–

за Vodafone Kabel Deutschland GmbH, от L. Stelten, Rechtsanwalt,

–

за Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände — Verbraucherzentrale Bundesverband e. V., от C. Hillebrecht, Rechtsanwältin,

–

за германското правителство, от J. Möller, M. Hellmann и U. Bartl, в качеството на представители,

–

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от F. Meloncelli, avvocato dello Stato,

–

за Европейската комисия, от H. Tserepa-Lacombe и T. Scharf, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 62, параграф 4 от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 и за отмяна на Директива 2007/64/ЕО (OВ L 337, 2015 г., стр. 35 и поправка в ОВ L 102, 2018 г., стр. 97).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Vodafone Kabel Deutschland GmbH (наричано по-нататък „Vodafone“) и Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände — Verbraucherzentrale Bundesverband e. V. (Федерален съюз на потребителските централи и сдружения, Германия) (наричан по-нататък „федералният потребителски съюз“) по повод на начисляването на фиксирана такса при използването на някои платежни инструменти за изпълнението на платежните операции по договорите между Vodafone и потребителите.

3

Съображения 6, 53 и 66 от Директива 2015/2366 гласят:

[…]

[…]

4

Член 4 от Директивата е озаглавен „Определения“ и гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]

[…]

[…]“.

5

Член 62 от Директивата е озаглавен „Приложими такси“ и параграфи 3—5 от него предвиждат:

„3.   Доставчикът на платежни услуги не възпрепятства получателя да начисли на платеца такса, да му предложи отстъпка или по друг начин да го ориентира към използването на даден платежен инструмент. Всички приложени такси не трябва да надвишават преките разходи, направени от получателя за използването на конкретния платежен инструмент.

4.   Във всички случаи държавите членки гарантират, че получателят не начислява такси за използването на платежни инструменти, обменните такси за които се уреждат съгласно глава II от Регламент (ЕС) 2015/751, както и за платежните услуги, по отношение на които се прилага Регламент (ЕС) № 260/2012 [на Европейския парламент и на Съвета от 14 март 2012 година за определяне на технически и бизнес изисквания за кредитни преводи и директни дебити в евро и за изменение на Регламент (ЕО) № 924/2009 (OB L 94, 2012 г., стр. 22)].

5.   Държавите членки могат да забранят или да ограничат правото на получателя да начислява такси, предвид необходимостта да се насърчава конкуренцията и използването на ефикасни платежни инструменти“.

6

Член 107 от тази директива е озаглавен „Пълна хармонизация“ и параграф 1 от него предвижда:

„Без да се засяг[а] […] член 62, параграф 5 […], държавите членки не запазват, нито въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби“.

7

Член 115 от Директива 2015/2366 е озаглавен „Транспониране“ и параграфи 1 и 2 от него гласят:

„1.   Държавите членки приемат и публикуват мерките, необходими, за да се съобразят с настоящата директива, до 13 януари 2018 г. […]

2.   Държавите членки прилагат тези мерки, считано от 13 януари 2018 г.

[…]“.

8

Член 270a от Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс) в редакцията му, в сила от 13 януари 2018 г. (наричан по-нататък „BGB“), предвижда:

„Недействителни са уговорките за задължение на длъжника да заплаща такса за използването на директен дебит SEPA [(единна зона за плащания в евро)] по основната схема, директен дебит SEPA от типа „бизнес към бизнес“, кредитен превод SEPA или платежна карта. Първо изречение се прилага за използването на платежни карти само при платежни операции с потребители, при условие че за тях се прилага глава II от [Регламент 2015/751]“.

9

Член 229, параграф 45 от Einführungsgesetz zum Bürgerlichen Gesetzbuche (Въвеждащ закон към Гражданския кодекс) (наричан по-нататък „EGBGB“) гласи:

„(1)   За задълженията, които имат за предмет изпълнение на платежни операции и са възникнали в периода от 13 януари 2018 г. нататък, се прилагат само BGB и член 248 [от настоящия закон] в редакцията им, в сила от 13 януари 2018 г.

(2)   За задълженията, които имат за предмет изпълнение на платежни операции и са възникнали преди 13 януари 2018 г., се прилагат BGB и член 248 [от настоящия закон] в редакцията им, в сила до 13 януари 2018 г., освен доколкото в параграфи 3 и 4 не е предвидено друго.

(3)   Когато при задълженията по параграф 2 обработката на платежната операция започва едва в периода от 13 януари 2018 г. нататък, за тази платежна операция се прилагат само BGB и член 248 [от настоящия закон] в редакцията им, в сила от 13 януари 2018 г.

[…]

(5)   Член 270a от BGB се прилага за всички задължения, които са възникнали в периода от 13 януари 2018 г. нататък“.

10

Vodafone е кабелен оператор и интернет доставчик, който упражнява дейността си на територията на Германия. След транспонирането на Директива 2015/2366 в германското право, считано от 13 януари 2018 г., Vodafone третира различно сключените преди и сключените след тази дата договори за телекомуникационни и за телевизионни кабелни услуги. За първата категория договори в съответствие с клауза от общите си условия този оператор начислява фиксирана такса, наричана „Selbstzahlerpauschale“ (фиксирана такса за пряко плащане от клиента) и възлизаща на 2,50 EUR за всяка платежна операция, на онези от своите клиенти, които не са дали съгласие за автоматично плащане чрез директен дебит, а плащат сами сметките си чрез кредитни преводи SEPA. В тарифата за втората категория договори обаче тази клауза вече не е включена.

11

Vodafone смята, че има право да прилага клаузата по отношение на платежните операции, инициирани в изпълнение на сключените преди 13 януари 2018 г. договори, и съответно за такива операции да събира фиксираната такса дори и след тази дата. Според посочения оператор предвидената в член 270a от BGB забрана за събиране на допълнителни такси се прилага само за договорите с продължително изпълнение, сключени в периода от13 януари 2018 г. нататък. При положение че критерият в член 229, параграф 45, точка 5 от EGBGB е възникването на задължението в периода от 13 януари 2018 г. нататък, прилагането на член 270a от BGB с обратна сила спрямо сключените преди тази дата договори било невъзможно дори ако извършваните въз основа на тези договори платежни операции са инициирани едва след посочената дата.

12

Федералният потребителски съюз изтъква, че предвидената в член 270a от BGB забрана за събиране на допълнителни такси от 13 януари 2018 г. нататък се прилага и за платежните операции, които са инициирани след тази дата в изпълнение на сключени преди нея договори, тъй като целта на член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 е към 13 януари 2018 г. да установи еднакви условия на вътрешния пазар на платежните услуги. Освен това преходната разпоредба на член 229, параграф 45 от EGBGB трябвало съгласно точка 3 от този параграф да се тълкува в смисъл, че от 13 януари 2018 г. нататък новата уредба се прилага за всички платежни операции, инициирани от тази дата нататък, включително за платежните операции, които се основават на договори, сключени преди тази дата.

13

При тези условия Федералният потребителски съюз предявява иск за осъждането на Vodafone да преустанови прилагането на фиксираната такса за пряко плащане от клиента по отношение на платежните операции, инициирани от 13 януари 2018 г. нататък, и искът му е уважен.

14

Сезиран с въззивна жалба от Vodafone, Oberlandesgericht München (Висш областен съд Мюнхен, Германия) клони към становището, че член 270a от BGB, който транспонира член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 в германското право, се прилага и когато договорното задължение, на което се основават платежните операции, е възникнало преди 13 януари 2018 г., но самите операции — които са с периодичен, обикновено месечен падеж — са инициирани едва след тази дата.

15

Всъщност според тази юрисдикция, считано от 13 януари 2018 г. и независимо от датата на сключване на договорите с продължително изпълнение, в Съюза се установява единен режим на таксите на пазара на платежните средства, поради което предвидената в тази разпоредба забрана за събиране на допълнителни такси се прилага и по отношение на сключените преди 13 януари 2018 г. договори с продължително изпълнение.

16

Посочената юрисдикция също така отбелязва, че член 229, параграф 45, точка 5 от EGBGB, в който единственият критерий е възникването на договорното задължение, въпреки че то не е споменато в Директива 2015/2366, поставя под съмнение пълното прилагане на забраната за събиране на допълнителни такси за платежните операции, инициирани от 13 януари 2018 г. нататък, когато договорното задължение, на което се основават операциите, е възникнало преди тази дата.

17

При тези обстоятелства Oberlandesgericht München (Висш областен съд Мюнхен) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Следва ли член 62, параграф 4 от Директива [2015/2366] да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба или практика, която при договори с продължително изпълнение, сключени с потребители, позволява като преходен режим забраната за начисляване на такси за използването на платежни инструменти и платежни услуги да се прилага съгласно съответната национална правна разпоредба за транспониране само когато договорното задължение, на което се основават плащанията, е възникнало в периода от 13 януари 2018 г. нататък, а да не се прилага, когато то е възникнало преди 13 януари 2018 г., въпреки че обработката на (следващите) платежни операции започва едва в периода от 13 януари 2018 г. нататък?“.

18

С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба или практика, съгласно която при договори с продължително изпълнение, сключени с потребители, забраната да се налагат такси за използването на платежни инструменти и за платежните услуги по тази разпоредба се прилага само по отношение на платежните операции, инициирани в изпълнение на сключени след 13 януари 2018 г. договори, така че тези такси остават приложими за платежните операции, инициирани след тази дата в изпълнение на сключени преди нея договори с продължително изпълнение.

19

В съответствие с постоянната практика на Съда, за да се тълкува определена разпоредба от правото на Съюза, трябва да се вземат предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ, както и целите на правната уредба, от която тя е част (решения от 13 октомври 2016 г., Mikołajczyk, C‑294/15, EU:C:2016:772, т. 26 и от 26 януари 2021 г., Szpital Kliniczny im. dra J. Babińskiego Samodzielny Publiczny Zakład Opieki Zdrowotnej w Krakowie, C‑16/19, EU:C:2021:64, т. 26).

20

Що се отнася до текста на член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366, той гласи, че държавите членки гарантират, че получателят по смисъла на член 4, точка 9 от Директивата не начислява такси за използването на платежни инструменти, обменните такси за които се уреждат съгласно глава II от Регламент 2015/751, както и за платежните услуги, по отношение на които се прилага Регламент № 260/2012. От текста на разпоредбата не следва никакво указание за прилагането на тази забрана във времето.

21

При тези условия трябва да се вземат предвид контекстът на забраната да се налагат такси за използването на платежните инструменти и за платежните услуги по член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366, както и целите на тази директива.

22

Що се отнася до контекста на член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366, следва на първо място да се отбележи, че съгласно член 115, параграф 1 и параграф 2, първа алинея от тази директива държавите членки са длъжни до 13 януари 2018 г. да приемат и публикуват мерките, необходими, за да се съобразят с Директивата, но тези мерки стават приложими едва считано от тази дата.

23

На второ място, доколкото член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 съдържа хармонизирани разпоредби, съгласно член 107, параграф 1 от Директивата държавите членки не бива да запазват, нито да въвеждат различни от тях разпоредби, считано от датата, предвидена в член 115, параграф 2, първа алинея от Директивата.

24

На трето място, при положение че забраната да се налагат такси за използването на платежните инструменти и за платежните услуги по член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 се прилага по отношение на платежните операции по смисъла на член 4, точка 5 от Директивата „независимо от основното правоотношение между платеца и получателя“, то меродавна за целите на прилагането на тази забрана е датата, на която е инициирана платежната операция, а не датата на възникването на задължението, на което се основава тази операция.

25

В този смисъл систематичното тълкуване на член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 сочи, че забраната да се налагат такси за използването на платежните инструменти и за платежните услуги по тази разпоредба се прилага по отношение на всички платежни операции, инициирани от 13 януари 2018 г. нататък.

26

Що се отнася до целите на Директива 2015/2366, трябва да се отбележи, че тя е насочена към насърчаване на по-нататъшната интеграция на вътрешния пазар на платежните услуги, а също и към защитата на ползвателите на платежни услуги, и по-конкретно към осигуряване на високо ниво на защита на онези от тях, които притежават качеството на потребители, както следва в частност от съображения 6 и 53 от Директивата (вж. в този смисъл решение от 11 ноември 2020 г., DenizBank, C‑287/19, EU:C:2020:897, т. 102 и цитираната съдебна практика), като в политиките на Съюза защитата на потребителите е предвидена освен това в член 169 ДФЕС, както и в член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз (вж. по аналогия решение от 2 март 2017 г., Zentrale zur Bekämpfung unlauteren Wettbewerbs Frankfurt am Main, C‑568/15, EU:C:2017:154, т. 28).

27

Наред с това, както следва от съображение 66 от Директива 2015/2366, чрез забраната, предвидена в член 62, параграф 4 от Директивата, законодателят на Съюза е искал да се преодолее разпокъсаността между националните практики, що се отнася до начисляването на такси за използването на някои платежни инструменти, разпокъсаност, която е била причина за наличието на драстични различия на пазара на плащанията в Съюза и източник на объркване сред потребителите, особено в условията на електронната търговия и в презграничен контекст.

28

Всяко диференцирано прилагане на забраната обаче според това дали са възникнали преди или след 13 януари 2018 г. задълженията, на които се основават инициираните от тази дата нататък платежни операции, би застрашило хармонизацията в съюзен мащаб, наложена с член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366, разглеждан във връзка с член 107, параграф 1 от нея, а това би отслабило целта на Директивата да осигури защита на потребителите във вътрешния пазар на платежните услуги.

29

В този контекст следва освен това да се отхвърли изложеният в писменото становище на Vodafone довод, че принципът на забрана на обратното действие на закона и принципът на защита на оправданите правни очаквания биха били нарушени при така определения времеви обхват на член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366.

30

В това отношение следва да се припомни, че новите правни норми по принцип се прилагат от момента на влизането в сила на акта, с който са въведени, и наистина не се прилагат спрямо правоотношенията, които са възникнали и окончателно приключили преди влизането на този акт в сила, но пък се прилагат незабавно спрямо бъдещите последици на правоотношенията, възникнали при действието на стария закон, както и спрямо новите правоотношения, освен ако от текста, системата и целта на нормата ясно личи, че тя следва да има обратно действие. Последното е така в частност когато нормата е съпътствана от особени разпоредби, които специално определят условията за прилагането ѝ във времето, като предвиждат тя да има подобно действие (вж. в този смисъл решение от 14 май 2020 г., Azienda Municipale Ambiente, C‑15/19, EU:C:2020:371, т. 56 и 57 и цитираната съдебна практика).

31

В настоящия случай обаче, както следва от точка 25 от настоящото решение, член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 не се отнася до платежните операции, изпълнявани преди 13 януари 2018 г., а при това положение тази разпоредба не засяга правоотношенията, които окончателно са приключили преди тази дата, и следователно няма обратно действие. Освен това, що се отнася до платежните операции, инициирани в периода от 13 януари 2018 г. нататък в изпълнение на сключени преди тази дата договори с продължително изпълнение, член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 е само хипотеза на прилагане на нова правна норма спрямо бъдещите последици на правоотношение, възникнало при действието на старата норма.

32

Накрая, доколкото запитващата юрисдикция смята, че член 229, параграф 45, точка 5 от EGBGB поставя под съмнение пълното прилагане на забраната за събиране на допълнителни такси за платежните операции, инициирани от 13 януари 2018 г. нататък, когато тези операции произтичат от възникнало преди тази дата договорно задължение, в съответствие с постоянната съдебна практика тази юрисдикция носи задачата да провери възможно ли е да тълкува посочената разпоредба в съответствие с член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366, така както същият е тълкуван в точка 25 от настоящото решение, за да осигури пълната ефективност на правото на Съюза при решаването на спора, с който е сезирана (вж. в този смисъл решение от 15 октомври 2020 г., Association française des usagers de banques, C‑778/18, EU:C:2020:831, т. 59 и цитираната съдебна практика).

33

По изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 62, параграф 4 от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба или практика, съгласно която при договори с продължително изпълнение, сключени с потребители, забраната да се налагат такси за използването на платежни инструменти и за платежните услуги по член 62, параграф 4 се прилага само по отношение на платежните операции, инициирани в изпълнение на сключени след 13 януари 2018 г. договори, така че тези такси остават приложими за платежните операции, инициирани след тази дата в изпълнение на сключени преди нея договори с продължително изпълнение.

34

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

Член 62, параграф 4 от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 и за отмяна на Директива 2007/64/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба или практика, съгласно която при договори с продължително изпълнение, сключени с потребители, забраната да се налагат такси за използването на платежни инструменти и за платежните услуги по член 62, параграф 4 се прилага само по отношение на платежните операции, инициирани в изпълнение на сключени след 13 януари 2018 г. договори, така че тези такси остават приложими за платежните операции, инициирани след тази дата в изпълнение на сключени преди нея договори с продължително изпълнение.