–

за F. Hoffmann-La Roche Ltd, от P. Merlino, M. Siragusa и M. Zotta, avvocati,

–

за Novartis AG и Novartis Farma SpA, от P. Bertolini, L. D’Amario и A. Villani, avvocati,

–

за Roche SpA, от F. Elefante и E. Raffaelli, avvocati,

–

за Autorità Garante della Concorrenza e del Mercato, от G. Galluzzo и P. Gentili, avvocati dello Stato,

–

за pour Società Oftalmologica Italiana (SOI) — За Associazione Medici Oculisti Italiani (AMOI), от R. La Placa, avvocato,

–

за Regione Emilia-Romagna, от R. Bonatti и R. Russo Valentini, avvocati,

–

за Regione Lombardia, от M. L. Tamborino, avvocata,

–

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от M. Cherubini, procuratore dello Stato, и от C. Colelli и M. Russo, avvocati dello Stato,

–

за Европейската комисия, от G. Conte и C. Sjödin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, параграф 3 ДЕС и член 19, параграф 1 ДЕС, както и на член 2, параграфи 1 и 2 ДФЕС и член 267 ДФЕС във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено в рамките на четири спора съответно между F. Hoffmann-La Roche Ltd, Roche SpA (наричани по-нататък заедно „групата Roche“), Novartis AG и Novartis Farma SpA (наричани по-нататък заедно „групата Novartis“), от една страна, и Autorità Garante della Concorrenza e del Mercato (Орган за защита на конкуренцията и на пазара, Италия) (наричан по-нататък „AGCM“), от друга, по повод на искането на групите Roche и Novartis за преразглеждане на решение на Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия) с мотива, че то не е в съответствие с тълкуването на правото на Съюза, дадено от Съда в решение, постановено във връзка с отправено от същата юрисдикция преюдициално запитване.

3

Член 6, параграф 1 от Codice del processo amministrativo (Административнопроцесуален кодекс) гласи:

„Consiglio di Stato (Държавен съвет) е последна съдебна инстанция по административни дела“.

4

Член 91 от този кодекс предвижда:

„Способите за защита срещу решенията [на административните съдилища] са въззивно обжалване, отмяна на влязъл в сила съдебен акт, отмяна на съдебен акт по молба на трето лице и касационно обжалване само на основания, свързани с компетентността“.

5

Съгласно член 106, алинея 1 от посочения кодекс:

„[…] решенията на Consiglio di Stato [(Държавен съвет)] могат да бъдат атакувани по реда на отмяната на влязъл в сила съдебен акт в случаите и при условията, предвидени в членове 395 и 396 от [Codice di procedura civile (Граждански процесуален кодекс)]“.

6

Член 395 от Гражданския процесуален кодекс гласи:

„Решенията, постановени в производство по въззивно обжалване или от първоинстанционен съд, който се произнася като последна инстанция, могат да бъдат атакувани по реда на отмяната на влязъл в сила съдебен акт, когато:

7

Съгласно член 396 от Гражданския процесуален кодекс:

„Решенията, по които срокът за обжалване е изтекъл, могат да бъдат атакувани по реда на отмяната на влязъл в сила съдебен акт в случаите, посочени в точки 1, 2, 3 и 6 от предходния член, при условие че разкриването на умишленото нарушение или на неистинността или наличността на документите или постановяването на съдебното решение, посочено в точка 6, са настъпили след изтичането на този срок.

Ако посочените в предходната алинея факти настъпят в рамките срока за обжалване, този срок се продължава с 30 дни, считано от деня, в който е настъпил съответният факт“.

8

С решение от 27 февруари 2014 г. (наричано по-нататък „решението на AGCM“) AGCM налага две глоби, едната на групата Roche в размер на около 90,6 милиона евро, а другата — на групата Novartis в размер на около 92 милиона евро, поради това че тези предприятия са сключили противоречащо на член 101 ДФЕС картелно споразумение, целящо да създаде изкуствено разграничение между лекарствата Avastin и Lucentis, манипулирайки представата за рисковете от употребата на Avastin в офталмологията.

9

И двете лекарства са били разработени от установено в Съединените американски щати дружество, което развива дейност единствено на територията на тази страна. Това дружество поверява на групата Roche търговската експлоатация на Avastin извън тази територия, а на групата Novartis — търговската експлоатация на Lucentis.

10

На 12 януари 2005 г. за Avastin е издадено разрешение за търговия (наричано по-нататък „РТ“) в Европейския съюз за лечението на някои туморни заболявания. На 22 януари 2007 г. за Lucentis е издадено РТ за лечението на очни заболявания.

11

Преди пускането на Lucentis на пазара някои лекари започват да предписват Avastin на пациентите си с очни заболявания, а именно при показания, които не съответстват на посочените в РТ с това лекарство (по-нататък „употреба извън условията на РТ“). Тази практика продължава и след пускането на Lucentis на пазара, което лекарство е по-скъпо.

12

Съгласно решението на AGCM групите Roche и Novartis са сключили споразумение за подялба на пазара, имащо за цел да ограничи конкуренцията. Avastin и Lucentis били две еквивалентни лекарства за лечение на очни заболявания. Поради широко разпространената му употреба извън условията на РТ за лечението на този вид заболявания Avastin било основният конкурентен продукт на Lucentis. Картелът между групите Roche и Novartis се състоял в разпространяването на становища, които могат да предизвикат опасения сред обществеността относно безопасността на употребата на Avastin в офталмологията. Това довело до спад в продажбите на Avastin и пренасочване на търсенето към Lucentis.

13

След като Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Областен административен съд Лацио, Италия) отхвърля подадените от групите Roche и Novartis жалби срещу това решение, те обжалват решението на посочения съд пред Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия), който отправя до Съда няколко преюдициални въпроса за тълкуването на член 101 ДФЕС.

14

В отговор на тези въпроси в точка 67 от решение от 23 януари 2018 г., F. Hoffmann-La Roche и др. (C‑179/16, наричано по-нататък „решение Hoffmann-La Roche, EU:C:2018:25), Съдът приема, че за целите на прилагането на член 101 ДФЕС националният орган за защита на конкуренцията може да включи в съответния пазар, освен лекарствата, разрешени за лечението на съответните заболявания и друго лекарство, чието РТ не обхваща това лечение, но което се употребява за тази цел и затова между него и първите е налице конкретно отношение на заместимост. За да определи дали е налице отношение на заместимост, този орган трябва — стига компетентните административни или съдебни органи да са извършили проверка за съответствие на продукта с приложимите разпоредби, уреждащи производството или продажбата му — да вземе предвид резултата от тази проверка, като прецени евентуалните му последици за структурата на търсенето и предлагането.

15

В точка 95 от решение Hoffmann-La Roche Съдът уточнява също, че картелът между две предприятия, търгуващи с две конкурентни лекарства, създаден с цел, в контекст на научна несигурност, пред EMA, здравните специалисти и широката общественост да се разпространи подвеждаща информация за нежеланите реакции от употребата на едното от тези лекарства за лечение на заболявания, които не са обхванати от издаденото за него РТ, така че да се намали произтичащият от употребата на това лекарство конкурентен натиск върху употребата на другото лекарство, представлява забранено от член 101 ДФЕС ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“.

16

Вследствие на този съдебен акт, постановен по преюдициално запитване, запитващата юрисдикция отхвърля жалбите с решение № 4990/2019 (наричано по-нататък „решение № 4990/2019“).

17

Групите Roche и Novartis искат от запитващата юрисдикция на основание член 106 от Административнопроцесуалния кодекс да отмени това влязло в сила решение, като изтъкват, че то е опорочено от фактическа грешка по смисъла на член 395, точка 4 от Гражданския процесуален кодекс.

18

Тези групи изтъкват по-специално че мотивите на решение № 4990/2019, съгласно които „в случая при прилагането на член 101 ДФЕС от AGCM евентуалната незаконосъобразност на условията за преопаковане и предписване на Avastin, предназначен за употреба извън условията на РТ, не е установена от органите, компетентни да следят за спазването на фармацевтичното законодателство или от националните юрисдикции“, са фактически погрешни, тъй като според същите групи незаконосъобразното предлагане на Avastin за показания, които не съответстват на посочените в РТ с него, е констатирано в редица официални становища, приети от компетентни органи и юрисдикции. Тъй като в решение № 4990/2019 не били взети предвид така извършените проверки за съответствие, това решение не било съобразено с тълкуването, дадено от Съда в решение по дело Hoffmann-La Roche, според което резултатът от такива проверки трябва да се вземе предвид.

19

Посочените групи отбелязват също, че в решение № 4990/2019 изобщо не се съдържа преценка относно подвеждащия характер на разпространяваната от съответните предприятия информация. От решение по дело Hoffmann-La Roche обаче било видно, че е необходимо да се направи такава преценка. Даденото от Съда тълкуване означавало, че в положение като разглежданото в главното производство ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ може да е налице само при условие че разпространяваната от съответните предприятия информация е била подвеждаща. Съдът уточнил, че запитващата юрисдикция следва да разгледа този аспект.

20

Освен това групата Roche изтъква, че режимът на съдебен контрол, въведен с член 106 от Административнопроцесуалния кодекс във връзка с членове 395 и 396 от Гражданския процесуален кодекс, е непълен, тъй като не предвижда възможност да се иска отмяна на влязло в сила решение на национална административна юрисдикция, когато в него се съдържа явно нарушение на принципите на правото, установени от Съда в рамките на преюдициално производство. Тази празнота водела до възможност съдебни актове, които противоречат на правото на Съюза, да придобият сила на пресъдено нещо. Подобно положение накърнявало обвързващия характер и действието erga omnes на актовете на Съда, постановени в преюдициални производства и можело да доведе до предявяване от Европейската комисия на иск срещу Италианската република за установяване на неизпълнение на задължения.

21

Запитващата юрисдикция посочва, че в италианското право не съществува правно средство, което да позволява да се провери дали съдебен акт, постановен от национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, не противоречи на правото на Съюза, и по-специално на практиката на Съда.

22

Тя си задава въпроса дали подобно положение е съвместимо с член 4, параграф 3 и член 19, параграф 1 ДЕС, както и с член 2, параграфи 1 и 2 ДФЕС и член 267 ДФЕС по-конкретно във връзка с член 47 от Хартата.

23

Несъмнено Съдът приел, по-специално в точки 22—24 от решение от 3 септември 2009 г., Fallimento Olimpiclub (C‑2/08, EU:C:2009:506), че редът и условията за прилагане на принципа на силата на пресъдено нещо попадат във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа за процесуалната автономия на последните, при това само при условие че са спазени принципите на равностойност и ефективност, тъй като правото на Съюза не налага на национална юрисдикция да не прилага вътрешните процесуални норми, които придават на даден съдебен акт сила на пресъдено нещо, дори това да позволява да се отстрани нарушение на правото на Съюза.

24

Запитващата юрисдикция обаче изпитва съмнения относно релевантността на тази съдебна практика при положение, при което правен субект твърди, че националната юрисдикция, постановила окончателен съдебен акт като последна инстанция, не се е съобразила с акта на Съда по преюдициално запитване във връзка с дело, по което е постановен този неподлежащ на по-нататъшно обжалване национален съдебен акт.

25

В това отношение запитващата юрисдикция счита, че възможността да повлияе на съдебния акт, преди той да придобие сила на пресъдено нещо, за да се избегне извършването на нарушение на правото на Съюза, изглежда за предпочитане пред отстраняването на нарушението a posteriori, състоящо се, в съответствие със съдебната практика, установена с решение от 30 септември 2003 г., Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513), във възможността лицето, което е претърпяло съответно вреди, да получи обезщетение за тях. Всъщност отстраняването на нарушението a posteriori би принудило това лице да инициира ново производство, в рамките на което да докаже не само наличието на нарушение на правото на Съюза, но и че нарушението е явно.

26

При това положение посочената юрисдикция счита, че в случая решение № 4990/2019 е съобразено с тълкуването на правото на Съюза, направено в решение по дело Hoffmann-La Roche. Според нея в този смисъл не съществува никакво противоречие между решение № 4990/2019 и правото на Съюза. Би могло най-много да се твърди, че Consiglio di Stato (Държавен съвет) е приложил неправилно това право към фактите по главното производство. Подобна грешка обаче, дори да се приеме за установена, не представлявала нарушаване на обвързващия характер на решение по дело Hoffmann-La Roche. Предвиденият в член 267 ДФЕС механизъм не засягал правораздавателната функция, запазена за националния съд, да прилага даденото от Съда тълкуване на правото на Съюза към фактите по главното производство.

27

Запитващата юрисдикция обаче счита, че не може да се изключи възможността, че следва не тя, а Съдът да се произнесе по съвместимостта на решение № 4990/2019 с решение по дело Hoffmann-La Roche. В това отношение тази юрисдикция припомня, че съгласно член 267 ДФЕС Съдът е компетентен да се произнася преюдициално относно валидността и тълкуването на „актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза“. Възможно било актовете на Съда да са сред тези актове и следователно на този етап не била налице окончателна сигурност относно съвместимостта на решение № 4990/2019 с решение по дело Hoffmann-La Roche.

28

При тези обстоятелства Consiglio di Stato (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

29

С искания, подадени на 16 и 17 март 2022 г., групата Roche иска започване на устната фаза на производството на основание член 83 от Процедурния правилник на Съда, като изтъква наличието на нов факт от решаващо значение за решението на Съда.

30

Този нов факт се състоял в окончателното приемане на 24 февруари 2022 г. от EMA на отрицателно становище относно употребата на веществото „бевацизумаб“ за лечение на очно заболяване, тъй като рисковете, свързани с такава употреба, били по-големи от терапевтичните ползи.

31

Групата Roche отбелязва, че бевацизумаб съответства на активната съставка на Avastin. Според тази група отрицателното становище на EMA относно употребата на бевацизумаб за лечение на очно заболяване показва, че Avastin не може да замести Lucentis и че следователно тези две лекарства не спадат към един и същ пазар. Освен това посоченото становище на EMA потвърждавало факта, че разпространяваната от групите Roche и Novartis информация относно рисковете от употребата на Avastin в офталмологията не била подвеждаща.

32

Следователно решението на AGCM било опорочено от грешки. Според групата Roche запитващата юрисдикция щяла да установи тези грешки, ако в съответствие с изводите, произтичащи от решение Hoffmann-La Roche, бе разгледала наличните данни относно рисковете, свързани с употребата на Avastin в офталмологията. Според тази група посочената юрисдикция е трябвало по-специално да констатира, че твърдяната терапевтична еквивалентност между Avastin и Lucentis, на която се основава AGCM, никога не е била установена от компетентен в тази област орган. При това положение запитващата юрисдикция трябвало да стигне до извода, че AGCM не е доказал надлежно наличието на антиконкурентно поведение.

33

Отрицателното становище на EMA било определящо по-специално за отговора на втория въпрос, с който се иска да се установи дали решение № 4990/2019 е съобразено с принципите, изложени от Съда в решение Hoffmann-La Roche.

34

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно член 83 от Процедурния правилник във всеки един момент, след изслушване на генералния адвокат Съдът може да постанови започване или възобновяване на устната фаза на производството, по-специално когато счита, че делото не е напълно изяснено, когато след закриване на тази фаза някоя от страните посочи нов факт от решаващо значение за решението на Съда или когато делото трябва да се реши въз основа на довод, който все още не е бил обсъден.

35

Изтъкнатият от групата Roche факт в подкрепа на исканията за започване на устната фаза на производството обаче, а именно отрицателното становище на EMA от 24 февруари 2022 г. относно употребата на веществото бевацизумаб за лечение на описаното в това становище очно заболяване, не може да има решаващо значение за решението на Съда по настоящото дело.

36

Всъщност Съдът не следва да преценява дали съдържанието на това становище на EMA доказва наличието на грешки в решението на AGCM, които запитващата юрисдикция е трябвало да установи в решение № 4990/2019. В това отношение е достатъчно да се припомни, че само националният съд е компетентен да установи и извърши преценка на фактите по спора в главното производство (решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 35 и цитираната съдебна практика).

37

В случая, след като изслуша генералния адвокат, Съдът счете, въз основа на акта за преюдициално запитване и документите от писмената фаза на производството, че разполага с всички необходими данни, за да разгледа настоящото преюдициално запитване. При тези обстоятелства не следва да се постановява започване на устната фаза на производството.

38

Най-напред следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, той трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени (решение от 15 юли 2021 г., The Department for Communities in Northern Ireland, C‑709/20, EU:C:2021:602, т. 61 и цитираната съдебна практика).

39

Третият въпрос, който следва да се разгледа на първо място, се отнася по-специално до член 2, параграфи 1 и 2 ДФЕС. Тези разпоредби обаче са ирелевантни за отговора на посочения въпрос.

40

Всъщност член 2 ДФЕС се отнася до разпределянето между Съюза и неговите държави членки на компетентността да се законодателства и да се приемат правнообвързващи актове. Правилата, установени по този въпрос в параграфи 1 и 2 от този член, нямат връзка с повдигнатия от запитващата юрисдикция въпрос относно наличието на правни средства за защита в държава членка. (вж. по аналогия решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 45).

41

Ето защо първият въпрос трябва да се преформулира, като от предмета му се изключи член 2, параграфи 1 и 2 ДФЕС.

42

С този въпрос по същество се иска да се установи дали член 4, параграф 3 и член 19, параграф 1 ДЕС, както и член 267 ДФЕС във връзка с член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат процесуални разпоредби на държава членка, които водят до това, че когато върховната административна юрисдикция на тази държава членка постанови съдебен акт за решаване на спор, в рамките на който тя е сезирала Съда с преюдициално запитване на основание на посочения член 267, страните по този спор не могат да поискат отмяна на този влязъл в сила съдебен акт на националната юрисдикция с мотива, че тя не се е съобразила с тълкуването на правото на Съюза, дадено от Съда в отговор на това запитване.

43

В това отношение следва да се припомни най-напред, че член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС задължава държавите членки да установят правните средства, необходими, за да се гарантира на правните субекти зачитането на правото им на ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 32 и цитираната съдебна практика).

44

Освен в случаите, в които съществуват правила на Съюза в съответната област, по силата на принципа на процесуалната автономия следва във вътрешния правен ред на всяка държава членка да се установят процесуалните правила за тези правни средства, при условие обаче при обхванатите от правото на Съюза положения тези правила да не са по-неблагоприятни, отколкото при подобни положения, уреждани от вътрешното право (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 58).

45

Що се отнася до спазването на принципа на равностойност, с оглед на сведенията, предоставени в акта за преюдициалното запитване и при условие че запитващата юрисдикция провери това, изглежда че член 106, параграф 1 от Административнопроцесуалния кодекс във връзка с членове 395 и 396 от Гражданския процесуален кодекс ограничава според едни и същи условия възможността правните субекти да поискат отмяна на влязло в сила решение на Consiglio di Stato (Държавен съвет), независимо дали искането за такава отмяна се основава на разпоредби на националното право или на разпоредби на правото на Съюза.

46

При тези обстоятелства трябва да се приеме, че процесуалните норми по вътрешното право не са в противоречие с принципа на равностойност.

47

Колкото до принципа на ефективност, необходимо е да се припомни, че правото на Съюза не задължава държавите членки да въвеждат различни от установените във вътрешното право правни средства за защита, освен ако все пак от структурата на разглеждания национален правен ред е видно, че липсва каквото и да било средство за защита пред съд, което да позволява, дори и инцидентно, да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, или че единствената възможност правните субекти да получат достъп до съд е да бъдат принудени да нарушат правото (вж. по-специално решения от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság, C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, EU:C:2020:367, т. 143 и от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 62).

48

В случая нито едно от обстоятелствата, посочени в акта за преюдициално запитване или в представените пред Съда становища, не навежда на мисълта, че италианското процесуално право само по себе си прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването в областта на конкурентното право на правата, предоставени на частноправните субекти от правото на Съюза. При тези обстоятелства разпоредба като член 106, параграф 1 от Административнопроцесуалния кодекс във връзка с членове 395 и 396 от Гражданския процесуален кодекс също не нарушава принципа на ефективност и следователно не изглежда да е в противоречие с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС.

49

В случаите, характеризиращи се с наличието на такова средство за съдебна защита, позволяващо да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, от гледна точка на правото на Съюза е напълно допустимо, както следва от съдебната практика, припомнена в точка 47 от настоящото решение, съответната държава членка да предостави на върховния съд от системата на административните си съдилища правомощието за произнасяне като последна инстанция по разглеждания спор както от фактическа, така и от правна страна (решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 64).

50

Когато, както в настоящия случай, е направено позоваване на разпоредби на правото на Съюза пред национална юрисдикция, която постановява своя съдебен акт, след като е получила отговора на въпросите, които е отправила до Съда относно тълкуването на тези разпоредби, условието за наличие на правно средство за защита в съответната държава членка, позволяващо да се гарантира зачитането на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, по необходимост е изпълнено. Следователно тази държава членка може да ограничи възможността да се поиска отмяна на влязло в сила решение на върховната ѝ административна юрисдикция до изключителни и строго определени положения, които не включват хипотезата, при която според правния субект, загубил делото пред посочената юрисдикция, тя не се е съобразила с тълкуването на правото на Съюза, дадено от Съда в отговор на преюдициалното ѝ запитване.

51

От изложеното по-горе следва, че член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС не задължава държавите членки да позволят на правните субекти да поискат отмяна на влязъл в сила съдебен акт, постановен от съответната юрисдикция като последна инстанция, с мотива, че този акт не е съобразен с тълкуването на правото на Съюза, дадено от Съда в отговор на преюдициално запитване, отправено по същото дело.

52

Този извод не може да бъде оборен с аргумент от член 4, параграф 3 ДЕС, който задължава държавите членки да вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Всъщност, когато става дума за системата от способи за защита, необходими за осигуряването на ефективен съдебен контрол в областите, обхванати от правото на Съюза, член 4, параграф 3 ДЕС не може да се тълкува в смисъл, че изисква от държавите членки да установяват нови правни способи, при все че това не им се налага по силата на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС (решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 66).

53

Посоченият извод не може да бъде поставен под въпрос и с оглед на член 267 ДФЕС.

54

Несъмнено тази разпоредба изисква запитващата юрисдикция да осигури пълното действие на тълкуването на правото на Съюза, дадено от Съда в решението, постановено по преюдициално запитване (решение от 12 февруари 2020 г., Колев и др., C‑704/18, EU:C:2020:92, т. 37 и цитираната съдебна практика). Следователно, когато е постановил решение № 4990/2019, Consiglio di Stato (Държавен съвет) е бил длъжен да се увери, че то съответства на тълкуването на член 101 ДФЕС, което Съдът е дал скоро преди това в решение Hoffmann-La Roche по искане на тази национална юрисдикция.

55

Както обаче бе припомнено в точка 36 от настоящото решение, само националният съд е компетентен да установи и прецени фактите по спора в главното производство. От това следва, че в рамките на ново преюдициално запитване Съдът не следва да упражнява контрол с цел да се увери, че този съд, след като е сезирал Съда с преюдициално запитване относно тълкуването на разпоредби от правото на Съюза, приложими към разглеждания от него спор, е приложил тези разпоредби в съответствие с тълкуването им от Съда. Макар въз основа на въведеното с член 267 ДФЕС сътрудничество между националните юрисдикции и Съда да е допустимо националните юрисдикции отново да сезират Съда, преди да разрешат отнесения до тях спор, за да получат допълнителни уточнения относно даденото от Съда тълкуване на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management et Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 38 и цитираната съдебна практика), тази разпоредба не може да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция би могла да сезира Съда с преюдициално запитване по въпроса дали тази национална юрисдикция правилно е приложила по делото в главното производство тълкуването, дадено от Съда в отговор на преюдициално запитване, с което тя преди това го е сезирала по същото дело.

56

Следователно въведеният с тази разпоредба от Договора за функционирането на ЕС механизъм за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, изобщо не изисква държавите членки да предвидят правен способ за защита, който да позволява на правните субекти да подават молби за отмяна на влязъл в сила съдебен акт, постановен като последна инстанция от национална юрисдикция по даден спор, за да се задължи същата юрисдикция да сезира Съда с искане да провери дали този акт е в съответствие с тълкуването, дадено от Съда в отговор на преюдициално запитване, с което посочената национална юрисдикция го е сезирала преди това по същото дело.

57

Изводът, направен в точка 51 от настоящото решение, не може да бъде поставен под въпрос и с оглед на член 47 от Хартата. В това отношение е достатъчно да се отбележи, че когато в съответната област от правото на Съюза правните субекти имат достъп до независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, какъвто, изглежда, е случаят в италианския правен ред, освен ако запитващата юрисдикция установи друго, закрепеното в Хартата право на достъп до такъв съд е зачетено, като нормата от националното право, която свежда възможността да се поиска отмяна на влезли в сила решения на върховната административна юрисдикция до изключителни и строго определени положения, не може да се разглежда като ограничение по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата на това право, закрепено в член 47 от нея (вж. по аналогия решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 69).

58

Независимо от изложеното по-горе е необходимо да се припомни, че частноправните субекти, които евентуално са претърпели вреда поради накърняване на предоставени им от правото на Съюза права, допуснато с акт на съд, който се произнася като последна инстанция, имат възможността да ангажират отговорността на тази държава членка, стига да са изпълнени условията, които изискват нарушението да е достатъчно съществено и да е налице пряка причинно-следствена връзка между него и претърпяната от тези частноправни субекти вреда (вж. в този смисъл по-специално решения от 30 септември 2003 г., Köbler, C‑224/01, EU:C:2003:513, т. 59 и от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 80).

59

Всъщност принципът на отговорност на държава членка за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушения на правото на Съюза, за които държавата носи отговорност, е присъщ на системата на Договора, без значение дали нарушението, причинило вредата, се дължи на законодателната, съдебната или изпълнителната власт. Предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти черпят от правото на Съюза, пълното му прилагане би било поставено под въпрос, а признатата с него защита на правата би била отслабена, ако бъде изключена възможността на частноправните субекти при определени условия да получат обезщетение, когато правата им са накърнени поради нарушение на правото на Съюза, допуснато със съдебен акт на юрисдикция на държава членка, която се произнася като последна инстанция (решение от 4 март 2020 г., Telecom Italia, C‑34/19, EU:C:2020:148, т. 67 и 68).

60

С оглед на всичко изложено по-горе на третия въпрос следва да се отговори, че член 4, параграф 3 и член 19, параграф 1 ДЕС, както и член 267 ДФЕС във връзка с член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат процесуални разпоредби на държава членка, които са съобразени с принципа на равностойност и водят до това, че когато върховната административна юрисдикция на тази държава членка постанови съдебен акт за решаване на спор, в рамките на който тя е сезирала Съда с преюдициално запитване на основание на посочения член 267, страните по този спор не могат да поискат отмяна на този влязъл в сила съдебен акт на националната юрисдикция с мотива, че тя не се е съобразила с тълкуването на правото на Съюза, дадено от Съда в отговор на това запитване.

61

Предвид отговора на третия въпрос не е необходимо да се отговаря на първия и втория въпрос.

62

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

Член 4, параграф 3 и член 19, параграф 1 ДЕС, както и член 267 ДФЕС във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат процесуални разпоредби на държава членка, които са съобразени с принципа на равностойност и водят до това, че когато върховната административна юрисдикция на тази държава членка постанови съдебен акт за решаване на спор, в рамките на който тя е сезирала Съда с преюдициално запитване на основание на посочения член 267, страните по този спор не могат да поискат отмяна на този влязъл в сила съдебен акт на националната юрисдикция с мотива, че тя не се е съобразила с тълкуването на правото на Съюза, дадено от Съда в отговор на това запитване.