1.

Настоящото дело е повод Съдът да се произнесе по въпроса за тълкуването на Регламент (ЕО) № 1206/2001 на Съвета от 28 май 2001 година относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела ( 2 ). Запитващата юрисдикция си поставя по-специално въпроса за тълкуването на член 1, параграф 1 от този регламент, който определя материалното му приложното поле, като установява двата начина за съдебно сътрудничество, които юрисдикцията на държава членка ( 3 ) може да използва, за да осъществи действие по събиране на доказателство в друга държава членка.

2.

Преюдициалното запитване е отправено от Hoge Raad der Nederlanden (Нидерландия) по повод на иск, предявен за разглеждане по същество пред нидерландски съд срещу ответници от Белгия, чието предварително изслушване в качеството им на свидетели е поискано от ищците. Въпреки че заинтересованите са изразили желание да бъдат изслушани на френски език в страната на местопребиваването си въз основа на молба от сезирания съд до белгийските съдебни органи, отправена в съответствие с Регламент № 1206/2001, съдът отхвърля това искане и постановява, че изслушването следва да се проведе в Нидерландия, като призовава свидетелите да се явят пред него в съответствие с националното процесуално право.

3.

В този контекст от Съда е поискано да се произнесе дали юрисдикция от държава членка, която иска да изслуша свидетел, в случая страна по спора, който пребивава на територията на друга държава членка, има задължението да използва методите за събиране на доказателства, установени от Регламент № 1206/2001, или има възможността да продължи да използва предвидените от процесуалните правила, които са в сила в държавата, в която е седалището ѝ, като прибягва евентуално към принудителни мерки, когато свидетелят не се подчинява. В този смисъл за първи път възниква въпросът дали Регламент № 1206/2001 урежда по изключителен и изчерпателен начин искането за събиране на доказателства от една държава членка в друга или позволява да има и други начини за достъп до такива доказателства.

4.

Преамбюлът на Регламент № 1206/2001 предвижда:

[…]

[…]

5.

Член 1 от Регламент № 1206/2001, озаглавен „Обхват“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Настоящият регламент се прилага по отношение на граждански или търговски дела, когато съд на държава членка, в съответствие с разпоредбите на правото на тази държава, изисква:

2.   Искането не се прави за събиране на доказателство, за което няма намерение да се използва при започнати или предстоящи съдебни процедури“.

6.

Членове 10—16, които се намират в раздел 3 от същия регламент, установяват начина на събиране на доказателства от замоления съд (по метода на т.нар. „непряко“ сътрудничество).

7.

В член 10, параграф 2 от Регламент № 1206/2001 се уточнява, че „[з]амоленият съд изпълнява искането в съответствие с правото на своята държава членка“.

8.

Член 11, параграф 1 от този регламент предвижда, че непрякото изпълнение се осъществява в присъствието и с участието на страните, което е изразено по следния начин:

„Ако е предвидено от правото на държавата членка на молещия съд, страните и, ако има такива, техните представители имат правото да присъстват в процеса на събиране на доказателството от замоления съд“.

9.

Член 13 от този регламент, който позволява използването на принудителни мерки в рамките на непрекия метод за събиране на доказателства, гласи:

„Когато е необходимо, при изпълнение на искането замоленият съд прилага подходящи принудителни мерки до обема, който е предвиден от правото на държавата членка на замоления съд, както при изпълнение на такова искане от националните органи или от една от засегнатите страни“.

10.

Член 17 от Регламента, който урежда прякото събиране на доказателства от молещия съд (по метода на т.нар. „пряко“ сътрудничество), предвижда:

„1.   Когато съд[ът] иска директно да се съберат доказателства в друга държава членка, той представя искане до централния орган или друг компетентен орган на тази държава […].

2.   Директното събиране на доказателства може да се осъществи само ако то се изпълнява на доброволна основа, без принудителни мерки.

Когато директното събиране на доказателства изисква изслушване на лице, молещият съд съобщава на лицето, че процедурата ще се осъществи на доброволна основа.

3.   Събирането на доказателства се извършва от член на съдебния персонал или от всяко друго лице, такова като експерт, който е определен в съответствие с правото на държавата членка на молещия съд.

[…]“.

11.

В Нидерландия изслушването на свидетели, както и предварителното изслушване на свидетели са уредени в Гражданския процесуален кодекс (Wetboek van Burgerlijke Rechtsvordering, наричан по-нататък „WBR“) ( 5 ).

12.

Съгласно член 164 от WBR:

„1.   Страните могат да се явяват и като свидетели.

[…]

3.   Ако една от страните, която трябва да даде показания като свидетел, не се яви в съдебното заседание, не отговори на въпросите, които ѝ се поставят, или откаже да подпише показанията си, от това съдът може да направи извод, какъвто прецени за уместно“.

13.

Член 165, параграф 1 от WBR гласи, че „[в]сяко лице, призовано за да бъде изслушано като свидетел при условията, предвидени от закона, е задължено да се яви и да даде показания“.

14.

Член 176, параграф 1 от WBR предвижда:

„Ако свидетелят живее в чужбина и доколкото в международен договор или в регламент на ЕО не е предвидено друго, съдът може да отправи искане до определен от него орган на държавата по местопребиваване на свидетеля да извърши разпита на този свидетел, по възможност под клетва, или да възложи извършването му на нидерландския консул, компетентен по местопребиваването на този свидетел“.

15.

Член 186 от WBR гласи:

„1.   В случаите, в които законът допуска доказването със свидетели, по искане на заинтересования може незабавно да се постанови предварително изслушване на свидетели преди предявяване на иска.

2.   Съдът може да постанови предварително изслушване на свидетели по искане на една от страните и след образуване на делото“.

16.

Член 189 от WBR гласи, че „[р]азпоредбите относно изслушването на свидетел се отнасят и за предварителното изслушване“.

17.

На 3 август 2009 г. няколко притежатели на акции ( 6 ) (наричани по-нататък „Kortekaas и др.“) в дружеството Fortis NV ( 7 ) предявяват иск за обезщетение пред Rechtbank Utrecht (Нидерландия) против трима от членовете на ръководството на това дружество с местоживеене в Белгия ( 8 ) (наричани по-нататък „Lippens и др.“) и срещу самото дружество за вредите, причинени от незаконосъобразни действия.

18.

В рамките на производството по съществото на спора, на 6 август 2009 г. Kortekaas и др. правят искане пред Rechtbank Utrecht за предварително изслушване на Lippens и др. в качеството им на свидетели във връзка с техните твърдения. Споменатият съд допуска това искане с акт от 25 ноември 2009 г., като уточнява, че изслушването ще се осъществи от специално оправомощен и определен за целта съдия.

19.

На 9 декември 2009 г. Lippens и др. правят искане Rechtbank Utrecht да изготви съдебна поръчка, за да им даде възможността да бъдат изслушани от в Белгия, където те живеят, от съдия, който владее френски език. Искането им е отхвърлено с определение от 3 февруари 2010 г.

20.

Сезиран по въззивна жалба от Lippens и др., Gerechtshof te Amsterdam потвърждава обжалваното определение с решение от 18 май 2010 г., като се основава на член 176, параграф 1 WBR, който предоставя на нидерландския съд възможността, а не задължението, да разпита свидетел, който живее в чужбина и не желае да се яви доброволно пред него, чрез съдебна поръчка. Gerechtshof te Amsterdam уточнява, че поначало свидетелите трябва да се изслушват от съда, пред който е висящо производството по същество, и че в случая никакво особено обстоятелство не би оправдало да се отстъпи от този принцип в полза на Lippens и др., като се държи сметка по-специално за възражението на Kortekaas и др. Той добавя, че изслушването в Белгия не се оправдава от езикови причини, защото при изслушването им в Нидерландия Lippens и др. ще имат възможност да ползват преводач на френски език.

21.

Lippens и др. подават касационна жалба до Hoge Raad der Nederlanden срещу това решение на Gerechtshof te Amsterdam.

22.

Запитващата юрисдикция счита, че Регламент № 1206/2001 не е пречка за съд със седалище в една държава членка да призове в съответствие с процесуалните правила, които са в сила в тази държава, свидетел, пребиваващ в друга държава членка, и да приложи предвидените от тези правила последици в случай на отказ от явяване. Според нея нито от текста, нито от съображения 2 и 5 ( 9 ) от Регламент № 1206/2001 може да се направи извод, че предвидените от него средства за събиране на доказателства изключват използването на други правни способи. Тя счита, че споменатият регламент цели само да облекчи събирането на доказателства и не налага на държавите членки да изменят способите за събиране на доказателства, предвидени в тяхната национална процесуално-правна уредба.

23.

Освен това тази юрисдикция се позовава на Конвенцията за събиране на доказателства в чужбина по граждански или търговски дела, сключена в Хага на 18 март 1970 г., заместена с Регламент № 1206/2001 по отношение на единадесетте държави членки, между които тази конвенция е била в сила ( 10 ). Тя подчертава, че е спорно дали тази конвенция има изключителен и обвързващ характер или дава възможност и за други способи, както е приел Върховният съд на Съединените щати ( 11 ). Запитващата юрисдикция добавя, че за сметка на това решението на Съда би установило, че Регламент № 1206/2001 може да има „изключителен характер“, по думите на самата юрисдикция ( 12 ).

24.

В този контекст Hoge Raad der Nederlanden решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Следва ли Регламент [№ 1206/2001], и по-специално член 1, параграф 1 от него, да се тълкува в смисъл, че когато определен съд реши да разпита свидетел с местожителство в друга държава членка, този съд е длъжен при всички обстоятелства да приложи относно този вид доказателство някой от предвидените в Регламента способи, или този съд има право да приложи и уреден в собственото му национално процесуално право способ, като например призове съответния свидетел да се яви пред този съд?“.

25.

Отправеното от Hoge Raad der Nederlanden преюдициално запитване постъпва в секретариата на Съда на 7 април 2011 г.

26.

На Съда са представени писмени становища от Lippens и др., от нидерландското, чешкото, германското, австрийското, полското и финландското правителство и от правителството на Обединеното кралство, както и от Европейската комисия.

27.

В приложение към отправената до страните и другите заинтересовани призовка за съдебното заседание Съдът поставя въпроси, на които да се отговори в съдебното заседание, формулирани както следва:

28.

По време на съдебното заседание, проведено на 7 март 2012 г., са изслушани Lippens и др., нидерландското, чешкото, германското, ирландското и финландското правителство, както и Комисията.

29.

Всеки съд на държава членка може да упражнява валидно компетентността си и да използва своя „imperium“, т.е. своята изпълнителна сила само в рамките на своя съдебен район. Това правило има едно изключение, което се отнася до мерките за събиране на доказателства, които той може да приложи върху цялата национална територия. Все пак поради териториалния принцип на международното право, свързан с принципа на държавния суверенитет, обикновено съдът не би могъл да осъществява изпълнението на такива мерки в друга държава членка.

30.

Както се изтъква обаче в преамбюла на Регламент № 1206/2001, „често за решаване на гражданско или търговско дело, разглеждано от съд в държава членка, е важно да се съберат доказателства в друга държава членка [и следователно е полезно] да се продължи подобряването на сътрудничеството между съдилища от държавите членки при събиране на доказателства“ ( 13 ). По този начин Регламентът отговаря на нарастващата в Европейския съюз нужда при спорове с международен елемент да могат да се събират доказателства в държава членка, различна от тази, в която е предявен или може да бъде предявен искът ( 14 ).

31.

Макар понятието за събиране на доказателства да не е определено по смисъла на Регламент № 1206/2001, Съдът вече е имал повод да очертае неговите контури чрез тълкуване ( 15 ). Според мен е безспорно, че изслушването на свидетел като разглежданото в главното производство се включва в тази квалификация ( 16 ).

32.

Главната цел на Регламент № 1206/2001 е да определи как съд от една държава членка може да получи, по опростен и ускорен начин ( 17 ), доказателства, намиращи се на територията на друга държава членка със съдействието на нейните органи. За целта тя разполага с два метода за съдебно сътрудничество, чието съдържание е изложено сбито в член 1, параграф 1 от Регламента:

33.

По същество запитващата юрисдикция за пръв път пита Съда дали когато съд желае да осъществи събиране на доказателства с международни последици, каквото е изслушването на свидетел, който се намира на територията на друга държава членка, той е длъжен да избере един от описаните по-горе два способа за събиране на доказателства, предвидени от Регламент № 1206/2001, а именно непрякото събиране на доказателства чрез посредничеството на замоления съд или прякото събиране на доказателства от молещия съд, както се поддържа само от Lippens и др. пред Съда, или този съд може да приложи способи, предвидени от процесуалното право на държавата членка, в която е неговото седалище. Това преюдициално запитване изисква да се определи обхватът на материалното приложно поле на Регламент № 1206/2001.

34.

Други проблеми се очертават от мотивите на акта за преюдициално запитване, както и от въпросите за устен отговор, поставени от Съда. Те се отнасят до някои практически последици от тълкуването, което ще се даде в бъдещото решение, по-специално, от една страна, до евентуалната възможност за молещия съд при изслушване да се прибягва към принудителни или неблагоприятни мерки ( 21 ), ако свидетелят с местоживеене в друга държава членка отказва да даде показания, и от друга страна, до евентуалното отражение на факта, че свидетелят, който трябва да се изслуша, е страна по спора.

35.

Няма ясен отговор на преюдициалния въпрос, поставен от запитващата юрисдикция, който да произтича от практиката на Съда.

36.

Всъщност в Решение по дело St. Paul Dairy, на което се позовава актът за преюдициално запитване, се съдържат само наченки на тълкуване на нормите за съдебната компетентност, установени с Брюкселската конвенция, а Регламент № 1206/2001 ( 22 ) се споменава само obiter dictum, без по никакъв начин да се разрешава проблемът, отнесен пред Съда в рамките на настоящото дело. Същото се отнася и за Решение по дело Aguirre Zarraga, което също третира въпросите на съдебната компетентност и въз основа на което може да се допусне, че националният съд има възможност да избере дали да прибегне към разпоредбите, предвидени в Регламент № 1206/2001 ( 23 ). Предвид особеностите на тези две решения, които не се отнасят до тълкуването на този регламент, а до тълкуването на текстове с твърде различен предмет и приложно поле ( 24 ), макар също да допринасят за създаването европейско съдебно пространство, Съдът тук следва да се произнесе по-ясно относно условията, при които прилагането на този регламент е задължително за дадения съд.

37.

Що се отнася до единственото, доколкото ми е известно, решение, което Съдът е постановил ( 25 ) относно тълкуването на самия Регламент № 1206/2001, струва ми се, че то не съдържа елементи, които да ползват произнасянето по настоящото дело ( 26 ).

38.

Първоначално уточнявам, че както повечето от встъпилите страни по делото, считам, по причини, които ще изложа по-нататък, че когато съд от една държава членка иска да събира доказателства в друга държава членка, той е задължен да използва механизмите, предвидени от Регламент № 1206/2001, само в някои отделни случаи, а не систематично.

39.

Текстът на член 1, параграф 1 от Регламент № 1206/2001, чието тълкуване по-специално е поискано от запитващата юрисдикция, отчасти дава възможност за произнасяне по въпроса дали установените от него два способа за международно събиране на доказателства трябва да се прилагат широко по граждански и търговски дела, по-специално във всички хипотези, в които е налице международен елемент като местопребиваването на свидетеля в случая, който свързва доказателственото средство с друга държава членка.

40.

Като посочва предварителното условие „когато съд на държава членка […] изисква“ ( 27 ), по мое мнение този член ограничава материалното приложно поле на Регламент № 1206/2001 до двете хипотези, които след това посочва. По този начин той се оказва приложим в случаите, когато по преценка на съда, който се стреми да осигури доказателство, или се налага сътрудничеството на съд „на друга държава членка“, или този съд иска сам да си осигури доказателство „в друга държава членка“. A contrario, Регламентът не урежда ситуацията, в която съдът счете, че макар да се намира в друга държава членка, може да получи доказателственото средство, без да се налага да използва нито единия, нито другия от тези начини за достъп до доказателства, тоест без да трябва да търси помощта на съдебните власти на споменатата държава членка, нито да отива в нея.

41.

Същевременно от съображения 7 и 15 от Регламент № 1206/2001 е видно, че той има за цел да позволи на съд от една държава членка да извършва събиране на доказателства „в друга държава членка“, а не на територията на страната, както желае да действа нидерландският съд в спора по главното производство, призовавайки свидетеля да се яви пред него.

42.

Освен това в резултат не само на буквално, а и на телеологическо тълкуване допълвам, че съображение 2 от този Регламент излага, че той има за цел „сътрудничеството между съдилищата при събирането на доказателства […] да бъде подобрено, и по-специално опростено и ускорено“, като тази цел се припомня в съображение 7 in fine. Заглавието на Регламент № 1206/2001 също подчертава, че неговият предмет е единствено установяването на механизми, които да улесняват „сътрудничеството между съдилища на държавите членки“, а не чрез унифициране да премахне начините за събиране на доказателства, които са в сила в държавите членки. Когато такова сътрудничество не е наложително или не се иска от съда, по мое мнение не трябва да се прилагат методите за опростено съдебно сътрудничество ( 28 ), които този текст установява, дори и ако свидетелите, които са и страни, поискат да се ползват от тях, както е в спора по главното производство.

43.

Всъщност Регламент № 1206/2001 няма за цел да се намесва в работата на компетентния съд, като ограничи правото му да ръководи производството в рамките на нормите на международното право, на правото на Съюза или на националното право, които са задължителни за него, а засилва тази власт и я урежда, за да защити правата на страните и да зачете прерогативите на другите държави членки. Считам, че този акт цели да улесни международната дейност на съдилищата на държавите членки, а не да я възпрепятства, като ограничи средствата, с които те разполагат за събиране на доказателства.

44.

Самият дух на този регламент би бил поставен под съмнение, ако императивното му прилагане води да намаляване възможностите за събиране на доказателства, като се изключва възможността за съда на една държава членка да прибягва до алтернативни начини за събиране на доказателства, когато това изглежда за предпочитане пред средствата за международно съдебно съдтрудничество, които се съдържат в Регламент № 1206/2001 ( 29 ).

45.

В това отношение припомням, че в член 21, параграф 2 от този регламент във връзка със съображение 17 от него се уточнява, че той не е пречка за поддържането или сключването между две или повече държави членки на договори и споразумения за „по-нататъшно“ усъвършенстване ( 30 ) на сътрудничеството при събиране на доказателства, доколкото те са съвместими с Регламента. Това условие показва, че за постигане на ефикасност създателите на Регламент № 1206/2001 не са били враждебно настроени към идеята да се остави място и за други актове в тази област, ако с оглед на съдържанието на спора те се окажат по-подходящи от гледна точка на гаранциите и конкретното действие.

46.

Следователно на практика е възможно способите за събиране на доказателства, предвидени в националното право, да са също толкова, ако не и по-успешни от предвидените в Регламент № 1206/2001. Затова, както е видно от доклада на Комисията от 5 декември 2007 г. ( 31 ), в който се прави равносметка относно прилагането на Регламент № 1206/2001, според проведеното емпирично проучване ( 32 ) в значителен брой случаи исканията за събиране на доказателства на основание на този регламент са били изпълнявани в срок, по-дълъг от предвидения в член 10, параграф 1, а именно 90 дни след получаването им, като понякога той е достигал повече от 6 месеца. При тези обстоятелства е разбираемо, когато се случи съд на държава членка да избере способ, който не се нуждае от посредници, какъвто е прякото призоваване на свидетел за даване на показания пред него, за да може да се гарантира бързината, а следователно и ефикасността на производството, което той ръководи.

47.

Уточнявам, че полезното действие на този регламент не се осуетява от такова тълкуване на неговите разпоредби, като се има предвид, че той не претендира да урежда всички ситуации, при които доказателствено средство се намира в друга държава членка, а само тази, при която съдът, който иска да го получи, установи, че се нуждае от помощта на органите на друга държава членка. В последния случай той трябва да избере или непрякото събиране на доказателства, при което е налице неудобството, че трябва да се довери на замоления съд за доброто изпълнение на действието и че съдът, постановяващ решението, не е този, който ще разпита свидетеля ( 33 ), или прякото събиране на доказателства, което изисква разрешение от държавата членка, в която се намират доказателствата, които ще се събират ( 34 ), и лишава съда от възможността да прилага принудителни мерки ( 35 ). Затова изключителното прилагане на Регламент № 1206/2001 би довело, поне потенциално, до по-ниско качество на изслушването на свидетели, които се намират извън националната територия, отколкото ако Регламентът не съществуваше. Това не би могло да се счита за удовлетворително с оглед на целта на Регламента да се облекчи събирането на доказателства.

48.

С оглед на тези съображения според мен европейският законодател не е имал намерението да налага систематично способите за съдебно сътрудничество, предвидени в Регламент № 1206/2001, когато съд на държава членка иска да проведе събиране на доказателства, свързани с друга държава членка. Това ми изглежда задължително единствено в хипотезата, различна от тази в спора по главното производство, при която такива действия трябва да бъдат изпълнени извън територията на държавата членка на съответния съд. На практика ми се струва уместно този съд да може да преценява във всеки отделен случай, в интерес на доброто правораздаване, кой от начините на събиране на доказателства, произтичащи от националното право и от правото на Съюза, ще бъде по-ефикасен за събиране на доказателствата, от които се нуждае, за да постанови решението си.

49.

След като изложих мотивите, поради които считам, както встъпилите държави членки и Комисията, че използването на способите за сътрудничество, предвидени в Регламент № 1206/2001, е задължително за съда на държава членка, който иска да изслуша свидетел с местопребиваване в друга държава членка, само ако този съд иска той да бъде изслушан в тази държава съгласно един от тези способи, но не и ако съдът предпочита той да се яви на неговата национална територия, за да го изслуша, сега ще се спра на конкретните последици от така предложеното на Съда тълкуване, що се отнася до двете конкретни хипотези, посочени в акта за преюдициално запитване.

50.

Видно от преюдициалния въпрос, запитващата юрисдикция не пита Съда изрично дали съдът на една държава членка може да предприеме принудителни мерки ( 36 ) или неблагоприятни мерки ( 37 ) спрямо свидетел с местоживеене в друга държава членка, който не желае да се отзове на призовката за явяване в съда.

51.

Тази проблематика обаче се открива в мотивите на акта за преюдициално запитване, тъй като Hoge Raad der Nederlanden уточнява, че според него „Регламент № 1206/2001 не е […] пречка нидерландският съд да призове свидетел, пребиваващ в друга държава членка, и да приложи предвидените в своето национално процесуално право последици в случай на отказ от явяване“ ( 38 ).

52.

Още в началото установявам, че тази проблематика не съответства на несъмнено най-честото положение на практика, при което свидетелят с местоживеене в друга държава членка спонтанно приема да пътува, за да даде показания пред съда, който го призовава. Тъй като в този случай участието в действията по събиране на доказателства е доброволно, няма основание да се прилагат механизмите на съдебно сътрудничество, предвидени от Регламент № 1206/2001.

53.

Въпреки това в хипотезата, когато свидетел отказва да бъде изслушан от компетентния съд без основателна причина ( 39 ), а той държи да го изслуша, трябва да се различават два отделни случая.

54.

От една страна, ако компетентният съд пожелае да разпита на територията на държавата членка по седалището си свидетел с местоживеене в друга държава членка, както е поискал да направи нидерландският съд в настоящия спор по главното производство, в този случай съдът би могъл да прибегне до принудителни мерки против заинтересования единствено в рамките на нормите на международното публично право ( 40 ). С оглед на дискусиите в съдебното заседание според мен всички встъпили държави членки споделят гледната точка, че такива мерки не могат да се прилагат срещу свидетел, който се намира извън националната територия, освен в особени случаи ( 41 ) или ако това е разрешено в двустранно или многостранно споразумение, обвързващо двете засегнати държави членки.

55.

В момента правото на Съюза не съдържа норми, уреждащи този въпрос. Общите принципи на правото на Съюза обаче, какъвто е принципът на пропорционалност, ограничават свободата на действие на държавите членки в тази област.

56.

От друга страна, ако изслушването на такъв свидетел трябва да се направи на територията на държавата членка, в която пребивава, тъй като заинтересуваният отказва да се яви пред съда в друга държава членка, който не се отказва от това действие, последният е задължен да приложи единия от способите за събиране на доказателства, прекият или непрекият, предвидени в Регламент № 1206/2001, както посочих по-горе.

57.

В случай че този съд пожелае сам да осъществи това събиране на доказателства в чужбина чрез т.нар. „пряк“ способ, той може да го направи само „на доброволна основа“ и „без принудителни мерки“ съгласно член 17, параграф 2 от този регламент, което изключва възможността за принуда спрямо свидетеля с оглед на прякото му изслушване, освен ако съществуват споразумения за сътрудничество между засегнатите държави членки.

58.

В случая, когато събирането е делегирано на съда на държавата членка, където е местоживеенето на свидетеля, член 13 от същия този регламент позволява „замоленият съд [да] прилага подходящи принудителни мерки до обема, който е предвиден от правото на държавата членка на замоления съд, както при изпълнение на такова искане от националните органи или от една от засегнатите страни“. Въпреки това изглежда, че решението да се предприеме принудителна мярка, разрешена от местното право срещу непокорен свидетел, принадлежи не на съда, който е сезиран по същество, а на замоления съд, който трябва да прецени дали това е „необходимо“ по смисъла на споменатия член 13 in limine ( 42 ). Освен това, тъй като отказът да се приложи системата за принуда не се съпътства от никаква санкция, тя може да остане без конкретни последици, което разкрива една от границите на системата, установена от Регламент № 1206/2001.

59.

Изслушването на свидетел може да се окаже още по-особено, в случай че засегнатото лице е и страна в производството по същество, както е по главното производство.

60.

В съответствие с въпросите, поставени на встъпилите страни, Съдът възнамерява да прецени дали за отговора на преюдициалния въпрос е определящо, че свидетелят е страна по спора или е трето лице по отношение на него.

61.

В това отношение той е поискал от държавите членки, изслушани в съдебно заседание, да уточнят дали такова разграничение в отговора на преюдициалния въпрос би се отразило върху националните процесуални норми, които са в сила в техните съответни територии.

62.

Струва ми се, че не е необходимо произнасяне в този аспект, за да се отговори на поставения преюдициален въпрос, тъй като запитващата юрисдикция не е отправила, макар и имплицитно, искане в този смисъл. Въпреки това, тъй като страните по спора в главното производство и встъпилите държави членки бяха поканени да дискутират този въпрос в съдебното заседание, бих искал да представя някои разсъждения по този повод.

63.

Отбелязвам, че Регламент № 1206/2001 не предвижда различно третиране в зависимост от качеството на лицата, изслушани като свидетели, според това дали са страна в производството по същество. В член 11 от този регламент само се споменава, в рамките на непрекия способ за събиране на доказателства, за евентуално присъствие и участие на страна, лично или чрез представител, когато замоленият съд пристъпи към събиране на доказателства, каквото е изслушването на свидетел, като отбелязвам, че този свидетел може да бъде трето лице или противната страна, защото текстът не прави такава разлика.

64.

По мое мнение в хипотезата, когато свидетелят, който трябва да се изслуша, е страна по спора и приема да се яви с тази цел пред съда на друга държава членка, Регламент № 1206/2001 е неприложим, а изслушването може да се състои, ако lex fori го позволява. В случай на отказ или на неявяване на такъв свидетел на територията на държавата членка, където е седалището на съда, конкретните последици, които може да извлече съдът от такова поведение, се определят от националното право, ако то позволява изслушването на страната в качеството на свидетел.

65.

Припомням, че от гледна точка на международното право правното положение на свидетел, който едновременно е и страна, се различава от това на свидетел, който не е страна, по това, че международната компетентност на съответния съд разпростира правораздавателната му власт, а следователно и правото му да предприема принудителни мерки, каквито са глобите ( 43 ), и спрямо страните по спора, дори ако те пребивават в чужбина, но това не е така по отношение на другите свидетели.

66.

Все пак в хипотезата, при която споменатият съд би искал да изслуша една от страните в качеството на свидетел на територията на държава членка, където това лице пребивава, като самият той го изслуша или като поиска изслушването му от съд на тази друга държава членка, за да се проведе международно събиране на доказателства, евентуално чрез принудителни мерки, разрешени в съответствие с член 13 от този регламент, по същия начин както ако свидетелят е трето за спора лице, би било необходимо да се приложи една от двете системи на сътрудничество, предвидени с Регламент № 1206/2001.

67.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Hoge Raad der Nederlanden преюдициален въпрос по следния начин:

„Регламент (ЕО) № 1206/2001 на Съвета от 28 май 2001 година относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела, и по-специално член 1, параграф 1 от него, следва да се тълкува в смисъл, че съд от държава членка, който желае да разпита свидетел, пребиваващ в друга държава членка, във връзка със спор по такова дело, е задължен да приложи способите за опростено съдебно сътрудничество, предвидени в този регламент, само когато е решил да пристъпи към такова действие за събиране на доказателства, като поиска или съдействие от компетентния съд от тази друга държава членка, или разрешение да осъществи пряко съответното действие на територията на последната. Обратно, в случай когато, както е в спора по главното производство, съдът поиска да изслуша на територията на държавата членка, където е неговото седалище, свидетел, пребиваващ в друга държава членка, той има възможността да приложи и уредените в собственото му национално процесуално право способи, като например призове съответния свидетел да се яви пред него, ако счита, че тези способи ще бъдат достатъчно ефикасни в случая“.