62021CJ0038

Този документ е извадка от уебсайта EUR-Lex.

Помощ

Нужни са ви още опции за търсене? Използвайте Разширено търсене

Документ 62021CJ0038

Помощ

Решение на Съда (голям състав) от 21 декември 2023 г.
VK и др. срещу BMW Bank GmbH и др.
Преюдициални запитвания, отправени от Landgericht Ravensburg.
Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Договор за лизинг на автомобил без задължение за закупуване — Директива 2008/48/ЕО — Член 2, параграф 2, буква г) — Понятие за договор за лизинг без задължение за закупуване на предмета на договора — Директива 2002/65/ЕО — Член 1, параграф 1 и член 2, буква б) — Понятие за договор за финансови услуги — Директива 2011/83/ЕС — Член 2, точка 6 и член 3, параграф 1 — Понятие за договор за услуга — Член 2, точка 7 — Понятие за договор от разстояние — Член 2, точка 8 — Понятие за договор извън търговския обект — Член 16, буква л) — Изключение от правото на отказ при предоставяне на услуги по отдаване под наем на автомобили — Договор за кредит с цел закупуване на автомобил — Директива 2008/48 — Член 10, параграф 2 — Изисквания относно информацията, която трябва да се съдържа в договора — Презумпция за спазване на задължението за информиране при използване на нормативно установен образец за информиране — Липса на хоризонтален директен ефект на директива — Член 14, параграф 1 — Право на отказ — Начало на срока за упражняване на правото на отказ в случай на непълна или неточна информация — Злоупотреба при упражняване на правото на отказ — Погасяване на правото на отказ — Задължение за предварително връщане на превозното средство в случай на упражнено право на отказ от свързан договор за кредит.
Съединени дела C-38/21, C-47/21 и C-232/21.

Сборник съдебна практика — общ сборник — раздел „Информация относно непубликуваните решения“

Идентификатор ECLI: ECLI:EU:C:2023:1014

Език на делото

HTML

PDF

Документ, публикуван в електронните сборници с доклади Има официален статут.

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)

21 декември 2023 година ( *1 )

„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Договор за лизинг на автомобил без задължение за закупуване — Директива 2008/48/ЕО — Член 2, параграф 2, буква г) — Понятие за договор за лизинг без задължение за закупуване на предмета на договора — Директива 2002/65/ЕО — Член 1, параграф 1 и член 2, буква б) — Понятие за договор за финансови услуги — Директива 2011/83/ЕС — Член 2, точка 6 и член 3, параграф 1 — Понятие за договор за услуга — Член 2, точка 7 — Понятие за договор от разстояние — Член 2, точка 8 — Понятие за договор извън търговския обект — Член 16, буква л) — Изключение от правото на отказ при предоставяне на услуги по отдаване под наем на автомобили — Договор за кредит с цел закупуване на автомобил — Директива 2008/48 — Член 10, параграф 2 — Изисквания относно информацията, която трябва да се съдържа в договора — Презумпция за спазване на задължението за информиране при използване на нормативно установен образец за информиране — Липса на хоризонтален директен ефект на директива — Член 14, параграф 1 — Право на отказ — Начало на срока за упражняване на правото на отказ в случай на непълна или неточна информация — Злоупотреба при упражняване на правото на отказ — Погасяване на правото на отказ — Задължение за предварително връщане на превозното средство в случай на упражнено право на отказ от свързан договор за кредит“

По съединени дела C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21

с предмет три преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург, Германия) с акт от 30 декември 2020 г., постъпил в Съда на 22 януари 2021 г., допълнен с акт от 24 август 2021 г., постъпил в Съда на 1 септември 2021 г. (дело C‑38/21), с акт от 8 януари 2021 г., постъпил в Съда на 28 януари 2021 г. (дело C‑47/21), и с акт от 19 март 2021 г., постъпил в Съда на 12 април 2021 г. (дело C‑232/21), в рамките на производства по дела

срещу

BMW Bank GmbH (C‑38/21)

F. F.

срещу

C. Bank AG (C‑47/21),

CR,

AY,

ML,

срещу

Volkswagen Bank GmbH,

Audi Bank (C‑232/21),

СЪДЪТ (голям състав),

състоящ се от: K. Lenaerts, председател, L. Bay Larsen, заместник-председател, K. Jürimäe, C. Lycourgos, E. Regan, F. Biltgen, N. Piçarra, Z. Csehi, председатели на състави, M. Safjan (докладчик), S. Rodin, P. G. Xuereb, I. Ziemele, J. Passer, D. Gratsias и M. L. Arastey Sahún, съдии,

генерален адвокат: A. M. Collins,

секретар: M. Krausenböck, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 7 септември 2022 г.,

като има предвид становищата, представени:

–	за CR, AY, ML и BQ, от M. Basun, D. Er и A. Esser, Rechtsanwälte,

–	за BMW Bank GmbH, от A. Ederle и R. Hall, Rechtsanwälte,

–	за C. Bank AG, от T. Winter, Rechtsanwalt,

–	за Volkswagen Bank GmbH и Audi Bank, от I. Heigl, T. Winter и B. Zerelles, Rechtsanwälte,

–	за германското правителство, от J. Möller, U. Bartl, M. Hellmann и U. Kühne, в качеството на представители,

–	за Европейската комисия, от G. Goddin, B.‑R. Killmann и I. Rubene, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 16 февруари 2023 г.,

постанови настоящото

Решение

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 2, букви a) и б) от Директива 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 година относно дистанционна търговия на потребителски финансови услуги и за изменение на Директива 90/619/ЕИО на Съвета и на Директиви 97/7/ЕО и 98/27/ЕО (ОВ L 271, 2002 г., стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 4, стр. 183), на член 3, буква в), член 10, параграф 2, букви л), п), с) и у) и член 14, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66), на член 2, точки 7, 9 и 12 и член 16, буква л) от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, 2011 г., стр. 64), както и на член 267, втора алинея ДФЕС.

Запитванията са отправени в рамките на три спора, съответно между VK и BMW Bank GmbH (дело C‑38/21), между F. F. и C. Bank AG (дело C‑47/21), между CR и Volkswagen Bank GmbH и между AY, ML и BQ и Audi Bank (дело C‑232/21), относно упражняването от VK, F. F., CR, AY, ML и BQ на правото на отказ от договори, сключени от тях в качеството им на потребители с посочените банки.

Правна уредба

Правото на Съюза

Директива 2002/65

Съображения 14, 15 и 19 от Директива 2002/65 гласят:

„(14)

Настоящата директива обхваща всички финансови услуги, които подлежат на предоставяне от разстояние. Определени финансови услуги обаче се управляват от специални разпоредби на законодателството на Общността, което продължава да се прилага по отношение на тези финансови услуги. Въпреки това, трябва да бъдат предвидени принципите, регулиращи дистанционната търговия на такива услуги.

(15)

Договори, за които са водени преговори от разстояние, включват използването на средства за комуникация от разстояние, които се използват като елемент на схемите за продажби или предоставяне на услуги от разстояние, които не изискват едновременното присъствие на доставчика и потребителя. Непрекъснатото развитие на тези средства за комуникация изисква да се дефинират принципи, които да са валидни дори и за тези средства, чието използване все още не е широко разпространено. Ето защо, дистанционни договори са тези, при които оферирането, договарянето и сключването се осъществяват дистанционно.

[…]

(19)

Доставчикът е лицето, което предоставя услугите от разстояние. Настоящата директива, въпреки това, трябва да се прилага и когато на някой от етапите на търговията участва посредник. Предвид на естеството и степента на такова участие, имащите отношение разпоредби на настоящата директива трябва да се отнасят за такъв посредник, независимо от неговия или нейния правен статут“.

4	Член 1 от Директива 2002/65, озаглавен „Предмет и обхват“, предвижда в параграф 1: „Предмет на настоящата директива е сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки по отношение на дистанционната търговия на потребителски финансови услуги“.

Съгласно член 2 от тази директива, озаглавен „Дефиниции“:

„За целите на настоящата директива:

„дистанционен договор“ означава всеки договор за финансови услуги, сключен между доставчик и потребител по схема за организирана продажба или осигуряване на услуги от разстояние, управлявана от доставчика, който за целите на този договор използва изключително едно или повече средства за комуникация от разстояние до и включително времето на сключване на договора;

б)	„финансова услуга“ означава всяка услуга от банково, кредитно, застрахователно, лично-пенсионно, инвестиционно или платежно естество;

[…]“.

Член 6 от посочената директива, озаглавен „Право на оттегляне от договора“, гласи:

„1. Държавите членки гарантират, че на потребителя се дава период от 14 календарни дни за оттегляне от договора без неустойка и без да посочва основания. […]

[…]

2. Правото на оттегляне не се прилага за:

[…]

в)	договори, чието изпълнение е напълно приключено от двете страни по изричното искане на потребителя, преди потребителят да е упражнил правото си на оттегляне от договора.

[…]“.

Директива 2008/48

Съображения 7—10, 31, 34 и 35 от Директива 2008/48 гласят:

„(7)

За да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, е необходимо да се предвиди хармонизирана рамка на Общността в редица ключови области. Предвид постоянно развиващия се пазар на потребителски кредити и нарастващата мобилност на европейските граждани, едно далновидно законодателство на Общността, което може да се адаптира към бъдещи форми на кредитиране и което дава на държавите членки необходимата степен на гъвкавост при прилагането им, следва да спомогне за установяването на съвкупност от съвременни правни норми относно потребителския кредит.

(8)

Важно е пазарът да предлага достатъчна степен на защита на потребителите, за да се гарантира доверието на потребителите. По този начин следва да бъде възможно свободното движение на предложения за предоставяне на кредити да се осъществява при оптимални условия както за тези, които предлагат, така и за онези, които търсят кредити, при надлежно отчитане на конкретните условия в отделните държави членки.

(9)

Пълната хармонизация е необходима, за да се осигури на всички потребители в Общността високо и равностойно ниво на защита на техните интереси и за да се създаде реален вътрешен пазар. Ето защо на държавите членки не следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива. Това ограничение обаче следва да се прилага само тогава, когато са налице разпоредби, хармонизирани чрез настоящата директива. Когато не съществуват такива хармонизирани разпоредби, държавите членки следва да са свободни да запазят или въвеждат национално законодателство. Съответно държавите членки могат например да запазят или въведат национални разпоредби относно солидарната отговорност на продавача или доставчика на услуги и кредитора. Друг пример за тази възможност, с която разполагат държавите членки, може да бъде запазването или въвеждането на национални разпоредби относно развалянето на договора за продажба на стоки или доставка на услуги, ако потребителят упражни правото си на отказ от договора за кредит. […]

(10)

Определенията, които се съдържат в настоящата директива, определят обхвата на хармонизацията. Поради това задължението на държавите членки да приведат в изпълнение разпоредбите на настоящата директива следва да бъде ограничено до нейното приложно поле, както е очертано от тези определения. Настоящата директива обаче следва да не засяга прилагането от държавите членки, в съответствие с правото на Общността, на разпоредбите на настоящата директива за области, които не попадат в нейното приложно поле. По този начин дадена държава членка може да запази или въведе национално законодателство, което съответства на разпоредбите на настоящата директива или на някои от разпоредбите на държавата членка относно договори за кредит, които не попадат в приложното поле на настоящата директива, например договори за кредит за суми, по-малки от 200 EUR и по-големи от 75000 EUR. Освен това държавите членки биха могли също да прилагат разпоредбите на настоящата директива и относно свързани кредити, които не попадат в съдържащото се в настоящата директива определение на свързан договор за кредит. По този начин разпоредбите относно свързан договор за кредит биха могли да се прилагат за договори за кредит, които служат само частично за финансиране на договор за доставка на стоки или предоставяне на услуги.

[…]

(31)	За да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

[…]

(34)	С оглед сближаването на процедурите за упражняване на правото на отказ в сходни области е необходимо да се предвиди разпоредба за право на отказ без неустойка и без задължение за представяне на основания при условия, сходни на предвидените в Директива 2002/65 […].

(35)

В случаите, когато потребителят се отказва от договор за кредит, във връзка с който е получил стоки, по-конкретно чрез покупка на вноски или чрез договор за наем или лизинг, който предвижда задължение за покупка, настоящата директива следва да не засяга начините, по които държавите членки уреждат въпросите за връщане на стоките или други свързани въпроси.

[…]“.

8	Член 1 от Директива 2008/48, озаглавен „Предмет“, гласи: „Целта на настоящата директива е да хармонизира някои аспекти на законите, подзаконовите актове и административните процедури на държавите членки, отнасящи се до договорите за потребителски кредит“.

Член 2 от тази директива, озаглавен „Приложно поле“, предвижда:

„1. Настоящата директива се прилага за договори за кредит.

2. Настоящата директива не се прилага спрямо следните договори:

[…]

г)	договори за наем или лизинг, при които не се предвижда задължение за закупуване на предмета на договора нито в самия договор, нито в друго отделно споразумение; смята се, че съществува такова задължение, ако кредиторът едностранно реши така;

[…]“.

Член 3 от посочената директива, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

в)

„договор за кредит“ означава договор, въз основа на който кредитор предоставя или обещава да предостави на потребител кредит под формата на разсрочено плащане, заем или друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договори с продължително изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и същи вид, при които потребителят заплаща за услугите или стоките чрез вноски през целия срок на предоставянето им;

[…]

и)	„годишен процент на разходите“ означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2;

[…]

н)

„свързан договор за кредит“ означава договор за кредит, при който:

i)	въпросният договор за кредит се използва изключително за финансиране на договор за доставка на конкретни стоки или предоставяне на конкретна услуга, и

ii)

от обективна гледна точка двата договора представляват едно цяло; смята се, че това е така, когато доставчикът на стоката или услугата финансира сам предоставянето на потребителския кредит или, в случай че кредитът се финансира от трета страна, когато кредиторът използва услугите на доставчика на стоката или услугата за сключването или за подготовката на договора за кредит, или когато в договора за кредит са изрично посочени доставка на конкретни стоки или предоставянето на конкретни услуги.

[…]“.

Член 10 от Директива 2008/48, озаглавен „Информация, която следва да се съдържа в договорите за кредит“, гласи в параграф 2:

„Договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин:

[…]

л)	лихвения процент за просрочени плащания, приложим към момента на сключването на договора за кредит, механизмите за регулирането му и, когато е приложимо, всякакви плащания, които се дължат за просрочие;

[…]

п)

наличието или отсъствието на право на отказ, срока, в който това право на отказ може да бъде упражнено, и други условия за упражняването му, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата в съответствие с член 14, параграф 3, буква б), както и размера на лихвата на ден;

[…]

с)	правото на предсрочно погасяване, процедурата за предсрочно погасяване и, когато е приложимо, информация относно правото на кредитора на обезщетение и начина, по който това обезщетение ще бъде определено;

[…]

у)	налице ли е механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение на потребителя, страна по договора за кредит, и ако е така, начина за достъп до този механизъм;

[…]“.

Член 14 от тази директива, озаглавен „Право на отказ“, предвижда:

„1. Потребителят разполага със срок от четиринадесет календарни дни, в който да се откаже от договора за кредит, без да посочва основания за това.

Срокът за отказ започва:

a)	от деня на сключването на договора за кредит, или

б)	от деня, в който потребителят получава условията на договора и информацията в съответствие с член 10, ако този ден е след датата, посочена в буква a) от настоящата алинея.

[…]

3. Ако потребителят упражни правото си на отказ:

за да влезе отказът в сила, преди изтичането на срока, посочен в параграф 1, той уведомява за това кредитора съобразно информацията, предоставена от кредитора в съответствие с член 10, параграф 2, буква п), по начин, който може да бъде доказан съгласно националното законодателство. Крайният срок се смята за спазен, при условие че това уведомление, ако е на хартиен или друг траен носител, наличен и достъпен за кредитора, е изпратено преди изтичането на крайния срок; както и

б)

той връща на кредитора главницата и заплаща лихвата, натрупана върху нея от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на главницата, без ненужно забавяне и не по-късно от 30 календарни дни след като е изпратил уведомлението за отказ до кредитора. Лихвата се изчислява на базата на договорения лихвен процент. Кредиторът няма право на никакво друго обезщетение от потребителя в случай на отказ освен обезщетение за невъзстановимите разходи, платени от кредитора на администрацията.

4. Ако допълнителна услуга, свързана с договор за кредит, се предоставя от кредитора или от трета страна въз основа на споразумение между третата страна и кредитора, потребителят повече не е обвързан от допълнителната услуга, ако упражни правото си на отказ по отношение на договора за кредит в съответствие с настоящия член.

[…]“.

Член 22 от посочената директива, озаглавен „Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“, предвижда в параграф 1:

„Доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки [не могат да] запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива“.

Директива 2011/83

Съображения 20—22, 37 и 49 от Директива 2011/83 имат следното съдържание:

„(20)

Определението за „договор от разстояние“ следва да обхваща всички случаи, при които се сключва договор между търговец и потребител в рамките на организирана система за продажби от разстояние или за предоставяне на услуги от разстояние, чрез използване изключително на едно или няколко средства за комуникация от разстояние (като поръчка по пощата, Интернет, телефон или факс) до момента на сключване на договора, включително и сключването на договора. Това определение следва също така да обхване случаите, при които потребителят посещава търговския обект само за целите на събирането на информация относно стоките или услугите и впоследствие договаря и сключва договора от разстояние. Напротив, договор, който е договорен в търговския обект на търговеца и е окончателно сключен чрез използването на средства за комуникация от разстояние, не следва да се счита за договор от разстояние. По същия начин договор, чието договаряне е започнало посредством използването на средства за комуникация от разстояние, но е окончателно сключен в търговския обект на търговеца, не следва да се счита за договор от разстояние. […] Понятието за организирана система за продажби от разстояние или за предоставяне на услуги от разстояние следва да включва системите, предлагани от трети лица, различни от търговеца, но използвани от търговеца, като например онлайн платформа. То обаче не следва да обхваща случаи, при които уебсайтове предлагат информация само за търговеца, неговите стоки и/или услуги и неговите данни за контакт.

(21)

Договор извън търговския обект следва да бъде определен като договор, сключен при едновременното физическо присъствие на търговеца и на потребителя на място, което е различно от търговския обект на търговеца, например в дома или работното място на потребителя. В условията на среда, различна от тази на търговския обект, потребителят може да бъде поставен под потенциален психологически натиск или да бъде изправен пред елемент на изненада, независимо дали той е поискал посещението на търговеца или не. Определението за „договор извън търговския обект“ следва да включва също случаите, в които с потребителя лично и самостоятелно е осъществен контакт в среда извън търговския обект, но договорът е сключен непосредствено след това в търговския обект на търговеца или чрез използването на средство за комуникация от разстояние. Определението за „договор извън търговския обект“ не следва да включва случаите, при които търговецът първо отива в дома на потребителя единствено за да вземе мерки или да даде прогнозна цена, без ангажимент от страна на потребителя, а договорът се сключва едва на по-късен етап в търговския обект или чрез използване на средство за комуникация от разстояние въз основа на прогнозното изчисление на търговеца. В такива случаи не се приема, че договорът е сключен незабавно след момента, в който търговецът е осъществил контакт с потребителя, ако потребителят е имал време да обмисли прогнозната цена на търговеца, преди да сключи договора. Покупки, направени по време на екскурзия, организирана от търговеца, по време на която придобитите продукти са рекламирани и предложени за продажба, следва да се считат за договори извън търговския обект.

(22)

Под „търговски обекти“ следва да се разбира обекти под всякаква форма (например магазини, щандове или камиони), служещи на търговеца като негово постоянно или обичайно място за извършване на търговия. […] Търговският обект на лицето, което действа от името или за сметка на търговеца съгласно определението на настоящата директива, следва да се счита за търговски обект по смисъла на настоящата директива.

[…]

(37)	[…] Що се отнася до договорите извън търговския обект, потребителят следва да има право на отказ от договора поради потенциалния елемент на изненада и/или психологически натиск. […]

[…]

(49)

Следва да съществуват изключения от правото на отказ както по отношение на договорите от разстояние, така и по отношение на договорите извън търговския обект. […] Правото на отказ следва също да не се прилага по отношение на стоки, изработени по специална поръчка на потребителя […]. Предоставянето на право на отказ на потребителя би могло също да бъде неподходящо за някои услуги, при които сключването на договора предполага резервирането на капацитет, за запълването на който търговецът може да има затруднения при упражняване на правото на отказ. Такъв би бил случаят например с направени резервации за хотели или ваканционни селища, културни или спортни събития“.

Член 2 от тази директива, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

„търговец“ означава всяко физическо лице или юридическо лице, независимо дали е частна или държавна собственост, което действа, включително чрез посредничеството на друго лице, действащо от негово име или за негова сметка, за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или стопанска дейност, занаят или професия във връзка с договори, попадащи в приложното поле на настоящата директива;

[…]

5)	„договор за продажба“ означава всеки договор, по силата на който търговецът прехвърля или се задължава да прехвърли собствеността на стоки на потребителя, а потребителят заплаща или се задължава да заплати цената за тях, включително договорите, имащи за предмет едновременно стоки и услуги;

6)	„договор за услуга“ означава всеки договор, различен от договор за продажба, по силата на който търговецът предоставя или се задължава да предостави услуга на потребителя, а потребителят заплаща или се задължава да заплати цената за нея;

„договор от разстояние“ означава всеки договор, сключен между търговеца и потребителя в рамките на организирана система за продажби от разстояние или предоставяне на услуги от разстояние без едновременното физическо присъствие на търговеца и потребителя, чрез изключителното използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние до сключването на договора, включително и момента на сключване на договора;

„договор извън търговския обект“ означава всеки договор между търговеца и потребителя:

a)	сключен при едновременното физическо присъствие на търговеца и на потребителя на място, което е различно от търговския обект на търговеца;

б)	за който при същите обстоятелства като посочените в буква а) е направено предложение за сключване на договор от потребителя;

в)

сключен в търговския обект на търговеца или чрез използването на средство за комуникация от разстояние непосредствено след като е осъществен личен и индивидуален контакт с потребителя на място, което е различно от търговския обект на търговеца, при едновременното физическо присъствие на търговеца и потребителя; или

г)	сключен по време на пътуване, организирано от търговеца с цел или резултат насърчаване продажбата на стоки или услуги на потребителя;

„търговски обект“ означава:

a)	всеки недвижим обект за търговия на дребно, в който търговецът осъществява постоянно дейността си; или

б)	всеки движим обект за търговия на дребно, в който търговецът осъществява обичайно дейността си;

[…]

12)	„финансова услуга“ означава всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане;

[…]“.

Член 3 от посочената директива, озаглавен „Приложно поле“, гласи:

„1. Настоящата директива се прилага при условията и до степента, предвидени в разпоредбите ѝ, към всички договори, сключени между търговец и потребител. Тя се прилага също за договорите за доставка на вода, газ, електрическа енергия или за централно отопление, включително от публични доставчици, доколкото тези стоки се предоставят на договорна основа.

[…]

3. Настоящата директива не се прилага за договори:

[…]

г) за финансови услуги;

[…]“.

Член 6 от същата директива, озаглавен „Изисквания за предоставяне на информация при договорите от разстояние и договорите извън търговския обект“, предвижда в параграф 1:

„1. Преди потребителят да се обвърже с договор от разстояние или договор извън търговския обект, или от съответно предложение за сключване на договор, търговецът предоставя на потребителя по ясен и разбираем начин следната информация:

a)	основните характеристики на стоките или услугите съобразно използваното средство за комуникация и съобразно стоките или услугите;

[…]

д)	крайната цена на стоките или услугите с включени всички данъци или, когато естеството на стоките или услугите е такова, че цената не може да бъде изчислена предварително в разумни граници, начина, по който трябва да се изчисли цената […];

[…]

ж)	условията на плащане, доставка, изпълнение, датата, на която търговецът се задължава да достави стоките или да извърши услугите, и когато е приложимо, предвидените от търговеца начини за разглеждане на жалби;

[…]

o)	срока на договора, когато това е приложимо, или, ако договорът е безсрочен или автоматично се удължава, условията за неговото прекратяване;

[…]“.

В член 9 от Директива 2011/83, озаглавен „Право на отказ“, се предвижда следното:

„1. Освен когато са приложими изключенията, предвидени в член 16, потребителят разполага със срок от 14 дни за отказ от договор от разстояние или от договор извън търговския обект, без да посочва причини за това и без да заплаща никакви разходи, с изключение на разходите, предвидени в член 13, параграф 2 и член 14.

2. Без да се засяга член 10, срокът за отказ, посочен в параграф 1 от настоящия член, изтича 14 дни, считано от:

a)	при договори за услуга — деня на сключване на договора;

[…]“.

Съгласно член 16 от тази директива, озаглавен „Изключения от правото на отказ“:

„Държавите членки не предоставят правото на отказ, предвидено в членове 9—15 за договори от разстояние или договори извън търговския обект, по отношение на:

[…]

в)	доставка на стоки, изработени по поръчка на потребителя или недвусмислено персонализирани;

[…]

л)	предоставяне на услуги за настаняване, които нямат за цел живеене, транспорт на стоки, услуги по отдаване на автомобили под наем, хранене или услуги, свързани с развлекателни дейности, ако договорът предвижда конкретна дата или срок на изпълнение;

[…]“.

Германското право

Конституцията

Член 25 от Grundgesetz für die Bundesrepublik Deutschland (Конституция на Федерална република Германия) (наричана по-нататък „Конституцията“) гласи следното:

„Общите правила на международното публично право са част от федералното право. Те имат предимство пред законите и непосредствено пораждат права и задължения за лицата, пребиваващи на федералната територия“.

Гражданският кодекс

21	Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс) (наричан по-нататък „BGB“) гласи следното в член 242, озаглавен „Добросъвестно изпълнение“: „Длъжникът трябва да изпълнява задълженията си добросъвестно, съобразно изискванията на добрите нрави“.

В член 247 от BGB, озаглавен „Основен лихвен процент“, се предвижда:

„(1) Основният лихвен процент е 3,62 %. Той се актуализира на 1 януари и 1 юли всяка година с процента, с който референтната стойност се е увеличила или е намаляла след последната актуализация. Референтната стойност съответства на лихвения процент, определен от Европейската централна банка за последната основна операция по рефинансиране, извършена преди първия календарен ден на полугодието.

(2) Непосредствено след датите, посочени в параграф 1, второ изречение, Deutsche Bundesbank [Федерална банка на Германия] публикува в Bundesanzeiger [Германски официален вестник] основния лихвен процент, който е в сила“.

Член 273 от BGB, озаглавен „Право на задържане“, предвижда в параграф 1:

„Ако длъжникът има изискуемо вземане срещу кредитора, произтичащо от същото правоотношение, което обосновава задължението му, той може, освен ако не следва друго от облигационното правоотношение, да откаже да изпълни задължението си, докато не получи изпълнение на вземането си (право на задържане)“.

Съгласно член 274 от BGB, озаглавен „Последици от правото на задържане“:

„(1) Що се отнася до действията на кредитора, позоваването на правото на задържане има за единствена последица, че длъжникът следва да бъде осъден да изпълни задължението си в замяна на получаване на вземането си (едновременно изпълнение).

(2) Въз основа на такова осъждане кредиторът може да поиска принудително изпълнение на своето вземане още преди да е изпълнил задължението си към длъжника, ако последният е в забава да приеме вземането си“.

25	Член 288 от BGB, озаглавен „Лихва за забава и други обезщетения“, гласи следното в параграф 1: „Върху всеки паричен дълг се начисляват лихви през периода на забавяне. Процентът на лихвата за забава е пет процентни пункта годишно към основния лихвен процент“.

26	Член 293 от BGB, озаглавен „Забава в приемането“, гласи: „Кредиторът изпада в забава, ако не приеме предложената му престация“.

27	Член 294 от BGB, озаглавен „Действително предложение“, гласи: „Действително предложеното на кредитора изпълнение трябва да бъде точно това, което следва да бъде престирано“.

Съгласно 295 от BGB, озаглавен „Устно предложение“:

„Устното предложение на длъжника е достатъчно, когато кредиторът му е заявил, че няма да приеме изпълнението на престацията, или когато за изпълнението на престацията е необходимо действие от страна на кредитора, по-специално когато той трябва да вдигне вещта. Предложението за изпълнение на престацията е равностойно на искане към кредитора да извърши необходимото действие“.

Член 312b от BGB, озаглавен „Договори, сключени извън търговските обекти“, е формулиран по следния начин:

„(1) Договори, сключени извън търговските обекти, са договори:

1.	сключени при едновременното физическо присъствие на потребителя и търговеца на място, което е различно от търговския обект на търговеца;

2.	за които при същите обстоятелства като посочените в точка 1 е направено предложение за сключване на договор от потребителя;

сключени в търговския обект на търговеца или чрез използването на средство за комуникация от разстояние, при които потребителят обаче непосредствено преди това е осъществил личен и индивидуален контакт на място, което е различно от търговския обект на търговеца, при едновременното физическо присъствие на търговеца и потребителя; или

4.	сключени по време на пътуване, организирано от търговеца или с негова помощ с цел да насърчи продажбата на стоки или услуги на потребителя и да сключи с него съответните договори.

За търговец се считат лицата, които действат от негово име или за негова сметка.

(2) Търговски обекти по смисъла на параграф 1 са недвижими търговски помещения, в които търговецът осъществява постоянно своята дейност, и движими търговски помещения, в които търговецът обикновено извършва своята дейност. Търговските помещения, в които лицето, действащо от името или за сметка на търговеца, извършва своята дейност постоянно или обичайно, се считат за търговски обекти“.

Член 312c от BGB, озаглавен „Договори от разстояние“, гласи:

„(1) Договори от разстояние са договори, при които търговецът или лице, действащо от негово име или за негова сметка, и потребителят използват само средства за комуникация от разстояние за договаряне и сключване на договора, освен ако сключването на договора не се извършва в рамките на организирана система за дистрибуция или предоставяне на услуги от разстояние.

(2) Средства за комуникация от разстояние по смисъла на този закон са всички средства за комуникация, които могат да се използват за иницииране или сключване на договор, без страните по договора да присъстват физически по едно и също време, като например писма, каталози, телефонни обаждания, факс, електронна поща, съобщения, изпратени чрез мобилна телефонна услуга (SMS), както и радиоразпространение и медийни услуги“.

Член 312g от BGB, озаглавен „Право на отказ“, гласи:

„(1) При договори, сключени извън търговския обект, и при договори от разстояние потребителят има право на отказ съгласно член 355.

(2) Освен ако не е договорено друго между страните, правото на отказ не се прилага за следните договори:

1.	Договори за доставка на стоки, които не са изработени предварително и за производството на които личният избор или решение от страна на потребителя е от решаващо значение или които са недвусмислено индивидуализирани;

[…]

Договори за предоставяне на услуги за настаняване, които нямат за цел живеене, транспорт на стоки, услуги по отдаване на моторни превозни средства под наем, доставка на храни и напитки и други услуги, свързани с развлекателни дейности, когато договорът предвижда конкретна дата или срок на изпълнение на услугите.

[…]“.

Член 322 от BGB, озаглавен „Осъждане за едновременно изпълнение“, гласи следното в параграф 2:

„Ако ищецът трябва да изпълни задължението си преди насрещната страна, той може, в случай че тази страна е в забава да приеме изпълнението, да поиска от съда да му разреши да го изпълни след получаване на насрещната престация“.

Съгласно член 355 от BGB, озаглавен „Право на отказ от потребителски договори“:

„(1) Когато законът дава на потребителя право на отказ в съответствие с настоящата разпоредба, потребителят и търговецът престават да са обвързани от волеизявленията си за сключване на договора, ако потребителят е упражнил правото си на отказ от волеизявлението си в този смисъл в посочения срок. […].

(2) Срокът за отказ е 14 дни. Освен ако не е предвидено друго, той започва да тече от момента на сключването на договора.

[…]“.

Член 356b от BGB, озаглавен „Право на отказ от договор за потребителски кредит“, гласи в параграф 2:

„Ако документът, предоставен на кредитополучателя съгласно параграф 1 в рамките на общ договор за потребителски кредит, не съдържа задължителната информация по член 492, параграф 2, срокът започва да тече едва след като този пропуск бъде отстранен в съответствие с член 492, параграф 6. […]“.

Член 357 от BGB, озаглавен „Правни последици при отказ от договори, сключени извън търговския обект и от разстояние, с изключение на договорите за финансови услуги“, гласи:

„(1) Получените престации трябва да се върнат в 14‑дневен срок.

[…]

(4) При продажба на потребителски стоки търговецът може да откаже връщане на цената, докато не получи върнатите стоки или докато потребителят не представи доказателства, че е изпратил стоките. Това правило не се прилага, ако търговецът е предложил да вдигне стоките“.

Член 357 от BGB, в редакцията му към 31 януари 2012 г., приложима към положението на BQ по дело C‑232/21, е формулиран по следния начин:

„(1) Правилата за разваляне на договора на предвидено в закона основание се прилагат съответно спрямо правото на отказ и връщане, освен ако не е предвидено друго.

[…]“.

Член 357a, параграф 1 от BGB, озаглавен „Правни последици при отказ от договори за финансови услуги“, гласи:

„(1) Получените престации трябва да се върнат в 30‑дневен срок.

[…]

(3) Когато кредитополучателят упражни правото си на отказ от договор за потребителски кредит, той заплаща договорената лихва за периода от отпускането до връщането на кредита. […]“.

Член 358 от BGB, озаглавен „Договор, свързан с договора, по който е упражнено право на отказ“, гласи:

„[…]

(2) Ако потребителят валидно е упражнил правото си на отказ от волеизявлението си за сключване на договор за потребителски кредит въз основа на член 495, параграф 1 или член 514, параграф 2, първо изречение, той също така повече не е обвързан от волеизявлението си за сключване на договор за доставка на стоки или за предоставяне на друга услуга, свързан с този договор за потребителски кредит.

(3) Договор за доставка на стоки или за предоставяне на друга услуга и договор за кредит по параграфи 1 или 2 са свързани, ако кредитът служи за цялостно или частично финансиране на другия договор и ако двата съставляват стопанско цяло. Наличието на такова цяло трябва да се приеме по-специално когато самият търговец финансира насрещната престация на потребителя или, в случай на финансиране от трета страна, когато кредиторът включва търговеца в подготвянето или сключването на договора за кредит. […]

(4) Член 355, параграф 3, а в зависимост от вида на свързания договор — членове 357—357b, се прилагат съответно към развалянето на свързания договор независимо от начина на предлагане на пазара. […] В отношенията си с потребителя кредиторът поема правата и задълженията на търговеца, произтичащи от свързания договор, по отношение на правните последици от отказа, ако към момента на влизането в сила на отказа размерът на кредита вече е бил изплатен на търговеца.

[…]“.

Член 358 от BGB, в редакцията му към 31 януари 2012 г., приложима към положението на BQ по дело C‑232/21, е формулиран по следния начин:

„[…]

(2) Ако потребителят валидно е упражнил правото си на отказ от волеизявлението си за сключване на договор за потребителски кредит въз основа на член 495, параграф 1, той също така повече не е обвързан от волеизявлението си за сключване на договор за доставка на стоки или за предоставяне на друга услуга, свързан с този договор за потребителски кредит.

(3) Договор за доставка на стоки или други услуги и договор за кредит по параграфи 1 или 2 са свързани, ако кредитът служи за цялостно или частично финансиране на другия договор и ако двата съставляват стопанско цяло. Наличието на такова цяло трябва да се приеме по-специално когато самият търговец финансира насрещната престация на потребителя или, в случай на финансиране от трета страна, когато кредиторът включва търговеца в подготвянето или сключването на договора за кредит. […]

(4) Член 357 се прилага съответно към свързания договор. В отношенията си с потребителя кредиторът поема правата и задълженията на търговеца, произтичащи от свързания договор, по отношение на правните последици от отказа, ако към момента на влизането в сила на отказа размерът на кредита вече е бил изплатен на търговеца“.

В член 492 от BGB, озаглавен „Писмена форма, съдържание на договора“, се предвижда:

„[…]

(2) Договорът трябва да съдържа информацията, предвидена в член 247, параграфи 6—13 от Einführungsgesetz zum Bürgerlichen Gesetzbuch [(Въвеждащ закон към Гражданския кодекс) от 21 септември 1994 г. (BGBl. 1994 I, стр. 2494, и поправка в BGBl. 1997 I, p. 1061, наричан по-нататък „EGBGB“] за договорите за потребителски кредит.

[…]

(6) Ако информацията, посочена в параграф 2, не се съдържа в договора или е непълна, тя може да бъде добавена на траен носител, след като договорът действително бъде сключен, или в случаите по член 494, параграф 2, изречение първо — след като договорът влезе в сила.

[…]“.

41	Член 495 от BGB, озаглавен „Право на отказ; срок за размисъл“, предвижда в параграф 1: „В хипотезата на договор за потребителски кредит кредитополучателят има право на отказ в съответствие с член 355“.

Член 495 от BGB, в редакцията му в сила към 31 януари 2012 г., приложима към положението на BQ по дело C‑232/21, е формулиран по следния начин:

„(1) В хипотезата на договор за потребителски кредит кредитополучателят има право на отказ в съответствие с член 355.

[…]

(2) Членове 355—359a се прилагат, при условие че:

1.	задължителната информация по член 247, параграф 6, точка 2 от EGBGB замества информацията относно отказа;

срокът за отказ от договора не започва да тече

a)	преди сключването на договора;

b)	преди кредитополучателят да е получил задължителната информация по член 492, параграф 2 […]“.

Член 506 от BGB, озаглавен „Отсрочване на плащането, други форми на улеснения за плащане“, предвижда в параграф 1, че „[п]риложимите спрямо общите договори за потребителски кредит разпоредби на членове 358—360, 491а—502 и 505а—505е се прилагат, с изключение на член 492, параграф 4 и при спазване на параграфи 3 и 4, по отношение на договорите, по които търговецът предоставя на потребителя възмездно отсрочено плащане или друго вид възмездно улеснение за плащане […]“.

Въвеждащият закон към Гражданския кодекс

Член 247 от EGBGB, озаглавен „Изисквания за предоставяне на информация във връзка с договорите за потребителски кредити, възмездните улеснения за плащане и договорите за кредитно посредничество“, гласи:

„[…]

§ 3 Съдържание на преддоговорната информация при общите договори за потребителски кредит

(1) Информацията, предоставяна преди сключването на договора, включва:

[…]

5. лихвения процент;

[…]

11. процента на лихвата за забава и начина, по който той може да бъде адаптиран, както и, когато е приложимо, разноските за неизпълнение;

[…].

§ 6 Договорно съдържание

(1) Следната информация се включва в договора за потребителски кредит по ясен и разбираем начин:

1.	информацията по параграф 3, първа алинея, точки 1—14 и параграф 4.

[…]

(2) Когато съществува право на отказ по смисъла на член 495 от BGB, договорът трябва да съдържа информация за срока и други условия за изявлението за отказ, както и да посочва задължението на кредитополучателя да върне отпуснатия кредит и да заплати лихва. Посочва се размерът на дължимата лихва на ден. Когато договорът за потребителски кредит съдържа отчетливо изписана и ясно формулирана договорна клауза, която в хипотезата на общи договори за потребителски кредит съответства на предвидения в приложение 7 образец относно общите потребителски кредити и на този в приложение 8 относно потребителските кредити за недвижими имоти, тази клауза следва да отговаря на изискванията по първото и второто изречение. […] Кредиторът може да се отклони от предвидения образец по отношение на формата и размера на шрифта при спазване на изискването по третото изречение.

§ 7 Друга информация в договора

(1) Следната информация се включва в договора за потребителски кредит по ясен и разбираем начин, доколкото е релевантна за договора:

[…]

3.	методът за изчисляване на обезщетението при предсрочно погасяване, при условие че кредиторът възнамерява да предяви правото си на това обезщетение, ако кредитополучателят погаси кредита предсрочно;

4.	достъпът на кредитополучателя до извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение и доколкото е приложимо, условията за такъв достъп.

[…]

§ 12 Свързани договори и възмездни улеснения за плащане

(1) Разпоредбите на параграфи 1—11 се прилагат съответно по отношение на договори за възмездни улеснения за плащане по член 506, параграф 1 от BGB. При такива договори, както и при договори за потребителски кредит, които са свързани с друг договор по член 358 от BGB или в които са посочени стоки или услуги по член 360, параграф 2 от BGB:

1.	преддоговорната информация трябва да съдържа, включително в случая по параграф 5, предмета и цената в брой;

договорът трябва да съдържа:

a)	предмета и цената в брой, както и

b)	информация за правата по членове 358 и 359 или член 360 от BGB, както и за условията за упражняване на тези права.

Когато договорът за потребителски кредит съдържа отчетливо изписана и ясно формулирана договорна клауза, която в хипотезата на общите договори за потребителски кредит съответства на предвидения в приложение 7 образец и на този в приложение 8 относно потребителските кредити за недвижими имоти, тази договорна клауза трябва, в случая на свързани договори и сделки по член 360, параграф 2, второ изречение от BGB, да отговаря на изискванията на второто изречение от точка 2, буква b).

[…]“.

Гражданският процесуален кодекс

Член 348a от Zivilprozessordnung (Граждански процесуален кодекс) предвижда:

„(1) Ако компетентността на едноличен съдебен състав съгласно член 348, параграф 1 е изначално лишена от правно основание, тричленният граждански състав препраща делото с определение на един от своите членове, който да се произнесе, ако:

1.	делото не се отличава с особена фактическа или правна сложност;

2.	делото няма принципно значение; и

3.	делото все още не е разгледано по същество от съдебния състав в главното съдебно заседание, освен ако междувременно не е постановено неокончателно, частично или междинно съдебно решение.

(2) Едноличният съдебен състав връща делото за ново разглеждане от тричленния граждански състав, ако:

1.	особената фактическа или правна сложност на делото или принципното му значение произтичат от съществено изменение на процесуалното положение; или ако

2.	страните поискат това по общо съгласие.

Тричленният състав поема делото, когато са изпълнени условията по първо изречение, точка 1. Той се произнася с определение след изслушване на страните. Връщане на делото на едноличния състав не се допуска.

(3) Извършено или пропуснато преразпределяне, предложение или поемане на делото не може да бъде основание за обжалване“.

Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси

Дело C‑38/21

Служител на автосалон на автомобилната марка BMW, действащ като кредитен посредник за BMW Bank, предлага автомобил на лизинг на жалбоподателя в главното производство VK при посещението му в автосалона. Този служител изчислява различните елементи на лизинга и обсъжда с VK срока на договора, както и размера на първоначалното плащане и на месечните вноски, които следва да се внасят при сключване на договора за лизинг. Служителят е оправомощен да предоставя информация относно евентуален договор, с чиито характеристики е запознат, и да отговаря на въпросите на потенциалните клиенти. Той обаче няма право да сключва договори за лизинг между BMW Bank и потребителите, които са се обърнали към него. VK подава пред въпросния автосалон писмено заявление за сключване на договор за лизинг с BMW Bank относно лек автомобил за лично ползване. Впоследствие това заявление е препратено на банката, която го разглежда, преди да го приеме.

47	Така на 10 ноември 2018 г., чрез използване на средство за комуникация от разстояние, VK сключва с BMW Bank договор за лизинг на автомобил за лично ползване.

48	От преписката, с която разполага Съдът, е видно, че BMW Bank придобива превозното средство с всички избрани от VK технически характеристики, както и че остава негов собственик през целия срок на действие на договора.

Договорът за лизинг се основава на отпуснат от BMW Bank кредит, по който се дължи договорно установена годишна лихва в размер на 3,49 % за целия срок на действие на договора за лизинг, като годишният процент на разходите възлиза на 3,55 %. Като се има предвид, че договорът е сключен за срок от 24 месеца, без VK да има задължението да закупи автомобила след изтичането на срока, в договора е предвидено, че VK следва да плати общо само сумата от 12468,80 евро, състояща се от една първоначална вноска в размер на 4760 евро, дължима в началото на срока на лизинга и най-късно при предаването на автомобила, и 24 месечни вноски по 321,95 евро всяка. Уговорено е също така, че VK не трябва да надхвърля годишен пробег от 10000 км и че при връщане на превозното средство е длъжен да заплати за всеки допълнително пропътуван километър по 7,37 цента, а в случай на по-малък пробег от установения, ще му бъдат възстановени по 4,92 цента на километър. Освен това VK е длъжен да плати обезщетение за намалената стойност на превозното средство, ако при връщането му се констатира, че то не е в състояние, съответстващо на възрастта му и на уговорения пробег. Накрая, в посочения договор се предвижда, че VK е длъжен да сключи застраховка на автомобила за покриване на всички рискове, да предявява пред трети лица претенциите за недостатъци и да поеме риска от загуба, повреда и други намаления на стойността.

50	VK плаща аванса и придобива владението на автомобила, преди да започне да внася предвидените в договора за лизинг месечни вноски, считано от януари 2019 г.

51	В писмо от 25 юни 2020 г. VK посочва, че желае да упражни правото си на отказ от договора за лизинг в съответствие с разпоредбите на германското право.

Пред Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург, Германия), който е запитващата юрисдикция, VK изтъква, че към 25 юни 2020 г. предвиденият в германското право четиринадесетдневен срок за отказ все още не е започнал да тече, като в това отношение по-специално твърди, че задължителната информация, която следва да му бъде предоставена по силата на това право, е била недостатъчна и нечетлива. Освен това VK счита, че договорът за лизинг трябва да се квалифицира като договор от разстояние и/или договор извън търговския обект, което означава, че във всички случаи той разполага с право на отказ, предвидено в германското право за този вид договори. Във връзка с това VK отбелязва, че не е разполагал с възможността да задава въпроси и да получи задължителната информация от BMW Bank, тъй като нито един служител или представител на BMW Bank не е присъствал при сключването на договора в помещенията на търговеца на автомобили.

От своя страна BMW Bank оспорва по-специално съществуването на правото на отказ с мотива, че правилата относно отказа при договорите за потребителски кредит не се прилагат за договори за лизинг като разглеждания в главното производство. Освен това в сключения с VK договор за лизинг тази банка надлежно била съобщила на VK цялата предвидена в германското право задължителна информация. По-специално, предоставената информация относно правото на отказ много точно възпроизвеждала нормативно установения образец, съдържащ информацията относно правото на отказ (наричан по-нататък „законовият образец“), така че съгласно германското право въпросната информация трябвало да се счита за точна. Освен това BMW Bank счита, че договорът не може да се квалифицира като договор от разстояние, тъй като VK е влязъл в личен контакт с кредитен посредник, който е бил в състояние да го информира за предлаганата услуга. Не ставало въпрос и за договор извън търговския обект, тъй като кредитният посредник трябвало да се разглежда като действащ от името или за сметка на търговеца.

На първо място, запитващата юрисдикция отбелязва, че доскоро германската съдебна практика е изхождала от принципа, че по отношение на договорите за лизинг като разглеждания в главното производство е съществувало право на отказ по аналогия с националните разпоредби относно договорите, с които търговец предоставя възмездно на потребител отлагане на плащането или друга форма на улеснение за плащане.

С решение от 24 февруари 2021 г. обаче Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) приел, че такава аналогия не може да се възприеме поради волята на германския законодател да не признае съществуването на правото на отказ като форма на улеснение за плащане по отношение на договорите за лизинг като разглеждания в главното производство. Според тази юрисдикция подобен подход се потвърждава от правото на Съюза, тъй като съгласно член 2, параграф 2, буква г) от Директива 2008/48 тя не се прилага спрямо договори за наем или лизинг, при които нито в самия договор, нито в друго отделно споразумение не се предвижда задължение за наемателя, съответно лизингополучателя, да закупи предмета на договора.

Запитващата юрисдикция обаче иска да се установи дали договор за лизинг на моторно превозно средство като разглеждания в главното производство попада в приложното поле на Директива 2008/48 или евентуално в това на Директива 2011/83 и Директива 2002/65, като във връзка с това по-специално иска от Съда да установи дали такъв договор може да бъде квалифициран като договор за „финансови услуги“ по смисъла на някоя от последните две директиви.

На второ място, в случай че такъв договор за лизинг попада в приложното поле на Директива 2008/48, запитващата юрисдикция иска да се установи, първо, дали е съвместима с тази директива национална правна уредба, установяваща законова презумпция, че търговецът изпълнява задължението си да информира потребителя относно правото му на отказ, ако договорът съдържа препратки към национални разпоредби, които от своя страна препращат към законов образец. Освен това тя иска да се установи дали при отрицателен отговор на този въпрос въпросната правна уредба следва да се остави без приложение.

Второ, ако такава правна уредба не следва да се остави без приложение, запитващата юрисдикция иска да се установи каква информация е длъжен да посочи търговецът в договорите за кредит съгласно член 10, параграф 2, букви п), л) и у) от Директива 2008/48, както и от кой момент започва да тече срокът за отказ в случай на неточно посочена задължителна информация.

Що се отнася до член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48, Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) счита, че доколкото договор за лизинг като разглеждания в главното производство предвижда, че при предсрочно погасяване на кредита в резултат на упражняване на правото на отказ се заплаща лихва на ден в размер на 0,00 евро за периода от предаването на превозното средство до връщането му, потребителят ще бъде достатъчно осведомен за това, че кредитодателят се отказва от правото си на дневна лихва за този период. От своя страна запитващата юрисдикция счита, че след като в договора за лизинг се посочва и годишен лихвен процент от 3,49 %, така възприетата формулировка би могла да се окаже в противоречие с изискването за яснота и краткост, предвидено в тази разпоредба, още повече че член 14, параграф 3, буква б) от тази директива предвижда, че лихвата се изчислява въз основа на договорения между страните лихвен процент.

Що се отнася до член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48, според Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) е достатъчно клауза като използваната в разглеждания в главното производство договор за лизинг да посочва, че лихвеният процент за просрочени плащания се определя в зависимост от определен процент спрямо референтния лихвен процент, посочен в законова разпоредба, към която препраща този договор. Запитващата юрисдикция обаче иска да се установи дали по-скоро не следва приложимият лихвен процент да се посочва като абсолютна стойност, тоест под формата на конкретен процент.

Освен това, що се отнася до член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48, Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) е на мнение, че при наличието на клауза като съдържащата се в разглеждания в главното производство договор за лизинг очевидно не е необходимо в този договор да се посочват всички условия за допустимост на евентуално оплакване на клиента, тъй като било достатъчно препращането към правилника, уреждащ процедурата по медиация. От своя страна запитващата юрисдикция счита, че всички формални условия за достъп до процедурата по медиация следва да бъдат посочени в самия договор.

Освен това, що се отнася до срока за отказ, следвало да се определи дали единствено липсата на задължителна информация в договор за лизинг като разглеждания в главното производство е пречка този срок да започне да тече, или наличието на неточна информация в този договор също може да породи такова действие.

63	Трето, запитващата юрисдикция иска да се установи дали е възможно упражняването на правото на отказ, предвидено в член 14, параграф 1 от Директива 2008/48, да се квалифицира като злоупотреба или правото на отказ да се погаси по давност.

64	От една страна, що се отнася до въпроса за погасяване по давност на правото на отказ, запитващата юрисдикция посочва, че според нея е съмнително дали упражняването на правото на отказ от потребителя може да бъде погасено по давност, още повече че не съществува правно основание в този смисъл.

По-специално от член 14, параграф 1, букви а) и б) от Директива 2008/48 следвало, че правото на отказ не е ограничено във времето, когато потребителят не е получил информацията, предвидена в член 10 от Директива 2008/48, тъй като всъщност търговецът може да постави началото на срока за отказ по всяко време, като предостави тази информация. Освен това правото на отказ се отнасяло не само до индивидуалната защита на потребителя, но и до по-общи цели, като предотвратяване на свръхзадлъжнялостта и засилване на стабилността на финансовите пазари.

От друга страна, що се отнася до въпроса за злоупотребата при упражняване на правото на отказ, запитващата юрисдикция посочва, че съгласно скорошната практика на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), за да може да се приеме, че е налице такава злоупотреба, следва при извършването на цялостна преценка да се вземат предвид някои обстоятелства, а именно че потребителят е можел ясно да установи, че погрешната информация, която не съответства на законовия образец, е без значение за него; че за първи път в рамките на касационното производство той се е позовал на несъответствието на информацията относно правото на отказ с посочения образец; или че е упражнил правото си на отказ, считайки, че няма задължението да заплати компенсаторно обезщетение на търговеца, след като е използвал превозното средство по предназначение.

67	Поради съображения, които по същество са същите като изложените във връзка с погасяването по давност на правото на отказ, запитващата юрисдикция обаче счита, че това право не може да бъде ограничено на основание, че упражняването му представлява злоупотреба.

На трето място, в случай че договор за лизинг на моторно превозно средство като разглеждания в главното производство представлява договор за финансови услуги по смисъла на Директива 2002/65 и Директива 2011/83, с цел да определи дали VK може да има право на отказ, запитващата юрисдикция иска да се установи, първо, дали такъв договор следва да се квалифицира като договор извън търговския обект по смисъла на Директива 2011/83, доколкото е сключен в търговските помещения на лице, участващо само в инициирането на договора, в случая — търговеца на автомобили, без това лице да разполага с власт да представлява кредитодателя за сключване на този договор.

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че макар Директива 2011/83 несъмнено да не се прилага към финансовите услуги съгласно член 3, параграф 3, буква г) от нея, тълкуването на член 312b от BGB, който се отнася до договорите извън търговския обект, все пак зависело от тълкуването на тази директива. Всъщност, доколкото последната е транспонирана извън установените от правото на Съюза рамки, в явен интерес на Европейския съюз било тя да бъде тълкувана еднакво. В този смисъл следвало да се установи дали участието на лица като посредници единствено в инициирането на договора може да се приравни на действия от името или за сметка на търговеца по смисъла на член 2, точка 2 от Директива 2011/83 и следователно на член 312b, параграф 1, второ изречение от BGB.

Второ, в случай че договор за лизинг като разглеждания в главното производство действително представлява договор извън търговския обект, запитващата юрисдикция иска да се установи дали изключението от правото на отказ, предвидено в член 16, буква л) от Директива 2011/83 във връзка с предоставяне на услуги по отдаване на автомобили под наем, е приложимо към този договор. В това отношение тя се позовава на решение на по-горна германска юрисдикция, съгласно което отдаването под наем на автомобили включва само краткосрочното отдаване под наем, а не дългосрочните договори за лизинг.

Трето, отново с цел да определи дали е налице право на отказ в полза на VK, запитващата юрисдикция иска да се установи дали договор за лизинг на автомобил като разглеждания в главното производство може да се квалифицира като договор от разстояние по смисъла на Директива 2002/65 и Директива 2011/83, доколкото потребителят е имал лични контакти само с лице, участващо единствено в инициирането на договора, в случая — търговеца на автомобили, без това лице да има представителна власт за сключване на този договор и без впрочем да е упълномощено да сключи договора.

В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че лицата, които участват само в инициирането на договора, не би следвало да могат да се разглеждат като представители на търговеца, предлагащ сключването на такъв договор. Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) обаче приел, че условието за изключително използване на средства за комуникация от разстояние, което е необходимо, за да е налице продажба от разстояние по смисъла на Директива 2002/65 и Директива 2011/83, не е изпълнено, когато при инициирането на договора потребителят има личен контакт с лице, което му предоставя информация за договора за сметка на търговеца.

При тези обстоятелства Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)

Относно презумпцията за законосъобразност по член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB:

Следва ли да се приеме, че член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB, доколкото обявяват договорни клаузи, противоречащи на условията по член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48, за отговарящи на изискванията на член 247, параграф 6, втора алинея, първо и второ изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, второ изречение, точка 2, буква б) от EGBGB, са несъвместими с член 10, параграф 2, буква п) и член 14, параграф 1 от Директива [2008/48]?

При утвърдителен отговор:

б)

Следва ли от правото на Съюза, и по-специално от член 10, параграф 2, буква п) и от член 14, параграф 1 от Директива 2008/48, че член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB са неприложими, доколкото обявяват договорни клаузи, противоречащи на условията по член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48, за отговарящи на изискванията на член 247, параграф 6, втора алинея, първо и второ изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, второ изречение, точка 2, буква б) от EGBGB?

При отрицателен отговор на въпрос 1, буква б):

Относно задължителната информация, изисквана съгласно член 10, параграф 2 от Директива 2008/48:

a)	Следва ли член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48 да се тълкува в смисъл, че дневният размер на лихвата, който следва да се укаже в договора за кредит, трябва да произтича от изчисляването на посочения в договора лихвен процент по кредита?

б)

Следва ли член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 да се тълкува в смисъл, че приложимият лихвен процент за просрочени плащания трябва да бъде посочен като абсолютно число при сключването на договора за кредит или като абсолютно число следва да се посочи поне приложимият референтен лихвен процент (в разглеждания случай основният лихвен процент съгласно член 247 от BGB), от който чрез добавка (в разглеждания случай пет процентни пункта съгласно член 288, параграф 1, второ изречение от BGB) се изчислява приложимият лихвен процент за забавени плащания, и трябва ли потребителят да бъде информиран относно референтния (основния) лихвен процент и неговата променливост?

в)

Следва ли член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 да се тълкува в смисъл, че в текста на договора за кредит трябва да са упоменати съществените формални изисквания относно достъпа до механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обжалване?

При утвърдителен отговор на поне един от изложените по-горе въпроси 2), букви а)—в):

г)	Следва ли член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директива 2008/48 да се тълкува в смисъл, че срокът за отказ започва да тече едва когато е предоставена пълно и вярно информацията съгласно член 10, параграф 2 от Директива 2008/48? При отрицателен отговор:

д)	Кои са релевантните критерии, за да се определи, че срокът за отказ е започнал да тече, дори и когато тази информация не е пълна и вярна? При утвърдителен отговор на изложения по-горе въпрос 1), буква a) и/или на поне един от въпросите 2), букви a)—в):

Относно прекратяването на правото на отказ съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директива 2008/48:

a)	Подлежи ли се правото на отказ по член 14, параграф 1, първо изречение от Директива 2008/48 на прекратяване? При утвърдителен отговор:

б)	Представлява ли прекратяването ограничение във времето на правото на отказ, което следва да се регламентира с приет от парламента закон? При отрицателен отговор:

в)	Предполага ли се при прекратяването от субективна страна, че потребителят следва да е знаел, че правото му на отказ продължава да съществува или най-малкото следва незнанието му да се дължи на негова груба небрежност? При отрицателен отговор:

г)

Допуска ли възможността кредитодателят впоследствие да предостави на кредитополучателя информацията съгласно член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директива 2008/48, с което да задейства срока за отказ, прилагането на правилата относно прекратяването на правото на отказ, като се съобрази принципът на добросъвестност?

При отрицателен отговор:

д)	Съвместимо ли е това с установените принципи на международното право, които са обвързващи за германския съд по силата на Grundgesetz (Конституцията)? При утвърдителен отговор:

е)	Как трябва германските правоприлагащи органи да разрешат конфликта между императивните норми на международното право и изискванията на Съда на Европейския съюз?

Относно установяване на злоупотреба с правото за упражняване на отказ от страна на потребителя съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директива 2008/48:

a)	Може ли упражняването на правото на отказ съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директива 2008/48 да представлява злоупотреба с право? При утвърдителен отговор:

б)	Когато се установи злоупотреба при упражняването на правото на отказ, следва ли да се приеме, че се ограничава правото на отказ, което следва да се регламентира с приет от парламента закон? При отрицателен отговор:

в)	Предполага ли се при установяването на злоупотреба при упражняване на правото на отказ от субективна страна, че потребителят следва да е знаел, че правото му на отказ продължава да съществува, или най-малкото следва незнанието му да се дължи на негова груба небрежност? При отрицателен отговор:

г)

Допуска ли възможността кредитодателят впоследствие да предостави на кредитополучателя информацията съгласно член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директива 2008/48, с което да задейства срока за отказ, добросъвестно прилагане на правилата относно прекратяване на правото на отказ?

При отрицателен отговор:

д)	Съвместимо ли е това с установените принципи на международното право, които са обвързващи за германския съд по силата на Grundgesetz (Конституцията)? При утвърдителен отговор:

е)	Как трябва германските правоприлагащи органи да разрешат конфликта между императивните норми на международното право и изискванията на Съда на Европейския съюз?

Попадат ли в приложното поле на Директива 2011/83[…] и/или на Директива 2008/48[…] и/или на Директива 2002/65[…] договорите за лизинг на моторни превозни средства с отчитане на пробега в километри за срок от приблизително две до три години, в които е включена стандартизирана клауза за изключване на правото на прекратяване на общо основание, при което потребителят е длъжен да сключи застраховка на автомобила за покриване на всички рискове (пълно автокаско), отговорен е освен това за предявяването на претенциите за недостатъци по отношение на трети лица (по-специално пред търговеца и производителя на превозното средство) и при положение че потребителят поема и риска от загуба, повреда и други намаления на стойността? Може ли да се приеме, че това са договори за кредит по смисъла на член 3, буква в) от Директива 2008/48[…] и/или договори за финансови услуги по смисъла на член 2, точка 12 от Директива 2011/83[…] и член 2, буква б) от Директива 2002/65[…]?

Ако договорите за лизинг на моторни превозни средства с отчитане на пробега (както е описано във въпрос 5) представляват договори за финансови услуги:

a)	Представлява ли недвижим търговски обект по смисъла на член 2, точка 9 от Директива 2011/83[…] и търговският обект на дадено лице, което инициира сделки с потребители от името на търговеца, но самото лице няма представителна власт за сключване на въпросните сделки? При утвърдителен отговор:

б)	Това важи ли и за случаите, когато лицето, което инициира сключването на договора, извършва стопанска дейност в друг отрасъл и/или няма право по силата на регулаторните и/или гражданскоправните разпоредби да сключва договори за финансови услуги?

7)	При отрицателен отговор на въпрос 6), буква а) или б): Трябва ли член 16, буква л) от Директива 2011/83[…] да се тълкува в смисъл, че договорите за лизинг на моторни превозни средства с отчитане на пробега (както е описано [във въпрос 5]) попадат в обхвата на това изключение?

Ако договорите за лизинг на моторни превозни средства с отчитане на пробега (както е описано [във въпрос 5]) представляват договори за финансови услуги:

Налице ли е договор от разстояние по смисъла на член 2, буква а) от Директива 2002/65[…] и член 2, точка 7 от Директива 2011/83[…] и когато по време на преговорите за сключване на договора е осъществен личен контакт само с лице, което инициира сключването на сделки с потребители от името на търговеца, но самото то няма представителна власт за сключване на въпросните договори?

При утвърдителен отговор:

б)	Това важи ли и за случаите, когато лицето, което инициира договора, извършва стопанска дейност в друг отрасъл и/или няма право по силата на регулаторните и/или гражданскоправните разпоредби да сключва договори за финансови услуги?“.

Дело C‑47/21

74	На 12 април 2017 г. F. F. сключва със C. Bank договор за кредит в нетен размер от 15111,70 евро с цел закупуване на употребяван лек автомобил за лично ползване.

При подготовката и сключването на договора за кредит търговецът, от който е закупено превозното средство, действа като кредитен посредник на C. Bank и използва предоставените от тази банка формуляри на договора. Съгласно договора за кредит продажната цена на превозното средство е 14880,00 евро. След внасяне на аванс от 2000,00 евро оставащата за плащане продажна цена в размер на 12880,00 евро е следвало да се финансира с въпросния кредит.

Разглежданият договор предвижда погасяване на кредита посредством 60 месечни вноски в един и същ размер и едно окончателно плащане на сума в по-голям размер. Правото на собственост върху закупения от F. F. автомобил е прехвърлено на C. Bank като гаранция за връщането на кредита. След отпускането на сумата по кредита F. F. редовно плаща договорените месечни вноски.

77	На 1 април 2020 г. F. F. упражнява правото си на отказ от договора за кредит.

F. F. счита, че поради липсата на яснота на информацията относно правото на отказ, съдържаща се в договора за кредит, както и поради неточността на част от задължителната информация, която е трябвало да бъде упомената в този договор по силата на германското право, предвиденият в германското право четиринадесетдневен срок за отказ все още не е започнал да тече. При тези условия той иска по-специално да му бъдат възстановени внесените до момента на отказа месечни вноски по кредита, както и направеното на търговеца на автомобили авансово плащане, или общо 10110,11 евро. Той иска също да бъде установено, че C. Bank е в забава да изпълни задължението си за приемане на превозното средство по смисъла на член 293 от BGB.

79	C. Bank моли искът да бъде отхвърлен, като по-специално твърди, че тя надлежно е предоставила на F. F. цялата задължителна информация, по-специално посредством използването на законовия образец.

Запитващата юрисдикция иска да се установи, първо, дали е съвместима с Директива 2008/48 национална правна уредба, установяваща законова презумпция, че търговецът е изпълнил задължението си да информира потребителя относно правото му на отказ, ако в договора се съдържа препращане към национални разпоредби, които от своя страна препращат към законов образец, дори ако в договора е включената информация, която е извлечена от този образец, но която противоречи на изискванията на разглежданата директива. Освен това тази юрисдикция иска да се установи дали при констатация за несъвместимост с посочената директива тази правна уредба следва да се остави без приложение.

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че дори да се предположи, че C. Bank е използвала неправилно законовия образец, F. F. няма основание да оспорва прилагането на посочената по-горе законова презумпция, той като според установените от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) критерии подобно оспорване представлява злоупотреба с право.

Второ, запитващата юрисдикция иска да се установи каква информация е длъжен да посочи търговецът в договорите за кредит съгласно член 10, параграф 2, букви л), п), с) и у) от Директива 2008/48, както и от кой момент започва да тече срокът за отказ в случай на неточно посочена задължителна информация.

Най-напред, що се отнася до член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48, отнасящ се до информацията относно правото на кредитора на обезщетение и начина на неговото изчисляване, Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), изправен пред клауза като тази, съдържаща се в разглеждания в главното производство договор, счита, че кредиторът може да се ограничи да посочи в общи линии основните параметри за изчисляване на дължимото обезщетение в случай на предсрочно погасяване на кредита. Запитващата юрисдикция обаче иска да се установи дали в договор като разглеждания в главното производство по-скоро е необходимо да се посочи точна и разбираема за потребителя формула за изчисляване. Следва евентуално да се определи също така дали непълнотата на съдържащата се в такъв договор информация относно начина на изчисляване на дължимото обезщетение в случай на предсрочно погасяване на кредита може да се санкционира единствено чрез погасяване на правото на обезщетение, или подобно положение следва да се приравни на липса на информация, като в последния случай срокът за отказ няма да започне да тече.

По-нататък, що се отнася до член 10, параграф 2, букви л), п) и у) от Директива 2008/48, запитващата юрисдикция изразява същите съмнения като посочените в точки 59—61 от настоящото решение, като уточнява, че сключеният на 12 април 2017 г. договор между F. F. и C. Bank съдържа клаузи, сходни с посочените в тези точки.

85	Накрая, що се отнася до срока за отказ, запитващата юрисдикция задава въпроси като изложените в точка 62 от настоящото решение.

Трето, запитващата юрисдикция иска да се установи дали правото на отказ може да бъде ограничено във времето в случай на нарушение на принципа на добросъвестност. Тя иска по-специално да се установи дали, и евентуално при какви условия, правото на отказ съгласно член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 може да се погаси и дали при определени обстоятелства упражняването на това право може да се счита за злоупотреба. В това отношение тя се основава на същите съображения като изложените в точки 63—67 от настоящото решение.

Четвърто, запитващата юрисдикция има съмнения относно упражняването на правото на потребителя да получи възстановяване на платените месечни вноски, когато договорът за кредит, от който той се е отказал, е свързан с договор за продажба. Всъщност от практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) следвало, че когато договор за кредит е свързан с договор за продажба на автомобил, кредиторът може да откаже да възстанови платените месечни вноски и евентуално — направеното авансово плащане, докато превозното средство не му бъде върнато или докато потребителят не представи доказателство, че го е изпратил или че кредиторът е изпаднал в забава при приемането му по смисъла на член 293 от BGB вследствие на действително отправено предложение за приемане, изпратено до седалището на търговеца.

Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че в случай на оспорване от страна на кредитора на действителността на отказа това възстановяване на платените вноски по кредита може да бъде отложено до окончателното решаване на съдебния спор. Във връзка с това запитващата юрисдикция изразява съмнения дали подобно задължение за предварително връщане и произтичащите от него процесуални последици са съвместими с полезното действие на правото на отказ съгласно член 14, параграф 1 от Директива 2008/48. Всъщност в повечето случаи превозното средство било необходимо на потребителя за упражняване на професионалната му дейност и било свързано със замразяването на значителен капитал. Ако потребителят трябвало да върне превозното средство, без да знае дали отказът му действително е произвел действие и евентуално в какъв срок ще получи дължимите от кредитора суми, за да може впоследствие да закупи заместваща стока, той най-често би се разубедил да упражни правото си на отказ.

Освен това, ако бъде прието, че задължението за предварително връщане на превозното средство е несъвместимо с член 14, параграф 1 от Директива 2008/48, запитващата юрисдикция иска да се установи дали тази разпоредба има директен ефект, при който съответните национални разпоредби следва да бъдат оставени без приложение.

Пето, запитващата юрисдикция иска да се установи дали национална процесуалноправна уредба, уреждаща упражняването на функции от едноличен съдебен състав, е съвместима с член 267 ДФЕС. Този въпрос се обяснява с факта, че делото, с което е сезирана запитващата юрисдикция, е препратено на едноличен съдебен състав от колегиалния съдебен състав, на който то е било разпределено в рамките на тази юрисдикция, и следователно преюдициалното запитване се отправя само от този едноличен съдебен състав.

В това отношение запитващата юрисдикция пояснява, че е спорен въпросът дали съгласно германското право едноличните съдебни състави имат правомощието да отправят преюдициални запитвания. По-специално от практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) следвало, че като отправя преюдициално запитване по свой почин, едноличният съдебен състав нарушава принципа на законния съд, тъй като е бил длъжен да препрати спора на компетентния колегиален съдебен състав, който да се произнесе по делото.

Запитващата юрисдикция обаче счита, че член 267, втора алинея ДФЕС не допуска подобно задължение за препращане на делото на компетентния колегиален съдебен състав. Макар Съдът вече да се е произнесъл, че отправянето на преюдициално запитване от едноличен съдебен състав е допустимо от гледна точка на правото на Съюза, независимо дали са спазени националните процесуални норми, остава нерешен въпросът дали национална разпоредба, която ограничава възможността за отправяне на преюдициално запитване от едноличен съдебен състав, следва да се остави без приложение.

Освен това запитващата юрисдикция подчертава, че посоченият въпрос е от значение за решаване на висящото пред нея дело, доколкото в паралелни съдебни производства, в които едноличният съдебен състав е отправил преюдициално запитване до Съда, ответниците, позовавайки се на посочените по-горе съображения на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), са оспорили акта за преюдициално запитване или са поискали отвод на съдията, отправил запитването, поради пристрастност, като подобно положение можело да се повтори по настоящото дело.

„1)

Относно законовата презумпция, уредена в член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB:

Член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB, доколкото обявяват договорни клаузи, противоречащи на условията по член 10, параграф 2, буква п) от Директива [2008/48], за отговарящи на изискванията на член 247, параграф 6, втора алинея, първо и второ изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, второ изречение, точка 2, буква б) от EGBGB, несъвместими ли са с член 10, параграф 2, буква п) и член 14, параграф 1 от Директива [2008/48]?

При утвърдителен отговор:

б)

Следва ли от правото на Съюза, и по-специално от член 10, параграф 2, буква п) и член 14, параграф 1 от Директивата [2008/48], че член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB са неприложими, доколкото обявяват договорни клаузи, противоречащи на условията по член 10, параграф 2, буква п) от Директива [2008/48], за отговарящи на изискванията на член 247, параграф 6, втора алинея, първо и второ изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, второ изречение, точка 2, буква б) от EGBGB?

Независимо от отговорите на въпрос 1), точки а)—б):

Относно задължителната информация съгласно член 10, параграф 2 от Директивата [2008/48]:

[Въпрос 2), буква a) е оттеглен.]

б)

Относно член 10, параграф 2, [буква] с) от Директива [2008/48]:

aa)

Следва ли тази разпоредба да се тълкува в смисъл, че информацията относно дължимото обезщетение при предсрочно погасяване на кредита трябва да се посочи в договора за кредит толкова точно, че потребителят да може поне приблизително да пресметне размера на дължимото обезщетение?

(при утвърдителен отговор на предходния въпрос)

бб)

Допускат ли член 10, параграф 2, буква с) и член 14, параграф 1, второ изречение от Директива [2008/48] национална правна уредба, съгласно която при непълна информация по смисъла на член 10, параграф 2, буква с) от Директива [2008/48] срокът за отказ все пак започва да тече от сключването на договора и отпада само правото на кредитора на обезщетение за предсрочното погасяване на кредита?

в)

Следва ли член 10, параграф 2, буква л) от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че приложимият лихвен процент за просрочени плащания трябва да бъде посочен като абсолютно число при сключването на договора за кредит или като абсолютно число следва да се посочи поне приложимият референтен лихвен процент (в разглеждания случай основният лихвен процент съгласно член 247 от BGB), от който чрез добавка (в разглеждания случай пет процентни пункта съгласно член 288, параграф 1, второ изречение от BGB) се изчислява приложимият лихвен процент за просрочени плащания, и трябва ли потребителят да бъде информиран относно референтния (основния) лихвен процент и неговата променливост?

г)

Следва ли член 10, параграф 2, буква у) от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че в текста на договора за кредит трябва да са упоменати съществените формални изисквания относно достъпа до механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обжалване?

При утвърдителен отговор на поне един от изложените по-горе въпроси 2), букви а)—г):

д)	Следва ли член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че срокът за отказ започва да тече едва когато е предоставена пълно и вярно информацията съгласно член 10, параграф 2 от Директива [2008/48]? При отрицателен отговор:

е)	Кои са релевантните критерии, за да се определи, че срокът за отказ започва да тече, дори и когато тази информация не е пълна и вярна?

При утвърдителен отговор на посочените по-горе въпрос 1), a) и/или на поне един от въпросите 2), букви a)—г):

Относно погасяването на правото на отказ съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директива [2008/48]:

a)	Погасява ли се правото на отказ съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директива [2008/48]? При утвърдителен отговор:

б)	Представлява ли погасяването ограничение във времето на правото на отказ, което следва да се регламентира с приет от парламента закон? При отрицателен отговор:

в)	Предполага ли погасяването от субективна страна потребителят да е знаел за продължаващото наличие на правото му на отказ или най-малкото незнанието му да се дължи на груба небрежност? При отрицателен отговор:

г)

Възможността кредитодателят впоследствие да предостави на кредитополучателя информацията съгласно член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директива [2008/48], с което да задейства срока за отказ, противоречи ли на прилагането на правилата относно погасяване на правото на отказ поради принципа на добросъвестност?

При отрицателен отговор:

д)	Съвместимо ли е това с установените принципи, които са обвързващи за германския съд по силата на Конституцията? При утвърдителен отговор:

е)	Как германските правоприлагащи органи трябва да разрешат конфликта между императивните норми на международното право и изискванията на Съда на Европейския съюз?

Относно установяване на злоупотреба при упражняване на правото на отказ от страна на потребителя съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директива [2008/48]:

a)	Може ли упражняването на правото на отказ съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директива [2008/48] да представлява злоупотреба с право? При утвърдителен отговор:

б)	Представлява ли установяването на злоупотреба при упражняване на правото на отказ ограничение на правото на отказ, което следва да се регламентира с приет от парламента закон? При отрицателен отговор:

в)	Предполага ли установяването на злоупотреба при упражняване на правото на отказ от субективна страна потребителят да е знаел за продължаващото наличие на правото му на отказ или най-малкото незнанието му да се дължи на негова груба небрежност? При отрицателен отговор:

г)

Възможността кредитодателят впоследствие да предостави на кредитополучателя информацията съгласно член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директива [2008/48], с което да задейства срока за отказ, противоречи ли на установяването на злоупотреба при упражняване на правото на отказ поради принципа на добросъвестност?

При отрицателен отговор:

д)	Съвместимо ли е това с установените принципи, които са обвързващи за германския съд по силата на Конституцията? При утвърдителен отговор:

е)	Как германските правоприлагащи органи трябва да разрешат конфликта между императивните норми на международното право и изискванията на Съда на Европейския съюз?

Независимо от отговорите на горните въпроси:

Съвместимо ли е с правото на Съюза, и по-специално с правото на отказ в съответствие с член 14, параграф 1, първо изречение от Директива [2008/48], ако съгласно националното законодателство в случай на договор за кредит, свързан с договор за покупко-продажба, след действително упражняване на правото на отказ на потребителя съобразно член 14, параграф 1 от Директива [2008/48]

aa)	вземането на потребителя срещу кредитодателя за връщане на платените вноски по кредита става изискуемо, само когато потребителят от своя страна е върнал на кредитодателя закупената стока или е представил доказателства, че е изпратил стоката на кредитодателя?

бб)	искът на потребителя за връщане на вноските по кредита, платени от потребителя след като е върнал закупената стока, следва да бъде отхвърлен като неоснователен към този момент, ако кредиторът не е в забава да изпълни задължението си да приеме закупената стока?

При отрицателен отговор:

б)	Следва ли от правото на Съюза, че националните разпоредби, описани в буква а), подточка аа) и/или в буква а), подточка бб), са неприложими?

Независимо от отговорите на посочените по-горе въпроси от 1) до 5):

Несъвместим ли е член 348a, параграф 2, точка 1 от Zivilprozessordnung (германският Граждански процесуален кодекс), доколкото се отнася и до постановяването на определения за преюдициално запитване съгласно член 267, втора алинея ДФЕС, с правото на националните съдилища да сезират Съда съгласно член 267, втора алинея ДФЕС и следователно трябва да бъде считан за неприложим при постановяването на определения за преюдициално запитване?“.

Дело C‑232/21

В съответствие с исканията си съответно от 30 юни 2017 г., 28 март 2017 г., 26 януари 2019 г. и 31 януари 2012 г. CR, от една страна, и от друга страна, AY, ML и BQ — страни по делата, с които е сезирана запитващата юрисдикция, сключват, съответно с Volkswagen Bank и Audi Bank, договори за кредит с цел закупуване на употребявани автомобили за лично ползване. Нетните суми по договорите за кредит възлизат съответно на 21418,66 евро, 28671,25 евро, 18972,74 евро и 30208,10 евро.

При подготовката и сключването на договорите за кредит търговците на превозни средства, от които са закупени автомобилите, са действали като кредитни посредници на Volkswagen Bank и Audi Bank. Разглежданите договори предвиждат погасяване на кредита посредством месечни вноски, като размерът на съответните кредити се увеличава със сума за застраховка в случай на смърт, инвалидност и безработица. Договорите предвиждат също така плащането на окончателна вноска с определен размер, а някои от тях — и авансово плащане от страна на потребителя.

CR, AY, ML и BQ упражняват правото си на отказ от договора за кредит съответно на 31 март 2019 г., 13 юни 2019 г., 16 септември 2019 г. и 20 септември 2020 г. Както е видно от акта за преюдициално запитване, първите трима потребители предлагат на Volkswagen Bank и Audi Bank да върнат превозното средство, евентуално на адреса на седалището на тези банки, срещу едновременно връщане на извършените плащания. Що се отнася до BQ, за разлика от останалите трима потребители, към момента на упражняване на правото си на отказ той вече е изплатил изцяло кредита, от който се е ползвал. Неговото главно искане също е за възстановяване на платените месечни вноски, след като прехвърли собствеността на автомобила и го предаде на банката.

98	Тези четирима потребители считат, че отказът им е валиден, тъй като предвиденият в германското законодателство четиринадесетдневен срок за отказ не е започнал да тече. Всъщност информацията относно правото на отказ, както и останалата задължителна информация не им били надлежно предоставени.

Volkswagen Bank и Audi Bank считат, че са предоставили надлежно цялата необходима информация, използвайки законовия образец. По две от делата, с които е сезирана запитващата юрисдикция, при условията на евентуалност те правят възражение за погасяване на правото на отказ и възражение за злоупотреба с това право от страна на съответните потребители, като по-специално считат, че след като последните действително са използвали автомобилите и са заплатили дължимите редовни месечни вноски по договорите за кредит, те не могат валидно и в съответствие със закона да упражнят правото си на отказ. По другите две дела, с които е сезирана запитващата юрисдикция, те поддържат, че не са в забава при изпълнение на задължението си да получат превозното средство по смисъла на член 293 от BGB, тъй като съответните потребители не са им отправили действително предложение за получаване по смисъла на член 294 от BGB.

100	Във фактически и правен контекст, много подобен на този по дело C‑47/21, запитващата юрисдикция отправя почти същите въпроси като поставените по посоченото дело, излагайки по същество същите мотиви като тези, обобщени в точки 80—93 от настоящото решение.

101

Що се отнася до въпросите, свързани с възражението за погасяване на правото на отказ и възражението за злоупотреба с това право, запитващата юрисдикция уточнява, че съгласно практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) тези възражения следва да се имат предвид преди всичко, що се отнася до договорите, които вече са изпълнени изцяло от страните.

102

„1)

При утвърдителен отговор:

б)

Следва ли от правото на Съюза, и по-специално от член 10, параграф 2, буква п) и член 14, параграф 1 от Директива [2008/48], че член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB са неприложими, доколкото обявяват договорни клаузи, противоречащи на условията по член 10, параграф 2, буква п) от Директивата [2008/48], за отговарящи на изискванията на член 247, параграф 6, втора алинея, първо и второ изречение и член 247, параграф 12, първа алинея, второ изречение, точка 2, буква б) от EGBGB?

Независимо от отговорите на въпрос 1), точки а) и б):

Относно задължителната информация съгласно член 10, параграф 2 от Директива [2008/48]:

a)	Следва ли член 10, параграф 2, буква п) от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че дневният размер на лихвата, който следва да се укаже в договора за кредит, трябва да произтича от изчисляването на посочения в договора лихвен процент по кредита?

б)

Относно член 10, параграф 2, буква с) от Директива [2008/48]:

aa)

(при утвърдителен отговор на посочения по-горе въпрос аа)

бб)

При утвърдителен отговор на поне един от изложените по-горе въпроси 2), букви а) или б) по-горе:

в)	Следва ли член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че срокът за отказ започва да тече едва когато е предоставена пълно и вярно информацията съгласно член 10, параграф 2 от Директива [2008/48]? При отрицателен отговор:

г)	Кои са релевантните критерии, за да се определи, че срокът за отказ започва да тече дори когато тази информация не е пълна и вярна?

При утвърдителен отговор на посочените по-горе въпрос 1), букви a) и/или на въпрос 2), а) или б):

Относно погасяването на правото на отказ съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директива [2008/48]:

a)	Погасява ли се правото на отказ съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директивата [2008/48]? При утвърдителен отговор:

б)	Представлява ли погасяването ограничение във времето на правото на отказ, което следва да се регламентира от приет от парламента закон? При отрицателен отговор:

в)	Предполага ли погасяването от субективна страна потребителят да е знаел за продължаващото наличие на правото му на отказ или най-малкото незнанието му да се дължи на негова груба небрежност? Важи ли това и при прекратени договори? При отрицателен отговор:

г)

Възможността кредитодателят впоследствие да предостави на кредитополучателя информацията съгласно член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директивата [2008/48], с което да задейства срока за отказ, противоречи ли на прилагането на правилата относно погасяване на правото на отказ поради принципа на добросъвестност? Важи ли това и при прекратени договори?

При отрицателен отговор:

д)	Съвместимо ли е това с установените принципи, които са обвързващи за германския съд по силата на Конституцията? При утвърдителен отговор:

e)	Как германските правоприлагащи органи трябва да разрешат конфликта между императивните норми на международното право и изискванията на Съда на Европейския съюз?

Относно установяване на злоупотреба при упражняване на правото на отказ от страна на потребителя съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директивата [2008/48]:

a)	Може ли упражняването на правото на отказ на потребителя съгласно член 14, параграф 1, първо изречение от Директивата [2008/48] да представлява злоупотреба с право? При утвърдителен отговор:

б)	Представлява ли установяването на злоупотреба при упражняване на правото на отказ ограничение на правото на отказ, което следва да се регламентира от приет от парламента закон? При отрицателен отговор:

в)

Предполага ли установяването на злоупотреба при упражняване на правото на отказ от субективна страна потребителят да е знаел за продължаващото наличие на правото му на отказ или най-малкото незнанието му да се дължи на груба небрежност? Важи ли това и при прекратени договори?

При отрицателен отговор:

г)

Възможността кредитодателят впоследствие да предостави на кредитополучателя информацията съгласно член 14, параграф 1, второ изречение, буква б) от Директивата [2008/48], с което да задейства срока за отказ, противоречи ли на установяването на злоупотреба при упражняване на правото на отказ поради принципа на добросъвестност? Важи ли това и при прекратени договори?

При отрицателен отговор:

д)	Съвместимо ли е това с установените принципи, които са обвързващи за германския съд по силата на Конституцията? При утвърдителен отговор:

е)	Как германските правоприлагащи органи трябва да разрешат конфликта между императивните норми на международното право и изискванията на Съда на Европейския съюз?

Независимо от отговорите на посочените по-горе въпроси от 1) до 4):

a)	Съвместимо ли е с правото на Съюза, ако съгласно националното законодателство в случай на договор за кредит, свързан с договор за покупко-продажба, след действително упражняване на правото на отказ на потребителя съобразно член 14, параграф 1 от Директивата [2008/48]

aa)	вземането на потребителя срещу кредитора за връщане на платените вноски по кредита става изискуемо, само когато потребителят от своя страна е върнал на кредитора закупената стока или е представил доказателства, че е изпратил стоката на кредитора?

бб)	искът на потребителя за връщане на вноските по кредита, платени от потребителя след като е върнал закупената стока, следва да бъде отхвърлен като неоснователен към този момент, ако кредиторът не е в забава да изпълни задължението си да приеме закупената стока?

При отрицателен отговор:

б)	Следва ли от правото на Съюза, че националните разпоредби, описани в хипотези а) аа) и/или а) бб) са неприложими?

Независимо от отговорите на посочените по-горе въпроси 1) до 5):

Несъвместим ли е член 348a, параграф 2, точка 1 [от Гражданския процесуален кодекс], доколкото се отнася и до постановяването на определения за преюдициално запитване съгласно член 267, втора алинея ДФЕС, с правото на националните съдилища да сезират Съда съгласно член 267, втора алинея ДФЕС и следователно неприложим ли е при постановяването на определения за преюдициално запитване?“.

Производството пред Съда

103

С решение на председателя на Съда от 22 април 2021 г. дела C‑38/21 и C‑47/21 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството, както и за целите на съдебното решение. С решение на председателя на Съда от 31 май 2022 г. дело C‑232/21 е съединено с посочените дела за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.

104	С писмо от 3 август 2021 г. запитващата юрисдикция уведомява Съда, че по дело C‑47/21 е постигнато доброволно уреждане на спора по едното от двете главни производства и поради това оттегля въпрос 2), буква а) по дело C‑47/21, като същевременно поддържа всички останали въпроси по това дело.

105	Вследствие на допълнение към преюдициалното запитване по дело C‑38/21 от 24 август 2021 г. е възобновена писмената фаза на производството по съединени дела C‑38/21 и C‑47/21.

106	В съответствие с член 16, трета алинея от Статута на Съда на Европейския съюз германското правителство иска настоящите дела да бъдат разгледани от голям състав, което е прието от Съда на 31 май 2022 г.

По преюдициалните въпроси

По допустимостта

107	BMW Bank, C. Bank, Volkswagen Bank и Audi Bank, германското правителство и Европейската комисия изразяват съмнения относно допустимостта на някои преюдициални въпроси, поставени по трите дела.

По въпроси от първи до четвърти, както и по шестия въпрос по дело C‑38/21

108

BMW Bank твърди, че първите четири въпроса по дело C‑38/21 са недопустими, доколкото било очевидно, че разглежданите в главното производство факти не попадат в обхвата на посочената в тези въпроси Директива 2008/48. Всъщност тази директива изключвала от приложното си поле договорите за лизинг, които не включват задължение за закупуване на стоката, предмет на лизинга. Освен това шестият въпрос по дело C‑38/21, който е поставен в хипотезата, при която договор за лизинг като разглеждания в главното производство следва да се квалифицира като договор за финансова услуга по смисъла на Директива 2011/83, бил недопустим, тъй като договорите за финансови услуги били изрично изключени от приложното поле на тази директива.

109

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда в рамките на сътрудничеството между него и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 21 март 2023 г., Mercedes-Benz Group (Отговорност на производителите на превозни средства, оборудвани с измервателно-коригиращи устройства), C‑100/21, EU:C:2023:229, т. 52 и цитираната съдебна практика).

110

От това следва, че въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, по презумпция са релевантни. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 21 март 2023 г., Mercedes-Benz Group (Отговорност на производителите на превозни средства, оборудвани с измервателно-коригиращи устройства), C‑100/21, EU:C:2023:229, т. 53 и цитираната съдебна практика).

111

В настоящия случай следва да се подчертае, че запитващата юрисдикция е изпратила на Съда своето преюдициално запитване на два етапа, а именно най-напред на 30 декември 2020 г., когато е отправила първите четири въпроса, и след това на 24 август 2021 г., когато е поставила други четири въпроса В допълнението към първоначалното си преюдициално запитване тази юрисдикция уточнява, че иска да се установи дали, както следва от петия въпрос, Директива 2008/48 има за цел да уреди договор за лизинг като разглеждания в главното производство. Тя посочва също в кои случаи — в зависимост от отговора, който Съдът ще даде по този въпрос — счита, че все още е релевантно да се отговори на първите четири въпроса, отправени на 30 декември 2020 г.

112

Освен това, макар да е вярно, че запитващата юрисдикция поставя шестия въпрос по дело C‑38/21 в хипотезата, в която при отговора на петия въпрос по това дело бъде прието за установено, че договор за лизинг като разглеждания в главното производство може да бъде квалифициран като договор за финансова услуга по смисъла на Директива 2011/83, това не променя факта, че релевантността или липсата на хипотетичен характер и следователно допустимостта на шестия въпрос могат да се преценяват само с оглед на отговора, който Съдът ще даде на петия въпрос.

113	При тези обстоятелства първите четири въпроса по дело C‑38/21, както и шестият въпрос по това дело не могат на този етап да се считат за хипотетични, тъй като необходимостта и ползата от отговора им зависят от отговора, който ще бъде даден на петия въпрос по същото дело.

114

При всички положения, следва да се припомни, че когато, както в настоящия случай, не може да се приеме за очевидно, че тълкуването на разпоредбата от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, възражението за неприложимост на тази разпоредба по делото в главното производство не засяга допустимостта на преюдициалното запитване, а се отнася до съществото на въпросите (решение от 24 юли 2023 г., Lin, C‑107/23 PPU, EU:C:2023:606, т. 66 и цитираната съдебна практика).

По третия въпрос, букви д) и е) и четвъртия въпрос, букви д) и е), поставени по дела C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21

115

С третия въпрос, букви д) и е) и с четвъртия въпрос, букви д) и е) по дела C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи връзката между правото на отказ по член 14 от Директива 2008/48 и правилата на обичайното международно право в областта на погасяването на права и злоупотребата с права.

116	C. Bank, Volkswagen Bank, Audi Bank и германското правителство изразяват съмнения относно допустимостта на тези въпроси.

117

В това отношение следва да се припомни, че за да може Съдът да даде полезно за националния съд тълкуване на правото на Съюза, член 94, буква в) от Процедурния правилник на Съда изисква преюдициалното запитване да съдържа изложение на причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо към спора в главното производство.

118

В настоящия случай е вярно, че съгласно постоянната съдебна практика Съюзът е длъжен да упражнява правомощията си при спазване на международното право в неговата цялост, като това включва не само разпоредбите на международните конвенции, които го обвързват, но и правилата и принципите на общото и обичайното международно право (решение от 6 октомври 2020 г., Комисия/Унгария (Висше образование), C‑66/18, EU:C:2020:792, т. 87 и цитираната съдебна практика).

119

Запитващата юрисдикция обаче се ограничава единствено до твърдението, че съгласно общите принципи на международното публично право, които обвързват германските съдилища по силата на член 25, параграф 2 от Конституцията и към които спадат принципът на погасяване на правата и принципът на добросъвестност, само когато потребителят знае, че има право на отказ, или не знае това поради груба небрежност, въпросното право може да се счита за погасено или упражняването му да се разглежда като противоречащо на принципа на добросъвестност.

120

По този начин обаче запитващата юрисдикция не установява в достатъчна степен каква е вероятността правилата на обичайното международно право в областта на погасяването на права и на злоупотребата с право да противоречат на правото на Съюза в контекста на спорове между частноправни субекти, отнасящи се до правото на отказ съгласно член 14 от Директива 2008/48.

121	При тези условия третият въпрос, букви д) и е) и четвъртият въпрос, букви д) и е) по дела C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21 не отговарят на изискванията на член 94, буква в) от Процедурния правилник и следователно са недопустими.

По шестия въпрос, поставен по дела C‑47/21 и C‑232/21

122

С шестия въпрос, поставен по дела C‑47/21 и C‑232/21, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 267, втора алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която, по-специално поради принципното значение на дело, с което е сезиран, едноличен съдебен състав е длъжен да препрати това дело на тричленен граждански състав и сам да се откаже да отправи преюдициално запитване до Съда по посоченото дело.

123	C. Bank, Volkswagen Bank и Audi Bank, германското правителство и Комисията считат, че тези въпроси са недопустими, тъй като по същество отговорът им не е необходим за решаването на споровете в главните производства.

124

В случая, като се има предвид съдебната практика, припомнена в точки 109 и 110 от настоящото решение, следва да се посочи, че шестият въпрос по дела C‑47/21 и C‑232/21 се отнася до тълкуването на член 267, втора алинея ДФЕС, но запитващата юрисдикция не е разяснила причините, поради които тълкуването на тази разпоредба е необходимо за решаването на споровете, с които е сезирана. Всъщност тя само посочва, че компетентността на едноличния съдебен състав да сезира Съда с преюдициално запитване, може да бъде оспорена, като във връзка с това цитира производства по други дела, различни от тези, по които са отправени настоящите преюдициални запитвания, като сочи, че по тези други дела или са оспорени изготвените от едноличния съдебен състав определения за преюдициално запитване, или е поискан отвод на този състав поради пристрастност. За сметка на това тя не уточнява какво би било отражението на такова оспорване върху актовете за преюдициално запитване или евентуално върху актовете, с които се слага край на производството. По-специално от актовете за преюдициално запитване не следва, че на този етап от производството те са предмет на обжалване, в рамките на което се твърди, че са засегнати от евентуален порок поради това, че са били приети от едноличен съдебен състав.

125	При тези условия шестият въпрос по дело C‑47/21 и по дело C‑232/21 е недопустим, тъй като е от хипотетично естество.

По същество

Петият въпрос по дело C‑38/21

126

С петия въпрос по дело C‑38/21, който следва да се разгледа на първо място, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали договор за лизинг на моторно превозно средство, който предвижда, че потребителят няма задължение да закупи превозното средство след изтичането на срока на договора, попада в приложното поле на Директива 2008/48, на Директива 2002/65 или на Директива 2011/83.

127

Най-напред следва да се припомни, че макар единствено запитващата юрисдикция да е компетентна да се произнесе по квалификацията на договора, предмет на спора, с който е сезирана, с оглед на конкретните обстоятелства по случая по главното производство Съдът е компетентен да изведе от разпоредбите на посочените директиви критериите, които тази юрисдикция трябва да прилага за тази цел (вж. в този смисъл решение от 3 декември 2015 г., Banif Plus Bank, C‑312/14, EU:C:2015:794, т. 51 и цитираната съдебна практика).

128

Освен това няма пречка национална юрисдикция да поиска от Съда да се произнесе по такава квалификация, при условие обаче че тази национална юрисдикция установи и прецени необходимите за тази квалификация факти с оглед на всички доказателства по преписката, с които разполага (вж. в този смисъл решение от 3 декември 2015 г., Banif Plus Bank, C‑312/14, EU:C:2015:794, т. 52).

129

В случая от преписката, с която разполага Съдът, е видно, както бе посочено в точка 49 от настоящото решение, че разглежданият в главното производство договор предвижда отпускането на кредит на VK, за да може той за период от 24 месеца и при спазване на ограничение на километража във връзка с допустимия пробег да наеме автомобил, придобит от BMW Bank в съответствие с посочените от VK спецификации, като въпросният автомобил остава собственост на тази банка. През срока на действие на договора потребителят поема риска от загуба, повреда и други намаления на стойността на превозното средство и за тази цел трябва да сключи застраховка за покриване на всички рискове. Потребителят е отговорен също за предявяването на претенциите за недостатъци по отношение на трети лица, по-специално пред търговеца и производителя на превозното средство. Нито самият договор, нито каквото и да е друго споразумение налага задължение на този потребител за закупуване на превозното средство. Освен това потребителят не поема никаква гаранция за остатъчната стойност след изтичането на срока на договора и е длъжен да компенсира загубата на стойност на превозното средство само ако при връщането му се установи, че е в състояние, което не отговаря на неговата възраст, или че уговореният максимален брой изминати километри е надвишен.

130	Що се отнася, на първо място, до приложното поле на Директива 2008/48, следва да се припомни, че съгласно член 2, параграф 1 от тази директива тя се прилага за договорите за кредит при спазване на изключенията, предвидени в член 2, параграф 2 от нея.

131

Съгласно член 2, параграф 2, буква г) от Директива 2008/48 тя не се прилага за договори за наем или лизинг, при които не се предвижда задължение за закупуване на предмета на договора нито в самия договор, нито в друго отделно споразумение, като се счита, че такова задължение съществува, ако кредиторът реши това едностранно.

132

В този контекст следва да се определи дали договор за лизинг като разглеждания в главното производство попада в обхвата на понятието „договор за лизинг“, съдържащо се в тази разпоредба, с уточнението, че нито в нея, нито в която и да е друга разпоредба от Директива 2008/48 не фигурира определение на това понятие, нито е налице препращане към националното право.

133

Съгласно постоянната практика на Съда както от изискванията за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз, при което да се отчита не само съдържанието, но и контекстът ѝ и целта, преследвана с правната уредба, от която тя е част (решение от 18 юни 2020 г., Sparkasse Südholstein, C‑639/18, EU:C:2020:477, т. 24 и цитираната съдебна практика).

134

В общоупотребимия правен език понятието „договор за лизинг“ обхваща договор, с който една от страните отпуска кредит на другата страна с цел финансиране на използването под наем на стока, която остава собственост на тази страна, но която може, след изтичане на срока на договора, да бъде върната или закупена от другата страна, с уточнението, че по-голямата част от рисковете и изгодите, присъщи на собствеността, се прехвърлят на тази друга страна за целия срок на договора (вж. по аналогия решение от 16 февруари 2012 г., Eon Aset Menidjmunt, C‑118/11, EU:C:2012:97, т. 37 и 38).

135

В случая от характеристиките на разглеждания в главното производство договор за лизинг, припомнени в точка 129 от настоящото решение, е видно, че BMW Bank предоставя на VK кредит за финансиране на използването под наем на превозно средство, придобито от тази банка съгласно посочените от VK спецификации, като след изтичането на договора последният е длъжен да върне превозното средство, като по принцип има възможност, но не и задължение да го закупи, и същевременно поема по-голямата част от рисковете и изгодите, присъщи на собствеността върху превозното средство, за целия срок на договора. Макар такъв договор за лизинг да попада в обхвата на понятието „лизинг“ по смисъла на член 2, параграф 2, буква г) от Директива 2008/48, той все пак е изключен от приложното поле на тази директива, тъй като не е съчетан със задължение за потребителя да закупи предмета на договора след изтичането му.

136

Що се отнася, на второ място, до приложното поле на Директива 2002/65, следва да се припомни, че съгласно член 1, параграф 1 от нея тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки, отнасящи се до дистанционната търговия на потребителски финансови услуги. В съображение 14 от посочената директива се уточнява, че тя обхваща всички финансови услуги, които могат да се предоставят от разстояние, при спазване на разпоредбите на правото на Съюза, уреждащи специално определени финансови услуги.

137

За да попадне в приложното поле на Директива 2002/65, договорът трябва не само да бъде „дистанционен договор“ по смисъла на член 2, буква а) от тази директива, но и да има за предмет предоставянето на „финансова услуга“ по смисъла на член 2, буква б) от посочената директива, като тези две условия са кумулативни.

138

В това отношение следва да се припомни, че с Директива 2002/65 по принцип се прави пълна хармонизация в областите, които урежда, и следователно текстът ѝ трябва да получи тълкуване, общо за всички държави членки (решение от 18 юни 2020 г., Sparkasse Südholstein, C‑639/18, EU:C:2020:477, т. 23), в съответствие с принципите на съдебната практика, припомнени в точка 133 от настоящото решение.

139

Що се отнася до понятието „финансова услуга“, член 2, буква б) от Директива 2002/65 го определя като всяка услуга от банково, кредитно, застрахователно, лично-пенсионно, инвестиционно или платежно естество. Следователно трябва да се провери дали договор за лизинг като разглеждания в главното производство се отнася до поне една от областите, посочени в член 2, буква б) от Директива 2002/65.

140	Първо, следва да се приеме, както прави генералният адвокат в точка 95 от своето заключение, че понятието „услуга от банково […] естество“ по смисъла на тази разпоредба трябва да се разбира като услуга, предлагана в рамките на търговска дейност, традиционно упражнявана от банките.

141

В това отношение следва да се отбележи, както твърди германското правителство в писменото си становище, че предложението за сключване на договор за лизинг на моторно превозно средство като разглеждания в главното производство, във всички случаи, не попада в класическия спектър от услуги на банковия сектор, като такава особена услуга най-често се предлага от банки, свързани с производители на автомобили, или от дружества, специализирани в лизинга на автомобили, като дружествата за отдаване на автомобили под наем.

142	От това следва, че такъв договор не се отнася до „услуга от банково […] естество“ по смисъла на член 2, буква б) от Директива 2002/65.

143	Второ, що се отнася до понятието „услуга от […] кредитно […] естество“ по смисъла на член 2, буква б) от Директива 2002/65, следва да се констатира, че тази директива не съдържа определение на понятието „кредит“.

144

В общоупотребимия правен език обаче този термин обозначава предоставянето на разположение на парична сума или на срокове или улеснения за плащане от кредитора на кредитополучателя с цел финансиране или разсрочено плащане, така че договорът за кредит трябва да се разглежда като договор, по силата на който кредитор предоставя или се задължава да предостави на потребител кредит под формата на разсрочено плащане, заем или друга подобна форма на улеснение за плащане.

145

От това следва, че договорът за финансова услуга от кредитно естество, както следва по същество и от точки 97 и 100 от заключението на генералния адвокат, се характеризира с обстоятелството, че представлява форма на финансиране или разсрочено плащане с помощта на средства, респективно срокове или улеснения за плащане, които търговецът предоставя на потребителя за тази цел.

146

В случая, както бе посочено пред Съда, договор за лизинг на автомобил без задължение за покупка като разглеждания в главното производство съдържа два елемента, а именно, от една страна, кредитен елемент, който се характеризира с обстоятелството, че банка отпуска на потребител кредит под формата на улеснения за плащане, и от друга страна, елемент на отдаване под наем, чиято цел е да позволи на потребителя да използва за определен срок превозно средство по свой избор, собственост на тази банка, срещу плащането на първоначална цена, последвана от месечни вноски.

147

При тези условия, за да се определи дали поради хибридния си характер такъв договор е от кредитно естество по смисъла на член 2, буква б) от Директива 2002/65, следва да се разгледа основният му предмет, както посочва генералният адвокат в точка 97 от своето заключение, за да се провери дали елементът, свързан с кредита, има предимство пред елемента, свързан с отдаването под наем, или обратното.

148

В това отношение следва да се отбележи, както по същество посочва генералният адвокат в точка 100 от своето заключение, че такъв договор по същество не се различава от дългосрочен договор за наем на превозно средство, при който потребителят трябва да заплати наем в замяна на правото да използва превозното средство, при условие че не е съчетан със задължението за закупуване на превозното средство в края на срока на лизинга, че потребителят не покрива изцяло направените от доставчика разходи за придобиването на превозното средство и не поема рисковете, свързани с остатъчната стойност на превозното средство след изтичането на договора. Задължението на потребителя да компенсира загубата на стойност на превозното средство, ако при връщането му бъде установено, че е в състояние, което не отговаря на възрастта му, или че уговореният максимален брой изминати километри е превишен, също не позволява да се направи разграничение между тези видове договори.

149

След като основният предмет на договор за лизинг на моторно превозно средство без задължение за закупуване като разглеждания в главното производство е свързан с отдаването под наем на това превозно средство, такъв договор следователно не може да се квалифицира като договор за финансова услуга от кредитно естество по смисъла на член 1, параграф 1 във връзка с член 2, буква б) от Директива 2002/65.

150	Трето, тъй като такъв договор явно не е и от „застрахователно, лично-пенсионно, инвестиционно или платежно естество“ по смисъла на член 2, буква б) от Директива 2002/65, той не може да бъде квалифициран като договор за „финансова услуга“ по смисъла на същата разпоредба.

151

При положение че едно от двете кумулативни условия, посочени в точка 137 от настоящото решение, не е изпълнено, следва да се заключи, че договор за лизинг на моторно превозно средство, характеризиращ се по-специално с факта, че нито в този договор, нито в друго отделно споразумение се предвижда задължение на потребителя да закупи превозното средство след изтичането на договора, както и с факта, че потребителят не покрива изцяло направените от доставчика на превозното средство разходи за придобиването му, нито рисковете, свързани с остатъчната стойност на превозното средство след изтичането на договора, не попада в приложното поле на Директива 2002/65.

152

Що се отнася, на трето място, до приложното поле на Директива 2011/83, следва да се припомни, че съгласно член 3, параграф 1 от тази директива тя се прилага, при условията и до степента, предвидени в разпоредбите ѝ, към всички договори, сключени между търговец и потребител, с изключение на договорите, посочени в параграф 3 от този член, като договорите за финансова услуга, които по същество в член 2, точка 12 от тази директива са определени по същия начин като в член 2, буква б) от Директива 2002/65, упоменат в точка 139 от настоящото решение.

153

Договор за лизинг като разглеждания в главното производство не може да се квалифицира, по аналогия със съображенията, изложени в точки 143—149 от настоящото решение, като договор за „финансова услуга“ по смисъла на член 2, точка 12 от Директива 2011/83. Не е изключено обаче такъв договор за лизинг да се квалифицира като „договор за услуга“ по смисъла на член 2, точка 6 от същата директива.

154

В това отношение на понятието „договор за услуга“, съдържащо се в последната разпоредба, е дадено широко определение — „всеки договор, различен от договор за продажба, по силата на който търговецът предоставя или се задължава да предостави услуга на потребителя, а потребителят заплаща или се задължава да заплати цената за нея“. От текста на посочената разпоредба следва, че това понятие трябва да се разбира в смисъл, че включва всички договори, които не спадат към понятието „договор за продажба“ (решение от 12 март 2020 г., Verbraucherzentrale Berlin, C‑583/18, EU:C:2020:199, т. 22).

155

Договор за лизинг като разглеждания в главното производство, с който търговец се задължава да предостави превозно средство на потребител срещу заплащането на вноски без задължение за закупуване на това превозно средство в края на срока на лизинга, не представлява „договор за продажба“, изразяващ се в прехвърлянето на собствеността върху превозното средство на потребителя по смисъла на член 2, точка 5 от Директива 2011/83. Тъй като този договор не попада и в списъка с изключения по член 3, параграф 3 от тази директива, следва да се приеме, че той попада в приложното ѝ поле като „договор за услуга“ по смисъла на член 2, точка 6 от посочената директива.

156

С оглед на изложените по-горе съображения на петия въпрос по дело C‑38/21 следва да се отговори, че член 2, точка 6 във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2011/83 следва да се тълкува в смисъл, че договор за лизинг на моторно превозно средство, който се характеризира с това, че нито в този договор, нито в друго отделно споразумение се предвижда задължение на потребителя да закупи превозното средство след изтичането на договора, попада в приложното поле на тази директива като „договор за услуга“ по смисъла на член 2, точка 6 от нея. Такъв договор обаче не попада в приложното поле нито на Директива 2002/65, нито на Директива 2008/48.

Въпроси от шести до осми по дело C‑38/21

157	Следва да се отбележи, че всички тези въпроси са поставени, в случай че Съдът стигне до извода, че договор за лизинг като разглеждания в главното производство трябва да се квалифицира като договор за финансови услуги по смисъла на Директива 2002/65 и/или Директива 2011/83.

158

От съображенията, изложени в точки 149, 151 и 156 от настоящото решение, обаче следва, че такъв договор не се отнася до финансови услуги по смисъла на тези директиви, а следва да се квалифицира като „договор за услуга“ по смисъла на член 2, точка 6 във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2011/83.

159	Ето защо, доколкото се отнасят до тълкуването на разпоредбите на тази директива, въпроси от шести от осми запазват своята релевантност.

160

В това отношение е важно да се уточни, че целта на тези въпроси по същество е да позволят на запитващата юрисдикция да определи дали VK може да се позове на правото на отказ, предвидено в член 9 от Директива 2011/83, само при договорите, сключени от разстояние или извън търговския обект, или това право е изключено по силата на член 16 от същата директива.

161	При тези обстоятелства Съдът счита за полезно да отговори най-напред на осмия въпрос относно понятието „договор от разстояние“, след това на шестия въпрос относно понятието „договор извън търговския обект“ и накрая на седмия въпрос относно член 16 от Директива 2011/83.

– Осмият въпрос по дело C‑38/21

162

С осмия въпрос по дело C‑38/21 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, точка 7 от Директива 2011/83 следва да се тълкува в смисъл, че договор за услуга по смисъла на член 2, точка 6 от тази директива, сключен между потребител и търговец чрез използването на средство за комуникация от разстояние, може да се квалифицира като „договор от разстояние“ по смисъла на първата от тези разпоредби, ако при инициирането на договора наред с потребителя присъства и посредник, оправомощен да отговаря на неговите въпроси и да подготви договора, но не и да го сключи.

163

В това отношение следва да се припомни, от една страна, че член 2, точка 7 от Директива 2011/83 дефинира понятието „договор от разстояние“ като всеки договор, сключен между търговеца и потребителя в рамките на организирана система за продажби от разстояние или предоставяне на услуги от разстояние без едновременното физическо присъствие на търговеца и потребителя, чрез изключителното използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние до сключването на договора, включително и момента на сключване на договора.

164

Така от текста на тази разпоредба, и по-специално от израза „до сключването на договора, включително и момента“ следва, че за целите на квалифицирането на даден договор като „договор от разстояние“ изискването за изключително използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние между търговеца и потребителя без едновременното физическо присъствие на тези лица важи не само за самото сключване на договора, но и за предхождащата го подготвителна фаза.

165	От друга страна, от определението на понятието „търговец“ в член 2, точка 2 от Директива 2011/83 следва, че във връзка с договорите, попадащи в приложното поле на тази директива, търговецът може да се ползва от посредничеството на друго лице, действащо от негово име или за негова сметка.

166

В това отношение следва да се отбележи, че посредник, който, както в настоящия случай, е оправомощен от търговеца да изчислява различните елементи от предмета на договора, да обсъжда условията на договора с потребителя, да предоставя информация относно планирания договор и да отговаря на въпросите на този потребител, както и да попълни, приеме или предаде писменото заявление на посочения потребител за сключване на договор с търговеца, по необходимост действа както от името, така и за сметка на търговеца.

167

От съображенията, изложени в точки 163—166 от настоящото решение, следва, че едновременното физическо присъствие на потребителя и на посредник, действащ от името или за сметка на търговеца, по време на подготвителната фаза на сключване на договора по принцип не допуска посоченият договор да се счита за сключен чрез изключителното използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние.

168

Както обаче следва от съображение 20 от Директива 2011/83, определението на понятието „договор от разстояние“ обхваща случаите, при които потребителят посещава търговския обект само за целите на събирането на информация относно стоките или услугите и впоследствие договаря и сключва договора от разстояние. Напротив, договор, който е договорен в търговския обект на търговеца и е окончателно сключен чрез използването на средства за комуникация от разстояние, не следва да се счита за договор от разстояние.

169

В този смисъл разпоредбите на Директива 2011/83 относно договорите от разстояние имат за цел да не се допусне използването на средства за комуникация от разстояние да доведе до намаляване на предоставената на потребителя информация, по-специално доколкото информацията, предоставена преди сключването на договора съгласно член 6 от тази директива — както относно условията на договора и последиците от сключването му, които позволяват на този потребител да реши дали иска да встъпи в договорни отношения с търговец, така и относно надлежното изпълнение на договора, и по-специално относно упражняването на правата му на потребител — е от основно значение за него (вж. в този смисъл решения от 23 януари 2019 г., Walbusch Walter Busch, C‑430/17, EU:C:2019:47, т. 35 и 36 и цитираната съдебна практика, и от 5 май 2022 г., Victorinox, C‑179/21, EU:C:2022:353, т. 26 и цитираната съдебна практика).

170

Ето защо не следва да се възприема квалификацията „договор от разстояние“ по смисъла на член 2, точка 7 от Директива 2011/83 за договори, които несъмнено са сключени с търговеца чрез използването на средства за комуникация от разстояние, но са договорени между потребителя и посредник, действащ от името или за сметка на търговеца, като при това договаряне, по-специално в присъствието на въпросния посредник, потребителят е получил информацията по член 6 от Директива 2011/83 и е могъл да постави въпроси на този посредник във връзка с планирания договор или предложената оферта с цел да разсее всяка несигурност относно обхвата на евентуалното си договорно задължение към търговеца.

171

За сметка на това договор, сключен между потребител и търговец чрез използването на едно или повече средства за комуникация от разстояние, може да се квалифицира като „договор от разстояние“ по смисъла на член 2, точка 7 от Директива 2011/83, ако по време на подготвителната фаза на сключването на договора наред с потребителя присъства посредник, действащ от името или за сметка на търговеца, чиито действия обаче са ограничени до това да позволи на потребителя да събере информация относно предмета на договора и евентуално да приеме и предаде на търговеца заявлението на потребителя, без да преговаря с последния, нито да му предостави информацията, посочена в член 6 от тази директива.

172

От съображенията, изложени в точки 46 и 166 от настоящото решение, е видно, че между VK и посредник, оправомощен да действа от името или за сметка на BMW Bank, действително е протекла фаза на договаряне, по-специално доколкото условията и срокът на лизинга, както и размерът на първоначалното плащане и на дължимите месечни вноски, представляващи информация по член 6, параграф 1, букви а), д), ж) и о) от Директива 2011/83, са били предмет на обсъждане между тези две лица, като освен това посредникът е отговорил на въпросите на VK относно планирания договор. При условие че запитващата юрисдикция провери дали в рамките на тази подготвителна фаза VK е получил по ясен и разбираем начин цялата информация съгласно член 6 от тази директива, следва да се приеме, в съответствие с изложените в точка 170 от настоящото решение съображения, че разглежданият в главното производство договор за лизинг не е договор от разстояние по смисъла на член 2, точка 7 от Директива 2011/83.

173

С оглед на изложените по-горе съображения на осмия въпрос по дело C‑38/21 следва да се отговори, че член 2, точка 7 от Директива 2011/83 трябва да се тълкува в смисъл, че договор за услуга по смисъла на член 2, точка 6 от тази директива, сключен между потребител и търговец чрез използване на средство за комуникация от разстояние, не може да се квалифицира като „договор от разстояние“ по смисъла на първата от тези разпоредби, ако сключването на договора е предшествано от фаза на договаряне, която се е провела при едновременното физическо присъствие на потребителя и на посредник, действащ от името или за сметка на търговеца, и по време на която за целите на преговорите потребителят е получил от посредника цялата информация по член 6 от посочената директива, при което е имал възможността да постави на този посредник въпроси във връзка с планирания договор или предложената оферта с цел да разсее всяка несигурност относно обхвата на евентуалното си договорно задължение към търговеца.

– Шестият въпрос по дело C‑38/21

174

С шестия въпрос по дело C‑38/21 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, точка 8, буква а) от Директива 2011/83 трябва да се тълкува в смисъл, че договор за услуга по смисъла на член 2, точка 6 от тази директива, сключен между потребител и търговец, може да се квалифицира като „договор извън търговския обект“ по смисъла на първата от тези разпоредби, ако при подготовката на сключването на договора чрез използване на средство за комуникация от разстояние потребителят е посетил търговския обект на посредник, действащ от името или за сметка на търговеца за целите на договарянето, но извършващ различна дейност от тази на търговеца.

175

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 2, точка 8, буква а) от Директива 2011/83 понятието „договор извън търговския обект“ е определено по-специално като всеки договор между търговеца и потребителя, сключен при едновременното физическо присъствие на търговеца и потребителя на място, което е различно от търговския обект на търговеца. Съгласно член 2, точка 9 от тази директива понятието „търговски обект“ е определено като обхващащо всеки недвижим обект за търговия на дребно, в който търговецът осъществява постоянно дейността си, или всеки движим обект за търговия на дребно, в който търговецът осъществява обичайно дейността си.

176

Член 2, точка 2 от Директива 2011/83 предвижда, че „търговецът“ може да действа чрез посредничеството на друго лице, действащо от негово име или за негова сметка. Освен това от съображение 22 от тази директива следва, че търговският обект на посредника следва да се счита за търговски обект по смисъла на тази директива, тоест за търговски обект на търговеца по смисъла на член 2, точка 9 от посочената директива.

177

Следователно от съвместния прочит на всички тези разпоредби в светлината на посоченото съображение следва, че ако потребител посети спонтанно търговския обект на посредник, действащ от името или за сметка на търговеца, и там договори сключването на договор, който впоследствие сключи с търговеца чрез използването на средство за комуникация от разстояние, този договор не представлява „договор извън търговския обект“ по смисъла на член 2, параграф 8, буква а) от Директива 2011/83, дори ако потребителят е посетил единствено търговския обект на посредника.

178

Това тълкуване се подкрепя от целта, преследвана с разпоредбите на Директива 2011/83 относно договорите извън търговския обект, която, видно от съображения 21 и 37 от тази директива, се състои в защита на потребителя от риска да бъде поставен под потенциален психологически натиск или да бъде изправен пред елемент на изненада, когато той се намира извън търговския обект на търговеца (вж. в този смисъл решение от 7 август 2018 г., Verbraucherzentrale Berlin, C‑485/17, EU:C:2018:642, т. 33).

179

В този контекст Съдът вече е постановил, че причината законодателят на Съюза по принцип да е предвидил правото на отказ с цел защита на потребителя по отношение на договорите извън търговския обект, в случай че към момента на сключването на договора потребителят не се намира в постоянно или обичайно заемано от търговеца помещение, е , че след като потребителят отива в такова постоянно или обичайно заемано от търговеца помещение по своя вътрешна подбуда, този потребител може да очаква, че търговецът ще осъществи контакт с него, така че не би могъл евентуално след това да твърди, че е бил изненадан от предложението му (вж. в този смисъл решение от 7 август 2018 г., Verbraucherzentrale Berlin, C‑485/17, EU:C:2018:642, т. 34).

180

Всъщност не би било различно положението, ако такъв потребител отиде по своя вътрешна подбуда в търговския обект на посредник, който очевидно действа от името или за сметка на такъв търговец, при това независимо дали този посредник е оправомощен да действа единствено за целите на договарянето, а не и за сключването на самия договор. В такъв случай търговският обект на посредника следва да се приравни на търговския обект на търговеца по смисъла на член 2, точка 8, буква а) във връзка със съображение 22 от Директива 2011/83.

181

При това положение, в случай че самият посредник е търговец, чиято дейност попада в сектор, различен от този на търговеца, от чието име или за чиято сметка действа, от решаващо значение, за да може да се извърши такова приравняване, е да се установи дали средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може да очаква, че когато отиде в търговския обект на посочения посредник, последният ще осъществи контакт с него за целите на договарянето, а след това и на сключването от разстояние на договор, спадащ към дейността на търговеца, от чието име или за чиято сметка действа този посредник (вж. в този смисъл решение от 7 август 2018 г., Verbraucherzentrale Berlin, C‑485/17, EU:C:2018:642, т. 43 и 44).

182

При тези условия запитващата юрисдикция следва да провери дали, отивайки в търговския обект на дистрибутора на автомобили, VK е можел, от гледна точка на средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да очаква, че този дистрибутор ще осъществи с него контакт за целите на договарянето и сключването на договор за лизинг с BMW Bank, и освен това лесно да разбере, че посоченият дистрибутор действа от името или за сметка на търговеца.

183

С оглед на изложените по-горе съображения на шестия въпрос, поставен по дело C‑38/21, следва да се отговори, че член 2, точка 8, буква а) от Директива 2011/83 трябва да се тълкува в смисъл, че договор за услуга по смисъла на член 2, точка 6 от тази директива, сключен между потребител и търговец, не може да се квалифицира като „договор извън търговския обект“ по смисъла на първата от тези разпоредби, ако при подготовката на сключването на договора чрез използване на средство за комуникация от разстояние, потребителят е посетил търговския обект на посредник, действащ от името или за сметка на търговеца за целите на договарянето, но извършващ различна дейност от тази на търговеца, при условие че този потребител е могъл, като среден потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да очаква, че като отиде в търговския обект на посредника, последният ще осъществи контакт с него с цел договаряне и сключване на договор за услуга с търговеца, а също и е могъл лесно да разбере, че посредникът действа от името и за сметка на съответния търговец.

– Седмият въпрос по дело C‑38/21

184

Със седмия въпрос по дело C‑38/21 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 16, буква л) от Директива 2011/83 трябва да се тълкува в смисъл, че изключението от правото на отказ, предвидено в тази разпоредба за договорите от разстояние или договорите извън търговския обект, които попадат в приложното поле на тази директива и се отнасят до услуги по отдаване под наем на автомобили с конкретна дата или срок на изпълнение, може да се противопостави на потребител, който е сключил с търговец за срок от 24 месеца договор за лизинг на моторно превозно средство, квалифициран като договор за услуга от разстояние или извън търговския обект по смисъла на посочената директива.

185

Най-напред следва да се уточни, че отговорът на Съда на този въпрос ще бъде релевантен само в случай че запитващата юрисдикция квалифицира разглеждания в главното производство договор за лизинг с оглед на отговора, даден на осмия и шестия въпрос по дело C‑38/21, като договор от разстояние или договор извън търговския обект по смисъла на Директива 2011/83.

186

Като се има предвид това уточнение, следва да се припомни, че с членове 9—15 от тази Директива се предоставя на потребителя право на отказ след сключването на договор от разстояние или на договор извън търговския обект по смисъла съответно на член 2, точки 7 и 8 от посочената директива и се установяват условията и редът за упражняването на това право.

187	Член 16 от същата директива обаче установява изключения от правото на отказ, по-специално в хипотезата по буква л) от този член на предоставяне на услуги по отдаване на автомобили под наем, ако договорът предвижда конкретна дата или срок на изпълнение.

188

Следователно е необходимо да се определи дали сключен за срок от 24 месеца договор за лизинг на моторно превозно средство като разглеждания в главното производство се отнася до „предоставяне на […] услуги по отдаване на автомобили под наем [на] конкретна дата или [с конкретен] срок на изпълнение“ по смисъла на член 16, буква л) от Директива 2011/83. При липса на препращаща норма към законодателството на държава членка това понятие трябва, в съответствие със съдебната практика, припомнена в точка 133 от настоящото решение, да получи самостоятелно и еднакво тълкуване, при което да се отчита не само неговото съдържание, но и контекстът и целта, преследвана с тази разпоредба.

189

Освен това съгласно постоянната практика на Съда, когато текстът, който трябва да се тълкува, е част от разпоредба, която дерогира принцип, или по-конкретно, норми от правото на Съюза, чиято цел е защитата на потребителите, той трябва да се тълкува стеснително (вж. в този смисъл решения от 10 март 2005 г., EasyCar, C‑336/03, EU:C:2005:150, т. 21, и от 14 май 2020 г., NK (Проект на еднофамилна къща), C‑208/19, EU:C:2020:382, т. 40). Това обаче не означава, че формулировките, използвани за определяне на посочения дерогационен режим, трябва да бъдат тълкувани по начин, който би лишил последния от неговото действие. Всъщност тълкуването на тези формулировки трябва да бъде съобразено с преследваните с посочения режим цели (решение от 30 септември 2021 г., Icade Promotion, C‑299/20, EU:C:2021:783, т. 31 и цитираната съдебна практика).

190

Що се отнася, на първо място, до текста на член 16, буква л) от Директива 2011/83, следва да се приеме, че посочените в тази разпоредба услуги по отдаване под наем на автомобили се характеризират с предоставянето на разположение на потребителя, на конкретна дата или за конкретен срок, на автомобил, т.е. на моторно превозно средство, срещу заплащането на наемна цена или на месечни вноски (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 10 март 2005 г., EasyCar, C‑336/03, EU:C:2005:150, т. 27).

191

Както обаче бе посочено в точка 148 от настоящото решение, основният предмет на договор за лизинг като разглеждания в главното производство се състои в предоставянето на възможност на потребителя да използва превозното средство за определен срок, в случая — 24 месеца, срещу заплащането на месечни парични вноски през целия срок на договора. Макар да е вярно, че такъв договор съдържа и елемент на кредит, текстът на член 16, буква л) от Директива 2011/83, доколкото се отнася общо до „предоставяне на […] услуги по отдаване на автомобили под наем“, не позволява да се направи извод, включително отчитайки съдебната практика, посочена в точка 189 от настоящото решение, че законодателят на Съюза е искал да изключи от приложното поле на тази разпоредба договорите за лизинг на моторно превозно средство.

192

По-специално обстоятелството, че член 16, буква л) от Директива 2011/83 налага като условие договорът за отдаване на автомобил под наем да предвижда „конкретна“ дата или срок на изпълнение, не позволява да се направи извод, че законодателят на Съюза е имал предвид само краткосрочните договори за отдаване под наем. Всъщност терминът „конкретен“ може да обхваща и договори за отдаване под наем с по-дълъг срок, като например 24 месеца, при условие че този срок е достатъчно точно определен в договора.

193

На второ място, що се отнася до контекста, в който се вписва посочената разпоредба, вярно е, че другите посочени в нея категории услуги, а именно услуги за настаняване, които нямат за цел живеене, транспорт на стоки, хранене, както и услуги, свързани с развлекателни дейности, по принцип се предоставят в точно определен момент или за относително кратък срок. Член 16, буква л) от Директива 2011/83 обаче не съдържа каквото и да е конкретно ограничение във времето, позволяващо да се приеме, че само договорите за отдаване на автомобили под наем, сключени за определен максимален срок, могат да попаднат в обхвата на въведеното с тази разпоредба изключение от правото на отказ. Това важи в още по-голяма степен, доколкото другите категории услуги също могат при определени обстоятелства да бъдат предмет на дългосрочни договори.

194

На трето място, предвид съображенията, изложени в точки 190—193 от настоящото решение, и съдебната практика, припомнена в точка 189 от него, именно с оглед на преследваната с член 16, буква л) от Директива 2011/83 цел следва да се определи дали понятието „предоставяне на […] услуги по отдаване на автомобили под наем [на] конкретна дата или [с конкретен] срок на изпълнение“, подлежащо на стеснително тълкуване, включва договорите за лизинг на моторно превозно средство, сключени за срок от 24 месеца, като разглеждания в главното производство.

195

Както следва от съображение 49 от тази директива, посочената цел се състои в защитата на търговеца от риска, свързан с резервирането на определен капацитет, за запълването на който той може да има затруднения, в случай че бъде упражнено правото на отказ (решение от 31 март 2022 г., CTS Eventim, C‑96/21, EU:C:2022:238, т. 44).

196

Така член 16, буква л) от Директива 2011/83 цели по-специално да предвиди защита на интересите на доставчиците на определени услуги, така че те да не търпят непропорционални неудобства, свързани с отмяна, при която не се дължат разходи или не се посочват причини, на услуга, за която е направена предварителна резервация, вследствие на отказ на потребителя малко преди датата, предвидена за предоставянето на тази услуга (решение от 31 март 2022 г., CTS Eventim, C‑96/21, EU:C:2022:238, т. 45 и цитираната съдебна практика).

197

Що се отнася по-специално до дейността на предприятията за отдаване на автомобили под наем, Съдът е постановил, че защитата, която законодателят на Съюза е искал да предостави на тази дейност чрез посоченото изключение от правото на отказ, е свързана с факта, че тези предприятия трябва да направят приготовления за извършването на договорената услуга към датата, определена при резервацията, и по тази причина търпят същите неудобства в случай на отмяна като предприятията, упражняващи дейността си в другите сектори, изброени в посочената разпоредба (вж. по аналогия решение от 10 март 2005 г., EasyCar, C‑336/03, EU:C:2005:150, т. 29).

198

В случая от преписката, с която Съдът разполага, е видно, че в рамките на договор за лизинг като разглеждания в главното производство търговецът придобива съответното превозно средство по искане и в зависимост от спецификациите на потребителя. Търговецът остава собственик на превозното средство по време на срока на договора, като потребителят е длъжен да му върне превозното средство след изтичането на договора, за да може търговецът да го използва отново, било за нов лизинг, друг вид отдаване под наем или за продажба.

199

Независимо обаче от срока, за който е сключен такъв договор, ако на потребителя бъде признато право на отказ, търговецът би могъл да срещне трудности да пренасочи превозното средство, придобито специално по искане на потребителя в съответствие с посочените от него спецификации, за ново ползване, без да търпи непропорционални неудобства. Всъщност в зависимост по-специално от марката, модела, вида двигател, цвета на каросерията или вътрешността на превозното средство, или пък от функциите, с които то е оборудвано, търговецът би могъл да не успее в разумен срок след упражняване на правото на отказ да пренасочи превозното средство към друго, равностойно ползване за периода, съответстващ на първоначално предвидения срок на лизинга, без да претърпи значителна икономическа вреда.

200

Това тълкуване е в съответствие с изключението от правото на отказ, предвидено в член 16, буква в) от Директива 2011/83, отнасящо се до „доставката на стоки, изработени по поръчка на потребителя или недвусмислено персонализирани“. Безспорно договор за лизинг като разглеждания в главното производство по дело C‑38/21 не се отнася до доставката на стока, а до предоставянето на услуга. Това друго изключение обаче свидетелства за волята на законодателя на Съюза да изключи правото на отказ в случаите, когато дадена стока е произведена или изработена според конкретните спецификации на потребителя, какъвто е случаят, когато е поръчано ново превозно средство в зависимост от конкретните спецификации на потребителя с оглед използването му в рамките на договор за лизинг.

201

От буквалното, контекстуалното и телеологичното тълкуване на член 16, буква л) от Директива 2011/83, направени в точки 190—200 от настоящото решение, следва, че договор за лизинг на моторно превозно средство, сключен за срок от 24 месеца, като разглеждания в главното производство се отнася до „предоставяне на […] услуги по отдаване на автомобили под наем [на] конкретна дата или [с конкретен] срок на изпълнение“ по смисъла на член 16, буква л) от Директива 2011/83.

202

С оглед на изложените по-горе съображения на седмия въпрос по дело C‑38/21 следва да се отговори, че член 16, буква л) от Директива 2011/83 трябва да се тълкува в смисъл, че договор за лизинг на моторно превозно средство, сключен между търговец и потребител и квалифициран като договор за услуга от разстояние или извън търговския обект по смисъла на посочената директива, попада в обхвата на изключението от правото на отказ, предвидено в тази разпоредба за договори от разстояние или договори извън търговския обект, попадащи в обхвата на тази директива и свързани с услуги по отдаване под наем на автомобили с конкретна дата или срок на изпълнение на договора, тъй като основната цел на този договор е да предостави възможност на потребителя да използва превозното средство за конкретния срок, предвиден в посочения договор, като насрещна престация за редовно извършваните парични вноски.

По въпроси от първи до четвърти по дело C‑38/21

203

Доколкото въпроси от първи до четвърти се отнасят до тълкуването на разпоредбите на Директива 2008/48, следва да се посочи, на първо място, че тъй като съгласно отговора на петия въпрос по дело C‑38/21 договор за лизинг като разглеждания в главното производство не попада в приложното поле на тази директива, предвид припомнената в точка 110 от настоящото решение съдебна практика не е необходимо да се отговаря на първите четири въпроса от гледна точка на посочената директива.

204	Тази констатация не се поставя под въпрос от факта, че според запитващата юрисдикция такъв договор за лизинг трябва да се урежда по аналогия от разпоредбите на националното право, с които се транспонира Директива 2008/48.

205

Вярно е, че съгласно член 1 от Директива 2008/48 във връзка със съображение 10 от нея, въпреки пълната хармонизация на обхванатите от тази директива аспекти, държавите членки могат да запазят или да въведат национални разпоредби, които съответстват на разпоредбите на посочената директива или на някои от нейните разпоредби по отношение на договори за кредит, които не попадат в приложното поле на същата директива, като например посочените в член 2, параграф 2, буква г) от нея „договори за наем или лизинг, при които не се предвижда задължение за закупуване на предмета на договора нито в самия договор, нито в друго отделно споразумение“.

206

Вярно е също така, че Съдът многократно е приемал, че е компетентен да се произнесе по преюдициални запитвания относно разпоредби на правото на Съюза в случаи, в които тези разпоредби са приложими по силата на националното законодателство, което съобразява уредбата на чисто вътрешни положения с предвиденото в правото на Съюза. В този случай действително е налице несъмнен интерес на Съюза заимстваните от правото на Съюза разпоредби или понятия, независимо от условията на прилагането им, да се тълкуват еднакво, за да се избегнат последващи различия в тълкуването (вж. в този смисъл решение от 30 януари 2020 г., I.G.I., C‑394/18, EU:C:2020:56, т. 45 и 46 и цитираната съдебна практика).

207

В този контекст, от практиката на Съда следва, че съответните разпоредби на правото на Съюза трябва да са станали пряко и безусловно приложими по силата на националното право, за да се осигури еднакво третиране на вътрешните положения и на положенията, уредени от правото на Съюза, както и че конкретните обстоятелства, позволяващи да се установи такава пряка и безусловна приложимост, трябва да личат от акта за преюдициално запитване. За тази цел запитващата юрисдикция трябва да посочи, както изисква член 94 от Процедурния правилник на Съда, какво свързва висящия пред нея спор, макар и изцяло вътрешен, с правото на Съюза и прави исканото преюдициално тълкуване необходимо за решаването на този спор (вж. в този смисъл решение от 30 януари 2020 г., I.G.I., C‑394/18, EU:C:2020:56, т. 46, 48 и 49 и цитираната съдебна практика).

208

В конкретния случай в допълнението към преюдициалното запитване запитващата юрисдикция посочва, че Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) е постановил, че договорите за лизинг на моторно превозно средство, в които не се предвижда задължение на потребителя да закупи превозното средство след изтичане на договора, не попадат в приложното поле на член 506 от BGB, препращащ към разпоредби на BGB, с които се транспонира Директива 2008/48. Поради това и независимо от факта, че има съмнения относно това тълкуване, в своето преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва, че съгласно съдебната практика на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), която е част от германското право, по силата на това право разпоредбите на Директива 2008/48 не са станали пряко и безусловно приложими към договорите за лизинг като разглеждания в главното производство.

209

На второ място, следва да се отбележи, че в допълнението си към преюдициалното запитване запитващата юрисдикция посочва, че дори разглежданият в главното производство договор да не попада в приложното поле на Директива 2008/48 като договор за потребителски кредит, третият и четвъртият въпрос по дело C‑38/21 ще запазят своето значение, в случай че потребителят може да се позове на правото на отказ, предвидено в разпоредбите на германското право, с които се транспонират разпоредбите на Директива 2002/65 и Директива 2011/83, по отношение на договорите извън търговския обект и договорите от разстояние.

210

В това отношение от точка 156 от настоящото решение следва, че потребител като VK няма право на отказ на основание на Директива 2002/65, тъй като договор за лизинг на моторно превозно средство като разглеждания в главното производство не попада в приложното поле на тази директива. Освен това от точки 156 и 202 от настоящото решение следва, че макар такъв договор да попада в приложното поле на Директива 2011/83 и дори да се предположи, че той може да бъде квалифициран като договор извън търговския обект или като договор от разстояние по смисъла на член 2, точки 6 и 7 от тази директива, потребителят, който го е сключил с търговец, не разполага с правото на отказ по тази директива съгласно член 16, буква л) от нея.

211	При тези условия не е необходимо да се отговаря на третия и четвъртия въпрос по дело C‑38/21 от гледна точка на Директива 2002/65 и Директива 2011/83.

Първият въпрос по дело C‑47/21 и дело C‑232/21

212

Най-напред, за да се отговори на възражението на C Bank, Volkswagen Bank и Audi Bank, че този въпрос е недопустим, следва да се припомни, че макар да е вярно, че с така формулирания преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе дали разпоредби от вътрешното право са съвместими с правото на Съюза, няма пречка Съдът да даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, като ѝ предостави необходимите насоки за тълкуване на правото на Съюза, които ще ѝ позволят сама да се произнесе по съвместимостта на вътрешното право с правото на Съюза (решение от 17 март 2021 г., Consulmarketing, C‑652/19, EU:C:2021:208, т. 33 и цитираната съдебна практика).

213

В случая, най-напред, от преюдициалните запитвания по дела C‑47/21 и C‑232/21 следва, че разглежданите по тези дела договори предвиждат, че срокът за отказ на потребителя започва да тече едва след сключването на договора, при условие че кредитополучателят е получил цялата предвидена в германското право задължителна информация, която по същество съответства на информацията, посочена в член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48.

214

По-нататък, тези договори съдържат клаузи, които съответстват на законоустановения образец, предвиден в германското право. Макар запитващата юрисдикция да установява, че някои от тези клаузи не съответстват на член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48, тя уточнява, че от член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB следва, че ако договорът съдържа ясно изразена и представена клауза, която съответства на посочения образец, се счита, че тази клауза отговаря на изискванията за информиране на потребителя относно правото му на отказ.

215

Накрая, следва да се отбележи, че макар първият въпрос по дела C‑47/21 и C‑232/21 да е поставен с оглед не само на член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48, но и на член 14, параграф 1 от тази директива, за отговора на този въпрос е необходимо единствено тълкуване на първата от тези разпоредби.

216

При това положение следва да се приеме, че с първия си въпрос по дела C‑47/21 и C‑232/21 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, установяваща законова презумпция, че търговецът изпълнява задължението си да информира потребителя за правото му на отказ, когато в договор този търговец препраща към национални разпоредби, които от своя страна препращат към нормативен образец на информация в това отношение, като същевременно използва клаузи, съдържащи се в този образец, които не са в съответствие с предписанията на тази разпоредба от Директивата. При утвърдителен отговор запитващата юрисдикция иска да се установи и дали посочената национална правна уредба трябва да бъде оставена без приложение в спор единствено между частноправни субекти.

217

В това отношение е важно най-напред да се подчертае, че разглежданите в главните производства договори за кредит по дела C‑47/21 и C‑232/21 съответстват на определението за договори за кредит по член 3, буква в) от Директива 2008/48. Така тези договори попадат в приложното поле на въпросната директива в съответствие с член 2, параграф 1 от нея.

218

След това уточнение следва да се припомни, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 указва информацията, която трябва да бъде посочена по ясен и кратък начин в договорите за кредит, попадащи в приложното поле на тази директива съгласно член 2 от нея. Член 10, параграф 2, буква п) от тази директива предвижда по-специално, че договорът за кредит трябва да посочва по такъв яден и кратък начин наличието или отсъствието на право на отказ, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за упражняването му, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвите, както и размера на дневната лихва.

219

Съдът вече е постановил, че член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48 не допуска договор за кредит да препраща, що се отнася до информацията, посочена в член 10 от тази директива, към национална разпоредба, която от своя страна препраща към други разпоредби от правото на съответната държава членка. Всъщност, когато сключен от потребител договор препраща, що се отнася до информацията, чието посочване се изисква по член 10 от Директива 2008/48, към някои разпоредби от националното право, потребителят не може въз основа на договора нито да определи обхвата на своето договорно задължение, нито да провери дали всички изисквани съгласно тази разпоредба данни се съдържат в сключения от него договор, нито a fortiori да провери дали срокът за отказ, с който разполага, е започнал да тече по отношение на него (вж. в този смисъл решение от 26 март 2020 г., Kreissparkasse Saarlouis, C‑66/19, EU:C:2020:242, т. 44 и 49).

220

От това следва, че член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48 не допуска в договора за кредит да се включи клауза, която препраща към национални разпоредби, които от своя страна препращат към регулаторен модел за предоставяне на информация, какъвто е законовият образец. Същото важи a fortiori, когато съдържащи се в такъв образец клаузи противоречат на посочената разпоредба поради липсата на яснота в контекста на съответния договор. Следователно същата разпоредба не допуска и национална правна уредба, съгласно която за използването на такива клаузи се прилага законова презумпция, че търговецът спазва задължението си да информира потребителя за правото му на отказ.

221

Що се отнася до последиците, които запитващата юрисдикция трябва да изведе от тази констатация, важно е да се припомни, че национална юрисдикция, която е сезирана със спор единствено между частноправни субекти, е длъжна при прилагането на вътрешноправните разпоредби, приети с цел транспониране на предвидени в директива задължения, да вземе предвид нормите от националното право в тяхната цялост и във възможно най-голяма степен да ги тълкува предвид текста и целта на тази директива, за да се стигне до решение, съответстващо на преследваната от нея цел (решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 27 и цитираната съдебна практика).

222

Принципът на съответстващо тълкуване на националното право обаче има определени ограничения. Така задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува или прилага релевантните норми на вътрешното право, е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право (решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 28 и цитираната съдебна практика).

223

В случая от преписката, с която Съдът разполага, е видно, че според Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) текстът, генезисът и целта на разглежданите в главното производство национални разпоредби не допускат те да се тълкуват в съответствие с Директива 2008/48. От своя страна запитващата юрисдикция изтъква наличието на застъпено в доктрината становище в полза на такова тълкуване, като същевременно счита, че следва да остави без приложение разглежданите национални разпоредби.

224

При тези условия посочената юрисдикция следва да провери дали въпросните национални разпоредби могат да се тълкуват в съответствие с Директива 2008/48, като следва да се уточни, че тя не би имала основание да приеме, че е изправена пред невъзможност да извърши такова тълкуване единствено поради факта, че тези разпоредби са били тълкувани в несъвместим с това право смисъл от други юрисдикции на същата държава членка, било то и такива на върховно ниво (вж. в този смисъл решение от 22 април 2021 г., Profi Credit Slovakia, C‑485/19, EU:C:2021:313, т. 72 и цитираната съдебна практика).

225

В случай че запитващата юрисдикция стигне до извода, че е налице такава невъзможност, следва да се припомни, че когато националната правна уредба не може да се тълкува в съответствие с изискванията на правото на Съюза, принципът на предимство на това право изисква националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, да гарантира пълното действие на изискванията на това право, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред (решения от 8 март 2022 г., Bezirkshauptmannschaft Hartberg-Fürstenfeld (Директен ефект), C‑205/20, EU:C:2022:168, т. 37 и цитираната съдебна практика, и от 24 юли 2023 г., Lin, C‑107/23 PPU, EU:C:2023:606, т. 95).

226

Съгласно постоянната съдебна практика обаче директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно тя самата не може да му бъде противопоставяна пред национална юрисдикция. Следователно, дори да е ясна, точна и безусловна, разпоредба от директива не позволява на националния съд да изключи противоречаща ѝ разпоредба от вътрешното си право, ако по този начин се стига до налагане на допълнително задължение на частноправен субект (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 32 и цитираната съдебна практика).

227

В случая е безспорно, от една страна, че споровете по главните производства са единствено между частноправни субекти. От друга страна, ако разглежданите национални разпоредби бъдат оставени без приложение на основание член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48 в споровете по главните производства, банките ответници по тези спорове ще бъдат лишени от възможността да се ползват от законовата презумпция, която тези разпоредби установяват, и следователно ще бъдат длъжни в разглежданите в главното производство договори да упоменат по ясен и разбираем начин информацията относно правото на отказ, посочена в тази разпоредба. Припомнената в предходната точка съдебна практика обаче изключва възможността на посочената разпоредба да се признае такова действие единствено въз основа на правото на Съюза.

228

От това следва, че запитващата юрисдикция не е длъжна само въз основа на правото на Съюза да остави без приложение член 247, параграф 6, втора алинея, трето изречение и параграф 12, първа алинея, трето изречение от EGBGB, макар тези разпоредби да противоречат на член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48, без обаче да се засяга възможността тази юрисдикция да остави без приложение посочените разпоредби въз основа на вътрешното си право (вж. по аналогия решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 33).

229

Важно е все пак да се уточни, че страната, претърпяла вреди от несъответствието на националното право с правото на Съюза, би могла да се позове на съдебната практика, произтичаща от решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др., (C‑6/90 и C‑9/90, EU:C:1991:428), за да получи евентуално обезщетение за тези вреди (вж. в този смисъл решения от 7 март 1996 г., El Corte Inglés, C‑192/94, EU:C:1996:88, т. 22, и от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 41 и цитираната съдебна практика).

230

С оглед на изложените по-горе съображения на първия въпрос по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, установяваща законова презумпция, че търговецът изпълнява задължението си да информира потребителя за правото му на отказ, когато в договора този търговец препраща към национални разпоредби, които от своя страна препращат към нормативно установен образец за информиране по този въпрос, като същевременно използва клаузи, съдържащи се в този образец, които не съответстват на изискванията на тази разпоредба от Директивата. Ако не може да тълкува разглежданата национална правна уредба в съответствие с Директива 2008/48, националната юрисдикция, сезирана със спор единствено между частноправни субекти, не е длъжна само въз основа на правото на Съюза да остави без приложение такава правна уредба, като не се засяга възможността тази юрисдикция да не я приложи въз основа на вътрешното си право, а при липса на такова — във основа на правото на увредената от несъответствието на националното право с правото на Съюза страна да иска поправяне на вредите, които е претърпяла вследствие на това.

По втория въпрос, буква а) по дело C‑232/21

231

С втория въпрос, буква а) по дело C‑232/21 запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че размерът на дневната лихва, който съгласно тази разпоредба трябва да бъде посочен в договора за кредит, в случаите на упражняване от страна на потребителя на правото на отказ от договора, трябва да произтича аритметично от уговорения в този договор договорен лихвен процент.

232

Член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48 предвижда, че договорът за кредит следва да съдържа по ясен и кратък начин информация относно задължението на потребителя, в случай че упражни правото си на отказ, да плати усвоената главница и лихвите в съответствие с член 14, параграф 3, буква б) от тази директива, както и размера на лихвата на ден.

233

От член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, тълкуван във връзка със съображение 31 от тази директива, следва, че изискването в договор за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 70 и цитираната съдебна практика).

234

Познаването и правилното разбиране от страна на потребителя на данните, които задължително трябва да съдържа договорът за кредит в съответствие с член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, са необходими за точното изпълнение на този договор, и по-специално за упражняването на правата на потребителя, сред които е и правото му на отказ (вж. в този смисъл решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 71 и цитираната съдебна практика).

235

Следователно, за да се даде възможност за правилно разбиране на посочените данни при спазване на изискването за яснота по член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, предоставената в договора за кредит информация трябва да е лишена от всякакво противоречие, което обективно може да заблуди средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, що се отнася до обхвата на неговите права и задължения по този договор.

236

Освен това член 14, параграф 3, буква б) от Директива 2008/48 предвижда по-специално, че при упражняване на правото на отказ лихвата се изчислява на базата на договорения лихвен процент. Следва да се приеме, че понятието „лихва“ включва и лихвата на ден по член 10, параграф 2, буква п) от тази директива, тъй като член 14, параграф 3, буква б) от посочената директива се отнася до всяка „лихва[…], натрупана върху [главницата] от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на главницата“.

237

Така от разпоредбите на член 10, параграф 2, буква п) във връзка с член 14, параграф 3, буква б) от Директива 2008/48 следва, че що се отнася до размера на лихвата на ден, която потребителят трябва да плати, в случай че упражни правото си на отказ, тази лихва в никакъв случай не може да надвишава сумата, произтичаща аритметично от договорения в договора за кредит лихвен процент.

238

Предвид съдебната практика, припомнена в точки 233—235 от настоящото решение, предоставената в договора информация относно размера на лихвата на ден трябва да бъде посочена ясно и кратко, така че, разглеждана във връзка с друга информация, тя да бъде лишена от всякакво противоречие, което обективно може да заблуди средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, що се отнася до размера на лихвата на ден, която в крайна сметка той ще трябва да плати. При липса на информация с тези характеристики не се дължи лихва на ден.

239

Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на разглежданите по дело C‑232/21 договорни клаузи средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, е в състояние ясно да определи размера на дължимата лихва на ден в случай на упражняване на правото на отказ.

240

С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос, буква а) по дело C‑232/21 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква п), разглеждан във връзка с член 14, параграф 3, буква б) от Директива 2008/48, трябва да се тълкува в смисъл, че размерът на дневната лихва, който трябва да бъде посочен в договора за кредит съгласно тази разпоредба, в случаите на упражняване от страна на потребителя на правото на отказ от договора, в никакъв случай не може да надхвърля сумата, произтичаща аритметично от договорения в този договор лихвен процент. Предоставената в договора информация относно размера на дневната лихва трябва да бъде посочена по ясен и кратък начин, така че, по-специално когато се разглежда във връзка с друга информация, да не остава място за никакво противоречие, което обективно би могло да заблуди средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, относно размера на дневната лихва, която в крайна сметка той трябва да плати. Ако не е предоставена информация с тези характеристики, не се дължи дневна лихва.

По втория въпрос, буква г) по дело C‑47/21

241

С втория въпрос, буква г) по дело C‑47/21 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит следва да са посочени съществените формални изисквания, на които трябва да отговаря въвеждането на извънсъдебна процедура за уреждане на спорове или обезщетение, или е достатъчно този договор да препраща в това отношение към процедурен правилник, който е на разположение при поискване или свободно достъпен в интернет.

242

В това отношение е важно да се припомни, че съгласно член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин налице ли е механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение, достъпни за потребителя, и когато са налице такива процедури, условията за достъп до тях.

243

В този контекст Съдът вече е постановил, че макар информацията, съдържаща се в договора за кредит, да не трябва непременно да възпроизвежда всички процесуални правила относно достъпните за потребителя извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение, член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 все пак цели да гарантира, от една страна, че потребителят може да реши при пълно познаване на фактите дали за него е уместно да прибегне до някоя от тези процедури, и от друга страна, че действително ще може да започне такава процедура въз основа на информацията, съдържаща се в договора за кредит (вж. в този смисъл решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 132 и 135).

244

За тази цел от съществено значение е потребителят да е информиран, първо, за всички извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетение, до които той има достъп, и евентуално за разходите за всяка от тези процедури; второ, че оплакването или искът трябва да се подаде на хартиен носител или по електронен път; трето, за физическия или електронен адрес, на който следва да се изпрати оплакването или искът, и четвърто, за другите формални изисквания, на които трябва да отговаря оплакването или искът (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 136).

245

В това отношение Съдът вече е постановил, че простото препращане в договора за кредит към достъпен в интернет процедурен правилник или към друг акт или документ, предмет на който са условията за провеждане на извънсъдебните процедури за уреждане на спорове и обезщетение, не е достатъчно (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т.137). Същото трябва да важи и когато договорът за кредит указва, че такъв правилник е достъпен при поискване.

246

С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос, буква г) по дело C‑47/21 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит трябва да посочва съществената информация относно всички извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетение, които са на разположение на потребителя, и когато е приложимо, относно разходите за всяка от тях, обстоятелството, че искането за уреждане на спор или обезщетение трябва да се подаде по пощата или по електронен път, физическия или електронния адрес, на който трябва да бъде изпратено съответното искане, както и останалите формални изисквания, на които то трябва да отговаря, като се има предвид, че обикновеното препращане в договора за кредит към процедурен правилник, който е на разположение при поискване или е достъпен в интернет, или към друг акт или документ, отнасящ се до условията за достъп до извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение, не е достатъчно.

По втория въпрос, буква б), аа) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21

247

С втория въпрос, буква б), аа) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит следва да посочва достатъчно конкретна и разбираема за потребителя формула за изчисляване на дължимото обезщетение в случай на предсрочно погасяване на кредита, така че потребителят да може поне приблизително да изчисли дължимата в такъв случай сума.

248

Съгласно член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин „правото на предсрочно погасяване, процедурата за предсрочно погасяване и, когато е приложимо, информация относно правото на кредитора на обезщетение и начина, по който това обезщетение ще бъде определено“.

249

В случая от актовете за преюдициално запитване е видно, че разглежданите по дела C‑47/21 и C‑232/21 договори за кредит по същество предвиждат, че при предсрочно погасяване на кредита от потребителя банката може да претендира обезщетение, изчислено в съответствие с определената от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) аритметична рамка, която отчита по-специално размера на лихвата, която междувременно е варирала, първоначално уговорените за кредита парични потоци, пропуснатите ползи за банката заемодател, административните разходи, свързани с предсрочното погасяване, както и разходите във връзка с риска и административните разходи, спестени поради предсрочното погасяване. Тези договори също така уточняват, че така изчисленото обезщетение за предсрочно погасяване се намалява до по-ниската от следните две суми, ако е по-високо от тях: или един процент, или, когато предсрочното погасяване е извършено по-малко от седем години преди договорената дата на погасяване, 0,5 процента от предсрочно погасената сума, или сумата на лихвените проценти, която кредитополучателят би платил между датата на предсрочното погасяване и договорената дата на погасяване.

250

В подобен контекст Съдът вече е постановил, че когато Директива 2008/48 предвижда задължение за продавача или доставчика да запознае потребителя със съдържанието на предложеното му договорно задължение, някои аспекти на което са определени от императивните законови или подзаконови разпоредби на държава членка, продавачът или доставчикът е длъжен да информира ясно и кратко потребителя за съдържанието на посочените разпоредби, за да може той да се запознае с правата и задълженията си (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 99 и цитираната съдебна практика).

251

Действително, за тази цел — що се отнася до посоченото в член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 дължимо обезщетение при предсрочно погасяване — не е необходимо договорът за кредит да уточнява аритметичната формула, по която ще се изчисли това обезщетение, но той все пак трябва да описва конкретно и лесно разбираемо за средния потребител метода за изчисляване на обезщетението, за да може този потребител да определи размера на обезщетението, дължимо при предсрочно погасяване, въз основа на представената в договора за кредит информация (вж. в този смисъл решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 100).

252

Така Съдът е постановил, че простото препращане, с оглед на изчисляването на дължимото обезщетение при предсрочно погасяване на кредита, към определените от национална юрисдикция финансово-математически рамкови условия не отговаря на припомненото в точка 250 от настоящото решение изискване за свеждане до знанието на потребителя на съдържанието на неговото договорно задължение (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 101).

253

При това положение задължението по член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 за информиране на потребителя относно метода за изчисляване на обезщетението, което трябва да плати на кредитора в случай на предсрочно погасяване на кредита, има за цел да позволи на потребителя да определи размера на това обезщетение въз основа на предоставената в договора за кредит информация. В това отношение от съдебната практика на Съда е видно, че предоставянето на непълна или невярна информация може да се приравни на липса на каквато и да било информация само ако по този начин потребителят е въведен в заблуждение по отношение на своите права и задължения (вж. в този смисъл решения от 10 април 2008 г., Hamilton, C‑412/06, EU:C:2008:215, т. 35, и от 19 декември 2019 г., Rust Hackner и др., C‑355/18—C‑357/18 и C‑479/18, EU:C:2019:1123, т. 78) и следователно е принуден да сключи договор, който евентуално не би сключил, ако бе разполагал с цялата пълна и вярна информация.

254

Не може обаче да се приеме, че потребителят е въведен в заблуждение по смисъла на тази съдебна практика, когато, независимо от несъответствието на препращането, за целите на изчисляването на посоченото обезщетение, към определените от национална юрисдикция финансово-математически рамкови условия, договорът съдържа други данни, позволяващи на потребителя лесно да определи размера на съответното обезщетение, и по-специално максималния му размер, който той ще трябва да плати в случай на предсрочно погасяване на кредита.

255

Следователно запитващата юрисдикция ще трябва да провери дали разглежданите по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 договори отговарят на това условие, доколкото предвиждат, че обезщетението за предсрочно погасяване, изчислено въз основа на изведените в съдебната практика финансово-математически рамкови условия, се намалява до по-малката от двете суми, посочени в точка 249 от настоящото решение, в случай че е по-голямо от тях.

256

С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос, буква б), aa) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че с оглед изчисляване на обезщетението, дължимо при предсрочно погасяване на кредита, договорът за кредит по принцип трябва да описва конкретно и лесно разбираемо за средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, начина на изчисляване на това обезщетение, за да може този потребител да определи размера на обезщетението, дължимо при предсрочно погасяване, въз основа на предоставената в този договор информация. При това положение, дори при липса на конкретно и лесно разбираемо указание за метода за изчисляване, такъв договор може да изпълни предвиденото в тази разпоредба задължение, стига да съдържа други данни, позволяващи на потребителя лесно да определи размера на съответното обезщетение, и по-специално максималния му размер, който той ще трябва да плати в случай на предсрочно погасяване на кредита.

По втория въпрос, букви б), бб), д) и е) по дело C‑47/21 и по втория въпрос, букви б), бб), в) и г) по дело C‑232/21

257

Най-напред следва да се приеме, че вторият въпрос, букви д) и е) по дело C‑47/21, както и вторият въпрос, букви в) и г) по дело C‑232/21 са допустими, противно на поддържаното от C Bank, както и от Volkswagen Bank и Audi Bank в писмените им становища. Несъмнено запитващата юрисдикция поставя тези въпроси, като се позовава общо на член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, а не конкретно на отделни аспекти от тази разпоредба. От цялостния прочит на актовете за преюдициално запитване по тези две дела обаче следва, че Съдът е в състояние да разбере аспектите от тази разпоредба, които пораждат съмнения у запитващата юрисдикция относно нейното тълкуване, както и да ѝ даде полезен отговор в това отношение. От това следва, че в съответствие с принципите, припомнени в точки 110 и 117 от настоящото решение, в рамките на посочените въпроси запитващата юрисдикция е идентифицирала достатъчно точно разпоредба от правото на Съюза, която има връзка с фактите и с предмета на спора в главните производства, позволяваща на Съда да даде полезен отговор на тази юрисдикция.

258

Така с втория въпрос, букви б), бб), д) и е) по дело C‑47/21, както и с втория въпрос, букви б), бб), в) и г) по дело C‑232/21 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че срокът за отказ по член 14, параграф 1, първа алинея започва да тече само при условие че изискваната съгласно член 10, параграф 2 от тази директива информация е предоставена на потребителя пълно и вярно.

259

В това отношение следва да се отбележи, че подобно на други директиви на Съюза в областта на защита на потребителите, въведената с Директива 2008/48 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, което го принуждава да приеме условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им (вж. в този смисъл решения от 4 юни 2015 г., Faber,C‑497/13, EU:C:2015:357, т. 42 и цитираната съдебна практика, и от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 63 и цитираната съдебна практика).

260

В това отношение предоставената преди или по време на сключването на договора информация относно условията на договора и последиците от сключването му е от основно значение за потребителя. Именно въз основа на тази информация последният решава дали желае да се обвърже с условията, предварително изготвени от продавача или доставчика (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 64 и цитираната съдебна практика).

261

Така от член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2008/48 следва, че четиринадесетдневният срок за отказ започва да тече едва от деня, в който по-специално потребителят е получил информацията, предвидена в член 10 от тази директива, ако този ден е след датата на сключване на договора за кредит. Параграф 2 от посочения член 10 изброява информацията, която трябва да бъде посочена ясно и кратко в договора за кредит.

262

В това отношение е важно да се припомни, че задължението за предоставяне на информация по член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 допринася за постигането на преследваната от тази директива цел, която, както е видно от съображения 7 и 9 от нея, се състои в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и задължителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури високо и равностойно равнище на защита на интересите на всички потребители в Съюза и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 61 и цитираната съдебна практика).

263

Всъщност, както вече бе посочено в точки 233 и 234 от настоящото решение, от член 10, параграф 2, тълкуван във връзка със съображение 31 от Директива 2008/48, следва, че изискването в договор за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си. По-специално, познаването и правилното разбиране от страна на потребителя на данните, които задължително трябва да съдържа договорът за кредит, са необходими за точното изпълнение на този договор, и в частност за упражняването на правата на потребителя (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 70 и 71 и цитираната съдебна практика).

264

При все това, както бе припомнено в точка 253 от настоящото решение, предоставянето на непълна или невярна информация може да се приравни на липса на каквато и да било информация само ако по този начин потребителят е въведен в заблуждение по отношение на своите права и задължения и следователно бъде принуден да сключи договор, който евентуално не би сключил, ако бе разполагал с цялата пълна и вярна информация.

265

Ето защо следва да се приеме, че когато информация, предоставена от кредитора на потребителя на основание член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, се окаже непълна или невярна, срокът за отказ започва да тече само ако тази непълна или невярна информация не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на правата и задълженията си по тази директива, нито решението му да сключи договора, нито евентуално да го лиши от възможността да упражни своите права по същество при същите условия като тези, от които би се възползвал, ако предоставената информация беше пълна и вярна (вж. в този смисъл и по аналогия решения от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 72, и от 19 декември 2019 г., Rust-Hackner и др., C‑355/18—C‑357/18 и C‑479/18, EU:C:2019:1123, т. 81). Това следва да се провери от запитващата юрисдикция.

266

Важно е също така да се уточни, че евентуалното наличие в националното право на други мерки, различни от посочената по-горе, за санкциониране на предоставянето на непълна или невярна информация на потребителя, не оказва влияние върху условията, при които започва да тече срокът за отказ. Всъщност, както генералният адвокат констатира по същество в точка 146 от своето заключение, фактът, че съгласно член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2008/48 срокът за отказ започва да тече едва от деня, в който предвидената в член 10 от тази директива информация е получена от потребителя, представлява пряка последица от неспазване на задължението на кредитора да предостави на потребителя задължителната информация, която посоченият член 10 изисква да се съдържа в договора за кредит. Въпреки това, съгласно член 22, параграф 1 от Директива 2008/48, да се позволи на държавите членки да се отклонят от последиците, които член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от посочената директива свързва с неспазване на задължението за информиране, установено по-специално в член 10, параграф 2 от същата директива, би било несъвместимо с действието на пълната и задължителна хармонизация, която тази директива въвежда в областта на правото на отказ.

267

С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос, букви б), бб), д) и е) по дело C‑47/21 и на втория въпрос, букви б), бб), в) и г) по дело C‑232/21 следва да се отговори, че член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато информация, предоставена от кредитора на потребителя на основание член 10, параграф 2 от тази директива, се окаже непълна или невярна, срокът за отказ започва да тече само ако тази непълна или невярна информация не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своите права и задължения по тази директива, нито решението му да сключи договора, и когато е приложимо, не може да го лиши от възможността да упражни пълноценно правата си при същите условия като тези, които биха били налице, ако предоставената информация беше пълна и точна.

По втория въпрос, буква в) по дело C‑47/21

268

С втория си въпрос, буква в) по дело C‑47/21 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит трябва да се посочи под формата на конкретен процент приложимият при сключването на договора лихвен процент за просрочени плащания, а когато този лихвен процент се определя в зависимост от променлив референтен лихвен процент — последният лихвен процент, както и механизмът, по силата на който той може да се променя във времето.

269

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 договорът за кредит трябва по-специално да посочва по ясен и кратък начин лихвения процент за просрочени плащания, приложим към момента на сключването на договора, и механизмите за неговото регулиране.

270

С оглед на съдебната практика, припомнена в точки 233—235 от настоящото решение, Съдът вече е постановил, че договорът за кредит трябва да посочва като конкретен процент лихвения процент за просрочени плащания, приложим към момента на сключването на този договор, и трябва конкретно да описва механизма за регулиране на лихвения процент за просрочени плащания (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 92 и 95).

271

Следва да се подчертае, че когато, какъвто е случаят с разглеждания в главното производство договор, този лихвен процент се определя в зависимост от променлив референтен лихвен процент, по същите причини последният трябва да бъде посочен като конкретен процент, приложим към датата на сключването на договора. Методът за изчисляване на лихвения процент за просрочени плащания в зависимост от референтния лихвен процент следва да е представен в договора по начин, лесно разбираем за средния потребител, който няма специализирани познания във финансовата област, така че той да може да изчисли лихвения процент за просрочени плащания въз основа на предоставената в същия договор информация. Освен това в договора за кредит трябва да е представена честотата на изменението на този референтен лихвен процент, дори ако тя се определя от националните разпоредби (вж. в този смисъл решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 94).

272

С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос, буква в) по дело C‑47/21 следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит трябва да упоменава, под формата на конкретен процент, лихвения процент за просрочени плащания, приложим към момента на сключването на договора, и конкретно да описва механизма за неговото регулиране. Когато посоченият лихвен процент се определя в зависимост от променлив във времето референтен лихвен процент, в договора за кредит трябва да се посочи приложимият към датата на сключването на договора референтен лихвен процент, като се има предвид, че начинът на изчисляване на лихвения процент за просрочени плащания в зависимост от референтния лихвен процент следва да бъде представен в договора по начин, който е лесно разбираем за средния потребител, който не разполага със специализирани познания във финансовата област, така че този потребител да може да изчисли лихвения процент за просрочени плащания въз основа на предоставената в същия договор информация. Освен това в договора за кредит трябва да се посочи честотата на изменение на този референтен лихвен процент, дори и тя да е определена в националните разпоредби.

По четвъртия въпрос, букви а)—г) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21

273

С четвъртия въпрос, букви а)—г) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договора за кредит не се съдържа информация дори и за едно от предвидените в член 10, параграф 2 от тази директива задължителни обстоятелства или посочената в договора информация е непълна или невярна, без впоследствие да е била надлежно предоставена, тази разпоредба не допуска кредиторът да може валидно да твърди, че потребителят е упражнил неправомерно правото си на отказ.

274

За да се отговори на този въпрос и с оглед на факта, че в едно от главните производства, по които е образувано дело C‑232/21, правото на отказ от договора е упражнено, след като договорът за кредит е бил изцяло изпълнен, е важно, на първо място, да се провери до каква степен, при липсата на специални разпоредби в Директива 2008/48 в това отношение, такова пълно изпълнение на договора има отражение върху запазването на правото на отказ по член 14, параграф 1 от нея.

275

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 потребителят разполага с право на отказ от договор за кредит, като упражняването на това право има за последица прекратяване на задължението на страните да изпълнят договора за кредит при условията и в сроковете, посочени в член 14, параграф 3, буква б) от тази директива.

276

Освен това от съображение 34 на Директива 2008/48 е видно, че тя предвижда право на отказ при сходни условия с предвидените в Директива 2002/65. Всъщност, като предвижда в член 6, параграф 2, буква в), че правото на отказ не се прилага за договори, изпълнени изцяло от двете страни по изричното искане на потребителя, Директива 2002/65 изразява принципа, че при всички обстоятелства, не може да се прави позоваване на правото на отказ в случай на пълно изпълнение на договора, който принцип трябва да важи и за Директива 2008/48.

277

Освен това в случай на пълно изпълнение на договора за кредит предвиденото в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 задължение за предоставяне на информация по принцип вече не може да постигне преследваната с тази разпоредба цел, която, както бе отбелязано в точки 233 и 234 от настоящото решение, се състои в това да позволи на потребителя да получи цялата информация, необходима за доброто изпълнение на договора, и по-специално за упражняването на неговите права, сред които е и правото му на отказ, така че да му позволи да се запознае с обхвата на своите права и задължения. От това следва, че тези задължения вече нямат същата степен на полезно действие, след като изпълнението на договора е напълно приключено.

278

Накрая, следва да се припомни, че като се е произнесъл по правото на отказ, предвидено в Директива 85/577/ЕИО на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект (ОВ L 372, 1985 г., стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188), Съдът вече е постановил, че в съответствие с общите гражданскоправни принципи това право не може да бъде упражнено, когато вече не съществува никакво задължение, произтичащо от този договор (вж. в този смисъл решение от 10 април 2008 г., Hamilton, C‑412/06, EU:C:2008:215, т. 42).

279

При тези условия, след като изпълнението на договор представлява естественият механизъм за погасяване на договорните задължения, следва да се приеме, че при липсата на специални разпоредби в това отношение потребителят вече не може да се позовава на правото на отказ, признато му по силата на член 14, параграф 1 от Директива 2008/48, след като изпълнението на договора за кредит е напълно приключено от двете страни и поради това взаимните задължения, произтичащи от този договор, вече не съществуват.

280

На второ място, що се отнася до въпроса дали кредиторът може да повдигне възражение за злоупотреба от страна на потребителя с правото на отказ по член 14 от Директива 2008/48, следва, първо, да се припомни, че тази директива няма разпоредби, които да уреждат въпроса за злоупотребата от страна на потребителя с правата, предоставени му с тази директива (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 120).

281

В постоянната съдебна практика обаче е прието, че в правото на Съюза съществува общ правен принцип, съгласно който правните субекти не могат да се позовават на нормите на правото на Съюза с цел измама или злоупотреба (решение от 26 февруари 2019 г., T Danmark и Y Denmark, C‑116/16 и C‑117/16, EU:C:2019:135, т. 70 и цитираната съдебна практика).

282

Правните субекти са длъжни да спазват този общ принцип на правото. Всъщност правната уредба на Съюза не може да се прилага дотолкова широко, че да обхване сделките, които се извършват с цел да се ползват чрез измама или злоупотреба предимствата, предвидени в правото на Съюза (решение от 26 февруари 2019 г., T Danmark и Y Denmark, C‑116/16 и C‑117/16, EU:C:2019:135, т. 71 и цитираната съдебна практика).

283

Така от посочения принцип следва, че държава членка трябва да откаже, дори при липсата на разпоредби в националното право, предвиждащи такъв отказ, позоваването на разпоредбите на правото на Съюза, когато дадено лице ги изтъква не с оглед на постигането на целите на тези разпоредби, а за да ползва предимство, предоставено му от правото на Съюза, въпреки че предвидените от правото на Съюза обективни условия, които са необходими за получаване на търсеното предимство, са само формално изпълнени (вж. в този смисъл решения от 22 ноември 2017 г., Cussens и др., C‑251/16, EU:C:2017:881, т. 32 и 33, и от 26 февруари 2019 г., T Danmark и Y Denmark, C‑116/16 и C‑117/16, EU:C:2019:135, т. 72 и 91).

284	В този смисъл е ирелевантен въпросът дали принципът на правото на Съюза относно забраната на злоупотребата с право е закрепен в разпоредби на националното право и евентуално дали тези разпоредби са били приети от парламента на съответната държава членка или не.

285

Както следва от практиката на Съда, за да се докаже наличието на злоупотреба, са необходими, от една страна, съвкупност от обективни обстоятелства, от които следва, че въпреки формалното спазване на предвидените в правната уредба на Съюза условия целта, преследвана с тази правна уредба, не е постигната, и от друга страна, субективен елемент, изразяващ се в намерението да се получи предимство от правната уредба на Съюза, като изкуствено се създадат условията, необходими за получаването му (решения от 26 февруари 2019 г., T Danmark и Y Denmark, C‑116/16 и C‑117/16, EU:C:2019:135, т. 97 и цитираната съдебна практика, и от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 122).

286

Проверката дали е налице злоупотреба, изисква запитващата юрисдикция да вземе под внимание всички факти и обстоятелства по случая, включително тези, настъпили след сделката, за която се твърди, че представлява злоупотреба (вж. в този смисъл решение от 14 април 2016 г., Cervati и Malvi, C‑131/14, EU:C:2016:255, т. 35 и цитираната съдебна практика).

287

Следователно запитващата юрисдикция трябва да провери, съгласно правилата за доказване по националното право и без да се накърнява действието на правото на Съюза, дали в рамките на делата по главните производства, с изключение на посоченото в точка 274 от настоящото решение, при което изпълнението на договора е напълно приключено, е налице фактическият състав на злоупотребата, припомнен в точка 285 от настоящото решение. Когато обаче се произнася по преюдициалното запитване, Съдът може евентуално да направи уточнения, които имат за цел да направляват националния съд при извършваното от него тълкуване (решения от 28 юли 2016 г., Kratzer, C‑423/15, EU:C:2016:604, т. 42 и цитираната съдебна практика, и от 22 ноември 2017 г., Cussens и др., C‑251/16, EU:C:2017:881, т. 59 и цитираната съдебна практика).

288

В това отношение, що се отнася, второ, до наличието на обективно обстоятелство, разкриващо злоупотреба, както е посочено в точка 285 от настоящото решение, Съдът вече е констатирал, от една страна, че целта на член 14 от Директива 2008/48 е да се позволи на потребителя да избере отговарящия най-добре на потребностите му договор, а следователно и да се откаже от договор, за който установи — след като вече го е сключил, но преди да изтече предвиденият за упражняването на правото му на отказ срок за размисъл — че не съответства на потребностите на този потребител. От друга страна, целта на член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от тази директива е да се гарантира, че потребителят получава цялата информация, необходима, за да прецени обхвата на договорното си задължение, и да се санкционира кредиторът, който не му предоставя информацията, предвидена в член 10 от тази директива (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 123 и 124 и цитираната съдебна практика).

289

За да може кредиторът да бъде възпрян от нарушаване на задълженията, които има към потребителя в съответствие с Директива 2008/48, в точка 126 от решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др. (C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736), Съдът постановява, че когато кредиторът не е предоставил на потребителя информацията, предвидена в член 10 от тази директива, и последният реши да се откаже от договора за кредит, след като е изтекъл 14‑дневният срок от сключването на този договор, посоченият кредитор не може да упрекне потребителя в злоупотреба с правото му на отказ, дори между момента на сключване на въпросния договор и на отказа от страна на потребителя да е изминало значително време.

290

Въз основа на това Съдът стига до извода, че Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска възможността кредиторът с основание да счита, че поради значителния период от време между сключването на договора и упражняването на правото на отказ, предвидено в член 14, параграф 1 от тази директива, потребителят е злоупотребил с това право, когато част от предвидената в член 10, параграф 2 от тази директива задължителна информация нито е посочена в договора за кредит, нито впоследствие е надлежно предоставена, независимо дали този потребител не е знаел за съществуването на правото си на отказ (решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 127).

291

В това отношение обаче следва да се уточни, че в съответствие с отговора, даден от Съда в точка 267 от настоящото решение, кредиторът не може да се позовава на злоупотреба с правото на отказ, когато в случай на непълна или невярна информация, съдържаща се в договора, срокът за отказ не е започнал да тече, тъй като е установено, че тази непълна или невярна информация е засегнала способността на потребителя да прецени обхвата на правата и задълженията си по Директива 2008/48, както и решението му да сключи договора.

292

С оглед на изложените по-горе съображения на четвъртия въпрос, букви а)—г) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 следва да се отговори, че член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че пълното изпълнение на договора за кредит води до погасяване на правото на отказ. Освен това същата разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че кредиторът няма основание да се позовава на обстоятелството, че поради поведението си в периода между сключването на договора и упражняването на правото на отказ от договора, а и след упражняването на това право потребителят е упражнил неправомерно това право, ако поради непълна или невярна информация в договора за кредит, несъответстваща на член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, срокът за отказ не е започнал да тече, тъй като е установено, че тази непълна или невярна информация е засегнала способността на потребителя да прецени обхвата на своите права и задължения по Директива 2008/48, както и решението му да сключи договора.

По третия въпрос, букви а—г) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21

293

С третия въпрос, букви а)—г) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска възможността, когато потребителят упражни правото си на отказ съгласно член 14, параграф 1 от тази директива, кредиторът да се позове на погасяването на това право съгласно националните правни норми, включително когато потребителят не е знаел за запазването на това право и/или когато поне част от задължителната информация по член 10, параграф 2 от посочената директива не се съдържа в договора за кредит или е посочена в него непълно или погрешно, без впоследствие да е била надлежно предоставена.

294

За да се отговори на този въпрос, следва да се припомни, че както следва от член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2008/48, срокът за отказ от 14 календарни дни започва да тече едва когато информацията, предвидена в член 10 от тази директива, е предоставена на потребителя, ако това е след деня на сключването на договора за кредит. Посоченият член 10 изброява информацията, която трябва да бъде посочена по ясен и кратък начин в договорите за кредит.

295

Следва да се припомни, че от член 22, параграф 1 от Директива 2008/48, тълкуван в светлината на съображения 9 и 10 от нея, следва, че що се отнася до договорите за кредит, попадащи в приложното поле на тази директива, тя предвижда пълна хармонизация и както следва от заглавието на посочения член 22, има императивен характер. Ето защо в областите, които конкретно са обхванати от тази хармонизация, държавите членки не могат да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в същата директива (решение от 9 март 2023 г., Sogefinancement, C‑50/22, EU:C:2023:177, т. 27 и цитираната съдебна практика).

296

Съдът обаче вече е постановил, че времевите условия относно упражняването от потребителя на правото му на отказ попадат в обхвата на хармонизацията, извършена с член 14 от Директива 2008/48, и следователно, щом тази директива не предвижда никакво ограничение във времето за упражняването от потребителя на правото му на отказ, в случай че предвидената в член 10 от посочената директива информация не му е била предоставена или му е била предоставена непълно или погрешно и че в съответствие с отговора, даден в точка 267 от настоящото решение, срокът за отказ не е започнал да тече, като подобно ограничение като произтичащото от погасяването на въпросното право не може да бъде наложено в държава членка по силата на националната правна уредба (вж. в този смисъл решение от 9 септември 2021 г., Volkswagen Bank и др., C‑33/20, C‑155/20 и C‑187/20, EU:C:2021:736, т. 116 и 117).

297

При тези условия, за да се отговори на въпросите на запитващата юрисдикция, не е от особено значение дали съответните национални правни норми произтичат от закон, гласуван от парламента на съответната държава членка, дали потребителят е знаел за запазването на правото му на отказ и дали кредиторът е имал възможността да задейства срока за отказ, като предостави липсващата, непълна или невярна информация.

298

Същото се отнася и за обстоятелството, изтъкнато от германското правителство в писменото му становище, че съгласно германското право погасяването на права изисква не само изтичането на определен период от време, но и наличието на фактически обстоятелства, от които е видно, че упражняването на съответното право представлява злоупотреба. Всъщност от отговора, даден в точка 293 от настоящото решение, следва, че подобна злоупотреба е изключена в положение като описаното в точка 297 от посоченото решение.

299

С оглед на изложените по-горе съображения на третия въпрос, букви а)—г) по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 следва да се отговори, че Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска възможността, при упражнено от потребителя право на отказ съгласно член 14, параграф 1 от тази директива, кредиторът да се позове на погасяването на това право съобразно националните разпоредби, ако в договора за кредит не се съдържа информация дори и за едно от предвидените в член 10, параграф 2 от тази директива задължителни обстоятелства или посочената в договора информация е непълна или невярна, без впоследствие да е била надлежно предоставена, и поради това срокът за отказ, предвиден в същия член 14, параграф 1, не е започнал да тече.

По петия въпрос по дела C‑47/21 и C‑232/21

300

С петия въпрос по дела C‑47/21 и C‑232/21 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че когато прави отказ от свързан договор за кредит по смисъла на член 3, буква н) от тази директива, потребителят трябва да върне финансираната с кредита стока или да е поканил кредитора да вземе обратно тази стока, преди да може да поиска и да получи обратно платените по договора за кредит месечни вноски, като в случай на оспорване на действителността на отказа от страна на кредитора, това възстановяване на платените суми по кредита може да бъде отложено до окончателното приключване на съдебния спор.

301

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 3, буква н) от Директива 2008/48 „свързан договор за кредит“ означава договор за кредит, при който въпросният кредит се използва изключително за финансиране на договор, отнасящ се по-специално до доставката на стоки, като например в случая — автомобил, при условие че тези два договора от обективна гледна точка представляват едно цяло.

302

Директива 2008/48 обаче не съдържа разпоредби, уреждащи последиците от отказа на потребителя от свързан договор за кредит върху договора за доставка на стоки. Съображение 35 от тази директива впрочем гласи, че тя следва да се прилага, без да се засягат разпоредбите на държавите членки, уреждащи въпросите за връщане на стоките, финансирани по кредита, или други свързани с тях въпроси.

303

При липса обаче на специална правна уредба на Съюза в тази област, редът и условията за прилагане на защитата на потребителите, предвидена в Директива 2008/48, се уреждат във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа на процесуална автономия на последните. Тези ред и условия обаче не трябва да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), нито да са определени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (вж. по аналогия решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 27 и цитираната съдебна практика).

304

Що се отнася до принципа на ефективност, който единствено е релевантен по настоящите дела, от практиката на Съда следва, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази норма с оглед на цялото производство, както и за неговото развитие и неговите особености пред различните национални инстанции. В този смисъл следва, ако е необходимо, да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като гарантирането на правото на защита, принципа на правна сигурност и правилното развитие на производството (вж. в този смисъл решения от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 28 и цитираната съдебна практика, и от 17 май 2022 г., Unicaja Banco, C‑869/19, EU:C:2022:397, т. 28 и цитираната съдебна практика).

305

В настоящия случай от актовете за преюдициално запитване е видно, че съгласно германското право, когато прави отказ от договор за кредит, потребителят винаги е длъжен да върне на кредитора вещта, финансирана с този договор за кредит, или да покани кредитора да вземе обратно тази вещ, за да може да поиска и да получи възстановяване на платените по този договор месечни вноски, включително когато кредиторът оспори действителността на отказа и в този случай потребителят трябва да предяви по съдебен ред иск за възстановяване на направените вноски и да изчака резултата от производството по този иск, за да получи претендираното възстановяване, в случай че искът му бъде уважен.

306

Освен ако не се установи друго при проверките, които запитващата юрисдикция следва да извърши, следва да се приеме, че такива процесуални правила, уреждащи правните последици от упражняването на правото на отказ, предвидено в член 14, параграф 1 от Директива 2008/48, могат да направят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на това право, ако потребителят трябва да върне финансираната с кредита стока или да покани кредитора да вземе обратно тази стока, без същевременно кредиторът да има задължението да възстанови месечните вноски по кредита, които потребителят вече е платил.

307

С оглед на изложените по-горе съображения на петия въпрос по дело C‑47/21 и дело C‑232/21 следва да се отговори, че член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че когато потребителят се отказва от свързан договор за кредит по смисъла на член 3, буква н) от тази директива, той трябва да върне на кредитора стоките, финансирани с кредита, или да го покани да си вземе обратно стоките, без в същото време кредиторът да има задължението да възстанови вече платените от потребителя месечни вноски по кредита.

По съдебните разноски

308

С оглед на обстоятелството, че за страните по главните производства настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разноските, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 2, точка 6 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2011/83

трябва да се тълкува в смисъл, че

договор за лизинг на моторно превозно средство, характеризиращ се с факта, че нито в този договор, нито в отделно споразумение е предвидено, че потребителят е длъжен да закупи превозното средство след изтичане на договора, представлява „договор за услуга“ по смисъла на член 2, точка 6 от Директива 2011/83 и следователно попада в нейния обхват. Такъв договор обаче не попада в обхвата на Директива 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 година относно дистанционна търговия на потребителски финансови услуги и за изменение на Директива 90/619/ЕИО на Съвета и на Директиви 97/7/ЕО и 98/27/ЕО, нито в обхвата на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

Член 2, точка 7 от Директива 2011/83

трябва да се тълкува в смисъл, че

договор за услуга по смисъла на член 2, точка 6 от тази директива, сключен между потребител и търговец чрез използване на средство за комуникация от разстояние, не може да се квалифицира като „договор от разстояние“ по смисъла на първата от тези разпоредби, ако сключването на договора е предшествано от фаза на договаряне, която се е провела при едновременното физическо присъствие на потребителя и на посредник, действащ от името или за сметка на търговеца, и по време на която за целите на преговорите потребителят е получил от посредника цялата информация по член 6 от посочената директива, при което е имал възможността да постави на този посредник въпроси във връзка с планирания договор или предложената оферта с цел да разсее всяка несигурност относно обхвата на евентуалното си договорно задължение към търговеца.

Член 2, точка 8, буква a) от Директива 2011/83

трябва да се тълкува в смисъл, че

договор за услуга по смисъла на член 2, точка 6 от тази директива, сключен между потребител и търговец, не може да се квалифицира като „договор извън търговския обект“ по смисъла на първата от тези разпоредби, ако при подготовката на сключването на договора чрез използване на средство за комуникация от разстояние потребителят е посетил търговския обект на посредник, действащ от името или за сметка на търговеца за целите на договарянето, но извършващ различна дейност от тази на търговеца, при условие че този потребител е могъл, като среден потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да очаква, че като отиде в търговския обект на посредника, последният ще осъществи контакт с него с цел договаряне и сключване на договор за услуга с търговеца, а също и е могъл лесно да разбере, че посредникът действа от името и за сметка на съответния търговец.

Член 16, буква л) от Директива 2011/83

трябва да се тълкува в смисъл, че

договор за лизинг на моторно превозно средство, сключен между търговец и потребител и квалифициран като договор за услуга от разстояние или извън търговския обект по смисъла на посочената директива, попада в обхвата на изключението от правото на отказ, предвидено в тази разпоредба за договори от разстояние или договори извън търговския обект, попадащи в приложното поле на тази директива, и свързани с услуги по отдаване под наем на автомобили с конкретна дата или срок на изпълнение на договора, тъй като основната цел на този договор е да предостави възможност на потребителя да използва превозното средство за конкретния срок, предвиден в посочения договор, като насрещна престация за редовно извършваните парични вноски.

Член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска национална правна уредба, установяваща законова презумпция, че търговецът изпълнява задължението си да информира потребителя за правото му на отказ, когато в договора този търговец препраща към национални разпоредби, които от своя страна препращат към нормативно установен образец за информиране по този въпрос, като същевременно използва клаузи, съдържащи се в този образец, които не съответстват на изискванията на тази разпоредба от Директивата. Ако не може да тълкува разглежданата национална правна уредба в съответствие с Директива 2008/48, националната юрисдикция, сезирана със спор единствено между частноправни субекти, не е длъжна само въз основа на правото на Съюза да остави без приложение такава правна уредба, като не се засяга възможността тази юрисдикция да не я приложи въз основа на вътрешното си право, а при липса на такова — въз основа на правото на увредената от несъответствието на националното право с правото на Съюза страна да иска поправяне на вредите, които е претърпяла вследствие на това.

Член 10, параграф 2, буква п) от Директива 2008/48, разглеждан във връзка с член 14, параграф 3, буква б) от същата директива,

трябва да се тълкува в смисъл, че

размерът на дневната лихва, който трябва да бъде посочен в договора за кредит съгласно тази разпоредба, в случаите на упражняване от страна на потребителя на правото на отказ от договора, в никакъв случай не може да надхвърля сумата, произтичаща аритметично от договорения в този договор лихвен процент. Предоставената в договора информация относно размера на дневната лихва трябва да бъде посочена по ясен и кратък начин, така че, по-специално когато се разглежда във връзка с друга информация, да не остава място за никакво противоречие, което обективно би могло да заблуди средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, относно размера на дневната лихва, която в крайна сметка той трябва да плати. Ако не е предоставена информация с тези характеристики, не се дължи дневна лихва.

Член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48

трябва да се тълкува в смисъл, че

договорът за кредит трябва да посочва съществената информация относно всички извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетение, които са на разположение на потребителя, и когато е приложимо, относно разходите за всяка от тях, обстоятелството, че искането за уреждане на спор или обезщетение трябва да се подаде по пощата или по електронен път, физическия или електронния адрес, на който трябва да бъде изпратено съответното искане, както и останалите формални изисквания, на които то трябва да отговаря, като се има предвид, че обикновеното препращане в договора за кредит към процедурен правилник, който е на разположение при поискване или е достъпен в интернет, или към друг акт или документ, отнасящ се до условията за достъп до извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение, не е достатъчно.

Член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48

трябва да се тълкува в смисъл, че

за целите на изчисляване на обезщетението, дължимо при предсрочно погасяване на кредита, договорът за кредит по принцип трябва да описва конкретно и лесно разбираемо за средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, начина на изчисляване на това обезщетение, за да може този потребител да определи размера на обезщетението, дължимо при предсрочно погасяване, въз основа на предоставената в посочения договор информация. При това положение, дори при липса на конкретно и лесно разбираемо указание за начина на изчисляване, такъв договор може да изпълни предвиденото в тази разпоредба задължение, стига да съдържа други данни, позволяващи на потребителя лесно да определи размера на съответното обезщетение, и по-специално максималния му размер, който той ще трябва да плати в случай на предсрочно погасяване на кредита.

Член 14, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2008/48

трябва да се тълкува в смисъл, че

когато информация, предоставена от кредитора на потребителя на основание член 10, параграф 2 от тази директива, се окаже непълна или невярна, срокът за отказ започва да тече само ако тази непълна или невярна информация не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своите права и задължения по тази директива, нито решението му да сключи договора, и когато е приложимо, не може да го лиши от възможността да упражни пълноценно правата си при същите условия като тези, които биха били налице, ако предоставената информация беше пълна и точна.

10)

Член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48

трябва да се тълкува в смисъл, че

договорът за кредит трябва да упоменава, под формата на конкретен процент, лихвения процент за просрочени плащания, приложим към момента на сключването на договора, и конкретно да описва механизма за неговото регулиране. Когато посоченият лихвен процент се определя в зависимост от променлив във времето референтен лихвен процент, в договора за кредит трябва да се посочи приложимият към датата на сключването на договора референтен лихвен процент, като се има предвид, че начинът на изчисляване на лихвения процент за просрочени плащания в зависимост от референтния лихвен процент трябва да бъде представен в договора по начин, който е лесно разбираем за средния потребител, който не разполага със специализирани познания във финансовата област, така че този потребител да може да изчисли лихвения процент за просрочени плащания въз основа на предоставената в същия договор информация. Освен това в договора за кредит трябва да се посочи честотата на изменение на този референтен лихвен процент, дори и тя да е определена в националните разпоредби.

11)

Член 14, параграф 1 от Директива 2008/48

трябва да се тълкува в смисъл, че

пълното изпълнение на договора за кредит води до погасяване на правото на отказ. Освен това кредиторът няма основание да се позовава на обстоятелството, че поради поведението си в периода между сключването на договора и упражняването на правото на отказ от договора, а и след упражняването на това право потребителят е упражнил неправомерно това право, ако поради непълна или невярна информация в договора за кредит, несъответстваща на член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, срокът за отказ не е започнал да тече, тъй като е установено, че тази непълна или невярна информация е засегнала способността на потребителя да прецени обхвата на своите права и задължения по Директива 2008/48, както и решението му да сключи договора.

12)

Директива 2008/48

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска възможността, при упражнено от потребителя право на отказ съгласно член 14, параграф 1 от тази директива, кредиторът да се позове на погасяването на това право съобразно националните разпоредби, ако в договора за кредит не се съдържа информация дори и за едно от предвидените в член 10, параграф 2 от тази директива задължителни обстоятелства или посочената в договора информация е непълна или невярна, без впоследствие да е била надлежно предоставена, и поради това срокът за отказ, предвиден в същия член 14, параграф 1, не е започнал да тече.

13)

Член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 във връзка с принципа на ефективност

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска национална правна уредба, която предвижда, че когато потребителят се отказва от свързан договор за кредит по смисъла на член 3, буква н) от тази директива, той трябва да върне на кредитора стоките, финансирани с кредита, или да го покани да си вземе обратно стоките, без в същото време кредиторът да има задължението да възстанови вече платените от потребителя месечни вноски по кредита.

Подписи

( *1 ) Език на производството: немски.

Нагоре

Изберете експерименталните функции, които искате да изпробвате