—

за г-н Salemink, от г-н R. E. Zalm, jurist,

—

за Raad van bestuur van het Uitvoeringsinstituut werknemersverzekeringen, от г-жа I. Eijkhout, в качеството на представител,

—

за нидерландското правителство, от г-жа C. M. Wissels и г-жа M. Noort, в качеството на представители,

—

за гръцкото правителство, от г-жа S. Vodina и г-жа E.-M. Mamouna, както и от г-н G. Karipsiadis, в качеството на представители,

—

за испанското правителство, първоначално от г-жа B. Plaza Cruz, впоследствие от г-жа S. Centeno Huerta, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от г-н M. van Beek и г-н V. Kreuschitz, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 39 ЕО и 299 ЕО, както и на дялове I и II от Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, изменен и актуализиран с Регламент (ЕО) № 118/97 на Съвета от 2 декември 1996 г. (ОВ L 28, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 4, стр. 35, поправка в ОВ L 32, 2008 г., стр. 31), изменен с Регламент (ЕО) № 1606/98 на Съвета от 29 юни 1998 г. (ОВ L 209, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 76, наричан по-нататък „Регламент № 1408/71“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г-н Salemink, нидерландски гражданин, пребиваващ в Испания, който e работил на платформа за добив на газ, разположена в континенталния шелф, прилежащ към Нидерландия, и Raad van bestuur van het Uitvoeringsinstituut werknemersverzekeringen (управителен съвет на Института за социално осигуряване на работниците и служителите) във връзка с отказа на последния да предостави обезщетение за неработоспособност на г-н Salemink.

3

Конвенцията на Организацията на обединените нации по морско право, подписана в Монтего Бей (Ямайка) на 10 декември 1982 г., влязла в сила на 16 ноември 1994 г., ратифицирана от Кралство Нидерландия на 28 юни 1996 г. и одобрена от името на Европейската общност с Решение 98/392/ЕО на Съвета от 23 март 1998 г. (ОВ L 179, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 4, том 4, стр. 103, наричана по-нататък „Конвенцията по морско право“), в член 60, озаглавен „Изкуствени острови, съоръжения и конструкции в изключителната икономическа зона“, предвижда следното:

„1.   В изключителната икономическа зона крайбрежната държава има изключително право да изгражда, да разрешава и регулира изграждането, експлоатацията и използването на:

2.   Крайбрежната държава има изключителна юрисдикция върху такива изкуствени острови, съоръжения и конструкции, включително и юрисдикция по отношение на митнически, данъчни, санитарни и имиграционни закони и правила и закони и правила, отнасящи се до безопасността.

[…]“.

4

Член 77 от Конвенцията по морско право, озаглавен „Права на крайбрежната държава върху континенталния шелф“, предвижда:

„1.   Крайбрежната държава упражнява върху континенталния шелф суверенни права по отношение на промишленото проучване и експлоатацията на неговите природни ресурси.

2.   Правата, посочени в параграф 1, са изключителни в смисъл, че ако крайбрежната държава не извършва промишлено проучване на континенталния шелф или не експлоатира неговите природни ресурси, никой друг не може да предприема тези видове дейност без изричното съгласие на крайбрежната държава.

3.   Правата на крайбрежната държава върху континенталния шелф не зависят от неговото окупиране, реално или символично, или от каквото и да е изрично заявление в този смисъл.

[…]“.

5

Съгласно член 80 от същата конвенция, озаглавен „Изкуствени острови, съоръжения и конструкции върху континенталния шелф“:

„Член 60 се прилага mutatis mutandis по отношение на изкуствени острови, съоръжения и конструкции върху континенталния шелф“.

6

Член 13 от Регламент № 1408/71, озаглавен „Общи правила“ предвижда:

„1.   [При спазване на] членове 14в и 14е, лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една-единствена държава членка. Това законодателство се определя в съответствие с разпоредбите в настоящия дял.

2.   Съобразно разпоредбите на членове от 14 до 17:

[…]“.

7

Съгласно член 3 от Закона за здравното осигуряване (Ziektewet, наричан по-нататък „ZW“):

„1.   Работник е физическото лице, което не е навършило 65 години и е наето по частноправно или публичноправно правоотношение.

2.   Лице, което извършва работа извън Нидерландия, не се счита за работник, освен ако пребивава в Нидерландия и неговият работодател също пребивава или е установен в Нидерландия“.

8

Законът относно работа и възнаграждение според трудовата дееспособност (Wet werk en inkomen naar arbeidsvermogen, наричан по-нататък „WIA“), влязъл в сила на 1 януари 2006 г., посочва в член 7, параграф 1, че „заетото лице задължително се осигурява“.

9

Съгласно член 8, параграф 1 от WIA, „за заето лице по смисъла на настоящия закон се счита работникът по смисъла на [ZW], с изключение на този, който има статута по член 4, параграф 1, буква g) от същия закон“.

10

От член 18, параграфи 1 и 2 от WIA следва, че доброволно осигуряване е възможно за ненавършило 65 години лице с прекратено задължително осигуряване, което не се счита за заето лице по смисъла на член 3, параграфи 2 и 5 от ZW, пребивава извън Нидерландия и непосредствено след прекратяването на задължителното осигуряване е обвързано с трудов договор с максимална продължителност от пет години с работодател, пребиваващ или установен в Нидерландия.

11

Съгласно член 47, параграф 1 от WIA, когато се разболее, осигуреното лице има право на обезщетение за неработоспособност, ако периодът на изчакване е изтекъл, неработоспособността е пълна и дългосрочна и няма основания за изключване на това лице.

12

По силата на член 3 от Закона за добивните работи в Северно море (Wet arbeid mijnbouw Noordzee):

„1.   Настоящият член се прилага за работниците, които не са осигурени по реда на [ZW], нито по реда на съответната правна уредба на държава — членка на Европейския съюз, и за чиито трудови договори се прилага нидерландското законодателство в областта на трудовите договори или поне неговите задължителни разпоредби.

2.   Работникът, който поради болест не може да извърши договорената работа, има право да получава възнаграждението, предвидено в книга 7, член 629, параграф 1 от Гражданския кодекс, за срок от 104 седмици, дори ако трудовият му договор бъде прекратен в този период“.

13

Нидерландският гражданин г-н Salemink работи от 1996 г. като фелдшер и отчасти като рентгенолог на производствена платформа на дружеството Nederlandse Aardolie Maatschappij. Въпросната платформа е разположена извън нидерландските териториални води, в континенталния шелф, прилежащ към Нидерландия, на разстояние около 80 km от нидерландския бряг.

14

На 10 септември 2004 г. г-н Salemink премества своето пребиваване в Испания.

15

Преди отпътуването си за Испания г-н Salemink е задължително осигурен съгласно ZW, член 3, параграф 2 от който посочва, че лице, което извършва работа извън Нидерландия, не се счита за работник, освен ако пребивава в Нидерландия и неговият работодател също пребивава или е установен в тази държава членка.

16

От момента на преместването си в Испания г-н Salemink престава да отговаря на условието за пребиваване, предвидено в същия член 3, параграф 2, и поради това е изключен от задължителното осигуряване, по-специално от осигуряването за неработоспособност.

17

Считано от 4 октомври 2004 г. г-н Salemink е включен в доброволното осигуряване, но по-късно е изключен поради неплащане на вноските. Последващите опити, предприети от г-н Salemink през 2006 г. за включване в доброволното осигуряване, са неуспешни, защото искането е просрочено.

18

След като на 24 октомври 2006 г. г-н Salemink съобщава, че е болен, на 11 септември 2007 г. той иска да му бъде отпуснато обезщетение за неработоспособност съгласно WIA, считано от 24 октомври 2008 г.

19

Това искане е отхвърлено от Uitvoeringsinstituut werknemersverzekeringen (Институт за социално осигуряване на работниците и служителите, наричан по-нататък „UWV“), с довода че към началната дата на неработоспособността, 24 октомври 2006 г., г-н Salemink не е бил задължително осигурен. Тъй като от 10 септември 2004 г. г-н Salemink пребивава извън Нидерландия, UWV приема, че считано от тази дата, той вече не е бил задължително осигурен.

20

Пред Rechtbank Amsterdam, г-н Salemink поддържа, че има право да получи обезщетение за неработоспособност на основание Регламент № 1408/71, който според него е приложим в прилежащия към Нидерландия континентален шелф, който трябва да се счита за част от нидерландската територия.

21

В това отношение той посочва политиката, възприета от Sociale Verzekeringsbank (Социалноосигурителна каса, наричана по-нататък „SVB“), която от 1 януари 2006 г. се съобразява с Решение на Съда от 29 юни 1994 г. по дело Aldewereld (C-60/93, Recueil, стр. I-2991) и която цели заетите лица, работещи в прилежащия към Нидерландия континентален шелф, да бъдат считани за осигурени по схемата на нидерландското социално осигуряване.

22

Запитващата юрисдикция описва тази политика по следния начин:

„SVB изхожда от принципа, че дял II от Регламент [№ 1408/71] е приложим, ако заетото лице пребивава на територията на Общността, но работи извън нея за работодател, установен в Общността. В това отношение от [мотивите на Решение на Съда от 12 юли 1984 г. по] дело Prodest[, 237/83, Recueil, стр. 3153] и [Решение на Съда по] дело Aldewereld[, посочено по-горе,] SVB извежда условието, че непосредствено преди да започне работа извън Общността, заетото лице трябва да е било осигурено в държавата членка, в която е установен неговият работодател, или да се осигурява по реда на националното законодателство на тази държава членка, когато работи извън Общността. SVB счита, че ако едно от тези условия е изпълнено, законодателството на държавата членка на работодателя е приложимо за периода на работа извън Общността“.

23

UWV обаче приема, че след преместването си в Испания г-н Salemink вече не отговаря на условията за включване в задължителното осигуряване.

24

Запитващата юрисдикция изразява съмнения относно разширяването на приложимостта на Регламент № 1408/71 във въпросния континентален шелф. Тя иска да се установи дали трябва да се прави разграничение между територията, върху която държава членка има суверенитет, от една страна, и територията, върху която тя е компетентна да упражнява ограничени суверенни права, но където разполага и с компетентност да не ги упражнява, от друга страна — това според запитващата юрисдикция е направила нидерландската държава по отношение на социалноосигурителното законодателство в континенталния шелф. Така възниква въпросът дали държавата членка има право, в рамките на функционалната компетентност, която упражнява в континенталния шелф, да третира по различен начин работещите там заети лица спрямо работещите на територията на същата държава.

25

Запитващата юрисдикция признава, че отказът на UWV може да се окаже несъвместим с принципа на свободно движение на работници предвид факта, че г-н Salemink е загубил предимство, от което се е ползвал, докато е пребивавал в Нидерландия. Същевременно тя иска да се установи дали тази несъвместимост би могла да се смекчи от факта, че г-н Salemink е могъл да се осигурява доброволно и се е възползвал от тази възможност.

26

В заключение запитващата юрисдикция отбелязва, че посоченото в член 3, параграф 2 от ZW условие за пребиваване е проблематичен критерий, тъй като потенциално може да доведе до дискриминация, основана на гражданство.

27

При тези обстоятелства Rechtbank Amsterdam решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„В противоречие ли е с разпоредбите на правото на Европейската общност, чиято цел е да способстват за свободното движение на работници, и по-специално разпоредбите на дялове I и II от Регламент № 1408/71, както и на членове 39 ЕО и 299 ЕО […], ситуация, в която работник, предоставящ работна сила извън територията на Нидерландия — на неподвижно съоръжение, разположено в нидерландската зона на континенталния шелф — в полза на работодател, установен в Нидерландия, не е задължително осигуряван в съответствие с националното законодателство относно осигуряването на работници единствено поради факта че не живее в Нидерландия, а в друга държава членка (в конкретния случай Испания), независимо че има нидерландско гражданство и разполага с възможност да се осигурява доброволно при условия, които са по същество идентични с приложимите при задължителното осигуряване?“.

28

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали разпоредбите на Регламент № 1408/71 и член 39 ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат работник, предоставящ работна сила на неподвижно съоръжение, разположено в континенталния шелф, прилежащ към държава членка, да не е задължително осигуряван в тази държава членка по силата на националното законодателство относно осигуряването на работници единствено поради факта че не пребивава в тази, а в друга държава членка.

29

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 13, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71 лице, което е заето на работа на територията на една държава членка, е подчинено на законодателството на тази държава дори ако пребивава на територията на друга държава членка.

30

В случая обаче приложимостта на посочения член 13, параграф 2, буква а), както и на правото на Съюза най-общо, по дело като това в главното производство, се оспорва както от нидерландското правителство, така и от UWV, доколкото въпросната трудова дейност се упражнява на платформа за добив на газ, разположена в континенталния шелф, прилежащ към Нидерландия, извън нидерландските териториални води. В тази връзка нидерландското правителство и UWV поддържат, че териториалният обхват на Регламент № 1408/71 се ограничава само до националната територия. Запитващата юрисдикция също изразява съмнения относно приложимостта на правото на Съюза в разглеждания континентален шелф.

31

В това отношение трябва да се обърнем към нормите и принципите на международното право относно правния режим на континенталния шелф.

32

В своето решение от 20 февруари 1969 г. (по т.нар. дела „за континенталния шелф на Северно море“, Recueil des arrêts, avis consultatifs et ordonnances, 1969 г., стр. 3, точка 19), Международният съд се е произнесъл относно правата на крайбрежната държава върху континенталния шелф, който представлява естествено подводно продължение на нейната територия. Международният съд постановява, че тези права съществуват ipso facto и ab initio по силата на суверенитета на държавата върху тази територия и като разширение на този суверенитет под формата на упражняване на суверенни права за промишлено проучване на морското дъно и експлоатация на неговите природни ресурси.

33

От член 77 от Конвенцията по морско право следва, че крайбрежната държава упражнява върху континенталния шелф суверенни права за целите на неговото проучване и експлоатацията на неговите природни ресурси. Тези права са изключителни в смисъл, че ако крайбрежната държава не извършва проучване на континенталния шелф или не експлоатира неговите природни ресурси, никой друг не може да предприема тези видове дейност без изричното съгласие на крайбрежната държава.

34

Що се отнася до изкуствените острови, съоръженията и конструкциите, разположени върху континенталния шелф, по силата на член 80 от Конвенцията по морско право във връзка с член 60 от същата конвенция крайбрежната държава има изключителното право да ги изгражда, както и да разрешава и регулира изграждането, експлоатацията и използването им. Крайбрежната държава има изключителна юрисдикция върху тези изкуствени острови, съоръжения и конструкции.

35

След като континенталният шелф, прилежащ към държава членка, е под неин суверенитет, макар последният да е функционален и ограничен (вж. в този смисъл Решение от 29 март 2007 г. по дело Aktiebolaget NN, C-111/05, Сборник, стр. I-2697, точка 59), положеният труд на неподвижни или плаващи съоръжения, разположени в същия континентален шелф, при извършването на дейности по проучване и/или експлоатация на природни ресурси, трябва да се счита, за прилагането на правото на Съюза, за положен на територията на посочената държава (вж. в този смисъл Решение от 27 февруари 2002 г. по дело Weber, C-37/00, Recueil, стр. I-2013, точка 36 и Решение от 20 октомври 2005 г. по дело Комисия/Обединено кралство, C-6/04, Recueil, стр. I-9017, точка 117).

36

Следователно държавата членка, която се възползва от икономическите права за проучване и/или експлоатация на ресурсите, упражнявани в прилежащата ѝ част от континенталния шелф, не може да заобиколи прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, които целят да гарантират свободното движение на работниците, предоставящи своята работна сила на такива съоръжения.

37

След като се установи, че правото на Съюза, и по-конкретно на Регламент № 1408/71, е приложимо в континенталния шелф, прилежащ към държава членка, трябва да се разгледа дали посоченият регламент и разпоредбите на Договора за ЕО относно свободното движение на работници допускат лице в положението на г-н Salemink да бъде изключено от схемата за задължително осигуряване, след като се е преместило своето пребиваване в Испания.

38

В това отношение трябва да се подчертае, че член 13, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71 има за цел единствено да определи националното право, приложимо за лицата, които са заети на работа на територията на една държава членка. Като такава посочената разпоредба няма за предмет определяне на условията за съществуването на правото или на задължението за включване в определена схема за социално осигуряване или към един или друг клон на такава схема. Както Съдът многократно е отбелязвал в своята практика, националното законодателство на всяка държава членка трябва да определи тези условия (вж. по-специално Решение от 23 септември 1982 г. по дело Koks, 275/81, Recueil, стр. 3013 и Решение от 7 юли 2005 г. по дело Van Pommeren-Bourgondiën, C-227/03, Recueil, стр. I-6101, точка 33).

39

Въпреки това, макар държавите членки да запазват компетентността си да уреждат условията за включване в техните системи за социална сигурност, при упражняване на тази компетентност те трябва все пак да спазват правото на Съюза, и в частност разпоредбите на Договора относно свободното движение на работници (вж. в този смисъл Решение от 3 май 1990 г. по дело Kits van Heijningen, C-2/89, Recueil, стр. I-1755, точка 20 и Решение от 23 ноември 2000 г. по дело Elsen, C-135/99, Recueil, стр. I-10409, точка 33).

40

Поради това, от една страна, тези условия не могат да имат за последица да изключат от приложното поле на национално законодателство като разглежданото в делото по главното производство лицата, спрямо които същото това законодателство е приложимо по силата на Регламент № 1408/71, и от друга страна, националните схеми за включване към задължителното осигуряване трябва да бъдат съвместими с разпоредбите на член 39 ЕО (вж. в този смисъл Решение по дело Kits van Heijningen, точка 20 и Решение по дело Van Pommeren-Bourgondiën, точка 39, посочени по-горе).

41

Впрочем член 13, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71 изрично предвижда, че лице, което е заето на работа на територията на една държава членка, е подчинено на законодателството на тази държава „дори ако пребивава на територията на друга държава членка“. Тази разпоредба нямаше да е спазена, ако условието за пребиваване, въведено от законодателството на държавата членка, на чиято територия се извършва работата като заето лице, за да бъде включено лицето в предвидената в него схема за задължително осигуряване, беше противопоставимо на лицата, посочени в същия член 13, параграф 2, буква а). Що се отнася до тези лица, посочената разпоредба има за последица да замести условието за пребиваване с условие, основано на извършването на работата като заето лице на територията на визираната държава членка (вж. Решение по дело Kits van Heijningen, посочено по-горе, точка 21).

42

Поради това национално законодателство като разглежданото в делото по главното производство, по силата на което работник, предоставящ работна сила на платформа за добив на газ, разположена в прилежащия към държава членка континентален шелф, би могъл да се ползва или не от задължително осигуряване в същата държава в зависимост от критерия за пребиваване, се оказва в противоречие с член 13, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71.

43

Освен това трябва да се констатира, че такова национално законодателство поставя чуждестранните работници като г-н Salemink в по-неблагоприятно положение спрямо местните работници по отношение на социалното им осигуряване в Нидерландия и поради това накърнява принципа на свободно движение, гарантиран от член 39 ЕО.

44

Въпреки че в точка 40 от Решение по дело Van Pommeren-Bourgondiën, посочено по-горе, Съдът не изключва условието за пребиваване като условие за запазване на задължителното включване в някои клонове на социалното осигуряване да се окаже съвместимо с член 39 ЕО, предоставената на г-н Salemink възможност за доброволно включване не може да обезсили констатацията, направена в точка 43 от настоящото решение. Всъщност действията, които чуждестранните работници, желаещи да се осигуряват доброволно, трябва да предприемат по своя собствена инициатива, както и ограниченията, свързани с този вид осигуряване, като например спазването на срокове за подаване на искане за осигуряване, съставляват обстоятелства, поставящи чуждестранните работници, които разполагат само с възможност за доброволно осигуряване, в по-неблагоприятно положение спрямо местните лица, които са задължително осигурени.

45

Поради това на поставения въпрос следва да се отговори, че член 13, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71 и член 39 ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат работник, предоставящ работна сила на неподвижно съоръжение, разположено в континенталния шелф, прилежащ към държава членка, да не е задължително осигурен в тази държава членка по силата на националното социалноосигурително законодателство единствено поради факта че не пребивава в тази, а в друга държава членка.

46

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 13, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, изменен и актуализиран с Регламент (ЕО) № 118/97 на Съвета от 2 декември 1996 г., изменен с Регламент (ЕО) № 1606/98 на Съвета от 29 юни 1998 г., и член 39 ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат работник, предоставящ работна сила на неподвижно съоръжение, разположено в континенталния шелф, прилежащ към държава членка, да не е задължително осигурен в тази държава членка по силата на националното социалноосигурително законодателство единствено поради факта че не пребивава в тази, а в друга държава членка.