Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

J. KOKOTT

представено на 14 ноември 2019 година(1)

Дело C‑616/18

Cofidis SA

срещу

YU,

ZT

(Преюдициално запитване, отправено от Tribunal d’instance Épinal, (Районен съд Епинал, Франция)

Дело C‑679/18

OPR-Finance s.r.o.

срещу

GK

(Преюдициално запитване, отправено от Okresní soud v Ostravě, (Окръжен съд Острава, Чешка република)

„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Директива 2008/48 — Договори за потребителски кредити — Преддоговорна проверка на кредитоспособността на потребителя от страна на кредитора — Задължения на кредитора за предоставяне на информация при сключване на договори —Санкции при неизпълнение — Служебно прилагане — Национална разпоредба, забраняваща на националните съдилища да установяват и санкционират неизпълнение на задължения служебно или по възражение на потребителя след изтичането на преклузивен или давностен срок“

I.      Въведение

1.        Дела Cofidis (С‑616/18) и OPR-Finance (С‑679/18) са образувани по френско и по чешко преюдициално запитване, всяко от които се отнася до тълкуването на Директивата за потребителския кредит(2). По същество следва да се изясни доколко национални преклузивни и давностни срокове възпрепятстват националния съд да провери служебно дали са нарушени членове 8 и 10 от Директивата за потребителския кредит и доколко съдилищата са длъжни служебно да санкционират установени нарушения.

II.    Правна уредба

1.      Правото на Съюза

2.        Член 8, параграф 1 от Директивата за потребителския кредит гласи следното:

„Държавите членки гарантират, че преди сключването на договора за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, получена, когато е уместно, от потребителя и, ако е необходимо, въз основа на справка в съответната база данни. Държавите членки, чието законодателство задължава кредиторите да направят оценка на кредитоспособността на потребителя въз основа на справка в съответната база данни, могат да запазят в сила това изискване“.

3.        В член 10, параграф 2 от Директивата относно потребителския кредит е изброена информацията, която договорът за кредит следва да посочва „по ясен и кратък начин“, и по-специално годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя (буква ж), както и информация относно определени права на потребителя.

4.        Член 23 от Директивата относно потребителския кредит задължава държавите членки „[да установят] система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и [да] вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“.

2.      Националното право

1.      Френското право (дело Cofidis)

5.        Франция транспонира разпоредбите на Директивата за потребителския кредит във френското право, като изменя разпоредби на Кодекса за потреблението с Loi n° 2010‑737 du 1^er juillet 2010 portant réforme du crédit à la consommation (Закон № 2010‑737 от 1 юли 2010 г. за реформата на потребителския кредит)(3).

6.        Разпоредбите от Кодекса за потреблението (в редакцията му, приложима към фактите по делото), които са от значение за отговора на поставения преюдициален въпрос, са, от една страна, член L. 311‑9(4), който предвижда, че преди да сключи договора за кредит, кредиторът проверява кредитоспособността на кредитополучателя въз основа на достатъчно данни, включително предоставените от самия кредитополучател по искане на кредиторът. От друга страна, в член L 311‑18, параграф 2(5) е предвидена възможността информацията, която задължително следва да бъде посочена в договора, да бъде установена с нормативен акт. Въз основа на това е приет Décret n° 2011‑136 du 1^er février 2011 (Декрет № 2011‑136 от 1 февруари 2011 г.), който от своя страна е възпроизведен в член R. 311‑5 от Кодекса за потреблението(6). Параграф I от този член предвижда, че „[д]оговорът за кредит по член L. 311‑18 се изготвя с шрифт, чиято големина не може да бъде по-малка от осем пункта. Той съдържа в ясна и четлива форма“ определен набор от съществена информация.

7.        Член L. 311‑48 от Кодекса за потреблението урежда правните последици, които се прилагат в случай на неизпълнение на задълженията на кредитора. От член L. 311‑48, параграф 1 следва, че неизпълнението на задължението за предоставяне на информация по член L. 311‑18 се санкционира с изгубване на правото на лихви. Съгласно член L. 311‑48, параграф 2 тази санкция се прилага и в случай на неизпълнение на задължението за извършване на проверка на кредитоспособността по член L. 311‑9, като в тази хипотеза съдът може да ограничи санкцията до част от правото на лихви.

8.        По споровете във връзка с прилагането на разпоредбите на Кодекса за потреблението по отношение на потребителските кредити се прилагат различни преклузивни и давностни срокове. Съгласно член L. 311‑52 от Кодекса за потреблението осъдителни искове за плащания в случай на неизпълнение на задължението за плащане на погасителните вноски се предявяват в срок от две години, считано от настъпването на събитието, стоящо в основата на спора. По отношение на исковете на потребителя се прилага член L. 110‑4, параграф 1 от Code du commerce (Търговския кодекс), съгласно който задълженията, произтичащи от сделки между търговци или между търговци и лица, които не са търговци, се погасяват с изтичането на срок от пет години, освен ако не се прилагат специални по-кратки давностни срокове. В допълнение, член 2224 от Code civil (Граждански кодекс) предвижда общо, че срокът за предявяване на лични искове или на искове относно движими вещи е пет години, считано от датата, на която титулярят на правото е узнал или е трябвало да знае за настъпването на фактите, даващи му това право.

2.      Право на Чешката република (дело OPR-Finance)

9.        Чешката република транспонира Директивата за потребителския кредит в чешкото право със Zákon č. 257/2016 Sb., o spotřebitelském úvěru (Закон № 257/2016 за потребителския кредит, наричан по-нататък „Законът за потребителския кредит“), в сила от 1 декември 2016 г.

10.      Член 86 от Закона за потребителския кредит урежда оценката на кредитоспособността на потребителя, както следва:

„Преди сключването на договор за потребителски кредит или преди всяко изменение, включващо съществено увеличаване на общия размер на кредита, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на съществена, надеждна, достатъчна и подходяща информация, получена от потребителя, а когато е необходимо, и от база данни, позволяваща оценка на кредитоспособността на потребителя или от други източници. Кредиторът предоставя потребителския кредит само когато в резултат на оценката на кредитоспособността не са възникнали основателни съмнения относно способността на потребителя да погаси потребителския кредит“.

11.      При неизпълнение на задължението за оценка на кредитоспособността член 87 от Закона за потребителския кредит предвижда следното:

„(1)      Ако кредиторът предостави на потребителя потребителски кредит в нарушение на член 86, параграф 1, второ изречение, договорът е недействителен. Потребителят може да повдигне възражение за недействителност в срок от три години, считано от датата на сключване на договора. Потребителят е длъжен да върне главницата на отпуснатия потребителски кредит в подходящ според финансовите му възможности срок“.

12.      Член 586 от Zákon č. 89/2012 Sb., občanský zákoník (Закон № 89/2012, Граждански кодекс) урежда общо т.нар. относителна недействителност, предвидена в член 87, параграф 1 от Закона за потребителския кредит, както следва:

„(1)      Когато недействителността на правна сделка е предвидена в защита на интересите на определено лице, само това лице може да повдигне възражение за недействителност на тази сделка.

(2)      Ако имащото право на това лице не повдигне възражение за недействителност на правната сделка, тя се счита за действителна“.

III. Фактите, главното производство и преюдициалното запитване по дело Cofidis

1.      Фактите и главното производство

13.      На 5 май 2013 г. Cofidis, ищец в главното производство, сключва с ответниците в главното производство, в качеството му на потребител, договор за консолидиране на кредит в размер на 20 600 EUR(7). На 20 декември 2017 г. Cofidis прекратява едностранно договора и на 29 март 2018 г. отправя до ответниците покана за плащане на неплатените вноски.

14.      С искова молба, връчена на ответниците на 9 май 2018 г., Cofidis предявява иск ответниците да бъдат осъдени да заплатят заедно и поотделно дължимата сума, като съдебното решение бъде обявено за подлежащо на предварително изпълнение. В съдебното заседание на 21 юни 2018 г. председателят на съдебния състав разглежда служебно наличието на евентуално неизпълнение на задълженията за предоставяне на информация, изложена ясно и четимо в предложението за сключване на договор, и за проверка на кредитоспособността на кредитополучателите, както и свързаните с това санкции (недействителност, пълно или частично загубване на правото на лихви) и приканва страните да изразят становището си по тези въпроси. Cofidis възразява, че разгледаните служебно от съда основания са погасени по давност, тъй като са повдигнати след изтичането на повече от пет години от сключването на договора.

2.      Преюдициалното запитване и производството пред Съда

15.      Ето защо с определение от 20 септември 2018 г., постъпило на 1 октомври 2018 г., Tribunal d’instance Épinal (Районен съд Епинал, Франция) поставя на Съда следния преюдициален въпрос:

„Защитата, която Директивата за потребителския кредит осигурява на потребителите, допуска ли национална разпоредба, която при иск, предявен от търговец срещу потребител и основаващ се на сключен между тях договор за кредит, забранява на националния съд след изтичането на петгодишен давностен срок, който започва да тече от сключването на договора, да обяви и да санкционира, служебно или по повдигнато от потребителя възражение, неизпълнението на разпоредбите относно задължението да се провери кредитоспособността на потребителя, предвидени в член 8 от Директивата, на тези относно информацията, която трябва да се съдържа ясно и кратко в договора за кредит, предвидени в членове 10 и сл. от Директивата, и по-общо на всички разпоредби за защита на потребителите, предвидени в посочената директива?“.

16.      В производството по преюдициалното запитване пред Съда писмени становища представят Cofidis, в качеството му на ищец в главното производство, Чешката република, Френската република и Европейската комисия. Същите страни са представлявани и в съдебното заседание на 4 септември 2019 г.

IV.    Фактите, главното производство и преюдициалното запитване по дело OPR-Finance

1.      Фактите и главното производство

17.      На 21 април 2017 г. OPR-Finance, ищец в главното производство, предоставя на ответника в главното производството, в качеството му на потребител, револвиращ кредит в общ размер на 4900 CZK(8). След като потребителят не погасява вноски по кредита с настъпил падеж, на 7 юни 2018 г. OPR-Finance предявява иск за плащане на сумата 7839 CZK(9), ведно със законната лихва за забава, считано от 1 октомври 2017 г.

18.      В хода на производството OPR-Finance нито твърди, нито доказва, че преди сключването на договора е оценило кредитоспособността на ответника. От своя страна ответникът не повдига възражение за недействителност на договора за кредит, поради това че ищецът не е извършил оценка на кредитоспособността му.

2.      Преюдициалното запитване и производството пред Съда

19.      С определение от 25 октомври 2018 г., постъпило на 5 ноември 2018 г., на основание на член 267 ДФЕС Okresní soud v Ostravě (Окръжен съд Острава, Чешка република) поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Допуска ли член 8 във връзка с член 23 от Директивата за потребителския кредит национално законодателство, което предвижда, че санкцията за неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди сключването на договора за кредит е недействителността на договора за кредит, заедно със задължение на потребителя да върне главницата на кредитора в съответстващ на финансовите му възможности срок, когато обаче такава санкция (недействителност на договора за кредит) е приложима само в случай че потребителят се позове на нея (т.е. направи възражение за недействителност на договора) в рамките на тригодишен давностен срок?

2)      При утвърдителен отговор на този въпрос:

Изисква ли член 8 във връзка с член 23 от Директивата за потребителския кредит от националната юрисдикция да приложи служебно предвидената в националното законодателство санкция за неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя (т.е. дори и в случаите, когато потребителят не се позовава активно на тази санкция)?“.

20.      В производството по преюдициалното запитване пред Съда писмени становища представят Чешката република, Португалската република и Европейската комисия. Същите страни са представлявани и в съдебното заседание на 4 септември 2019 г.

V.      Допустимост на преюдициалното запитване по дело Cofidis

21.      Френското правителство повдига възражение за недопустимост на преюдициалното запитване по дело Cofidis. Според него става дума за хипотетичен правен въпрос, тъй като цитираните разпоредби от френското право относно погасителната давност изобщо не са приложими към спора в главното производство.

22.      Според мен този довод не може да се приеме.

23.      Във връзка с това следва да се отбележи, че — както посочва и самото френско правителство — съгласно постоянната практика на Съда преюдициалните запитвания относно тълкуването на правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност(10). Наистина Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция запитване, ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване или исканата преценка на валидността на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с фактите или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(11). В настоящия случай не може да става дума за това. Както самото френско правителство посочва, при всички случаи приложимостта на френската правна уредба относно погасителната давност, предвидена в член L. 110‑4 от Търговския кодекс и в член 2224 от Code civil (Граждански кодекс), в хипотези като разглежданите в главното производство се преценява по различен начин от националните юрисдикции. С оглед на това следва да се вземе предвид становището на запитващата юрисдикция и релевантността на преюдициалния въпрос следва по принцип да се презумира.

24.      Доколкото обаче преюдициалният въпрос се отнася до хипотезата, в която неизпълнението на задължения се санкционира въз основа на повдигнато от потребителя възражение, следва да се отбележи, че такова възражение не е било направено в главното производство. Ето защо този аспект на въпроса е ирелевантен за разрешаването на конкретния спор и следователно e от хипотетично естество.

25.      Освен това считам за основателен довода на Cofidis, че преюдициалното запитване е недопустимо, доколкото с него се иска произнасяне по въпроса дали националните юрисдикции разполагат общо с правомощие служебно да установяват и санкционират нарушения на всички разпоредби за защита на потребителите, предвидени в Директивата за потребителския кредит. Всъщност от преюдициалното запитване не става ясно кои други разпоредби националният съд възнамерява да приложи служебно, и то към спора в главното производство. Поради това Съдът не разполага с необходимата информация от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора по този аспект на поставения му въпрос.

26.      Следователно няма съмнения относно допустимостта на преюдициалното запитване по дело Cofidis, доколкото с него се цели да се изясни правомощието на националния съд да разгледа служебно и евентуално да санкционира неизпълнението на задълженията на кредитора по член 8 и член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит, въпреки изтеклата по националното право погасителна давност.

VI.    Анализ на преюдициалните въпроси по същество

27.      По дело Cofidis френският съд иска да се установи дали е длъжен служебно да установи и да санкционира нарушение на разпоредбите на Директивата за потребителския кредит, и по-специално на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя по член 8 и на изискването посочената в член 10 информация да се съдържа ясно и кратко в договора, дори когато националната правна уредба на погасителната давност съставлява пречка за това.

28.      По дело OPR-Finance с двата си преюдициални въпроса чешкият съд иска по същество да се установи дали Директивата за потребителския кредит изисква пропускът да се оцени кредитоспособността на потребителя, да се санкционира служебно от съда дори когато националната правна уредба на санкциите предвижда право на потребителя да направи възражение за неизпълнение на задължение (втори преюдициален въпрос), както и тригодишен срок за това (първи преюдициален въпрос).

29.      Следователно и двете дела поставят въпроса доколко националният съд е длъжен служебно да установи и евентуално да санкционира неизпълнението на задължения на кредитора, произтичащи от Директивата за потребителския кредит, независимо от националната правна уредба на преклузивните или давностни срокове. Ето защо изглежда целесъобразно двете дела да бъдат разгледани заедно.

30.      Най-напред ще изясня, че националните съдилища са длъжни да разгледат служебно тези нарушения, след което ще анализирам правното действие на съответните срокове, и накрая ще обсъдя санкционирането на нарушенията.

1.      По задължението на националните съдилища да проверят служебно дали са изпълнени задълженията на кредитора, произтичащи от Директивата за потребителския кредит (втори преюдициален въпрос по дело OPR-Finance)

31.      Съгласно постоянната практика на Съда гарантирането на полезното действие на различните инструменти за защита на потребителите, предвидени в правото на Съюза, изисква националният съд да има правото или задължението да упражни служебно контрол дали те са спазени(12). С оглед на това най-напред е необходимо да се докаже, че съображенията да се приеме наличието на такова задължение за извършване на оценка (по този въпрос вж. точка 1 по-долу), важат и по отношение на разглежданите в конкретния случай задължения по Директивата за потребителския кредит (по този въпрос вж. точка 2 по-долу).

1.      Основание за служебната проверка от съда в областта на запитата на потребителите 

32.      Отправна точка е съдебната практика по Директивата за неравноправните клаузи(13), която разглежда първо правомощието(14), а впоследствие — задължението(15) на националните съдилища да извършват служебно проверка дали дадена клауза е неравноправна, когато разполагат с необходимите правни и фактически обстоятелства.

33.      По отношение на договорите, сключени извън търговския обект, Съдът също е постановил, че националният съд може да разгледа служебно наличието на неизпълнение на задължението за уведомяване във връзка с предвиденото в член 4 от Директива 85/577/ЕИО(16) право на отказ от договора(17).

34.      По-нататък, тази доктрина е инкорпорирана в правната уредба на продажбата на потребителски стоки посредством решение Faber. В това решение Съдът приема, че националните съдилища са длъжни да извършват проверка на качеството на потребител в приложното поле на Директива 1999/44/ЕО(18) служебно(19).

35.      Що се отнася до правната уредба на потребителския кредит, в решение Rampion и Godard(20) Съдът вече е признал правомощието на националния съд да провери служебно осигуряването на защитата, предоставена с член 11, параграф 2 от Директива 87/102/ЕИО(21) в контекста на свързани договори за кредит. По отношение на задължението за предоставяне на информация, установено в член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит, в решение Radlinger и Radlingerová Съдът е уточнил, че националният съд е длъжен да провери служебно дали това задължение е изпълнено и ако е необходимо, да наложи санкции(22).

36.      В постоянната съдебна практика задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви(23). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност(24). Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити(25). Следователно задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите, съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора(26).

37.      Следва обаче да се посочи, че за да се приеме наличието на такова задължение на националния съд, е необходимо да бъде извършен подробен анализ на систематичното място и на целите на разпоредбата, чието спазване следва да бъде предмет на служебен контрол. Противно на застъпеното от Комисията становище, за тази цел не е достатъчно общо позоваване на съображения за „съгласуваност“ в областта на защитата на потребителите(27).

38.      В този ред на мисли неотдавна Съдът е уточнил и че не всяко задължение, произтичащо от директиви във връзка с правното положение на потребителите, може да бъде предмет на служебен контрол от съда. Например в решение по дело Bankia(28) Съдът е обосновал неприложимостта на принципите относно задължението за проверка в областта на нелоялните търговски практики с концептуалното различие между Директивата за нелоялните търговски практики(29) и Директивата за неравноправните клаузи. Директивата за неравноправните клаузи забранява използването на неравноправни клаузи в потребителските договори и същевременно урежда правната последица от такова използване, а именно отпадането на обвързващия им характер. За разлика от това, макар Директивата за нелоялните търговски практики да забранява някои практики, тя оставя на държавите членки да определят необходимите мерки за борба с такива практики.

39.      В решение Salvoni(30) Съдът също така е отказал да приложи съдебната практика относно задължението за проверка на неравноправния характер на клаузи спрямо контрола за спазване на правилата на подсъдността при потребителски договори, установени в Регламент „Брюксел Ia“(31), позовавайки се на различния предмет на правно регулиране на двата инструмента.

40.      Ето защо следва да се разгледа въпросът дали задължението на националния съд да провери служебно дали е изпълнено задължението на кредитора да предостави информация съгласно член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит, чието съществуване Съдът вече е признал, се прилага и спрямо изискването за прозрачност, приложимо и в контекста на член 10, параграф 2 и спрямо преддоговорното задължение за оценка на кредитоспособността на потребителя по член 8.

2.      По изискването съдът да провери служебно дали кредиторът е изпълнил задълженията по членове 8 и 10 от Директивата за потребителския кредит

41.      За запитващата юрисдикция по дело Cofidis няма никакво съмнение, че съдът е длъжен служебно да провери дали кредиторът е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите за транспониране на Директивата за потребителския кредит. За разлика от това с втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по дело OPR-Finance иска да се установи дали такова изискване е налице и когато национална правна уредба на санкции предоставя само на потребителя възможността да се позове на неизпълнение на задължения от страна на кредитора.

42.      Чешкото правителство по принцип не подкрепя тезата за наличие на задължение на националния съд да упражни служебно контрол за изпълнението на разглежданите в случая задължения на кредитора(32). Подобно на Съда в решение Bankia(33), то се позовава на концептуалното различие, но този път между Директивата за потребителския кредит и Директивата за неравноправните клаузи: докато липсата на обвързващ характер на неравноправната клауза била предвидена в правото на Съюза в член 6 от Директивата за неравноправните клаузи, то член 23 от Директивата за потребителския кредит предоставял на държавите членки сами да определят правните последици от неизпълнението на задълженията, произтичащи от Директивата за потребителския кредит. Тази автономност на държавите членки при вземането на решение им позволявала да изберат надзорни санкции и да се откажат от гражданскоправните санкции, стига надзорните санкции да са ефективни, възпиращи и пропорционални.

43.      Според мен обаче този довод е неубедителен.

44.      Действително член 23 от Директивата за потребителския кредит предоставя на държавите членки възможността да установят санкции в случай на нарушения на съответните разпоредби за транспониране, докато Директивата за неравноправните клаузи предвижда, че неравноправните клаузи са недействителни. В това отношение е налице сходство с формулирания по същия начин член 13 от Директивата за нелоялните търговски практики, който е предмет на решение Bankia. По силата на този принцип на автономност при вземането на решение държавите членки действително са свободни да санкционират такива нарушения със средствата на частното и публичното право, и по-специално чрез административен надзор, стига съответният санкционен режим да е ефективен, възпиращ и пропорционален.

45.      Това обаче не изключва задължението за служебна проверка от съда за нарушения на Директивата за потребителския кредит.

46.      Първо, както чешкото, така и френското законодателство обвързват тези нарушения с правни последици в полза на засегнатия потребител, които съдът може да приложи въз основа на служебна проверка.

47.      Второ, в решение Bankia се приема, че предвид систематиката и целите на приложимата по това дело Директива за нелоялните търговски практики в правото на Съюза не е предвидено правомощие на националните съдилища при преценката на валидността на изпълнителен титул да проверяват, ако е необходимо служебно, дали са налице забранени търговски практики. Съгласно съображение 9 от тази директива тя не накърнява нито индивидуалното право на иск на лицата, претърпели вреди от нелоялна търговска практика, нито правилата на Съюза и националната правна уредба на правото относно договорите, включително и, както следва изрично от член 3, параграф 2 от тази директива, правилата относно действителността, сключването или последиците на договорa(34). От това следва, че само въз основа на разпоредбите на посочената директива договорна клауза не може да бъде обявена за недействителна дори ако страните са постигнали съгласие по нея въз основа на нелоялна търговска практика(35). Ето защо постигането на полезното действие на тази директива не изисква националните съдилища, в производства относно действителността на такива договори, да проверяват служебно дали договорите се основават на нелоялни търговски практики(36).

48.      От друга страна, Съдът вече е постановил в решение Radlinger и Radlingerová, че при необходимост съдът е длъжен да провери, ако е необходимо служебно, дали е изпълнено задължението за предоставяне на информация по член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит(37). Той се е позовал на положението на по-слаба страна на потребителя с оглед както на възможностите му да преговаря, така и на степента му на информираност, както и на риска, особено поради незнание, той да не се позове на правната норма, предназначена да го защити(38).

49.      Тези съображения важат в еднаква степен по отношение на разглежданото по двете настоящи дела преддоговорно задължение на кредитора по член 8, параграф 1 от Директивата за потребителския кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, както и по отношение на изискването за прозрачност, установено в рамките на задължението за предоставяне на информация по член 10, параграф 2.

50.      Съгласно член 8, параграф 1 от Директивата за потребителския кредит държавите членки гарантират, че преди сключването на договора за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, получена, когато е уместно, от потребителя, и ако е необходимо, въз основа на справка в съответната база данни.

51.      Целта на това задължение за оценка на кредитоспособността на потребителя е да се насърчи отговорното поведение на кредитора и да се предотврати опасността да предоставя кредити на некредитоспособни потребители(39). То цели защита на потребителите срещу рисковете от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, като по този начин допринася за постигането на преследваната с Директивата за потребителския кредит цел да се осигури високо и равностойно равнище на защита на потребителите и да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити(40).

52.      С оглед на посоченото по-горе значение на задължението за оценка на кредитоспособността и на посочената в точка 36 по-горе неравнопоставеност между кредитор и потребител е необходимо националният съд да упражнява служебен контрол върху изпълнението на това задължение. Освен това систематичният съдебен контрол върху изпълнението на задължението допринася за осигуряването на равни условия на конкуренция („level playing-field“) за кредиторите. От друга страна, потребителят едва ли би могъл на практика да се увери, че това задължение е изпълнено.

53.      Спазването на изискването за прозрачност по член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит също следва да подлежи на служебен контрол. Съгласно тази разпоредба кредиторът е длъжен да посочи изброената в тази разпоредба информация в договора за кредит ясно и кратко.

54.      В решение Radlinger и Radlingerová(41) Съдът подчертава основополагащото значение на задължението за предоставяне на информация за потребителя с оглед на това, че „въз основа на тази информация [той] решава дали желае да се обвърже с условията, предварително изготвени от продавача или доставчика“. Както се посочва и в съображение 31 от Директивата за потребителския кредит обаче, такова информирано решение обаче изисква не само да е предоставена цялата предвидена в член 10, параграф 2 информация. Необходимо е и да е спазено изискването за прозрачност, съдържащо се също в тази разпоредба, за да се осигури възможност потребителят действително да се запознае със съответната информация. В това отношение изискването за прозрачност не се свежда до формални изисквания за четимостта на информацията, a включва и материалноправни изисквания за нейната разбираемост.

3.      Междинно заключение

55.      Следователно националният съд е длъжен по принцип да упражни служебно контрол дали са изпълнени задълженията на кредитора, произтичащи от националните разпоредби за транспониране на член 8 и на член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит. Ето защо член 8 във връзка с член 23 от Директивата за потребителския кредит не допуска национален режим на санкции за неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя, ако този режим изисква потребителят активно да се е позовал на неизпълнението на това задължение.

2.      По националните давностни и преклузивни срокове (първа част от въпроса по дело Cofidis и първи преюдициален въпрос по дело OPR-Finance)

56.      В главните производства обаче националните съдилища считат, че са възпрепятствани да проверят дали са спазени член 8 и член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит и евентуално да наложат санкции, тъй като съгласно националните правила такива искания могат да бъдат направени в три- или петгодишен преклузивен или давностен срок. Това положение поставя въпроса за допустимостта на такива правила от гледна точка на правото на Съюза.

57.      Директивата за потребителския кредит не урежда погасяването по давност или преклудирането на претенции, произтичащи от договор за потребителски кредит. Следователно тези правни режими по принцип попадат в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, която обаче е ограничена от принципите на равностойност и ефективност.

58.      Тъй като както чешкият преклузивен срок, така и френската погасителна давност се прилагат еднакво за претенциите съгласно националното право и съгласно правото на Съюза, не са налице съмнения по отношение на принципа на равностойност.

59.      За разлика от това е необходимо по-задълбочено да се прецени дали съответните преклузивни и давностни срокове са съвместими с принципа на ефективност.

60.      Според мен това не е така.

61.      Съгласно принципа на ефективност националните разпоредби не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза. Това следва да се прецени, като се държи сметка за систематичното място на съответната разпоредба и за нейните цели(42).

62.      Наистина определянето на разумни срокове за обжалване под формата на преклузивни срокове държи сметка за основния принцип на правната сигурност(43). Ето защо национален преклузивен срок може да е съвместим с принципа на ефективност преди всичко ако е гарантирано, че срокът не започва да тече или дори изтича, без потребителят да e запознат с правата си(44).

63.      Следва обаче да се счита, че положението е различно, когато национални преклузивни, съответно давностни срокове водят до асиметрия на правните способи за защита, т.е. когато кредиторът има възможност да предяви претенциите за плащане в по-дълъг срок от този, в който потребителят може да направи възражение за недействителност на договора. Ето защо съдът е длъжен да разгледа неравноправния характер на клауза въпреки изтичането на срока, тъй като в противен случай продавачът или доставчикът може да заобиколи защитата на потребителя, която се цели с Директивата за неравноправните клаузи, като просто изчака да изтече срокът, за да наложи след това неравноправните си клаузи по исков ред(45).

64.      Наистина, самото обстоятелство, че националните разпоредби предвиждат преклузивни срокове от три години, съответно давностни срокове от пет години, само по себе си не представлява нарушение на принципа на ефективност по настоящите дела. Това е така, тъй като три години, съответно пет години по принцип могат да представляват достатъчно дълъг срок за потребителя да предяви по съдебен ред пред национален граждански съд претенции в случай на нарушение в рамките на договорното правоотношение. Следва обаче да се счита, че положението е различно, когато поради описаната по-горе в точка 36 неравнопоставеност потребителят не повдига или не може да повдигне възражение за липса на изпълнение на задължения на кредитора, било то и само като средство за защита в рамките на производство по предявен срещу него иск за плащане.

65.      В такъв контекст следва да се има предвид, че договорите за потребителски кредит по принцип пораждат дългосрочни задължения. Давностни и преклузивни срокове, които започват да текат от датата на сключването на договора, могат да имат за последица да не допускат проверка — по искане на потребителя или служебна — за това дали кредиторът е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите за транспониране на Директивата за потребителския кредит. Това обстоятелство поражда още повече тревога, като се има предвид, че по принцип тази проверка се извършва едва в случай на неизпълнение на договора и следователно вероятно едва след изтичането на (релевантния за потребителя) давностен или преклузивен срок. Следователно съществува риск потребителят да загуби съответните си права, без някога да е бил запознат с тях.

66.      За разлика от това поначало кредиторът може да предяви претенции за плащане след изтичането на такива срокове, тъй като те възникват едва в момента, в който подлежащата на погасяване от кредитополучателя вноска стане изискуема, и следователно едва от този момент започва да се погасява по давност. Вследствие на това потребителят е изложен на опасност да бъде осъден да плати определените в договора суми, без все още да е било възможно да се упражни контрол върху изпълнението на задълженията на кредитора и евентуално да се наложи санкция. Тази асиметрия, сходна на разгледаната в по-ранното решение Cofidis(46), може да накърни ефективността на защитата, предоставена с Директивата за потребителския кредит. Фактите по настоящото дело Cofidis онагледяват този риск: кредиторът подава иск срещу потребителя няколко дни след изтичането на петгодишния давностен срок.

67.      Предвид такава неравнопоставеност гражданскоправните санкции, чието прилагане е ограничено с преклузивни или давностни срокове, също не биха били ефективни, възпиращи и пропорционални по смисъла на член 23 от Директивата за потребителския кредит.

68.      На последно място, правната сигурност, и по-специално рискът да се окаже възможно потребителите да искат разваляне или адаптиране на договори в продължение на сравнително дълги периоди от време, също не налага необходимост от давностни и преклузивни срокове, течащи от сключването на договора. Всъщност, като не е изпълнил задълженията си, произтичащи от правото на Съюза, самият кредитор е създал този риск(47).

69.      Защитата на потребителя по отношение на преклузивни и давностни срокове обаче е ограничена, когато кредиторът не може повече да претендира вземания, произтичащи от договора за кредит. Това е така, тъй като няма причина защитата на потребителя да продължи, след като договорът изцяло е изпълнен. Ако в тази хипотеза такива срокове все още не можеха да се прилагат, това би представлявало по-скоро неравнопоставеност в полза на потребителя, която би могла да създаде предпоставки за злоупотреби.

70.      Следователно, докато кредиторът може да претендира спрямо потребителя вземания, произтичащи от договора за кредит, националните преклузивни и давностни срокове не са пречка за проверката и санкционирането на нарушението на член 8 и на член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит.

3.      По правните последици от нарушения на член 8 и член 10, параграф 2 от Директивата за потребителския кредит (втора част от въпроса по дело Cofidis и втори преюдициален въпрос по дело OPR-Finance, доколкото се отнася до материалноправния режим на санкции)

71.      Следва да се прави разграничение между въпроса за установяването на нарушение и въпроса за правните последици от такова установяване(48).

72.      Възможна последица от установяването на нарушения на член 10, параграф 2 от Директивата относно потребителския кредит е правото на отказ. Съгласно член 14, параграф 1, буква б) срокът за отказ започва да тече именно от деня, в който потребителят получава условията на договора и информацията в съответствие с член 10. В настоящото производство обаче не е необходимо да се разглежда този въпрос, тъй като правото на отказ не е предмет на преюдициалното запитване вероятно поради това че в главните производства не е направено изявление за отказ от договора.

73.      Освен това правото на държавите членки определя правните последици от нарушения на изискването за прозрачност, извършени при предоставянето на задължителната информация относно договора или на задължението за оценка на кредитоспособността на потребителя. Действително съгласно член 23 от Директивата за потребителския кредит самите държави членки установяват система от санкции. Съгласно тази разпоредба, но и по силата на самия принцип на лоялност към Съюза(49) избраните санкции следва да са ефективни, пропорционални и възпиращи. Следователно строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, включително и като гарантират реално възпиращ ефект, като същевременно съблюдават основния принцип на пропорционалност(50).

1.      По преценката на ефективния, възпиращ и пропорционален характер на разглежданите в случая режими на санкции

1)      По дело Cofidis

74.      Преюдициалният въпрос по дело Cofidis цели преди всичко да се установи дали националната правна уредба на погасителната давност е пречка за националния съд да провери служебно дали евентуално не са изпълнени задължения на кредитора и ако е необходимо, да наложи санкция. Впрочем на Съда не е поставен въпросът дали разглежданият в случая национален режим на санкции, и по-специално пълното или частично изгубване на правото на лихви(51), е ефективен, възпиращ и пропорционален, но за да се даде полезен отговор на преюдициалния въпрос, този въпрос следва също да бъде разгледан.

75.      Разглежданите по дело Cofidis разпоредби относно санкциите предоставят на националния съд свобода на преценка при определянето на санкцията, тъй като при липсата на проверка на кредитоспособността той e компетентен да се произнесе дали правото на лихви се губи изцяло, или частично. В това отношение следва да се подчертае, че това право на преценка следва да се упражнява при спазване на принципа на пропорционалност, закрепен в член 23 от Директивата за потребителския кредит. По-конкретно при избора на санкцията националният съд трябва да следи, като вземе предвид всички обстоятелства в конкретния случай, тази санкция да е съразмерна на тежестта на нарушението или нарушенията и на личното положение на непогасилия дълга си потребител. Несъмнено сред обстоятелствата в конкретния случай, които следва да бъдат взети предвид, е и периодът от време, изминал между неизпълнението на задължението от страна на кредитора и неплащането.

76.      Националният съд трябва да прилага същите критерии при нарушаването на изискването за прозрачност с оглед на предвидената във френското законодателство пълна загуба на правото на лихви.

2)      По дело OPR-Finance

77.      Тези съображения важат и по отношение на разглеждания по дело OPR-Finance режим на санкции, установен в чешкото право. Предвидената в член 87, параграф 1 от Закона за потребителския кредит недействителност при неизпълнение на задължението за оценка на кредитоспособността може да се прилага служебно също така само при условие че са спазени изискванията по член 23 от Директивата за потребителския кредит.

78.      Поради недействителността на договора за кредит кредиторът губи правото си да получи плащане на договорената лихва и на разноските, докато потребителят е длъжен да върне главницата на кредита. В това отношение член 87, параграф 1 от Закона за потребителския кредит разрешава срокът за връщане да бъде определен съобразно действителните финансови възможности на потребителя(52). Комисията правилно посочва, че в решения Home Credit Slovakia(53) и LCL Le Crédit Lyonnais(54) Съдът вече е тълкувал член 23 от Директивата за потребителския кредит с оглед на национални санкционни режими, които имат също за последица загубата на правото на лихви на кредитора. Следователно е възможно позоваване на съображенията на Съда, изложени в тези съдебни решения.

79.      Доколкото чешкото правителство застъпва позицията, че спазването на тези изисквания трябва да се преценява с оглед на всички санкционни режими, предвидени в националното право, а това означава и с оглед на административните санкции, които националните разпоредби относно пруденциалния надзор върху кредитните институции предвиждат при отпускането на кредит при неспазено задължение за оценка на кредитоспособността на потребителя, този довод не е убедителен.

80.      Oт една страна, други разпоредби на националното право е необходимо да бъдат взети предвид само ако са налице съмнения относно ефективността или възпиращия характер на съответния санкционен режим, предвиден в частното право. Следва обаче да се посочи, че в светлината на посочените съдебни решения и с оглед на обстоятелството, че потребителят може да изпълни задължението си за връщане с разсрочване на плащането, от материалноправна гледна точка в това отношение няма съмнения.

81.      От друга страна, дори да се приеме, че са от значение други санкционни режими, предвидени в националното право, в крайна сметка преценката на тези правила би зависела от действителното им прилагане на практика. Този въпрос остава неизяснен във възможно най-голяма степен въпреки поставянето му в хода на съдебното заседание. Комисията твърди, без това да бъде оспорено, че компетентният надзорен орган, а именно чешката национална банка, не е оповестил никакви решения относно налагането на имуществени санкции за неизпълнението на задължението за оценка на кредитоспособността. Считам, че не е достатъчно чешкото правителство да се позовава общо на текущ контрол и на наличието на методология на оценяване.

82.      Така или иначе е съмнително дали сама по себе си възможността за налагане на надзорни санкции за неизпълнение на задължение от страна на кредитора изобщо е достатъчна, за да бъдат изпълнени изискванията по член 23 от Директивата за потребителския кредит. Всъщност с оглед на характера ѝ на индивидуална защита, който има оценката на кредитоспособността, такива санкции не предоставят достатъчно ефективна възможност за прилагане на защитата, която се цели с член 8 от Директивата за потребителския кредит. Това е така, тъй като с общи надзорни мерки не се помага с нищо конкретно на засегнатия потребител.

2.      По пределите на служебното прилагане на национални санкционни режими

83.      Следва обаче да се посочи, че в рамките на националния граждански процес диспозитивното начало, тоест господството на страните над предмет на спора, по принцип има особено голямо значение. Ето защо служебната проверка за евентуално неизпълнение на задължения на кредитора не следва да разширява предмета на спора. С оглед на многообразието от санкционни режими, които държавите членки могат да предвидят по силата на свободата си при вземане на решения, е необходимо също да се следи националният съд да не прилага служебно санкция, която е равносилна на насрещен иск. Случаят би бил такъв например, когато съдът присъжда на потребителя обезщетение за вреди, без да е предявен иск за това.

84.      За разлика от това според мене изглежда възможно да се прилагат служебно санкции в интерес на пострадалото лице, когато по този начин само се цели преграждане на дадено искане.

85.      В това отношение обаче също трябва да се спазват гаранциите на състезателното начало, и по-специално правото на изслушване(55), което е част от правото на защита, гарантирано от член 47 от Хартата на основните права. Ето защо националният съд трябва да изслуша страните, преди да реши спора въз основа на съображение, което е разгледано служебно.

86.      Освен това трябва задължително да се държи сметка за изразената от потребителя евентуална воля за противното(56). Ето защо потребителят е свободен, включително и по дело OPR-Finance с оглед на т.нар. относителна недействителност на договора за кредит, да се противопостави на обявяване на недействителността, ако желае да се придържа към договора.

VII. Заключение

87.      Ето защо предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос по дело Cofidis (С‑616/18), както следва:

„Защитата, която Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити осигурява на потребителите, не допуска национална разпоредба, забраняваща на националния съд по иск на търговец срещу потребител, основан на сключен между тях договор за кредит, да установи служебно нарушение на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя по член 8 от Директивата, и за предоставяне на изложена ясно и кратко информация в договора за кредит, съгласно член 10, параграф 2 от Директивата, както и да приложи последиците от неизпълнението на тези задължения съгласно националното право, след изтичането на срок от пет години, считано от сключването на договора. При санкционирането на такова неизпълнение националният съд следва да прецени дали съответните санкции са ефективни, възпиращи и пропорционални, като вземе предвид всички обстоятелства в конкретния случай“.

88.      Същевременно предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси по дело OPR-Finance (С‑679/18), както следва:

„1)      Член 8 от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити не допуска национална правна уредба, която забранява на национален съд по иск на търговец срещу потребител, основан на сключен между тях договор за кредит, да провери служебно дали кредиторът е изпълнил задължението си да оцени кредитоспособността на потребителя в случаите, когато потребителят не се е позовал на това в срок от три години или този срок е изтекъл.

2)      Когато национален съд установи служебно наличието на нарушение на член 8 от Директива 2008/48, той е длъжен, като вземе предвид волята на потребителя, да приложи всички произтичащи от това последици съгласно националното право, без да изчаква потребителят да направи такова искане, при условие че предвидените в националното право санкции са ефективни, възпиращи и пропорционални“.

1      Език на оригиналния текст: немски.

2      Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (OВ L 133, 2008 г., стр. 66), наричана по-нататък „Директивата за потребителския кредит“.

3      JORF от 2 юли 2010 г., стр. 12001.

4      Понастоящем член L. 312‑16 от Кодекса за потреблението.

5      Понастоящем член L. 312‑28, параграф 2 от Кодекса за потреблението.

6      Понастоящем член R. 312‑10 от Кодекса за потреблението.

7      Съгласно изложеното от запитващата юрисдикция е договорен фиксиран лихвен процент от 10,86 % (с годишен процент на разходите (ГПР) от 11,42 %), като кредитът е следвало да бъде погасен на 84 месечни вноски по 351,23 EUR.

8      С равностойност около 160 EUR.

9      Съгласно изложеното от запитващата юрисдикция това вземане се състои от общия размер на кредита (4 900 CZK), разходите за предоставяне на кредита (980 CZK), лихва (3 696 CZK) и договорна неустойка (363 CZK), намалена с размера на вече платените погасителни вноски (2 100 CZK).

10      Вж. и решения от 7 февруари 2018 г., American Express (C‑304/16, EU:C:2018:66, т. 32), от 29 май 2018 г., Liga van Moskeeën en Islamitische Organisaties Provincie Antwerpen и др. (C‑426/16, EU:C:2018:335, т. 31) и от 25 юли 2018 г., Confédération paysanne и др. (C‑528/16, EU:C:2018:583, т. 73).

11      Решение от 28 март 2019 г., Verlezza и др. (С‑487/17—С‑489/17, EU:C:2019:270, т. 29 и цитираната съдебна практика).

12      Вж. например решения от 27 юни 2000 г., Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (C‑240/98—C‑244/98, EU:C:2000:346, т. 26), от 4 юни 2009 г., Pannon GSM (C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32), от 4 юни 2015 г., Faber (С‑497/13, EU:C:2015:357, т. 42) и от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska (С‑176/17, EU:C:2018:711, т. 42).

13      Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

14      В този смисъл и решение от 27 юни 2000 г., Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (C‑240/98—C‑244/98, EU:C:2000:346, т. 28). Вж. също решение от 21 ноември 2002 г., Cofidis (С‑743/00, EU:C:2002:705, т. 36).

15      Вж. в този смисъл решение от 26 октомври 2006 г., Mostaza Claro (C‑168/05, EU:C:2006:675, т. 38). Още по-ясно: решения от 4 юни 2009 г., Pannon GSM (C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32), от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 43) и от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank (С‑472/11, EU:C:2013:88, т. 23).

16      Директива на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект (ОВ L 372, 1985 г., стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188).

17      Решение от 17 декември 2009 г., Martín Martín (С‑227/08, EU:C:2009:792, т. 29).

18      Директива относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции (ОВ L 171, 1999 г., стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 5, стр. 89).

19      Решение от 4 юни 2015 г., Faber (С‑497/13, EU:C:2015:357, т. 48).

20      Решение от 4 октомври 2007 г. (С‑429/05, EU:C:2007:575, т. 59). Вж. също относно задължението за предоставяне на информация по член 4 от Директива 87/102/ЕИО определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť (С‑76/10, EU:C:2010:685, т. 76).

21      Директива на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит (ОВ L 42, 1987 г., стр. 48; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 252).

22      Решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová (C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 74). Вж. също последно определение от 28 ноември 2018 г., PKO Bank Polski (С‑632/17, EU:C:2018:963, т. 51).

23      Вж. в този смисъл решение от 21 ноември 2002 г., Cofidis (С‑743/00, EU:C:2002:705, т. 33). Вж. също решение от 4 октомври 2007 г., Rampion и Godard (С‑429/05, EU:C:2007:575, т. 63).

24      Относно Директивата относно потребителския кредит вж. решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová (C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 63), което препраща към решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary (С‑32/14, EU:C:2015:637, т. 39 и цитираната съдебна практика относно Директивата относно неравноправните клаузи).

25      Решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová (C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 65). Вж. също преди това в този смисъл решения от 27 юни 2000 г., Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (C‑240/98—C‑244/98, EU:C:2000:346, т. 26), от 21 ноември 2002 г., Cofidis (С‑743/00, EU:C:2002:705, т. 33) и от 4 октомври 2007 г., Rampion и Godard (С‑429/05, EU:C:2007:575, т. 65).

26      Решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová (C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 67).

27      Вж. в този смисъл решения от 16 януари 2014 г., Kainz (С‑45/13, EU:C:2014:7, т. 20) и от 2 май 2019 г., Pillar Securitisation (С‑694/17, EU:C:2019:345, т. 35), съгласно което необходимостта да се осигури съответствие между различни актове на правото на Съюза, не бива да води по-специално до тълкуване, което не отговаря на систематиката и целите на правната уредба.

28      Решение от 19 септември 2018 г. (С‑109/17, EU:C:2018:735, т. 31 и сл.).

29      Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и [за] изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“) (ОВ L 149 г., 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260).

30      Решение от 4 септември 2019 г. (С‑347/18, EU:C:2019:661, т. 44).

31      Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1).

32      Дело OPR-Finance се отнася само до задължението на кредитора да провери кредитоспособността на потребителя.

33      Решение от 19 септември 2018 г. (С‑109/17, EU:C:2018:735).

34      Решение от 19 септември 2018 г., Bankia (С‑109/17, EU:C:2018:735, т. 32).

35      Решение от 19 септември 2018 г., Bankia (С‑109/17, EU:C:2018:735, т. 43, вж. също т. 33 и 46).

36      Решение от 19 септември 2018 г., Bankia (С‑109/17, EU:C:2018:735, т. 34 и 47).

37      Решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová (C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 66).

38      Решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová (C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 64 и 65).

39      Решения от 18 декември 2014 г., CA Consumer Finance (C‑449/13, EU:C:2014:2464, т. 43) и от 6 юни 2019 г., Schyns (С‑58/18, EU:C:2019:467, т. 40). Вж. също съображение 26 от Директивата за потребителския кредит.

40      Решение от 6 юни 2019 г., Schyns (С‑58/18, EU:C:2019:467, т. 28 и 41). Вж. също съображения 7 и 9 от Директивата за потребителския кредит.

41      Решение от 21 април 2016 г. (C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 64). Относно преддоговорното задължение за предоставяне на информация вж. също съображения 19 и 24 от Директивата за потребителския кредит.

42      Решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom TelecomunicacionesAsturcom TelecomunicacionesAsturcom Telecomunicaciones (С‑40/08, EU:C:2009:615, т. 39) и от 21 ноември 2002 г., Cofidis ( С‑473/00, EU:C:2002:705, т. 37). Вж. също в този смисъл решение от 14 декември 1995 г., Peterbroeck ( С‑312/93, EU:C:1995:437, т. 14).

43      Решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones (С‑40/08, EU:C:2009:615, т. 41), от 10 юли 1997 г., Palmisani (С‑261/95, EU:C:1997:351, т. 28) и от 16 декември 1976 г., Rewe-Zentralfinanz и Rewe-ZentralRewe-Zentralfinanz и Rewe-ZentralRewe-Zentralfinanz и Rewe-ZentralRewe-Zentralfinanz и Rewe-ZentralRewe-Zentralfinanz и Rewe-ZentralRewe-Zentralfinanz и Rewe-ZentralRewe-Zentralfinanz и Rewe-Zentral ( С‑33/76, EU:C:1976:188, т. 5).

44      Решение от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones (С‑40/08, EU:C:2009:615, т. 45 и 46).

45      Решение от 21 ноември 2002 г., Cofidis (С‑473/00, EU:C:2002:705, т. 35).

46      Решение от 21 ноември 2002 г. (С‑473/00, EU:C:2002:705).

47      В този смисъл е също решение от 19 декември 2013 г., Endress (С‑209/12, EU:C:2013:864, т. 30).

48      Вж. заключението на генералния адвокат Trstenjak по дело Martín Martín (С‑227/08, EU:C:2009:295, т. 73) относно Директивата за неравноправните клаузи.

49      Решение от 27 март 2014 г., LCL Le Crédit Lyonnais (С‑565/12, EU:C:2014:190, т. 44 и цитираната съдебна практика).

50      Решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia (С‑42/15, EU:C:2016:842, т. 63 и цитираната съдебна практика). Вж. също заключението на генералния адвокат Van Gerven по дело Hansen (С‑326/88, EU:C:1989:609, т. 8): „възпиращи“ и „пропорционални“ означава, че санкциите трябва да са в достатъчна степен, но не несъразмерно строги с оглед на преследваните цели“.

51      Вж. точка 7 по-горе.

52      В хода на съдебното заседание чешкото правителство уточнява в това отношение, че срокът за връщане не е законоустановен, поради което съдът има възможност да следи за постигането на справедлив баланс между всички засегнати интереси във всеки конкретен случай.

53      Решение от 9 ноември 2016 г. (С‑42/15, EU:C:2016:842).

54      Решение от 27 март 2014 г. (C‑565/12, EU:C:2014:190).

55      Решение от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank (С‑472/11, EU:C:2013:8, т. 29 и сл.).

56      Решения от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank (С‑472/11, EU:C:2013:8, т. 35) и от 4 юни 2009 г., Pannon GSM (С‑243/08, EU:C:2009:350, т. 33).