1.

Настоящото преюдициално запитване се отнася до понятието „гражданско и търговско дело“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 ( 2 ) (наричан по-нататък „Регламент „Брюксел I“). По-специално се поставя въпросът дали иск, предявен от публичен орган срещу физически лица и частни предприятия за обезщетение за вреди, произтичащи от участието на тези лица и предприятия в данъчна измама, се отнася до „гражданско и търговско дело“. Въпросът се поставя с оглед на това дали съдебно решение по такъв иск, което предстои да бъде постановено в Обединеното кралство, следва да бъде признато в Дания.

2.

Делото се отличава с тази особеност, че Регламент „Брюксел I“ не важи пряко за Дания ( 3 ), а като част от сключено между Европейския съюз и Дания международно паралелно споразумение ( 4 ). Затова в преюдициалното запитване (за първи път) се иска Съдът да тълкува посоченото паралелно споразумение, като на първо място се поставя въпросът за правото на датските съдилища да отправят преюдициално запитване относно него.

3.

Правната рамка по случая се задава от сключеното с Дания паралелно споразумение ( 5 ) относно действието на Регламент „Брюксел I“, както и от самия регламент като част от него.

4.

Споразумението между Европейската общност и Кралство Дания относно компетентността и признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( 6 ), съгласно неговия член 1, параграф 1, има за цел „разпоредбите на Регламент „Брюксел I“ и мерките за прилагането му да се приложат към отношенията между Общността и Дания в съответствие с член 2, параграф 1 от настоящото споразумение“.

5.

Член 2 се отнася до „компетентност, признаване и изпълнение на решения по граждански и търговски дела“ и гласи:

„1.   Съгласно международното право разпоредбите на Регламент „Брюксел I“, който е приложен към настоящото споразумение и който съставлява част от него, заедно с мерките за прилагането му, приети съгласно член 74, параграф 2 от регламента и, по отношение на мерките за прилагането, приети след влизането в сила на настоящото споразумение, транспонирани от Дания съгласно член 4 от настоящото споразумение, както и мерките, приети съгласно член 74, параграф 1 от регламента, се прилагат към отношенията между Общността и Дания.

2.   За целите на настоящото споразумение обаче приложението на разпоредбите на посочения регламент се изменя, както следва:

[…]“.

6.

Член 6 от споразумението е озаглавен „Компетентност на Съда на Европейските общности по отношение на тълкуването на споразумението“ и гласи:

„1.   Когато във висящо дело пред датски съд или трибунал се повдигне въпрос за валидността или тълкуването на споразумението, този съд или трибунал следва да сезира Съда на Европейските общности да се произнесе по този въпрос при същите обстоятелства, при които съд или трибунал на друга държава членка на Европейския съюз сезира Съда относно Регламента „Брюксел I“ и мерките за прилагането му, посочени в член 2, параграф 1 от настоящото споразумение.

[…]

6.   Ако разпоредбите на Договора за създаване на Европейската общност относно решенията на Съда бъдат изменени, така че да имат последствия за решенията по отношение на Регламента „Брюксел I“, Дания може да нотифицира Комисията за взетото от нея решение да не прилага измененията по отношение на настоящото споразумение. Нотификацията се извършва при влизането в сила на измененията или в рамките на 60 дни след това.

В такъв случай споразумението се счита прекратено. Прекратяването поражда действие три месеца след нотификацията.

[…]“.

7.

Регламент „Брюксел I“, съгласно съображение 2 от него, цели „уеднаквяване на правилата за конфликт на юрисдикции по граждански и търговски дела и за опростяване на формалностите с оглед бързо и опростено признаване и изпълнение на съдебни решения от държавите членки, които са обвързани по настоящия регламент“.

8.

Съображения 6 и 7 от регламента гласят следното:

9.

Съображение 19 засяга отношението с Брюкселската конвенция ( 7 ) и гласи:

„Трябва да се гарантира приемственост между Брюкселската конвенция и настоящия регламент и за тази цел трябва да се установят преходни разпоредби. Същата нужда от приемственост се прилага и по отношение на тълкуването на Брюкселската конвенция от Съда на Европейските общности […]“.

10.

Член 1 определя материалното приложно поле на регламента, както следва:

„1.   Настоящият регламент се прилага по граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Той не се прилага по данъчни, митнически или административни дела.

[…]

3.   В настоящия регламент под „държава членка“ се разбират държавите членки, с изключение на Дания“.

11.

Член 634 от Lov om rettens pleje (Граждански процесуален кодекс, наричан по-нататък „Retsplejelov“) гласи по-специално следното:

„1.   В едноседмичен срок от налагането на запора кредиторът започва производство във връзка с вземането, заради което е наложен запорът, освен ако длъжникът се откаже от оспорване по време на или след процедурата по запор. По време на това производство кредиторът предявява и отделен иск за потвърждаване валидността на запора.

[…]

5.   Ако дело относно въпросното вземане е висящо пред чуждестранен съд, чието решение се очаква да има задължителни последици в Дания, решението относно допустимостта на производства, образувани по реда на параграф 1, се отлага до произнасяне на влязло в сила решение в чуждестранното производство. Съдът обаче може незабавно да се произнесе по въпроси във връзка с потвърждаване валидността на запор“.

12.

Ищецът в производството пред Østre Landsret ( 8 ) (запитващата юрисдикция) е The Commissioners for Her Majesty’s Revenue and Customs (HMRC)] (наричана по-нататък „HMRC“) — данъчна и митническа администрация на Обединеното кралство. Тя завежда дело срещу — наред с други — Sunico ApS, Sunico Holdings ApS и M&B Holding ApS ( 9 ), които всички са установени в Дания дружества, както и срещу две физически лица с местожителство в Дания.

13.

Предмет на производството е иск за обезщетение за вреди (на английски: claim for damages) в размер на 40391100,01 GBP, тъй като се твърди, че ответниците са участвали в това, което по смисъла на английското право представлява сговаряне с престъпна цел, насочено към извършване на измами (на английски: tortious conspiracy to defraud) посредством неизплащане в Обединеното кралство на ДДС в 719 случая, при които стоки са били продавани в Обединеното кралство чрез верига от сделки между дружества и във връзка с които британските дружества не са платили на ищеца събрания по извършените доставки ДДС ( 10 ).

14.

Затова на 17 май 2010 г. HMRC предявява иск първо пред английския High Court of Justice за обезщетение на възникналите от това вреди. Ответници по това производство са посочените по-горе страни ( 11 ), като нито една от тях не е данъчнозадължено лице по ДДС в Обединеното кралство. HMRC не е предявила иск срещу включените във веригата от сделки дружества, които са изнасяли стоките извън Обединеното кралство и на които е бил възстановен ДДС. Предявената претенция за обезщетение за вреди се основава на тази част от уреждащото деликтната и квазиделиктна отговорност (на английски: tort) английско право, която се отнася до сговарянето за използване на незаконни средства (на английски: unlawful means conspiracy). Към момента на постъпване на преюдициалното запитване това производство все още е било висящо пред High Court of Justice. Не се оспорва между страните, че High Court of Justice е международно компетентен да разглежда спора.

15.

Преди да предяви иска, HMRC се обръща с молба към датските данъчни власти за информация относно ответниците, която ѝ е предоставена съгласно Регламент (ЕО) № 1798/2003 на Съвета от 7 октомври 2003 година относно административното сътрудничество в областта на данъка върху добавената стойност ( 12 ).

16.

Впоследствие ищецът отправя искане към Fogedret i København ( 13 ) да наложи запор на активи на ответниците като обезпечение на предявения от него иск за обезщетение за вреди. Такъв запор е наложен на 18 май 2010 г., а след подадена от ответниците жалба е потвърден от Østre Landsret на 2 юли 2010 г.

17.

След това на 25 май 2010 г., в предвидения едноседмичен срок съгласно член 634, параграф 1 от Retsplejelov, HMRC започва дело за обезпеченото вземане пред Københavns Byret ( 14 ) и отново иска ответниците да бъдат осъдени да заплатят сума в размер на 40391100,01 GBP. С Определение от 8 септември 2010 г. Københavns Byret препраща производството към Østre Landsret, който трябва да постанови решение относно исканата сума и законосъобразността на наложения запор.

18.

Така към момента на постъпването на преюдициалното запитване в секретариата на Съда са висящи две производства относно правото на обезщетение за вреди: едно пред High Court of Justice в Обединеното кралство и едно пред Østre Landsret в Дания.

19.

Това положение е уредено в член 634, параграф 5 от Retsplejelov, който предвижда, че висящо производство по реда на член 634, параграф 1, в настоящия случай производството пред Østre Landsret, следва да се спре, ако дело относно въпросното вземане е висящо пред чуждестранен съд, чието решение може да породи задължителни действия в Дания.

20.

Затова Østre Landsret решава най-напред да се заеме с въпроса дали висящото пред него производство следва да се спре съгласно член 634, параграф 5 до влизането в сила на решението на High Court of Justice по иска. Такъв би бил случаят, в който решението на High Court of Justice може да породи задължително действие в Дания. Отговорът на този въпрос би бил утвърдителен, ако производството в Обединеното кралство попада в приложното поле на Регламент „Брюксел I“. Както изглежда, автономното датско право не предвижда признаване на решението на High Courts of Justice.

21.

Поради това с Определение от 18 януари 2012 г., постъпило в секретариата на Съда на 2 февруари 2012 г., Østre Landsret спира производството и поставя пред Съда следния преюдициален въпрос:

Трябва ли член 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела да се тълкува в смисъл, че приложното поле на регламента обхваща случай, при който властите на държава членка предявяват иск за обезщетение за вреди срещу предприятия и физически лица с местожителство в друга държава членка въз основа на направено по смисъла на националното право на първата държава членка твърдение за сговаряне с престъпна цел, насочено към извършване на измами, изразяващо се в съпричастност към неизплащането на дължимия на първата държава членка ДДС?

22.

В производството пред Съда писмени и устни становища представят Sunico ApS, британското правителство и Комисията. Правителството на Швейцарската конфедерация участва само в писмената фаза на производството.

23.

Тъй като по отношение на Дания Регламентът „Брюксел I“ е приложим само като част от международно паралелно споразумение ( 15 ), биха могли да възникнат съмнения относно правото на Østre Landsret да отправи преюдициално запитване. Като сключен от Общността договор обаче споразумението е част от правната уредба на Съюза и следователно може да бъде предмет на преюдициално запитване по смисъла на член 267 ДФЕС ( 16 ). Поради особеното положение на Дания ( 17 ) по отношение на пространството на свобода, сигурност и правосъдие обаче, към което спада и приложимото в случая съдебно сътрудничество ( 18 ), по правото на датските съдилища да отправят преюдициално запитване по въпроси, свързани с паралелното споразумение, следва да се вземе предвид член 6 от това споразумение.

24.

Член 6, параграф 1 от паралелното споразумение гласи, че когато във висящо дело пред датски съд се повдигне въпрос за валидността или тълкуването на споразумението, този съд или трибунал следва да сезира Съда на Европейските общности да се произнесе по този въпрос „при същите обстоятелства, при които съд или трибунал на друга държава членка на Европейския съюз сезира Съда относно Регламента „Брюксел I“ […]“.

25.

По силата на член 267, трета алинея ДФЕС задължение да сезират Съда на Европейския съюз имат само национални юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване. Следователно по въпроси относно тълкуването на споразумението при всички случаи е налице задължение за сезиране на Съда ( 19 ), а заедно с това и право на датските съдилища, които са последна инстанция, да отправят преюдициално запитване.

26.

На въпрос от страна на Съда Østre Landsret отговаря, че в рамките на производството за потвърждаване на запорите (Justifikationssage) ( 20 ) не е последна инстанция. По-скоро било възможно обжалване пред Højesteret. В настоящия случай обаче този отговор не е от полза. Всъщност за квалифицирането на даден съд като последна инстанция трябва да се вземе предвид конкретното процесуално положение ( 21 ). Следователно ирелевантно е дали решението на Østre Landsret в рамките на производството за потвърждаване на запорите, тоест решението относно самата претенция за обезщетяване на вреди, може да бъде обжалвано. По-скоро е релевантно дали може да бъде обжалвано решението да се спре производството по силата на член 634, параграф 5 от Retsplejelov до влизане в сила на съдебното решение на High Court of Justice.

27.

Действително, не всяка процесуална мярка, приета от някоя юрисдикция с определение, което не подлежи на обжалване, прави от последната юрисдикция, която се произнася като последна инстанция по смисъла на член 267 ДФЕС. Междинното решение, което не подлежи на обжалване, трябва по-скоро да слага край на самостоятелно производство или на особена фаза на производството и преюдициалният въпрос трябва да се отнася именно за това производство или за тази фаза от производството ( 22 ). Именно такъв е настоящият случай.

28.

Решението за спиране слага край на една особена фаза на производството. Освен това решението за спиране евентуално ще доведе до това, че в рамките на производството по потвърждаване на запора изобщо няма да се стигне до постановяване на решение по същество от страна на Østre Landsret. Решението за спиране зависи също и от отговора на Съда на преюдициалния въпрос. В крайна сметка това тълкуване съответства и на целта на регламента, тъй като противодейства на взаимно противоречащи си съдебни решения, постановявани в различни държави членки. Ето защо преценката дали юрисдикцията е последна инстанция следва да се основава на решението за спиране на производството на Østre Landsret ( 23 ).

29.

От данните, с които Съдът разполага, не може да се установи категорично дали с оглед на посоченото спиране на производството Østre Landsret постановява решение, което не подлежи на обжалване, и следователно действа като последна инстанция. Доколкото тук може да се прецени датското процесуално право, изглежда, че съгласно член 392, параграф 2 от Retsplejelov срещу постановеното от Østre Landsret решение за спиране на производството може да се подаде жалба (Kære) пред Højesteret, само ако обжалването бъде допуснато от Processbevilningsævnet (комисия за процесуална допустимост). Следователно дали в конкретния случай става въпрос за последна инстанция зависи от това дали Processbevilningsævnet от своя страна може да бъде разглеждана като юрисдикция по смисъла на член 267 ДФЕС или не ( 24 ). Поради липса на достатъчно информация в това отношение в конкретния случай е невъзможно да се даде отговор на този въпрос.

30.

Дори обаче Østre Landsret да не решава като последна инстанция, разпоредбата на член 6, параграф 1 от паралелното споразумение не би изключила неговото право да отправи преюдициално запитване, както става ясно от контекста на тази разпоредба, а също от текста и от целта на споразумението.

31.

В основата на член 6, параграф 1 е действащото към момента на влизане в сила на споразумението ( 25 ) правно положение. Що се отнася до преюдициални запитвания по въпросите на съдебното сътрудничество по граждански и наказателни дела и приетите по прилагането на този дял мерки, сред които е и Регламентът „Брюксел I“, член 68 ЕО е съдържал специално правило относно компетентността на Съда за постановяване на решения. Според това правило, чрез дерогация от член 234 ЕО, само юрисдикциите, които са последна инстанция, са компетентни да отправят преюдициално запитване. За да се създадат еднакви условия във връзка с преюдициални запитвания за тълкуване на паралелното споразумение и преюдициални запитвания на други държави членки за тълкуване на Регламент „Брюксел I“, член 6, параграфи 1 и 3 от споразумението следва да предоставят на Съда компетентност в същия обхват, който е осигурявал предишният член 68 ЕО ( 26 ). Следователно към онзи момент датските юрисдикции от по-долна инстанция не са били оправомощени да отправят преюдициални запитвания по въпроси относно тълкуването на паралелното споразумение.

32.

С влизането в сила на Договора от Лисабон обаче член 68 ЕО е отпаднал, без да бъде заменен, така че към настоящия момент и юрисдикции от по-долна инстанция са оправомощени да отправят преюдициални запитвания до Съда по въпроси относно съдебното сътрудничество по граждански дела. Както правилно посочват HMRC в производството пред Østre Landsret и Комисията — в производството пред Съда, това изменение важи и за паралелното споразумение.

33.

Действително отпадането на член 68 ЕО принципно не поражда автоматично действие за паралелното споразумение, тъй като в качеството си на международен договор то може да бъде изменено само от страните по договора ( 27 ). Член 6, параграф 6 от споразумението обаче гласи, че ако разпоредбите на Договора за създаване на Европейската общност относно решенията на Съда бъдат изменени, така че да имат последствия за решенията по отношение на Регламента „Брюксел I“, те са приложими и в Дания, доколкото Дания в рамките на 60 дни след влизане на тези изменения в сила не извести Комисията, че няма да ги прилага.

34.

Дания обаче не е известила Комисията в този смисъл ( 28 ). Следователно отпадането на член 68 ЕО е от значение и за правомощието на датските съдилища да отправят преюдициални запитвания и води до това, че разширяването на правото да се отправят преюдициални запитвания по отношение на юрисдикциите от по-долна инстанция важи и за преюдициални запитвания, отправени от датски съдилища относно тълкуването на паралелното споразумение.

35.

Действително съгласно формулировката си член 6, параграф 1 от споразумението урежда само паралелността на задължението на датски съдилища и на съдилища от други държави членки за отправяне на преюдициални запитвания (вж. член 6, параграф 1 „[при същите обстоятелства] ... сезира“). Клаузата за адаптиране в член 6, параграф 6 обаче по своя смисъл и цел следва да обхваща не само изменения относно задължението на съдилищата на други държави членки за отправяне на преюдициално запитване, а и разширяване на правомощието за отправяне на преюдициално запитване по отношение на юрисдикции от по-долна инстанция посредством Договора от Лисабон. Всъщност споразумението следва да предоставя на Съда по отношение на Дания компетентност в същия обхват, както спрямо останалите държави членки, и да гарантира еднаквото прилагане и тълкуване на Регламент „Брюксел I“ във всички държави членки. Това задължение за паралелност следва и от преамбюла на паралелното споразумение ( 29 ).

36.

До влизането в сила на Договора от Лисабон е уредено само задължението за отправяне на преюдициално запитване от страна на датски съдилища. Към онзи момент не е било необходимо да се урежда правото за отправяне на преюдициално запитване, тъй като и в Договора за ЕО не се е предвиждало право за отправяне на преюдициално запитване от страна на юрисдикции от по-долна инстанция. Ето защо, както правилно изтъква Комисията, след влизането в сила на Договора от Лисабон и датските юрисдикции от по-долна инстанция са оправомощени да отправят преюдициални въпроси до Съда относно тълкуването на паралелното споразумение.

37.

Поради тези причини преюдициалното запитване на Østre Landsret е допустимо.

38.

С преюдициалния си въпрос Østre Landsret иска да се установи дали във висящото пред High Court of Justice производство става въпрос за гражданско и търговско дело по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“ и дали като част от паралелното споразумение регламентът е приложим в настоящия случай.

39.

Проблемът се състои в това, че производството се отнася до иск, заведен от публичен орган срещу физически лица, съответно частни дружества, с който се търси обезщетение за вреди, нанесени на английската държава вследствие на данъчна измама. По силата на член 1, параграф 1, второ изречение от Регламента „Брюксел I“ обаче данъчните дела и публичноправните спорове изрично не са включени в неговото материално приложно поле.

40.

Според постоянната съдебна практика понятието „гражданско и търговско дело“ следва да се тълкува самостоятелно, като се вземат предвид целите и системата на Регламент „Брюксел I“, както и общите принципи, които произтичат от съвкупността от националните правни системи ( 30 ). Всъщност посочената съдебна практика частично се отнася все още до тълкуването на Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела ( 31 ). Тъй като обаче в отношенията между държавите членки Регламент „Брюксел I“ заменя Брюкселската конвенция ( 32 ), тълкуването от Съда на разпоредбите на Брюкселската конвенция важи и за разпоредбите на Регламент „Брюксел I“, доколкото съответните тълкувани разпоредби могат да се разглеждат като еквивалентни ( 33 ). Това е така и с оглед на член 1, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“, тъй като тази разпоредба заема същото място и изпълнява същата функция като член 1, параграф 1 от Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела. Освен това текстовете на двете разпоредби са идентични ( 34 ). Накрая, от съображение 19 от регламента е видно, че трябва да бъде осигурена приемственост по отношение на тълкуването между Брюкселската конвенция и посочения регламент ( 35 ). Следователно практиката на Съда по отношение на Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела може да бъде използвана.

41.

Според тази съдебна практика съдебни решения могат да са изключени от приложното поле на Регламент „Брюксел I“ въз основа на естеството на правоотношенията между страните по спора или на неговия предмет ( 36 ). Затова, за да се установи дали дадено производство е гражданско и търговско дело, трябва да се изследват съществуващите правоотношения между страните, както и основанието на иска и условията за неговото упражняване ( 37 ). В настоящия случай това означава, че Регламент „Брюксел I“ е приложим, защото както естеството на правоотношенията между страните, така и предметът на спора са гражданскоправни.

42.

Действително в спора пред High Court of Justice участва публичен орган. Само това обстоятелство обаче не изключва автоматично прилагането на Регламент „Брюксел I“. Принципно в приложното поле на регламента могат да попаднат и производства, в които се противопоставят публичен орган и физическо лице ( 38 ). По-скоро е меродавно дали публичният орган действа при упражняване на своята публична власт ( 39 ), какъвто не е случаят по отношение на производството пред High Court of Justice.

43.

На първо място, публичният орган спори с ответник, който не е длъжникът по данъчното задължение, а трето лице. Освен това седалището, съответно местожителството, на Sunico ApS и на останалите ответници е в Дания и те не са данъчнозадължени лица по ДДС в Обединеното кралство, така че между тях и HMRC не съществува пряко публичноправно отношение.

44.

По-нататък Комисията и Обединеното кралство изтъкват, че в конкретния спор HMRC не упражнява правомощия, които се отклоняват от правните норми, приложими към правоотношенията между частноправни субекти ( 40 ). По-скоро HMRC и ответниците спорят като две частни лица. Прилагат се същите процесуални правила, както за всички останали, а производството се води по гражданскопроцесуалното право. По-специално, за разлика от иначе обичайното за публичните прерогативи и конкретно в данъчното право, HMRC не може самостоятелно да установи и изпълни претенцията си, а следва да я наложи по надлежния правен ред.

45.

Все пак може да се окаже проблематично, че преди да поиска запора в Дания, HMRC е помолила, съгласно Регламент № 1798/2003, датските власти за информация относно ответниците ( 41 ). Искането за предоставяне на информация е инструмент, който не е достъпен за частен ищец. От данните, с които разполага Съдът обаче не е видно дали, съответно доколко, искането за предоставяне на информация е било релевантно и за производството пред High Court of Justice. При всички случаи, ако според националното процесуално право е допустимо HMRC да използва пред High Court of Justice информацията и доказателствата, които е получила като публичен орган, това би означавало, че HMRC не спори с ответниците като частно лице. Запитващата юрисдикция следва да провери дали и доколко случаят е такъв.

46.

Предметът на спора също не изключва приложното поле на Регламент „Брюксел I“. Меродавни за преценката на предмета на спора са обстоятелствата, на които се основава претенцията, както Съдът вече е посочил в Решение по дело Rüffer и в Решение по дело Lechouritou ( 42 ). Единствено ако претенцията произтича от упражняване на публична власт, не става дума за гражданско и търговско дело ( 43 ). Не всяка връзка с упражняването на публична власт обаче е достатъчна. Както става ясно от практиката на Съда ( 44 ), решаващо е по-скоро конкретното предявяване на претенцията да представлява упражняване на публична власт.

47.

По дело Rüffer предявената претенция цели обезщетяване на разходи, възникнали при изпълнение на задължение на публична власт ( 45 ), а по дело Lechouritou вредата е причинена пряко от действия на държава при упражняване на публична власт ( 46 ). И в двата случая Съдът е преценил, че не става дума за гражданскоправен спор, тъй като по естеството си действието, довело до предявяване на претенция, е било упражняване на прерогативи на публичната власт.

48.

В настоящия случай положението е различно. Той се основава на твърдяното измамно поведение на ответниците, което води до предявен от държавата деликтен иск за обезщетение за вреди. Правото на обезщетение не възниква вследствие на ролята на държавата като публичен орган. По-скоро то произтича от твърдяното накърняване на правно защитено благо от страна на ответниците, тоест от действие, чиято жертва принципно може да бъде всеки. Претърпяването на накърняване на правно защитено благо съвсем не представлява упражняване на публична власт.

49.

Връзка с правомощия, следващи от публична власт, може да произтече най-много от факта, че в крайна сметка зад възникналата вреда стои изискуем данък, а това значи отношение с публичната власт, което е решаващо за размера на претенцията. Действително сумата на претенцията за обезщетение съответства на неплатения ДДС. Все пак за преценката дали става дума за гражданско и търговско дело е релевантен ( 47 ) само конкретният предмет на спора, а не контекстът му.

50.

Това важи с още по-голяма сила, тъй като в настоящия случай връзката между двете претенции е единствено от фактическо естество и съществува само с оглед на размера на вредата. На въпрос по време на съдебното заседание правителството на Обединеното кралство отговаря по-специално, че евентуално плащане на обезщетението от страна на ответниците няма да засегне данъчното вземане спрямо данъчнозадължените лица. По-скоро данъкът оставал изискуем и при плащане на обезщетението за вреди. От това следва, че предявената претенция не служи за компенсиране на пропуснатите данъчни суми, а по-скоро има за цел да отстрани накърняване на правно защитено благо.

51.

Ето защо не може да се изходи от акцесорност между изискуемостта на данъка и правото на обезщетение, какъвто е случаят по дело TIARD ( 48 ), в което става въпрос за отношението между поръчителство и обезпеченото вземане. Дори и в този случай на правна акцесорност обаче Съдът е квалифицирал иска срещу поръчителя като гражданскоправен, въпреки че основното вземане е от публичноправно естество ( 49 ). Ако това обаче е валидно дори в случаи на правна акцесорност на предявената претенция с публичноправна претенция, a fortiori това трябва да е така и в настоящия случай.

52.

Следователно по отношение на HMRC не важат различни правила от тези за частноправни субекти — нито с оглед на основанието на претенцията, нито с оглед на условията на иска ( 50 ) — поради което производството пред High Court of Justice не е спор във връзка с упражняването на публична власт, а е гражданско и търговско дело по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“.

53.

Поради това предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване по следния начин:

„Член 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че приложното поле на регламента обхваща случай, при който властите на държава членка предявяват общ, достъпен и за частноправни субекти иск за обезщетение за вреди срещу предприятия и физически лица с местожителство в друга държава членка въз основа на направено по смисъла на националното право на първата държава членка твърдение за сговаряне с престъпна цел, насочено към извършване на измами, изразяващо се в съпричастност към неизплащането на дължимия на първата държава членка ДДС“.