1

С жалбата си община Мило (commune de Millau) и Société d’économie mixte d’équipement de l’Aveyron (SEMEA) искат да се отмени решение на Общия съд на Европейския съюз, Комисия/SEMEA и Commune de Millau (T‑168/10 и T‑572/10, EU:T:2012:435, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което същият осъжда SEMEA и община Мило да заплатят солидарно на Европейската комисия главницата в размер на 41012 EUR, преведена от последната като гаранция във връзка с отпуснатото на SEMEA финансиране, ведно с мораторните лихви и лихвите в резултат от капитализацията на тези лихви към определените падежи.

2

Обстоятелствата, предхождащи спора, са изложени в точки 1—31 от обжалваното съдебно решение, както следва:

3

На 15 април 2010 г. Комисията подава в секретариата на Общия съд иск, с който иска по-специално SEMEA да бъде осъдено да върне сума в размер на 41012 EUR, ведно с капитализираните лихви, както и сума от 5000 EUR — за твърдените претърпени вреди.

4

Доколкото община Мило е поела всички активи и пасиви на SEMEA, на 21 декември 2010 г. Комисията подава в секретариата на Общия съд иск и срещу нея, като по същество излага същите искания.

5

Поради връзката между двете дела те са съединени.

6

В първата част от обжалваното съдебно решение Общият съд разглежда иска, предявен от Комисията срещу SEMEA.

7

Що се отнася до допустимостта на този иск, в точки 47—49 от обжалваното съдебно решение Общият съд посочва, че в приложение на член 272 ДФЕС и член 256, параграф 1, първа алинея ДФЕС във връзка с член 10 от общите условия на договора е компетентен да се произнесе по искането на Комисията. Той отхвърля възражението за недопустимост, което е направено от SEMEA и е изведено от обстоятелството, че поради заличаването на това дружество от търговския регистър, към датата на предявяване на иска то не е имало нито правосубектност, нито правото да се конституира като страна в съдебно производство.

8

Колкото до основателността на иска, в точки 61—68 от обжалваното съдебно решение Общият съд най-напред приема, че процесният договор има административен характер.

9

На следващо място, в точки 69—74 от същото решение Общият съд постановява, че съгласно правилата на френското право за връщане на недължимо платеното SEMEA е длъжно да възстанови на Европейския съюз недължимо получената сума от 41012 EUR.

10

В точки 75—88 от обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля възраженията на SEMEA, които са изведени, първо, от отказа на Комисията да иска връщането на дължимата сума, второ, от това, че SEMEA било освободено от дълга си с поемането му от община Мило, трето, от погасяването по давност на спорното вземане, и четвърто, от погасяването на това вземане поради заличаването на дружеството.

11

В допълнение, Общият съд осъжда SEMEA да заплати мораторните лихви съгласно приложимия във Франция законоустановен годишен лихвен процент, считано от 27 април 1993 г., като върху въпросните капитализирани лихви, натрупани към 15 април 2010 г., както и към всеки следващ годишен падеж, считано от тази дата, се начисляват лихви.

12

Накрая, Общият съд отхвърля искането на Комисията за плащане на обезщетение.

13

След като в точки 108 и 109 от обжалваното съдебно решение установява, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между поведението на Комисията и твърдяната от жалбоподателите вреда, Общият съд отхвърля насрещния иск, предявен от SEMEA.

14

Във втората част от обжалваното съдебно решение Общият съд разглежда иска на Комисията срещу община Мило. Според последната този иск трябва да бъде отхвърлен, тъй като е предявен пред юрисдикция, която няма компетентност да го разгледа.

15

По въпроса дали компетентността на Общия съд може да бъде основана на сключената от SEMEA арбитражна клауза, в точки 114—119 от обжалваното съдебно решение Общият съд напомня, че член 272 ДФЕС трябва да се тълкува ограничително и че компетентността му да разгледа спор относно договор по силата на арбитражна клауза, съдържаща се в същия, по принцип се преценява единствено с оглед на разпоредбите на член 272 ДФЕС и на разпоредбите на самата арбитражна клауза.

16

След като отхвърля тезата на Комисията, че сключената от SEMEA арбитражна клауза се прехвърля на община Мило като акцесорен елемент на спорното вземане, в точки 132—149 от цитираното решение Общият съд проверява дали посредством договор в полза на трето лице, сключен със SEMEA, арбитражната клауза може да се прилага спрямо община Мило.

17

В това отношение Общият съд най-напред приема, в точка 134 от същото решение, че наличието на арбитражната клауза следва да бъде проверено, като се вземат предвид общите принципи на договорното право, присъщи на правните системи на държавите членки. Той също така уточнява, че „макар един от тези принципи да гласи, че даден договор обвързва единствено страните по него, този принцип допуска възможността чрез договор в полза на трето лице тези две лица да предоставят определено право на трето лице“.

18

На следващо място, в точка 135 от обжалваното съдебно решение Общият съд постановява, че предвидената в член 10 от общите условия на договора арбитражна клауза може да следва от договора, сключен между SEMEA и община Мило. От една страна, съгласно член 272 ДФЕС арбитражната клауза трябва да се съдържа в договор, сключен от Съюза или от негово име. Община Мило и Комисията обаче не са сключили нито договор, нито следователно и арбитражна клауза. За да направи извода, че Комисията е можела да се позове на тази арбитражна клауза срещу община Мило, Общият съд приема, че договорът в полза на трето лице може да се счете за договор от името на Съюза. От друга страна, той посочва, че компетентността на Общия съд да се произнася по спорове относно даден договор не може да възниква против волята на Съюза, но според Общия съд случаят на арбитражна клауза, сключена единствено в полза на Съюза, не е такъв.

19

Накрая, в точка 136 от обжалваното съдебно решение Общият съд добавя, че процесуалният характер на една арбитражна клауза допуска възможността подобна клауза да е сключена в полза на трето лице.

20

След като в точка 138 от въпросното решение уточнява, че договорът в полза на трето лице може да произтича от нарочно споразумение между уговарящия (стипуланта) и обещателя (промитента) за предоставянето на право в полза на трето лице, но наличието му може да се подразбира и от целта на договора или от обстоятелствата по конкретния случай, в точки 139—141 от същото решение Общият съд приема — по-специално с оглед на удостоверените с протокола на общинския съвет на община Мило от 18 декември 2010 г. фактически и правни елементи — че жалбоподателите са искали да възникне вземане на Съюза спрямо община Мило и че последната е възнамерявала да се обвърже с арбитражната клауза, залегнала в член 10 от общите условия на договора.

21

Така в точка 142 от обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля довода на жалбоподателите, че прехвърлянето на дълга на SEMEA към община Мило освобождавало SEMEA от него, тъй като приема, че за такова прехвърляне на дълг би било необходимо съгласието на Съюза, а в настоящия случай такова не е дадено.

22

В допълнение, в точка 148 от въпросното решение Общият съд уточнява, че макар да има конфликт между разпоредбите на френското право, а именно член 2060 от Гражданския кодекс и член 48 от Гражданския процесуален кодекс, от една страна, и член 272 ДФЕС, от друга, последният трябва да има предимство пред всички противоречащи национални разпоредби.

23

Оттук в точка 149 от същото решение Общият съд прави извод, че по силата на арбитражната клауза е компетентен да се произнесе по иска на Комисията срещу община Мило.

24

Колкото до основателността на иска, Общият съд приема за основателно както искането община Мило да върне сумата от 41012 EUR, така и искането за плащане на лихвите, върху които се начисляват лихви, считано от 15 април 2010 г., датата на първия годишен падеж.

25

Предвид факта, че Комисията има право да получи само едно плащане, Общият съд осъжда солидарно SEMEA и община Мило.

26

От друга страна, той отхвърля искането на Комисията за плащане на обезщетение и насрещния иск на община Мило.

27

С жалбата си жалбоподателите искат от Съда:

28

Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.

29

Както отбелязва генералният адвокат в точка 32 от заключението си, настоящата жалба поставя въпроса дали тя е редовно подадена от името на SEMEA.

30

От съдържащите се в представената пред Съда преписка документи е видно, че в деня на подаване на жалбата, 19 ноември 2012 г., в разрез с предвиденото в член 119, параграф 2 и член 168, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда адвокатите, представляващи община Мило, не са представили доказателство, че имат пълномощно, надлежно изготвено от оправомощен за целта представител на SEMEA.

31

В изпратено до адв. F. Bleykasten писмо от 12 ноември 2012 г. г‑н Blanc, в качеството си на представител ad hoc на SEMEA, посочва, че е целесъобразно това дружество да се присъедини към подадената от община Мило жалба, но същевременно уточнява, че дейността му като представител ad hoc на SEMEA е приключила на 12 август 2012 г.

32

На основание член 119, параграф 4 и член 168, параграф 4 от Процедурния правилник секретариатът на Съда изисква през октомври 2013 г. от адвокатите на SEMEA да представят пълномощно, от което да е видно, че са упълномощени да действат за сметка на SEMEA. С писмо от 25 ноември 2013 г. същите представят в секретариата на Съда определение на компетентния търговски съд от 5 ноември 2013 г. за назначаването, във връзка с висящото производство по обжалване пред Съда, на г‑н Blanc в качеството му на представител ad hoc на това дружество.

33

Както отбелязва генералният адвокат в точки 40—44 от заключението си, член 119, параграф 4 и член 168, параграф 4 от Процедурния правилник трябва да се тълкуват в смисъл, че липсата на упълномощаване към момента на подаване на жалбата може да бъде отстранена с последващото представяне на всякакъв документ, който потвърждава наличието на това упълномощаване.

34

Ето защо, въпреки че към момента на подаване на настоящата жалба адвокатите на SEMEA не са разполагали с пълномощно, издадено от това дружество, след назначаването на представителя ad hoc в лицето на г‑н Blanc последният е могъл валидно да потвърди намерението си SEMEA да се присъедини към жалбата, подадена от община Мило (вж. в този смисъл решение Maurissen и Union syndicale/Сметна палата, 193/87 и 194/87, EU:C:1989:185, т. 33).

35

От предходното следва, че жалбата е редовно подадена за сметка на SEMEA.

36

В подкрепа на жалбата си жалбоподателите излагат четири основания.

37

С първото си основание жалбоподателите поддържат, че като се е обявил за компетентен да разгледа иска срещу община Мило, Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото. Общият съд неправилно приел, че с договора между SEMEA и община Мило в полза на трето лице последната се е подчинила на арбитражната клауза, предвидена в член 10 от общите условия на сключения между SEMEA и Комисията договор.

38

На първо място жалбоподателите твърдят, че приложимото национално право, в случая член 2060 от Гражданския кодекс, забранява на публичноправните юридически лица да отнасят спорове до арбитражен съд. Според жалбоподателите публичноправното юридическо лице, което не може да сключи арбитражна клауза, няма как, по аргумент на по-силното основание, да уговори подобна клауза в полза на трето лице, още повече че член 272 ДФЕС не предвижда възможността за такава уговорка.

39

В това отношение жалбоподателите добавят, че препратката, направена от Общия съд в точка 136 от обжалваното съдебно решение, към решение Gerling Konzern Speziale Kreditversicherung и др. (201/82, EU:C:1983:217, т. 10—20), е ирелевантна в случая, защото то е постановено в особения контекст на договор за застраховане. В допълнение, основавайки се на принципа на автономия на волята, жалбоподателите твърдят, че след като Комисията изобщо не е давала изрично съгласие за прехвърлянето на вземането ѝ към SEMEA в имуществото на община Мило, не е налице нито прехвърляне на въпросното вземане, нито прехвърляне на арбитражната клауза.

40

На второ място жалбоподателите критикуват по-специално точки 137—140 от обжалваното съдебно решение, където Общият съд е приел, че възложеното на община Мило задължение за плащане се основава на споразумението със SEMEA, сключено от тази община, от което може да бъде изведено наличието на договор в полза на трето лице, а именно Европейския съюз. Жалбоподателите отричат, че е сключвано такова споразумение във връзка с твърдения дълг към Комисията, понеже решението на община Мило да покрие пасива на SEMEA е едностранно решение на тази община.

41

На трето място, според жалбоподателите в точка 140 от обжалваното съдебно решение Общият съд е тълкувал неправилно протокола от 18 декември 2010 г., като е приел, че община Мило е имала намерение, „познавайки всички обстоятелства“, да поеме дълг, режимът и съдържанието на който съответстват на тези на дълга на SEMEA. Напротив, решението на общинския съвет на община Мило относно поемането на актива и пасива на SEMEA „така, както е описан по-горе“, съдържало подробно описание, в което изобщо не се споменавало за съществуването на арбитражна клауза.

42

Комисията твърди, първо, че по смисъла на френското право член 10 от общите условия на договора трябва да се квалифицира като клауза за предоставяне на компетентност, а не като арбитражна клауза. Забраната, предвидена в член 2060 от Гражданския кодекс, визирала единствено арбитражната клауза.

43

На следващо място, според Комисията Общият съд основателно е приел, че в настоящия случай признаците, характеризиращи договора в полза на трето лице, са изпълнени. Комисията добавя, че обхватът на решение Gerling Konzern Speziale Kreditversicherung и др. (EU:C:1983:217) не е ограничен само до договорите за застраховане.

44

На последно място, Комисията счита, че доводът във връзка с протокола от 18 декември 2010 г. трябва да се отхвърли като недопустим, тъй като се отнася до чисто фактически въпрос.

45

Що се отнася до първата част от първото основание, жалбоподателите отричат самия факт, че арбитражна клауза по смисъла на член 272 ДФЕС може да бъде предмет на договор в полза на трето лице. В това отношение те припомнят доводите си, които са изложени в първоинстанционното производство и са изведени от предвидената за френските публичноправни юридически лица забрана да уговарят арбитражни клаузи, като поддържат, че по аргумент на по-силното основание посочената забрана трябва да важи и по отношение на уговарянето на такива клаузи в полза на трето лице.

46

От предходното следва, че жалбоподателите просто развиват доводи, вече изложени пред Общия съд, без обаче да вземат становище по мотивите, с които последният е отхвърлил тези доводи.

47

От член 256 ДФЕС, член 58, първа алинея от Статута на Съда и член 112, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник следва, че жалбата трябва точно да посочва пороците на съдебното решение, чиято отмяна се иска, както и правните доводи, с които по специфичен начин се подкрепя това искане (вж. по-специално решение Bergaderm и Goupil/Комисия, C‑352/98 P, EU:C:2000:361, т. 34; решение Interporc/Комисия, C‑41/00 P, EU:C:2003:125, т. 15 и решение Reynolds Tobacco и др./Комисия, C‑131/03 P, EU:C:2006:541, т. 49).

48

Следователно жалба, която само повтаря или възпроизвежда буквално вече изложени пред Общия съд основания и доводи, в това число и основаните на изрично отхвърлени от тази юрисдикция фактически обстоятелства, не отговаря на произтичащите от тези разпоредби изисквания за мотивиране (вж. по-специално решение Interporc/Комисия, EU:C:2003:125, т. 16). Всъщност подобна жалба представлява просто искане за преразглеждане на представената пред Общия съд искова молба или жалба, което е извън компетентността на Съда (вж. по-специално решение Reynolds Tobacco и др./Комисия, EU:C:2006:541, т. 50).

49

Ето защо този довод трябва да се отхвърли като недопустим.

50

Колкото до препратката към решение Gerling Konzern Speziale Kreditversicherung и др. (EU:C:1983:217), направена в точка 136 от обжалваното съдебно решение, следва да се отбележи, че Общият съд е цитирал това решение, за да подчертае, че „процесуалният характер на [клаузата за предоставяне на компетентност] допуска възможността подобна клауза да е сключена в полза на трето лице“.

51

Достатъчно е да се констатира, че точка 136 от обжалваното съдебно решение съдържа мотив, изложен за пълнота, който подкрепя извода на Общия съд в точки 134 и 135 от същото решение, а именно че клаузите за предоставяне на компетентност могат да бъдат предмет на договор в полза на трето лице.

52

Следователно, доколкото доводът на жалбоподателите във връзка с решение Gerling Konzern Speziale Kreditversicherung и др. (EU:C:1983:217) не може да постави под въпрос този извод на Общия съд, той следва да бъде отхвърлен като безпредметен.

53

Доводът, който е изведен от принципа на автономия на волята и с който се твърди, че при липсата на изрично съгласие от страна на Комисията не е налице прехвърляне нито на спорното вземане, нито на свързаната с него арбитражна клауза, също трябва да бъде отхвърлен. Всъщност жалбоподателите просто възпроизвеждат доводите, развити от тях в първоинстанционното производство, без да уточняват защо в точки 142 и 143 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно бил приел, че изричното съгласие от страна на Комисията не е било необходимо, тъй като арбитражната клауза е била уговорена в полза на Съюза.

54

Що се отнася до втората част от първото основание, достатъчно е да се констатира, че жалбоподателите припомнят някои фактически обстоятелства, като по същество критикуват преценката в точки 137—140 от обжалваното съдебно решение на фактите по случая, която Общият съд е направил, за да установи дали от целта на процесния договор може да бъде изведено наличието на договор в полза на трето лице.

55

Съгласно член 256 ДФЕС и член 58, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз обжалването се ограничава само до правни въпроси и то трябва да се основава на липса на компетентност на Общия съд, на нарушение на процесуални правила в производството пред него, което накърнява интересите на жалбоподателя, или на нарушение на правото на Съюза от страна на Общия съд (вж. в този смисъл решение Комисия/Brazzelli Lualdi и др., C‑136/92 P, EU:C:1994:211, т. 47).

56

Поради това единствено Общият съд е компетентен да установява фактите, освен в случаите, когато неточността на фактическите му констатации следва от представените пред него материали по делото, и да преценява възприетите доказателства. Следователно, освен в случай на изопачаването им, установяването на тези факти и преценката на тези доказателства не представляват правен въпрос, който в това си качество подлежи на контрол от Съда (в този смисъл вж. по-специално решение ЕИБ/Hautem, C‑449/99 P, EU:C:2001:502, т. 44 и решение Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied/Комисия, C‑105/04 P, EU:C:2006:592, т. 69 и 70).

57

Ето защо преценката на фактите, която е направена от Общия съд и е довела до извода, че община Мило е имала задължение за плащане, не представлява правен въпрос, който подлежи на контрол от Съда, освен ако фактите са изопачени — нещо, което обаче жалбоподателите не твърдят.

58

Поради това втората част от първото основание трябва да се обяви за недопустима.

59

Що се отнася до третата част от първото основание, според жалбоподателите тълкуването, направено от Общия съд в точка 141 от обжалваното съдебно решение на протокола от 18 декември 2010 г. с цел да определи доколко община Мило е поела дълга на SEMEA към Комисията, е неправилно.

60

Трябва обаче да се приеме за установено, че жалбоподателите критикуват единствено самата преценка на Общия съд относно обема на пасива на SEMEA, поет от община Мило. Следователно твърдението им не се отнася нито до неточност на фактическите констатации на Общия съд, нито до изопачаване на представените пред него доказателства.

61

В съответствие със съдебната практика, цитирана в точки 55 и 56 от настоящото решение, и третата част от първото основание трябва да се отхвърли като недопустима.

62

От изложеното дотук следва, че твърдението, че първото основание е налице, трябва да се отхвърли отчасти като безпредметно и отчасти като недопустимо.

63

С второто си основание жалбоподателите изтъкват, че като приел предявения от Комисията иск срещу SEMEA за допустим, Общият съд допуснал грешка при прилагане на правото. Общият съд неправилно приел, от една страна, че дружествените права и задължения на SEMEA не са погасени, и от друга, че след прехвърлянето на имуществото си на община Мило SEMEA не е освободено от дълговете си към Комисията, тъй като Комисията не дала съгласието си тази община да поеме спорното вземане.

64

По мнение на жалбоподателите, след като община Мило изцяло е заместила SEMEA, това дружество може да приключи процеса си по ликвидация. SEMEA било правомерно освободено от задълженията си към Комисията, чието съгласие не било необходимо, защото последната имала полза от заместването с платежоспособно юридическо лице.

65

Според Комисията твърдението, че това основание е налице, е недопустимо, тъй като му липсва яснота. Субсидиарно Комисията счита, че твърдението, че това основание е налице, трябва да се отхвърли като явно неоснователно.

66

Нужно е да се отбележи, че с второто си основание жалбоподателите поддържат, че община Мило е заместила SEMEA. Така те на практика се съгласяват с изложените в точки 138—140 от обжалваното съдебно решение мотиви на Общия съд, съгласно които от обстоятелствата по случая следва, че с договор в полза на трето лице действителните или потенциалните кредитори на SEMEA, сред които в частност е Комисията, са се сдобили с нов длъжник в лицето на община Мило.

67

Трябва да се има приеме, че оплакванията на жалбоподателите срещу обжалваното съдебно решение се свеждат до фактическата преценка, направена от Общия съд, без да посочват конкретно нито твърдените допуснати от Общия съд в това отношение грешки при прилагане на правото, нито правните доводи, изложени в подкрепа на второто основание. Въз основа на съдебната практика, цитирана в точки 47 и 48 от настоящото решение, твърдението, че второто основание е налице, трябва да се отхвърли като недопустимо.

68

В допълнение, налага се изводът, че второто основание по същество възпроизвежда изложеното от жалбоподателите още в рамките на първото им основание — нещо, което обаче води до отричане на наличието на каквото и да било споразумение между SEMEA и община Мило относно твърдения дълг към Комисията.

69

Ето защо, доколкото така жалбоподателите противоречат на собствените си правни доводи, твърдението, че второто основание е налице, трябва да се отхвърли като недопустимо (вж. в този смисъл определение Nijs/Сметна палата, C‑495/06 P, EU:C:2007:644, т. 52—56).

70

С третото си основание жалбоподателите упрекват Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото, тъй като е постановил, че се прилага общият тридесетгодишен давностен срок и че следователно спорното вземане не е погасено по давност.

71

Жалбоподателите напомнят, от една страна, че с поемането на активите и пасивите на SEMEA община Мило има право да изтъкне срещу Комисията същите правни доводи като тези, които SEMEA е можело да изтъкне, включително довода относно десетгодишната давност на задълженията, които следват от Търговския кодекс, в редакцията му, която е сила към момента на спора (наричан по-нататък „Търговския кодекс“). От друга страна, доколкото SEMEA било търговско дружество със смесено участие, спорното вземане възникнало в рамките на търговско отношение между SEMEA, търговец, и Комисията, която не е търговец.

72

На първо място, според жалбоподателите погасяването по давност на задълженията не зависи от административния характер на договора. При липсата на особени административноправни норми всъщност следвало да се прилагат правилата на общата давност. Доколкото десетгодишната давност по Търговския кодекс била специална норма, която имала предимство пред нормите на гражданското право, тя трябвало да бъде приложена към разглежданото в случая търговско отношение.

73

По отношение на решението на Conseil d’État от 31 юли 1992 г. (№ 69661) жалбоподателите отбелязват, че административният съд не е изключил приложимостта на десетгодишната давност, предвидена в Търговския кодекс, със съображението, че тя не се прилага за отношенията между публичноправен субект и търговец, а поради факта че спорните задължения не са възникнали във връзка с търговията между съответните лица. Следователно характерът на процесния договор нямало как да е пречка за приложимостта на десетгодишната давност, предвидена от Търговския кодекс.

74

На второ място, жалбоподателите упрекват Общия съд, че неправилно е преценил разпоредбите на договора и обстоятелствата по случая, тъй като постановил, че спорното вземане не може да се счита за възникнало по търговското отношение между SEMEA и Комисията.

75

В това отношение те подчертават, че решението на Conseil d’ État от 31 юли 1992 г. е постановено в съвсем различния контекст на земеделските възстановявания, въведени в рамките на общата селскостопанска политика, и е неприложимо към настоящия случай. С оглед на договорните уговорки Комисията участвала пряко в разглеждания проект и упражнявала контрол върху него, поради което трябвало да се направи извод за наличието на търговско отношение между SEMEA и Комисията.

76

Според Комисията твърдението, че първата част от третото основание е налице, трябва да се отхвърли като недопустимо или поне като неоснователно, тъй като следвало от неправилно тълкуване на обжалваното съдебно решение. Разсъжденията на Общия съд относно погасяването по давност на спорното вземане изобщо не се основавали на административния характер на процесния договор.

77

По отношение на втората част от това основание Комисията поддържа, че Общият съд правилно се е позовал на решението на Conseil d’État от 31 юли 1992 г., за да онагледи принципа, че договорът за плащане на публична финансова помощ в рамките на извършването на обществена услуга, без печалба и без насрещна престация, не може да се счита за търговска сделка и следователно спрямо него не може да се прилага десетгодишният давностен срок, предвиден в член 110‑4 от Търговския кодекс.

78

На първо място, по отношение на довода на жалбоподателите, че административният характер на договора е ирелевантен при преценката кой е приложимият към спорното вземане давностен срок, следва да се отбележи, че в точки 61—68 от обжалваното съдебно решение Общият съд е анализирал приложимия към този договор правен режим и е направил извод, че посоченият договор има административен характер.

79

При проверката кой е давностният срок, приложим към спорното вземане, в точки 82—88 от обжалваното съдебно решение обаче Общият съд изобщо не се е позовал на административния характер на разглеждания договор.

80

Доколкото при преценката кой е приложимият към спорното вземане давностен срок административният характер на този договор е счетен за ирелевантен, съответният довод следва да се отхвърли като безпредметен.

81

На второ място, що се отнася до критиката, че Общият съд неправилно преценил разпоредбите на споменатия договор и обстоятелствата по случая, следва да се приеме за установено, че в точка 83 от обжалваното съдебно решение Общият съд е припомнил, че целта на разглеждания договор е Комисията да отпусне безвъзмездни средства с оглед на изпълнението на договор, сключен в рамките на регионалната политика на Съюза.

82

Оттук той прави извод, основавайки се на решението на Conseil d’État от 31 юли 1992 г., че „произтичащите от него задължения, сред които е и спорното вземане, не могат да се считат за породени между Комисията и SEMEA във връзка с тяхната търговска дейност“.

83

От предходното следва, че за да изключи приложимостта на давностния срок, предвиден в Търговския кодекс, Общият съд — обратно на твърдяното от жалбоподателите — се е обосновал не с факта, че договорът обвързва публичноправен субект с търговец, а с това, че целта на разглеждания договор е Комисията да отпусне безвъзмездни средства с оглед на изпълнението на договор, сключен в рамките на регионалната политика на Съюза.

84

В допълнение, доводът на жалбоподателите, че в настоящия случай контекстът е съвсем различен от този при решението на Conseil d’État от 31 юли 1992 г., не може да бъде приет. Всъщност предмет на спорното искане за възстановяване са суми, които Комисията е превела в рамките на регионалната политика и които не могат да се считат за произтичащи от задължения, възникнали между жалбоподателите и Комисията във връзка с тяхната търговска дейност.

85

От изложеното дотук следва, че твърдението, че третото основание е налице, трябва да се отхвърли отчасти като безпредметно и отчасти като неоснователно.

86

С четвъртото си основание жалбоподателите упрекват Общия съд, че е отхвърлил насрещния им иск със съображението, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между поведението на Комисията и твърдяната от тях вреда.

87

Те напомнят, че между 27 април 1993 г. и 18 ноември 2005 г., Комисията не е предприела нищо, за да събере сумите, които е считала за дължими. Ако Комисията се била свързала по-рано със SEMEA, последното дружество щяло да може да направи проверки и евентуално да изпълни искането за възстановяване.

88

Те твърдят, че дванадесетгодишното бездействие на Комисията е накарало SEMEA да смята, че Комисията се е отказала да иска преведените суми да бъдат възстановени.

89

Според жалбоподателите това бездействие на Комисията представлява неизпълнение на задължението ѝ за добра администрация по смисъла на член 41, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, което Общият съд е трябвало да санкционира.

90

Според Комисията твърдението, че четвъртото основание е налице, е недопустимо, тъй като цели да постави под въпрос направената от Общия съд преценка на фактите.

91

По отношение на твърдението на жалбоподателите, че Комисията се била отказала да иска преведените суми да бъдат възстановени, следва да се напомни, че в точка 77 от обжалваното съдебно решение Общият съд е постановил, че доказателствата по преписката не позволяват да се констатира, че е налице такъв отказ.

92

Следователно с този довод жалбоподателите всъщност критикуват преценката, направена от Общия съд на доказателствата по преписката. Поради това, в съответствие с цитираната в точки 55 и 56 от настоящото решение съдебна практика, той трябва да се отхвърли като недопустим.

93

Доколкото жалбоподателите упрекват Комисията, че не е изпълнила задължението си за добра администрация, безспорно е, че с писмо от 27 април 1993 г. Комисията е поискала сумата по спорното вземане да бъде възстановена — искане, което SEMEA изобщо не е уважило — но тази институция е предприела нови действия по отношение на SEMEA едва с препоръчано писмо от 18 ноември 2005 г., като дебитното известие е изпратено с писмо чак на 11 януари 2006 г.

94

Това обаче не може да постави под въпрос преценката, направена в точки 108 и 109 от обжалваното съдебно решение, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между поведението на Комисията и твърдяната от жалбоподателите вреда, що се отнася до сумата от 41012 EUR.

95

Следователно Общият съд правилно е приел, че предмет на искането за плащане на вземането в размер на 41012 EUR е връщане на недължимо платеното и че след като това вземане не е погасено по давност, SEMEA във всеки случай остава длъжно да го плати. Доколкото двата иска имат различни правни основания, сумата по спорното вземане остава дължима, дори да се предположи, че извъндоговорната отговорност на Комисията трябва да бъде ангажирана поради неизпълнението на задължението ѝ за добра администрация.

96

От друга страна, относно мораторните лихви следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика за ангажирането на извъндоговорната отговорност на Съюза и осъществяването на правото на обезщетение за претърпяна вреда на основание член 340 ДФЕС следва да са налице всички условия, що се отнася до незаконосъобразността на твърдените действия на институциите, до настъпването на вреда и до наличието на причинно-следствена връзка между тези действия и твърдяната вреда (вж. по-специално решение Oleifici Mediterranei/ЕИО, 26/81, EU:C:1982:318, т. 16, решение Birra Wührer и др./Съвет и Комисия, 256/80, 257/80, 265/80, 267/80, 5/81, 51/81 и 282/82, EU:C:1984:341, т. 9 и решение Inalca и Cremonini/Комисия, C‑460/09 P, EU:C:2013:111, т. 46).

97

По отношение на незаконосъобразното поведение, в което е упреквана споменатата институция, следва да се припомни, че съгласно общия принцип на добра администрация, който е една от предоставените от правния ред на Съюза гаранции в административните производства и понастоящем е прогласен в член 41, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, институциите на Съюза са длъжни да водят с дължимата грижа производствата по събиране на вземанията и да действат така, че всяко от действията по тези производства да се извършва в разумен срок спрямо предходното.

98

Безспорно е обаче, че след като с писмо от 27 април 1993 г. изисква сумата по спорното вземане да бъде върната, Комисията бездейства повече от дванадесет години и предприема действия едва с препоръчано писмо от 18 ноември 2005 г.

99

Нещо повече, това бездействие не може да бъде оправдано нито от сложността на спора, нито от друго особено обстоятелство, което би могло да обоснове установеното забавяне.

100

При това положение Общият съд погрешно е постановил в точка 108 от обжалваното съдебно решение, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между поведението на Комисията и твърдяната вреда.

101

Колкото до наличието на вредата, вярно е, че лихвите са започнали да текат, тъй като SEMEA не е изпълнило незабавно искането на Комисията от 27 април 1993 г. за възстановяване.

102

Видно от точка 89 от заключението на генералния адвокат, над дванадесетгодишното бездействие на Комисията обаче е довело до това, че поисканите мораторни лихви понастоящем надвишават размера на спорното вземане.

103

В съответствие с точка 90 от същото заключение се налага изводът, че размерът на мораторните лихви, натрупани през над дванадесетгодишния период на бездействие на Комисията, се дължи пряко на поведението на тази институция.

104

От предходното следва, че обжалваното съдебно решение трябва да бъде отменено, доколкото в него при анализа на предявения от жалбоподателите насрещен иск е прието, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между поведението на Комисията и вредата, която се твърди, че е претърпяна вследствие от осъждането да бъдат платени мораторни лихви.

105

Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда Съдът може, в случай че отмени решението на Общия съд, да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това. Именно такъв е настоящият случай.

106

С оглед на специфичните особености на настоящия случай Съдът следва да се произнесе по насрещния иск, предявен от жалбоподателите във връзка с осъждането да бъдат платени мораторни лихви.

107

От точки 97—104 от настоящото решение следва, че вредата, която се състои в натрупаните през над дванадесетгодишния период на бездействие на Комисията мораторни лихви, се дължи пряко на неправомерното поведение на тази институция.

108

Трябва обаче да се приеме за установено, че вземането в размер на 41012 EUR, което SEMEA е следвало да плати на Комисията, не е било погасено по давност на 18 ноември 2005 г., т.е. на датата, на която въпросната институция е поискала тази сума да бъде върната.

109

Ето защо насрещният иск на жалбоподателите трябва да бъде частично уважен и Комисията да бъде осъдена да понесе три четвърти от сумата на мораторните лихви по приложимия във Франция законоустановен годишен лихвен процент, натрупани между 27 април 1993 г. и 18 ноември 2005 г.

110

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е основателна и Съдът се произнася окончателно по спора, той се произнася по съдебните разноски.

111

Съгласно член 138, параграф 1 от този правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Член 138, параграф 3 от въпросния правилник уточнява, че ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания, всяка страна понася направените от нея съдебни разноски. Съгласно същата разпоредба обаче Съдът може да реши една от страните да понесе, наред с направените от нея съдебни разноски, и част от съдебните разноски на другата страна, ако обстоятелствата по делото оправдават това.

112

В настоящия случай Съдът счита, че Комисията трябва да се осъди да понесе, наред с направените от нея съдебни разноски в двете съдебни производства, и една четвърт от съдебните разноски, направени от община Мило и от SEMEA в тези производства. Община Мило и SEMEA понасят три четвърти от съдебните разноски, направени от тях в двете съдебни производства.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: