–

за Telecom Italia SpA, от F. Lattanzi, avvocato,

–

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от P. Gentili, avvocato dello Stato,

–

за Европейската комисия, от L. Malferrari и L. Nicolae, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 22 от Директива 97/13/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 10 април 1997 година относно общата рамка на генералните разрешителни и индивидуалните лицензии в областта на далекосъобщителните услуги (ОВ L 117, 1997 г., стр. 15).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Telecom Italia SpA, от една страна, и Ministero dello Sviluppo Economico (Министерство на икономическото развитие, Италия) и Ministero dell’Economia e delle Finanze (Министерство на икономиката и финансите, Италия), от друга страна, относно наложеното му задължение да заплати налог, основан на оборота му за 1998 г.

3

Съображения 2, 12 и 26 от Директива 97/13 гласят:

[…]

[…]

4

Член 3, параграф 3 от тази директива гласи:

„Държавите членки следят далекосъобщителните услуги и/или мрежи да могат да се предоставят без разрешително или въз основа на генерално разрешително, евентуално допълвано от права и задължения, за които се изисква индивидуално оценяване на кандидатурите, за които следва да се предоставят една или няколко индивидуални лицензии. […]“. [неофициален превод]

5

Член 6 от посочената директива, озаглавен „Такси и налози, приложими във връзка с процедурите за издаване на генерални разрешителни“, предвижда:

„Без да се изключва възможността да изискват вноски за финансирането на универсалната услуга в съответствие с приложението, държавите членки следят таксите, наложени на предприятията в процедурите за издаване на разрешителни, да имат за цел единствено покриването на административните разходи, свързани с издаването, управлението, контрола и прилагането на съответния режим на генерални разрешителни. Тези такси се публикуват по подходящ начин и достатъчно подробно, така че да има лесен достъп до информацията“. [неофициален превод]

6

Член 11 от същата директива, озаглавен „Такси и налози, приложими за индивидуалните лицензии“, гласи:

„1.   Държавите членки следят таксите, наложени на предприятията в процедурите за издаване на разрешително, да бъдат предназначени единствено за покриване на административните разходи, свързани с издаването, управлението, контрола и с прилагането на приложимите индивидуални лицензии. Таксите, приложими по отношение на индивидуална лицензия, са пропорционални на обема на необходимата работа и се публикуват по подходящ и достатъчно подробен начин, така че сведенията да бъдат леснодостъпни.

2.   Независимо от разпоредбата на параграф 1, когато трябва да бъдат използвани ограничени ресурси, държавите членки могат да оправомощят националните си регулаторни органи да налагат такси, които отразяват потребността от гарантиране на оптималното използване на тези ресурси. Тези такси трябва да са недискриминационни и да отчитат по-специално необходимостта от развитие на иновационни услуги и на конкуренцията“. [неофициален превод]

7

Член 22 от Директива 97/13, озаглавен „Разрешителни, съществуващи към датата на влизане в сила на настоящата директива“, предвижда:

„1.   Държавите членки приемат преди 1 януари 1999 г. всички необходими разпоредби за съобразяване с настоящата директива на съществуващите към датата на влизането ѝ в сила разрешителни.

2.   Когато прилагането на разпоредбите на настоящата директива налага изменения на условията на съществуващо разрешително, държавите членки могат да продължат тяхното действие, освен ако тези условия предоставят специални или изключителни права, които са били отнети или трябва да бъдат отнети по силата на общностното право, при условие че с това не се накърняват правата на други предприятия, произтичащи от общностното право, включително от настоящата директива. При подобни случаи държавите членки съобщават на Комисията взетите в тази връзка мерки и посочват мотивите за това.

3.   Без да се засягат разпоредбите на параграф 2, не подлежат на изпълнение задълженията, които са свързани с разрешителните, съществуващи към датата на влизане в сила на настоящата директива, и не са съобразени с нейните разпоредби до 1 януари 1999 г.

В случаите, когато това е оправдано, Комисията може да продължи този срок по искане на държавите членки“. [неофициален превод]

8

Член 25, първа алинея от тази директива, озаглавен „Прилагане на директивата“, гласи:

„Държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива, и пристъпват към публикуване на условията и процедурите, свързани с разрешителните, в най-кратки срокове, но не по-късно от 31 декември 1997 г. Те информират незабавно Комисията“. [неофициален превод]

9

Член 26 от посочената директива, озаглавен „Влизане в сила“, предвижда:

„Настоящата директива влиза в сила на двадесетия ден след публикуването ѝ в Официален вестник на Европейските общности“. [неофициален превод]

10

До транспонирането на Директива 97/13 обществените далекосъобщителни услуги в Италия са били запазени за държавата по силата на член 1, първа алинея от codice postale e delle telecomunicazioni (Кодекса на пощите и далекосъобщенията), приложен към decreto del presidente della Repubblica n. 156 — Approvazione del testo unico delle disposizioni legislative in materia postale, di bancoposta e di telecomunicazioni (Указ на президента на Републиката № 156 за одобряване на единен текст, съдържащ законовите разпоредби относно пощите, пощенската банка и далекосъобщенията) от 29 март 1973 г. (редовна притурка към GURI № 113 от 3 май 1973 г.).

11

Съгласно член 188 от Кодекса на пощите и далекосъобщенията:

„Концесионерът е длъжен да заплаща на държавата годишен налог в размер, установен от настоящият указ, от правилника или от акта за предоставяне на концесия“.

12

Този налог се изчислява пропорционално на приходите или на брутните печалби от услугата, предмет на концесията, след приспадане на сумите, изплатени на концесионера на обществената мрежа.

13

Директива 97/13 е транспонирана по-специално с decreto del presidente della Repubblica n. 318 — Regolamento per l’attuazione di direttive comunitarie nel settore delle telecomunicazioni (Указ на президента на Републиката № 318 за приемане на правилник за прилагане на европейски директиви в сектора на далекосъобщенията) от 19 септември 1997 г. (редовна притурка към GURI № 221 от 22 септември 1997 г., наричан по-нататък „Указ № 318/1997“).

14

Член 2, параграфи 3—6 от Указ № 318/1997 гласи:

„3.   Специалните и изключителни права за предлагане на услугата за гласова телефония и за изграждане и предоставяне на свързаните с нея обществени далекосъобщителни мрежи се запазват до 1 януари 1998 г. […]

4.   Концесиите за обществено ползване и посочените в член 184, параграф 1 от Кодекс на пощите и далекосъобщенията разрешителни, съществуващи към момента на влизане в сила на настоящия правилник, се изменят преди 1 януари 1999 г. по инициатива на [националния регулаторен орган] с цел привеждане в съответствие с неговите разпоредби.

5.   Когато прилагането на разпоредбите на настоящия правилник води до изменение на условията на съществуващите концесии и разрешителни, тези от тях, с които не се предоставят отменени или подлежащи на отмяна въз основа на настоящия правилник специални или изключителни права, остават в сила, ако не се накърняват правата на други предприятия, произтичащи по-специално от общностното право.

6.   С изключение на разпоредбите на параграфи 4 и 5 задълженията, произтичащи от съществуващи към датата на влизане в сила на настоящия правилник концесии и разрешителни, които не са съобразени с неговите разпоредби, не подлежат на изпълнение, считано от 1 януари 1999 г.“.

15

Член 6, параграф 20 от този указ предвижда:

„[…] поисканото от предприятията плащане в рамките на процедурите, отнасящи се до индивидуални лицензии, е предназначено единствено за покриване на административните разходи, свързани с предварителното проучване, с контрола върху управлението на услугата и със запазването на условията, предвидени за самите лицензии. […]“.

16

Член 21, параграф 2 от посочения указ гласи:

„Освен ако в настоящия правилник изрично е предвидено друго, действащите разпоредби в областта на далекосъобщенията продължават да се прилагат. Продължават да се прилагат по-специално разпоредбите, посочени в член 188 от Кодекс на пощите и далекосъобщенията, за целите, посочени в член 6, параграфи 20 и 21, и до приемане на решение в обратен смисъл от [националния регулаторен орган]“.

17

Според член 20, параграф 3 от legge n. 448 — Misure di finanza pubblica per la stabilizzazione e lo sviluppo (Закон № 448 за приемане на мерки за стабилизиране и развитие, финансирани с публични средства) от 23 декември 1998 г. (редовна притурка към GURI № 302 от 29 декември 1998 г.):

„Считано от 1 януари 1999 г., разпоредбите на член 188 от [Кодекса на пощите и далекосъобщенията] престават да се прилагат за операторите на обществени далекосъобщителни услуги“.

18

По силата на член 20, параграф 4 от този закон се отменя член 21, параграф 2 от Указ № 318/1997.

19

Telecom Italia е изключителен концесионер на обществената далекосъобщителна услуга съгласно член 188 от Кодекса на пощите и далекосъобщенията.

20

С писмо на Ministero delle Comunicazioni (Министерство на комуникациите, Италия) от 9 юли 2003 г. Telecom Italia е поканено да заплати сумата от 31118630,05 EUR изравнителна вноска на концесионния налог за финансовата 1997 г., както и сумата от 41025043,06 EUR изравнителна вноска на концесионния налог за финансовата 1998 г.

21

Telecom Italia оспорва посоченото писмо пред Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Регионален административен съд Лацио, Италия), който сезира Съда с преюдициален въпрос, по който е постановено решение от 21 февруари 2008 г., Telecom (C‑296/06, EU:C:2008:106).

22

В точка 45 от посоченото решение Съдът постановява, че Директива 97/13 не допуска държава членка да изисква в продължение на една година, считано от крайната дата, предвидена за транспониране на тази директива в националното право, а именно до 31 декември 1998 г., от оператор, предишен притежател на изключително право върху обществените далекосъобщителни услуги, плащане на парично задължение, съответстващо на сумата, която по-рано е била изисквана в замяна на предоставянето на посоченото изключително право.

23

В светлината на това съдебно решение, с решение № 11386 от 15 декември 2008 г. запитващата юрисдикция постановява, че се дължи плащането на налога за 1998 г.

24

Telecom Italia обжалва това решение пред Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия), който с решение № 7506 от 1 декември 2009 г. потвърждава, че изискването за плащане на налога за 1998 г. е съвместимо с правото на Съюза, по-специално с оглед на решение от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia (C‑296/06, EU:C:2008:106).

25

Тъй като счита, че е претърпял вреди поради неправилното тълкуване от Consiglio di Stato (Държавен съвет) на решение от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia (C‑296/06, EU:C:2008:106), Telecom Italia предявява срещу италианската държава иск за гражданска отговорност поради неправилно упражняване на правораздавателната функция пред Corte d’appello di Roma (Апелативен съд Рим, Италия), който с решение от 31 януари 2012 г. уважава подадената от това дружество жалба и установява наличието на явно нарушение на правото на Съюза.

26

След постановяване на това решение с разглеждания в главното производство иск Telecom Italia моли запитващата юрисдикция да обяви за недължими и претендираните като налог за 1998 г. суми и следователно да отхвърли силата на пресъдено нещо на решение № 7506 на Consiglio di Stato (Държавен съвет) от 1 декември 2009 г.

27

В този контекст запитващата юрисдикция изпитва съмнения относно обхвата на Директива 97/13 и относно това дали националната правна уредба и тълкуването ѝ от Consiglio di Stato (Държавен съвет) са съвместими с правото на Съюза.

28

От акта за преюдициално запитване е видно, че съгласно тълкуването на Consiglio di Stato (Държавен съвет) в решение № 7506 от 1 декември 2009 г. Telecom Italia е било длъжно да плати налога за 1998 г., тъй като този налог е бил насрещна престация за концесията на далекосъобщителната услуга, и че е безспорно, че през тази година Telecom Italia е продължило да бъде концесионер и да предоставя такава услуга, макар и не изключително.

29

В това отношение от акта за преюдициално запитване е видно, че налогът за 1998 г. е изчислен в зависимост от оборота на Telecom Italia, а не от посочените в членове 6 и 11 от Директива 97/13 административни разходи и разходи за контрол. Според запитващата юрисдикция обаче не е изключено от решение от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia (C‑296/06, EU:C:2008:106) да следва, че след влизането в сила на тази директива паричните задължения, които се налагат на предприятията в сектора на далекосъобщителните услуги, се уреждат изключително от тези членове.

30

Според запитващата юрисдикция от това следва, че тълкуването на Consiglio di Stato (Държавен съвет) може да противоречи на практиката на Съда в решението му от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia (C‑296/06, EU:C:2008:106) и ако това е така, тя иска да установи какви са последиците от това противоречие, като се има предвид, че решение № 7506 на Consiglio di Stato (Държавен съвет) от 1 декември 2009 г. е влязло в сила и следователно съгласно вътрешното право се ползва със силата на пресъдено нещо.

31

При тези обстоятелства Tribunale Amministrativo Regionale per il Lazio (Окръжен административен съд Лацио) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

32

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 22, параграф 3 от Директива 97/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която продължава за 1998 г. задължението, наложено на далекосъобщително предприятие, притежател на съществуващо към датата на влизане в сила на тази директива разрешително, да плаща налог, изчислен в зависимост от оборота, а не само от административните разходи за издаване, управление, контрол и прилагане на режима на генерални разрешителни и индивидуални лицензии.

33

Съдът вече е имал повод да разгледа съвместимостта с Директива 97/13 на годишен паричен налог, наложен на Telecom Italia, бивш притежател на изключително право върху обществените далекосъобщителни услуги в Италия, в решение от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia (C‑296/06, EU:C:2008:106).

34

В посоченото решение Съдът постановява, че Директива 97/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да изисква в продължение на една година, считано от крайната дата, предвидена за транспониране на тази директива в националното право, а именно до 31 декември 1998 г., от оператор — предишен притежател на изключително право върху обществените далекосъобщителни услуги, впоследствие притежател на генерално разрешително — плащане на парично задължение като разглеждания по главното производство налог, съответстващо на сумата, която по-рано е била изисквана в замяна на предоставянето на посоченото изключително право.

35

След този отговор обаче с решение № 11386 от 15 декември 2008 г. Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Регионален административен съд Лацио) приема, че плащането на налога за 1998 г. е съвместимо с Директива 97/13, което Consiglio di Stato (Държавен съвет) потвърждава с решение № 7506 от 1 декември 2009 г.

36

В този контекст запитващата юрисдикция изпитва съмнения относно обхвата на Директива 97/13, и по-специално на член 22 от нея, и иска да се установи дали националната правна уредба, така както е тълкувана от Consiglio di Stato (Държавен съвет) в решение № 7506 от 1 декември 2009 г., е съвместима с правото на Съюза.

37

В това отношение следва да се припомни, от една страна, че съгласно член 26 от Директива 97/13 тя влиза в сила на двадесетия ден след публикуването ѝ в Официален вестник на Европейските общности, тоест на 27 май 1997 г. Член 25 от тази директива задължава държавите членки да приемат необходимите разпоредби, за да се съобразят с посочената директива, най-късно до 31 декември 1997 г.

38

От друга страна, съгласно член 3, параграф 3 от Директива 97/13 държавите членки следят далекосъобщителните услуги и/или мрежи да могат да се предоставят без разрешително или въз основа на генерално разрешително или индивидуален лиценз. Що се отнася до генералните разрешителни, член 6 от тази директива предвижда, че освен финансовите вноски за предоставянето на универсалната услуга в съответствие с приложението към нея, държавите членки следят таксите, наложени на предприятията в процедурите за издаване на разрешителни, да имат за цел единствено покриването на административните разходи, свързани с издаването, управлението, контрола и прилагането на тези разрешителни. Същото важи и за паричните задължения, предвидени в член 11 от посочената директива за индивидуалните лицензии, с единственото изключение относно възможността за налагане на такси в случай на използване на ограничени ресурси, предвидено в параграф 2 от този член.

39

Освен това, като се има предвид фактът, че Директива 97/13 се прилага както за съществуващите, така и за бъдещите разрешителни, което личи от съображение 26, член 22 от тази директива установява преходен режим за разрешителните, съществуващи към датата на нейното влизане в сила. Така, първо, съгласно параграф 1 от този член се предоставя допълнителен срок от една година, който изтича на 1 януари 1999 г., за привеждането в съответствие на съществуващите разрешителни. Второ, в параграф 2 от посочения член е предвидена възможността да се продължи действието на условията на съществуващите разрешителни, стига обаче тези условия да не предоставят специални или изключителни права, които са били отнети или трябва да бъдат отнети по силата на правото на Съюза, и това продължаване на действието да не накърнява правата, които други предприятия черпят от правото на Съюза. Накрая, параграф 3 от същия член предвижда, че тези задължения трябва да бъдат приведени в съответствие с посочената директива преди 1 януари 1999 г., като в противен случай не подлежат на изпълнение, освен ако Комисията не е представила на съответната държава членка по нейно искане отлагане на тази дата.

40

Така съгласно предвидения в член 22 от Директива 97/13 преходен режим през 1998 г. държавите членки са могли или да продължат действието на условията, предвидени за съществуващите разрешителни, с изключение на тези, които предоставят специални или изключителни права, или да поискат от Комисията да отложи датата на привеждане в съответствие с Директива 97/13.

41

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че с писмо на Министерство на комуникациите от 9 юли 2003 г. от Telecom Italia е било поискано да заплати сумата от 41025043,06 EUR като изравнителна вноска на концесионния налог за финансовата 1998 г. Това писмо е било потвърдено от Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Регионален административен съд Лацио) с решение № 11386 от 15 декември 2008 г., а впоследствие от Consiglio di Stato (Държавен съвет) с решение № 7506 от 1 декември 2009 г., като тези юрисдикции приемат, че плащането на налога за 1998 г. е съвместимо с Директива 97/13.

42

Такова тълкуване на посочените юрисдикции обаче не намира основание в разпоредбите на Директива 97/13 и не може да бъде прието.

43

Всъщност, на първо място, в точка 28 от решение от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia (C‑296/06, EU:C:2008:106) Съдът приема, че член 22 от Директива 97/13 не урежда изрично паричните задължения, които се прилагат за далекосъобщителните предприятия, притежатели на разрешителни, независимо дали става въпрос за генерални разрешителни, или за индивидуални лицензии. Единствено членове 6 и 11 от тази директива са изрично посветени на този въпрос.

44

На второ място, в точки 32 и 34 от това решение Съдът посочва, от една страна, че целта на член 22 от Директива 97/13 няма нищо общо със запазването на парично задължение, свързано със съществувало по-рано изключително право, и от друга страна, че ако държава членка не е получила разрешение от Комисията да запази специални или изключителни права в областта на далекосъобщенията, член 22, параграф 2 от тази директива изключва възможността условията, предоставящи такива права, да бъдат запазени след 31 декември 1997 г. Ако обаче едно изключително право е премахнато, това премахване трябва по принцип да се отрази върху прилагането на свързаното с него парично задължение.

45

На трето място, в точка 36 от същото решение Съдът приема, че задължение под формата на налог, свързан със съществувало по-рано изключително право, не попада в приложното поле на задълженията, предвидени в член 22, параграф 3 от Директива 97/13, и че такъв налог не може да бъде запазен след 31 декември 1997 г. в приложение на член 25 от тази директива.

46

Разбира се, в точка 38 от решение от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia (C‑296/06, EU:C:2008:106) Съдът приема, че националният съд следва да определи дали разглежданият в главното производство налог е свързан с предоставеното на Telecom Italia преди влизането в сила на Директива 97/13 изключително право, отнасящо се до обществената далекосъобщителна услуга.

47

При това препращане към националния съд обаче трябва да се отчита фактът, че както е постановил Съдът в точка 39 от посоченото решение, ако се предположи, че подобен налог не е свързан с изключително право, предоставено преди влизането в сила на Директива 97/13, то следва да се провери дали подобно парично задължение представлява „задължение“ по смисъла на член 22, параграф 3 от тази директива, което може да се ползва от предвидената в тази разпоредба дерогация.

48

Както бе посочено в точка 43 от настоящото решение обаче, единствено членове 6 и 11 от Директива 97/13 уреждат паричните задължения, приложими към предприятията, притежатели на разрешителни в областта на далекосъобщителните услуги. Относно индивидуалните лицензии член 11, параграф 1 от тази директива предвижда, че таксите, налагани от държавите членки на предприятията, притежатели на такива лицензии, са предназначени единствено за покриване на административните разходи, свързани с дейността по прилагането на посочените лицензии. Същите съображения важат за таксите, налагани от държавите членки във връзка с генералните разрешителни по силата на член 6 от Директива 97/13, който впрочем предвижда една-единствена друга форма на финансови задължения, а именно свързаните с доставката на универсалната услуга (решение от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia,C‑296/06, EU:C:2008:106, т. 42 и цитираната съдебна практика).

49

В това отношение от практиката на Съда следва, че Директива 97/13 предвижда не само правила, свързани по-специално с процедурите за предоставяне на разрешителни и тяхното съдържание, но и с естеството и дори с размера на свързаните с тези производства парични задължения, които държавите членки могат да налагат на предприятията в сектора на далекосъобщителните услуги. Тази директива обаче би била лишена от полезно действие, ако държавите членки са свободни да определят данъчните тежести, които трябва да понасят предприятията от този сектор (вж. в този смисъл решение от 18 септември 2003г., Albacom и Infostrada, C‑292/01 и C‑293/01, EU:C:2003:480, т. 36 и 38).

50

Подобни тежести, различни от предвидените в членове 6 и 11 от Директива 97/13, биха довели до значително утежняване на таксите и налозите, които държавите членки изрично са оправомощени да налагат по силата на тази директива, и биха създали значителна пречка за свободното предоставяне на далекосъобщителни услуги, което противоречи на преследваните от законодателя на Съюза цели и излиза извън установената с посочената директива обща рамка (вж. в този смисъл решение от 18 септември 2003 г., Albacom и Infostrada, C‑292/01 и C‑293/01, EU:C:2003:480, т. 40 и 41).

51

Следователно понятието „условия на съществуващо разрешително“ по смисъла на член 22, параграф 2 от Директива 97/13, чието действие може да бъде удължено през 1998 г., обхваща различни права и задължения, но не включва паричните задължения, наложени на далекосъобщителните предприятия, притежатели на разрешителни. Това понятие покрива термина „задължения“ по смисъла на член 22, параграф 3 от тази директива, който следователно не може да обхваща парично задължение, установено в тежест на далекосъобщително предприятие, без връзка с условията за упражняване на предоставеното му разрешително (вж. в този смисъл решение от 21 февруари 2008 г., Telecom Italia,C‑296/06, EU:C:2008:106, т. 41, 43 и 44).

52

С оглед на гореизложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 22, параграф 3 от Директива 97/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която продължава за 1998 г. задължението, наложено на далекосъобщително предприятие, притежател на съществуващо към датата на влизане в сила на тази директива разрешително, да плаща налог, изчислен в зависимост от оборота, а не само от административните разходи за издаване, управление, контрол и прилагане на режима на генерални разрешителни и индивидуални лицензии.

53

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че задължава национална юрисдикция да остави без приложение вътрешните процесуалноправни норми, които признават сила на пресъдено нещо на съдебно решение, когато това би позволило да се отстрани нарушение на разпоредба на правото на Съюза.

54

Най-напред трябва да се посочи, че от преписката, с която разполага Съдът, не следва със сигурност, че силата на пресъдено нещо, с която се ползва решение № 7506 на Consiglio di Stato (Държавен съвет) от 1 декември 2009 г., може да обвърже запитващата юрисдикция в главното производство.

55

В това отношение Telecom Italia и Комисията считат, че предметът на делото, по което е постановено решение № 7506 на Consiglio di Stato (Държавен съвет) от 1 декември 2009 г., и предметът на главното производство са различни, тъй като първото дело се отнася до наличието на задължение, а главното производство се отнася до остатъка от това задължение и следователно не се поставя въпросът за силата на пресъдено нещо. За разлика от това италианското правителство поддържа, че идентичността на страните и идентичността на въпросите, поставени в главното производство и в производството, по което е постановено посоченото решение на Consiglio di Stato (Държавен съвет), задължават запитващата юрисдикция да се съобрази с последното решение по силата на силата на пресъдено нещо.

56

Трябва да се припомни обаче, че при тълкуването на разпоредбите на националния правов ред Съдът по принцип е длъжен да се придържа към квалификациите, дадени в акта за преюдициално запитване. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика Съдът не е компетентен да тълкува вътрешното право на държава членка (решение от 10 януари 2019г., ET, C‑97/18, EU:C:2019:7, т. 24).

57

От акта за преюдициално запитване е видно, че спорът в главното производство се основава на същото материално правоотношение като това, по което е постановено решение № 7506 на Consiglio di Stato (Държавен съвет) от 1 декември 2009 г., но се различава от делото, по което е постановено последното решение поради акцесорния характер на исканото плащане в сравнение с плащането, предмет на това дело. При всички положения запитващата юрисдикция е тази, която трябва да провери дали съгласно вътрешното право силата на пресъдено нещо, с която се ползва това решение, обхваща настоящото дело или части от него, и ако е необходимо, да разгледа последиците, предвидени в посоченото право.

58

Всъщност при липсата на правна уредба на Съюза в тази област редът и условията за прилагане на принципа за силата на пресъдено нещо се определят във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа за процесуалната автономия на последните. Те обаче не трябва да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), нито да са формулирани така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правовия ред на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 3 септември 2009 г., Fallimento Olimpiclub,C‑2/08, EU:C:2009:506, т. 24).

59

В този контекст, ако запитващата юрисдикция счита, че силата на пресъдено нещо на решение № 7506 на Consiglio di Stato (Държавен съвет) от 1 декември 2009 г. не е определяща за решаването на спора в главното производство, тя трябва да тълкува приложимото национално право, доколкото е възможно, с оглед на текста и целта на Директива 97/13, за да изпълни произтичащите от нея задължения. Както следва от постоянната практика на Съда, това задължение за съответстващо тълкуване на националното право е присъщо на системата на Договора за функционирането на ЕС, доколкото дава възможност на националните юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефикасност на правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани. Този принцип обаче изисква националната юрисдикция да вземе предвид, при необходимост, националното право като цяло, за да прецени доколко то може да се приложи така, че да не се стигне до резултат, който противоречи на правото на Съюза, и по-специално на Директива 97/13 (вж. в този смисъл решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов,C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 59 и 66).

60

Трябва да се уточни, че изискването за съответстващо тълкуване включва и задължението за националните юрисдикции, включително тези, които действат като последна инстанция, при необходимост да изменят постоянната съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на националното право, което е несъвместимо с правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 11 септември 2018 г., IR,C‑68/17, EU:C:2018:696, т. 64 и цитираната съдебна практика).

61

Следователно национална юрисдикция няма основание да счита, че е изправена пред невъзможност да тълкува национална разпоредба в съответствие с правото на Съюза, единствено поради тълкуването на тази разпоредба в несъвместим с това право смисъл или прилагането ѝ по такъв начин от компетентните национални органи (решение от 24 юни 2019 г.Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 79).

62

В случая, както следва от отговора на първия въпрос, като е постановил с решение № 7506 от 1 декември 2009 г., че налогът, изискван за 1998 г. от Telecom Italia, притежател на съществуващо към датата на влизане в сила на Директива 97/13 разрешително, е дължим, Consiglio di Stato (Държавен съвет) е тълкувал, както следва от отговора на първия преюдициален въпрос, националното право в смисъл, който не е съвместим с правото на Съюза, както е тълкувано от Съда в решението му от 21 февруари 2008 г. (EU:C:2008:106).

63

Следователно при хипотезата, посочена в точка 59 от настоящото решение, запитващата юрисдикция трябва да осигури пълното действие на правото на Съюза, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение тълкуването, възприето от Consiglio di Stato (Държавен съвет) в решение № 7506 от 1 декември 2009 г., доколкото това тълкуване не е съвместимо с правото на Съюза (решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 70).

64

Обратно, ако запитващата юрисдикция приеме, че съгласно националното право силата на пресъдено нещо, с която се ползва решение № 7506 на Consiglio di Stato (Държавен съвет) от 1 декември 2009 г., обхваща спора в главното производство и по този начин определя решението, което следва да се постанови по този спор, трябва да се припомни значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правния ред на Съюза, така и в националните правни системи. Действително с цел да се гарантира както стабилността на правото и на правоотношенията, така и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са влезли в сила след изчерпване на възможностите или изтичане на сроковете за обжалване, да не могат повече да бъдат оспорвани (решения 3 септември 2009 г., Fallimento Olimpiclub, C‑2/08, EU:C:2009:506, т. 22 и цитираната съдебна практика и от 11 септември 2019 г., Călin, C‑676/17, EU:C:2019:700, т. 26).

65

В това отношение според постоянната съдебна практика правото на Съюза не задължава националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които по-специално придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба от правото на Съюза, независимо от естеството на това нарушение (вж. в този смисъл решение от 21 декември 2016 г.Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 68).

66

Следователно в правото на Съюза няма изискване, че националният съдебен орган по принцип е длъжен да преразгледа свое ползващо се със сила на пресъдено нещо решение, за да вземе предвид направено от Съда тълкуване на релевантна разпоредба от това право (решение от 11 септември 2019 г., Călin, C‑676/17, EU:C:2019:700, т. 28).

67

Във всички случаи следва да се припомни, че принципът на отговорност на държава членка за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушения на правото на Съюза, за които държавата носи отговорност, е присъщ на системата на Договора, без значение дали нарушението, причинило вредата, се дължи на законодателната, съдебната или изпълнителната власт (решение от 30 септември 2003 г., Köbler, C‑224/01, EU:C:2003:513, т. 30 и 32).

68

Предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти черпят от правото на Съюза, пълното му прилагане би било поставено под въпрос, а признатата с него защита на правата би била отслабена, ако бъде изключена възможността на частноправните субекти при определени условия да получат обезщетение, когато правата им са накърнени поради нарушение на правото на Съюза, допуснато с решение на юрисдикция на държава членка, която се произнася като последна инстанция (решение от 30 септември 2003 г., Köbler, C‑224/01, EU:C:2003:513, т. 33).

69

Освен това частноправните субекти не следва да бъдат лишени — по-специално заради това, че извършеното с влязло в сила решение, придобило сила на пресъдено нещо, нарушение на правата, произтичащи от правото на Съюза, вече не може да бъде отстранено по общия ред — от възможността да ангажират отговорността на държавата, за да получат юридическа защита на правата си, признати от правото на Съюза (решение от 24 октомври 2018 г., XC и др., C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 58).

70

Така от акта за преюдициално запитване е видно, че в главното производство Telecom Italia е предявило срещу италианската държава иск за гражданска отговорност поради неправилно упражняване на правораздавателната функция и че Corte d’appello di Roma (Апелативен съд Рим) е уважил подадената жалба, установявайки явно нарушение на правото на Съюза от страна на Consiglio di Stato (Държавен съвет).

71

С оглед на гореизложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава национална юрисдикция да остави без приложение вътрешните процесуалноправни норми, които признават сила на пресъдено нещо на съдебно решение, дори когато това би позволило да се отстрани нарушение на разпоредба на правото на Съюза, което не изключва възможността заинтересованите лица да ангажират отговорността на държавата, за да получат по този начин юридическа защита на правата си, признати от правото на Съюза.

72

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: