1.

Установяването в правото на Съюза на задължение за националния съд при наличието на необходимите за това правни и фактически обстоятелства, служебно да разгледа дали е налице неравноправна клауза в договор, обвързващ потребител и продавач или доставчик по силата на Директива 93/13/ЕИО ( 2 ), представлява значително постижение в областта на защитата на потребителите.

2.

Настоящото дело е повод Съдът да установи дали полезният ефект на Директива 93/13 по необходимост води и до ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата членка, поради обстоятелството че в специфичния контекст на производство по принудително изпълнение национална юрисдикция не е извършила служебно преценка дали е налице неравноправна клауза в договор за потребителски кредит. В по-общ план възниква въпросът дали и при какви условия неизпълнението от страна на националните юрисдикции на задължението им да преценят служебно дали е налице неравноправна клауза в договор, който обвързва потребител с продавач или доставчик, може да бъде санкционирано с ангажирането на отговорността на съответната държава членка.

3.

Настоящото дело е образувано във връзка със спор между г‑жа Tomášová и Ministerstvo spravodlivosti SR (Министерство на правосъдието на Словашката република) и Pohotovosť s. r. o. във връзка с изпълнението на арбитражно решение, с което г‑жа Tomášová е осъдена да плати суми във връзка със сключен договор за потребителски кредит.

4.

От преюдициалното запитване е видно, че г‑жа Tomášová e пенсионерка, чийто единствен доход се състои от пенсия в размер на 347 EUR. През 2007 г. тя сключва договор за потребителски кредит с Pohotovosť, от коeто взема заем в размер на 232 EUR.

5.

Договорът е изготвен във формата на договор с общи условия и включва арбитражна клауза, съгласно която г‑жа Tomášová трябва да приеме споровете във връзка с договора да се уреждат от арбитражен съд, чието седалище се намира на повече от 400 km от местоживеенето на г‑жа Tomášová. Също така съгласно този договор мораторните лихви възлизат на 91,25 % годишно. Във въпросния договор освен това не се посочва годишният процент на разходите.

6.

Тъй като г‑жа Tomášová изпада в забава и не може да погасява посочените мораторни лихви, тя взема от Pohotovosť нов заем в размер на 232,36 EUR.

7.

С решения на Stálý rozhodcovský súd (Постоянен арбитражен съд) от 9 април и 15 май 2008 г. г‑жа Tomášová е осъдена да заплати на Pohotovosť няколко суми — за непогасяване на въпросните кредити, за лихви за забава и разноски по производството.

8.

След като решенията придобиват сила на пресъдено нещо и подлежат на изпълнение, на 13 и 27 октомври 2008 г. Pohotovosť подава молби за принудително изпълнение до Okresný súd Prešov (Районен съд Прешов, Словакия), който ги уважава с решения от 15 и 16 декември 2008 г.

9.

Според запитващата юрисдикция въпросните изпълнителни производства все още са висящи към момента на отправяне на настоящото преюдициално запитване.

10.

На 9 юли 2010 г. г‑жа Tomášová предявява иск срещу Министерство на правосъдието на Словашката република за обезщетение в размер на 2000 EUR за вреди, които според нея произтичат от нарушение на правото на Съюза от страна на Okresný súd Prešov (Районен съд Прешов) поради това, че в рамките на посочените производства този съд е уважил молби за започване на изпълнение, които се основават на неравноправна арбитражна клауза и имат за цел събирането на суми, произтичащи от неравноправна клауза.

11.

С решение от 22 октомври 2010 г. Okresný súd Prešov (Районен съд Прешов) отхвърля иска на г‑жа Tomášová като неоснователен, тъй като същата не е изчерпила всички средства за защита, с които разполага, и тъй като въпросните изпълнителни производства все още не са окончателно приключили и следователно все още не може да става въпрос за вреда, поради което искът е преждевременно предявен.

12.

Г‑жа Tomášová обжалва това решение.

13.

С решение от 31 януари 2012 г. Krajský súd v Prešove (Окръжен съд Прешов, Словакия) отменя посоченото решение и връща делото на Okresný súd Prešov (Районен съд Прешов). Той счита, че мотивите на Okresný súd Prešov (Районен съд Прешов) за отхвърлянето на предявения от г‑жа Tomášová иск за обезщетение са неубедителни.

14.

При тези обстоятелства Okresný súd Prešov (Районен съд Прешов) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

15.

Писмени становища са представени от словашкото и чешкото правителство, както и от Европейската комисия.

16.

На 18 декември 2015 г. Съдът изпраща до запитващата юрисдикция искане за разяснения в съответствие с член 101 от Процедурния правилник на Съда. С това искане запитващата юрисдикция се приканва да уточни дали и при какви условия е следвало да се произнесе като последна инстанция в рамките на разглежданото в спора по главното производство изпълнително производство. Юрисдикцията отговаря на тази покана с писмо, получено от Съда на 16 февруари 2016 г.

17.

Настоящото дело се отнася до условията за ангажиране на отговорността на държава с оглед на търсенето на обезщетение за вреди, причинени на частноправни субекти в резултат на нарушения на правото на Съюза, извършени от национална юрисдикция. Отправените въпроси се вписват в конкретния контекст на съдебен спор относно принудителното изпълнение на арбитражно решение, възникнал от сключен договор за потребителски кредит, за който се твърди, че съдържа неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13.

18.

С първите три въпроса, които според мен следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали и при какви условия нарушение на правото на Съюза в резултат на съдебно решение, постановено в рамките на производство по принудително изпълнение, образувано на основание арбитражно решение, с което се уважава молба за събиране на вземания въз основа на клауза, която трябва да се счита за неравноправна, съставлява „достатъчно съществено“ нарушение, което може да ангажира извъндоговорната отговорност на съответната държава членка. В този контекст запитващата юрисдикция иска да установи дали в тази връзка е от значение обстоятелството, че посоченото производство не е приключило и че лицето, срещу което се води то, е проявило абсолютно бездействие и не е използвало всички способи и средства за защита, с които разполага съгласно съответния правов ред, като например иск за възстановяване на неоснователно платени суми.

19.

Четвъртият и петият въпрос се отнасят до обхвата на евентуален иск за обезщетение за претърпяната вреда поради бездействието на националната юрисдикция, изразяващо се в обстоятелството, че тя не е извършила преценка на неравноправния характер на клаузите на въпросния договор, и до неговото взаимодействие с други гражданскоправни искове.

20.

Първият, вторият и третият преюдициален въпрос по същество са повод да разгледам въпроса дали фактът, че националният съд по допускане на изпълнението не е извършил служебно преценка дали клаузите на разглеждания в случая по главното производство договор за потребителски кредит са неравноправни — и вследствие на това не ги е оставил неприложени в спорното изпълнително производство — може да ангажира извъндоговорната отговорност на съответната държава членка.

21.

Според мен тази проблематика обхваща два аспекта, които ще разгледам последователно.

22.

Първият аспект се отнася до въпроса дали в положение като разглежданото понастоящем може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на държава членка за нарушение на правото на Съюза поради действие или неизпълнение на задължение от страна на национална юрисдикция, която изглежда няма да се произнесе като последна инстанция.

23.

Вторият аспект се отнася до въпроса дали, и съответно при какви условия, неизвършването на преценка дали е налице неравноправна клауза и неоставянето без прилагане може да бъде определено като „достатъчно съществено нарушение“ на норма на правото на Съюза, която има за цел да предостави права на частноправните субекти.

24.

В настоящия случай, както изглежда следва от преюдициалните въпроси, главното производство се отнася до положение, в което съдът a quo не е сезиран да се произнесе като последна инстанция. Всъщност тези въпроси изглежда имат смисъл само в случай че трябва да се приеме, че спорното изпълнително производство не е окончателно приключило. Според мен от преписката е видно, че все още не е постановено окончателно задължително решение по същество по отношение на ищеца в главното производство, както и че тя е предявила иск за обезщетение за вредите, които е претърпяла в резултат на съдебно решение, което подлежи на обжалване по общия ред.

25.

От представената на Съда преписка обаче не става ясно дали в спора в главното производство Okresný súd Prešov (Районен съд Прешов) се произнася като последна инстанция или не.

26.

В писмото си в отговор на искането на Съда за разяснения запитващата юрисдикция не е дала точен отговор по тези въпроси. От действащото национално право следвало, че определението, с което съдът отхвърля искането за допускане на изпълнение, може да се обжалва ( 3 ). Също така решението, с което се уважават възраженията на длъжника, може да се обжалва по общия ред ( 4 ). Както уточнява и словашкото правителство, от горното следва, че предвид обстоятелствата в конкретния случай съдът по допускане на изпълнението, производството пред който е предмет на настоящия спор, може, но не е задължително ( 5 ), да бъде юрисдикция, която се произнася като последна инстанция.

27.

Струва ми се обаче, че последното съображение заема централно място в проблематиката, свързана с ангажирането на отговорността на държавите членки за неизпълнение на задължение от юрисдикции от техния правен ред.

28.

Действително е безспорно, че установеният още в решение Francovich и др. ( 6 ) принцип на отговорност на държавите членки за вреди, причинени на частноправни субекти поради нарушаване на правото на Съюза — като предпоставките за ангажиране на тази отговорност са уточнени с решение Brasserie du pêcheur и Factortame ( 7 ) — се прилага във всеки случай, когато държава членка наруши правото на Съюза, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението ( 8 ).

29.

Така например в решение Köbler ( 9 ) Съдът уточнява, че този принцип се прилага при определени предпоставки, когато нарушението на правото на Съюза произтича от решение на национална юрисдикция.

30.

Следователно не може поначало да се изключи, че по принцип отговорността на държавата се ангажира за нарушение на правото на Съюза, породено от действието или бездействието на национална юрисдикция, независимо какво е нейното естество и място в съответната съдебна система.

31.

Независимо че на теория всяко решение на национална юрисдикция, което нарушава правото на Съюза, потенциално може да ангажира отговорността на държавата, това решение невинаги е достатъчно във всички случаи, за да се ангажира тази отговорност.

32.

В случаите, в които това действие или бездействие се проявява при изпълнението на правораздавателните функции и може да бъде санкционирано съгласно процесуалните разпоредби, приложими на национално равнище в рамките на производства по обжалване на спорното съдебно решение пред въззивната и касационната инстанция, именно решението на юрисдикцията, която се произнася като последна инстанция, ultima ratio води до действие или бездействие от страна на държавата, което противоречи на правото на Съюза.

33.

Така например от решение от 30 септември 2003 г., Köbler (C‐224/01, EU:C:2003:513), както и от последващата съдебна практика ( 10 ) следва, че в такъв случай този принцип се прилага само по отношение на юрисдикции, които се произнасят като последна инстанция.

34.

Така в това основополагащо решение, като се позовава именно на основната роля на съдебната власт за защита на правата, които произтичат за частноправните субекти от нормите на Съюза, и на обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася последна, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те могат да се позоват на правата, предоставени им от правото на Европейския съюз, Съдът стига до заключението, че защитата на тези права ще бъде отслабена, а пълната ефективност на нормите на Съюза, от които произтичат тези права, ще бъде поставена под въпрос, ако бъде изключена възможността при определени предпоставки частноправните субекти да получат обезщетение за вредите, причинени им от нарушение на правото на Съюза, извършено в резултат на решение на произнесла се като последна инстанция национална юрисдикция ( 11 ).

35.

В същия смисъл в решението си Traghetti del Mediterraneo ( 12 ) Съдът ясно посочва, че като се имат предвид спецификата на правораздавателната функция и легитимните изисквания за правна сигурност, в такива случаи отговорността на държавата не е неограничена. Съгласно това решение „отговорността може да бъде ангажирана само по изключение в случаите, в които националната юрисдикция [се произнася] като последна инстанция“ ( 13 ).

36.

Неотдавна в решение Târșia ( 14 ) Съдът приема, че именно поради факта, че съдебното решение, с което г‑н Târșia се задължава да плати такса, е влязло в сила и то впоследствие е обявено по същество за несъвместимо с правото на Съюза, трябва да бъде предвидена възможността да бъде ангажирана отговорността на държавата, за да може заинтересованото лице да получи юридическа защита на правата си.

37.

Въпреки че в доктрината се спори по въпроса дали ангажирането на отговорността на държавата може евентуално да е последица от решения на национални юрисдикции, които не се произнасят непременно като последна инстанция ( 15 ), струва ми се, че от вече утвърдената практика на Съда е видно, че ангажирането на тази отговорност е ясно ограничено до бездействието на национални юрисдикции, чиито решения не могат да се обжалват по общия ред.

38.

Всъщност въведеното с решение Köbler ( 16 ) ново положение, което е последица от широката и единна концепция на Съда за понятието „държава“ във връзка с ангажирането на нейната извъндоговорна отговорност за нарушение на правото на Съюза, би било от значение в настоящия случай само ако е налице решение, постановено от произнесла се като последна инстанция национална юрисдикция — без това обаче да означава, че става дума задължително за върховен съд.

39.

Струва ми се, че това съображение следва по ясен начин от посоченото решение. Всъщност в това решение Съдът изглежда подчертава окончателния характер на решението на действащите като последна инстанция юрисдикции. Така например Съдът отбелязва, че „[национална] юрисдикция, която се произнася последна, по дефиниция e последната инстанция, пред която частноправните субекти могат да се позоват на предоставените им от общностното право права“ и че тъй като „извършеното с влязло в сила решение на такава юрисдикция нарушение на тези права вече не може да бъде отстранено по общия ред, частноправните субекти не следва да бъдат лишени от възможността да ангажират отговорността на държавата, за да получат по този начин юридическа защита на правата си“ ( 17 ).

40.

Според мен това заключение също така гарантира справедливо равновесие между необходимостта ефективно да се гарантират произтичащите от правото на Съюза права на частноправните субекти, от една страна, и от друга страна, специфичните особености, които характеризират намесата на съдебните органи на всяка държава членка, както и трудностите, пред които могат да бъдат изправени националните юрисдикции при упражняването на правораздавателната си функция.

41.

С други думи, налице е нарушение на правото на Съюза, което е от естество да породи отговорност на държавата за вреди, причинени от решение с правораздавателен характер, само в случай на нефункциониране на дадена съдебна система в нейната цялост, а именно когато произнеслата се като последна инстанция юрисдикция не е била в състояние да гарантира ефективно защитата на предоставено от правото на Съюза субективно право. Според мен, за да се приеме, че държавата е допуснала нарушение, което се дължи на нарушение, извършено от правораздавателен орган, е необходимо да е налице влязло в сила съдебно решение, което окончателно да урежда правното положение на съответните лица за в бъдеще ( 18 ).

42.

Както според мен е видно от практиката на Съда ( 19 ), това заключение изглежда важи както в случай че запитващата юрисдикция не е изпълнила задължението си да отправи преюдициално запитване, което по силата на член 267, трета алинея ДФЕС имат юрисдикциите, чиито решения не подлежат на обжалване по силата на националното право, когато същите имат съмнения относно тълкуването на правото на Съюза, така и когато става въпрос за спазването на материално право на Съюза, което с оглед на полезния ефект на Директива 93/13, и по-конкретно на член 6, параграф 1 от нея задължава националните юрисдикции да направят преценка дали включените в потребителските договори клаузи са неравноправни и евентуално да не ги прилагат.

43.

Дали необходимостта да се предостави специална защита на обичайно считаните за уязвима страна потребители и признатият от Съда императивен характер на нормите, които гарантират защита на потребителите по силата на Директива 93/13 ( 20 ), са от естество да променят или да релативират това заключение предвид наложените на принципа за процесуална автономия ограничения по отношение на конкретните условия за ангажиране на отговорността на държавата?

44.

Мисля, че не.

45.

Струва ми се, че полезният ефект на Директива 93/13 се гарантира от възможността или дори в някои случаи от задължението националният съд да установи неравноправния характер, както и от възможността на действащия като последна инстанция съд да санкционира решение, постановено при неизпълнение на това задължение. Според мен би се отишло прекалено далеч, ако се предвиди възможността да се ангажира извъндоговорната отговорност на държавата във всички случаи, в които се твърди, че даден съд, независимо от мястото му в националната съдебна система и равнището му на намеса, не е изпълнил задължението си да прецени неравноправния характер на включена в договор между потребител и продавач или доставчик клауза и евентуално да я не я приложи.

46.

Обстоятелството, че принципът на ефективност не е поставен под въпрос, не означава обаче, че положението не би било различно от гледна точка на принципа на равностойност ( 21 ). Всъщност, въпреки че установените от Съда условия за ангажиране на отговорността са необходими и достатъчни да породят в полза на частноправните субекти правото да получат обезщетение, без при това да се изключва възможността за ангажиране на отговорността на държавата при по-малко стриктни условия въз основа на националното право. Така например в случай че по силата на действащото национално право може да се ангажира отговорността на юрисдикциите, които не действат като последна инстанция, за нарушение на действащите национални правни норми, тази възможност би следвало да съществува при същите условия и в случаите, в които национален съд не е зачел правата, предоставени на частноправните субекти по силата на правото на Съюза, и по-специално произтичащите от Директива 93/13.

47.

От изложените съображения следва, че без да се засяга принципът на равностойност, правото на Съюза само по себе си не налага на държавата членка задължението да обезщети вредата, причинена в резултат на съдебно решение, което все още подлежи на обжалване по общия ред.

48.

В заключение, отговорността на държавата членка за вреда, причинена на частноправен субект в резултат на нарушение на правото на Съюза, извършено от национална юрисдикция, може да бъде ангажирана само в изключителния случай, когато тази юрисдикция се е произнесла като последна инстанция, като във връзка със спора в главното производство това обстоятелство следва да бъде проверено от запитващата юрисдикция, вземайки предвид конкретните обстоятелства по спора.

49.

В случай че в рамките на главното производство трябва да се приеме, че запитващата юрисдикция се е произнесла като последна инстанция, се налага да се отговори и на въпроса в каква степен тя е допуснала достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за предмет предоставяне на права на частноправните субекти.

50.

По отношение на условията на ангажиране на отговорността на държава членка в резултат на нарушение на правото на Съюза, Съдът многократно приема, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение за претърпяна вреда при наличието на три условия, а именно предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноноправните субекти вреда ( 22 ). Отговорността на държавата членка за вреди, причинени в резултат на решение на произнесла се като последна инстанция юрисдикция, което нарушава правна норма на Съюза, се определя от същите условия ( 23 ).

51.

Преценката дали условията са изпълнени, за да се приеме, че съответната държава членка носи отговорност за вредите, претърпени от частноправните субекти поради нарушаване на правото на Съюза, по принцип трябва да се извърши от националните юрисдикции съгласно предоставените от Съда за тази цел насоки ( 24 ).

52.

Тези насоки могат да се обобщят по следния начин.

53.

На първо място, следва да се установи дали нарушената норма има за предмет предоставяне на права на частноправните субекти. Нямам сериозни съмнения, че разпоредбите на Директива 93/13 и наложените на националните съдилища задължения да гарантират в пълна степен полезния им ефект, пораждат права за частноправните субекти, които националните юрисдикции трябва да опазват.

54.

На второ място, по отношение на условието за наличието на „съществено“ нарушение, е трайно установено, че предвид спецификата на правораздавателната функция, както и легитимните изисквания за правна сигурност, отговорността на държавата за причинените на частноправните субекти вреди в резултат на нарушение на правото на Съюза с постановено от национална юрисдикция решение не е неограничена. Така, освен припомнения по-горе факт, че тази отговорност може да бъде ангажирана само в изключителния случай, когато въпросната национална юрисдикция се е произнесла като последна инстанция, следва да се направи преценка дали същата е нарушила съществено действащото право ( 25 ).

55.

Как стои въпросът със задължението на националната юрисдикция да разгледа служебно наличието на неравноправна клауза в сключен между потребител и продавач или доставчик договор?

56.

Припомням, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им ( 26 ).

57.

С оглед на положението на по-слаба страна член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях ( 27 ).

58.

За да гарантира защитата, предвидена с Директива 93/13, Съдът многократно пояснява, че съществуващото неравноправно положение на потребителя спрямо продавач или доставчик може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса ( 28 ).

59.

С оглед на тези принципи Съдът приема, че националният съд е длъжен служебно да прецени неравноправния характер на договорна клауза ( 29 ).

60.

По отношение на въпроса дали юрисдикция е извършила „достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза“, като при посочените в преюдициалното запитване обстоятелства не е установила неравноправния характер на съдържаща се в потребителски договор клауза, съгласно съдебната практика ( 30 ) съществуват множество обстоятелства, които са от значение и които според мен могат да се разделят в две категории.

61.

Първата категория се отнася до общата степен на яснота и прецизност на нарушената правна норма, което предполага съответно да се установи дали съществува ясна практика на Съда по правния въпрос, с който е сезирана националната юрисдикция. Втората категория се отнася до всички конкретни обстоятелства, които характеризират разглеждания случай, като например обхвата на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи; явния, умишлен и/или извиним характер на твърдяното нарушение, както и всички правни и фактически обстоятелства, с които по-специално от страните по спора са запознали националната юрисдикция. По отношение на този втори аспект Съдът посочва, че националният съд, сезиран с иск за поправяне на вреди, трябва да вземе под внимание всички обстоятелства, които характеризират случая, отнесен пред него ( 31 ).

62.

На първо място, що се отнася до въпроса дали нарушената норма е достатъчно ясна и прецизна, е безспорно, че нарушение на правото на Съюза е явно съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение ( 32 ).

63.

В конкретния случай, що се отнася до задължението на съда по допускане на принудителното изпълнение на арбитражното решение служебно да разгледа неравноправния характер на договорна клауза, считам, че към момента на постановяване на решенията, с които се допуска разглежданото в делото в главното производство принудително изпълнение, това установено в практиката на Съда правило не се е характеризирало непременно с изискваната степен на яснота и прецизност. В частност, не е лесно да се заключи, че при приемането на разглежданите в делото в главното производство съдебни решения съответно от 15 и 16 декември 2008 г. това правило е следвало по ясен начин от съдебната практика.

64.

Стигам до това заключение поради две основни причини.

65.

На първо място, ми се струва, че сезиран в рамките на произтичащи от твърде различни по естеството си спорове преюдициални запитвания относно тълкуването на разпоредбите на Директива 93/13, Съдът невинаги предоставя категоричен отговор на въпроса дали националният съд „трябва“ или „може“ да разгледа клауза, която счита за неравноправна, а при утвърдителен отговор — дали може или трябва да я остави неприложена. Въпреки че най-новата съдебна практика се произнася в полза на задължението на юрисдикцията да разгледа неравноправния характер на дадена клауза при определени обстоятелства ( 33 ) и при необходимост да отчете всички произтичащи от това последици, това невинаги е така. Използваните от Съда формулировки дълго време се отличаваха с известна двусмисленост, което най-често се обясняваше с характерните за всеки конкретен случай обстоятелства ( 34 ).

66.

Освен това в редица дела става дума само за задължение съдът да направи преценка на неравноправния характер на клаузи, с преценката на които е сезиран при конкретни обстоятелства. Съгласно установената вече формулировка, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика ( 35 ).

67.

На второ място, установяването на „задължение“ е още по-малко очевидно, когато става дума за изпълнителни производства като разглежданото в случая в главното производство, което често предполага незначителна ( 36 ), дори несъществуваща намеса ( 37 ) на компетентния национален съд. Както вече съм имал възможността да отбележа, не е рядкост при такива производства, които протичат по опростен ред, съдът да няма възможност да се запознае с всички фактически и правни обстоятелства.

68.

Всъщност следва да се отбележи, че едва в определение Pohotovosť ( 38 ) Съдът анализира положение като разглежданото в главното производство и постановява по-специално че когато националният съд, сезиран с молба за допускане на принудително изпълнение на окончателно арбитражно решение, трябва съгласно вътрешните процесуалноправни норми да прецени служебно противоречието между арбитражна клауза и националните императивни норми, той е длъжен също служебно да прецени дали тази клауза е неравноправна с оглед на член 6 от Директива 93/13, когато разполага с необходимата за това правна и фактическа информация.

69.

Въпреки че това определение безспорно препраща към дотогавашната практика на Съда ( 39 ), за да предостави отговор на зададените въпроси, не може да се изключи, че наложените на националния съд задължения са можели да предизвикат някои въпроси у него.

70.

В тази връзка ми се струва, че фактът, че Съдът е приел за целесъобразно да реши дело C‑76/10, Pohotovost’ ( 40 ) с определение, постановено на основание член 104, параграф 3, първа алинея от Процедурния правилник на Съда в редакцията му, приложима към момента на разглеждане на посоченото дело ( 41 ), по никакъв начин не е определящ, за да се приеме, че задълженията, които са наложени на съда по изпълнението на арбитражно решение, следват „по ясен и прецизен начин“ от съдебната практика.

71.

Всъщност според мен преценката дали националният съд е бил изправен пред ясна и прецизна правна норма няма връзка с избора на Съда да прибегне за целите на тълкуването на такава норма до опростено производство. Самият факт, че е можело да бъде отправено преюдициално запитване, води до презумпцията, че поне за част от националните съдилища разглежданата правна норма по своето естество е създавала трудности при тълкуването.

72.

Както установява генералният адвокат по делото, по което е постановено решение от 4 юни 2002 г., Lyckeskog (C‑99/00, EU:C:2002:329) ( 42 ), по отношение на връзката, която може да бъде направена между въпроса за явното наличие на разумно съмнение, което налага националните съдилища да отправят преюдициално запитване по силата на решение Cilfit и др. ( 43 ) и съгласно редакцията на член 104, параграф 3, от стария Процедурен правилник на Съда, „[в] първия случай всъщност се вземат предвид така да се каже естеството и основателността на съмненията, които трябва да има националният съд по въпрос, свързан с общностното право, за да реши да сезира или не Съда; а във втория, в замяна, става дума за съмненията, които отговорът на въпроса може евентуално да породи у Съда, с оглед на избора на производството, в рамките на което да отговори“ ( 44 ).

73.

На второ място и дори да се предположи, че правна норма, която има за предмет предоставяне на права на частноправните субекти, бъде счетена в настоящото производство за трайно установена към момента на релевантните факти, вторият аспект, който следва според мен да бъде разгледан, за да се установи дали действително става дума наличие на „съществено нарушение“ на правна норма, е свързан с всички обстоятелства по настоящия случай.

74.

Всъщност съдът е длъжен служебно да извърши преценка за неравноправния характер на дадена клауза — и при необходимост да не я приложи — само когато са налице всички релевантни правни и фактически обстоятелства. Отчитането на всички обстоятелства е определящо и съставлява причината, поради която Съдът, въпреки че приема да тълкува общите критерии, използвани от европейския законодател в член 3 от Директива 93/13 за определяне на понятието за неравноправна клауза, като цяло се въздържа да се произнесе по прилагането на тези критерии по отношение на конкретна клауза ( 45 ).

75.

Считам, че сред фактическите обстоятелства, които трябва да се вземат предвид, са активната реакция или, напротив, пасивността на разглеждания потребител. Съдът всъщност уточнява, че макар Директива 93/13 да изисква от националния съд, сезиран със спор между продавач или доставчик и потребител, позитивна и външна спрямо страните по договора намеса, при спазването на принципа на ефективност не може да се стига до това съдът изцяло да компенсира пълната пасивност на съответния потребител. Следователно обстоятелството, че потребителят може да се позове на защитата, предоставена от разпоредбите относно неравноправните клаузи, само ако започне производство пред съд, не би могло само по себе си да се счита за противоречащо на принципа на ефективност ( 46 ).

76.

Последното изискване, което налага да се отчитат усилията, положени от лицето, за което се твърди, че е увредено, за да избегне или поне да ограничи размера на претърпяната вреда, е ясно изведено от Съда ( 47 ) и има безспорна връзка с необходимостта от наличието на съдебно решение, постановено от произнесла се като последна инстанция юрисдикция ( 48 ).

77.

В крайна сметка, единствената възможна констатация е, че националният съд е длъжен да извърши служебна преценка на неравноправния характер на договорните клаузи в съответствие с Директива 93/13 само когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства.

78.

Такава преценка е твърде субективна и трябва да се направи от националния съд. За да може да се заключи, че неизвършването на преценка от страна на съда и съответно неоставянето без прилагане на неравноправни клаузи, които се съдържат в сключени между потребители и продавачи или доставчици договори, е явно по характер и може да бъде санкционирано от гледна точка на отговорността на държавата за нарушение на правото на Съюза, трябва да се вземе предвид неговият извиним или неизвиним характер.

79.

От голямо значение е също така и фактът, че вниманието на сезирания съд е било насочено върху този аспект от самия потребител или който и да било друг източник на информация.

80.

Както отбелязах по-горе, четвъртият и петият въпрос се отнасят до обхвата на евентуално искане за обезщетение за претърпените вреди поради бездействието на националната юрисдикция и до взаимодействието на това искане с други граждански искове.

81.

Всъщност с четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали причинената вреда от разглежданото в главното производство евентуално нарушение на правото на Съюза съответства на размера на поисканото от г‑жа Tomášová обезщетение и дали този размер може да се приравни на събраното вземане, което представлява неоснователно обогатяване. С петия си въпрос запитващият съд иска да разбере дали искът на основание неоснователно обогатяване има предимство като правно средство за защита пред иска за обезщетение за вреди.

82.

Мисля, че въпросите на запитващата юрисдикция са свързани с аспекти, които са обект на процесуалната автономия на държавите членки.

83.

В тази връзка следва да се припомни, че когато са изпълнени условията, свързани с ангажиране на отговорността на държавата — а това следва да се установи от националните юрисдикции — държавата е длъжна да поправи по реда на националното право относно отговорността последиците от причинената вреда, като се има предвид, че установените от националните законодателства в областта на поправянето на вредите условия, както по същество, така и във връзка с формата, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от условията, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове (принцип на равностойност), нито да бъдат уредени по начин, който прави получаването на обезщетение практически невъзможно или прекомерно трудно (принцип на ефективност) ( 49 ).

84.

От горното следва, че правилата за оценка на причинената от нарушение на правото на Съюза вреда се установяват от националното право на всяка държава членка, като се има предвид, че националните правни уредби в областта на обезщетяването на вредите, които установяват тези правила, трябва да зачитат принципите на равностойност и ефективност.

85.

По същия начин взаимодействието между иск за обезщетение за вреди, за които се твърди, че са претърпени поради нарушение на правна норма, и други предвидени в националното право искове, и по-специално исковете за възстановяване на неоснователно платени суми, които биха могли да бъдат предявени по силата на националното право, се определя от съответните национални уредби, при условие че се спазват принципите на равностойност и ефективност.

86.

Следователно критериите, въз основа на които може да се установи и подложи на оценка причинена поради нарушение на правото на Съюза вреда, следва да се установят във вътрешния правен ред на всяка държава членка, при спазване на принципите на равностойност и ефективност.

87.

Предлагам на въпросите, зададени от Okresný súd Prešov (Районен съд Прешов, Словакия), да се отговори по следния начин: