—

за E. Radlinger и H. Radlingerová, от I. Ulč,

—

за Finway a.s., от L. Macek,

—

за чешкото правителство, от M. Smolek и J. Vláčil, както и от S. Šindelková, в качеството на представители,

—

за германското правителство, от T. Henze и D. Kuon, в качеството на представители,

—

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от M. van Beek, както и от G. Goddin и K. Walkerová, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването, от една страна, на член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273 и поправка в ОВ L 293, 2014 г., стр. 59) и на точка 1, буква д) от приложението към тази директива, и от друга страна, на член 10, параграф 2 и член 22, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, стр. 66 и поправки в ОВ L 207, 2009 г., стр. 14, ОВ L 199, 2010 г., стр. 40 и ОВ L 234, 2011 г., стр. 46) и на точка I от приложение I към тази директива.

2

Запитването е отправено в рамките на спор между, от една страна, г‑н Radlinger и г‑жа Radlingerová (наричани по-нататък „съпрузите Radlinger“), и от друга, Finway a.s. (наричано по-нататък „Finway“) относно вземания, предявени в производство по несъстоятелност и възникнали в резултат на договор за потребителски кредит.

3

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 93/13 тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.

4

Съгласно член 3, параграф 1 от тази директива дадена клауза в потребителски договор, която не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В член 3, параграф 3 от Директива 93/13 се посочва, че „приложението [към нея] съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“. Съгласно точка 1, буква д) от посоченото приложение такива са клаузите, които имат за предмет или резултат „от потребителя [да] се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си“.

5

Съгласно член 4, параграф 1 от Директива 93/13:

„Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“.

6

Член 6, параграф 1 от тази директива гласи следното:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

7

Съгласно член 7 от посочената директива:

„1.   Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

2.   Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при условията на националното право, съд или компетентен административен орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо използване са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи.

[…]“.

8

Както се уточнява в член 1 от Директива 2008/48, нейната цел е да хармонизира някои аспекти на правилата на държавите членки, отнасящи се до договорите за потребителски кредит.

9

Съгласно член 2, параграф 2, буква а) от тази директива тя не се прилага по-специално за „договори за кредит, обезпечени или с ипотека, или с друго сравнимо обезпечение, използвано обичайно в дадена държава членка по отношение на недвижимо имущество, или обезпечени с право, свързано с недвижимо имущество“. В съображение 10 от Директива 2008/48 се посочва, че макар приложното ѝ поле да е изрично определено в нея, държавите членки могат все пак да прилагат нейните разпоредби за въпроси, които не попадат в приложното ѝ поле.

10

Съгласно съображения 6, 7, 9, 19 и 31 от Директива 2008/48 тя цели по-специално да бъде развит по-прозрачен и ефективен кредитен пазар в рамките на вътрешния пазар, да бъде постигната пълнa хармонизация в областта на потребителските кредити, която гарантира на всички потребители в Европейския съюз високо и равностойно ниво на защита на техните интереси, да се гарантира, че договорите за кредит съдържат цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да се даде възможност на потребителите да вземат своите решения при пълно знание на фактите и да са наясно с правата и задълженията, произтичащи от договор за потребителски кредит, както и да се гарантира, че преди да сключат договор за кредит, потребителите в целия Европейски съюз ще получат подходяща информация за годишния процент на разходите (наричан по-нататък „ГПР“), която им позволява да сравняват тези проценти.

11

Освен това в съображение 43 от Директива 2008/48 се посочва по-специално че въпреки еднаквата математическа формула за изчисляване на ГПР, той все още не е напълно сравним навсякъде в Съюза. Поради това с тази директива се цели ясното и изчерпателно дефиниране на общите разходи по кредита за потребителя.

12

Член 3 от Директива 2008/48, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]“.

13

Член 10 от Директива 2008/48 се отнася до информацията, която следва да се съдържа в договорите за кредит, и в параграф 1, първа алинея от него се изисква договорите за кредит да се изготвят на хартиен или на друг траен носител. В член 10, параграф 2 са изброени сведенията, които трябва да бъдат посочени по ясен и кратък начин във всеки договор за кредит. Този списък включва по-специално:

„[…]

[…]

[…]“.

14

Член 19 от Директива 2008/48 е озаглавен „Изчисляване на [ГПР]“ и параграфи 1 и 2 от него предвиждат:

„1.   [ГПР], който на годишна база е равен на текущата стойност на всички ангажименти (усвоявания, погасявания и разходи), бъдещи или съществуващи, договорени между кредитора и потребителя, се изчислява в съответствие с математическата формула, съдържаща се в част I от приложение I.

2.   За целите на изчисляването на [ГПР] се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит, и разходите, различни от дължимата цена за покупка на стоки или услуги, независимо дали плащането по съответната сделка се извършва в брой или чрез кредит.

Разходите за поддържане на сметка за регистриране на погасяванията и усвояванията, разходите за използване на разплащателни средства за погасяванията и усвояванията и другите разходи, свързани с платежните операции, се включват в общите разходи по кредита за потребителя, освен ако откриването на сметката не е по избор и разходите по нея са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя“.

15

Член 22 от тази директива е озаглавен „Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“ и параграф 2 от него гласи:

„Държавите членки гарантират, че потребителите не могат да се откажат от правата, предоставени им с разпоредбите на националното законодателство, привеждащо в изпълнение или съответстващо на настоящата директива“.

16

Съгласно член 23 от посочената директива, озаглавен „Санкции“:

„Държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“.

17

В част I от приложение I към Директива 2008/48 по-специално се уточнява следното:

„[…]

Базисното уравнение, с което се изчислява [ГПР], изравнява на годишна основа общата текуща стойност на усвояванията, от една страна, и общата текуща стойност на погасяванията и разходите, от друга страна […]“.

18

Видно от предоставената на Съда преписка, производството по несъстоятелност е уредено в Закон № 182/2006 за несъстоятелността и начините за нейното уреждане [zákon č. 182/2006 Sb., o úpadku a způsobech jeho řešení (insolvenční zákon)], изменен със Закон № 185/2013 (наричан по-нататък „Законът за несъстоятелността“).

19

Съгласно Закона за несъстоятелността длъжникът по-специално се смята за неплатежоспособен по смисъла на този закон, когато не е в състояние да изпълни финансовите си задължения повече от 30 дни, след като задължението за плащане стане изискуемо. Длъжник, който не е търговец, може да поиска от съда по несъстоятелността да прекрати производството срещу него, като го освободи от последиците на неплатежоспособността. Освобождаване от последиците на неплатежоспособността се разрешава, при условие че, от една страна, съдът констатира, че с искането си длъжникът не преследва непочтена цел, и от друга, може основателно да се предположи, че при освобождаването от последиците от неплатежоспособността ще бъдат удовлетворени поне 30 % от приетите вземания на вписаните хирографарни кредитори. Съгласно член 410 от разглеждания закон в това производство по несъстоятелност, преди да се произнесе по искането за освобождаване от последиците на неплатежоспособността, съдът не може да проверява нито служебно, нито по молба на длъжника действителността, размера или реда на вземанията, включително когато възникват въпроси от приложното поле на Директива 93/13 или 2008/48.

20

Едва след като съдът по несъстоятелността одобри освобождаването от последиците на неплатежоспособността с прекратяване на производството по несъстоятелност, длъжникът може да предяви инцидентен установителен иск, за да оспори предявените вземания, като този иск може да се отнася само до изпълняемите необезпечени вземания. Освен това в този случай, за да оспори наличието или размера на вземането, длъжникът може да изтъква само че то вече не съществува или че е погасено по давност.

21

С член 51a и сл. от Закон № 40/1964 за приемане на гражданския кодекс (Zákon č. 40/1964 Sb., občanský zákoník), в редакцията му, в сила до 31 декември 2013 г. (наричан по-нататък „Гражданският кодекс“), Директива 93/13 е транспонирана в чешкото право.

22

Съгласно член 56, параграф 1 от този кодекс потребителските договори не трябва да съдържат клаузи, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните. Съгласно член 55, параграф 2 от посочения кодекс такива клаузи в потребителските договори са недействителни. В член 56, параграф 3 от същия кодекс се съдържа неизчерпателен списък на неравноправни клаузи, който е изготвен въз основа на приложението към Директива 93/13, но не включва клаузата по точка 1, буква д) от това приложение, имаща за предмет или резултат от потребителя да се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си.

23

Директива 2008/48 е транспонирана в чешкото право със Закон № 145/2010 за потребителския кредит и за изменение на някои закони (Zákon č. 145/2010 Sb., o spotřebitelském úvěru a o změně některých zákonů, наричан по-нататък „Законът за потребителския кредит“).

24

Член 6, параграф 1 от този закон се отнася до задължението на кредитора да предоставя информация на потребителя и гласи:

„(д)оговорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма и в него се посочва по ясен, кратък и видим начин информацията по приложение 3 към този закон. Неизпълнението на задължението за предоставяне на информация или на условието за писмена форма не води до недействителност на договора […]“.

25

Съгласно член 8 от Закона за потребителския кредит, ако договорът за потребителски кредит не съдържа информацията по член 6, параграф 1 от посочения закон и потребителят се позове на това обстоятелство срещу кредитора, се приема, че за договора за кредит от самото начало се прилага ставка, изчислена въз основа на приложимия към датата на сключване на договора сконтов процент, публикуван от Чешката национална банка, и че всички останали клаузи относно други плащания по потребителския кредит са недействителни.

26

На 29 август 2011 г. съпрузите Radlinger сключват със Smart Hypo s. r. o. договор за потребителски кредит, съгласно който им се отпуска заем в размер на 1170000 CZK (чешки крони) (около 43300 EUR).

27

В замяна съпрузите Radlinger се задължават първоначално да изплатят на кредитора сумата от 2958000 CZK (около 109500 EUR) на 120 месечни вноски. Тази сума включва главницата, 10 % годишна лихва върху главницата за срока на кредита, такси на кредитора в размер на 585000 CZK (около 21600 EUR) и разходи в размер на 33000 CZK (около 1200 EUR). ГПР по разглеждания в главното производство потребителски кредит е 28,9 %.

28

Освен законоустановената лихва за забава съпрузите Radlinger се задължават да платят на кредитора договорна неустойка от 0,2 % от главницата за всеки започнат ден забава, еднократна договорна неустойка в размер на 117000 CZK (около 4300 EUR) в случай на забава над един месец и еднократно обезщетение в размер на 50000 CZK (около 1850 EUR) за разходите за събиране на дължимата сума.

29

На последно място, кредиторът си запазва правото да поиска незабавното плащане на всички дължими суми, когато някоя от погасителните вноски не е платена изцяло или не е платена в срок, или ако установи, че съгласието му е било опорочено поради затаяването на информация от страна на съпрузите Radlinger.

30

Видно от акта за преюдициално запитване, на съпрузите Radlinger на практика не е изплатена никаква сума. Всъщност сумата по разглеждания в главното производство кредит е послужила за заплащане на предходни дългове на съдебен изпълнител, на нотариални такси във връзка с вписването в имотния регистър на обезпечаващата кредита ипотека, както и за заплащане на заемодателя на разходи по кредита, на първата месечна вноска и на част от следващите вноски.

31

На 27 септември 2011 г. Finway, което е правоприемник на Smart Hypo s. r. o. по вземанията към съпрузите Radlinger, уведомява последните, че цялото задължение, което към онзи момент е в размер на 2873751 CZK (около 106300 EUR), е станало незабавно изискуемо, тъй като при сключване на разглеждания договор е била затаена съществена информация. Всъщност според Finway съпрузите Radlinger са укрили обстоятелството, че срещу имота им е било насочено принудително изпълнение, като предмет на изпълнение е била сума в размер на 4285 CZK (около 160 EUR).

32

С покана за доброволно изпълнение от 19 ноември 2012 г. Finway отново приканва съпрузите Radlinger да изпълнят задължението си, което според това дружество вече се равнява на 3794786 CZK (около 140500 EUR); то уточнява, че вземането му е станало незабавно изискуемо, тъй като заинтересованите лица не са заплатили надлежно и в срок сумите по кредита.

33

На 5 февруари 2013 г. съпрузите Radlinger сезират Krajský soud v Plzni (Окръжен съд Пилзен, Чешка република) с искане да ги обяви за неплатежоспособни и въз основа на погасителен план да прекрати производството по несъстоятелност и да ги освободи от последиците на неплатежоспособността, тъй като не са в състояние да изпълнят задълженията си и вече са в забава над три месеца. Делото е препратено на Krajsky soud v Praze (Окръжен съд Прага), на който то е местно подсъдно и който с определение от 26 април 2013 г. установява неплатежоспособността на съпрузите Radlinger, назначава синдик и поканва кредиторите да предявят вземанията си в 30-дневен срок.

34

На 23 май 2013 г. в рамките на производството по несъстоятелност Finway предявява две изпълняеми вземания, като първото е в размер на 3045991 CZK (около 112700 EUR) и е обезпечено с ипотека, а второто е в размер на 1359540 CZK (около 50300 EUR), не е обезпечено и представлява предвидената в разглеждания договор неустойка от 0,2 % от главницата за всеки започнат ден забава за периода от 23 септември 2011 г. до 25 април 2013 г.

35

На 3 юли 2013 г. съпрузите Radlinger приемат, че вземанията са изпълняеми, но оспорват размера им, като твърдят, че клаузите на разглеждания в главното производство договор накърняват добрите нрави.

36

С определение от 23 юли 2013 г. въз основа на погасителен план запитващата юрисдикция прекратява производството по несъстоятелност и освобождава съпрузите Radlinger от последиците на неплатежоспособността.

37

На 24 юли 2013 г. съпрузите Radlinger предявяват инцидентен установителен иск пред тази юрисдикция, като в качеството на длъжник молят предявените от Finway вземания да бъдат обявени за частично или напълно незаконосъобразни.

38

По този иск запитващата юрисдикция установява, че съгласно Закона за несъстоятелността длъжникът има право да оспорва само необезпечени вземания, при това единствено с инцидентен установителен иск и като се позовава само на това, че вземането вече не съществува или че е погасено по давност.

39

Като се има предвид, че разглежданият в главното производство договор, в резултат на който са възникнали предявените от Finway вземания, едновременно е договор за потребителски кредит по смисъла на Директива 2008/48 и договор между продавач или доставчик и потребител по смисъла на Директива 93/13, запитващата юрисдикция иска да установи дали задълженията съгласно разпоредбите на последната директива обвързват и съда по несъстоятелността, пред който се оспорват породени от договор за кредит вземания.

40

Тази юрисдикция има съмнения и относно законосъобразността на ГПР, посочен в разглеждания в главното производство договор. В това отношение тя иска да установи какви суми са били включени от заемодателя в размера на усвояването по смисъла на точка I от приложение I към Директива 2008/48, за да бъде изчислен ГПР, като се има предвид, че разходите по този кредит и първите две месечни вноски са били незабавно приспаднати от сумата по него.

41

На последно място, тя иска да установи как следва да се разглеждат — предвид изискванията по Директива 93/13 — клаузите на сключен между продавач или доставчик и потребител договор като този в главното производство, който предвижда, че в случай на забава на плащанията кредиторът би могъл да поиска от длъжника да изплати незабавно цялата сума по кредита, заедно с бъдещите лихви и такси на кредитора, както и да плати договорна неустойка от 0,2 % от главницата за всеки ден забава и в случай на забава над един месец — еднократна договорна неустойка от 117000 CZK (около 4300 EUR).

42

Тъй като смята, че разрешаването на спора по главното производство зависи от тълкуването на посочените по-горе разпоредби от правото на Съюза, Krajsky soud v Praze (Окръжен съд Прага) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

43

С първия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 7, параграф 1 от Директива 93/13 и член 22, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която в производство по несъстоятелност, от една страна, сезираният съд не може да разгледа служебно евентуалната неравноправност на договорните клаузи, в резултат на които са възникнали предявени в рамките на това производство вземания, и от друга страна, този съд може да прави проверка само на необезпечени вземания, при това единствено въз основа на определени възражения, а именно че вземанията вече не съществуват или са погасени по давност.

44

Съгласно член 22, параграф 2 от Директива 2008/48 държавите членки трябва да гарантират, че потребителите не могат да правят отказ от правата, предоставени им с разпоредбите на националното законодателство, привеждащо в изпълнение или съответстващо на тази директива. От акта за преюдициално запитване обаче не следва, че съпрузите Radlinger са направили отказ от правата, предоставени им с разпоредбите на чешкото право, привеждащи в изпълнение посочената директива. От това следва, както посочва генералният адвокат в точка 40 от заключението си, че тази разпоредба не е релевантна за отговора на първия въпрос.

45

От своя страна член 7, параграф 1 от Директива 93/13 задължава държавите членки да следят за това в интерес на потребителите да съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

46

Като такива мерки трябва да бъдат приети разпоредби, позволяващи на потребителите да се гарантира ефективна съдебна защита, като им се предоставя възможност да оспорват по съдебен ред съответния договор, включително в производство по несъстоятелност, при разумни процесуални условия, така че упражняването на техните права да не бъде обусловено по-специално от срокове или извършване на разходи, които правят изключително трудно или практически невъзможно упражняването на правата, гарантирани от Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 59).

47

В случая първият поставен въпрос се отнася до организацията на производството по несъстоятелност в контекста на спор, в който длъжникът потребител оспорва основанието за предявени вземания.

48

Съгласно постоянната практика на Съда, когато съответната материя не е уредена в правото на Съюза, принципът на процесуалната автономия на държавите членки предполага във вътрешния правен ред на всяка държава членка да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза. За тази цел процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни производства (принцип на равностойност) и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл решение от 12 февруари 2015 г., Baczó и Vizsnyiczai, C‑567/13, EU:C:2015:88, т. 41 и 42 и цитираната съдебна практика).

49

Що се отнася до принципа на равностойност и както посочва генералният адвокат в точка 32 от заключението си, следва да се отбележи, че Съдът не разполага с данни, които да пораждат съмнения относно съответствието на разглежданата в главното производство правна уредба с този принцип.

50

Що се отнася до принципа на ефективност, всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, за развитието на това производство и за неговите особености пред различните национални инстанции. При все това специфичните характеристики на производствата не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която трябва се ползват потребителите по силата на разпоредбите на Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2014 г., Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 52 и 53 и цитираната съдебна практика).

51

В случая първият въпрос, буква а) се отнася до съвместимостта с член 7, параграф 1 от Директива 93/13 на национална правна уредба като описаната в точки 19 и 20 от настоящото решение, съгласно която съдът, който трябва да се произнесе в производство по несъстоятелност, не може да разглежда служебно евентуалната неравноправност на договорните клаузи, в резултат на които са възникнали предявени в това производство вземания.

52

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, националният съд е длъжен служебно да прецени дали договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, са неравноправни и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 41 и цитираната съдебна практика).

53

Всъщност Съдът е постановил, че за да се осигури търсената с посочената директива защита, тази неравнопоставеност между потребителя и продавача или доставчика може да се компенсира само с положителни и външни по отношение на страните по договора действия на сезирания с подобни спорове национален съд (вж. в този смисъл решение от 27 февруари 2014 г., Pohotovosť, C‑470/12, EU:C:2014:101, т. 40 и цитираната съдебна практика).

54

Следователно член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която в производство по несъстоятелност сезираният съд не може да разглежда служебно евентуалната неравноправност на договорните клаузи, в резултат на които възникват предявените в това производство вземания, макар този съд да разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна.

55

Що се отнася до първия въпрос, буква б), от констатациите на запитващата юрисдикция следва, че разглежданото в главното производство национално законодателство не позволява да бъдат оспорвани всички вземания, възникнали в резултат на договор за кредит, който може да съдържа неравноправни клаузи, а само необезпечените вземания, при това единствено когато се твърди, че те вече не съществуват или са погасени по давност.

56

Както обаче става ясно от цитираната в точка 46 от настоящото решение съдебна практика, правото на ефективна съдебна защита предполага потребителят да може да оспорва пред националния съд основанието за вземания, възникнали в резултат на договор за кредит, съдържащ клаузи, които могат да бъдат обявени за неравноправни, без значение дали посочените вземания са обезпечени.

57

Освен това, макар от акта за преюдициално запитване да следва, че съгласно разглежданото в главното производство национално законодателство длъжникът, който иска да оспори необезпечено вземане, може да се позове само на това, че то вече не съществува или е погасено по давност, важно е да се припомни, че ограниченията на правомощието на националния съд, да остави служебно без приложение неравноправните клаузи, могат да накърнят ефективността на защитата, търсена с членове 6 и 7 от Директива 93/13 (вж. по аналогия решение от 21 ноември 2002 г., Cofidis, C‑473/00, EU:C:2002:705, т. 35).

58

Следователно, като позволява да бъдат оспорвани само някои вземания, възникнали в резултат на потребителски договор, клаузи от който могат да бъдат обявени за неравноправни, и то само на определени основания, а именно че вземанията вече не съществуват или са погасени по давност, национална правна уредба като разглежданата в главното производство не отговаря на изискванията по член 7, параграф 1 от Директива 93/13.

59

С оглед на изложените по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални процесуални правила като разглежданите в главното производство, съгласно които в производство по несъстоятелност, от една страна, сезираният съд не може да разгледа служебно евентуалната неравноправност на договорните клаузи, в резултат на които са възникнали предявени в рамките на това производство вземания, макар да разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, и от друга, този съд може да прави проверка само на необезпечени вземания, при това единствено въз основа на определени възражения, а именно че вземанията вече не съществуват или са погасени по давност.

60

С втория въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че изисква националният съд, сезиран със спор относно вземания, възникнали в резултат на договор за кредит по смисъла на тази директива, да проверява служебно дали е изпълнено предвиденото в посочената разпоредба задължение за предоставяне на информация и да вземе всички мерки, които се предвиждат в националното право в случай на неизпълнение на това задължение.

61

В самото начало следва да се подчертае, че задължението за предоставяне на информация по член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и тези по членове 5 и 8 от нея, допринася за постигането на преследваната с Директивата цел, която, както е видно от съображения 7 и 9 от нея, се състои в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури високо и равностойно равнище на защита на интересите на всички потребители в Съюза и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити (вж. по аналогия решение от 18 декември 2014 г., CA Consumer Finance, C‑449/13, EU:C:2014:2464, т. 21 и цитираната съдебна практика).

62

Що се отнася до втория въпрос, буква а), следва да се отбележи, че Съдът многократно е припомнял, че националният съд е длъжен да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза в областта на защитата на потребителите (в този смисъл относно Директива 93/13 вж. решение от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32, относно Директива 85/577/ЕИО на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект (ОВ L 372, стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188), вж. решение от 17 декември 2009 г., Martín Martín, C‑227/08, EU:C:2009:792, т. 29 и относно Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции (ОВ L 171, стр. 12; Специално издание на български еизк, 2007 г., глава 15, том 5, стр. 89) вж. решение от 3 октомври 2013 г., Duarte Hueros, C‑32/12, EU:C:2013:637, т. 39).

63

Както отбелязва генералният адвокат в точка 51 и сл. от заключението си, това изискване е обосновано със съображението, че съгласно постоянната практика на Съда системата на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, което го принуждава да приеме условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им (решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 39 и цитираната съдебна практика).

64

В това отношение предоставената преди или по време на сключването на договора информация относно условията на договора и последиците от сключването му е от основно значение за потребителя. Именно въз основа на тази информация последният решава дали желае да се обвърже с условията, предварително изготвени от продавача или доставчика (вж. в този смисъл решение от 16 януари 2014 г., Constructora Principado, C‑226/12, EU:C:2014:10, т. 25 и цитираната съдебна практика).

65

От друга страна, съществува немалък риск, по-специално поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да му предостави защита (решение от 4 юни 2015 г., Faber, C‑497/13, EU:C:2015:357, т. 42 и цитираната съдебна практика).

66

От това следва, че на потребителя не би могло да се предостави ефективна защита, ако националният съд не е длъжен да преценява служебно дали са спазени изискванията, произтичащи от нормите на Съюза в областта на защитата на потребителите (вж. по аналогия решение от 4 октомври 2007 г., Rampion и Godard, C‑429/05, EU:C:2007:575, т. 61 и 65).

67

Всъщност, както бе припомнено в точка 53 от настоящото решение, за да се осигури търсената с посочената директива защита, неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика може да се компенсира само с положителни и външни по отношение на страните по договора действия на сезирания с подобни спорове национален съд.

68

Впрочем служебната проверка от националния съд за това дали са изпълнени изискванията по Директива 2008/48 е средство, с което може да бъде постигнат определеният в член 10, параграф 2 от тази директива резултат и да се допринесе за осъществяването на целите, посочени в съображения 31 и 43 от последната (вж. по аналогия определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 41 и цитираната съдебна практика).

69

По-специално съгласно член 23 от Директива 2008/48 санкциите, предвидени при нарушение на приетите в съответствие с тази директива национални разпоредби трябва да имат възпиращо действие. Няма съмнение обаче, че служебната проверка от националните съдилища дали са спазени изискванията по посочената директива има такова действие.

70

Ето защо, след като националният съд следва да гарантира полезното действие на защитата на потребителите, търсена с Директива 2008/48, така отредената му от правото на Съюза роля в тази област не се ограничава само до възможността да се произнася по въпроса дали са спазени посочените изисквания, но включва и задължението му да разгледа служебно този въпрос, стига да разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна (вж. по аналогия решение от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32).

71

Освен това, когато националният съд служебно е установил, че е налице нарушение на член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, той е длъжен, без да чака съответно искане от потребителя, да вземе всички мерки, предвидени в националното право в случай на такова нарушение, стига да е спазен принципът на състезателност (вж. по аналогия решения от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 36 и от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 42).

72

В този контекст следва също да се припомни, че съгласно член 23 от Директива 2008/48 държавите членки установяват система от санкции за нарушение на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, и вземат всички необходими мерки, за да гарантират прилагането на тези санкции. Последните трябва не само да имат възпиращо действие, но и да бъдат ефективни и пропорционални.

73

В това отношение, след като националният съд е установил, че не е изпълнено задължението за предоставяне на информация, той трябва да вземе всички предвидени в националното право мерки, стига установените с него санкции да отговарят на изискванията по член 23 от Директива 2008/48, както са тълкувани от Съда по-специално в решение LCL Le Crédit Lyonnais (C‑565/12, EU:C:2014:190).

74

С оглед на всички изложени по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че изисква националният съд, сезиран със спор относно вземания, възникнали в резултат на договор за кредит по смисъла на тази директива, да проверява служебно дали е изпълнено предвиденото в посочената разпоредба задължение за предоставяне на информация и да вземе мерките, предвидени в националното право в случай на неизпълнение на това задължение, стига санкциите да отговарят на изискванията по член 23 от посочената директива.

75

С третия въпрос, след като отбелязва, че страните по спора са частноправни субекти, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали релевантните разпоредби от Директиви 93/13 и 2008/48 имат директен ефект.

76

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 288, трета алинея ДФЕС директивата, като обвързва държавите членки адресати по отношение на постигането на даден резултат, оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Следователно директивата не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и поради това не може да му бъде противопоставена (решение от 24 януари 2012 г., Dominguez, C‑282/10, т. 37 и цитираната съдебна практика). При все това задължението на държавите членки да предприемат всички необходими мерки за постигането на предписания от една директива резултат е правнообвързващо задължение, наложено от член 288, трета алинея ДФЕС и от самата директива. Това задължение да се вземат всички общи и специални мерки се поражда за всички органи на държавите членки, включително за органите на съдебната власт в рамките на техните правомощия (решение от 24 юни 2008 г., Commune de Mesquer, C‑188/07, EU:C:2008:359, т. 83 и цитираната съдебна практика).

77

В случая, от една страна, задължението да се провери служебно дали някои клаузи не са неравноправни и дали договорът за кредит съдържа данните, които задължително трябва да бъдат посочени в него, е предвидено в процесуална норма, която обвързва не частноправните субекти, а органите на съдебната власт (вж. по аналогия решения от 10 септември 2014 г., Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 67 и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 35 и цитираната съдебна практика).

78

От друга страна, както е видно от член 23 от Директива 2008/48, при транспонирането и привеждането в изпълнение на посочената директива органите на държавите членки трябва да гарантират, че ще бъдат прилагани ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие.

79

Освен това е важно да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда, когато прилагат вътрешното право, националните съдилища трябва, доколкото е възможно, да го тълкуват с оглед на текста и целите на Директива 2008/48, за да постигнат предвидения от последната резултат и следователно да спазят член 288, трета алинея ДФЕС. Всъщност това задължение за съобразено с правото на Съюза тълкуване на националното право е присъщо на системата на Договора за функционирането на ЕС, доколкото дава възможност на националните съдилища в рамките на своите правомощия да осигуряват пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани (вж. по аналогия решение от 24 януари 2012 г., Dominguez, C‑282/10, EU:C:2012:33, т. 24 и цитираната съдебна практика).

80

Поради това не следва да се отговаря на третия въпрос.

81

С четвъртия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи как следва да се тълкуват понятията „общ размер на кредита“ и „размер на усвояването“, като първото от тях е употребено в член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, а второто — в точка I от приложение I към нея.

82

Всъщност тази юрисдикция отбелязва, че съгласно разглеждания в главното производство договор, с който заемодателят се задължава да предостави кредит на съпрузите Radlinger, от момента на отпускането на кредита разходите по отпускането му и първата месечна вноска, а при необходимост и следващите вноски, ще бъдат приспаднати от общия размер на кредита. Поради това се поставя и въпросът по-специално дали частта от този кредит, която не е предоставена на разположение на заинтересованите лица, може да бъде включена в размера на усвояване по смисъла на точка I от приложение I към Директива 2008/48 за целите на изчисляването на ГПР.

83

В това отношение следва да се припомни, че общият размер на кредита по смисъла на Директива 2008/48 е определен в член 3, буква л) от нея като горната граница или общата сума, предоставена по договора за кредит.

84

Освен това съгласно член 3, буква ж) от тази директива общите разходи по кредита за потребителя са всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора. На последно място, член 3, буква и) от посочената директива предвижда, че ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 от същата директива.

85

След като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е определено в член 3, буква з) от Директива 2008/48 като „сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“, то понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват и поради това не би могло общият размер на кредита да включва суми, включени в общите разходи по кредита за потребителя.

86

Следователно не би могло общият размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като административните разходи, лихвите, комисионите и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати.

87

Следва да се подчертае, че незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита.

88

Всъщност в член 19, параграф 1 от Директива 2008/48 се уточнява, че ГПР, който на годишна база е равен на текущата стойност на всички задължения, договорени между кредитора и потребителя, се изчислява в съответствие с математическата формула, посочена в част I от приложение I към тази директива. В посочената директива обаче се предвижда, че базисното уравнение, с което се изчислява ГПР, изравнява на годишна основа общата текуща стойност на усвояванията, от една страна, и общата текуща стойност на погасяванията и разходите, от друга страна. Следователно размерът на усвояването по смисъла на част I от приложение I към Директива 2008/48 съответства на общия размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) от тази директива.

89

В случая запитващата юрисдикция следва да провери дали една или няколко от сумите, посочени в точки 27 и 28 от настоящото решение, незаконосъобразно са били включени в общия размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) от Директива 2008/48, тъй като това обстоятелство може да окаже влияние върху изчислението на ГПР и поради това да доведе до неточност на данните, които заемодателят е трябвало да посочи в разглеждания в главното производство договор за кредит съгласно член 10, параграф 2 от споменатата директива.

90

Както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения (вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C‑264/02, EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 70).

91

С оглед на изложените по-горе съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя.

92

С петия и шестия въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че за да се определи дали неустойката, която потребителят трябва да заплати при неизпълнение на задълженията си, е неоснователно висока по смисъла на точка 1, буква д) от приложението към тази директива, следва да се прецени кумулативното действие на всички клаузи за неустойка в съответния договор за кредит, независимо дали кредиторът действително настоява те да бъдат изпълнени изцяло; запитващата юрисдикция иска също да установи дали при обявяване на клаузи за неравноправни националните съдилища трябва да оставят без приложение всички тези клаузи или някои от тях.

93

За да се отговори на тези въпроси, следва да се припомни, на първо място, че приложението, към което препраща член 3, параграф 3 от Директива 93/13, съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни и сред които съгласно точка 1, буква д) от посоченото приложение са клаузите, които имат за предмет или резултат от потребителя да се изисква неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си.

94

Съгласно член 4, параграф 1 от Директива 93/13 при преценка дали дадена договорна клауза е неравноправна следва да се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и да се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 59 и решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C‑348/14, EU:C:2015:447, т. 48).

95

Следователно, както отбелязва генералният адвокат в точка 74 от заключението си, е необходимо да се прецени кумулативното действие на всички клаузи в договора, сключен между продавач или доставчик и потребител. Тази преценка е обоснована, тъй като посочените клаузи се прилагат в тяхната цялост, и то независимо от това дали кредиторът действително настоява те да бъдат изпълнени изцяло (вж. по аналогия решение от 10 септември 2014 г., Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 42).

96

На второ място, е важно да се подчертае, че съгласно първата част от член 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите членки предвиждат, че при условията на тяхното национално право неравноправните клаузи в договорите между потребители и продавачи или доставчици не обвързват потребителя. При все това във втората част на член 6, параграф 1 се уточнява, че такъв договор „продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

97

Съдът е припомнил, че националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че последните да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. По принцип договорът би трябвало да може да се изпълнява без друго изменение освен премахването на неравноправните клаузи, доколкото това е възможно от правна гледна точка в съответствие с нормите на вътрешното право (решение от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и Caixabank, C‑482/13, C‑484/13, C‑485/13 и C‑487/13, EU:C:2015:21, т. 28 и цитираната съдебна практика).

98

Това тълкуване се потвърждава и от целта и общата структура на Директива 93/13. В това отношение предвид естеството и значението на обществения интерес, на който се основава гарантираната на потребителите защита, тази директива задължава държавите членки — както следва от член 7, параграф 1 от нея — да предвидят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“. Ако обаче на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от посочената директива, тъй като би отслабило възпиращия ефект за продавачите и доставчиците от това, че неравноправните клаузи просто не се прилагат за потребителя (решение от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и de Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 58 и цитираната съдебна практика).

99

Следователно, в случай че националният съд стигне до извода, че дадена клауза е неравноправна по смисъла на Директива 93/13, той трябва да вземе всички предвидени в националното право мерки, за да се увери, че потребителят няма да бъде обвързан от тази клауза (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 62 и цитираната съдебна практика).

100

От това следва, както отбелязва по същество генералният адвокат в точка 75 от заключението си, че когато националният съд констатира, че редица клаузи от сключения между продавач или доставчик и потребител договор са неравноправни по смисъла на Директива 93/13, той трябва да изключи всички неравноправни клаузи, а не само някои от тях.

101

Предвид изложеното по-горе на петия и шестия въпрос следва да се отговори, че разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че за да се определи дали неустойката, която потребителят трябва да заплати при неизпълнение на задълженията си, е неоснователно висока по смисъла на точка 1, буква д) от приложението към тази директива, следва да се прецени кумулативното действие на всички клаузи за неустойка в съответния договор за кредит, независимо дали кредиторът действително настоява те да бъдат изпълнени изцяло, и че при необходимост съгласно член 6, параграф 1 от посочената директива националните съдилища трябва да вземат всички мерки, които се предвиждат при констатиране на неравноправността на някои клаузи, като оставят без приложение всички признати за неравноправни клаузи, за да се уверят, че потребителят не е обвързан от тях.

102

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши: