1.

Съгласно член 25 от Директива 2014/17/ЕС ( 2 ) потребителите имат право да погасят изцяло или частично задълженията си по даден договор за кредит за жилищни недвижими имоти преди изтичането на срока на този договор.

2.

Досега Съдът е трябвало да се произнесе относно обхвата на намаляването (в полза на потребителя) на общите разходи по кредита, свързани с предсрочното погасяване на задълженията му ( 3 ).

3.

Настоящото преюдициално запитване дава възможност на Съда да разгледа за първи път (освен ако не греша) другата страна на уравнението: правото на кредитора да получи „справедливо и обективно обезщетение, когато това е обосновано“, за евентуални разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита.

4.

Съображение 66 гласи:

„Възможността на потребителя да погасява кредита преди изтичането на срока на договора за кредит може да играе важна роля за насърчаването на конкуренцията на вътрешния пазар и свободното движение на гражданите на Съюза, както и да допринесе за осигуряването на необходимата гъвкавост през срока на действие на договора за кредит за насърчаване на финансовата стабилност в съответствие с препоръките на Съвета за финансова стабилност. […] Затова държавите членки следва да осигурят — чрез правна уредба или други средства, например договорни клаузи — правото на потребителите на предсрочно погасяване. […] Предвидените от държавите членки условия може да включват правото на кредитора на справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита. Когато държавите членки са предвидили правото на кредитора на обезщетение, то следва да е справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита, в съответствие с националните правила относно обезщетенията. Обезщетението не следва да надвишава финансовата загуба за кредитора“.

5.

Съгласно член 25:

„1.   Държавите членки гарантират, че потребителят има право да погаси изцяло или частично задълженията си по даден договор за кредит преди изтичането на срока на този договор. В такива случаи потребителят има право на намаляване на общите разходи по кредита за потребителя, като това намаление включва лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора.

2.   Държавите членки могат да предвидят упражняването на правото по параграф 1 да се обвързва с определени условия. Тези условия могат да включват времеви ограничения за упражняването на правото, различно третиране в зависимост от вида на лихвения процент или в зависимост от момента на упражняване на правото, или ограничения по отношение на обстоятелствата, при които може да се упражнява правото.

3.   Държавите членки могат да предвидят, че кредиторът има право на справедливо и обективно обезщетение, когато това е обосновано, за евентуални разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване, но не могат да налагат санкции на потребителя. В този смисъл обезщетението не надвишава финансовата загуба за кредитора. При спазване на тези условия държавите членки могат да предвидят обезщетението да не надвишава определено равнище или да бъде разрешено само за определен период от време.

4.   Когато даден потребител поиска да погаси задълженията си по договора за кредит преди изтичането на договора, кредиторът предоставя веднага след като получи искането нужната за тази възможност информация на хартиен или друг траен носител. Тази информация представя най-малко числов израз на последиците за потребителя от погасяването на задълженията преди изтичането на договора за кредит и ясно посочва използваните допускания. Всички използвани допускания са разумни и обосновани.

5.   Когато предсрочното погасяване се извършва по време на срока, за който лихвеният процент по кредита е фиксиран, държавите членки могат да предвидят, че упражняването на правото, посочено в параграф 1, е обвързано със съществуването на законен интерес от страна на потребителя“.

6.

Релевантни за настоящото дело са някои разпоредби от Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс, наричан по-нататък „BGB“), по-конкретно член 252 („Пропуснати ползи“); член 490 („Право на прекратяване на договора при наличието на извънредно основание“), параграф 2; член 500 („Право на кредитополучателя на прекратяване; предсрочно погасяване“), параграф 2; член 502 („Обезщетение за предсрочното погасяване“) и член 812 („Право на връщане“).

7.

На 11 януари 2019 г. MW и CY сключват с VR Bank Ravensburg-Weingarten eG (наричана по-нататък „VR Bank“) договор за кредит за недвижим имот с цел придобиване на апартамент. Те договарят фиксиран лихвен процент по кредита до 30 януари 2029 г.

8.

Съгласно договора по време на срока, за който лихвеният процент по кредита е фиксиран, кредитополучателят може предсрочно да погаси задълженията си само ако докаже законен интерес.

9.

Някои от клаузите на договора са следните:

10.

На 19 май 2020 г. MW и CY продават апартамента (придобит предходната година) ( 5 ) и прекратяват договора за кредит, считано от 30 юни 2020 г.

11.

На 9 юни 2020 г. VR Bank иска от MW и CY обезщетение за вредите от предсрочното погасяване на кредита, което те плащат.

12.

На 19 април 2021 г. MW и CY изискват от VR Bank връщане на обезщетението за предсрочно погасяване. Това е и искането им по спора, с който е сезирана запитващата юрисдикция.

13.

Според ищците VR Bank няма право на обезщетение, тъй като договорът за кредит не съдържа достатъчно информация относно изчислението му. Освен това според тях съгласно Директива 2014/17 обезщетението може да покрива само действително направените разходи и не може да включва нереализираните лихви или пропуснатите ползи на кредитора. Те също така считат, че хипотетичното изчисление въз основа на финансово-математически формули е недопустимо.

14.

VR Bank оспорва иска, като посочва, че:

15.

В този контекст Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург, Германия) отправя до Съда следните преюдициални въпроси:

16.

Преюдициалното запитване постъпва в Съда на 10 август 2022 г.

17.

Писмени становища представят VR Bank, германското правителство и Европейската комисия. Не е счетено за необходимо провеждането на съдебно заседание.

18.

С Директива 2014/17 се създава „обща рамка за някои аспекти от законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки, които се отнасят до договорите, включващи в обхвата си обезпечени с ипотека или по друг начин потребителски кредити за жилищни недвижими имоти […]“ ( 6 ).

19.

С някои изключения извършената с Директива 2014/17 хармонизация е минимална. В материалния ѝ обхват:

20.

Член 25 от Директива 2014/17, озаглавен „Предсрочно погасяване“, гарантира на потребителите правото да се освободят от договорното задължение преди изтичането на договорения срок. Това право обаче не е безусловно и несвързано с насрещна престация: същата може например да включва обезщетение за кредитора за евентуалните разходи, свързани пряко с предсрочното погасяване на кредита.

21.

Държавите членки са длъжни да предвидят правото на потребителите на предсрочно погасяване на кредита за жилищни недвижими имоти с последващо намаляване (в тяхна полза) на общите разходи по кредита. Директива 2014/17 предвижда елементите, за които се прилага това намаляване.

22.

За сметка на това Директива 2014/17 не гарантира сама по себе си правото на кредитора на обезщетение за вредите от предсрочното погасяване. Тя само позволява на националния законодател да въведе и уреди това право, като предвиди свързаните с него условия ( 8 ). Ако обаче националната правна уредба допуска обезщетението, то трябва да отговаря на някои минимални изисквания, определени от самата Директива 2014/17.

23.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали справедливото и обективно обезщетение за евентуални разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване, включва и пропуснатите ползи на кредитора ( 9 ). Тя включва в това понятие по-специално лихвите, които кредиторът е очаквал да получи в бъдеще, но вече няма да получи ( 10 ).

24.

Според мен Директива 2014/17 допуска при изчисляването на обезщетението да се вземат предвид тези лихви, което предполага да се отговори утвърдително на първия преюдициален въпрос. За целта по-нататък в изложението ще тълкувам член 25, параграф 3 от тази директива в съответствие с обичайните тълкувателни критерии.

25.

На пръв поглед текстът ( 11 ) може да породи известни съмнения:

26.

Не считам обаче, че езиковото тълкуване на член 25, параграф 3 от Директива 2014/17 не допуска тезата, която застъпвам.

27.

Понятието „разходи“, използвано в тази директива ( 13 ), не е точно, нито има еднозначно съдържание ( 14 ). Съгласно текста ѝ лихвите са представени като „разходи“, например в член 14 относно преддоговорната информация ( 15 ).

28.

Освен това, ако в член 25, параграф 1 от Директива 2014/17 „разходите“ са част от „общите разходи по кредита“ за потребителя и следователно са дължими от него „разходи“ (gastos) ( 16 ), „лихвите“ също са „разходи“ (gastos) съгласно определението за „общи разходи по кредита“ ( 17 ).

29.

Овен това в член 25, параграф 3 от Директива 2014/17 се посочва, че обезщетението „не надвишава финансовата загуба за кредитора“ ( 18 ). Така тази разпоредба навежда на мисълта, че нереализираните бъдещи лихви се възприемат като разход, който се поема (или може да бъде поет в зависимост от случая) от кредитора заради предсрочното погасяване и подлежи на обезщетяване, ако такова е решението на националния законодател.

30.

Използването на израза „евентуални разходи“ също не пречи пропуснатите ползи да се считат за част от дължимото на кредитора обезщетение. Той повече няма да получава договорените лихви (тоест лихвите, които съгласно договора би получавал през целия срок на договора) заради предсрочното погасяване на кредита. Именно поради това нереализираните лихви могат да се определят като финансова последица, свързана пряко с погасяването.

31.

От тази гледна точка твърдението, че лихвите се губят неизбежно, а не само евентуално, като цяло е правилно. Не е изключено обаче по кредит с променлив лихвен процент да престанат да се дължат лихви преди погасяването и независимо от него (при определени пазарни условия) ( 19 ).

32.

Също така е възможно на практика предсрочното погасяване на главницата да не доведе до вреди за кредитора под формата на нереализирани лихви, ако той реинвестира съответната сума и приложимият след реинвестирането лихвен процент е по-изгоден за него. В тази хипотеза не може предварително да се каже със сигурност дали ще възникне вреда.

33.

Други формулировки в член 25 от Директива 2014/17 потвърждават, че е правилно лихвите, които вече няма да се получават, да се определят като част от обезщетението на кредитора, тъй като то не се ограничава само до разходите за обработка:

34.

Накрая, в приложение II към Директива 2014/17 раздел 9 („Предсрочно погасяване“) от част Б на Европейския стандартизиран информационен формуляр (ЕСИФ) относно информацията, която този формуляр трябва да съдържа, предвижда, че „[к]огато размерът на обезщетението зависи от различни фактори, например от […] лихвения процент в сила към момента на предсрочното погасяване […]“. От това е видно, че лихвите, които вече няма да се получават, са един от допустимите елементи за изчисляване на обезщетението.

35.

При прегледа на подготвителните документи по приемането на Директива 2014/17 не открих споменавания на обезщетението за предсрочно погасяване, които да са насочени към хармонизиране на начина на неговото изчисляване или на подлежащите на обезщетение елементи. Има обаче данни, че е преценена възможността пропуснатите ползи на кредитора да бъдат включени в това обезщетение.

36.

В доклада си относно предложението на Комисията Парламентът предлага при определяне на обезщетението да се вземат предвид разходите за кредитора, но също и евентуалните спестявания, направени от него в резултат на погасяването ( 21 ). Освен това в членовете той въвежда ограничаването на максималния размер на обезщетението до финансовата загуба на кредитора ( 22 ).

37.

В някои документи на Съвета обезщетението присъства като нещо различно от „други допълнителни разходи“, примери за които са административните разходи или разходите за закриване на досието ( 23 ).

38.

Освен това наред с евентуалното уреждане от държавите членки на предсрочно погасяване с обезщетяване на кредитора за свързаните с него разходи Съветът предвижда погасяване без насрещна престация („free of charge for the consumer“), като посочва като пример кредита с променлив лихвен процент ( 24 ). Това предвиждане ми се струва показателно, че според Съвета обезщетението може да включва лихвите, които вече няма да се получават след предсрочното погасяване.

39.

Както посочих по-горе, Директива 2014/17 не предоставя сама по себе си право на кредитора да получи обезщетение за предсрочното погасяване на кредита. Всеки национален законодател решава дали да го предвиди или не, като обаче следва да зачита целта на член 25 от нея.

40.

Според мен национална система, съгласно която пропуснатите ползи на кредитора се отчитат при определянето на обезщетението за предсрочно погасяване, може да е в съответствие с тази цел.

41.

В решение UniCredit Bank Austria, след като свързва правото на предсрочно погасяване с член 1 от Директива 2014/17, разглеждан в светлината на съображение 15 от нея, Съдът припомня, че целта на тази директива е „да се осигури високо равнище на защита на потребителите“ при договори, включващи в обхвата си обезпечени с ипотека или по друг начин потребителски кредити за жилищни недвижими имоти ( 25 ).

42.

Твърди се, че изключването на пропуснатите ползи на кредитора от подлежащите на обезщетяване разходи е решението, което защитава в най-голяма степен потребителя (тъй като премахва пречките пред упражняването на правото му на предсрочно погасяване) ( 26 ). От тази гледна точка намаляването на лихвите и разходите, което е свързано с правото на погасяване по смисъла на член 25, параграф 1 от Директива 2014/17, пречело в обезщетението да се включват бъдещите лихви, които вече няма да се получават ( 27 ).

43.

Според тази теза с отъждествяването на пропуснатите ползи на кредитора с възвръщаемостта, която той би имал, ако договорът беше продължил да действа, отпада едно от предимствата на правото на предсрочно погасяване, а именно спестяването на средства, и се поставя под съмнение смисълът на това право. Без конкретна обосновка или някакви условия това отъждествяване не било съвместимо с Директива 2014/17.

44.

Считам обаче, че не тази позиция следва от Директива 2014/17. Последната налага правото на предсрочно погасяване (което като такова е неотменимо), но същевременно позволява на всяка държава членка да въведе това право в правната си система, като запази нейните особености и вземе предвид особеностите на своя пазар на кредити за недвижими имоти ( 28 ).

45.

Когато, възползвайки се от тази свобода, държава членка признае правото на обезщетение на кредитора, тя е длъжна да спазва определени минимални условия ( 29 ), но нищо не ѝ пречи за изчисляването на обезщетението да вземе предвид пропуснатите ползи на кредитора.

46.

Директива 2014/17 не дава определение за „справедливо обезщетение“ ( 30 ), като този израз трябва да се тълкува еднообразно и се отнася както до основанието, така и до размера на обезщетението. Както е и в други области на правото на Съюза ( 31 ), определението„справедливо“ — когато се използва за обезщетението за предсрочно погасяване на кредита — насочва едновременно към поправянето на претърпените от едната страна вреди и към баланса между противоположните интереси на потребителя и кредитора:

47.

В този контекст включването на пропуснатите ползи сред елементите на обезщетението може да допринесе за постигането на целите на Директива 2014/17, които не се ограничават само до желанието да се осигури високо равнище на защита на потребителите. Друга заявена цел на Директивата е постигане на ефективен и конкурентоспособен вътрешен пазар на договори за кредити за жилищни недвижими имоти ( 33 ) в светлината на загрижеността за финансовата стабилност ( 34 ). Съгласно съображение 66 от нея правото на предсрочно погасяване е инструмент за постигането на тези цели ( 35 ).

48.

След признаването на правото на обезщетение в дадена държава членка, както посочих по-горе, Директива 2014/17 ѝ предоставя широка свобода на действие за целите на уреждането на неговото упражняване. По този начин се позволява на тази държава членка да отчете особеностите на своя кредитен пазар, без да нарушава целите на самата Директива.

49.

Решението дали да се предвиди обезщетение за кредитора в случай на предсрочно погасяване и евентуално какъв да е неговият обхват, може според случая да има значителни последици. В областта на кредитите за недвижими имоти, които са предимно за съответната държава, тези последици биха засегнали, на първо място, местния пазар и местната икономика, но не може да се изключи възможността да имат и по-широк обхват.

50.

При режим, който не позволява кредиторите да бъдат обезщетени за нереализирането на очакваните лихви, е възможно те да изберат стратегии с потенциално нежелани последици за целите на Директива 2014/17 ( 36 ): например ограничаване на гамата от предлагани кредитни продукти или начисляване на по-високи лихви на всички потребители ( 37 ).

51.

Когато член 25, параграф 3 от Директива 2014/17 поверява на държавите членки решението дали да предвидят обезщетение, той не ограничава предварително обезщетението до разходите за обработка на погасяването или до други свързани с погасяването административни разходи. Следователно националният законодател има широка свобода на действие, така че може да включи в обезщетението пропуснатите ползи на кредитора, ако прецени, че това е необходимо в крайна сметка за постигането на целите на Директива 2014/17 на неговия пазар на жилищни недвижими имоти.

52.

В преамбюла на Директива 2014/17 се припомня необходимостта от тълкуване, което да допълва и да е съгласувано с другите актове на Съюза, и по-специално с Директива 2008/48 ( 38 ). Въпреки че се посочват и ограничения на това систематично тълкуване, никое от тях не се отнася до правото на предсрочно погасяване ( 39 ).

53.

Директива 2008/48 признава (съображение 39) разликата между потребителския кредит и „други продукти, които са финансирани чрез механизми на дългосрочно финансиране, като ипотечни кредити с фиксиран лихвен процент“. Именно защото последният дългосрочен модел на финансиране не е обичайният при потребителските кредити, горната граница на обезщетението за кредитора при предсрочно погасяване на тези кредити следва по правило да се определи посредством фиксиран процент.

54.

Изключението от това правило в Директива 2008/48 потвърждава, че лихвите, които вече няма да се получават след предсрочното погасяване, подлежат (или могат да подлежат) на обезщетяване:

55.

Следователно, ако това е така в Директива 2008/48, ще може a fortiori да бъде така и във връзка с кредитите за недвижими имоти (обезпечени с ипотека или равностойно обезпечение) за целите на тълкуването на член 25 от Директива 2014/17 ( 41 ). По този начин се потвърждава, че финансовата загуба, съответстваща на лихвите, може да се включи в евентуалните разходи, свързани с предсрочното погасяване на кредита, в съответствие с националните правила относно обезщетяването.

56.

В обобщение считам, че няма пречки законодателството на държава членка да предвижда, че за обезщетението по смисъла на член 25, параграф 3 от Директива 2014/17 се вземат предвид вредите, свързани с нереализираните лихви, които повече няма да се дължат заради предсрочното погасяване.

57.

В случай (както предлагам) на утвърдителен отговор на първия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 25, параграф 3 от Директива 2014/17 съдържа „насоки относно изчислението на приходите на кредитора от реинвестирането на предсрочно погасен кредит за недвижим имот за потребители, които приходи следва да се вземат предвид при пропуснатите ползи“.

58.

Директива 2014/17 не посочва конкретен начин на изчисляване на дължимото обезщетение за кредитора ( 42 ). Методът за изчисляване (подобно на други аспекти на обезщетението, със само някои условия, които посочих по-горе и сега ще припомня) е оставен на преценката на държавите членки.

59.

Тази идея се потвърждава от съображение 66 от Директива 2014/17, като предвижда, че обезщетението следва да се определя „в съответствие с националните правила“.

60.

За определянето на обезщетението Директива 2014/17 нито налага, нито забранява да се отчита начинът, по който кредиторът действително използва предсрочно погасената сума ( 43 ), или какъвто и да е друг аналогичен метод, като тези решения зависят от всяка държава членка.

61.

Условията на Директива 2014/17 по отношение на обезщетението се изчерпват с това да не се налагат санкции на потребителя, обезщетението да не надвишава финансовата загуба за кредитора и същото да е „справедливо“ ( 44 ) и „обективно“.

62.

Изискването обезщетението да е „обективно“, предполага абстрактен и предварително определен начин на изчисляване, чиито параметри никоя от страните не може да определи по своя преценка. Освен това този метод трябва да служи за установяване на случаите, при които обезщетението не е обосновано ( 45 ). Според мен обаче при зачитане на тези характеристики изчисляването на обезщетението по метод, който включва хипотетичен елемент, може да е вариант, който не противоречи на Директива 2014/17.

63.

Според описанието на запитващата юрисдикция, която препраща към националната съдебна практика ( 46 ), при метода на активите и пасивите финансовата вреда за кредитора представлява разликата между две величини:

64.

За извършването на това изчисление не е необходимо реинвестирането като такова да е осъществено. Референтната възвръщаемост се определя чрез оценка на възвръщаемостта на инвестиция с идентичен падеж ( 47 ).

65.

В допълнение, стойността на разликата трябва да се намали с разходите за риск и административните разходи, спестени към датата на плащане на обезщетението за предсрочно погасяване, и да се актуализира с оглед на тази дата на плащане.

66.

При този метод:

67.

Ето защо считам, подобно на всички участници в преюдициалното производство и без да се засяга преценката, която запитващата юрисдикция трябва да направи в това отношение, че методът на „активите и пасивите“ отговаря на минималните изисквания за обезщетението, предвидени в Директива 2014/17.

68.

Освен това посоченият метод е сходен с използвания в член 16, параграф 4 in fine от Директива 2008/48 метод за изчисляването на действителната финансова загуба на кредитора, когато по изключение държавите членки са предвидили дерогация от правилото за определена посредством фиксиран процент горна граница (параграф 2 от същия член).

69.

Всъщност изчисляването на обезщетението за кредитора, което Директива 2008/48 допуска относно потребителските кредити, включва — подобно на метода на „активите и пасивите“ — елемент на хипотетично (а не непременно действително) инвестиране на погасената сума ( 48 ). Допускането му в областта на потребителските кредити прави възможно допускането му и по отношение на кредитите, обезпечени с ипотека или равностойно обезпечение.

70.

Запитващата юрисдикция поставя въпроса дали член 25 от Директива 2014/17 се прилага при обстоятелства като тези в разглеждания случай, при които потребителят, преди да погаси кредита, е прекратил договора си въз основа на право на прекратяване, предвидено в националния правен ред.

71.

Въпросът възниква във връзка с германското законодателство, което предвижда два случая на предсрочно погасяване на кредита при кредити с фиксиран лихвен процент:

72.

Последиците от прилагането на едната или другата разпоредба са различни по отношение на обезщетението за кредитора:

73.

Поради наличието на различни становища в доктрината запитващата юрисдикция изразява съмнения дали член 25 от Директива 2014/17 се прилага и по отношение на предвиденото в член 490, параграф 2 от BGB погасяване на кредита след прекратяване на договора.

74.

Според запитващата юрисдикция „има много основания да се смята, че член 25 от Директива 2014/17 е приложим дори когато потребителят прекрати договора […] съгласно член 490, параграф 2 от BGB, преди предсрочното погасяване на кредита“.

75.

Тя добавя, че в противен случай „много потребители не биха се възползвали от правото си на […] погасяване […]. Ако при упражняване на правото на предсрочно прекратяване по член 490, параграф 2 от BGB обезщетението за предсрочно погасяване се изчислява по различен начин от обезщетението в контекста на […] членове 500 и 502 от BGB, това би могло да постави в по-неблагоприятно положение потребителя, който предсрочно прекратява договора си за кредит, спрямо потребителя, който упражнява правото си на предсрочно погасяване без прекратяване“.

76.

Запитващата юрисдикция обобщава, че поради това „целта на това право, свързана със защитата на потребителите, налага член 25 от Директива 2014/17 да се прилага и в случай на прекратяване на договора, извършено преди погасяването на кредита“.

77.

Споделям тезата на запитващата юрисдикция относно приложимостта на член 25 от Директива 2014/17. За сметка на това имам резерви, що се отнася до някои от съображенията, на които тя се основава.

78.

Абстрактно погледнато, въпросът е дали всяка държава членка може да уреди правото на обезщетение на кредитора по различен начин ( 52 ) в зависимост от това дали го свързва или не с упражняването на правото на потребителя на прекратяване на договора при наличието на извънредно основание.

79.

Считам, че утвърдителният отговор на този конкретен въпрос не е изключен. С други думи, доводи от рода на този, че потребителят може да бъде поставен в „по-неблагоприятно положение“ ( 53 ) спрямо друг поради използването на една от възможностите, които му предоставя националното законодателство, вместо алтернативната възможност, ми се струват недостатъчни, за да се намали законодателната свобода на държавите членки.

80.

Това, което при всички случаи се изисква, е всяка възможност, предвидена в националната правна уредба, да зачита член 25 от Директива 2014/17 в допълнение към общото правило по член 2 от нея.

81.

От гореизложеното следва, че на въпроса дали принципите, които важат за обезщетението в контекста на член 490, параграф 2 от BGB (и които позволяват включването на пропуснатите ползи в полза на кредитора), трябва да бъдат в съответствие с член 25, параграф 3 от Директива 2014/17, следва да се отговори утвърдително ( 54 ).

82.

Член 25 от Директива 2014/17 признава на потребителите правото да погасят изцяло или частично задълженията си, без да е необходимо да чакат настъпването на падежа им. Разпоредбата не урежда начините на упражняване на това право: то може да се упражни като чисто фактическо действие на погасяване или в резултат на право на прекратяване на договора за кредит.

83.

Защитата, която Директива 2014/17 предоставя на потребителя, трябва винаги да съществува, независимо от това кой от двата посочени начина на упражняване на правото на предсрочно погасяване на задълженията е избрал. Каквато и правна уредба да установи държавата членка, възползвайки се от предоставената ѝ от Директива 2014/17 свобода, правото ѝ на преценка е подчинено на условията по член 25, параграф 3 от нея. Следователно тези условия ще се прилагат както в случай на предсрочно погасяване след прекратяването на договора, така и в случай на предсрочно погасяване без прекратяване.

84.

Не считам, че посочването в член 25, параграфи 1 и 4 от Директива 2014/17 на правото на погасяване „преди изтичането на срока“ на договора е в подкрепа на тезата, която VR Bank защитава ( 55 ). Член 25 от Директива 2014/17 не цели налагането на времеви ограничения за упражняването на правото на потребителя да погаси предсрочно задълженията си. С него по-скоро се подчертава, че това право има предимство пред общия режим на частноправните договори, въз основа на който и двете страни са длъжни да изпълняват уговореното в съответствие с договорените (също и времеви) условия.

85.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург, Германия) по следния начин:

„Член 25, параграф 3 от Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 година относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010

следва да се тълкува в смисъл, че

допуска национална правна уредба, съгласно която за определянето на дължимото на кредитора обезщетение се вземат предвид вредите, свързани с нереализираните лихви, които вече няма да се дължат заради предсрочното погасяване на кредита от потребителя,

допуска метод за изчисляване на обезщетението за кредитора за предсрочното погасяване на кредита, основан на фиктивно реинвестиране на погасената сума в сигурни ценни книжа на капиталовия пазар с падеж, съответстващ на срока на кредита,

се прилага, когато потребителят упражни правото си на предсрочно погасяване на задълженията си, след като е прекратил договора за кредит за недвижим имот“.