1

С жалбите си по дела C‑317/13 и C‑679/13 Европейският парламент иска да се отменят съответно Решение 2013/129/ЕС на Съвета от 7 март 2013 година за подлагане на веществото 4‑метиламфетамин на мерки за контрол (ОВ L 72, стр. 11) и Решение за изпълнение на Съвета 2013/496/ЕС от 7 октомври 2013 година за подлагане на веществото 5‑(2‑аминопропил)индол на мерки за контрол (ОВ L 272, стр. 44, наричани по-нататък заедно „обжалваните решения“).

2

Съображение 14 от Решение 2005/387/ПВР на Съвета от 10 май 2005 година относно обмена на информация, оценката на риска и контрола върху новите психоактивни вещества (ОВ L 127, стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 170) е формулиран, както следва:

„В съответствие с член 34, параграф 2, буква в) [ЕС] мерките на основание настоящото решение могат да бъдат приемани с квалифицирано мнозинство, тъй като са необходими за прилагането на настоящото решение“.

3

Член 1 от това решение гласи:

„С настоящото решение се въвежда система за бърз обмен на информация за нови психоактивни вещества. […]

Освен това настоящото решение предвижда оценка на рисковете, свързани с новите психоактивни вещества, така че действащите в държавите членки мерки за контрол върху наркотичните вещества и психотропните вещества да могат да бъдат прилагани в еднаква степен и върху нови психоактивни вещества“.

4

Член 6 от посоченото решение предвижда, че Съветът на Европейския съюз може да поиска изготвяне на доклад за оценка на рисковете, свързани с ново психоактивно вещество.

5

Член 8 от същото решение, озаглавен „Процедури за въвеждане на мерки за контрол за нови психоактивни вещества“, е формулиран, както следва:

„1.   Комисията внася в Съвета шест седмици след получаване на доклада за оценка на риска инициатива за въвеждане мерки за контрол за новото психоактивно вещество. […]

2.   Ако Комисията не счете за необходима инициативата за въвеждане мерки за контрол на новото психоактивно вещество, една или няколко държави членки могат да внесат в Съвета такава инициатива, за предпочитане в срок шест седмици след постъпване на доклада на Комисията в Съвета.

3.   Ако бъде внесена инициатива по параграф 1 или 2, Съветът с квалифицирано мнозинство взема решение по член 34, параграф 2, буква в) от Договора дали да бъдат въведени мерки за контрол за новото психоактивно вещество“.

6

Член 1 от Решение 2013/129, което се позовава на ДФЕС и на Решение 2005/387 и по-специално на член 8, параграф 3 от последното, предвижда, че новото психоактивно вещество 4‑метиламфетамин се подлага на мерки за контрол на територия на Съюза.

7

Член 2 от това решение предвижда, че до 17 март 2014 г. държавите членки предприемат необходимите мерки за подлагане на това вещество на мерките за контрол и наказателноправните санкции, предвидени в националното им законодателство.

8

Член 1 от Решение 2013/496, което също се позовава на ДФЕС и на Решение 2005/387, и по-специално на член 8, параграф 3 от последното, уточнява, че за новото психоактивно вещество 5‑(2‑аминопропил)индол се въвеждат мерки за контрол на територията на Съюза.

9

Член 2 от това решение предвижда, че до 13 октомври 2014 г. държавите членки вземат необходимите мерки в съответствие с националното си право за въвеждане за веществото 5‑(2‑аминопропил)индол на мерките за контрол и наказателноправните санкции, предвидени в законодателството им.

10

Парламентът иска от Съда:

11

Съветът иска от Съда:

12

На 27 март 2014 г. председателят на Съда съединява дела C‑317/13 и C‑679/13 за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.

13

На 8 октомври 2013 г. и съответно на 28 април 2014 г. председателят на Съда допуска встъпването на Република Австрия в подкрепа на исканията на Съвета по дела C‑317/13 и C‑679/13.

14

Парламентът изтъква две основания на жалбите си, съответно избор на отменено или незаконосъобразно правно основание и съществено процесуално нарушение поради неучастието на Парламента в процедурата по приемане на обжалваните решения.

15

Според Съвета някои от основанията и доводите, изтъкнати от Парламента по дело C‑679/13, трябва да се приемат за недопустими, тъй като са неясни и неуточнени. Такива били основанията и доводите, отнасящи се до прилагането на член 39, параграф 1 ЕС, избора на отменено правно основание, нарушаването на принципите на правна сигурност и институционално равновесие и твърдяното изменение с обжалваните решения на съществен елемент от Решение 2005/387.

16

Парламентът поддържа, че жалбата, по която е образувано дело C‑679/13, е достатъчно ясна и точна. Що се отнася по-специално до твърдението, че обжалваните решения изменят съществен елемент от Решение 2005/387, Парламентът подчертава, че не е важно да се установи дали това наистина е така, тъй като това обстоятелство при всяко положение няма каквото и да било значение за определянето на процедурата, по реда на която е трябвало да се приеме Решение 2013/496.

17

Трябва да се припомни, че съгласно член 120, буква в) от Процедурния правилник на Съда и съдебната практика по тази разпоредба исковата молба или жалбата трябва да съдържа предмета на спора, изтъкнатите основания и доводи, както и кратко изложение на тези основания. Посочването трябва да е достатъчно ясно и точно, за да позволи на ответника да подготви защитата си, а на Съда — да упражни контрол. От това произтича, че съществените правни и фактически обстоятелства, на които искът или жалбата се основава, трябва да се извеждат по логичен и разбираем начин от текста на самата искова молба или жалба и че исканията в нея трябва да са формулирани по недвусмислен начин, за да не се произнесе Съдът свръхпетитум или да пропусне да се произнесе по някое оплакване (вж. в този смисъл решение Обединено кралство/Съвет, C‑209/13, EU:C:2014:283, т. 30 и цитираната съдебна практика).

18

В случая изложението на първите три основания или на доводите в жалбата по дело C‑679/13, за които Съветът твърди, че са неясни и неуточнени, отговаря на тези изисквания. То е позволило по-специално на Съвета да подготви защита срещу тези основания и доводи и позволява на Съда да упражни контрол по отношение на Решение 2013/496.

19

Що се отнася до последното от тези основания или до последния от тези доводи, следва да се посочи, че при всяко положение в писмената си реплика Парламентът признава, че законосъобразността на Решение 2013/496 не зависи от основателността на този довод. Следователно това не е основание или довод, по което или който Съдът да трябва да се произнесе.

20

От изложеното следва, че възражението за недопустимост, основано на твърдения за неяснота и неуточненост на някои части на жалбата по дело C‑679/13, трябва да се отхвърли.

21

При това положение, доколкото правното основание на акта определя процедурата, която трябва да се следва при приемането му (решения Парламент/Съвет, C‑130/10, EU:C:2012:472, т. 80 и Парламент/Съвет, C‑658/11, EU:C:2014:2025, т. 57), най-напред следва да се разгледа първото основание на жалбата по дело C‑317/13 и второто основание на жалбата по дело C‑679/13, а именно избор на отменено или незаконосъобразно правно основание.

22

Парламентът поддържа, че позоваването на ДФЕС в обжалваните решения е твърде общо, за да служи като тяхно правно основание, и че член 8, параграф 3 от решение 2005/387 не може да се счита за същинско правно основание.

23

Всъщност тази разпоредба само по подразбиране препращала към член 34, параграф 2, буква в) ЕС, който бил единственото възможно правно основание за приемане на мерки за изпълнение по предишния „трети стълб“.

24

От това според Парламента следва, че използваното от Съвета правно основание е член 34, параграф 2, буква в) ЕС. Тъй като обаче бил отменен с Договора от Лисабон, този член 34 вече не можел да служи като правно основание за приемането на нови актове. Обстоятелството, че разпоредба от вторичното право се позовава на посочения член 34, не оказвало влияние в това отношение, доколкото трябвало да се счита, че поради влизането в сила на този договор тази разпоредба е станала неприложима.

25

Съветът уточнява, че е приел обжалваните решения на основание член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 във връзка с член 9 от Протокол (№ 36) относно преходните разпоредби (наричан по-нататък „Протоколът относно преходните разпоредби“). В това отношение той подчертава, че обжалваните решения не се позовават нито на ДЕС като цяло, нито на член 34, параграф 2, буква в) ЕС в частност.

26

Той поддържа освен това, че след отмяната на член 34 ЕС позоваването на този член, съдържащо се в член 8, параграф 3 от Решение 2005/387, вече не поражда правни последици и че последната разпоредба се е превърнала в самостоятелно правно основание, предоставящо изпълнителни правомощия на Съвета.

27

За да се прецени основателността на твърденията за наличието на първата част на първото основание на жалбата по дело C‑317/13 и на първата част на второто основание на жалбата по дело C‑679/13, следва да се определи на какво правно основание са приети обжалваните решения.

28

В това отношение следва да се установи, че в тези решения не е посочен член 34 ЕС и че в техните позовавания има изрична препратка към ДФЕС и към член 8, параграф 3 от Решение 2005/387.

29

При това положение, като се има предвид текстът на обжалваните решения, в който по принцип трябва да се посочи правното основание за приемането им, за да се изпълни задължението за мотивиране (вж. в този смисъл решение Комисия/Съвет, C‑370/07, EU:C:2009:590, т. 39 и 55), не може да се счита, че тези решения се основават на член 34 ЕС.

30

Освен това следва да се отбележи, че от нищо друго в обжалваните решения не личи, че Съветът е възнамерявал да използва този член 34 като правно основание на тези решения.

31

По-специално позоваването на член 34, параграф 2, буква в) ЕС в член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 е без значение в това отношение, доколкото изборът на Съвета в обжалваните решения да посочи изрично не последната разпоредба, а ДФЕС и член 8, параграф 3 от Решение 2005/387, ясно сочи, че обжалваните решения се основават на посочения член 8, параграф 3 като такъв.

32

Следователно отмяната на член 34 ЕС с Договора от Лисабон не лишава обжалваните решения от правно основание.

33

По изложените съображения твърденията за наличието на първата част на първото основание на жалбата по дело C‑317/13 и на първата част на второто основание на жалбата по дело C‑679/13 трябва да се отхвърлят като неоснователни.

34

Парламентът счита, че в случай че член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 се приеме за правно основание на обжалваните решения, той е незаконосъобразно правно основание от вторичното право и не може надлежно да служи за основание на тези решения.

35

Всъщност от практиката на Съда следвало, че установяването във вторичното право на правно основание, което облекчава правилата за приемане на даден акт, е несъвместимо с Договорите. Такъв бил случаят с член 8, параграф 3 от Решение 2005/387, тъй като той не предвиждал консултиране с Парламента, въпреки че според член 39 ЕС то се налагало при приемането на мярка за изпълнение на това решение.

36

Освен това член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 станал неприложим след влизането в сила на Договора от Лисабон и предвиждал незаконосъобразно отклонение от въведената с този договор процедура за приемане на нови актове. Член 9 от Протокола относно преходните разпоредби, от който следвало единствено, че актовете по предишния „трети стълб“ не се отменят автоматично с влизането в сила на посочения договор, не допускал такова отклонение.

37

Главното искане на Съвета е да се приеме за недопустимо повдигнатото от Парламента възражение за незаконосъобразност на член 8, параграф 3 от Решение 2005/387. В това отношение той изтъква, че съгласно член 10, параграф 1 от Протокола относно преходните разпоредби до 1 декември 2014 г. правомощията на Съда по отношение на това решение остават същите, както преди влизането в сила на Договора от Лисабон. Приложимият тогава член 35, параграф 6 ЕС не предвижда възможност Парламентът да подава жалба за отмяна на акт, приет по предишния „трети стълб“, каквото е посоченото решение. От липсата на компетентност на Съда в това отношение следвало, че повдигнатото от Парламента възражение за незаконосъобразност трябва да се приеме за недопустимо.

38

При условията на евентуалност Съветът твърди, че към момента на приемането му член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 е бил съобразен с ДЕС. Всъщност тази разпоредба само предвиждала, че е приложима процедурата по член 34, параграф 2, буква в) ЕС, и следователно не въвеждала особена процедура, изключваща консултиране с Парламента.

39

Що се отнася до последиците от влизане в сила на Договора от Лисабон, Съветът поддържа, че предложеното от Парламента тълкуване на член 9 от Протокола относно преходните разпоредби блокира всякаква възможност за приемане на мерките за изпълнение, предвидени в актовете по предишния „трети стълб“, а авторите на Договорите са искали да избегнат именно това положение.

40

Според постоянната практика на Съда изборът на правното основание на акт на Европейския съюз трябва да се основава на обективни критерии, които да могат да бъдат предмет на съдебен контрол и сред които са целта и съдържанието на акта (решение Комисия/Парламент и Съвет, C‑43/12, EU:C:2014:298, т. 29 и цитираната съдебна практика).

41

В това отношение следва да се отбележи, че страните не спорят относно съотношението между член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 и целта или съдържанието на обжалваните решения. За сметка на това Парламентът оспорва законосъобразността на тази разпоредба, като изтъква, че тя установява правила за приемане на мерките за изпълнение на Решение 2005/387, които са облекчени в сравнение с процедурата, предвидена за целта от Договорите.

42

От практиката на Съда обаче следва, че доколкото правилата за формирането на волята на институциите на Съюза са установени в Договорите и прилагането им не зависи от преценката нито на държавите членки, нито на самите институции, само Договорите могат в особени случаи да овластят институция да промени установена от тях процедура за вземане на решения. Следователно да се признае на институция възможността с актове от вторичното право да установява правни основания за приемане на други актове, независимо дали това утежнява, или облекчава правилата за приемането им, би било равносилно на това да ѝ се възложат законодателни правомощия, надхвърлящи предвиденото в Договорите (вж. решение Парламент/Съвет, C‑133/06, EU:C:2008:257, т. 54—56).

43

Този извод, направен в решение Парламент/Съвет(C‑133/06, EU:C:2008:257) във връзка с правно основание от вторичното право, позволяващо приемане на законодателни актове, трябва да се прилага и по отношение на предвидените в акт от вторичното право правни основания, позволяващи приемането на мерки за изпълнение на този акт при утежняване или облекчаване на предвидените в Договорите правила за приемане на такива мерки.

44

Всъщност, макар да е вярно, че Договорите предвиждат, че Парламентът и Съветът определят някои от правилата за упражняване на изпълнителните правомощия на Комисията, предвидените в Договорите особени правила за приемане на мерки за изпълнение са задължителни за институциите също като правилата за приемане на законодателни актове и следователно актовете от вторичното право не могат да им противоречат.

45

В този контекст, като се има предвид, че законосъобразността на акт на Съюза трябва да се преценява с оглед на фактическите и правните обстоятелства към датата на приемане на акта (вж. по аналогия решения Gualtieri/Комисия, C‑485/08 P, EU:C:2010:188, т. 26, Schindler Holding и др./Комисия, C‑501/11 P, EU:C:2013:522, т. 31 и Schaible, C‑101/12, EU:C:2013:661, т. 50), законосъобразността на член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 трябва да се прецени с оглед на разпоредбите, които към датата на приемане на това решение са уреждали изпълнението на актовете с общо приложение в областта на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, а именно член 34, параграф 2, буква в) ЕС и член 39, параграф 1 ЕС.

46

От тези разпоредби следва, че Съветът приема с квалифицирано мнозинство и след консултиране с Парламента необходимите мерки за прилагане на решенията, приети в рамките на дела относно полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси.

47

В това отношение, разбира се, трябва да се установи, че текстът на член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 не задължава Съвета да се консултира с Парламента преди приемането на предвидените в тази разпоредба мерки за изпълнение на това решение.

48

Според постоянната съдебна практика обаче текстът от вторичното право на Съюза трябва да се тълкува, доколкото е възможно, в посока на съответствието му с разпоредбите на Договорите (решение Ефир, C‑19/12, EU:C:2013:148, т. 34 и цитираната съдебна практика).

49

При това положение, като се има предвид, от една страна, че задължението актът от вторичното право да се тълкува в съответствие с първичното право, произтича от общия принцип на тълкуване, според който разпоредбата трябва, доколкото е възможно, да се тълкува по начин, който не поставя под съмнение нейната законосъобразност (вж. в този смисъл решения Sturgeon и др., C‑402/07 и C‑432/07, EU:C:2009:716, т. 47 и 48 и Преразглеждане Комисия/Strack, C‑579/12 RX‑II, EU:C:2013:570, т. 40), и от друга страна, че по съображенията, напомнени в точка 45 от настоящото решение, законосъобразността на член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 трябва да се прецени с оглед по-специално на член 39, параграф 1 ЕС, първата от тези разпоредби трябва да се тълкува в съответствие с втората.

50

Следователно член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 трябва да се тълкува в съответствие с член 39, параграф 1 ЕС в смисъл, че позволява на Съвета да приеме акт за подлагането на ново психоактивно вещество на мерки за контрол едва след консултиране с Парламента. Поради това трябва да се отхвърли доводът на Парламента, че след като не предвижда задължение за консултиране с него, първата от посочените разпоредби въвежда ред за приемане на мерки за изпълнение, който е облекчен спрямо процедурата, предвидена за целта в Договора за ЕС.

51

Що се отнася до доводите на Парламента за несъвместимост на член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 с процедурните правила, приложими след влизането в сила на Договора от Лисабон, важно е да се отбележи, че при всяко положение Протоколът относно преходните разпоредби включва конкретни разпоредби за правния режим, приложим след влизането в сила на този договор по отношение на актовете, приети преди тази дата на основание на Договора за ЕС.

52

Така член 9 от този протокол предвижда, че правните последици от такива актове се запазват дотогава, докато тези актове не бъдат отменени, обявени за нищожни или изменени в приложение на Договорите.

53

Този член трябва да се тълкува в светлината на първото съображение от посочения протокол, което уточнява, че за да се организира преходът между институционалните разпоредби на Договорите, приложими преди влизането в сила на Договора от Лисабон, и тези, предвидени от посочения договор, е необходимо да се предвидят преходни разпоредби.

54

При това положение, като се има предвид, че Договорът от Лисабон променя съществено институционалната рамка на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, член 9 от Протокола относно преходните разпоредби трябва да се схваща — както отбелязва генералният адвокат в точка 45 от заключението си — като целящ по-специално да гарантира, че приетите в рамките на това сътрудничество актове ще могат да продължат да се прилагат ефективно, независимо от промяната на институционалната рамка на посоченото сътрудничество.

55

Точно обаче ако се приеме доводът на Парламента, че отмяната с Договора от Лисабон на специфичните процедури за приемане на мерки за изпълнение в областта на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси водела до невъзможност за приемане на такива мерки, докато не бъдат изменени с цел приспособяването им към Договора от Лисабон приетите в рамките на това сътрудничество общи актове, би се стигнало до усложняване, дори до възпрепятстване на ефективното прилагане на тези актове, което би попречило на постигането на преследваната от авторите на Договора цел.

56

Впрочем предложеното от Парламента тълкуване на член 9 от Протокола относно преходните разпоредби, според което от този член следва единствено, че актовете в областта на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси не се отменят автоматично с влизането в сила на Договора от Лисабон, би обезсмислило напълно посочения член.

57

От изложеното по-горе следва, че разпоредба от акт, законосъобразно приет на основание на Договора за ЕС преди влизането в сила на Договора от Лисабон, която предвижда ред за приемане на мерките за изпълнение на този акт, продължава да поражда правни последици, докато не бъде отменена, обявена за нищожна или изменена, и позволява приемането на мерки за изпълнение при спазване на установената с нея процедура.

58

При тези обстоятелства фактът, че член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 евентуално установява ред за приемане на мерките за изпълнение, който е утежнен или облекчен в сравнение с процедурата, предвидена за целта от ДФЕС, не означава, че тази разпоредба е незаконосъобразно правно основание от вторичното право, която по направено възражение трябва да се приеме за неприложима.

59

Следователно при тези обстоятелства, без да се обсъжда допустимостта на втората част на първото основание на жалбата по дело C‑317/13 и втората част на второто основание на жалбата по дело C‑679/13, трябва да се приеме, че твърденията за наличието ѝ са неоснователни (вж. по аналогия решения Франция/Комисия, C‑233/02, EU:C:2004:173, т. 26 и Komninou и др./Комисия, C‑167/06 P, EU:C:2007:633, т. 32), вследствие на което твърденията за наличие на тези основания трябва да се отхвърлят в тяхната цялост.

60

Парламентът поддържа, че е трябвало да бъде консултиран на основание член 39, параграф 1 ЕС, ако в случая е продължавал да бъде приложим режимът отпреди Договора от Лисабон.

61

Съветът, напротив, счита, че член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 не предвижда никакво участие на Парламента в приемането на обжалваните решения и че след отмяната на член 39 ЕС с Договора от Лисабон вече не следва да се консултира с Парламента при приемането на мерки за изпълнение на това решение.

62

Член 10, параграф 1 от Протокола относно преходните разпоредби потвърждавал този анализ , доколкото не посочвал член 39 ЕС сред разпоредбите, чиито последици се запазват след влизането в сила на Договора от Лисабон. Впрочем включването на задължение за консултиране с Парламента означавало към процедурата, предвидена в член 291 ДФЕС, да се прибави елемент, който не е предвиден в тази разпоредба, и така да се застраши установеното с Договора от Лисабон институционално равновесие.

63

Следва да се напомни, че надлежното консултиране с Парламента в случаите, предвидени от приложимите правила на Съюза, представлява основно формално изискване, чието пренебрегване води до недействителност на съответния акт (вж. в този смисъл решения Парламент/Съвет, C‑65/93, EU:C:1995:91, т. 21 и Парламент/Съвет, C‑417/93, EU:C:1995:127, т. 9).

64

Следователно, доколкото от произнасянето по първото основание на жалбата по дело C‑317/13 и по второто основание на жалбата по дело C‑679/13 следва, че Съветът е можел надлежно да основе обжалваните решения на член 8, параграф 3 от Решение 2005/387, трябва да се определи дали е необходимо консултиране с Парламента преди приемането на акт на основание на тази разпоредба.

65

В това отношение от съображенията, изложени в точки 50—57 от настоящото решение, следва, че член 8, параграф 3 от Решение 2005/387, тълкуван в съответствие с член 39, параграф 1 ЕС, продължава да поражда правни последици, докато не бъде отменен, обявен за нищожен или изменен, и позволява приемането на мерки за изпълнение при спазване на установената с него процедура. Следователно Съветът е длъжен да се консултира с Парламента, преди да подложи ново психоактивно вещество на мерки за контрол.

66

Противно на поддържаното от Съвета, отмяната на член 39, параграф 1 ЕС с Договора от Лисабон не поставя под въпрос това задължение за консултиране с Парламента.

67

Всъщност предвид съображенията, изложени в точка 49 от настоящото решение, с отмяната на член 39, параграф 1 ЕС след приемането на член 8, параграф 3 от Решение 2005/387 не отпада задължението за тълкуване на последната разпоредба в съответствие с член 39, параграф 1 ЕС.

68

Също така е без значение обстоятелството, че член 291 ДФЕС не предвижда задължение за консултиране с Парламента, доколкото това задължение е една от правните последици от Решение 2005/387, която се запазва след влизането в сила на Договора от Лисабон в съответствие с член 9 от Протокола относно преходните разпоредби, съгласно тълкуването му в точка 57 от настоящото решение.

69

Безспорно е обаче, че Съветът е приел обжалваните решения без предварително консултиране с Парламента.

70

Следователно твърденията за наличие на второто основание на жалбата по дело C‑317/13 и на първото основание на жалбата по дело C‑679/13 са основателни, поради което обжалваните решения трябва да се отменят.

71

Както Парламентът, така и Съветът молят Съда, в случай че отмени обжалваните решения, да запази техните последици до замяната им с нови актове.

72

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 264, втора алинея ДФЕС Съдът може, ако счете за необходимо, да определи онези от правните последици на отменен акт, които трябва да се считат за окончателни.

73

В настоящия случай отмяната на обжалваните решения, без да се предвиди, че последиците им се запазват, би могла да засегне ефективността на контрола по отношение на психоактивните вещества, до които се отнасят тези решения, а с това и опазването на общественото здраве. Макар да иска отмяната на тези решения поради допуснато съществено процесуално нарушение, Парламентът не оспорва нито тяхната цел, нито съдържанието им.

74

Следователно последиците на обжалваните решения трябва да се запазят до влизането в сила на нови актове, които да ги заменят.

75

Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Парламентът е направил искане за осъждане на Съвета и последният е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати разноските.

76

По силата на член 140, параграф 1 от Процедурния правилник Република Австрия понася направените от нея съдебни разноски.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши: