Дело C-325/05

Ismail Derin

срещу

Landkreis Darmstadt-Dieburg

(Преюдициално запитване, отправено от

Verwaltungsgericht Darmstadt)

„Асоцииране ЕИО—Турция — Член 59 от Допълнителния протокол — Членове 6, 7 и 14 от Решение № 1/80 на Съвета за асоцииране — Право на свободен достъп до заетост по силата на член 7, първа алинея, второ тире — Право на пребиваване, което е негово следствие — Турски гражданин на възраст над 21 години, който не е на издръжка от родителите си — Осъждане за престъпление — Условия за загубване на придобити права — Съвместимост с правилото, че Република Турция не може да се ползва от по-благоприятен режим от този, който държавите-членки прилагат помежду си“

Резюме на решението

Международни споразумения — Споразумение за асоцииране между ЕИО и Турция — Съвет за асоцииране, създаден със Споразумението за асоцииране между ЕИО и Турция — Решение № 1/80 — Събиране на семейството — Дете на турски работник, което е придобило право на свободен достъп до дейност като наето лице

(член 59 от Допълнителния протокол към Споразумението за асоцииране между ЕИО и Турция; член 7, първа алинея и член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 на Съвета за асоцииране между ЕИО и Турция)

От систематиката и от целите на Решение № 1/80 относно развиване на асоциирането, прието от Съвета за асоцииране, създаден със Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, е видно, че турски гражданин, на когото е разрешено да влезе като дете на територията на държава-членка с цел събиране на семейството и който е придобил право на свободен достъп до всяка дейност като наето лице по негов избор по силата на член 7, първа алинея, второ тире от това решение, загубва право на пребиваване в приемащата държава-членка, което е следствие от посоченото право на свободен достъп само в следните две хипотези:

− когато поради личното поведение на споменатия мигрант на територията на приемащата държава-членка неговото пребиваване представлява реална и сериозна заплаха, свързана с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве съгласно член 14, параграф 1 от същото решение или

− когато напусне територията на съответната държава-членка за значителен период от време и без основателни причини,

дори и да е на възраст над 21 години, да не е на издръжка от родителите си, а да живее самостоятелно в съответната държава-членка, и няколко години да не е бил на пазара на труда поради изтърпяване в този период на наказание лишаване от свобода без условие за отлагане.

Това тълкуване не е несъвместимо с изискванията на член 59 от Допълнителния протокол към Споразумението за асоцииране, съгласно който Турция не може да се ползва от по-благоприятен режим от този, който държавите-членки прилагат помежду си.

(вж. точки 54, 57, 75 и диспозитива)

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)

18 юли 2007 година(*)

„Асоцииране ЕИО—Турция — Член 59 от Допълнителния протокол — Членове 6, 7 и 14 от Решение № 1/80 на Съвета за асоцииране — Право на свободен достъп до заетост по силата на член 7, първа алинея, второ тире — Право на пребиваване, което е негово следствие — Турски гражданин на възраст над 21 години, който не е на издръжка от родителите си — Осъждане за престъпление — Условия за загубване на придобити права — Съвместимост с правилото, че Република Турция не може да се ползва от по-благоприятен режим от този, който държавите-членки прилагат помежду си“

По дело C‑325/05

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 234 ЕО от Verwaltungsgericht Darmstadt (Германия) с актове от 17 август и 21 септември 2005 г., постъпили в Съда съответно на 26 август и на 29 септември 2005 г., в рамките на производството по дело

Ismail Derin

срещу

Landkreis Darmstadt-Dieburg,

СЪДЪТ (първи състав),

състоящ се от: г‑н P. Jann, председател на състав, г‑н R. Schintgen (докладчик), г‑н A. Tizzano, г‑н M. Ilešič и г‑н E. Levits, съдии,

генерален адвокат: г‑н Y. Bot,

секретар: г‑н H. von Holstein, заместник-секретар,

предвид изложеното в писмената фаза на производство и в съдебното заседание от 16 ноември 2006 г.,

като има предвид становищата, представени:

–        за германското правителство, от г‑н M. Lumma и г‑жа C. Schulze-Bahr, в качеството на представители,

–        за италианското правителство, от г‑н I. M. Braguglia, в качеството на представител, подпомаган от г‑н W. Ferrante, avvocato dello Stato,

–        за правителството на Обединеното кралство, от г‑жа S. Nwaokolo, в качеството на представител, подпомагана от г‑н T. Ward, barrister,

–        за Комисията на Европейските общности, от г‑н G. Rozet и г‑жа I. Kaufmann-Bühler, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 11 януари 2007 г.,

постанови настоящото

Решение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 59 от Допълнителния протокол, подписан на 23 ноември 1970 г. в Брюксел и сключен, одобрен и утвърден от името на Общността с Регламент (ЕИО) № 2760/72 на Съвета от 19 декември 1972 г. (ОВ L 293, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 1, стр. 37, наричан по-нататък „Допълнителния протокол“), както и на членове 6, 7 и 14 от Решение № 1/80 на Съвета за асоцииране от 19 септември 1980 година относно развиване на асоциирането (наричано по-нататък „Решение № 1/80“). Съветът за асоцииране е създаден със Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, подписано на 12 септември 1963 г. в Анкара от Република Турция, от една страна, както и от държавите-членки на Европейската икономическа общност и Общността, от друга страна, и сключено, одобрено и утвърдено от името на Общността с Решение 64/732/ЕИО на Съвета от 23 декември 1963 г. (ОВ 217, 1964 г., стр. 3685; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 1, стр. 10, наричано по-нататък „Споразумението за асоцииране“).

2        Запитването е отправено в рамките на спор между турския гражданин г‑н Derin и Landkreis Darmstadt-Dieburg относно процедура за експулсиране от територията на Германия.

 Правна уредба

 Асоцииране ЕИО—Турция

3        Съгласно своя член 2, параграф 1 Споразумението за асоцииране има за цел да подпомага постоянното и балансирано укрепване на търговските и икономическите отношения между договарящите страни, в това число в областта на работната сила, по-специално посредством поетапно осъществяване на свободно движение на работници (член 12 от Споразумението), с оглед подобряване на жизнения стандарт на турския народ и улесняване присъединяването впоследствие на Република Турция към Общността (четвърто съображение от преамбюла и член 28 от Споразумението).

4        За тази цел Споразумението за асоцииране предвижда подготвителен период, позволяващ на Република Турция да укрепи своята икономика с помощта на Общността (член 3 от Споразумението), преходен период, по време на който се осигуряват постепенното въвеждане на митнически съюз и сближаване на икономическата политика (член 4 от Споразумението), и заключителен период, който се основава на митническия съюз и включва засилване на координацията на икономическата политика на договарящите се страни (член 5 от Споразумението).

5        Член 6 от Споразумението за асоцииране гласи:

„С цел осигуряване прилагането и постепенното развитие на режима на асоцииране, договарящите се страни се събират в рамките на Съвет за асоцииране, който действа в границите на правомощията, които са му предоставени от споразумението.“ [неофициален превод]

6        Дял ІІ (озаглавен „Прилагане на преходния период“), глава 3 (озаглавена „Други разпоредби от икономически характер“), член 12 от Споразумението за асоцииране гласи:

„Договарящите се страни се споразумяват да се ръководят от членовете [39 ЕО], [40 ЕО] и [41 ЕО], за да се осъществи поетапно свободното движение на работници между тях.“ [неофициален превод]

7        Съгласно член 22, параграф 1 от Споразумението за асоцииране:

„За осъществяването на целите, определени в споразумението и в случаите, предвидени в него, Съветът за асоцииране разполага с правомощия за вземане на решения. Всяка от двете страни е длъжна да вземе мерките, които изпълнението на взетите решения налага. […]“ [неофициален превод]

8        Допълнителният протокол, който съгласно своя член 62 е неделима част от Споразумението за асоцииране, определя в член 1 условията, правилата и графика за прилагане на посочения в член 4 от Споразумението преходен период.

9        Допълнителният протокол съдържа дял ІІ, озаглавен „Движение на лица и услуги“, чиято първа глава се отнася до „работна[та] ръка“.

10      Член 36 от Допълнителния протокол, който е част от посочената глава първа, предвижда, че свободното движение на работници между държавите-членки на Общността и Турция ще се осъществява постепенно съгласно принципите, посочени в член 12 от Споразумението за асоцииране, в периода между края на дванадесетата и на двадесет и втората година след влизането в сила на същото и че Съветът за асоцииране ще определи правилата, необходими за тази цел.

11      Дял ІV (озаглавен „Общи и заключителни разпоредби“), член 59 от Допълнителния протокол гласи:

„В областите, които са включени в настоящия протокол, Турция не може да се възползва от по-благоприятен режим от този, който държавите-членки са възприели помежду си по силата на Договора за създаване на Общността.“

12      Решение № 1/80 цели съгласно третото си съображение да подобри режима, с който се ползват работниците и членовете на техните семейства в социалната област, в сравнение с този, предвиден в Решение № 2/76, прието от Съвета за асоцииране на 20 декември 1976 г.

13      Членове 6, 7 и 14 от Решение № 1/80 се съдържат във втора глава (озаглавена „Социални разпоредби“) от същото, раздел 1 (озаглавен „Въпроси, свързани със заетостта и свободното движение на работници“).

14      Съгласно член 6, параграф 1 от Решение № 1/80:

„При спазване на условията на член 7 във връзка със свободния достъп до заетост на членовете на семейството на турски работник, принадлежащ към легалния пазар на труда на държава-членка, същият има право:

–        на подновяване на разрешителното му за работа от неговия работодател, ако е нает на работа, след една година легална заетост в тази държава-членка,

–        да отговаря пред работодател по свой избор в същата професия на друго предложение за работа, направено при общи условия и регистрирано в службите по заетост на тази държава-членка, след три години легална заетост в същата и при условие на предимство на работниците от държавите-членки на Общността,

–        да се ползва със свободен достъп до всяка дейност като наето лице по свой избор в същата държава-членка, след четири години легална заетост в тази държава-членка“. [неофициален превод]

15      Член 7 от Решение № 1/80 предвижда:

„Членовете на семейството на турски работник, принадлежащ към легалния пазар на труда на държава-членка, които имат право да го последват:

–        имат право да отговарят — при спазване на условието за предимство на работниците от държавите-членки на Общността — на всяко предложение за работа, когато пребивават на законно основание в същата държава-членка най-малко три години,

–        ползват се в същата държава-членка със свободен достъп до всяка дейност по свой избор като наети лица, когато пребивават на законно основание в нея най-малко пет години.

Децата на турските работници, придобили професионална квалификация в приемащата страна, могат да отговарят на всяко предложение за работа в тази държава-членка, независимо от продължителността на пребиваването си в нея, при условие че един от родителите законно е нает на работа в съответната държава-членка най-малко три години.“ [неофициален превод]

16      Член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 гласи:

„Разпоредбите на настоящия раздел се прилагат при спазване на ограниченията, оправдани по причини, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве.“ [неофициален превод]

 Други разпоредби на общностното право

17      Член 10, параграфи 1 и 2 от Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността (ОВ L 257, стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 11), изменен с Регламент (ЕИО) № 2434/92 на Съвета от 27 юли 1992 г. (ОВ L 245, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 234, наричан по-нататък „Регламент № 1612/68“) гласи:

„1.      Независимо от тяхното гражданство, имат право да се настаняват заедно с работник гражданин на държава-членка, нает на работа на територията на друга държава-членка следните лица:

а)      съпруг/а и техни низходящи, на възраст под 21 години или издържани от тях;

б)      издържани роднини по възходяща линия на работника и на съпруг/а.

2.      Държавите-членки улесняват приемането на всеки член на семейството извън разпоредбите на параграф 1, ако е издържан от посочения по-горе работник или живее в неговото домакинство в страната, от която идва.“

18      Съгласно член 11 от Регламент № 1612/68:

„Когато гражданин на държава-членка извършва дейност като наето или самостоятелно заето лице на територията на друга държава-членка, неговият съпруг/а и децата му на възраст под 21 години или издържани от него имат право да започват дейност като наети лица на цялата територия на същата държава, дори ако не са граждани на никоя държава-членка.“

 Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси

19      От решението за препращане е видно, че г‑н Derin, който е роден на 30 септември 1973 г., е получил разрешение на 1 юли 1982 г. да се присъедини към родителите си на територията на Федерална република Германия с цел събиране на семейството.

20      Бащата и майката на г‑н Derin са извършвали дейност като наети лица на законно основание в тази държава-членка в продължение съответно на 6 и на 24 години.

21      След пристигането си в Германия г‑н Derin посещава основно училище от август 1982 г. до юли 1988 г. и професионално училище от август 1988 г. до юли 1990 г. Той приключва курса си на обучение в училище през 1991 г., като получава „mittlere Reife“ (диплома за завършено средно образование на ниво средно по-ниско).

22      След приключване на обучението си заинтересованото лице работи на законно основание последователно за сметка на различни работодатели, като срокът на работа за един и същи работодател винаги е по-кратък от една година.

23      В периода 1992—1996 г. г‑н Derin извършва на законно основание дейност като самостоятелно заето лице.

24      На 3 септември 2001 г. той започва курс по професионално обучение за преквалификация като професионален шофьор, но го прекъсва поради влизане в затвора. Въпреки това от 17 януари 2005 г. той отново е нает на работа.

25      От 10 декември 1990 г. г‑н Derin притежава безсрочно разрешение за пребиваване в Германия.

26      През есента на 1994 г. г‑н Derin напуска домакинството на родителите си и създава свое семейство. Съпругата му, която е с турско гражданство, получава разрешение да се присъедини към него в Германия на 24 февруари 2002 г.

27      От август 1994 г. г‑н Derin многократно е осъждан на заплащане на глоба за различни нарушения, а с присъда от 13 декември 2002 г. му е наложено наказание лишаване от свобода за повече от две години и половина за подпомагане на незаконно влизане на чужденци в Германия.

28      На 24 ноември 2003 г. е взето решение за безсрочното му експулсиране от територията на Германия. Той е трябвало да бъде отведен до границата веднага след освобождаването му от затвора.

29      Компетентните национални административни органи считат, че г‑н Derin отговаря на условията за експулсиране по силата на установения с § 47, алинея 2, точка 1 от Закона за чужденците (Ausländergesetz, наричан по-нататък „AuslG“) принцип, че по общо правило се експулсира чужденец, който е осъден с влязла в сила присъда за едно или повече умишлени престъпления, за които има наложено наказание лишаване от свобода без отлагане на изпълнението. Тъй като ищецът в главното производство притежава безсрочно разрешение за пребиваване в Германия и е влязъл в същата държава-членка като малолетен, той се ползвал от по-голяма защита срещу експулсиране по силата на § 48, алинея 1, точка 2 от AuslG и мярка за извеждане извън територията би могла да се приложи по отношение на него само поради сериозни съображения, свързани със сигурността и обществения ред. В случая споменатите административни органи са били длъжни да вземат решението за експулсиране в условията на оперативна самостоятелност, съобразно § 47, алинея 3, второ изречение от AuslG.

30      В това отношение компетентните национални административни органи са преценили, че въпреки че от дете пребивавал на германска територия, г‑н Derin не успял да се интегрира в германското общество. Той е бил осъден за първи път през 1994 г. и след това отново непрекъснато е осъждан за множество други престъпления. Било му чуждо чувството за вина, тъй като наложените му наказания не водели до промяна в поведението му. Следователно имало основание да се смята, че от първата присъда, с която му е наложено наказание лишаване от свобода, също нямало да последва подобряване на поведението му. Експулсирането на г‑н Derin можело да има възпиращ ефект по отношение на другите чуждестранни граждани, които така щели да оценят тежките последици, до които води подпомагането на незаконно влизане в държава-членка. Поради големия брой незаконно пребиваващи чужденци в Германия се налагало да бъдат предприети строги мерки по отношение на извършителите на това деяние. Освен това ищецът в главното производство не се ползвал от правото, което предоставя член 6, параграф 1 от Решение № 1/80 или член 7 от същото, тъй като от една страна, никога не е бил нает на работа от един и същ работодател за непрекъснат период от време, надвишаващ една година, и от друга страна, вече не живеел в домакинството на родителите си и не бил на издръжка от тях.

31      След като на 15 септември 2004 г. жалбата му срещу решението е отхвърлена, на 5 октомври 2004 г. г‑н Derin предявява иск пред Verwaltungsgericht Darmstadt, с който твърди, че принадлежи към кръга от лица, ползващи се от защита по силата на член 7 от Решение № 1/80. От приложното поле на член 14 от същото решение следвало, че експулсирането зависело от наличието на конкретна опасност от нови тежки нарушения на обществения ред, което условие в случая не било изпълнено.

32      Според ответника в главното производство обаче, член 7 от Решение № 1/80 защитава само децата на турски работници на възраст под 21 години, които са на издръжка от родителите си.

33      Препращащата юрисдикция счита, че г‑н Derin отговаря на условията за придобиване на правата, предвидени в член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80, поради факта на законно пребиваване повече от пет години в домакинството на родителите си, които са турски работници, пребиваващи в приемащата държава-членка.

34      Същата юрисдикция обаче иска да се установи при какви условия турски гражданин в положение като това на г‑н Derin може да загуби правата, придобити по силата на споменатия член 7, първа алинея, второ тире.

35      На първо място, препращащата юрисдикция се позовава на Решение от 7 юли 2005 г. по делото Aydinli (C‑373/03, Recueil, стр. I‑6181), считайки, че Съдът е приел две основания за загубване на предоставяните от посочената разпоредба права, а именно, от една страна, обстоятелството, че пребиваването на турски мигрант на територията на приемащата държава-членка представлява поради личното поведение на последния реална и сериозна заплаха за обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, съгласно член 14, параграф 1 от Решение № 1/80, и от друга страна, обстоятелството, че заинтересованото лице е напуснало територията на тази държава-членка за значителен период от време и без основателни причини.

36      В случая с г‑н Derin не било налице нито едно от двете основания за загубване на правата, предоставяни с член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80.

37      Все пак препращащата юрисдикция смята, че съгласно член 59 от Допълнителния протокол е важно да се провери дали подобно ограничаване на основанията за загубване на правата, придобити по силата на член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80, не може да постави турските граждани в по-благоприятно положение от членовете на семейството на гражданин на държава-членка, които на основание на член 10 от Регламент № 1612/68 имат право да се настанят с този работник, когато са на възраст под 21 години или са на издръжка от него. При липса на други възможности за ограничаване на произтичащите от Решение № 1/80 права на г‑н Derin, който от есента на 1994 г. не живее в домакинството на родителите си, на възраст 30 години е и вече не е на издръжка от семейството си, същият би бил в по-изгодно положение от това на низходящ на мигриращ работник от Общността.

38      На второ място, в хипотезата за реално загубване от г‑н Derin на правата, изведени от член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80, поради факта че е на възраст над 21 години, че не живее с родителите си и те не поемат разходите за задоволяване на нуждите му, препращащата юрисдикция си поставя въпроса дали заинтересованото лице не би могло да се позове на друга разпоредба от това решение, за да се защити срещу мярката за експулсиране, приета на основание на член 14, параграф 1 от него, и по-специално тя поставя въпроса в каква степен г‑н Derin би могъл да се приравни към лицата, придобили права на основание на член 6, параграф 1 от същото решение.

39      При тези обстоятелства Verwaltungsgericht Darmstadt решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Съвместимо ли е с член 59 от Допълнителния протокол […] това, турски гражданин, влязъл на територията на Федерална република Германия още като дете с цел събиране на семейството с наетите му на работа там родители, да не губи правото на пребиваване, произтичащо от свободния достъп до избрана от него дейност като наето лице, изведено от член 7 [първа алинея], второ тире от Решение № 1/80 […] — освен в случаите, предвидени в член 14 от [това] решение […], и когато напуска територията на приемащата държава-членка за значителен период от време, без основателни причини — дори когато не живее вече с родителите си, на възраст над 21 години е и те не поемат разходите за задоволяване на нуждите му?

2)      Дали този турски гражданин продължава — въпреки че е загубил правата, изведени от член 7, [първа алинея], второ тире от Решение № 1/80 […] — да се ползва от специалната защита от експулсиране, предоставена му от член 14 от [това] решение […], при положение че вече не живее в домакинството на родителите си, бил е наеман непостоянно на работа, без да придобие в качеството си на наето лице правата, предвидени в член 6, параграф 1 от Решение № 1/80, и за период от няколко години е извършвал независима дейност като самостоятелно заето лице?“

 По първия въпрос

40      В самото начало следва да се посочи, че първият въпрос се отнася до случай, в който турски гражданин отговаря на всички необходими условия, за да се ползва от правото на свободен достъп до дейност по свой избор като наето лице, както и от явяващото се негово следствие право на пребиваване, предоставени по силата на член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80.

41      Макар и да е безспорно, че ищецът в главното производство е придобил такива права по силата на посочената разпоредба на Решение № 1/80, правителствата на Италия и Обединеното кралство повдигат въпроса дали случаят на заинтересованото лице не попада по-скоро в приложното поле на член 7, втора алинея от същото решение.

42      Предвид предоставените с решението за препращане факти по делото в главното производство, действително е възможно г‑н Derin, като дете на майка и баща турци, които законно са извършвали професионална дейност в продължение съответно на 6 и на 24 години в приемащата държава-членка, и като завършил курс по професионално обучение на нейната територия, да може да се позове на правата си за достъп до заетост, както и за пребиваване в тази държава-членка, съгласно втора алинея от посочения член 7, представляваща по-благоприятна разпоредба в сравнение с първа алинея от същия член (вж. Решение от 19 ноември 1998 г. по дело Akman, C‑210/97, Recueil, стр. I‑7519, точки 35 и 38 и Решение от 16 февруари 2006 г. по дело Torun, C‑502/04, Recueil, стр. I‑1563, точки 22—24).

43      Все пак препращащата юрисдикция трябва да установи фактите в основата на отнесения към нея спор и да прецени коя от двете посочени в предишната точка разпоредби следва да се приложи в делото по главното производство.

44      Следва да се добави, че поставеният въпрос по същество цели да определи причините, поради които турски гражданин като г‑н Derin може да загуби правата, предоставени му в приемащата държава-членка по силата на член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 във връзка със свободния достъп до дейност като наето лице по свой избор и произтичащото от него право на пребиваване.

45      Както обаче с основание генералният адвокат посочва в заключението си, придобитите на основание член 7 от решението права се загубват при същите условия, независимо дали конкретният случай, за който се отнася спорът, попада в приложното поле на първа или на втора алинея от този член (вж. в този смисъл Решение по дело Torun, посочено по-горе, точки 21—25).

46      При тези условия, обстоятелството дали турски гражданин, какъвто е ищецът в главното производство, попада в приложното поле на член 7, първа или втора алинея от Решение № 1/80 не е релевантно за разглеждането на поставения от препращащата юрисдикция първи въпрос.

47      За да бъде полезен отговорът на този въпрос, следва веднага да се констатира като безспорно, от една страна, че също като член 6, параграф 1 и член 7, втора алинея от Решение № 1/80, първа алинея от същия член 7 има пряко действие в държавите-членки, така че отговарящите на условията ѝ турски граждани могат пряко да се позоват на правата, които тя им предоставя (вж. по-специално Решение по дело Torun, посочено по-горе, точка 19), и от друга страна, че правата, които последната разпоредба предоставя на дете на турски работник по отношение на заетостта в съответната държава-членка, непременно съдържат произтичащото от тях право на пребиваване в полза на заинтересованото лице, тъй като в противен случай правото за достъп до пазара на труда и на реално извършване на дейност като наето лице би било изцяло лишено от действие (вж. по-специално Решение от 11 ноември 2004 г. по дело Cetinkaya, C‑467/02, Recueil, стр. I‑10895, точка 31).

48      Член 7, първа алинея от Решение № 1/80 се отнася до случаите, когато турски гражданин, който в качеството си на член на семейство на турски работник, принадлежащ или принадлежал към легалния пазар на труда в приемащата държава-членка, или е имал разрешение да се присъедини към посочения работник в тази държава с цел събиране на семейството, или е роден и винаги е пребивавал в тази държава (вж. по-специално Решение по дело Aydinli, посочено по-горе, точка 22).

49      В това отношение е важно да се напомни, на първо място, че Съдът вече е приел, че приложението на посочената разпоредба към подобен вид случаи не зависи от обстоятелството, че към датата на фактите в основата на спора заинтересованото лице е пълнолетно и вече не живее заедно с домакинството на семейството си, а живее самостоятелно като работник в съответната държава-членка (вж. по-специално посочените по-горе Решение по дело Aydinli, точка 22, както и по аналогия Решение по дело Torun, точки 27 и 28).

50      Следователно такъв турски гражданин няма да загуби придобитото въз основа на член 7, първа алинея от Решение № 1/80 право поради настъпването на обстоятелства като упоменатите в предходната точка. В действителност правото на членовете на семейството на турски работник след определен период от време да имат достъп до заетост в приемащата държава-членка има за цел именно да укрепи положението им в същата, като им даде възможност да станат независими (вж. Решение по дело Aydinli, посочено по-горе, точка 23).

51      Освен това, макар и член 7, първа алинея, първо тире от Решение № 1/80 по принцип да изисква членът на семейството на турски работник фактически да живее съвместно с него за период от три години, по време на който самото заинтересовано лице не отговаря на условията за достъп до пазара на труда в приемащата държава-членка (вж. Решение от 17 април 1997 г. по дело Kadiman, C‑351/95, Recueil, стр. I‑2133, точки 33, 37, 40, 41 и 44, Решение от 16 март 2000 г. по дело Ergat, C‑329/97, Recueil, стр. I‑1487, точки 36 и 37, Решение от 22 юни 2000 г. по дело Eyüp, C‑65/98, Recueil, стр. I‑4747, точки 28 и 29, както и Решение по дело Cetinkaya, посочено по-горе, точка 30), това не променя обстоятелството, че държавите-членки повече нямат право да обвързват с условия пребиваването на член на семейството на турски работник след този период от три години и на още по-силно основание това трябва да е така за турски мигриращ работник, отговарящ на посочените от член 7, първа алинея, второ тире условия (вж. посочените по-горе Решение по дело Ergat, точки 37—39, Решение по дело Cetinkaya, точка 30 и Решение по дело Aydinli, точка 24).

52      Както генералният адвокат посочва в точки 30 и 31, както и в точки 120—123 от заключението си, Съдът е приел — по-специално по отношение на посочените в член 7, първа алинея от Решение № 1/80 членове на семейството на турски работник, които, както и г‑н Derin, след пет години на законно пребиваване се ползват от право на свободен достъп до заетост в приемащата държава-членка на основание на второ тире от тази разпоредба — че не само прякото действие на тази разпоредба позволява заинтересованите лица да черпят директно от Решение № 1/80 едно лично право в сферата на заетостта, но освен това полезното действие на това право задължително включва съществуването на произтичащо от него право на пребиваване, което е независимо от запазването на условията за достъп до тези права (вж. по-специално посочените по-горе Решение по дело Ergat, точка 40, Решение по дело Cetinkaya, точка 31 и Решение по дело Aydinli, точка 25).

53      Следователно обстоятелството, че условието за пораждане на разглежданото право, което в дадения случай е съжителство с турски работник през определен период от време, отпада, след като членът на семейството на този работник е придобил въпросното право, не може да постави под въпрос ползването на същото (вж. Решение по дело Aydinli, посочено по-горе, точка 26). Различно тълкуване на член 7, първа алинея от Решение № 1/80 не би съответствало на неговите смисъл и цели, насочени към благоприятстване на постепенното интегриране в приемащата държава-членка на турските граждани, които отговарят на условията, предвидени в една от разпоредбите на това решение, и следователно се ползват от предоставяните им от него права (вж. по-специално Решение от 8 май 2003 г. по дело Wählergruppe Gemeinsam, C‑171/01, Recueil, стр. I‑4301, точка 79).

54      На второ място, от постоянната практика на Съда следва, че ограниченията на признатите от член 7, първа алинея от Решение № 1/80 права за членовете на семейството на турски работници, които отговарят на посочените в тази алинея условия, могат да спадат само към две категории, а именно свързани или с факта, че поради личното поведение на турския мигрант на територията на приемащата държава-членка неговото пребиваване представлява реална и сериозна заплаха, свързана с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве съгласно член 14, параграф 1 от същото решение, или с обстоятелството, че заинтересованото лице е напуснало територията на държавата-членка за значителен период от време и без основателни причини (вж. посочените по-горе Решение по дело Ergat, точки 45, 46 и 48, Решение по дело Cetinkaya, точки 36 и 38, Решение по дело Aydinli, точка 27 и Решение по дело Torun, точка 21).

55      Като се има предвид, че Решение № 1/80 провежда ясно разграничение между положението на турските работници, които са упражнявали легална заетост в приемащата държава-членка за определен период от време (член 6 от решението), и това на членовете на семейството на тези работници, законно пребиваващи на територията на съответната държава-членка (член 7 от същото решение), както и че в систематиката на решението член 7 представлява lex specialis по отношение на постепенно разширяващия се обхват на правата в зависимост от продължителността на извършване на законно основание на дейност като наето лице, посочени в трите тирета на параграф 1 от член 6 (вж. Решение от 21 октомври 2003 г. по дело Abatay и др., C‑317/01 и Решение по дело C‑369/01, Recueil, стр. I‑12301, точка 78, Решение по дело Aydinli, посочено по-горе, точка 19 и Решение по дело Torun, посочено по-горе, точка 17), предоставяните от член 7 от Решение № 1/80 права могат да се ограничават само при същите условия като предоставените от член 6 на това решение (вж. посоченото по-горе Решение по дело Aydinli, точка 31 и Решение по дело Torun, точка 26).

56      По-точно, турски гражданин, на когото са признати права по силата на член 7, не може да бъде лишен от тях, поради това че не е извършвал дейност като наето лице за определен период от време по причина на осъждането му с наказание лишаване от свобода дори ако то е за няколко години и без отлагане на изпълнението, нито поради факта че в нито един момент той не е придобил права във връзка със заетостта и пребиваването на основание на член 6, параграф 1 от Решение № 1/80 (вж. в този смисъл посочените по-горе Решение по дело Aydinli, точка 28 и Решение по дело Torun, точка 26). В действителност за разлика от турските работници, към които се прилага последната разпоредба, статутът на посочените в член 7 от същото решение членове на техните семейства не зависи от извършването на дейност като наето лице.

57      С оглед на изложените съображения следва да се заключи, че от систематиката на Решение № 1/80 и от целите му е видно, че турски гражданин в положение като това на ищеца по главното производство, който има право на свободен достъп до всяка избрана от него дейност като наето лице по силата на член 7, първа алинея, второ тире от това решение, губи правото на пребиваване, което произтича от посоченото право на свободен достъп, само в две хипотези, а именно в предвидените в член 14, параграф 1 от същото решение случаи или когато напусне територията на приемащата държава-членка за значителен период от време и без основателни причини. Напротив, този турски гражданин не губи правото на пребиваване нито поради факта на продължително отсъствие от пазара на труда по причина на изтърпяване на наказание лишаване от свобода дори ако то е за няколко години и е без условие за отлагане, нито поради обстоятелството, че към датата на експулсирането е на възраст над 21 години, не живее вече с турския работник, от който е извел правото си на пребиваване, и вече не е на негова издръжка, а живее независимо от него (вж. посочените по-горе Решение по дело Aydinli, точка 32 и по аналогия Решение по дело Torun, точка 29).

58      Препращащата юрисдикция обаче иска да се установи дали посоченото в предишната точка тълкуване е съвместимо с член 59 от Допълнителния протокол.

59      Тъй като не е убедена в налагащия се от подобно тълкуване изчерпателен характер на причините за загубване на правата, предоставени по силата на член 7 от Решение № 1/80, посочената юрисдикция всъщност предлага освен поставените от споменатата в точка 57 от настоящото решение съдебна практика условия, с цел запазване на придобитите права, от дете на турски работник да се изисква също да отговаря на критериите, предвидени във вторичното общностно законодателство, и по-специално в член 10, параграф 1 и в член 11 от Регламент № 1612/68, които се отнасят само до децата, които са на възраст под 21 години или са на издръжка от работника.

60      Следователно според препращащата юрисдикция член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 трябва да се тълкува в смисъл, че турски гражданин, който е получил право да влезе на територията на приемащата държава-членка преди да е навършил 21 години с цел събиране на семейството с родителите си, заети в тази държава-членка, загубва правото си на достъп до заетост, както и произтичащото от него право на пребиваване в тази държава-членка, когато навърши 21-годишна възраст или вече не е на издръжка от семейството си.

61      Различно тълкуване на посочената разпоредба щяло да доведе до това член от семейството на турски работник, принадлежащ към легалния пазар на труда в държава-членка, да бъде в по-благоприятно положение от низходящ на мигриращ работник от Общността.

62      В това отношение се налага изводът, първо, че съгласно член 10, параграф 1 от Регламент № 1612/68 децата на възраст под 21 години или на издръжка от работник, нает на работа на територията на друга държава-членка, се ползват от безусловно право да се установят с мигриращия работник от Общността.

63      Обратно, член 7, първа алинея от Решение № 1/80 изрично обвързва събирането на семейството с разрешение за присъединяване към мигриращия турски работник, което се дава съгласно съдържащите се в правната уредба на приемащата държава-членка предписания (вж. Решение от 30 септември 2004 г. по дело Ayaz, C‑275/02, Recueil, стр. I‑8765, точки 34 и 35).

64      Следователно в рамките на процеса на асоцииране ЕИО—Турция — извън особената хипотезата, при която турски гражданин е роден и винаги е пребивавал в приемащата държава-членка — събирането на семейството не представлява право за членовете на семейството на мигриращия турски работник, а напротив, зависи от решението на националните органи, взето при прилагане единствено на правото на съответната държава-членка, при условие че са спазени основните права, признати по-специално в член 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (вж. по аналогия Решение от 17 септември 2002 г. по дело Baumbast и R, C‑413/99, Recueil, стр. I‑7091, точка 72).

65      Освен това на основание на член 11 от Регламент № 1612/68 децата, които имат право да се настанят заедно с работник — гражданин на държава-членка, нает на работа на територията на друга държава-членка, поради самия този факт се ползват от право да започват дейност като наети лица в приемащата държава-членка, докато правото на работа на децата на мигриращ турски работник е точно регламентирано в член 7, първа алинея от Решение № 1/80 — разпоредба, която предвижда в това отношение различни условия в зависимост от продължителността на пребиваването с мигриращия работник, въз основа на което придобиват права. В този смисъл през първите три години на пребиваване на турските граждани не се дават никакви подобни права, докато след три години пребиваване на законно основание с тяхното семейство, те имат право да отговарят на предложения за работа при спазване на даваното на работниците от държавите-членки предимство. Едва след пет години на пребиваване на законно основание те се ползват от свободен достъп до всяка дейност по техен избор като наети лица.

66      На последно място, Съдът многократно е приемал, че за разлика от работниците на държавите-членки, турските граждани не се ползват от правото на свободно движение в рамките на Общността, а могат да се позовават само на определени права единствено на територията на приемащата държава-членка (вж. в този смисъл по-специално Решение от 23 януари 1997 г. по дело Tetik, C‑171/95, Recueil, стр. I‑329, точка 29, Решение от 11 май 2000 г. по дело Savas, C‑37/98, Recueil, стр. I‑2927, точка 59 и Решение по дело Wählergruppe Gemeinsam, посочено по-горе, точка 89).

67      Освен това практиката на Съда във връзка с условията, при които изведените от член 7 от Решение № 1/80 права могат да бъдат ограничавани — извън еднакво прилаганото за турски граждани и за граждани от Общността изключение, свързано със съображения за обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве (вж. по-специално Решение от 10 февруари 2000 г. по дело Nazli, C‑340/97, Recueil, стр. I‑957, точки 55, 56 и 63) — посочва втора причина за загубване на тези права, отнасяща се само до турските мигранти, която по-точно е фактът на напускане от тях на приемащата държава-членка за значителен период от време и без основателни причини (вж. точки 54 и 57 от настоящото решение). При подобни обстоятелства, ако заинтересованото лице иска впоследствие отново да се настани в нея, органите на съответната държава-членка имат право да изискват нова молба за разрешаване лицето или да се присъедини към турския работник, ако все още зависи от него, или да бъде прието с оглед наемане на работа въз основа на член 6 от същото решение (вж. Решение по дело Ergat, посочено по-горе, точка 49).

68      При тези условия не би могло положението на дете на турски мигрант да се сравнява с това на низходящ на гражданин на държава-членка, предвид съществуващите чувствителни различия в съответното им правно положение, което за последния е по-благоприятно в резултат впрочем на самата формулировка на приложимата уредба.

69      Следователно, обратно на предлаганото от препращащата юрисдикция тълкуване, не би могло да се твърди, че поради ограничаването на причините за загубване на правото му на пребиваване, което следва от практиката на Съда (вж. точки 54 и 57 от настоящото решение), член на семейството на турски мигриращ работник, получил разрешение да се присъедини към последния в държава-членка, би бил в по-изгодно положение, отколкото предвиденото за член на семейството на гражданин на държава-членка, така че да се нарушава посоченото в член 59 от Допълнителния протокол правило.

70      Впрочем предложеното от препращащата юрисдикция тълкуване не отчита обстоятелството, че член 7 от Решение № 1/80 и член 10 от Регламент № 1612/68 са формулирани по различен начин.

71      Освен това подобно тълкуване неизбежно би направило много по-несигурен правния статут на децата на турските мигриращи работници, както и интегрирането им в приемащата държава-членка, докато, напротив, член 7 от Решение № 1/80 цели постепенното укрепване на положението на членовете на семейството на тези работници в съответната държава-членка, позволявайки им след определен период от време да станат независими.

72      Освен това, както е видно от мотивите на решението за препращане, посоченото в точка 60 от настоящото решение тълкуване на юрисдикцията се основава главно върху съображенията, изложени в точка 52 от заключението на генералния адвокат Geelhoed по дело Ayaz, посочено по-горе, въпреки че съображения от подобен характер не са възприети в обосновката на същото решение.

73      Тъй като препращащата юрисдикция специално е преформулирала първия си въпрос след произнасянето на решението по посоченото по-горе дело Aydinli, с цел да накара Съда да преразгледа неговата релевантност, следва да се посочи, че от една страна, тълкуването в посоченото решение на обхвата на член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 само потвърждава досегашната практика на Съда (посочените по-горе Решение по дело Ergat и Решение по дело Cetinkaya). От друга страна, същото тълкуване е разширено въз основата на сходни съображения по отношение на член 7, втора алинея от Решение № 1/80 (Решение по дело Torun, посочено по-горе). Впрочем не е посочено никакво обстоятелство, разкриващо наличието на значителна разлика между фактическото и правно положение в делото по главното производство и това в делата, във връзка с които са постановени посочените по-горе решения Ergat, Cetinkaya, Aydinli и Torun, така че очевидно няма валидно основание, което да налага необходимостта от преразглеждане на практиката на Съда по този въпрос.

74      На последно място, по отношение на случай като този в главното производство, при който за турски гражданин има решение за експулсиране, взето от компетентните органи на приемащата държава-членка след осъждането му за различни нарушения на националното законодателство, следва да се уточни, че член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 предоставя съответната правна рамка, която оправомощава държавите-членки да вземат необходимите мерки, като се разбира обаче, че от посочените органи се изисква да правят преценка на личното поведение на нарушителя, както и на това дали е налице актуална, действителна и достатъчно тежка заплаха за обществения ред и обществената сигурност, и че освен това тези органи трябва да зачитат принципа на пропорционалност (вж. в този смисъл Решение по дело Nazli, посочено по-горе, точки 57—61 и по аналогия Решение от 26 ноември 2002 г. по дело Oteiza Olazabal, C‑100/01, Recueil, стр. I‑10981, точки 39, 43 и 44). По-специално мярка за експулсиране, основана на член 14, параграф 1 от посоченото решение, може да бъде приета само ако личното поведение на заинтересованото лице разкрива реална опасност за нови сериозни нарушения на обществения ред. Подобна мярка не следва да се постановява автоматично след наказателна присъда и с цел обща превенция (вж. Решение от 7 юли 2005 г. по дело Dogan, C‑383/03, Recueil, стр. I‑6237, точка 24).

75      С оглед на изложените дотук съображения, на първия поставен въпрос следва да се отговори, че турски гражданин, на когото е разрешено да влезе като дете на територията на държава-членка с цел събиране на семейството, и който е придобил право на свободен достъп до всяка дейност като наето лице по негов избор по силата на член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80, загубва право на пребиваване в приемащата държава-членка, което е следствие от посоченото право на свободен достъп, само в следните две хипотези:

–        в случаите, предвидени в член 14, параграф 1 от това решение или

–        когато напусне територията на съответната държава-членка за значителен период от време и без основателни причини,

дори и да е на възраст над 21 години, да не е на издръжка от родителите си, а да живее самостоятелно в съответната държава-членка, и няколко години да не е бил на пазара на труда поради изтърпяване в този период на наказание лишаване от свобода без условие за отлагане. Подобно тълкуване не е несъвместимо с изискванията на член 59 от Допълнителния протокол.

 По втория въпрос

76      С оглед на отговора на поставения от препращащата юрисдикция първи въпрос, по втория преюдициален въпрос Съдът не следва да се произнася.

 По съдебните разноски

77      С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред препращащата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:

Турски гражданин, на когото е разрешено да влезе като дете на територията на държава-членка с цел събиране на семейството и който е придобил право на свободен достъп до всяка дейност като наето лице по негов избор по силата на член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 от 19 септември 1980 година относно развиване на асоциирането, прието от Съвета за асоцииране, създаден със Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, загубва право на пребиваване в приемащата държава-членка, което е следствие от посоченото право на свободен достъп, само в следните две хипотези:

–        в случаите, предвидени в член 14, параграф 1 от това решение или

–        когато напусне територията на съответната държава-членка за значителен период и без основателни причини,

дори и да е на възраст над 21 години, да не е на издръжка от родителите си, а да живее самостоятелно в съответната държава-членка, и няколко години да не е бил на пазара на труда поради изтърпяване в този период на наказание лишаване от свобода без условие за отлагане. Подобно тълкуване не е несъвместимо с изискванията на член 59 от Допълнителния протокол, подписан на 23 ноември 1970 г. в Брюксел и сключен, одобрен и утвърден от името на Общността с Регламент (ЕИО) № 2760/72 на Съвета от 19 декември 1972 година.

Подписи

---

* Език на производството: немски.