I. Въведение

II. Правна уредба

А. Правото на Съюза

1. Регламент № 1024/2013

2. Директива 2014/59

Б. Националното право

III. Обстоятелствата по спора

А. Фактическа обстановка

Б. Обжалваното съдебно решение

IV. Производство пред Съда и искания на страните

V. Анализ

А. Изложение на основанията за обжалване и ред за разглеждането им

Б. Основания за обжалване, които се отнасят до допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство

1. Активна процесуална легитимация по член 263, четвърта алинея ДФЕС

а) Пряко засягане

б) Лично засягане

2. Запазване на правния интерес

3. Междинно заключение

В. Основания за обжалване, които се отнасят до основателността на жалбата в първоинстанционното производство: нарушение на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 във връзка с член 29 от Директива 2014/59 и член 70, параграф 1 от TUB?

1. Ред за разглеждане

2. Пряка приложимост и предимство на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59?

а) Нормативна структура на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59?

б) Пряка приложимост на член 29, параграф 1 от Директива 2014/59 във вреда на банката и нейните акционери?

3. При условията на евентуалност: пряко прилагане от ЕЦБ на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59?

а) ЕЦБ като адресат на пряко приложими разпоредби от Директивата

б) Последици от прякото прилагане във вреда на банката и нейните акционери на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59

4. Тълкуване в съответствие с Директивата на член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70, параграф 1 от TUB?

5. Националното право по смисъла на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 като „право“ или като „факт“?

6. Допустимост на оплакването относно тълкуването в съответствие с Директивата на член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) във връзка с член 70, параграф 1 от TUB

7. Междинно заключение

VI. Заключение

1.

С разглежданите понастоящем жалби по двете съединени дела Европейската централна банка (наричана по-нататък „ЕЦБ“) и Европейската комисия (наричани по-нататък заедно „жалбоподателите“) оспорват решение на Общия съд (наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“ ( 2 )), с което той отменя решенията на ЕЦБ от 1 януари и от 29 март 2019 г. (наричани по-нататък „спорните решения“). С тези решения ЕЦБ поставя Banca Carige SpA (наричана по-нататък „банката“) под временно управление ( 3 ) и удължава срока на поставянето под временно управление до 30 септември 2019 г. ( 4 ).

2.

Г‑жа Corneli — жалбоподателка в първоинстанционното производство и ответница в производството по обжалване — е една от многото миноритарни акционери на банката.

3.

От една страна, жалбоподателите твърдят, че Общият съд неправилно е обявил жалбата в първоинстанционното производство за допустима. Според тях Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че г‑жа Corneli (продължава да) има правен интерес да иска отмяна на спорните решения и че тя е пряко и лично засегната от тези решения по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС. В това отношение Общият съд правел разлика между положението на г‑жа Corneli с оглед на разпореденото от ЕЦБ временно управление на банката и положението на акционерите, което е предмет на решение по дело EZB и др./Trasta Komercbanka и др. ( 5 ) (наричано по-нататък „решение Trasta Komercbanka“). Всъщност посоченото дело се отнася до оспорване от акционерите на решение на ЕЦБ за отнемане на лиценза на съответната банка. Общият съд е приел, че това решение не засяга пряко акционерите, поради което е отхвърлил жалбата им за отмяна като недопустима с мотива, че решението има само отрицателни икономически последици за тях, без обаче да засяга правното им положение ( 6 ).

4.

От друга страна, по отношение на основателността жалбоподателите твърдят по същество, че Общият съд е нарушил член 4, параграф 3, първа алинея Регламент (ЕС) № 1024/2013 ( 7 ). В това отношение възникват важни правни въпроси, които все още не са изяснени в практиката на Съда. Те се отнасят до обхвата на предвиденото в тази разпоредба задължение на ЕЦБ да прилага при упражняване на надзорните си правомощия по отношение на кредитните институции в рамките на единния надзорен механизъм и националното право, прието за транспониране на релевантното право на Съюза, по-специално на приложимата в настоящия случай Директива 2014/59/ЕС ( 8 ):

5.

С оглед на основните постулати за зачитане на единството и върховенството на закона, залегнали в правния ред на Съюза, в заключение считам, че — като институция на Съюза — ЕЦБ не може да бъде задължена по силата на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 открито да нарушава правото на Съюза, като прилага противоречащо му национално право. Ако тя все пак го направи, съдилищата на Съюза би трябвало да поправят това положение. Тези въпроси и мотивите за този извод обаче са предмет на сериозни спорове и в правната доктрина ( 9 ). При това е необходимо да се изясни също толкова спорният въпрос кои критерии за контрол са приложими в първоинстанционното производство по отмяна и в последващото производство по обжалване във връзка с актове на ЕЦБ по прилагане на националното законодателство ( 10 ).

6.

Приложимата в конкретния случай правна уредба на Съюза се състои основно от Регламент № 1024/2013 и Директива 2014/59.

7.

Съображение 34 от Регламент 1024/2013 гласи, както следва:

„При изпълнението на задачите си и при упражняването на надзорните си правомощия ЕЦБ следва да прилага материалноправните разпоредби, отнасящи се до пруденциалния надзор над кредитните институции. Тези разпоредби се състоят от съответното право на Съюза, изразяващо се в пряко приложими регламенти или в директиви, като тези относно капиталовите изисквания за кредитните институции и за финансовите конгломерати. Когато материалноправните разпоредби, отразяващи пруденциалния надзор над кредитните институции, са предвидени в директиви, ЕЦБ следва да прилага националното законодателство, в което е транспонирана съответната директива. Когато приложимото право на Съюза се състои от регламенти и в области, в които на датата на влизане в сила на настоящия регламент тези регламенти изрично предвиждат възможности за избор от страна на държавите членки, ЕЦБ следва да прилага и националното законодателство, с което се упражнява този избор. Възможността за избор следва да се счита за изключителна възможност, която се предоставя само на компетентните или определените органи. Това не засяга принципа за върховенство на правото на Съюза. От това следва, че когато приема насоки или препоръки или когато взема решения, ЕЦБ следва да се опира на и да действа съгласно съответното обвързващо право на Съюза“.

8.

Член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 предвижда:

„За изпълнението на задачите, които са ѝ възложени по силата на настоящия регламент, и с цел да гарантира високи стандарти на надзор, ЕЦБ прилага цялото приложимо право на Съюза, а когато то се състои от директиви — националното законодателство за транспониране на тези директиви. Когато приложимото право на Съюза се състои от регламенти и когато понастоящем тези регламенти изрично предвиждат възможност за избор от страна на държавите членки, ЕЦБ прилага и националното законодателство, с което се упражнява този избор“.

9.

Съображение 39 от Директива 2014/59 гласи:

„По време на фазите на възстановяване и ранна намеса, предвидени в настоящата директива, акционерите следва да запазят пълна отговорност и да имат пълен контрол върху институцията, освен когато компетентният орган е назначил временен управител“.

10.

В съображение 40 от тази директива се посочва по-специално следното:

„За запазването на финансовата стабилност е важно компетентните органи да могат да противодействат на влошаването на финансовото и икономическото положение на дадена институция, преди институцията да достигне до състояние, при което органите нямат друга възможност освен преструктурирането ѝ. За тази цел на компетентните органи следва да се предоставят правомощия за ранна намеса, включително правомощието да назначат временен управител, който да замени или да работи временно съвместно с ръководния орган и висшето ръководство на институцията. Задачата на временния управител следва да бъде да упражнява всички възложени му правомощия с цел насърчаването на решения за възстановяване на финансовото положение на институцията. Назначаването на временния управител не следва необосновано да нарушава правата на акционерите или собствениците или процедурните задължения, установени в дружественото право на Съюза или националното дружествено право, и следва да зачита международните задължения на Съюза или държавите членки в областта на защитата на инвестициите […]“.

11.

Член 28 от Директива 2014/59, озаглавен „Освобождаване на висшето ръководство и ръководния орган“, предвижда:

„При значително влошаване на финансовото положение на дадена институция или когато са налице сериозни нарушения на законови или подзаконови актове или на устава на институцията или сериозни административни нередности, или когато други мерки, предприети в съответствие с член 27, не са достатъчни за подобряване на положението, държавите членки гарантират, че компетентните органи могат да изискат освобождаването на отделни или на всички членове на висшето ръководство или на ръководния орган на институцията. Назначаването на ново висше ръководство или ръководен орган се извършва в съответствие с националното право и правото на Съюза и с одобрението или съгласието на компетентния орган“.

12.

Член 29 от Директива 2014/59, озаглавен „Временен управител“, предвижда:

„1.   В случаите, в които компетентният орган счита смяната на висшето ръководство или на ръководния орган съгласно член 28 за недостатъчна мярка за подобряване на положението, държавите членки гарантират, че компетентните органи могат да назначат един или повече временни управители на институцията. В зависимост от това какво е пропорционално предвид условията, компетентните органи могат да назначат временен управител, който да замени временно ръководния орган на институцията или да работи временно съвместно с ръководния орган на институцията, като компетентният орган уточнява решението си към момента на назначаването. Ако компетентният орган назначи временен управител, който да работи съвместно с ръководния орган на институцията, към момента на това назначаване той определя допълнително ролята, задълженията и правомощията на временния управител, както и всякакви изисквания към ръководния орган на институцията да се консултира с временния управител или да получава съгласието му, преди да вземе конкретни решения или да предприеме конкретни действия. От компетентния орган се изисква да оповестява публично назначаването на временен управител, освен когато временният управител не разполага с правомощието да представлява институцията. Държавите членки допълнително гарантират, че временните управители имат квалификацията, способностите и познанията, необходими за изпълнение на своите функции, и не са в положение на конфликт на интереси.

2.   Компетентният орган определя правомощията на временния управител в момента на назначаването му въз основа на това, което е пропорционално според условията. Тези правомощия могат да включват някои или всички правомощия на ръководния орган на институцията съгласно нейния устав и националното право, включително правомощията да упражнява някои или всички административни функции на ръководния орган на институцията. Правомощията на временния управител по отношение на институцията трябва да съответстват на приложимото дружествено право.

3.   Ролята и функциите на временния управител се определят от компетентния орган в момента на назначаването му и могат да включват оценяване на финансовото състояние на институцията, управление на дейността или на част от дейността на институцията с оглед предпазване или възстановяване на финансовото състояние на институцията и предприемане на мерки за възстановяване на доброто и благоразумно управление на дейността на институцията. Компетентният орган определя всички ограничения на ролята и функциите на временния управител в момента на назначаването му.

4.   Държавите членки гарантират, че компетентните органи имат изключителното правомощие да назначават и освобождават временни управители. Компетентният орган може да освободи временния управител по всяко време и на всяко основание. Компетентният орган може да променя условията на назначение на временния управител по всяко време при спазване на настоящия член.

5.   Компетентният орган може да изисква за определени действия на временния управител да е необходимо предварително съгласие на компетентния орган. Компетентният орган определя всички такива изисквания в момента на назначаване на временния управител или в момента на всяка промяна на условията на назначението на временен управител.

Във всички случаи временният управител може да упражнява правомощието да свиква общо събрание на акционерите на институцията и да определя дневния ред на такова събрание само с предварителното съгласие на компетентния орган.

6.   Компетентният орган може да изисква от временния управител в края на мандата си и периодично, в съответствие с определен от компетентния орган график, да изготвя доклади относно финансовото състояние на институцията и относно предприетите действия по време на неговия мандат.

7.   Временен управител се назначава за не повече от една година. Този срок може да бъде подновен в изключителни случаи, ако все още са налице условията за назначаване на временен управител. Компетентният орган решава дали условията са подходящи за продължаване работата на временния управител и обоснова решението си пред акционерите.

8.   При спазване на настоящия член, назначаването на временен управител не засяга правата на акционерите по правото на Съюза или националното дружествено право.

9.   Държавите членки могат да ограничат отговорността на временния управител в съответствие с националното право за действие и бездействие при изпълнението на неговите задължения като временен управител съгласно параграф 3.

10.   Временен управител, назначен съгласно настоящия член, не се счита за директор в сянка или за фактически директор по националното право“.

13.

Директива 2014/59 е транспонирана в италианското право с Decreto legislativo (Законодателен декрет) № 181 от 16 ноември 2015 г. ( 11 ).

14.

Член 8 от Закон № 114 от 9 юли 2015 г. ( 12 ), с който се установяват необходимите принципи и ръководни критерии за упражняване на правомощията, предвижда по-специално следното:

„1.   При упражняване на правомощието за транспониране на Директива 2014/59/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за създаване на рамка за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници и за изменение на Директива 82/891/ЕИО на Съвета и директиви 2001/24/ЕО, 2002/47/ЕО, 2004/25/ЕО, 2005/56/ЕО, 2007/36/ЕО, 2011/35/ЕС, 2012/30/ЕС и 2013/36/ЕС и на регламенти (ЕС) № 1093/2010 и (ЕС) № 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета, правителството е длъжно да спазва — наред с посочените в член 1, параграф 1 принципи и ръководни критерии на Директива 2014/59/ЕС — и следните специфични ръководни принципи и критерии:

[…]“.

15.

Със Законодателен декрет № 181 е изменен Testo unico bancario (Консолидиран закон за банките, наричан по-нататък „TUB“) ( 13 ). В раздел 01-I, озаглавен „Мерки за ранна намеса“, е добавен член 69 octiesdecies, чийто параграф 1, буква b) гласи следното:

„1. Banca d’Italia [италианската централна банка] може да предприеме следните мерки по отношение на банка или дружество майка на банкова група:

[…]

16.

Член 69 viciessemel от TUB оправомощава надзорния орган да отстранява отделни членове на управителните и контролните органи, както и генералния директор.

17.

Член 70, параграф 1 от TUB, добавен в раздел I под заглавие „Извънредно управление“, гласи:

„Banca d’Italia може да разпореди разпускане на органите, изпълняващи функции по управление и контрол на банките, в случай на нарушение или нередност, посочени в член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b), или ако се очакват сериозни имуществени загуби, или когато разпускането е поискано с мотивирано искане от органите на управление или от извънредното събрание“.

18.

Банката е регистрирана на борсата кредитна институция със седалище в Италия, която от 2014 г. подлежи на пряк пруденциален надзор от ЕЦБ. Между декември 2014 г. и 1 януари 2019 г. тя натрупва загуби в размер на над 1,6 милиарда евро. Към момента на подаване на жалбата пред Общия съд г‑жа Corneli притежава 200000 обикновени акции, съответстващи на 0,000361 % от дружествения капитал на банката.

19.

От 2016 г. до края на 2018 г. ЕЦБ предприема няколко неуспешни мерки за рекапитализиране и стабилизиране на банката, за да ѝ позволи да си възстанови съответствието с изискванията, приложими по отношение на собствения капитал по смисъла на член 27, параграф 1 от Директива 2014/59 ( 14 ).

20.

С първото спорно решение от 1 януари 2019 г., което се основава на членове 69 octiesdecies, 70 и 98 от TUB във връзка с член 29 от Директива 2014/59 (наричано по-нататък и „решението за временно управление“), ЕЦБ поставя банката под временно управление и разпорежда по-специално следните мерки:

21.

С прессъобщения от 2 януари 2019 г. ЕЦБ и банката обявяват едновременно приемането на решението за временно управление. В резултат на това Commissione Nazionale per le Società e la Borsa (Национална комисия за дружествата и фондовата борса, Италия) спира търговията с емитирани или гарантирани ценни книжа по-точно „до влизането в сила на решението [за поставяне под временно управление] или до възстановяването, по-специално вследствие на нови инициативи на компетентните органи в областта на пруденциалния надзор, на пълна информационна рамка за емитираните или гарантирани от банката ценни книжа“.

22.

С второто спорно решение от 29 март 2019 г. ЕЦБ удължава до 30 септември 2019 г. срока на поставянето под временно управление (наричано по-нататък и „първото решение за удължаване на срока“). Удължаването на срока е обявено от банката в прессъобщение на 30 март 2019 г.

23.

С решение от 30 септември 2019 г. ЕЦБ удължава до 31 декември 2019 г. поставянето под временно управление (наричано по-нататък „второто решение за удължаване на срока“).

24.

С решение от 20 декември 2019 г. ЕЦБ удължава до 31 януари 2020 г. временното управление, за да позволи завършването на операцията по укрепване на собствения капитал (наричано по-нататък „третото решение за удължаване на срока“).

25.

Съгласно единодушните отговори, които страните дават на писмените и устните въпроси на Съда, през септември 2019 г. банката е рекапитализирана от Fondo Interbancario di Tutela dei Depositi (FITD — Междубанков фонд за защита на депозитите, Италия) ( 15 ) въз основа на рамково споразумение, сключено от временните управители и одобрено от извънредното общо събрание на банката. FITD продава акциите си в банката на BPER Banca S.p.a. през лятото на 2022 г. В резултат на последвалото отстраняване (squeeze out) на миноритарни акционери г‑жа Corneli е принудена да продаде своите акции през септември 2022 г. и по този начин загубва статута си на (миноритарен) акционер на банката.

26.

На 11 юли 2019 г. г‑жа Corneli подава в секретариата на Общия съд жалба за отмяна на спорните решения. Комисията встъпва в подкрепа на исканията на ЕЦБ за отхвърляне на жалбата.

27.

С обжалваното съдебно решение Общият съд отменя спорните решения. Той отхвърля жалбата в останалата ѝ част, с която общо се оспорва всеки произтичащ от първото спорно решение или последващ акт, т.е. включително второто и третото решение за удължаване на срока.

28.

Общият съд отхвърля подкрепеното от Комисията възражение на ЕЦБ за недопустимост с мотива, че в качеството си на миноритарен акционер на банката г‑жа Corneli е засегната пряко и лично от спорните решения по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС и че има правен интерес. Това обуславя нейната активна процесуална легитимация ( 16 ).

29.

По съществото на спора Общият съд в основни линии счита, че правното основание, на което ЕЦБ е приела спорните решения, е недостатъчно. Те се основават на „значително влошаване на състоянието [на банката]“ по смисъла на член 70, параграф 1 от TUB, който транспонира член 29 от Директива 2014/59, въпреки че тази (национална) разпоредба не съдържа такова условие. Такова условие се съдържа само в член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) от TUB, който транспонира член 28 от Директивата. Последната (национална) разпоредба урежда само „отстраняването“ на управителните или контролните органи на банката, но не и предвиденото в член 70 от TUB правомощие за поставяне под временно управление чрез „разпускане“ на тези органи. Членове 69 octiesdecies и 70 от TUB се отнасят до различни положения и — с оглед на текста на членове 28 и 29 от Директива 2014/59 — до мерки, които трябва да се предприемат последователно и с различна степен на намеса в зависимост от различни, изчерпателно посочени (алтернативни) условия. Ето защо условието за „влошаване на състоянието на банката“ не кореспондира с мерките по член 70 от TUB, което означава, че ЕЦБ е нарушила тази разпоредба ( 17 ).

30.

Общият съд счита, че с оглед на ясния текст на членове 69 octiesdecies и 70 от TUB и на използваните в тях понятия не може да става въпрос и за съответстващо на правото на Съюза тълкуване. Приложената мярка е именно тази по член 70 от TUB, което означава, че трябва да са изпълнени условията на тази разпоредба ( 18 ). Предвиденото в член 69 octiesdecies от TUB „влошаване на състоянието на банката“„не е родов израз, а условие, определено в законодателен текст, който препраща към изчерпателен списък от четири алтернативни условия“ и поради това не може да обоснове мярка по член 70 от TUB ( 19 ).

31.

Освен това, за да разпореди временно управление на банката в случай на значително влошаване на положението ѝ, ЕЦБ не е длъжна да прилага Директива 2014/59. Още по-малко това следва от задължението ѝ да прилага националното законодателство за транспониране на директивите по смисъла на член 4, параграф 3 от Регламент № 1024/2013. Тази разпоредба не може да се разбира „като съдържаща два отделни източника на задължения, а именно цялото право на Съюза, включително директивите, към което би следвало да се прибави транспониращото ги национално право“. Според Общия съд подобно тълкуване всъщност предполага, „че националните разпоредби се различават от директивите и че в такъв случай двата вида документи са задължителни за ЕЦБ като отделни нормативни източници“ ( 20 ). Това обаче влиза в противоречие с член 288 ДФЕС. Впрочем дадена директива не може да поражда задължения за частноправен субект. Поради това грешката, допусната от ЕЦБ, не може да бъде поправена посредством свободно тълкуване на член 70 от TUB в светлината на Директива 2014/59 ( 21 ).

32.

Общият съд не разглежда останалите установени от него шест основания на жалбата в първоинстанционното производство ( 22 ).

33.

Доколкото с израза „всеки произтичащ от него или последващ акт“ в жалбата в първоинстанционното производство, в репликата и в последващо писмо г‑жа Corneli оспорва и второто, и третото решение за удължаване на срока, Общият съд отхвърля това оспорване като недопустимо с мотива, че то не е конкретизирано и не отговаря на условията, предвидени в член 76, буква г) и член 86 от неговия процедурен правилник, тъй като не е мотивирано в достатъчна степен в жалбата в първоинстанционното производство ( 23 ).

34.

С акт, постъпил в секретариата на Съда на 21 декември 2022 г., ЕЦБ подава в жалба по дело C‑777/22 P.

35.

С акт, постъпил в секретариата на Съда на 22 декември 2022 г., Комисията подава жалба по дело C‑789/22 P.

36.

В отговор на исканията на Комисията и ЕЦБ, съответно от 18 и 20 януари 2023 г., председателят на Съда решава на 8 февруари 2023 г. да съедини дела C‑777/22 P и C‑789/22 P на основание член 54 от Процедурния правилник на Съда.

37.

С акт, постъпил в секретариата на Съда на 20 март 2023 г., Италия иска да бъде допусната съгласно член 40, параграф 1 от Статута на Съда на Европейския съюз като встъпила страна в подкрепа на исканията на ЕЦБ и Комисията. С решение от 17 април 2023 г. председателят на Съда уважава това искане. На 26 май 2023 г. Италия представя своето изявление при встъпване.

38.

Подкрепяна от Италия, ЕЦБ моли Съда:

39.

Подкрепяна от Италия, Комисията моли Съда:

40.

Г‑жа Corneli моли Съда:

41.

В отговор на исканията на ЕЦБ и Италия, съответно от 3 и 6 ноември 2023 г., съединените дела са разпределени на големия състав на Съда на 7 май 2024 г.

42.

На 7 май 2024 г. Съдът приканва страните да отговорят писмено на някои въпроси, което те правят в определените срокове.

43.

Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Съда въпроси са изслушани в съдебното заседание на 25 юни 2024 г.

44.

По дело C‑777/22 P ЕЦБ, подкрепяна от Италия, изтъква две основания за обжалване.

45.

В рамките на първото основание за обжалване ЕЦБ изтъква многобройни грешки при прилагане на правото, които Общият съд е допуснал при преценката на „прякото и лично засягане“ на г‑жа Corneli по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС, както и на нейния правен интерес. В рамките на второто основание за обжалване ЕЦБ твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото при преценката на правните основания, използвани в спорните решения; съгласно член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 тази преценка е трябвало да се извърши въз основа на цялото национално право и предвидените в него тълкувателни методи. Това се отнасяло по-специално до начина, по който член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70, параграф 1 от TUB се тълкуват от италианските съдилища.

46.

По дело C‑789/22 P Комисията, подкрепяна от Италия, изтъква пет основания за обжалване, някои от които се припокриват с тези на ЕЦБ.

47.

В рамките на първото основание за обжалване Комисията твърди, че Общият съд е допуснал същите грешки при прилагането на член 263, четвърта алинея ДФЕС като изтъкнатите от ЕЦБ в рамките на своето първо основание за обжалване. В рамките на второто си основание за обжалване Комисията твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагането на член 84 от своя процедурен правилник, като нарушил забраната служебно да разгледа материална незаконосъобразност и се произнесъл ultra petita. В рамките на третото си основание за обжалване Комисията — подобно на ЕЦБ в рамките на второто си основание за обжалване — твърди, че е допусната грешка при прилагане на правото, допусната при тълкуването на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 и на член 70, параграф 1 от TUB. В рамките на четвъртото основание за обжалване се твърди, че Общият съд е нарушил член 288, трета алинея ДФЕС, тъй като е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че член 70, параграф 1 от TUB не може да се тълкува в съответствие с член 29 от Директива 2014/59. Накрая, в рамките на петото си основание за обжалване, което също е сходно с второто основание за обжалване на ЕЦБ, Комисията твърди, че при преценката на връзката между националното право и директивите Общият съд е допуснал редица грешки при прилагане на правото, включително нарушение на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 и на член 288, втора и трета алинея ДФЕС, както и незачитането на директния ефект на приложимите разпоредби от директивите.

48.

Най-напред ще разгледам заедно основанията за обжалване, които се отнасят до допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство ( 24 ) (раздел Б). След това отново заедно ще разгледам основанията за обжалване, които се отнасят до съображенията на Общия съд по същество ( 25 ) (раздел В).

49.

Основанията за обжалване, свързани с допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство, се отнасят, от една страна, до въпроса дали г‑жа Corneli е пряко и лично засегната от спорните решения по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС (т. 1), и от друга страна, до обстоятелството, че тя (продължава да) има правен интерес от тяхната отмяна (т. 2).

50.

В това отношение следва да се има предвид, че в производството по обжалване Съдът е длъжен да разгледа служебно допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство, включително запазването на правния интерес, независимо от доводите на страните и преценката на Общия съд ( 26 ). Дори само поради тази причина възражението на г‑жа Corneli за недопустимост на първото основание за обжалване на ЕЦБ не може да бъде уважено и трябва да бъде отхвърлено.

51.

Съгласно член 263, четвърта алинея лице, което не е адресат на обжалвания акт, има активна процесуална легитимация само ако е „пряко и лично засегнато“ от него. Най-напред ще разгледам дали г‑жа Corneli е пряко засегната от спорните решения.

52.

Съгласно постоянната съдебна практика трябва да са изпълнени кумулативно две условия, за да може дадено лице да се счита за „пряко засегнато“ по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС. Първо, оспорената мярка трябва пряко да поражда последици за правното положение на частноправния субект. Второ, мярката не трябва да оставя никаква право на преценка на адресатите, на които е възложено нейното изпълнение, така че нейното изпълнение да е напълно автоматично. Нещо повече, тя трябва да произтича единствено от правната уредба на Съюза, без да се прилагат други правила с опосредяващ характер ( 27 ).

53.

Както, като взема предвид тази съдебна практика ( 28 ), Общият съд правилно отбелязва, спорните решения имат преки неблагоприятни последици върху правното положение на г‑жа Corneli като акционер на банката. Те се отнасят до упражняването на нейните уредени в Устава на банката право на участие, право на глас и други видове права. Противно на твърденията на ЕЦБ, в това отношение не може да се приеме, че приложимите правила от Устава на банката относно правата на акционерите не са взети предвид, а още по-малко изопачени. По-специално, спорните решения засягат правата да се избират управителните и надзорните органи на банката (членове 18 и 26), да се свиква общото събрание на акционерите и да се определя дневният ред (член 10, параграф 4). Същото се отнася и за условията, при които това общо събрание или определена част от акционерите могат да търсят отговорност от управителните и надзорните органи на банката съгласно членове 2393 и 2393 bis от италианския Граждански кодекс ( 29 ).

54.

Като разпореждат, респ. удължават временното управление на банката, спорните решения спират или ограничават упражняването на тези права и по този начин пряко засягат правното положение на акционерите, включително на г‑жа Corneli. Това разпореждане прехвърля на временните управители именно правата да се избират управителните и надзорните органи на банката, да се свиква общото събрание на акционерите и да се определя дневният му ред. Спирането, съответно ограничаването на упражняването на засегнатите права на участие или на глас произтича от член 70, параграф 2 във връзка с член 72, параграф 6 от TUB, които предвиждат автоматичното прехвърляне на тези права на временните управители ( 30 ). Съгласно член 72, параграф 9 от TUB разпореждането освен това ограничава гражданската отговорност на членовете на управителните и надзорните органи на банката до случаите на умисъл или груба небрежност, като такава може да се търси по съдебен ред с предварително разрешение от Banca d'Italia само от временните управители. В допълнение съгласно член 72, параграф 5 от TUB на тези управители се прехвърля правото да предявяват, с предварително разрешение от Banca d’Italia, искове за търсене на отговорност от членовете на разпуснатите органи на банката или от нейния генерален директор. Паради това общото събрание на акционерите или на част от тях, които притежават определен дял от дружествения капитал, вече не може да предявява такива искове по членове 2393 и 2393 bis от италианския Граждански кодекс ( 31 ).

55.

Общият съд правилно е приел, че по този начин са накърнени правата на участие или на глас, които имат акционерите, включително г‑жа Corneli, независимо от обстоятелството, че за упражняването на някои от тях Уставът на банката предвижда кворум, по-точно 1 % от притежаваните от тези акционери акции ( 32 ). Този извод е правилен, защото всички посочени права на участие или на глас — подобно на правото на глас на гражданите в демократични избори — имат присъща стойност. Тя не зависи от въпроса дали упражняването на тези права е достатъчно, за да повлияе действително на основните организационни или стопански решения на банката. Всъщност самите права на участие или на глас съдържат и защитават правната възможност за включване в такива процеси по вземане на решения и за оказване на влияние върху техния резултат. Общият съд правилно е установил това, като е приел, че доводът на ЕЦБ и Комисията „не отчита […] правото на глас, което позволява на всеки акционер да участва лично в избора на членовете [на общото събрание], които да участват в управителните и надзорните органи“ ( 33 ). Разпореждането на временно управление обаче автоматично елиминира тази правна възможност за оказване на влияние върху ръководството на банката.

56.

Следователно обстоятелството, че миноритарен акционер може да постигне съответните кворуми само с други (миноритарни) акционери, е без значение за въпроса дали неговите права на участие или на глас са били накърнени сами по себе си. Евентуалното реализиране на такъв кворум е от значение само за произтичащия от това въпрос дали упражняването на правата на участие или на глас е достатъчно и за постигането на желаните правни последици (като свикване на общо събрание или определяне на точка от неговия дневен ред). Това обаче не поставя под въпрос обстоятелството, че упражняването на тези индивидуални права е защитено, нито факта, че те се нуждаят от защита ( 34 ). От това следва, както правилно отбелязва Общият съд в точки 43—45 от обжалваното съдебно решение, че трябва да се отхвърли и възражението на жалбоподателите, че съответните права на вземане на решения принадлежат само на общото събрание или на част от акционерите с определено дялово участие, а не на отделния акционер, който притежавал само право на глас.

57.

В решение Trasta Komercbanka ( 35 ) Съдът също така косвено потвърждава, че в случай като настоящия, който — за разлика от разглежданото по посоченото дело отнемане на лиценза — се отнася само до разпореждането на временно управление на банка, накърняването на правата на акционерите да участват в управлението на банката може да бъде достатъчно, за да се приеме, че те са пряко засегнати. Това е така, защото в последния случай накърняването на тези права не съвпада с отрицателните, чисто икономически последици за банката и нейните акционери, които биха произтекли от отнемането на лиценза ѝ или дори от нейната ликвидация ( 36 ). Освен това Съдът изрично е признал, че правото на акционерите да участват в управлението се засяга пряко дори само от решението за ликвидация на банка, тъй като то прехвърля нейното управление на ликвидатора. В решение Trasta Komercbanka обаче решението за ликвидация се основава изключително на латвийското право. Следователно то не произтича нито от правото на Съюза, нито от спорното решение на ЕЦБ за отнемане на лиценза, така че това решение не засяга пряко акционерите ( 37 ). Както обаче правилно отбелязва Общият съд ( 38 ), това не е така в случая, в който с решение на ЕЦБ се разпорежда временното управление на банка.

58.

ЕЦБ не успява да обори тези изводи с позоваването на решение Albert и др. с/у Унгария на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) ( 39 ).

59.

От една страна, разгледаната от ЕСПЧ процесуална легитимация по член 34 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) не е идентична с условията за активната процесуална легитимация по член 263, четвърта алинея ДФЕС. От друга страна, ЕСПЧ по принцип също признава акционерите на банка за „пряко засегнати“ по смисъла на член 34 от ЕКПЧ, ако жалбата е насочена срещу действия, които засягат както тази банка, така и правата на нейните акционери. Този принцип се прилага ограничено само ако банката и нейните акционери са толкова тясно свързани, че би било неестествено да се прави разлика между тях, или ако това е оправдано от „извънредни обстоятелства“. Следователно ЕСПЧ — подобно на Съда в решение Trasta Komercbanka (т. 57 по-горе) — е признал, че действията, които пряко засягат правата на акционерите (да участват в управлението на банката), са различни от насочените (само) срещу банката. Това е така, защото тези действия не само увреждат икономическите интереси на акционерите в тази банка, но и променят правното им положение в нейната управленска структура ( 40 ).

60.

Вярно е, че в решение Albert и др. с/у Унгария ЕСПЧ не приема правата на акционерите за „пряко засегнати“, тъй като, първо, те са могли да упражнят тези права в рамките на спорното сливане на двете засегнати банки в хода на съответните процедури по вземане на решения и гласуване, и второ, тези права не са достатъчни за упражняването на контрол върху една от банките поради ограничения размер на индивидуалните акции. Поради това — за разлика от предходните му решения по случаи на изкуствено подкопаване на правото на глас на акционерите или на заличаване на акции ( 41 ) — ЕСПЧ е приел, че спорните, свързани по същество със стопанската дейност мерки, оказват само „инцидентно и косвено“ влияние върху правата на отделните акционери като такива ( 42 ).

61.

Особената хипотеза на сливане на две банки обаче не е сходна на разглежданата в настоящия случай, при която банка е поставена само под временно управление. Това е така, защото двете слети банки престават да съществуват и да извършват дейност на пазара в досегашната си форма. Следователно извършена окончателна промяна на структурата на дадена банка и на нейната стопанска дейност, както и свързаните с тази промяна икономически последици се различават от временното управление, при което контролът върху дейността на банката преминава в други ръце само временно, и от последиците от това управление върху правата на акционерите. Поради това доводите на ЕЦБ, които се основават на практиката на ЕСПЧ относно сливанията на банки, не могат да се приложат в настоящия случай и трябва да бъдат отхвърлени.

62.

Освен това разпореденото, респ. удълженото с спорните решения временно управление автоматично суспендира и ограничава правата на участие или на глас, с които разполагат акционерите на банката. За това не се изисква опосредяващо решение, взето при упражняване на оперативна самостоятелност, или допълнителен акт за изпълнение ( 43 ). Следователно Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че г‑жа Corneli е пряко засегната от тези решения по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС ( 44 ).

63.

Въпросът дали г‑жа Corneli отговаря и на критерия за лично засягане трябва да се разгледа само ако спорните решения не са „подзаконови актове“ по смисъла на член 263, четвърта алинея, трета хипотеза от изречението ДФЕС, които не включват мерки за изпълнение. Съгласно постоянната съдебна практика това понятие обхваща всички незаконодателни актове с общо приложение. Това предполага такъв акт да се прилага към обективно определени положения и да поражда правни последици спрямо категории лица, посочени общо и абстрактно ( 45 ).

64.

В настоящия случай това условие не е изпълнено. Пряк адресат на спорните решения е банката, т.е. юридическо лице, като те засягат и наличния брой акционери към момента на приемането им. Поради това трябва да се провери дали към тогавашния момент г‑жа Corneli в качеството си на акционер е отговаряла на критерия за лично засягане.

65.

Според мен, като се е позовал на практиката на Съда, Общият съд правилно е приел, че г‑жа Corneli е лично засегната ( 46 ).

66.

Съгласно постоянната съдебна практика лице, което не е адресатът на дадена мярка, е лично засегнато от тази мярка само ако тя го засяга поради някои присъщи за него качества или поради фактическо обстоятелство, което го разграничава от всички останали лица и така го индивидуализира по същия начин, както адресата на решението ( 47 ). По-специално в случая на мярка от абстрактно общ вид Съдът е постановил, че възможността да се определи сравнително точно броят или дори личността на субектите, по отношение на които се прилага дадена мярка, не предполага по никакъв начин, че същите трябва да бъдат разглеждани като лично засегнати от тази мярка, когато е безспорно, че това прилагане се осъществява по силата на обективно правно или фактическо положение, определено от въпросния акт ( 48 ).

67.

Както правилно отбелязва Общият съд ( 49 ), към момента на приемане на спорните (конкретни и индивидуални) решения г‑жа Corneli е била индивидуализирана в качеството си на акционер и следователно като член на ясно определената група от всички акционери на банката. Освен това тези решения засягат упражняването на правата на участие и на глас, предоставени ѝ в това ѝ качество от Устава на банката (т. 53 и сл. по-горе). Следователно те се отнасят до г‑жа Corneli не само в „обективното“ ѝ качеството на акционер (спрямо акционерите на други дружества), както твърдят жалбоподателите, но и като лице, притежаващо част от дружествения капитал на банката, което към онзи момент може да бъде точно идентифицирано. Освен това целта на тази мярка е била именно да спре упражняването от акционерите на банката (а не на други дружества) на правата на участие и на глас (т. 54 по-горе), за да улесни нейното възстановяване.

68.

Тази преценка не може да се обори от поддържания преди всичко от ЕЦБ довод, че последицата от това би била около 35000 акционери на банката да се считат за лично засегнати и активно процесуално легитимирани. Както правилно констатира Общият съд, в това отношение броят на потенциално засегнатите в зависимост от вида на обжалваната мярка жалбоподатели е без значение, доколкото към момента на приемането ѝ те могат да бъдат ясно идентифицирани като членове на точно определена група лица и доколкото (целта на) тази мярка засяга съществуващите им права ( 50 ). Това важи в още по-голяма степен в настоящия случай, тъй като спорните решения не са актове с общо приложение, а са конкретни и индивидуални (т. 64 и 66 по-горе).

69.

Ето защо Общият съд правилно е приел, че г‑жа Corneli е лично засегната от спорните решения по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС. Следователно не е необходимо да се проверява дали е допусната грешка при прилагане на правото по отношение на оспорените от Комисията допълнителни мотиви, изложени (в отговор на доводите ѝ в първоинстанционното производство) по-специално в точки 73—75 от обжалваното съдебно решение.

70.

Остава да се провери дали с оглед на прекратяването на временното управление на банката и на обстоятелството, че безспорно е загубила качеството си на акционер, г‑жа Corneli може да продължи да твърди наличие на (правен) интерес от отмяната на спорните решения и дали го е доказала.

71.

Вярно е, че Общият съд разглежда наличието на собствен правен интерес на г‑жа Corneli, който се различава от този на банката, и го приема за установен с мотива, че спорните решения са оказали влияние върху упражняването на правата ѝ като акционер ( 51 ). Това се отнася по-специално до правото да свика общо събрание, за да предложи подаването на иск, или до правото да добави точка в този смисъл в неговия дневен ред ( 52 ). Този различен правен интерес на г‑жа Corneli се поражда от стремежа ѝ да защити по-специално правата си на участие и на глас, свързани с качеството ѝ на акционер съгласно дружественото право. По този начин обаче Общият съд се ограничава да повтори по същество мотивите за наличието на пряко засягане на г‑жа Corneli (т. 53 и сл. по-горе), без да разгледа въпроса дали с оглед на изтичането на срока на временното управление на банката, предвиден в първото решение за неговото удължаване, този правен интерес на г‑жа Corneli е продължил да съществува до датата на обявяване на обжалваното съдебно решение. Общият съд също така не изисква от нея да предостави съответно доказателство за това.

72.

Дали даден жалбоподател е доказал, че има правен интерес и че правният му интерес се запазва, е правен въпрос, различен от доказването на активна процесуална легитимация по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС — като този правен въпрос попада в обхвата на контрола, упражняван от Съда в производството по обжалване ( 53 ).

73.

Съгласно постоянната съдебна практика жалба за отмяна, подадена от физическо или юридическо лице, е допустима само ако това лице има интерес от отмяната на обжалвания акт. Това предполага, че отмяната може да му донесе полза. Като съществено условие за допустимостта на жалбата този правен интерес трябва да продължава да е налице до обявяването на съдебния акт. В противен случай няма да има основание за произнасяне по същество ( 54 ).

74.

Съгласно постоянната съдебна практика запазването на правния интерес може да се обоснове по-конкретно с обстоятелството, че отменителното съдебно решение служи за подготовката на иск за търсене на отговорност ( 55 ). Следователно възможността за предявяване на иск за обезщетение е достатъчна, за да се установи такъв правен интерес, освен ако този интерес не е хипотетичен ( 56 ). В това отношение е без значение дали жалбите пред съда на Съюза или жалбите или исковете пред националните юрисдикции са евентуално основателни или имат един и същ предмет. По-скоро решаващият фактор е дали исканата отмяната на обжалвания акт може да окаже влияние върху тази друга жалба или иск ( 57 ), т.е. дали тя може поне отчасти да предопредели техния резултат.

75.

В отговор на писмените и устните въпроси на Съда г‑жа Corneli изтъква, че нейният правен интерес, който се основава на обстоятелството, че като акционер на банката е загубила акциите си и правата си на участие или на глас, продължава да е налице по-специално по отношение на бъдещи искове за търсене на отговорност. Тя възнамерявала да предяви такъв иск срещу органите, които са участвали във временното управление и преструктуриране на банката и в продажбата на нейните акции, както и срещу юридически и физически лица; в това отношение отмяната на спорните решения от съдилищата на Съюза имала предопределящо значение. Във връзка с това тя правилно изтъква, че все още не е изтекъл петгодишният давностен срок по член 46 от Статута на Съда за предявяване на иск за търсене на отговорност, по-специално от ЕЦБ на основание член 268 във връзка с член 340, трета алинея ДФЕС ( 58 ).

76.

Вярно е, че междувременно настъпилата окончателна загуба на акциите и на правата на участие или на глас като такива вследствие на преструктурирането на банката не може нито да бъде пряко обвързана с спорните решения, с които само се разпорежда временното управление на банката, нито да обоснове интереса на г‑жа Corneli от отмяната на тези решения ( 59 ). Въпреки това такъв интерес е съществувал по време на временното управление, когато тя вече не е можела да упражнява в качеството си на акционер правата си на участие или на глас (т. 71 по-горе).

77.

Според г‑жа Corneli претърпяната от нея вреда е причинена не само от обстоятелството, че окончателно е загубила своите акции и своите права на участие или на глас, но и от накърняването на тези права през периода на временното управление. Във всеки случай подобна причинно-следствена връзка не изглежда нито хипотетична, нито напълно изключена с оглед на мерките, предприети през периода на временното управление от 2019 г. и 2020 г., които тя и ЕЦБ описват в отговор на писмените въпроси на Съда — мерки, които в крайна сметка водят до рекапитализирането на банката от FITD чрез продажбата на неговите акции на BPER Banca (т. 25 по-горе). Като се има предвид предоставеното на националните юрисдикции право на преценка дали са изпълнени условията за наличието на отговорност съгласно националните разпоредби относно отговорността за вреди, включително на причинно-следствената връзка между незаконосъобразните действия и претърпяната вреда, не е задача на съда на Съюза да разглежда подробно тези въпроси при преценката дали правният интерес продължава да е налице, а още по-малко да изключва от самото начало такава причинно-следствена връзка (т. 74 по-горе). Същевременно е достатъчно да се отбележи, че отмяната на спорните решения, която Съдът може да потвърди въз основа на повдигнатите от г‑жа Corneli възражения за незаконосъобразност, е в състояние да предопредели резултата на последващи искове за търсене на отговорност.

78.

Следователно г‑жа Corneli продължава да има интерес от отмяна на спорните решения, за да подготви предявяването иск за търсене на отговорност пред националните съдилища или пред съдилищата на Съюза на основание член 263, втора алинея ДФЕС във връзка с член 264 първа алинея ДФЕС.

79.

Ето защо, като се има предвид запазеният правен интерес и активната процесуална легитимация на г‑жа Corneli по член 263, четвърта алинея ДФЕС, Общият съд с основание може да обяви за допустима подадената от нея жалба за отмяна.

80.

Следователно първото основание за обжалване на ЕЦБ и Комисията следва да се отхвърли по същество.

81.

Второто основание за обжалване на ЕЦБ и основания за обжалване 2—5 на Комисията се отнасят по същество до въпроса дали Общият съд е тълкувал неправилно член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 във връзка с членове 28 и 29 от Директива 2014/59, както и с член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70, параграф 1 от TUB, като е приел, че тези разпоредби не дават достатъчно правно основание за разпореждането, респ. удължаването на временното управление на банката в спорните решения. Всъщност така Общият съд бил отрекъл прякото прилагане на разпоредбите на Директивата по отношение на банката, както и тълкуване в съответствие с тази директива на посочените национални разпоредби ( 60 ).

82.

Освен това в рамките на второто основание в жалбата на ЕЦБ и в рамките на третото и четвъртото основание в жалбата на Комисията по същество се твърди, че Общият съд не е взел предвид член 70, параграф 1 от TUB и обстоятелството, че тази разпоредба може да се тълкува в съответствие с Директива 2014/59, а именно в съответствие с член 29 от тази директива. В рамките на четвъртото и петото основание за обжалване Комисията твърди, че това е довело и до нарушение от страна на Общия съд на член 288, втора и трета алинея ДФЕС, както и на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013, по-специално защото по този начин той не е взел предвид възложеното на ЕЦБ задължение да прилага пряко член 29 от Директивата. В съдебното заседание, в отговор на писмените и устните въпроси на Съда ЕЦБ също изтъква, че тази разпоредба от Директивата се прилага пряко и с предимство. Ето защо тя трябвало да се спазва не само от органите на държавите членки, но и от ЕЦБ и от Общия съд. По този въпрос становища в съдебното заседание представят както г‑жа Corneli, така и Италия.

83.

По-нататък ще разгледам тези твърдения заедно. При това ще проверя и дали Общият съд е нарушил член 288, втора и трета алинея ДФЕС и член 84 от своя процедурен правилник (второ, четвърто и пето основание за обжалване на Комисията).

84.

Тъй като член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 задължава ЕЦБ да прилага приложимото право на Съюза, включително националното право, прието за транспониране на директивите ( 61 ), най-напред ще разгледам дали и до каква степен това задължение за прилагане се отнася и до член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59. Във връзка с това следва да се провери дали с оглед на нейната нормативна структура и правни последици тази разпоредба е била пряко приложима по отношение на банката и нейните акционери (т. 2) и дали тя е трябвало да се спазва и прилага не само от националните органи, но и от ЕЦБ и от Общия съд (т. 3). Всъщност, дори само с оглед на изискването посочената разпоредба на Директивата да се прилага пряко и с предимство, е възможно ЕЦБ да е имала правомощието и евентуално дори задължението ( 62 ), без да зачита националните разпоредби, доколкото те противоречат на посочената разпоредба, да разпореди временното управление на банката. При това положение Общият съд не е трябвало да отменя спорните решения поради твърдяната липса на правно основание. В този случай вече не би бил релевантен въпросът дали тези национални разпоредби могат да се тълкуват в съответствие с директивата.

85.

В случай че е изключено прякото прилагане на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59, съответно ще разгледам дали и до каква степен ЕЦБ е задължена да тълкува в съответствие с Директивата приетото за нейното транспониране национално право (т. 4). По-нататък ще се спра на въпроса как — в рамките на контрола върху свързаните с това действия на ЕЦБ — Общият съд трябва да взема предвид обхвата на националното право, и преди всичко дали в приложното поле на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 трябва да разглежда това право по същия начин като правото на Съюза (т. 5). Накрая ще разгледам допустимостта на свързаните с това оплаквания, които жалбоподателите повдигат за първи път в производството по обжалване (т. 6).

86.

В обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля както пряко прилагане на разпоредби на Директивата във вреда на частноправния субект, така и тълкуване в съответствие с директивата на член 70, параграф 1 от TUB ( 63 ). Както ще изложа по-долу, този подход не следва да се оспорва, поне що се отнася до резултата.

87.

Съгласно постоянната съдебна практика, за да се признае, че разпоредба от директива има директен ефект, тя трябва да бъде безусловна и достатъчно точна от гледна точка на съдържанието си. Разпоредбата е безусловна, когато създава задължение, което не е съпроводено от никакво условие и чието изпълнение или действие не зависи от приемането на акт било на институциите на Съюза, било на държавите членки. Счита се, че дадена разпоредба е достатъчно точна, за да може частноправен субект да се позовава на нея и съдът да я прилага, когато създава задължение по недвусмислен начин ( 64 ). Ако тези условия са изпълнени, частноправните субекти имат основание да се позовават на тях пред националните юрисдикции срещу държавата членка, когато тя е транспонирала неправилно директивата ( 65 ).

88.

Член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 задължава държавите членки да гарантират, че в случаите, в които компетентният орган (в случая ЕЦБ) счита смяната на висшето ръководство или на ръководния орган съгласно член 28 от Директивата за недостатъчна мярка „за подобряване на положението“, компетентните органи могат да назначат един или повече временни управители на институцията. Следователно тази разпоредба предоставя на компетентния орган правомощието да предприеме такава мярка, като се позове на предвидените в член 28 от Директивата — според ЕЦБ в настоящия случай недостатъчни — мерки с по-малка степен на намеса, каквито са освобождаването на отделни или на всички членове на висшето ръководство или на ръководния орган. Всички тези мерки предполагат по-специално значително влошаване на финансовото положение на съответната банка. Както следва от препращането в член 29 към член 28 от Директивата, от съчетаването на техния текст и от съображение 40 ( 66 ), критерият за значително влошаване на финансовото положение е единно условие за прилагането на всички предвидени в двете разпоредби корективни мерки, всяка от които е с различна степен на намеса. Следователно както условията за прилагане на член 29, параграф 1, първо изречение във връзка с член 28 от Директивата, така и предвидените в тези членове правни последици са достатъчно точни и безусловни.

89.

Съгласно постоянната практика на Съда обстоятелството, че компетентните органи разполагат с известна оперативна самостоятелност или свобода на преценка дали тези условия са изпълнени, от една страна, и за предприемането на мерките, от друга страна, и че тези мерки трябва да бъдат пропорционални съгласно член 29, параграф 1, второ изречение от Директива 2014/59, не може да постави под съмнение достатъчната точност и безусловност на тези разпоредби. Съгласно посочената съдебна практика такава оперативна самостоятелност или свобода на преценка не е нито условие, нито допълнително изискване за изпълнение или действие по смисъла на посочените в точка 87 по-горе принципи ( 67 ).

90.

Напротив, от постоянната съдебна практика следва, че дори и да оставя на държавите членки известна свобода на преценка при нейното изпълнение, разпоредба от директива може да се счита за безусловна и точна, когато възлага по недвусмислен начин на държавите членки конкретно задължение за резултат, без никакви придружаващи условия по отношение на нейното прилагане ( 68 ). Следователно съгласно тази съдебна практика безусловността на задължение може да компенсира изискването за точност ( 69 ). В случая това се отнася за резултата, който трябва да се постигне, а именно разпореждането на временно управление при значително влошаване на финансовото положение на съответната банка, което не може да бъде подобрено с по-умерени мерки по смисъла на член 28 от Директивата.

91.

Ето защо с оглед на тези критерии съдържанието на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 трябва да се счита за достатъчно точно, за да може например да бъде прилагано от национален надзорен орган, а в случай на последващ правен спор — от национална юрисдикция. От това по принцип също следва, че посочените органи трябва да оставят без приложение национална правна уредба, която противоречи на тази разпоредба ( 70 ). По-долу ще обясня дали и до каква степен това се отнася и за ЕЦБ (т. 106 и сл.). Ето защо трябва да бъдат отхвърлени изтъкнатите по-специално в съдебното заседание доводи на г‑жа Corneli, че в това отношение Директивата предвижда само минимално хармонизиране и че оставя на държавите членки голяма свобода на преценка при нейното изпълнение.

92.

В точка 112 от обжалваното съдебно решение Общият съд обаче приема, че дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект, поради което трябва да се изключи пряко прилагане (т.е. включително на член 29, параграф 1 от Директива 2014/59 и независимо от нормативната му структура) в негова вреда.

93.

Според мен този извод, който се оспорва по-специално от Комисията, не е опорочен от грешка при прилагане на правото.

94.

Съгласно постоянната съдебна практика една директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправни субекти, а може само да създава права. Следователно частноправен субект не може да се позовава на директива срещу държава членка, макар тя да предвижда задължение на държавата, което обаче е пряко свързано с изпълнението на предвидено също в тази директива задължение на трето лице. От друга страна, сами по себе си отрицателни последици за правата на трети лица, дори когато настъпването им е сигурно, не са основание да се отнеме възможността на частноправните субекти да се позовават на разпоредбите на дадена директива срещу съответната държава членка ( 71 ).

95.

Пряката приложимост на разпоредби от директива е изключена преди всичко когато тя установява или утежнява наказателната отговорност на лицата чрез уредени в тази директива забрани, респ. задължения за действия или въздържане от действия ( 72 ). Би било несъвместимо именно с принципите на правна сигурност и законоустановеност на наказанията (nullum crimen, nulla poena sine lege) и с член 288, трета алинея ДФЕС, който предвижда, че директивите са адресирани до държавите членки и са обвързващи единствено за тях, да се изисква от частноправните субекти да основават поведението си единствено на разпоредбите на дадена директива — т.е. по-специално независимо от националното законодателство, прието за нейното прилагане — и да им се търси гражданска или наказателна отговорност в случай на нарушение ( 73 ). При гражданскоправни спорове между частноправни субекти обаче също по принцип е изключено пряко прилагане на разпоредби от директива, които възлагат задължение на една от страните (т.нар. „непосредственото хоризонтално действие“) ( 74 ).

96.

Този извод е различен само за административноправни спорове, които се отнасят до така наречените „тристранни отношения“. По отношение на тях Съдът по изключение признава, че трето лице трябва да търпи определени държавни мерки, приети въз основа на пряко приложими разпоредби от директива, на които частноправен субект се позовава срещу държавата членка. Към такива мерки принадлежат например оценката на въздействието върху околната среда, която може да доведе до отнемане на благоприятно за третото лице разрешително ( 75 ), или до загуба на друго (правно и финансово) предимство на третото лице ( 76 ). Всъщност в тези случаи става въпрос само за отрицателното въздействие, което прилагането на такива разпоредби има върху правното положение на трети лица. Това въздействие се основава единствено на факта, че по силата на пряко приложими разпоредби от дадена директива компетентният орган трябва да извърши проверка ( 77 ) или да тълкува и прилага използваното правно основание по определен начин по отношение на всички засегнати лица ( 78 ).

97.

Вярно е, че в основата на настоящия случай е и административноправен спор. Няма обаче други основания, които да допуснат позоваване на тази съдебна практика, а още по-малко разширяване на нейното приложно поле.

98.

Това, за разлика от посочените по-горе случаи, не е тристранно отношение, при което тежестта просто се поема от трето лице ( 79 ). Такова отношение би било налице в най-добрия случай, ако кредитор или клиент на банката, който счита, че финансовите му интереси са изложени на риск поради значителното влошаване на финансовото състояние на банката, се позове на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59, за да поиска от компетентните органи или съдилища да разпоредят временно управление.

99.

В настоящия случай обаче пряко прилагане на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 по отношение на банката и нейните акционери не би довело просто до оказване на отрицателно влияние върху правата на трети лица.

100.

Настоящият спор по-скоро се отнася до класическото (двустранно) отношение на власт и подчинение в административното право, при което банката се защитава срещу насочена срещу нея държавна мярка за намеса, а именно разпореденото от ЕЦБ временно управление. Компетентността за издаване на такова разпореждане е едно от правомощията за намеса, които в рамките на единния надзорен механизъм ЕЦБ може пряко да упражнява спрямо банките. В това отношение — включително и поради задължението си по член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 да прилага националното право за транспониране на Директива 2014/59 — ЕЦБ до известна степен замества националните надзорни органи (т. 107 по-долу). Предприетите от нея мерки в крайна сметка пораждат за банките и техните акционери определени задължения за действие, въздържане или бездействие.

101.

Това не може да се обори с довода, че акционерите като г‑жа Corneli са трети лица по отношение на банката, които са длъжни да понесат (заедно с нея) само неблагоприятните последици от разпореждането на временното управление. Този довод би бил в противоречие с факта, че до голяма степен икономическите интереси на банката и нейните акционери се припокриват. Последното е и основната причина да е недопустимо решение на ЕЦБ за отнемане на лиценза на банка да се обжалва от отделни акционери, тъй като те като такива не са пряко засегнати (т. 57 и сл. по-горе) ( 80 ).

102.

Доколкото като правно основание за тази публичноправна намеса на ЕЦБ може да служи само пряко приложима разпоредба от директива, каквато в случая е член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59, това съгласно посочената в точки 94 и 95 съдебна практика би породило по силата на тази директива недопустими задължения за частноправните субекти. Както е видно от — предприетото по съображения за пропорционалност — степенуване на мерките в членове 27—29 от Директива 2014/59, разпореждането на временно управление всъщност представлява мярка за сериозна намеса, която засяга особено силно самостоятелното вземане на решения от банката. В интерес на ефективното преструктуриране на банката тази мярка временно спира упражняването от страна на нейните ръководни органи и акционери на правата да вземат (съвместно) решения относно управлението на банковата дейност и прехвърля тези права на един или повече временни управители.

103.

Следователно задълженията за бездействие на банката и нейните акционери, свързани с разпореждането на временно управление, биха довели — както правилно констатира Общият съд ( 81 ) — до недопустимо пряко прилагане в тяхна вреда на тази разпоредба от Директивата, освен ако тези задължения не могат да се основат — евентуално след тълкуване в съответствие с Директивата — и на националното право за транспониране.

104.

Ето защо с оглед на установените в съдебната практика критерии член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 е пряко приложим (т. 89 и 90 по-горе). Това пряко прилагане обаче не е възможно нито във вреда на банката, нито във вреда на нейните акционери. Следователно Общият съд не може да бъде упрекнат, че в това отношение е нарушил член 288, втора и трета алинея ДФЕС.

105.

Ако Съдът не се съгласи с тази преценка и по принцип приеме, че член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 се прилага пряко във вреда на банката и на нейните акционери като г‑жа Corneli, при условията на евентуалност ще проверя дали не само национален орган, но и ЕЦБ е имала право или задължение да прилага пряко тази разпоредба от Директивата. Тази проверка е важна и за последващото разглеждане на въпроса дали и ЕЦБ е адресат на задължението за тълкуване в съответствие с директивата на националното право (т. 115 и сл. по-долу).

106.

Съгласно член 288, трета алинея ДФЕС адресат на директивите е държавата членка, която ги транспонира в националното право, като упражнява правото си на преценка относно формата и средствата за постигането на преследвания от тях резултат. Следователно само в изключителни случаи, при спазване на условията, посочени в точка 94 по-горе, практиката на Съда признава пряката приложимост на разпоредби от дадена директива, които служат за защита на частноправните субекти, и свързаното с това задължение на органите на държавите членки да спазват и прилагат тези разпоредби.

107.

Според мен от самото задължение на ЕЦБ по член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 да прилага цялото приложимо право на Съюза ( 82 ), както и националното право, прието за транспониране на директивите, следва, че тази институция, също както националните надзорни органи (т. 91 по-горе), по принцип трябва да спазва пряката приложимост и свързаното с нея предимство ( 83 ) на разпоредби от директивите, дори ако член 288, трета алинея ДФЕС не я посочва изрично като адресат на тези директиви. Доколкото при упражняването на надзорните си правомощия по отношение на кредитните институции в рамките на единния надзорен механизъм ЕЦБ заема мястото на надзорните органи ( 84 ) и доколкото дори е длъжна да прилага националното право за транспониране на директивите, тя всъщност трябва да се приравни на тези органи като адресат на нормата ( 85 ).

108.

Това следва и от принципите на зачитане на единството и върховенството на закона в правния ред на Съюза (член 2 ДЕС), които ЕЦБ трябва да спазва в качеството си на институция на Съюза по смисъла на член 13, параграф 2 ДЕС във връзка с член 132 ДФЕС. Всъщност предвиденото в член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 задължение за прилагане на правото има за цел именно „да гарантира високи стандарти на надзор“. Само по този начин може да се постигне заложената в член 1, параграф 1 от Регламента обща цел за „единството и интегритета на вътрешния пазар на основата на равнопоставено третиране на кредитните институции с оглед да се избегне регулаторният арбитраж“ ( 86 ). В съответствие с това съгласно член 6, параграф 1 от Регламента „ЕЦБ носи отговорност за ефективното и последователно функциониране на [единния надзорен механизъм]“.

109.

Както показва настоящият случай (по-подробно в т. 115 и сл. по-долу), различното или евентуално дори извършеното в несъответствие с Директива 2014/59 транспониране в държавите членки създава риск от прекомерно разпокъсано прилагане на съответните пруденциални правила на вътрешния пазар. Това би могло да накърни еднаквото и ефективно упражняване на надзорни правомощия по отношение на кредитните институции от страна на надзорните органи на държавите членки и ЕЦБ в рамките на единния надзорен механизъм ( 87 ). Поради това за постигането на тези цели националното право за транспониране, доколкото противоречи на пряко приложими разпоредби от директиви, трябва — в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза — да бъде оставено без приложение, при условие че това е допустимо във вреда на частноправните субекти ( 88 ), от всички надзорни органи, включително ЕЦБ ( 89 ).

110.

Следователно, ако противно на предложеното от мен Съдът признае пряката приложимост на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 във вреда на банката и нейните акционери, ЕЦБ — с оглед на безспорно значителното влошаване на финансовото положение на банката по смисъла на член 28 от тази директива и предприетите до този момент недостатъчни мерки за подобряването му — не само би имала правото, но дори би била задължена съгласно член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 да разпореди, респ. да удължи временното управление на основание на тази разпоредба от Директивата във връзка с член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70, параграф 1 от TUB. Доколкото в член 70, параграф 1 от TUB не се посочва изрично условието за влошено финансово положение на банката, а квалифицираното условие за очаквани сериозни имуществени загуби, и ако това противоречи на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 (по-подробно в т. 120 и сл. по-долу), тази национална разпоредба би била неприложима поради предимството на посочената (пряко приложима) разпоредба от Директивата.

111.

При това положение трябва да се приеме, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото в своите констатации в точки 91—114 от обжалваното съдебно решение, в които упреква ЕЦБ, че не е налице достатъчно правно основание за спорните решения. В този случай ЕЦБ всъщност е трябвало да се опре на член 29 от Директива 2014/59 като правно основание, да приложи пряко тази разпоредба от Директивата във връзка с член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70, параграф 1 от TUB и по силата на нейното предимство да пренебрегне несъвместимите с нея части от националните разпоредби. В крайна сметка ЕЦБ е направила това, като не е разгледала предвиденото в член 70, параграф 1 от TUB квалифицирано условие за очаквани сериозни имуществени загуби на банката, а само е установила влошаване на финансовото ѝ положение (т. 119 и 139 по-долу).

112.

Следователно твърденията за наличие на второто основание от жалбата на ЕЦБ, както е уточнено от нея в съдебното заседание, и на петото основание от жалбата на Комисията биха били основателни в това отношение и би трябвало да доведат до отмяна на обжалваното съдебно решение.

113.

Въпреки това, както беше посочено в точка 94 и сл. по-горе, считам, че подобно заключение е неправилно, тъй като то предполага недопустимо пряко прилагане във вреда на банката и нейните акционери на член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59. В случай че Съдът се съгласи с моята преценка, ще разгледам и останалите основания за обжалване.

114.

По-специално, ако Съдът приеме предложеното в точки 94—104 съображение, че член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 не може да се приложи пряко във вреда на банката и нейните акционери, следва по-нататък да се провери дали член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70, параграф 1 от TUB може, респ. трябва да се тълкува в съответствие с тази разпоредба от Директивата и дали Общият съд е нарушил член 288, трета алинея ДФЕС, като е отхвърлил такова тълкуване в съответствие с Директивата (второ основание в жалбата на ЕЦБ и четвърто основание в жалбата на Комисията). В това отношение следва също така да се изясни дали и до каква степен тълкувателната практика на националните юрисдикции, на която се позовават жалбоподателите и Италия, е била или трябва да бъде взета предвид както от ЕЦБ, така и от съдилищата на Съюза.

115.

Съгласно по-новата практика на Съда „принципът на предимство на правото на Съюза задължава по-специално националните юрисдикции във възможно най-голяма степен да тълкуват вътрешното си право по начин, съответстващ на правото на Съюза“ ( 90 ).

116.

Следователно в съответствие с постоянната съдебна практика тези юрисдикции, прилагайки националното право, са длъжни да го тълкуват във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на разглежданата разпоредба на правото на Съюза, като вземат предвид цялото вътрешно право и прилагат признатите от последното тълкувателни методи, за да се гарантира пълната ефективност на тази разпоредба и да се достигне до разрешение, съответстващо на преследваната с нея цел. Задължението за съответстващото тълкуване на националното право обаче има известни ограничения, и по-специално не би могло да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право ( 91 ).

117.

Поради изложените в точки 106—109 по-горе съображения не само органите и съдилищата на държавите членки, но по принцип и ЕЦБ въз основа на задължението по член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013, а впоследствие и Общият съд при упражнявания от него контрол за законосъобразност на нейните действия трябва във възможно най-голяма степен да тълкуват и прилагат в съответствие с Директива 2014/59 националното право за нейното транспониране ( 92 ).

118.

В първото спорно решение ЕЦБ се ограничава до това да основе разпореждането на временно управление на банката на членове 69 octiesdecies и 70 от TUB във връзка с член 29 от Директива 2014/59, без да повдигне въпроса, а още по-малко да провери дали е възможно тези национални разпоредби да се тълкуват в съответствие с Директивата. Общият съд е приел това за грешка при прилагане на правото, по-специално защото според него подобно тълкуване противоречи на ясния текст на тези разпоредби, и по-конкретно на член 70 от TUB. Това е видно в основни линии от следните съображения:

119.

Както беше посочено в точка 88 по-горе, член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59 следва да се разглежда във връзка с член 28. Следователно и разпореждането на временно управление винаги предполага значително влошаване на финансовото положение на съответната банка. Както обаче посочва Общият съд в точка 88 и сл. от обжалваното съдебно решение, само в член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) от TUB изрично се посочва условието за „влошаване на състоянието на банката“. За разлика от това, макар да се позовава на нарушения и нередности по смисъла на член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) от TUB, член 70, параграф 1 от TUB не предвижда точно това условие. Вместо това в това отношение член 70, параграф 1 от TUB съдържа квалифицирано условие, съгласно което трябва „да се очакват сериозни имуществени загуби“. От това, както и от обстоятелството, че предвидените в член 70, параграф 1 от TUB условия са изчерпателно уредени, Общият съд стига до заключението, че тази разпоредба не може да се тълкува в съответствие с Директивата ( 93 ). Поради това — при липсата на доказателства за съществуването на това квалифицирано условие ( 94 ) и следователно на достатъчно правно основание — той по същество приема, че ЕЦБ не е била оправомощена да разпореди, респ. да удължи временното управление на банката в спорните решения единствено на основание на нейното значително влошено финансово положение.

120.

От своя страна жалбоподателите и Италия твърдят, че член 70, параграф 1 от TUB, евентуално във връзка с член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) от TUB може, респ. дори трябва да се тълкува в съответствие с член 29, параграф 1, първо изречение от Директива 2014/59. Поради това Общият съд бил допуснал грешка при прилагане на правото, като отхвърлил такова тълкуване.

121.

Ето защо следва да се разгледа точният обхват на задължението на ЕЦБ и на Общия съд да тълкуват във възможно най-голяма степен националното право по начин, който съответства на Директивата (т. 116 по-горе). С оглед на възраженията, повдигнати от жалбоподателите и Италия, следва да се провери по-специално дали и в каква степен Общият съд е трябвало да вземе предвид за тази цел признатите от националното право тълкувателни методи заедно със съответната практика на националните юрисдикции ( 95 ).

122.

Това води до един изключително спорен въпрос между страните. Той е дали по аналогия с правото на Съюза националното право, което ЕЦБ трябва да прилага по силата на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013, представлява — при неговото прилагане и при последващия съдебен контрол — предмет на „правен въпрос“ или по-скоро на „фактически въпрос“, който участва в доказването ( 96 ). Общият съд би могъл да бъде упрекнат в грешка при прилагане на правото само ако възможността националното право, включително съответната съдебна практика, да се тълкува в съответствие с Директивата въз основа на приложимите на национално равнище тълкувателни методи се отнася до „правен въпрос“, който той е преценил неправилно, или най-малко, ако в обжалваното решение явно е изопачил това право ( 97 ). Това е свързано и с важния предварителен въпрос дали Съдът изобщо е компетентен по силата на член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС да преценява разглежданите основания за обжалване ( 98 ).

123.

ЕЦБ, Комисията и Италия споделят изразеното в спорните решения становище, че член 70, параграф 1 от TUB може да се тълкува в съответствие с Директивата, като при това се вземат предвид цялото национално право, съответните тълкувателни методи и практиката на италианските съдилища. Становището по този въпрос на ЕЦБ и Комисията, което те застъпват преди всичко в отговорите си на зададен от Съда в съдебното заседание писмен въпрос, е че по силата на предвиденото в член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 задължение за прилагане националното право трябва да се разглежда по същия начин като правото на Съюза и че спазването на това право подлежи на пълен контрол от съдилищата на Съюза, а следователно и от Съда в производството по обжалване на основание член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС. Общият съд обаче бил пренебрегнал тази правна възможност за тълкуване в съответствие с Директивата на член 70, параграф 1 от TUB.

124.

Г‑жа Corneli оспорва това становище. Според нея ЕЦБ трябва да тълкува и прилага националното право в съответствие с критериите, признати във вътрешния правен ред, дори ако то противоречи на правото на Съюза. Последният въпрос можел в най-добрия случай да бъде повдигнат в производство за установяване на нарушение, но не и в производство за обявяване на недействителност или в производство по обжалване, и трябвало да се разглежда като фактически въпрос. При всички положения членове 28 и 29 от Директива 2014/59 били правилно транспонирани в член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70, параграф 1 от TUB.

125.

В две решения относно единния надзорен механизъм Съдът вече е постановил, че прилагането на националното право от (ЕЦБ и) от Общия съд на основание член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 може да бъде проверявано в производството по обжалване само за да се установи дали това право е било изопачено по начин, който ясно да личи от материалите по делото ( 99 ). Следователно според мен тази съдебна практика правилно изхожда от схващането, че при обжалване националното право не може да се разглежда по същия начин като — изпълняващото функцията на критерий за контрол — право на Съюза.

126.

За разлика от генерален адвокат T. Ćapeta и Комисията, не считам, че дори и да е изрично предвидено в правото на Съюза, е възможно прилагането от ЕЦБ на националното право да се разглежда като чисто правен въпрос, който е равностоен на въпроса за „спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите“ по смисъла на член 19, параграф 1, второ изречение ДЕС или на „правния въпрос“ в член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС и член 58, параграф 1 от Статута на Съда ( 100 ). Подобно пълно приравняване на тези различни източници на правото би било в противоречие с разпределението на правомощията в Договорите между държавите членки и Съюза и с принципа на предоставената компетентност по член 5, параграф 2 ДЕС. Това разпределение на правомощията съгласно Договорите не може да бъде променено от основано на вторичното право задължение за прилагане на националното право, каквото е задължението по член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013. В противен случай тази разпоредба би довела до пълно „инкорпориране“ в областта на правото на Съюза на националното право за транспониране на директивите, които гарантират функционирането на единния надзорен механизъм ( 101 ). В този случай то би трябвало да се разглежда от институциите и съдилищата на Съюза единствено в съответствие с приложимите за правото на Съюза стандарти ( 102 ).

127.

Поради тези съображения във връзка с компетентността съдилищата на Съюза не могат да прилагат принципа iura novit curia по отношение на националното право по същия начин, както по отношение на правото на Съюза. Съгласно член 19, параграф 1, второ изречение ДЕС във връзка с член 256, параграф 1, втора алинея и член 267 ДФЕС, както и с член 58 от неговия статут Съдът има „последната дума“ само по отношение на тълкуването и прилагането на правото на Съюза, респ. на Договорите и вторичното законодателство, включително директивите, докато по отношение на националното право (включително приетото за транспонирането на тези директиви) по принцип „последната дума“ е запазена за върховните или конституционните съдилища на държавите членки ( 103 ). Както правилно отбелязва г‑жа Corneli, конкретен израз на това разделение на правомощията съгласно Договорите са както производството за установяване на нарушение по член 258 ДФЕС ( 104 ), така и принципът, че Съдът не е компетентен да тълкува и прилага националното право в преюдициалните производства по член 267 ДФЕС ( 105 ). Тази преценка се потвърждава от признатите в практиката на Съда (т. 115 и 116 по-горе) граници на тълкуването в съответствие с директивите на националното право — граници, които служат за гарантиране на правомощията и волята на законодателя.

128.

Във връзка с това припомням и моите подробни становища относно прилагането на националното законодателство и относно съдебния контрол в областта на правото относно марките на ЕС, което също препраща към националното право ( 106 ). При това според мен не могат да важат други принципи освен впоследствие признатите от Съда специално за правото относно марките на ЕС ( 107 ) и по-късно е прехвърлил в приложното поле на член 4, параграф 3, първа алинея Регламент № 1024/2013 ( 108 ). При това обаче той взема предвид и обстоятелството, че националното законодателство не трябва да се разглежда по същия начин като другите факти в съдебното производство, а поради хибридния му характер на правни факти трябва да отговаря на специални изисквания за излагане на факти и обстоятелства и за доказване ( 109 ). Така се отчита и обстоятелството, че по силата на разпоредбата на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 национална разпоредба за прилагане на надзорните правомощия в рамките на единния надзорен механизъм е и правна норма, свързана с изпълнението на Договорите по смисъла на член 263, втора алинея ДФЕС, чието прилагане по принцип подлежи на контрол от съдилищата на Съюза.

129.

Накрая, този подход е подобен на възприетия от Съда в практиката му относно правото на Съюза в областта на държавните помощи. Съгласно тази съдебна практика националното право, което формира рамката за преценката дали дадена държава членка е предоставила забранена помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, трябва да се разглежда по същество като правен факт в съответствие с приложимите към фактите правила за излагане и за доказване ( 110 ).

130.

Следователно критерият за контрол спрямо националното право пред съдилищата на Съюза по принцип предполага страната, която се позовава на това право, да изложи факти и обстоятелства и да докаже, че то трябва да се тълкува и прилага по начина, по който тя твърди, в съответствие с националните тълкувателни методи и приетата във връзка с това практика на съдилищата на съответната държава членка ( 111 ). Ето защо трябва да се отхвърли доводът на жалбоподателите, че в приложното поле на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013 националното право е равностойно на правото на Съюза. Поради това и на съдилищата на Съюза не е позволено в рамките на този контрол при необходимост да се позовават служебно на приложимото национално право и да го анализират ( 112 ). Още повече че съответната забрана за служебно позоваване по принцип се прилага и в правото на Съюза ( 113 ).

131.

Ето защо по-нататък ще разгледам дали в хода на производството по обжалване на жалбоподателите и на Италия е била предоставена възможност да докажат, респ. са доказали, че съгласно националните тълкувателни методи и релевантната съдебна практика член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70, параграф 1 от TUB (могат да) се тълкуват в съответствие с членове 28 и 29 от Директива 2014/59 и че в това отношение обжалваното съдебно решение следователно е опорочено от грешка при прилагане на правото. Тъй като тълкуването и прилагането на националното право трябва да се разглеждат по същество като фактически въпрос, който може да бъде предмет на доказване, възможно е, както изтъква и г‑жа Corneli, оплакванията на жалбоподателите в това отношение всъщност да са недопустими. Освен това Общият съд може да бъде упрекнат, че в това отношение е допуснал грешка при прилагане на правото само ако е нарушил съответните правила за събиране на доказателства, и по-специално разпределянето на тежестта на доказване и степента на доказване, или с оглед на признатите от Съда стандарти явно е изопачил релевантните факти или доказателства за преценка на съдържанието и обхвата на националните разпоредби и на тяхното прилагане ( 114 ).

132.

За първи път в производството по обжалване жалбоподателите, подкрепяни от Италия, излагат подробно кои тълкувателните методи съгласно италианското право трябва според тях да бъдат взети предвид във връзка с член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) и член 70 TUB и как италианските съдилища досега са тълкували и прилагали тези разпоредби, включително с оглед на членове 28 и 29 от Директива 2014/59 ( 115 ). Релевантната съдебна практика на тези съдилища датира от 2012 г., 2015 г., 2017 г. и 2021 г. и следователно е била налична по времето на първоинстанционното производство пред Общия съд. В писмените становища на страните в първоинстанционното производство обаче няма нито дума в това отношение. В съдебното заседание пред Общия съд те не изтъкват в отговор на неговите въпроси и никакви установени факти в този смисъл.

133.

Същевременно, в отговора си по четвъртото основание, изтъкнато от г‑жа Corneli в първоинстанционното производство, което е изведено от нарушение на член 70, параграф 1 от TUB, ЕЦБ е можела удобно да използва тези доводи в своя защита, като прикани Общия съд да разгледа по-специално въпроса за тълкуването и прилагането на тези разпоредби от италианските съдилища. Тъй като обаче ЕЦБ не е направила това, Общият съд не е преценил, нито пък е можел да прецени този въпрос в рамките на четвъртото основание. Както беше посочено в точка 130 по-горе, Общият съд не е имал право, нито е бил длъжен да разглежда служебно обхвата на националните разпоредби с оглед на националните тълкувателни методи и съдебна практика. Ето защо той не може да бъде упрекнат, че явно ги е пренебрегнал, а още по-малко изопачил.

134.

Съдът обаче, от една страна, няма задачата да преценява представени за първи път в производството по обжалване факти и доказателства, включително разглежданите в случая правни факти относно тълкуването и прилагането на релевантните разпоредби от националното право, които не са били или не са могли да бъдат предмет на преценка от Общия съд. Съгласно постоянната съдебна практика изопачаване на доказателствата е налице и само ако, без да се основава на нови доказателства, преценката на Общия съд на (вече) съществуващите доказателства е явно неправилна ( 116 ). Впрочем официално искане на жалбоподателите за допускане на нови доказателства също би трябвало да бъде отхвърлено. Това е така, защото съгласно член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС и член 58, параграф 1 от Статута на Съда обжалването е ограничено само до правните въпроси, като се изключва всякаква преценка на фактите, поради което нови доказателства са недопустими на стадия на обжалването ( 117 ).

135.

От друга страна, изопачаването трябва ясно да личи от материалите по делото, без да е необходимо да се прибягва до нова преценка на фактическите обстоятелства и на доказателствата. С оглед на изключителния характер на изведено от изопачаване на фактите и доказателствата основание за обжалване член 256 ДФЕС, член 58, параграф 1 от Статута на Съда и член 168, параграф 1, буква г) от неговия процедурен правилник задължават жалбоподателя да посочи точно фактите и доказателствата, за които твърди, че са изопачени от Общия съд, и да изложи грешките в преценката, които според него са довели до това изопачаване ( 118 ).

136.

Следователно, що се отнася до изтъкната в едно от основанията за обжалване грешка при прилагане на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1024/2013, Съдът вече е изяснил, че е компетентен само да прецени, първо, дали предвид документите и другите материали, които са били представени на Общия съд, същият не е изопачил текста на съответните национални разпоредби или съдържанието на отнасящата се до тях национална съдебна практика, или пък свързаните с тях становища в доктрината, второ, дали с оглед на тези доказателства Общият съд не е направил констатации, които явно противоречат на тяхното съдържание, и трето, дали при разглеждането на съвкупността от доказателства Общият съд не е придал на някое от тях — за да установи съдържанието на разглежданото национално законодателство — значение, което то няма предвид останалите доказателства, стига това да следва явно от материалите по делото ( 119 ).

137.

Грубото незачитане в обжалваното съдебно решение на практиката на италианските съдилища, което се изтъква по-специално от ЕЦБ, обаче не личи ясно от материалите в първоинстанционното производство, а в най-добрия случай от оплакванията, повдигнати в производството по обжалване. Поради липсата в първоинстанционното производство на твърдения в този смисъл още по-малко е възможно да се установи и че в това отношение Общият съд не се е съобразил с правилата за доказване съгласно правото на Съюза. Това е така, дори ако Общият съд е тълкувал националните разпоредби по такъв начин, сякаш те са разпоредби на правото на Съюза ( 120 ).

138.

Всъщност тълкуването от Общия съд на член 70, параграф 1 от TUB (т. 119 по-горе) изглежда достатъчно убедително с оглед на текста на тази разпоредба, за да може отказът му да я тълкува в съответствие с Директивата contra legem да бъде квалифициран като явно изопачаване или като грешка при прилагане на правото на други основания.

139.

Изрично предвиденото — за разлика от текста на членове 28 и 29 от Директива 2014/59 — в член 70, параграф 1 от TUB квалифицирано условие, съгласно което, освен в случай на „нарушение или нередност“ по смисъла на член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) от TUB, временното управление може да бъде разпоредено и „ако се очакват сериозни имуществени загуби“ на банката ( 121 ), всъщност би могло изобщо да противоречи на тълкуването му в съответствие с Директивата. От една страна, на пръв поглед не личи условието за „влошаване на положението на банката“ по член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) от TUB, което не е предвидено в член 70, параграф 1 TUB, да е равнозначно на условието за очаквани сериозни имуществени загуби. От друга страна, съвсем не е очевидно, както изтъкват ЕЦБ и Италия, че понятията „нарушение“ и „нередност“ в член 69 octiesdecies, параграф 1, буква b) от TUB, към които препраща член 70, параграф 1 от TUB, винаги автоматично да предполагат, че е налице „влошаване на положението на банката“. Подобно тълкуване в съответствие с Директивата би могло да бъде изключено, по-специално ако е вярно — както е констатирал Общият съд ( 122 ) и твърди г‑жа Corneli, — че съгласно волята на италианския законодател квалифицираното условие за очаквани сериозни имуществени загуби е специфичен израз на принципа на пропорционалност и служи именно за обосноваване на по-сериозната — спрямо прилаганите с предимство по-леки мерки за подобряване на положението — намеса, която е свързана с разпореждането на временно управление. Във всеки случай в спорните решения ЕЦБ не е разгледала изрично това квалифицирано условие, за да обоснове разпореждането на временно управление на банката ( 123 ).

140.

Ето защо с оглед на наличната по делото информация констатацията на Общия съд в обжалваното съдебно решение, че ЕЦБ не се е опряла на правно основание, което е достатъчно, не е опорочена от явно неправилно тълкуване на приложимите национални разпоредби. Още по-малко пък е видно, че по този начин Общият съд е нарушил задължението си да тълкува тези разпоредби във възможно най-голяма степен по начин, който е в съответствие с Директивата.

141.

Следователно, доколкото в рамките на основания 2—5 от жалбата на ЕЦБ и третото и четвъртото основание от жалбата на Комисията жалбоподателите и Италия твърдят, че е допусната грешка при прилагане на предвидените в италианското право тълкувателни методи и че не е взета предвид практиката на италианските съдилища, тези твърдения трябва да бъдат отхвърлени като недопустими.

142.

В рамките на второто си основание за обжалване Комисията не може като насрещен довод да изтъква, че г‑жа Corneli е оспорила тълкуването на член 70, параграф 1 от TUB, възприето от Общия съд по четвъртото посочено от нея основание, със закъснение, а именно едва в репликата си пред Общия съд, което съгласно член 84, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд било недопустимо. Този довод на Комисията се основава на формално сравнение на текста на две точки от жалбата в първоинстанционното производство и отговора по нея, в началото на които се възпроизвежда съдържанието на член 70 от TUB. Както обаче твърди г‑жа Corneli, това съдържание е само неточно представено в жалбата в първоинстанционното производство, без да засяга обхвата на четвъртото основание. Макар че нарушението на член 70, параграф 1 от TUB е само бегло посочено в това основание и че то не съдържа тълкуването от обжалваното съдебно решение в този му вид, следва да се вземе предвид и фактът, че г‑жа Corneli е била информирана за пълния текст на първото спорно решение едва след подаването на жалбата в първоинстанционното производство. Поради това не става въпрос за ново основание по смисъла на член 84, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд, а в най-добрия случай за допустимо допълване на вече изтъкнатото в жалбата в първоинстанционното производство (четвърто) основание, в рамките на което се твърди нарушение на член 70, параграф 1 от TUB ( 124 ). В своя защита ЕЦБ съответно оспорва този довод, без да взема предвид националните тълкувателни методи и практиката на италианските съдилища.

143.

Ето защо второто основание на Комисията, в рамките на което се твърди, че Общият съд е нарушил член 84, параграф 1 от своя процедурен правилник и принципа ne ultra petita, трябва да се отхвърли по същество.

144.

Тъй като считам, че нито едно от основанията за обжалване не може да бъде уважено, предлагам двете жалби да бъдат отхвърлени.

145.

Поради обстоятелството, че не е направено искане относно съдебните разноски по член 138, параграф 1 във връзка с член 184, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда, липсва основание за произнасяне относно съдебните разноски на г‑жа Corneli. Тъй като жалбоподателите са загубили делото, съгласно член 138, параграф 1 във връзка с член 184, параграф 2 от Процедурния правилник, те трябва да понесат направените от тях съдебни разноски в производството по обжалване. Съгласно член 140, параграф 1 във връзка с член 184, параграф 1 от Процедурния правилник Италия като встъпила страна, трябва да понесе направените от нея съдебни разноски.

146.

Ако обаче Съдът не се съгласи с предложеното от мен решение, а приеме, че жалбите са основателни, по-специално поради уважаването на петото основание за обжалване на Комисията (т. 81—112 по-горе), обжалваното съдебно решение следва да се отмени и делото да се върне на Общия съд, за да постанови ново решение, без произнасяне по съдебните разноски. Тъй като Общият съд е разгледал само изтъкнатото в жалбата в първоинстанционното производство основание, в рамките на което се твърди нарушение на член 70, параграф 1 от TUB, респ. липсата на правно основание, без да разгледа останалите — обобщени от него в точка 84 от обжалваното съдебно решение — основания на жалбата в първоинстанционното производство ( 125 ), съгласно член 61 от Статута на Съда фазата на производството не позволява по делото да бъде постановено окончателно решение. Според мен Съдът не разполага с необходимата информация, за да се произнесе окончателно по тези основания на жалбата в първоинстанционното производство. За това би била необходима и преценка на някои от фактите и доказателствата, която не е извършена от Общия съд.

147.

По изложените съображения предлагам на Съда да се произнесе, както следва: