1

Член 9 от Протокол № 7 за привилегиите и имунитетите на Европейския съюз, приложен към Договорите за ЕС и за функционирането на ЕС (наричан по-нататък „Протокол № 7“), гласи следното:

„По време на сесиите на Европейския парламент неговите членове притежават:

Имунитетът действа по подобен начин и по отношение на горепосочените членове по време на тяхното пътуване до и от мястото на заседанието на [Парламента].

Не може да има позоваване на имунитета, когато член на парламента бъде заловен на мястото на извършване на нарушението и имунитетът не е пречка за [Парламента] да упражни правото си за отнемане на имунитета на някой от неговите членове“.

2

Член 7 от Акта за избирането на членове на Европейския парламент чрез всеобщи преки избори, приложен към Решение 76/787/EОВС, EИО, Eвратом на Съвета от 20 септември 1976 г. (ОВ L 278, 1976 г., стр. 1), изменен с Решение 2002/772/ЕО, Евратом на Съвета от 25 юни и 23 септември 2002 г. (ОВ L 283, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 47, наричан по-нататък „Актът за избирането“), предвижда следното:

„1.   Качеството на член на [Парламента] е несъвместимо с това на:

2.   Считано от изборите за [Парламента] през 2004 г. качеството на член на [Парламента] е несъвместимо с това на член на националния парламент.

[…]

3.   Освен това всяка държава членка може да разшири обхвата на приложимите на национално равнище несъвместими аспекти при условията, предвидени в член [8].

[…]“.

3

Член 8 от Акта за избирането гласи следното:

„При спазване на разпоредбите на настоящия акт избирателната процедура във всяка една от държавите членки се урежда от разпоредбите на националното право.

Тези разпоредби на националното право, които може, ако е уместно, да отчитат особеностите в държавите членки, не трябва като цяло да засягат пропорционалния характер на избирателната система“.

4

Член 12 от Акта за избирането гласи следното:

„[Парламентът] проверява пълномощията на членовете на Европейския парламент. За тази цел той взема предвид резултатите, официално оповестени от държавите членки, и се произнася по всеки спор, възникнал във връзка с разпоредбите от настоящия акт, с изключение на споровете, възникнали във връзка с националните разпоредби, към които той препраща“.

5

Член 13 от Акта за избирането гласи следното:

„1.   Мястото се овакантява, когато мандатът на член на [Парламента] приключва след оставка, в случай на смърт или при отнемане на мандата.

2.   При спазване на останалите разпоредби на настоящия акт всяка държава членка определя подходящи процедури за заемане на всяко място, което се оваканти по време на петгодишния срок, посочен в член 3, за остатъка от този период.

3.   Когато законодателството на държава членка изрично предвижда възможността за отнемане на мандат на член на [Парламента], мандатът приключва при условията на разпоредбите на това законодателство. Компетентните национални органи информират [Парламента] за това.

4.   Когато едно място се оваканти след подадена оставка или в случай на смърт, председателят на [Парламента] незабавно информира компетентните органи на съответната държава членка“.

6

Член 3 от Правилника за дейността на Парламента (наричан по-нататък „Правилникът за дейността“), озаглавен „Проверка на правомощията“, предвижда следното:

„1. След провеждането на общи избори за [Парламента] председателят [му] отправя покана до компетентните органи на държавите членки незабавно да [му] съобщят […] имената на избраните членове на ЕП, за да могат всички членове на ЕП да участват в заседанията на Парламента от откриването на първото заседание след изборите.

[…]

3. Въз основа на доклад на компетентната комисия Парламентът пристъпва незабавно към проверка на пълномощията и се произнася по действителността на мандата на всеки от новоизбраните членове на ЕП, както и по евентуалните спорове, отнесени до него съгласно разпоредбите на [Акта за избирането], с изключение на споровете, които по силата на този акт попадат изключително в обхвата на националните разпоредби, към които той препраща.

[…]

6. Компетентната комисия следи всяка информация, която би могла да засегне правото да заема длъжността на член на ЕП или правото да заемат длъжността или класирането на заместниците, да бъде незабавно изпращана на Парламента от органите на държавите членки или на Съюза, като в случай на назначение се посочва датата на влизането му в сила.

Ако компетентните органи на държава членка образуват производство, което може да създаде пречка за избрания член на ЕП да заема длъжността, председателят [на Парламента] иска от тях редовно да бъде информиран за хода на производството. Председателят сезира компетентната комисия и по нейно предложение Парламентът може да приеме позиция по въпроса“.

7

Член 4 от Правилника за дейността, озаглавен „Продължителност на мандата на членовете на ЕП“, гласи следното:

„1.   Мандатът започва да тече и се прекратява съгласно предвиденото в членове 5 и 13 от [Акта за избирането].

2.   Член на ЕП, който подава оставка, трябва да уведоми председателя [на Парламента] за това […]

Ако компетентната комисия счете, че оставката е в съответствие с [Акта за избирането], мястото се обявява за свободно, считано от датата, посочена от подаващия оставка член на ЕП в официалния протокол, и председателят уведомява Парламента за това.

Ако компетентната комисия счете, че оставката не е в съответствие с [Акта за избирането], тя предлага на Парламента да не обявява мястото за свободно.

[…]

4.   Когато компетентните органи на държавите членки или на Съюза или съответният член на ЕП уведомят председателя [на Парламента] за назначаване или избиране, което е несъвместимо с качеството на член на […] [Парламента] по смисъла на член 7, параграф 1 или 2 от [Акта за избирането], председателят [на Парламента] уведомява Парламента за това, а Парламентът от своя страна [констатира, че] мястото [е] свободно, считано от датата на несъвместимостта.

Когато компетентните органи на държавите членки уведомят председателя [на Парламента] за приключването на мандата на член на ЕП вследствие на допълнителна несъвместимост, установена съгласно законовите разпоредби на въпросната държава членка в съответствие с член 7, параграф 3 от [Акта за избирането], или вследствие на отнемане на мандата на члена на ЕП съгласно член 13, параграф 3 от въпросния акт, председателят [на Парламента] уведомява Парламента, че мандатът на този член на ЕП е приключил на датата, съобщена от компетентните органи на държавата членка. Ако такава дата не е съобщена, датата на приключване на мандата е датата на уведомяването от тази държава членка.

[…]

7.   Когато поемането или прекратяването на мандата се дължи на фактическа грешка или на опорочено съгласие, Парламентът може да обяви въпросния мандат за недействителен или да откаже да обяви мястото за свободно“.

8

Член 5 от Правилника за дейността, озаглавен „Привилегии и имунитети“, предвижда следното:

„1.   Членовете на ЕП се ползват с привилегиите и имунитетите, установени в Протокол № 7 за привилегиите и имунитетите на Европейския съюз.

2.   При упражняването на правомощията си във връзка с привилегиите и имунитетите Парламентът се стреми да запази неприкосновеността си на демократична законодателна асамблея и да осигури независимостта на своите членове при изпълнението на техните функции. Парламентарният имунитет не е лична привилегия на отделния член на ЕП, а представлява гаранция за независимостта на Парламента като цяло и на неговите членове.

[…]“.

9

Член 7 от Правилника за дейността, озаглавен „Защита на привилегии и имунитети“, гласи следното:

„1.   В случаи, в които се твърди, че е било извършено или е на път да бъде извършено нарушение на привилегиите или имунитетите на действащ или бивш член на ЕП от страна на органите на държава членка може да бъде отправено искане в съответствие с член 9, параграф 1 за решение на Парламента дали тези привилегии или имунитети са били нарушени или има вероятност да бъдат нарушени.

2.   По-специално такова искане за защита на привилегии и имунитети може да бъде отправено, ако се счете, че обстоятелствата биха съставлявали ограничение от административен или друг характер за свободното движение на членовете на ЕП, пътуващи от или към мястото на заседанията на Парламента, или ограничение от административен или друг характер за изразяването на мнение или упражняването на право на глас при изпълнението на задълженията им, или ако обстоятелствата биха попаднали в обхвата на член 9 от Протокол № 7 за привилегиите и имунитетите на Европейския съюз.

[…]

5.   В случаите, в които е взето решение да не се защитават привилегиите и имунитетите на даден член на ЕП, последният по изключение може да отправи искане за преразглеждане на решението, като представи нови доказателства в съответствие с член 9, параграф 1. Искането за преразглеждане е недопустимо, ако срещу решението е заведен иск по член 263 [ДФЕС] или ако председателят [на Парламента] счете, че предоставените нови доказателства не обосновават в достатъчна степен решение за преразглеждане“.

10

Член 8 от Правилника за дейността, озаглавен „Спешни действия на председателя [на Парламента] за [потвърждаване] на имунитет“, гласи следното:

„1.   В случай на задържане или ограничаване на свободата на придвижване на член на ЕП в явно нарушение на неговите привилегии и имунитети председателят на Парламента може, като неотложна мярка и след консултации с председателя и докладчика на компетентната комисия, по своя инициатива да предприеме действия за [потвърждаване] на привилегиите и имунитетите на съответния член на ЕП. Председателят [на Парламента] уведомява компетентната комисия за предприетите от него действия и информира Парламента.

2.   Когато председателят [на Парламента] се възползва от правомощията си по параграф 1, компетентната комисия се запознава с неговата инициатива на следващото си заседание. Ако счете за необходимо, комисията може да изготви доклад до Парламента“.

11

Член 9 от Правилника за дейността, озаглавен „Процедури, свързани с имунитета“, гласи следното:

„1.   Всяко искане за снемане на имунитет, отправено до председателя [на Парламента] от компетентен орган на държава членка, или искане за защита на привилегии и имунитети, отправено до председателя от действащ или бивш член на ЕП, се обявява на пленарно заседание и се отнася за разглеждане от компетентната комисия.

2.   Със съгласието на съответния член или бивш член на ЕП искането може да бъде отправено от друг член на ЕП, на който се разрешава да представлява съответния член или бивш член на ЕП на всички етапи от процедурата.

[…]

3.   Комисията разглежда своевременно всички искания за снемане на имунитет или за защита на привилегии и имунитети, като същевременно отчита относителната им сложност.

4.   Комисията прави предложение за мотивирано решение, с което препоръчва приемане или отхвърляне на искането за снемане на имунитет или за защита на имунитет и привилегии. Не се допускат изменения. Ако предложението бъде отхвърлено, за прието се счита решение в противоположен смисъл.

5.   Комисията може да поиска от съответния орган да ѝ предостави всяка информация или обяснение, които тя счете за необходими, за да прецени дали имунитетът следва да бъде снет или защитен.

6.   На съответния член на ЕП се дава право да бъде изслушан и той може да представя всякакви документи или други писмени доказателства, за които счита, че имат отношение към случая.

[…]

Председателят на комисията отправя покана за изслушване към члена на ЕП, като посочва дата и час. Съответният член на ЕП може да се откаже от правото си да бъде изслушан.

[…]

7.   Когато се иска снемане или защита на имунитет на няколко основания, всяко от тях може да бъде предмет на отделно решение. По изключение в доклада на комисията може да се предложи снемането или защитата на имунитета да се прилага само по отношение на наказателно преследване, като до постановяването на окончателна присъда съответният член на ЕП не може да бъде арестуван или задържан и срещу него не може да се налага никаква друга мярка, която би му попречила да изпълнява функциите, присъщи на парламентарния мандат.

8.   Комисията може да изрази мотивирано становище относно компетентността на въпросния орган и допустимостта на искането, но при никакви обстоятелства не може да се произнася относно вината или невинността на члена на ЕП, нито да се произнася по въпроса дали приписаните мнения или деяния на члена на ЕП дават основание за наказателно преследване, дори и ако при разглеждането на искането комисията подробно се е запознала с фактите по случая.

9.   Предложението за решение на комисията се включва в дневния ред на първото заседание, следващо деня на внасянето му. По такова предложение не могат да се внасят изменения.

[…]

Без да се засяга член 173 [от този Правилник], член на ЕП, чиито имунитет и привилегии са предмет на обсъждане, няма право да се изказва при разискванията.

Съдържащото(ите) се в доклада предложение(я) за решение се подлага(т) на гласуване във времето за гласуване след разискванията.

След като Парламентът е обсъдил въпроса, всяко от предложенията, съдържащи се в доклада, се поставя на отделно гласуване. Ако някое от предложенията бъде отхвърлено, за прието се счита решение в противоположен смисъл.

10.   Председателят [на Парламента] незабавно съобщава взетото решение на съответния член на ЕП и на компетентния орган на съответната държава членка, с молба да бъде информиран за всяко последващо развитие и постановени съдебни решения във връзка със съответните производства. След като получи тази информация, председателят [на Парламента] я предава на Парламента по начин, който счита за най-подходящ, ако е необходимо и след консултации с компетентната комисия.

11.   Комисията се занимава с тези въпроси и обработва всички получени документи при най-голяма степен на поверителност. Комисията винаги разглежда исканията, свързани с процедури относно имунитета, на заседание при закрити врати.

12.   Парламентът разглежда само искания за снемане на имунитета на свой член, които са му били предадени от съдебните органи или постоянните представителства на държавите членки.

[…]

14.   Всяко запитване относно обхвата на привилегиите и имунитетите на член на ЕП, отправено от компетентен орган, се разглежда в съответствие с горепосочените разпоредби“.

12

Член 22 от Правилника за дейността, озаглавен „Функции на председателя [на Парламента]“, гласи следното:

„1.   Председателят [на Парламента] ръководи цялостната дейност на Парламента и на неговите органи в съответствие с настоящия Правилник за дейността. Той разполага с всички правомощия, необходими за ръководене на дейността на Парламента и за осигуряване на нейното правилно протичане.

2.   Председателят [на Парламента] открива, прекъсва и закрива заседанията. Той се произнася по допустимостта на изменения и други подложени на гласуване текстове, както и по допустимостта на парламентарните въпроси. Председателят следи за спазването на настоящия Правилник за дейността, поддържа реда, дава думата, закрива разискванията, поставя въпросите на гласуване и обявява резултатите от гласуването и разпределя на комисиите всички съобщения от тяхната компетентност.

3.   Председателят [на Парламента] не може да взема думата по време на разискванията, освен за да обобщи даден въпрос или да призове изказващия се да се придържа към темата; ако желае да вземе участие в разискванията, той освобождава председателското място до закриване на разискванията по съответния въпрос.

[…]“.

13

Съгласно член 149 от Правилника за дейността, озаглавен „Производства пред Съда на Европейския съюз“:

„[…]

3.   Председателят [на Парламента] предявява иск от името на Парламента в съответствие с препоръката на комисията, компетентна по правните въпроси.

[…]

4.   Председателят [на Парламента], след като се консултира с комисията, компетентна по правните въпроси, представя бележки или встъпва от името на Парламента в съдебни производства.

[…]“.

14

Накрая, член 236 от Правилника за дейността, озаглавен „Прилагане на Правилника за дейността“, гласи следното:

„1.   Ако възникне съмнение относно прилагането или тълкуването на настоящия Правилник за дейността, председателят [на Парламента] може да отнесе въпроса до компетентната за неговото разглеждане комисия.

[…]“.

15

Жалбоподателят, г‑н Oriol Junqueras Vies, е бил вицепрезидент на Gobierno autonómico de Cataluña (автономно правителство на Каталония, Испания) към момента на приемането от Parlamento de Cataluña (парламент на Каталония, Испания) на Ley 19/2017 del referéndum de autodeterminación (Закон 19/2017 за референдума за самоопределяне) от 6 септември 2017 г. (DOGC № 7449A от 6 септември 2017 г., стр. 1) и на Ley 20/2017 del Parlamento de Cataluña, de transitoríedad jurídica y fundacional de la República (Закон 20/2017 на Парламента на Каталония за юридически преход и учредяване на Републиката) от 8 септември 2017 г. (DOGC № 7451A от 8 септември 2017 г., стр. 1), както и на провеждането на референдума за самоопределяне от 1 октомври 2017 г., предвиден с първия от тези два закона, чиито разпоредби междувременно спират да се прилагат по силата на решение на Tribunal Constitucional (Конституционен съд, Испания).

16

След приемането на посочените в точка 15 по-горе закони и провеждането на референдума за самоопределяне Ministerio fiscal (Прокуратура на Испания), Abogado del Estado (Държавна правна служба, Испания) и Partido político VOX (политическа партия VOX) образуват наказателно производство срещу няколко лица, сред които и жалбоподателят, с обвинението, че същите са взели участие в процес на отделяне и че в този контекст са извършили деяния, които осъществяват три престъпни състава, а именно, първо, „бунт против установения конституционен ред“ или „бунт против действия на държавата“, второ, „неподчинение“, и трето, „присвояване на обществени средства“.

17

В досъдебната фаза на това наказателно производство на жалбоподателя е наложена мярка за неотклонение задържане под стража с определение, прието на 2 ноември 2017 г. на основание член 503 от Ley de Enjuiciamiento Criminal (Наказателнопроцесуален кодекс, Испания).

18

В хода на съдебната фаза на посоченото наказателно производство жалбоподателят се явява като кандидат в изборите за Европейски парламент, проведени на 26 май 2019 г. След приключването им той е избран за член на Парламента, както е видно от официалното обявление на изборните резултати от Junta Electoral Central (Централна избирателна комисия, Испания) в решение от 13 юни 2019 г. за „Обявяване на лицата, избрани за членове на Европейския парламент на изборите от 26 май 2019 г.“ (BOE № 142 от 14 юни 2019 г., стр. 62477) съгласно член 224, параграф 1 от Ley orgánica 5/1985 de Régimen Electoral Gineral (Устройствен закон 5/1985 за общия изборен режим) от 19 юни 1985 г. (BOE № 147 от 20 юни 1985 г., стр. 19110, наричан по-нататък „испанския изборен закон“). Впрочем, както се предвижда в същата разпоредба, с посоченото решение Централната избирателна комисия разпределя между избраните лица, в това число и жалбоподателят, местата, с които разполага Кралство Испания в Парламента.

19

С определение от 14 юни 2019 г. Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) отхвърля искането на жалбоподателя да получи специално разрешение за излизане от ареста под полицейско наблюдение, за да може да се яви пред Централната избирателна комисия и да положи клетвата за спазване на испанската конституция, както изисква член 224, параграф 2 от испанския изборен закон.

20

На 20 юни 2019 г. Централната избирателна комисия приема решение, с което констатира, че жалбоподателят не е положил въпросната клетва, и на основание член 224, параграф 2 от испанския изборен закон обявява, че мястото му в Европейския парламент е свободно и че той не може да се ползва от каквито и да било евентуални прерогативи, свързани с тази длъжност.

21

Жалбоподателят подава жалба пред Tribunal Supremo (Върховен съд) срещу определението, посочено в точка 19 по-горе, в която се позовава на имунитета по член 9 от Протокол № 7.

22

На 1 юли 2019 г. Tribunal Supremo (Върховен съд) решава да спре производството по жалбата, посочена в точка 21 по-горе, и да отправи до Съда преюдициални въпроси (дело C‑502/19, Junqueras Vies).

23

На 2 юли 2019 г. председателят на Парламента открива първата сесия на законодателния орган след изборите за Парламент, проведени на 26 май 2019 г. Жалбоподателят не участва в нея.

24

На 4 юли 2019 г. г‑жа Riba i Giner, европейски депутат, от името на жалбоподателя, иска от председателя на Парламента спешно да вземе мерки на основание член 8 от Правилника за дейността за потвърждаване на имунитета на жалбоподателя. На 22 август 2019 г. председателят на Парламента отхвърля това искане.

25

С решение от 14 октомври 2019 г. Tribunal Supremo (Върховен съд) в наказателно производство, образувано наред с други лица срещу жалбоподателя, му налага наказание тринадесет години лишаване от свобода, от една страна, и тринадесет години абсолютна нетрудоспособност, водеща до окончателната загуба на всички негови публични задължения и функции, включително изборни, както и невъзможността да получи или да изпълнява нови такива, от друга страна (наричано по-нататък „решението от 14 октомври 2019 г. на Tribunal Supremo“).

26

С решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies (C‑502/19, EU:C:2019:1115), Съдът постановява, че лице, което е било официално обявено за избрано за член на Парламента, докато му е била наложена мярка за неотклонение задържане под стража в наказателно производство за тежки престъпления, но на което не е разрешено да изпълни определени изисквания, предвидени във вътрешното право във връзка с обявяването му за избрано, нито да се яви в Европейския парламент, за да участва в първата му сесия, трябва да се счита за ползващо се с имунитет съгласно член 9, втора алинея от Протокол № 7. Съдът уточнява, че този имунитет предполага да се снеме наложената на съответното лице мярка за неотклонение задържане под стража, за да може то да се яви в Парламента и да изпълни там необходимите формалности. Освен това Съдът постановява, че ако компетентната национална юрисдикция счита, че тази мярка следва да продължи да действа и след като това лице е придобило качеството на член на Европейския парламент, тя трябва във възможно най-кратък срок да поиска от Парламента да снеме посочения имунитет на основание член 9, трета алинея от същия протокол. Накрая, Съдът приема, че запитващата юрисдикция следва да прецени последиците от имунитетите, от които би се ползвало съответното лице в евентуални други производства, при спазване на правото на Европейския съюз, и по-специално на принципа на лоялно сътрудничество, посочен в член 4, параграф 3, първа алинея ДЕС (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies, C‑502/19, EU:C:2019:1115, т. 87 и 90—93).

27

На 20 декември 2019 г. г‑жа Riba i Giner, европейски депутат, подава от името на жалбоподателя ново искане до председателя на Парламента за спешно приемане на мерки, на основание член 8 от Правилника за дейността, за потвърждаване на имунитета на жалбоподателя (наричано по-нататък „искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г.“).

28

С решение от 3 януари 2020 г. Централната избирателна комисия обявява жалбоподателя за неизбираем поради осъждането му на лишаване от свобода с решение от 14 октомври 2019 г. на Tribunal Supremo (наричано по-нататък „решението от 3 януари 2020 г. на Централната избирателна комисия“). Жалбоподателят подава жалба срещу това решение пред Tribunal Supremo (Върховен съд), като иска спиране на изпълнението му.

29

С определение от 9 януари 2020 г. Tribunal Supremo (Върховен съд) се произнася по последиците на решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies (C‑502/19, EU:C:2019:1115), по отношение на образуваното срещу жалбоподателя наказателно производство (наричано по-нататък „определението от 9 януари 2020 г. на Tribunal Supremo“). Той приема по същество, че вследствие на това решение не следва да отправя до Парламента искане за снемане на имунитета, от който се ползвал жалбоподателят в качеството си на европейски депутат, по-специално поради това че, когато жалбоподателят е бил обявен за избран, образуваното срещу него наказателно производство е приключило и разискванията са започнали. Така, доколкото жалбоподателят е получил качеството на член на ЕП към момента, в който наказателното производство вече е било във фазата на постановяване на присъдата, той не можел да се позове на имунитет, за да попречи на продължаването на това производство. В диспозитива на посоченото определение Tribunal Supremo (Върховен съд) приема по-специално че не следва да се разрешава придвижването на жалбоподателя до седалището на Парламента и освобождаването му от задържането, нито да се обяви недействителността на решението от 14 октомври 2019 г. на Tribunal Supremo, нито да се отправи искане за снемане на имунитета до Парламента. Той решава също да съобщи това определение на Централната избирателна комисия и на Парламента. Освен това същия ден тази юрисдикция решава да разгледа молбата за спиране на изпълнението на решението от 3 януари 2020 г. на Централната избирателна комисия по реда на обикновената процедура и отхвърля молбите на жалбоподателя за постановяване на особено спешни мерки.

30

На 10 и 13 януари 2020 г. г‑жа Riba i Giner допълва, от името на жалбоподателя, своето искане от 20 декември 2019 г. (вж. т. 27 по-горе), като иска от председателя на Парламента по-специално да откаже да обяви мястото на жалбоподателя за вакантно и като представя допълнителни документи.

31

В пленарното заседание от 13 януари 2020 г. председателят на Парламента съобщава, че след постановяването на решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies (C‑502/19, EU:C:2019:1115), Парламентът взема предвид избора на жалбоподателя в Парламента, считано от 2 юли 2019 г. Освен това той обявява, че след решението на Централната избирателна комисия от 3 януари 2020 г. и определението на Tribunal Supremo от 9 януари 2020 г. Парламентът констатира, че мястото на жалбоподателя е вакантно, считано от 3 януари 2020 г. (наричана по-нататък „констатацията от 13 януари 2020 г.“).

32

Жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд на 17 януари 2020 г.

33

Освен това с две отделни молби, подадени същия ден в секретариата на Общия съд, жалбоподателят прави, от една страна, искане за допускане на обезпечение, регистрирано под номер T‑24/20 R, и от друга страна, искане делото да бъде разгледано по реда на бързото производство съгласно членове 151—155 от Процедурния правилник на Общия съд.

34

С определение от 3 март 2020 г., Junqueras i Vies/Парламент (T‑24/20 R, непубликувано, EU:T:2020:78), заместник‑председателят на Общия съд отхвърля молбата за допускане на обезпечение и не се произнася по съдебните разноски. Срещу това определение е подадена жалба пред Съда на 13 май 2020 г., заведена под номер C‑201/20 P (R).

35

На 4 февруари 2020 г. Парламентът посочва, че няма да представя становище по искането за разглеждане по реда на бързото производство.

36

На 13 февруари 2020 г. шести състав на Общия съд решава да уважи искането за разглеждане на делото по реда на бързото производство. Страните са уведомени за това решение същия ден.

37

С отделна молба, подадена в секретариата на Общия съд на 2 март 2020 г., Парламентът повдига възражение за недопустимост съгласно член 130, параграф 1 от Процедурния правилник.

38

С акт, депозиран в секретариата на Общия съд на 18 март 2020 г., жалбоподателят представя становище по възражението за недопустимост.

39

Жалбоподателят моли Общия съд:

40

Жалбоподателят иска също от Общия съд да предприеме процесуално-организационни действия, по същество, за да покани Парламента и неговия председател да представят, първо, оригинала или заверено копие от преписките относно констатацията от 13 януари 2020 г. и относно искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. (включително евентуалните правни доклади и документи от всякакво естество), или ако няма такива — удостоверение за несъществуването на такива преписки, и второ, уведомленията за решението от 3 януари 2020 г. на Централната избирателна комисия и за определението от 9 януари 2020 г. на Tribunal Supremo.

41

Парламентът моли Общия съд:

42

На 25 март 2020 г. Кралство Испания подава в секретариата на Общия съд молба за встъпване в настоящото производство в подкрепа на исканията на Парламента.

43

С писмо от 21 юли 2020 г. Общият съд отправя въпроси до страните в рамките на процесуално-организационните действия на основание член 89, параграф 3, буква а) от Процедурния правилник, на които страните отговарят на 31 август 2020 г., тоест в определения срок.

44

В отговора си от 31 август 2020 г. на писмените въпроси на Общия съд жалбоподателят иска при условията на евентуалност Общият съд да се произнесе по възражението за недопустимост с решението по същество.

45

С определение от 8 октомври 2020 г., Junqueras i Vies/Парламент (C‑201/20 P (R), непубликувано, EU:C:2020:818), заместник-председателят на Съда отхвърля жалбата срещу определението от 3 март 2020 г., Junqueras i Vies/Парламент (T‑24/20 R, непубликувано, EU:T:2020:78), и по същество осъжда жалбоподателя да заплати съдебните разноски, свързани с производството по обжалване.

46

По силата на член 130, параграфи 1 и 7 от Процедурния правилник по искане на ответника Общият съд може да се произнесе по недопустимостта или липсата на компетентност, без да разглежда спора по същество. Тъй като в настоящия случай Парламентът е поискал произнасяне по недопустимостта, Общият съд, като приема, че делото е достатъчно изяснено от доказателствата по преписката, решава да се произнесе по това искане, без да провежда докрай производството.

47

Парламентът твърди, че жалбата е недопустима, тъй като констатацията от 13 януари 2020 г., от една страна, и твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г., от друга страна, не са актове с неблагоприятни последици, които могат да бъдат предмет на жалба за отмяна по смисъла на член 263 ДФЕС.

48

Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика за обжалваеми актове по смисъла на член 263 ДФЕС се считат актовете, приети от институциите, независимо от тяхното естество или форма, които имат за цел да породят задължителни правни последици от естество да засегнат интересите на жалбоподателя, като изменят съществено неговото правно положение (решения от 11 ноември 1981 г., IBM/Комисия, 60/81, EU:C:1981:264, т. 9 и от 26 януари 2010 г.,Internationaler Hilfsfonds/Комисия, C‑362/08 P, EU:C:2010:40, т. 51; вж. също решение от 25 октомври 2017 г., Румъния/Комисия, C‑599/15 P, EU:C:2017:801, т. 47 и цитираната съдебна практика).

49

За да се определи дали обжалваният акт поражда такива последици, следва да се съобрази същността на акта и въпросните последици да се преценят с оглед на обективни критерии като съдържанието на акта, като евентуално се държи сметка и за контекста на приемането му и правомощията на издалата го институция на Съюза (вж. решениe от 20 февруари 2018 г., Белгия/Комисия, C‑16/16 P, EU:C:2018:79, т. 32 и цитираната съдебна практика).

50

Съгласно съдебната практика не само подготвителните актове не подлежат на предвидения в член 263 ДФЕС съдебен контрол, но и всеки акт, който не произвежда задължителни правни последици, каквито са потвърдителните актове и чисто изпълнителните актове, обикновените препоръки и становища, както и по принцип вътрешните инструкции (вж. определение от 14 май 2012 г., Sepracor Pharmaceuticals (Ireland)/Комисия, C‑477/11 P, EU:C:2012:292, т. 52 и цитираната съдебна практика). Освен това е прието, че акт с чисто уведомителен характер не би могъл да засегне интересите на адресата, нито да промени правното му положение в сравнение с това преди получаването на посочения акт (вж. решение от 11 декември 2012 г., Sina Bank/Съвет, T‑15/11, EU:T:2012:661, т. 30 и цитираната съдебна практика).

51

От съдебната практика следва също, че отговорът на институция на Съюза по отправено до нея искане не представлява непременно решение по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС, като по този начин предоставя на адресата на този отговор възможността да подаде жалба за отмяна (определения от 27 януари 1993 г., Miethke/Парламент, C‑25/92, EU:C:1993:32, т. 10, от 11 декември 1998 г., Scottish Soft Fruit Growers/Комисия, T‑22/98, EU:T:1998:286, т. 34 и от 5 септември 2012 г., Farage/Парламент и Buzek, T‑564/11, непубликувано, EU:T:2012:403, т. 27).

52

Накрая, от съдебната практика следва, че когато решение на институция на Съюза има отрицателен характер, това решение трябва да се преценява в зависимост от естеството на искането, в отговор на което е прието (решения от 8 март 1972 г., Nordgetreide/Комисия, 42/71, EU:C:1972:16, т. 5, решение от 24 ноември 1992 г., Buckl и др./Комисия, C‑15/91 и C‑108/91, EU:C:1992:454, т. 22 и от 9 октомври 2018 г., Multiconnect/Комисия, T‑884/16, непубликувано, EU:T:2018:665, т. 45). В частност, отказът е акт, който може да бъде предмет на жалба за отмяна по смисъла на член 263 ДФЕС, стига актът, който институцията е отказала да приеме, да подлежи на обжалване съгласно тази разпоредба (вж. решение от 22 октомври 1996 г., Salt Union/Комисия, T‑330/94, EU:T:1996:154, т. 32 и цитираната съдебна практика).

53

Именно в светлината на тези съображения следва да се разгледа дали представляват обжалваем акт, първо, констатацията от 13 януари 2020 г., и второ, твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г.

54

Парламентът изтъква, че констатацията от 13 януари 2020 г. не е пораждащ задължителни правни последици акт, който може да бъде предмет на жалба за отмяна по смисъла на член 263 ДФЕС, тъй като по същество вакантността на мястото на жалбоподателя произтича изключително от решение на испанските органи, прието съгласно член 6, параграф 2 от испанския изборен закон, което той бил длъжен да вземе предвид в приложение на член 13, параграф 3 от Акта за избирането и член 4, параграф 4, втора алинея от Правилника за дейността.

55

Жалбоподателят иска възражението за недопустимост да бъде отхвърлено в частта, която се отнася до жалбата срещу констатацията от 13 януари 2020 г. Всъщност жалбоподателят счита, че констатацията от 13 януари 2020 г. е породила „съществени“ правни последици. По-специално тя попречила на признаването на качеството му на член на Европейския парламент и по този начин го лишила от възможността Парламентът да откаже да снеме имунитета му. Освен това жалбоподателят изтъква по същество, че съгласно член 13, параграф 3 от Акта за избирането и член 4, параграф 7 от Правилника за дейността Парламентът е трябвало да откаже да констатира вакантността на мястото му. В това отношение жалбоподателят поддържа, че Парламентът е можел да прецени, от една страна, неспазването от Tribunal Supremo (Върховен съд) на националните производства, както и на решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies (C‑502/19, EU:C:2019:1115), и от друга страна, нарушението от Tribunal Supremo (Върховен съд) на правото на Съюза, и по-специално на член 9, втора алинея от Протокол № 7 и на принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, параграф 3 ДЕС.

56

Първо, съгласно член 5, параграф 1 ДЕС и член 13, параграф 2 ДЕС Парламентът действа в кръга на правомощията, които са му предоставени с Договорите.

57

Член 13, параграф 1 от Акта за избирането гласи, че място се овакантява, когато мандатът на член на Европейския парламент се прекрати след оставка, в случай на смърт или при отнемане на мандата. Що се отнася до последната хипотеза, член 13, параграф 3 от посочения акт предвижда, че когато законодателството на държава членка изрично предвижда възможността за отнемане на мандат на член на Европейския парламент, мандатът приключва при условията на разпоредбите на това законодателство и че компетентните национални органи информират Парламента за това.

58

Освен това от член 4, параграф 4, втора алинея от Правилника за дейността следва, че когато компетентните органи на държавите членки уведомят председателя на Парламента за прекратяването на мандата на член на ЕП вследствие на допълнителна несъвместимост, установена съгласно законодателството на държава членка в съответствие с член 7, параграф 3 от Акта за избирането, или вследствие на отнемане на мандата на члена на ЕП съгласно член 13, параграф 3 от същия акт, председателят уведомява Парламента, че мандатът на този член на ЕП е приключил на датата, съобщена от компетентните органи на държавата членка.

59

От структурата на разпоредбите, припомнени в точки 56—58 по-горе, следва, че Парламентът не разполага с никаква компетентност да контролира решението на органите на държава членка, обявяващо в приложение на националното право отнемането на мандата на член на Европейския парламент или наличието на допълнителна несъвместимост по смисъла на член 7, параграф 3 от Акта за избирането и произтичащото от това решение за освобождаване на мястото, тъй като институцията само се информира от националните органи за това вакантно място. Впрочем на пръв поглед Съдът приема това в точки 62 и 73 от определение от 8 октомври 2020 г., Junqueras i Vies/Парламент (C‑201/20 P (R), непубликувано, EU:C:2020:818).

60

Това тълкуване се подкрепя от текста на членове 8 и 12 от Акта за избирането и на член 3, параграф 3 от Правилника за дейността (вж. т. 3, 4 и 6 по-горе). Всъщност от съвместния прочит на тези разпоредби следва, че доколкото държавите членки по принцип запазват компетентността си да уреждат избирателната процедура, Парламентът няма компетентност да оспорва редовността на извършеното от държавите членки обявяване на изборните резултати или да контролира съответствието му с правото на Съюза (решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies, C‑502/19, EU:C:2019:1115, т. 69), нито да се произнася по оспорванията на валидността на мандата на новоизбраните членове на ЕП, когато те са основани на националните разпоредби, към които Актът за избирането препраща (вж. член 12 от Акта за избирането и член 3, параграф 3 от Правилника за дейността). При това положение, като се има предвид препращането към разпоредбите на националното законодателство, направено в член 13, параграф 3 от Акта за избирането, следва да се приеме, че Парламентът не разполага и с компетентност да се произнася по оспорванията във връзка с вакантността на мястото на член на Европейския парламент, когато тя е резултат от изрично предвиденото в това законодателство отнемане на изборния мандат (вж. по аналогия решение от 7 юли 2005 г., Le Pen/Парламент, C‑208/03 P, EU:C:2005:429, т. 51).

61

Второ, в решение от 7 юли 2005 г., Le Pen/Парламент (C‑208/03 P, EU:C:2005:429), Съдът постановява, че член 12, параграф 2, първа алинея от първоначалния текст на Акта за избиране, понастоящем член 13, параграф 3 от същия, ясно е подчертавал пълната липса на свобода на преценка на Парламента, тъй като в особената хипотеза, посочена в тази разпоредба, неговата роля не се състои в това да констатира вакантността на мястото на член на Европейския парламент, а просто да вземе предвид тази вакантност, която вече е била констатирана от националните органи. Съдът уточнява също, че в останалите хипотези, свързани по-специално с подаване на оставка или смърт на един от неговите членове, Парламентът има по-активна роля, тъй като сам констатира вакантността на мястото и информира съответната държава членка за това (решение от 7 юли 2005 г., Le Pen/Парламент, C‑208/03 P, EU:C:2005:429, т. 50).

62

Така в решение от 7 юли 2005 г., Le Pen/Парламент (C‑208/03 P, EU:C:2005:429), Съдът потвърждава решение от 10 април 2003 г., Le Pen/Парламент (T‑353/00, EU:T:2003:112), в което в точки 90—97 Общият съд е постановил по същество, че вземането предвид от Парламента на вакантността на мястото на европейски депутат в приложение на националните разпоредби на основание член 12, параграф 2, първа алинея от първоначалния вариант на Акта за избиране не е подлежащ на обжалване акт, тъй като не е предназначен да породи собствени правни последици.

63

Трето, следва да се припомни, че член 13, параграф 3 от Акта за избирането заменя член 12, параграф 2, първа алинея от първоначалния текст на същия акт, който е гласял, че „[к]огато вакантността произтича от прилагането на действащите национални разпоредби в дадена държава членка, тя уведомява за това [Парламента], който взема предвид тази вакантност [неофициален превод]“.

64

Член 13, параграф 3 от Акта за избирането обаче само изяснява тази разпоредба, без да променя нейната същност. Така, от една страна, в член 13, параграф 3 от този акт се уточнява, че мандатът на член на ЕП изтича в приложение на националното законодателство, което изрично установява отнемането на този мандат, и от друга страна, се премахва позоваването на „вземането предвид“ от Парламента на съобщената от националните органи вакантност, когато тя попада в посочената в този член хипотеза.

65

Посочените в точка 64 по-горе изменения потвърждават, че когато вакантността на място на член на ЕП произтича от отнемането на мандата му, направено в приложение на националното законодателство, Парламентът все още не разполага с никакво правомощие да контролира решението на националните органи, с което се констатира тази вакантност или да откаже да я вземе предвид (вж. съдебната практика, цитирана в т. 61 по-горе).

66

При това положение тълкуването на член 12, параграф 2, първа алинея от първоначалната редакция на Акта за избирането, възприето от Съда в решение от 7 юли 2005 г., Le Pen/Парламент (C‑208/03 P, EU:C:2005:429, т. 50), и потвърдено по същество с решение от 30 април 2009 г., Италия и Donnici/Парламент (C‑393/07 и C‑9/08, EU:C:2009:275, т. 55), продължава да е релевантно по отношение на член 13, параграф 3 от Акта за избирането.

67

От изложените по-горе съображения следва, че жалбоподателят неправилно твърди, че с оглед на решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies (C‑502/19, EU:C:2019:1115), и на неспазването му от Tribunal Supremo (Върховен съд) Парламентът е можел да констатира, че неговото място не е вакантно.

68

Освен това в случая от преписката по делото не е видно Парламентът да е упражнявал какъвто и да било контрол върху решението от 3 януари 2020 г. на Централната избирателна комисия и върху определението от 9 януари 2020 г. на Tribunal Supremo, които са в основата на освобождаването на мястото на жалбоподателя. Така, макар по време на пленарното заседание от 13 януари 2020 г. председателят на Парламента да е обявил, че Парламентът „констатира“, че мястото на жалбоподателя е вакантно, следва да се приеме, че той се е ограничил по същество да уведоми институцията за тази вакантност, както предвижда член 4, параграф 4, втора алинея от Правилника за дейността.

69

От това следва, че в случая мерките, произвели задължителни правни последици, които могат да засегнат правното положение на жалбоподателя, са решението от 3 януари 2020 г. на Централната избирателна комисия и определението от 9 януари 2020 г. на Tribunal Supremo, които от своя страна извеждат последиците от решението от 14 октомври 2019 г. на Tribunal Supremo, с което на жалбоподателя са наложени наказанията тринадесет години лишаване от свобода, от една страна, и тринадесет години абсолютна нетрудоспособност, водеща до окончателната загуба на всички негови публични задължения, от друга страна.

70

Всъщност от решението от 3 януари 2020 г. на Централната избирателна комисия е видно, че осъждането на жалбоподателя на лишаване от свобода с окончателно съдебно решение води по силата на правото до загуба на мандата му на депутат, тъй като той попада под действието на клаузата за неизбираемост, предвидена в член 6, параграф 2, буква а) от испанския изборен закон във връзка с член 6, параграф 4 от този закон, при това в съответствие с припомнената в това решение конституционна съдебна практика.

71

По този начин на пленарното заседание от 13 януари 2020 г. председателят на Парламента само е информирал институцията за вече съществуващо правно положение, произтичащо изключително от припомнените в точка 69 по-горе решения на испанските власти (вж. в този смисъл решение от 7 юли 2005 г., Le Pen/Парламент, C‑208/03 P, EU:C:2005:429, т. 49).

72

Съгласно обаче постоянната съдебна практика акт с уведомителен характер не би могъл да засегне интересите на адресат, нито да измени правното положение на същия спрямо положението, предшестващо получаването на посочения акт (вж. определения от 4 октомври 2007 г., Финландия/Комисия, C‑457/06 P, непубликувано, EU:C:2007:582, т. 36 и цитираната съдебна практика; от 12 юни 2019 г., Durand и др./Парламент, T‑702/18, непубликувано, EU:T:2019:408, т. 34 и цитираната съдебна практика, и решение от 8 юли 2020 г., Neda Industrial Group/Съвет, T‑490/18, непубликувано, EU:T:2020:318, т. 46 и цитираната съдебна практика).

73

С оглед на всички изложени по-горе съображения следва да се заключи, че констатацията от 13 януари 2020 г. е акт с чисто уведомителен характер, чиито правни последици не се различават от произтичащите от решенията, припомнени в точка 69 по-горе, и следователно не подлежи на обжалване по силата на член 263 ДФЕС.

74

Доводите на жалбоподателя не опровергават този извод.

75

Жалбоподателят изтъква по същество, че предоставеното на Парламента с член 4, параграф 7 от Правилника за дейността правомощие да откаже да обяви мястото на депутат за свободно при наличие на фактическа грешка, се прилага и към хипотезите на отмяна и несъвместимост, посочени в член 4, параграф 4 от този правилник. Така в приложение на член 4, параграф 7 от посочения правилник Парламентът е трябвало да откаже да обяви за свободно неговото депутатско място, тъй като той е можел пряко да прецени нарушението на правото на Съюза и липсата на спиране на националните производства от Tribunal Supremo (Върховен съд).

76

Член 4, параграф 7 от Правилника за дейността позволява по-специално на Парламента да откаже да обяви за свободно мястото на европейски депутат, в случай че „прекратяването на мандата [на члена на ЕП] се дължи на фактическа грешка или на опорочено съгласие“.

77

От съдебната практика следва, че в съответствие с принципа за йерархия на нормативните актове разпоредба от Правилника за дейността не може да позволи дерогиране от разпоредбите на Акта за избирането и да предостави на Парламента или на неговия председател по-широка компетентност от тази, която притежават по силата на този акт (решение от 30 април 2009 г., Италия и Donnici/Парламент, C‑393/07, непубликувано, EU:C:2009:275, т. 48, вж. също определение от 13 януари 2009 г., Occhetto и Парламент/Donnici, C‑512/07 P (R) и C‑15/08 P (R), EU:C:2009:3, т. 45 и цитираната съдебна практика).

78

В случая Актът за избирането не предоставя на Парламента или на неговия председател правомощие да контролира отнемането на мандата на член на ЕП в приложение на националното законодателство или да попречи това отнемане да породи последиците си в съответствие с това законодателство (вж. т. 56—66 по-горе).

79

Така всяко тълкуване на член 4, параграф 7 от Правилника за дейността, състоящо се в признаване на такова правомощие на Парламента, би било в разрез с Акта за избирането и би нарушило принципа за йерархия на нормите, споменат в точка 77 по-горе.

80

Във всеки случай, от една страна, трябва да се констатира, че текстът на член 4, параграф 7 от Правилника за дейността не се отнася изрично до хипотезата, в която свободното място е резултат от отмяната на мандата на член на Европейския парламент по силата на националното право.

81

От друга страна, от член 4 от Правилника за дейността следва, че правомощията на Парламента или на неговия председател се различават в зависимост от мотивите, които са в основата на вакантността на депутатското място. По-специално от текста на тази разпоредба следва, че Парламентът „обявява“ вакантността в случай на оставка на член на ЕП (член 4, параграф 2, втора алинея от Правилника за дейността) и „[констатира]“ вакантността в случай на назначаване или избор на член на ЕП на една от функциите, несъвместими с качеството на европейски депутат, изброени в член 7, параграфи 1 и 2 от Акта за избирането (член 4, параграф 4, първа алинея от Правилника за дейността), докато той няма никаква активна роля, в случай че вакантността на мястото произтича от националното право, тоест при „отнемане на мандата“ или „допълнителна несъвместимост“ по смисъла на член 7, параграф 3, първа алинея от Акта за избирането (член 4, параграф 4, втора алинея от Правилника за дейността). Всъщност в последния случай Парламентът просто бива уведомен от своя председател за това, че мандатът на члена на ЕП е прекратен (вж. т. 58 по-горе).

82

Така, противно на твърдяното от жалбоподателя, от буквалното, телеологичното и систематичното тълкуване на член 4 от Правилника за дейността следва, че Парламентът може да проверява или да откаже да вземе предвид освобождаването на мястото на европейски депутат в приложение на параграф 7 от тази разпоредба само ако преди това разполага с правомощието да се намеси в процедурата относно това освобождаване на мястото, тоест единствено в случаите, в които трябва да „обяви“ оставката на член на ЕП на основание член 4, параграф 2, втора алинея от Правилника за дейността или да „[констатира]“ освобождаването на мястото на основание член 4, параграф 4, първа алинея от този правилник (вж. т. 81 по-горе).

83

Нещо повече, трябва да се констатира, че жалбоподателят е искал Парламентът да констатира нарушението на правото на Съюза и незачитането на националните производства от Tribunal Supremo (Върховен съд) (вж. т. 55 и 75 по-горе), което би надхвърлило контрола за наличие на фактическа грешка или опорочено съгласие (вж. в този смисъл определение от 8 октомври 2020 г., Junqueras i Vies/Парламент, C‑201/20 P(R), непубликувано, EU:C:2020:818, т. 72 и 73).

84

Впрочем проверката дали националните органи са спазили предвидените в националното право и в правото на Съюза производства не е от компетентността на Парламента, а от компетентността на испанските юрисдикции и евентуално на Съда, когато последният е сезиран с иск за установяване на неизпълнение на задължения на основание член 258 ДФЕС (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 10 април 2003 г., Le Pen/Парламент, T‑353/00, EU:T:2003:112, т. 91).

85

С оглед на гореизложеното жалбоподателят няма основание да твърди, че председателят на Парламента е можел и е трябвало да откаже да „[констатира]“ освобождаването на неговото място на основание член 4, параграф 7 от Правилника за дейността.

86

Ето защо доводът на жалбоподателите трябва да се отхвърли.

87

Жалбоподателят твърди по същество, че допустимостта на настоящата жалба трябва да се преценява в светлината на основните права, закрепени в член 39, параграфи 1 и 2 и в член 41, параграфи 1 и 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

88

Впрочем съгласно член 6, параграф 1, втора алинея ДЕС разпоредбите на Хартата не разширяват по никакъв начин определените в Договорите области на компетентност на Съюза. По същия начин съгласно член 51, параграф 2 от Хартата тя не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите (вж. определение от 8 октомври 2020 г., Junqueras i Vies/Парламент, C‑201/20 P(R), непубликувано, EU:C:2020:818, т. 82 и цитираната съдебна практика).

89

Освен това съдебният контрол за спазването на правния ред на Съюза се осигурява, както следва от член 19, параграф 1 ДЕС, от Съда на Европейския съюз и юрисдикциите на държавите членки. За тази цел посредством разпоредбите на членове 263 ДФЕС и 277 ДФЕС, от една страна, и член 267 ДФЕС, от друга страна, Договорът за функционирането на ЕС е създал завършена система от способи за защита и процедури, чиято цел е да осигурят контрола за законосъобразност на актовете на Съюза, като го е поверил на съда на Съюза (решение от 19 декември 2013 г., Telefónica/Комисия, C‑274/12 P, EU:C:2013:852, т. 57).

90

Освен това съгласно припомнената в точка 48 по-горе постоянна съдебна практика жалбата за отмяна по член 263 ДФЕС може да бъде подадена срещу всички приети от институциите актове, независимо от естеството и формата им, които целят да произведат задължителни правни последици от естество да засегнат интересите на жалбоподателя, като изменят съществено правното му положение.

91

От това следва, че разпоредбите на Хартата нямат за предмет, както впрочем жалбоподателят не поддържа, да изменят предвидената в Договорите система на съдебен контрол, и по-конкретно правилата относно допустимостта на жалбите, подадени пряко пред юрисдикцията на Съюза (вж. по аналогия решение от 3 октомври 2013 г., Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет, C‑583/11 P, EU:C:2013:625, т. 97).

92

При това положение доводът на жалбоподателя трябва да се отхвърли, както вследствие на неговото твърдение, като неотносимо, че разрешението, възприето в решения от 7 юли 2005 г., Le Pen/Парламент (C‑208/03 P, EU:C:2005:429), и от 30 април 2009 г., Италия и Donnici/Парламент (C‑393/07 и C‑9/08, EU:C:2009:275), не било приложимо в настоящия случай, тъй като тези решения били постановени преди влизането в сила на Договора от Лисабон и на Хартата.

93

Накрая, в случай че жалбоподателят иска да изтъкне, че твърдяното нарушение от страна на Парламента на правото на глас и на избираемост, както и на правото на добра администрация, закрепени съответно в членове 39 и 41 от Хартата, би направило допустима жалбата срещу констатацията от 13 януари 2020 г., следва да се приеме, че това евентуално нарушение е въпрос, който се отнася до проверката на материалната законосъобразност на тази констатация и следователно изобщо не е релевантен за преценката на допустимостта на настоящата жалба. При това положение при всички случаи този довод трябва да се отхвърли като неотносим.

94

Жалбоподателят поддържа, че жалбата срещу констатацията от 13 януари 2020 г. е допустима, тъй като е свързана с твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. и следователно поражда последици, различни от произтичащите от простото прилагане на предвидено в националното право правно положение.

95

Най-напред, както правилно посочва Парламентът, процедурите, довели до констатацията от 13 януари 2020 г. и до твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г., са отделни и независими една от друга. Освен това тези процедури се уреждат от различни разпоредби, а именно, първата, от член 13, параграф 3 от Акта за избирането и член 4, параграф 4, втора алинея от Правилника за дейността, а втората — от член 8 от същия правилник.

96

По-нататък, от точки 56—70 по-горе следва, че освобождаването на мястото на жалбоподателя, за което испанските органи са уведомили председателя на Парламента в съответствие с член 13, параграф 3 от Акта за избирането, е резултат от прилагането на испанското законодателство.

97

Освен това следва да се припомни, че разпоредба от Правилника за дейността не може да позволи дерогиране от разпоредбите на Акта за избирането (вж. т. 77 по-горе). Така в случая обстоятелството, че председателят на Парламента е бил сезиран с искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. на основание член 8 от Правилника за дейността, не може да предостави правомощие на Парламента или на неговия председател да попречи на освобождаването на депутатското място на жалбоподателя, произтичащо от прилагането на испанското законодателство, да породи своите последици.

98

Накрая и при всички случаи Парламентът основателно поддържа, че допустимостта на искането за отмяна на констатацията от 13 януари 2020 г. не може да зависи от обстоятелството, че законосъобразността на друго решение също е била оспорена в същата жалба.

99

При това положение доводът на жалбоподателя трябва да се отхвърли.

100

С оглед на всички изложени по-горе съображения исканията, насочени срещу констатацията от 13 януари 2020 г., следва да се отхвърлят като недопустими.

101

Парламентът твърди, че искането за отмяна е недопустимо, доколкото се отнася до отхвърлянето на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. В това отношение по същество той изтъква, че това искане е насочено срещу несъществуващ акт и при всички случаи, че твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. не поражда задължителни правни последици и следователно не е обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС.

102

Жалбоподателят иска възражението за недопустимост да бъде отхвърлено в частта, в която се отнася до искането срещу твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. По същество жалбоподателят твърди, че този акт съществува и че става въпрос за обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС, тъй като поражда съществени отрицателни последици върху правното му положение. По-специално жалбоподателят счита, че като е отхвърлил искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. председателят на Парламента е отказал да признае качеството му на европейски депутат и следователно му попречил, от една страна, да изпълнява функциите си на депутат, и от друга страна, да се позове на това качество пред испанските съдилища.

103

В случая, от една страна, от преписката по делото не е видно искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. да е било изрично отхвърлено от председателя на Парламента. Впрочем жалбоподателят признава, че единствената реакция на председателя на Парламента по отношение на това искане е била „изтеклото време и отхвърлянето на [това] искане с [констатацията от 13 януари 2020 г.]“.

104

От друга страна, следва да се отбележи, че по принцип само мълчанието на институция не може да се приравни на мълчалив отказ, освен когато тази последица е изрично предвидена в разпоредба на правото на Съюза. Без да се изключва възможността при определени особени обстоятелства този принцип да не намери приложение, така че да може по изключение да се приеме, че мълчанието или бездействието на дадена институция имат стойността на мълчалив отказ, следва да се приеме, че липсата на изричен отговор на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. не представлява мълчаливо решение за отхвърляне на това искане (вж. в този смисъл решение от 9 декември 2004 г., Комисия/Greencore, C‑123/03 P, EU:C:2004:783, т. 45). Всъщност в случая не съществува нито срок, след изтичането на който да се счита, че е прието мълчаливо решение на основание член 8 от Правилника за дейността, нито изключителни обстоятелства, които да позволят да се приеме, че такова решение съществува.

105

По-специално, противно на твърдяното по същество от жалбоподателя, искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. не е било отхвърлено имплицитно с констатацията от 13 януари 2020 г., която е приета на основание член 13, параграф 3 от Акта за избирането и член 4, параграф 4, втора алинея от Правилника за дейността (вж. т. 95 по-горе), и в нея няма изрично, нито имплицитно позоваване на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г.

106

От това следва, че искането за отмяна на твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. трябва да се отхвърли като недопустимо, доколкото е насочено срещу несъществуващ акт.

107

От съображения за изчерпателност, дори да се предположи, че констатацията от 13 януари 2020 г. може да се тълкува като показваща мълчаливо отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г., жалбата срещу това мълчаливо отхвърляне при всички случаи би била недопустима, тъй като не е насочена срещу обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС.

108

Най-напред следва да се отбележи, че искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. не е искане за защита на привилегиите и имунитетите на депутат по смисъла на членове 7 и 9 от Правилника за дейността (наричано по-нататък „искането за защита на имунитета“), а искане, отправено до председателя на Парламента на основание член 8 от посочения правилник, целящо той спешно да поеме инициатива за потвърждаване на имунитета, от който жалбоподателят се ползва в качеството си на европейски депутат.

109

От член 8, параграф 1 от Правилника за дейността следва, от една страна, че председателят на Парламента се сезира служебно с въпроса дали да поеме инициатива за потвърждаване на привилегиите и имунитетите на член на ЕП в случай на задържане или ограничаване на свободата му на придвижване в явно нарушение на неговите привилегии и имунитети, тъй като тази разпоредба не предвижда възможност за европейски депутат да сезира председателя на Парламента с искане в този смисъл. От друга страна, съгласно тази разпоредба председателят на Парламента „може“ като неотложна мярка да поеме инициатива за потвърждаване на имунитета на член на Европейския парламент.

110

Така от текста на член 8, параграф 1 от Правилника за дейността следва, че председателят на Парламента изобщо не е длъжен да поеме инициатива за потвърждаване на имунитета на европейски депутат и че той разполага с дискреционна власт в това отношение, дори когато този депутат е задържан или лишен от свободата си на придвижване в явно нарушение на неговите привилегии и имунитети.

111

Тази дискреционна власт се потвърждава от липсата на процесуални права на членовете на Европейския парламент в рамките на процедурата по член 8 от Правилника за дейността, докато те изрично разполагат с такива права в рамките на процедурата, уредена в членове 7 и 9 от този правилник. В това отношение следва да се отбележи, че съгласно член 9, параграф 1 от Правилника за дейността председателят на Парламента е длъжен да разгледа искане за защита на имунитета, което му е отправено от действащ или бивш член на Парламента, и следователно да го обяви на пленарно заседание и да го отнесе за разглеждане от компетентната парламентарна комисия. Освен това съгласно член 9, параграф 6 от този правилник на съответния европейски депутат се дава право да бъде изслушан и той може да представя всякакви документи или други писмени доказателства, за които счита, че имат отношение към случая. Нещо повече, член 9, параграф 10 от същия правилник задължава председателя на Парламента да му съобщи незабавно приетото от институцията решение. Накрая, член 7, параграф 5 от Правилника за дейността гласи, че в случаите, в които е взето решение да не се защитават привилегиите и имунитетите на даден член на ЕП, последният по изключение може да отправи искане за преразглеждане на решението, като представи нови доказателства в съответствие с член 9, параграф 1 от този правилник.

112

Противно на това, което жалбоподателят твърди по същество, обстоятелството, че той разполага с процесуални права по силата на член 41 от Хартата, не опровергава констатацията в точка 111 по-горе, че член 8 от Правилника за дейността не предоставя такива права на членовете на Европейския парламент.

113

С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че дискреционната власт, предоставена на председателя на Парламента с член 8 от Правилника за дейността, изключва правото на жалбоподателя да изисква от него вземането като неотложна мярка на инициатива за потвърждаване на неговия имунитет (вж. в този смисъл определение от 24 ноември 2016 г.,Petraitis/Комисия, C‑137/16 P, непубликувано, EU:C:2016:904, т. 22 и цитираната съдебна практика; решение от 9 септември 2015 г., SV Capital/ABE, T‑660/14, EU:T:2015:608, т. 47 и 48 и определение от 23 януари 2019 г., MLPS/Комисия, T‑304/18, непубликувано, EU:T:2019:34, т. 16).

114

От това следва, че твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. не може да се разглежда като акт, който произвежда задължителни правни последици от естество да засегнат интересите на жалбоподателя, като изменят съществено правното му положение. Следователно то не представлява обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС.

115

При това положение следва да се отхвърлят доводите на жалбоподателя, с които той цели да докаже, че председателят на Парламента е бил длъжен спешно да поеме инициатива по смисъла на член 8 от Правилника за дейността и в този контекст да приеме множество мерки спрямо испанските власти.

116

На първо място, следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че по същество от решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies (C‑502/19, EU:C:2019:1115), следва, от една страна, че председателят на Парламента бил принуден да предприеме инициатива по смисъла на член 8 от Правилника за дейността, за да защити имунитета, от който той се ползва на основание член 9, втора алинея от Протокол № 7, и от друга страна, че тази инициатива обвързва националните органи. В това отношение е достатъчно да се констатира, че в посоченото по-горе решение Съдът по никакъв начин не тълкува, нито дори споменава член 8 от Правилника за дейността, а само припомня задълженията на националните органи в приложение по-специално на член 9 от Протокол № 7 (вж. т. 26 по-горе).

117

На второ място, следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че по същество членовете на Европейския парламент, които са задържани или лишени от свободата им на придвижване в явно нарушение на техните привилегии и имунитети, имат право да изискват от председателя на Парламента да предприеме инициатива на основание член 8 от Правилника за дейността, тъй като този член им предоставя субективно право Парламентът да действа в защита на имунитетите, с които те разполагат по силата на членове 8 и 9 от Протокол № 7.

118

В това отношение е достатъчно да се отбележи, че не разпоредбите на Правилника на дейността, а именно членове 8 и 9 от Протокол № 7 пораждат субективните права за европейските депутати (вж. в този смисъл решения от 15 октомври 2008 г., Mote/Парламент, T‑345/05, EU:T:2008:440, т. 28 и от 17 януари 2013 г., Gollnisch/Парламент, T‑346/11 и T‑347/11, EU:T:2013:23, т. 58).

119

Освен това следва да се отхвърли като неотносимо твърдението на жалбоподателя, че имунитетът по членове 8 и 9 от Протокол № 7 е част от правото на глас и на избираемост, закрепено в член 39 от Хартата, чието нарушение може да се изтъкне срещу председателя на Парламента в съответствие с член 51 от тази харта и чието зачитане Общият съд трябва да изисква в съответствие с правото на ефективна съдебна защита по член 47 от Хартата. Всъщност това твърдение се отнася до законосъобразността по същество на твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. и не е релевантно за целите на установяването на допустимостта на настоящата жалба.

120

На трето място, следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че инициатива на председателя на Парламента, приета на основание член 8 от Правилника за дейността, има за последица да задължи испанските органи да установят задължението си да спазват, от една страна, имунитетите, признати на европейските депутати, както и интегритета на Парламента, и от друга страна, правото на Съюза, и по-специално принципа на лоялно сътрудничество.

121

Най-напред, задължението на испанските власти да спазват имунитетите, от които се ползват европейските депутати по силата на членове 8 и 9 от Протокол № 7, произтича пряко от придобиването на качеството на европейски депутат (вж. в този смисъл решение от19 декември 2019 г., Junqueras Vies, C‑502/19, EU:C:2019:1115, т. 81), а не от инициатива, която председателят на Парламента евентуално решава да предприеме на основание член 8 от Правилника за дейността.

122

По-нататък, член 8 от Правилника за дейността използва термина „инициатива“, а не термина „решение“, като последният е използван в член 9 от този правилник, който урежда процедурата, започната по искане за защита на имунитет или искане за снемане на имунитет. Така самият текст на член 8 от Правилника за дейността свидетелства за необвързващия характер на инициативите за неотложни действия, евентуално взети от председателя на Парламента по отношение на националните органи, които са адресати на същите.

123

В това отношение в отговор на поставен от Общия съд въпрос Парламентът посочва, че действията, които председателят може да предприеме на основание член 8 от Правилника за дейността, могат да имат различни форми, като например писмо, с което последният привлича вниманието на националните органи върху положението на съответния депутат, или телефонно обаждане в този смисъл.

124

Накрая, в случай че председателят на Парламента реши да поеме такава инициатива, нито една разпоредба на Протокол № 7, от Акта за избирането или от Правилника за дейността не предвижда, че националните органи са длъжни да предприемат действия по нея, като в това отношение се уточнява, че при всички случаи е изключено да може да се установи каквото и да било задължение в тежест на държавите членки единствено на основание член 8 от Правилника за дейността (вж. в този смисъл решение от 17 януари 2013 г., Gollnisch/Парламент, T‑346/11 и T‑347/11, EU:T:2013:23, т. 137).

125

От това следва, че инициативите, които председателят на Парламента може да предприеме на основание член 8 от Правилника за дейността, са само становища, които нямат задължителен характер по отношение на националните органи, до които са адресирани (вж. съдебната практика, цитирана в т. 50 по-горе).

126

С оглед на гореизложеното следва да се отхвърли и доводът на жалбоподателя, че по същество от решение от 17 януари 2013 г., Gollnisch/Парламент (T‑346/11 и T‑347/11, EU:T:2013:23), следва, че при липсата на искане за снемане на имунитета на заинтересован европейски депутат националните органи са обвързани от инициатива на председателя на Парламента, приета на основание член 8 от Правилника за дейността, доколкото тя цели да защити имунитета, посочен в член 9 от Протокол № 7.

127

При всички положения решение от 17 януари 2013 г., Gollnisch/Парламент (T‑346/11 и T‑347/11, EU:T:2013:23), не е релевантно в случая. От една страна, в делото, по което е постановено това решение, се разглежда искане за защита на имунитета, отправено до Парламента на основание член 9 от Правилника за дейността, а не искане председателят на Парламента спешно да поеме инициатива на основание член 8 от този правилник. От друга страна, в посоченото по-горе решение Общият съд само постановява, че искане за защита на имунитета става безпредметно, когато е направено искане за снемане на имунитета (решение от 17 януари 2013 г., Gollnisch/Парламент, T‑346/11 и T‑347/11, EU:T:2013:23, т. 57).

128

На четвърто място, с оглед на мотивите, изложени в точки 109—125 по-горе, следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че по същество член 3, параграф 6, член 22, член 149 и член 236, параграф 1 от Правилника за дейността, както и член 51 от Хартата задължавали председателя на Парламента да признае и защити всички права, произтичащи от качеството му на европейски депутат спрямо Парламента, поради което инициатива по смисъла на член 8 от Правилника за дейността пораждала задължителни правни последици.

129

Впрочем, от една страна, следва да се отбележи, че член 3, параграф 6, член 22, член 149 и член 236, параграф 1 от Правилника за дейността не съдържат правила, предназначени да осигурят защитата на привилегиите и имунитетите, с които се ползват европейските депутати по силата на членове 8 и 9 от Протокол № 7.

130

От друга страна, член 51 от Хартата, който задължава институциите, органите, службите и агенциите на Съюза да зачитат правата, гарантирани от този текст, в съответствие със съответните им компетенции и при спазване на границите на предоставената им с Договорите компетентност на Съюза, не може да придаде обвързващо правно действие на инициативите, предприети от председателя на Парламента на основание член 8 от Правилника за дейността, дори когато тези инициативи нямат нито за цел, нито за резултат създаването на задължения за държавите членки (вж. т. 121—125 по-горе).

131

На пето място, жалбоподателят поддържа, че тъй като в решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies (C‑502/19, EU:C:2019:1115), Съдът е постановил, че съдържанието на имунитета, предвиден в член 9, втора алинея от Протокол № 7, се определя единствено от гледна точка на правото на Съюза, жалбата срещу твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. е допустима по същество в съответствие с решение от 15 октомври 2008 г., Mote/Парламент (T‑345/05, EU:T:2008:440).

132

По делото, по което е постановено решение от 15 октомври 2008 г., Mote/Парламент (T‑345/05, EU:T:2008:440), става въпрос за решение на Парламента за снемане на имунитета на европейски депутат, което поражда задължителни правни последици, доколкото лишава автоматично съответния европейски депутат от неговия имунитет и следователно позволява на националните органи да започнат или да продължат да водят съдебни производства срещу него (решение от 15 октомври 2008 г., Mote/Парламент, T‑345/05, EU:T:2008:440, т. 29 и 30). Следователно това решение се различава от инициатива по смисъла на член 8 от Правилника за дейността, която няма никакво пряко действие върху националните съдебни производства, които могат да бъдат образувани срещу европейски депутат.

133

За изчерпателност следва да се припомни, че в точка 91 от решение от 19 декември 2019 г., Junqueras Vies (C‑502/19, EU:C:2019:1115), Съдът постановява, че съгласно член 9, трета алинея от Протокол № 7, ако компетентната национална юрисдикция счита, че мярка за задържане под стража следва да продължи да действа и след като лице е придобило качеството на член на Европейския парламент, тя трябва във възможно най-кратък срок да поиска от Парламента да снеме посочения имунитет, предоставен с втората алинея от този член (вж. т. 26 по-горе).

134

Така, в случай че председателят на Парламента поеме инициатива за потвърждаване на имунитета на европейски депутат, тя не освобождава националните органи от задължението им да поискат от Парламента да снеме имунитета на съответния депутат, което произтича пряко от член 9, трета алинея от Протокол № 7 (вж. т. 26 по-горе).

135

Ето защо доводът на жалбоподателя трябва да се отхвърли.

136

На шесто място, следва да се отхвърли като неотносим доводът на жалбоподателя, че в случая председателят на Парламента не е решил да предприеме или не инициатива по смисъла на член 8 от Правилника за дейността, а само е обявил, че не е компетентен в това отношение, тъй като той нямал качеството на европейски депутат, отказвайки по този начин да му признае това качество. Всъщност този довод цели да оспори мотива, поради който председателят на Парламента, според твърдяното, е отхвърлил искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г. и следователно не може да има отражение върху допустимостта на жалбата срещу това твърдяно отхвърляне.

137

С оглед на всичко изложено по-горе следва да се приеме, че ако председателят на Парламента беше отхвърлил искането от 20 декември 2019 г., този акт не би произвел задължителни правни последици, които могат да засегнат интересите на жалбоподателя, като изменят съществено правното му положение. Вследствие на това подобен акт не би представлявал обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС.

138

Поради това следва да се уважи повдигнатото от Парламента възражение за недопустимост и следователно жалбата да се отхвърли като недопустима, без да се разглежда спорът по същество и без да е необходимо произнасяне по искането на жалбоподателя за предприемане на процесуално-организационни действия (вж. т. 40 по-горе).

139

Съгласно член 142, параграф 2 от Процедурния правилник предметът на встъпването е отпаднал, когато жалбата бъде обявена за недопустима. Съгласно член 144, параграф 3 от този правилник, когато ответникът подаде възражение за недопустимост или за липса на компетентност по член 130, параграф 1 от посочения правилник, произнасянето по молбите за встъпване е възможно само след отхвърляне на възражението или след отлагане на произнасянето по него за решението по същество.

140

В случая, тъй като жалбата е отхвърлена като изцяло недопустима, липсва основание за произнасяне по молбата за встъпване на Кралство Испания.

141

По силата на член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

142

Тъй като жалбоподателят е загубил делото, той следва да бъде осъден и в съответствие с искането на Парламента да понесе направените от него съдебни разноски, както и съдебните разноски, направени от Парламента пред Общия съд в рамките на настоящото дело и по дело T‑24/20 R.

143

Накрая, на основание член 144, параграф 10 от Процедурния правилник Кралство Испания понася направените от него съдебни разноски във връзка с молбата си за встъпване.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (шести състав)

определи:

Правна уредба

Протокол № 7 за привилегиите и имунитетите на Европейския съюз

Актът за избирането

Правилник за дейността на Европейския парламент (2019—2024 г.)

Обстоятелствата по спора

Производството и исканията на страните

От правна страна

По допустимостта на искането за отмяна на констатацията от 13 януари 2020 г.

По довода, изведен от приложимостта на член 4, параграф 7 от Правилника за дейността в случай на отнемане на мандата на член на ЕП

По довода, изведен от това, че допустимостта на жалбата трябва да се преценява с оглед на Хартата на основните права на Европейския съюз

По довода, изведен от това, че допустимостта на исканията за отмяна на констатацията от 13 януари 2020 г. била свързана с отхвърлянето на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г.

По допустимостта на искането за отмяна на твърдяното отхвърляне на искането на г‑жа Riba i Giner от 20 декември 2019 г.

По молбата за встъпване на Кралство Испания

По съдебните разноски