Дело C‑112/22

CU

(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale di Napoli (Италия)

Решение на Съда (голям състав) от 29 юли 2024 година

„Преюдициално запитване — Статут на дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни — Директива 2003/109/ЕО — Член 11, параграф 1, буква г) — Равно третиране — Мерки за социално осигуряване, социално подпомагане и социална закрила — Условие за най-малко десет години пребиваване, последните две от които непрекъснато — Непряка дискриминация“

Контрол по границите, убежище и имиграция — Имиграционна политика — Статут на дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни — Директива 2003/109 — Право на равно третиране по отношение на социалната сигурност, социалното подпомагане и социалната закрила — Национална правна уредба, която обвързва отпускането на определена социална придобивка с условие за най-малко десет години пребиваване, последните две от които непрекъснато, и предвижда наказателноправни санкции в случай на невярно деклариране — Недопустимост

(член 34 от Хартата на основните права на Европейския съюз; съображения 6 и 12 и член 4, параграф 1 и член 11, параграф 1, буква г) и параграф 2 от Директива 2003/109 на Съвета)

(вж. т. 35, 38, 46, 50—52 и 55—61 и диспозитива)

Резюме

Сезиран с преюдициално запитване от Tribunale di Napoli (Първоинстанционен съд Неапол, Италия), Съдът се произнася по принципа на равно третиране на дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни с местните граждани съгласно член 11 от Директива 2003/109 ( 1 ), и по-конкретно по въпроса дали достъпът до мярка за социално осигуряване, социално подпомагане или социална закрила по смисъла на въпросния член 11, параграф 1, буква г) може да се обвързва с условие за най-малко десет години пребиваване в съответната държава членка, последните две от които без прекъсване.

През 2020 г. две дългосрочно пребиваващи в Италия гражданки на трети страни — CU и ND — подават молби за получаване на „граждански доход“, което е социална придобивка, предназначена да осигури минимален доход за издръжка. Впоследствие срещу тях е образувано наказателно производство за това, че в молбите си невярно са заявили, че отговарят на условията за отпускане на тази придобивка, включително на условието да са пребивавали в Италия от най-малко десет години, последните две от които непрекъснато.

В този контекст Първоинстанционен съд Неапол се пита дали е съвместимо с правото на Съюза това условие за отпускането на придобивката, което се прилага и за италианските граждани. Тази юрисдикция приема, че в резултат от това изискване гражданите на трети страни, включително онези от тях, които притежават разрешения за дългосрочно пребиваване, се третират по-неблагоприятно в сравнение с местните граждани.

Съображения на Съда

Най-напред Съдът припомня, че когато разпоредба от правото на Съюза, както член 11, параграф 1, буква г) от Директива 2003/109, съдържа изрично препращане към националното законодателство, Съдът няма правомощие да дава самостоятелно и еднакво определение на съответните термини от гледна точка на правото на Съюза. Липсата на самостоятелно и еднакво определение от гледна точка на правото на Съюза на понятията за социално осигуряване, социално подпомагане и социална закрила и препращането към националното право в тази разпоредба във връзка с посочените понятия обаче не означават, че държавите членки могат да застрашават полезното действие на Директива 2003/109 при прилагането на предвидения във въпросната разпоредба принцип на равно третиране. Освен това при установяването на мерките за социално осигуряване, социално подпомагане и социална закрила, определени в националното законодателство, държавите членки трябва да спазват правата и принципите, предвидени в Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), и по-специално посочените в член 34 от нея.

При положение че както член 34 от Хартата, така и член 11, параграф 1, буква г) от Директива 2003/109 препращат към националното право, на запитващата юрисдикция принадлежи правомощието да определи дали обсъжданият в главните производства „граждански доход“ представлява социална придобивка от вида на посочените в тази директива.

По-нататък Съдът подчертава, че съгласно въведения от Директива 2003/109 режим придобиването на статут на дългосрочно пребиваващ по силата на тази директива се извършва по специална процедура и при задължителното изпълнение на определени условия, сред които изискването за петгодишно непрекъснато легално пребиваване на територията на страната. Доколкото съответства на най-високото достигнато равнище на интеграция за гражданите на трети страни, статутът на дългосрочно пребиваващ е основание да им се гарантира равно третиране с гражданите на приемащата държава членка, включително що се отнася до социалното осигуряване, социалното подпомагане и социалната закрила.

След това, що се отнася до обсъжданото в главното производство условие за пребиваване, Съдът приема, че условие за десет години пребиваване, последните две от които непрекъснато, е в противоречие с член 11, параграф 1, буква г) от Директива 2003/109.

Всъщност, първо, разликата в третирането между дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни и местните граждани, която произтича от обстоятелството, че националната правна уредба предвижда подобно условие, представлява непряка дискриминация. Това условие засяга главно чуждестранните граждани, каквито са и гражданите на трети страни, а също и интересите на италианските граждани, които се завръщат в Италия след период на пребиваване в друга държава членка. При все това мярката може да се смята за съставляваща непряка дискриминация, без да е необходимо тя да поставя в по-благоприятно положение всички местни граждани или да поставя в по-неблагоприятно положение единствено дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни, а не и местните граждани.

Второ, подобна дискриминация по принцип е забранена, освен ако не е обективно обоснована.

Член 11, параграф 2 от Директива 2003/109 обаче предвижда изчерпателно случаите, в които държавите членки могат от гледна точка на пребиваването да дерогират изискването за равно третиране на дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни спрямо местните граждани. В този смисъл, извън тези случаи, всяка разлика в третирането между тези две категории граждани представлява сама по себе си нарушение на член 11, параграф 1, буква г) от Директивата.

По-конкретно, разликата в третирането между дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни и гражданите на съответната държава членка не може да се обоснове с това, че те се намират в различно положение поради съответните си връзки с тази държава членка.

Всъщност предвиденият в Директива 2003/109 петгодишен период на легално и непрекъснато пребиваване, за да може да се получи статут на дългосрочно пребиваващ, свидетелства за „трайното привързване на лицето с тази страна“. Затова той трябва да се смята за достатъчен, за да има лицето — след като придобие статут на дългосрочно пребиваващ — право на равно третиране с гражданите на въпросната държава членка, включително що се отнася до социалното осигуряване, социалното подпомагане и социалната закрила, както предвижда член 11, параграф 1, буква г) от Директивата.

Ето защо, държавата членка не може едностранно да удължава периода на пребиваване, който се изисква, за да може такъв дългосрочно пребиваващ да има правото, гарантирано с тази разпоредба.

Накрая, що се отнася наказателноправните санкции, които са предвидени в националната правна уредба за случаите на невярно деклариране във връзка с условията за достъп до разглежданата социална придобивка, Съдът припомня, че съответният национален санкционен механизъм не е съвместим с разпоредбите на Директива 2003/109, когато се прилага, за да осигури изпълнението на задължение, което само по себе си не е в съответствие с тези разпоредби. По изложените съображения Съдът постановява, че член 11, параграф 1, буква г) от Директива 2003/109, разглеждан във връзка с член 34 от Хартата, не допуска правна уредба на държава членка, която обвързва достъпа на дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни до определена мярка за социално осигуряване, социално подпомагане или социална закрила с приложимото и за гражданите на тази държава членка условие да са пребивавали в нея от най-малко десет години, последните две от които непрекъснато, и която предвижда наказателноправни санкции в случай на невярно деклариране във връзка с това условие за пребиваване.

( 1 ) Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (ОВ L 16, 2004 г., стр. 44; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 225).