Дело C-185/07

Allianz SpA, с предишно наименование Riunione Adriatica di Sicurtà SpA и Generali Assicurazioni Generali SpA

срещу

West Tankers Inc.

(Преюдициално запитване, отправено от House of Lords)

„Признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения — Регламент (ЕО) № 44/2001 — Приложно поле — Компетентност на съд на държава членка да издаде разпореждане, което забранява на дадена страна да започне или да продължи производство пред юрисдикция на друга държава членка, по съображение че това производство противоречи на арбитражно съглашение — Нюйоркска конвенция“

Заключение на генералния адвокат г-жа J. Kokott, представено на 4 септември 2008 г.   I ‐ 666

Решение на Съда (голям състав) от 10 февруари 2009 г.   I ‐ 686

Резюме на решението

Съдебно сътрудничество по граждански дела — Компетентност и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела — Регламент № 44/2001 — Приложно поле

(член 1, параграф 2, буква г) и член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001 на Съвета)

Издаването от юрисдикция на държава членка на разпореждане, което има за цел да забрани на дадено лице да започне или да продължи производство пред юрисдикциите на друга държава членка, по съображение че това производство противоречи на арбитражно съглашение, е несъвместимо с Регламент № 44/2001 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

Всъщност ако с оглед на предмета на спора, тоест на естеството на подлежащите на защита права в дадено производство — като искане за обезщетение за вреди, — това производство попада в приложното поле на Регламент № 44/2001, един предварителен въпрос относно приложимостта на арбитражно съглашение, включително по-специално относно неговата действителност, също попада в приложното поле на посочения регламент.

От това следва, че възражението за липса на компетентност, изведено от съществуването на арбитражно съглашение, включително въпросът за действителността на последното попадат в приложното поле на споменатия Регламент № 44/2001 и че с оглед на това само юрисдикцията следва да се произнесе по това възражение и по собствената си компетентност на основание член 1, параграф 2, буква г) и на член 5, точка 3 от този регламент.

Ето защо възпрепятстването посредством „anti-suit injunction“ на юрисдикция на държава членка, която по принцип е компетентна да разреши даден спор в съответствие с член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001, да се произнесе по приложимостта на последния спрямо отнесения пред нея спор в съответствие с член 1, параграф 2, буква г) от същия регламент, неизбежно води до отнемане на правомощието ѝ да се произнесе по собствената си компетентност съгласно споменатия регламент.

От това най-напред следва, че „anti-suit injunction“ не е съобразено с общия принцип, съгласно който всяка сезирана юрисдикция сама определя въз основа на приложимите спрямо нея норми дали е компетентна да разреши отнесения до нея спор. В това отношение трябва да се припомни, че Регламент № 44/2001 не допуска, с няколко ограничени изключения, осъществяването на контрол върху компетентността на юрисдикция на една държава членка от страна на юрисдикция на друга държава членка.

На следващо място, като възпрепятства юрисдикцията на друга държава членка да упражнява правомощията, предоставени ѝ от Регламент № 44/2001, а именно правомощието да реши въз основа на правилата, определящи материалния обхват на този регламент, сред които е член 1, параграф 2, буква г) от него, дали посоченият регламент е приложим, подобно „anti-suit injunction“ накърнява и взаимното доверие между държавите членки по отношение на правните им системи, както и на съдебните им институции, на което се основава системата за компетентност съгласно Регламент № 44/2001.

На последно място, ако чрез „anti-suit injunction“ националната юрисдикция би била възпрепятствана сама да разгледа предварителния въпрос за действителността или за приложимостта на арбитражното съглашение, дадена страна би могла да избегне образуването на производство, като се позове само на посоченото съглашение, и достъпът на ищеца, според който последното е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено, до държавната юрисдикция, която е сезирал на основание член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001, би се оказал преграден, като той следователно ще бъде лишен от форма на съдебна защита, на която има право.

Този извод се потвърждава от член II, параграф 3 от Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, подписана в Ню Йорк на 10 юни 1958 г., според който съдът на договарящата държава, пред който е предявен иск по въпрос, по който страните са сключили арбитражно съглашение, е длъжен по молба на една от страните да ги препрати към арбитраж, освен ако намери, че споменатото съглашение е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено.

(вж. точки 26—31, 33 и 34 и диспозитива)