно да бъде разгледана и изпълнена“, и че в член 17, параграфи 2 и 3 „се определят конкретни срокове“ ( 45 ). По-нататък Съдът се спира на разпоредбите на член 17, параграфи 4 и 7, които предвиждат възможност съответно за удължаване на сроковете в особени случаи и за неспазването им при наличието на извънредни обстоятелства ( 46 ). Наред с това, от една страна, Съдът подчертава, че„[з]начението на предвидените в член 17 срокове намира израз не само в тази разпоредба, но и в други разпоредби на Рамковото решение“ ( 47 ), и от друга, омаловажава промените в текста на член 17 от Рамковото решение спрямо първоначалното предложение на Комисията, в което се е използвало не условно, а изявително наклонение ( 48 ).

135.

Накрая Съдът стига до извода, че „предвидените в член 17 от Рамковото решение срокове трябва да бъдат тълкувани в смисъл, че изискват окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест по принцип да се приема или в срок от десет дни от даденото от издирваното лице съгласие да бъде предадено, или, в останалите случаи, в срок от шестдесет дни, считано от задържането му. Тези срокове могат да бъдат продължени с тридесет дни само в особени случаи, а при извънредни обстоятелства дадена държава членка може да не ги спази“ ( 49 ), например ако компетентната юрисдикция реши да сезира Съда с преюдициално запитване ( 50 ).

136.

На трето място, подценяването на значението на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 би отслабило съществено полезното действие на тази разпоредба, с риск от тежко накърняване на целите на Рамковото решение.

137.

При все това смятам, че въпреки всичко трябва да се допусне известно смекчаване на задължителния характер на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584. Европейската заповед за арест е толкова нов инструмент за съдебно сътрудничество между държавите членки, че би било непредпазливо въпросът да се решава единствено от гледна точка на член 17, параграф 7. Веднага трябва обаче да се подчертае, че това смекчаване по никакъв начин не бива да стига чак дотам, че сроковете да се разглеждат просто като стимул за държавите членки бързо да изпълняват европейските заповеди за арест.

138.

След като уточних степента на задължителност на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, следва да пристъпя към анализ на реално зададения въпрос на запитващата юрисдикция. Може ли да се приеме, че неспазването на тези срокове обезсилва европейската заповед за арест?

139.

Поставеният от запитващата юрисдикция въпрос се отнася до последиците от неспазването на тези срокове за разглежданата в главното производство европейска заповед за арест, тоест за валидността на заповедта във времето. В това отношение, и без да се взема предвид хипотезата на задържане на издирваното лице, несъмнено често срещана предвид разпоредбите на член 12 от Рамково решение 2002/584, неспазването на сроковете не може да доведе до обезсилване на европейската заповед за арест. Всъщност подобна последица би означавала изпълняващата държава членка да разполага с възможност за избор между постановяването на отказ за предаване на лицето с изрично и мотивирано решение съобразно изискванията на членове 3, 4 и 4а и член 17, параграф 5 от Рамково решение 2002/584 и постановяването на същия отказ мълчаливо, с окончателно решение, резултат от непроизнасянето или бездействието ѝ. Подобна крайност определено не е предвидена в Рамково решение 2002/584 и не може да бъде допусната, без непоправимо да бъде увредено полезното действие на Рамковото решение и така тежко да бъде накърнена неговата цел.

140.

Извън това, както следва както от граматическия, така и от систематичния анализ на член 17, параграф 7, втора алинея от Рамково решение 2002/584, евентуалните „забавяния“ в изпълнението на европейските заповеди за арест от страна на дадена държава членка не я освобождават от задължението ѝ да приеме окончателно решение, каквото и да е то. Всъщност, като предвижда просто „разглеждане“ на неколкократните забавяния на изпълняващата държава членка, тази разпоредба имплицитно потвърждава, че при всички случаи от тази държава се очаква да взема окончателни решения.

141.

Ето защо смятам, че на първия преюдициален въпрос на запитващата юрисдикция следва да се отговори, че член 17 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че неспазването на предвидените в него срокове, в които би трябвало да се вземе окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест, не може да води до обезсилване на тази европейска заповед за арест, с уговорката че запазването на действието на европейската заповед за арест не засяга последиците, които може да произтичат за основните права на издирваното лице, ако се съобрази евентуалното обстоятелство, че то не е на свобода. Следователно изпълняващият съдебен орган и в по-широк смисъл изпълняващата държава членка остават длъжни да вземат решение по този въпрос независимо от изтичането на сроковете.

142.

На второ място, High Court поставя въпроса дали когато изпълняващият съдебен орган не спази сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 за приемането на окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест, това обстоятелство поражда права за издирваното лице, задържано до вземането на това решение.

143.

Както вече отбелязах, вторият въпрос се отнася до същата хипотеза като първия, а именно хипотезата, в която изпълняващият съдебен орган е оставил да изтекат сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, без да вземе окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест — било като уважи искането за предаване, било като го отхвърли със съответни мотиви. Основната разлика с първия въпрос се състои в това, че от Съда се очаква да вземе предвид обстоятелството, че в отговор на европейската заповед за арест, изпратена от издаващата държава членка, на основание член 12 от Рамково решение 2002/584 изпълняващият съдебен орган е наложил на издирваното лице мярка за неотклонение задържане под стража, останала непроменена и след изтичането на упоменатите срокове. За да се очертае добре обхватът на този въпрос, трябва да се изтъкнат две начални съображения.

144.

Най-напред, както вече посочих, съгласно член 1, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 европейската заповед за арест може да бъде издадена с оглед на задържането и предаването на издирваното лице с две съвсем различни цели ( 51 ), а именно с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, или с цел провеждане на наказателно преследване, за да може съответното лице да бъде съдено и евентуално наказано за посочените в европейската заповед за арест деяния, които се смята, че е извършило ( 52 ).

145.

Делото в главното производство е от втория тип случаи, макар че това не е изрично споменато във втория въпрос на запитващата юрисдикция. Всъщност издаващата държава членка издирва ответника в главното производство, за да бъде съден за убийство и незаконно притежаване на огнестрелно оръжие с намерение за извършване на убийство.

146.

Смятам, че това обстоятелство трябва да се вземе предвид в отговора на втория въпрос. Всъщност задържането на дадено лице има различна тежест в зависимост от това дали на лицето вече е наложено наказание лишаване от свобода с влязла в сила присъда, или то все още не е съдено и съответно се ползва с презумпция за невиновност ( 53 ). В това отношение е достатъчно да се препрати към разпоредбите на член 26 от Рамково решение 2002/584, който предвижда, че издаващата държава членка трябва да приспадне срока на задържането въз основа на европейската заповед за арест от целия срок на лишаване от свобода, който следва да бъде изтърпян. Наистина лицето, предадено на издаващата държава членка с цел да бъде съдено, може в крайна сметка да бъде осъдено и да му бъде наложено наказание лишаване от свобода, чийто срок ще може въз основа на тази разпоредба да бъде намален със срока на задържането в изпълняващата държава членка преди предаването, но не е и изключено процесът в издаващата държава членка да приключи с оправдаване на лицето и тогава член 26 няма да е приложим.

147.

Сега мога да се върна на въпроса на запитващата юрисдикция, в който тя говори за възможността неспазването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 да поражда някакво „право“ — казано във възможно най-общ смисъл — за издирваното и задържано лице. Разбира се, в това отношение не мога да не се съглася с всички, които поддържат, че в Рамково решение 2002/584, и конкретно в член 17 от него, не се споменава за никакво субективно право на лицата, задържани в изпълнение на европейска заповед за арест, което да възниква като последица от факта, че сроковете по този член са изтекли, без да е взето окончателно решение относно изпълнението на заповедта. В член 17, параграф 5 се говори единствено за гаранциите за „наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на лицето“.

148.

Извън това, самото изрично споменаване на мярката за задържане във въпроса на запитващата юрисдикция заедно с неспазването на сроковете за вземане на окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест е достатъчно, за да се постави въпросът за правата и свободите. Това изяснява целия смисъл на втория въпрос на запитващата юрисдикция, който може да бъде формулиран съвсем просто: какви са последиците от изтичането на сроковете за вземане на окончателно решение относно изпълнението на европейска заповед за арест за лицето, което е задържано в изпълнение на тази заповед?

149.

Въпросът е в това, че лишено от субективното си право на свобода е лице, за което в разглежданата в главното производство хипотеза важи презумпцията за невиновност. Без никакво съмнение това може да е съвсем законосъобразно от гледна точка на правото на Съюза, както и от гледна точка на правото на държавите членки, а и от гледна точка на ЕКПЧ. За да е законосъобразно обаче, трябва да са изпълнени някои предпоставки, като това безспорно важи и за правото на Съюза. Затова Рамково решение 2002/584, както всяка друга разпоредба на правото на Съюза, трябва да се тълкува в светлината на основните права. Именно това впрочем следва от съображение 12 и член 1, параграф 3 от Рамковото решение.

150.

Несъмнено държавите членки следва да прилагат Рамково решение 2002/584, без да засягат основните права, като използват предвидените в техните системи правни инструменти. Във второ изречение от съображение 12 е включена дълга формулировка на позоваване на „конституционните норми“ на държавите членки. Освен това поради самото си естество Рамковото решение оставя на националните власти свобода на преценка относно конкретния начин за осъществяване на целите на това решение ( 54 ). Затова случаят в главното производство може да се сравни със случая, споменат в точка 29 от решение Åkerberg Fransson ( 55 ), при който действията на държавите членки не са изцяло определени от правото на Съюза. В такива случаи съдилищата на държавата членка, които упражняват контрол за съвместимост на националните разпоредби и мерки с основните права, запазват възможността да прилагат националните стандарти за защита на основните права, стига в този процес да не се намалява равнището на защита, предвидено от Хартата съгласно тълкуването ѝ от Съда, нито предимството, единството и ефективността на правото на Съюза ( 56 ).

151.

С тези разсъждения изпреварващо стигам до неоспоримата според мен констатация, че в случаи като този в главното производство трябва да се приеме, че съответната държава членка действа при прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, както впрочем следва и от постоянната практика на Съда ( 57 ). Всъщност както националното законодателство, с което се транспонира Рамково решение 2002/584, така и действията на изпълняващия съдебен орган в процедурата по предаване съставляват актове по прилагането на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, доколкото в крайна сметка европейската заповед за арест е творение на Съюза. В контекста на европейската заповед за арест Рамково решение 2002/584 е в частност правното основание, на което всяка държава членка може да наложи мярка за задържане на издирваното лице и да продължи тази мярка с оглед на провеждането на наказателно производство срещу него ( 58 ), като това лице по принцип се ползва с презумпция за невиновност, поне що се отнася до деянията, за които е издирвано и за които му е издадена европейската заповед за арест.

152.

От изложеното по-горе следва, че при обстоятелствата по делото в главното производство Рамково решение 2002/584 и особено член 17 от него трябва да се тълкуват в светлината на Хартата, че Хартата следва да се прилага за държавите членки и че актовете на националните власти за въвеждането на това рамково решение трябва да подлежат на съответстващо тълкуване ( 59 ).

153.

В конкретния случай, при обстоятелствата по главното производство тълкуването на Рамково решение 2002/584 в светлината на Хартата означава тълкуване според изискванията на член 6 от Хартата, който сбито закрепва правото на свобода.

154.

Свързаните с тази разпоредба разяснения относно Хартата на основните права ( 60 ) отпращат директно към самия текст на член 5 от ЕКПЧ, много по-изразителен, и изцяло го възпроизвеждат. В разясненията също така се уточнява, че правата по член 6 от Хартата трябва да бъдат зачитани „особено“ когато Европейският парламент и Съветът приемат законодателни актове в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси въз основа на членове 82 ДФЕС ( 61 ), 83 ДФЕС и 84 ДФЕС.

155.

Член 5 от ЕКПЧ включва две разпоредби от значение за делото в главното производство, а именно, първо, точка 1, буква f), която се отнася до екстрадицията — процедурата, която е обективно най-близка до процедурата за предаване по Рамково решение 2002/584, и второ, точка 4, в която е закрепено правото на всяко арестувано или лишено от свобода лице да обжалва задържането си, за да издейства бърза проверка на законността на това задържане.

156.

По член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ има обилна практика на Европейския съд по правата на човека, която по-нататък ще обсъдя на подходящото място. Нека обаче да започна със следното наблюдение.

157.

Погледнато по същество, именно практиката на Европейския съд по правата на човека относно процедурите за екстрадиция и съответно относно член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ е най-релевантната за преценката на случая в главното производство, поради което не може анализът да не потегли от нея. При все това не бива да се забравя, че както вече казах, европейската заповед за арест не е просто вариант на процедурите за екстрадиция. Тъкмо поради това не е нужно и невинаги е достатъчно контролът да се свежда до проверка от гледна точка на практиката на Европейския съд по правата на човека относно екстрадицията. Установените там критерии, например разумната продължителност на производството, неговата сложност, поведението на издирваното лице, липсата на период на бездействие от страна на съдебните власти, на което ще се спра след малко, безспорно са релевантни, особено когато става дума за случай, в който преюдициалното запитване на националната юрисдикция налага Съдът да се произнесе във връзка със задържане, продължаващо вече тридесет месеца. Въпреки това не бива да се изключва възможността да е необходим по-стриктен подход по отношение на превишаването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, когато изискванията на правото на свобода се тълкуват в контекста на различен институт, какъвто е европейската заповед за арест.

158.

Член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ разрешава на държавите членки да ограничават свободата на всяко лице, спрямо което се води процедура за екстрадиция. По тази разпоредба Европейският съд по правата на човека преценява „законността“ на задържането на лице, против което „се предприемат действия“ за екстрадиция, като в подобни случаи ограничаването на свободата е оправдано само за целите на провеждането на процедурата за екстрадиция ( 62 ).

159.

Доколкото ми е известно, до този момент Европейският съд по правата на човека не се е произнасял конкретно по приложимостта на член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ по отношение на временно задържане, разпоредено на основание на национална разпоредба за транспониране на член 12 от Рамково решение 2002/584. Няма никакво съмнение обаче, че с уговорката, която направих в точка 157, разпореденото временно задържане в изпълнение на европейска заповед за арест, сравнимо със задържането за целите на екстрадицията, по принцип ( 63 ) попада под действието на този член ( 64 ).

160.

За да е съвместимо с член 5, точка 1, буква f) от ЕКПЧ, задържането за целите на екстрадицията трябва най-напред да е „законно“ и да е разпоредено в съответствие с „процедури, предвидени в закона“, тоест трябва да е постановено при спазване на материално- и процесуалноправните норми, приложими към заинтересованото лице, независимо дали това са нормите на националното законодателство или норми с източник в международното право ( 65 ) или правото на Съюза ( 66 ). Колкото и да е важна обаче, „законността“ — по смисъла на тази разпоредба — на задържането от гледна точка на вътрешното право все пак не е решаваща ( 67 ). Задържането трябва освен това да е съобразено с целта на този член, а именно да се осигури защита на хората от произвол ( 68 ).

161.

В тези два аспекта Европейският съд по правата на човека многократно постановява, от една страна, че макар тълкуването и прилагането на вътрешното право да е задача преди всичко на националните власти, и най-вече на съдилищата, самият той също може и трябва да упражнява известен контрол за спазването на вътрешното право, доколкото от гледна точка на член 5, точка 1 от ЕКПЧ неспазването на вътрешното право води и до нарушение на ЕКПЧ ( 69 ). От друга страна, той уточнява, че трябва също така да се увери, че вътрешното право е в съответствие с ЕКПЧ, включително с принципите, изрично или мълчаливо закрепени там ( 70 ), а именно принципът на върховенство на правото и свързаният с него принцип на правната сигурност, принципът на пропорционалност и принципът на защита от произвол, защита, която е и самата цел на член 5 ( 71 ).

162.

В това отношение Европейският съд по правата на човека подчертава факта, че когато става дума за ограничаване на свободата, е особено важно да е спазен общият принцип на правната сигурност. Следователно е от същностно значение условията за ограничаване на свободата по силата на вътрешното ( 72 ) и/или международното право ( 73 ) да са ясно определени и самото прилагане на закона да е предвидимо, така че да отговаря на критерия за „законност“ по ЕКПЧ ( 74 ) и на изискванията за „качество на закона“, присъщи на всички разпоредби на ЕКПЧ.

163.

Може ли в светлината на практиката на Европейския съд по правата на човека да се приеме, че само по себе си изтичането на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 влече незаконосъобразност на задържането на издирваното лице и задължение то незабавно да бъде освободено? Не споделям становището на Комисията по този въпрос. Не мисля, че е възможно последицата да е толкова радикална. По-точно, според мен не може да се поддържа, че със самото превишаване на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 разпореденото в изпълнение на европейската заповед за арест задържане незабавно става незаконно, а съответно и несъвместимо с правото на свобода, гарантирано с член 6 от Хартата.

164.

Най-напред, задържането на лицето може да е оправдано с оглед на други обстоятелства, извън европейската заповед за арест. Всъщност ограничаването на свободата на лицето, което се издирва в изпълнение на европейска заповед за арест, може да е напълно правилно на друго основание, а не на основание на европейската заповед за арест, например ако на лицето вече е наложена мярка, изискваща задържане, с влязло в сила съдебно решение или ако срещу него се води наказателно производство и в изпълняващата държава членка за различни деяния от посочените в европейската заповед за арест и във връзка с това му е наложена мярка за неотклонение задържане под стража за целите на процеса, и в двата случая на основание на законодателството на изпълняващата държава членка, каквито са хипотезите в частност на член 24 от Рамково решение 2002/584.

165.

По-нататък, възможно е извънредни обстоятелства да са станали пречка за вземането на окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест, както именно е предвидено в член 17, параграф 7 от Рамково решение 2002/584. В това отношение обаче трябва да се направят три почти очевидни уточнения. Първо, именно защото става дума за извънредни обстоятелства, позоваването на такива от страна на държавата членка не може да бъде рутинна практика и да се мотивира едва ли не формално. Второ, информацията, която изпълняващата държава членка трябва да изпрати на Евроюст, не може да е картбланш за неограничено продължаване на задържането. Последно, както изтъква и Комисията в своето становище, извънредните обстоятелства не трябва да са настъпили по вина на изпълняващата държава членка. По-конкретно, клаузата по член 17, параграф 7 от Рамково решение 2002/584 не бива да се разглежда като позволение за съществуването на процесуални изисквания в съответната държава членка, чието прилагане почти неизбежно би водело до неспазване на сроковете по член 17. Всъщност националното право трябва да е съобразено с Рамковото решение, а не обратното.

166.

Накрая, извън хипотезата на извънредни обстоятелства, които правят обективно невъзможно вземането на окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест в сроковете по Рамково решение 2002/584, не може изначално да се изключи настъпването на обстоятелства, които да оправдават известно забавяне, разбира се, в умерени граници и в изолирани случаи, стига окончателното решение в крайна сметка да е на път да бъде прието. На тази логика отговаря изключението, свързано с наличието на преюдициално производство, за което говори Съдът в решение F ( 75 ).

167.

Предвид изложеното по-горе освобождаването на издирваното лице не може да е неизбежна последица от изтичането на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584. Тази констатация е първият компонент от отговора на втория въпрос на запитващата юрисдикция.

168.

Все пак не може да се приеме, че въпросът за спазването на член 5 от ЕКПЧ, така както е инкорпориран в член 6 от Хартата, се изчерпва с тази първа констатация. Въпросната разпоредба съдържа и точка 4, която гарантира на задържаното в изпълнение на европейска заповед за арест лице ефективно право да обжалва задържането си. По-точно, член 5, точка 4 от ЕКПЧ предвижда, че „[в]сяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице“. Тази разпоредба е включена в съдържанието на член 6 от Хартата както посредством член 52, параграф 3 от Хартата, така и чрез изричното препращане в Разясненията относно Хартата на основните права, особено що се отнася до областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, и има несъмнено значение за делото в главното производство.

169.

Европейският съд по правата на човека е имал повод да изясни, както напомня Съдът в решение F ( 76 ), че тази разпоредба се прилага и в областта на екстрадицията ( 77 ) като lex specialis по отношение на по-общите изисквания на член 13 от ЕКПЧ ( 78 ) и че липсата на каквото и да е неизпълнение на изискванията по член 5, точка 1 от ЕКПЧ не е основание да не се упражнява контрол за спазването на разпоредбите на член 5, точка 4 от ЕКПЧ. Всъщност тези два текста са самостоятелни и спазването на първия не означава непременно, че е спазен и вторият ( 79 ), а констатацията за нарушение на първия не премахва необходимостта Европейският съд по правата на човека да прецени дали не е налице нарушение и на втория ( 80 ).

170.

Съгласно член 5, точка 4 от ЕКПЧ задържаните лица имат правото да изискат проверка за спазването на процесуалните и материалните предпоставки за „законност“ на тяхното задържане по смисъла на ЕКПЧ, като тук трябва да се има предвид, от една страна, че понятието „законност“ в член 5, точка 4 от ЕКПЧ трябва да се разбира по същия начин както в член 4, точка 1 и от друга, че „законността“ на задържането се преценява не само от гледна точка на вътрешното право, но и с оглед на текста на ЕКПЧ, закрепените в нея общи принципи и целта на разрешените по член 5, точка 1 ограничения ( 81 ).

171.

Наистина в решение F ( 82 ) Съдът също така подчертава, че Европейският съд по правата на човека приема, че „когато актът за задържане или лишаване от свобода е постановен от съд в рамките на съдебно производство, изискваният от член 5, [точка] 4 ЕКПЧ контрол вече е инкорпориран в акта“ ( 83 ).

172.

Европейският съд по правата на човека обаче също така пояснява, че това правило се прилага само по отношение на първоначалното решение за ограничаване на свободата, но не и по отношение на по-нататъшното задържане, доколкото впоследствие може да възникнат нови обстоятелства от значение за преценката за законност ( 84 ). Всъщност първоначално законното задържане може след продължаването му да стане незаконно и да изгуби всяко основание.

173.

Така в случаите на продължаване на задържането член 5, точка 4 от ЕКПЧ предполага право на задържаното лице да „обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе“ ( 85 ). Понятието „съд“ в частност предполага на задържаното лице „да бъдат предоставени всички основни процесуални гаранции в областта на ограничаването на свободата“, като се има предвид, че тези гаранции не трябва да са непременно същите като предвидените в член 6, точка 1 от ЕКПЧ по отношение на гражданските и наказателните дела ( 86 ), а трябва да са адаптирани към характеристиките на това ограничаване на свободата чрез отчитане на особеното естество на обстоятелствата, които го съпътстват ( 87 ). Наличието на този способ за съдебна защита трябва да бъде достатъчно сигурно, не само на теория, но и на практика, тъй като в противен случай няма да са спазени изискванията за достъпност и ефективност ( 88 ). Съответният съд трябва да е в състояние да се произнесе в кратък срок по въпроса дали задържането е станало „незаконно“ поради настъпването на нови обстоятелства след издаването на първоначалното решение и ако е така, да освободи лицето ( 89 ).

174.

Изискванията за бързина и за периодичен съдебен контрол, извършван на редовни интервали от време, са продиктувани от съображението, че задържаният не трябва да е изложен на риск да остане задържан дълго след отпадането на основанията за задържането му ( 90 ), като се има предвид, че с времето може да се променят факторите, определящи законността на задържането в рамките на процедурата за екстрадиция, например постигнатият напредък в процедурата и грижливостта, с която компетентните органи водят тази процедура ( 91 ).

175.

Сега следва да се прецени какво е значението на тази съдебна практика за делото в главното производство.

176.

Смятам, че правото, гарантирано с член 5, точка 4 от ЕКПЧ, следва да се прилага към лице в положението на ответника в главното производство ( 92 ) и че продължителното му задържане до постановяването на окончателно решение относно изпълнението на издадената срещу него европейска заповед за арест, извън сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, придава особено съдържание на това право.

177.

По-точно казано, превишаването на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, в които изпълняващият съдебен орган е следвало да вземе окончателно решение относно предаването на ответника в главното производство, съставлява обстоятелство, което — само по себе си и без да предрешава изхода на спора — променя основанията за временното му задържане и дава повод за упражняване на правата, гарантирани с член 5, точка 4 от ЕКПЧ.

178.

В контекста на временно задържане, разпоредено в изпълнение на европейска заповед за арест, след изтичането на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 компетентният съдебен орган следва, по искане от задържания в този смисъл, да се произнесе по законността на по-нататъшното му задържане и ако намери, че то би било незаконно, да освободи лицето в съответствие с член 5, точка 4 от ЕКПЧ.

179.

С оглед на изложеното по-горе предлагам на Съда в отговор на втория преюдициален въпрос на запитващата юрисдикция да постанови, че Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че лицето, което е временно задържано до вземането на окончателно решение относно изпълнението на издадената срещу него европейска заповед за арест за целите на провеждането на наказателно производство в издаващата държава членка, трябва от момента на изтичането на сроковете по член 17 от Рамковото решение да разполага със средства за правна защита в изпълняващата държава членка, които да му позволяват да изиска бързо произнасяне на съд по въпроса дали продължаването на задържането му въпреки изтичането на тези срокове все пак е оправдано било по други легитимни причини извън причините за издаването на европейската заповед за арест, било по особени съображения, надлежно посочени и свързани с процеса по вземането на окончателното решение относно изпълнението на заповедта, било, накрая, поради наличието на извънредни обстоятелства, които не са настъпили по вина на изпълняващата държава членка и във връзка с които са изложени надлежни мотиви. В противен случай лицето трябва да бъде освободено. Ако задържането на издирваното лице бъде продължено, компетентният национален съд трябва да следи постоянно за спазването на правата, гарантирани с член 6 от Хартата.

180.

Предвид изложеното по-горе предлагам на Съда да отговори на двата преюдициални въпроса на High Court, както следва: