–

за HJ, IK и LM, от R. Froger, адвокат,

–

за Twenty First Capital SAS, от G. Perrot, адвокат,

–

за френското правителство, от B. Fodda, E. Leclerc, J. B. Merlin и S. Royon, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от C. Auvret, G. Goddin и H. Tserepa-Lacombe, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 13 и член 61, параграф 1 от Директива 2011/61/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2011 година относно лицата, управляващи алтернативни инвестиционни фондове и за изменение на директиви 2003/41/ЕО и 2009/65/ЕО и на регламенти (ЕО) № 1060/2009 и (ЕС) № 1095/2010 (ОВ L 174, 2011 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между HJ, IK и LM, от една страна, и Twenty First Capital SAS (наричано по-нататък „дружеството TFC“), от друга страна, относно изпълнението на договор, предвиждащ изплащането на възнаграждения от последното.

3

Съображение 24 от Директива 2011/61 предвижда:

„За да се предотврати евентуалното отрицателно въздействие, което зле обмислени системи за възнаграждение могат да имат върху разумното управление на риска и върху контрола по отношение на склонността на отделни лица да поемат риск, следва да се предвиди изрично задължение за [лицата, управляващи алтернативни инвестиционни фондове (наричани по-нататък „ЛУАИФ“),] да разработят и да поддържат за категориите персонал, чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху рисковия профил на управляваните от тях [алтернативни инвестиционни фондове (наричани по-нататък АИФ)], политики и практики във връзка с възнагражденията, които са в съответствие с разумното и ефективно управление на риска. Тези категории персонал следва да включват най-малко висшето ръководство, служителите, поемащи рискове, служителите с контролни функции и всички служители, които получават общо възнаграждение, което ги поставя в същата категория възнаграждения като тази на висшето ръководство и служителите, поемащи рискове“.

4

Член 1 от тази директива е озаглавен „Предмет“ и гласи:

„С настоящата директива се определят правилата за издаването на разрешения, за текущата дейност и за прозрачността на дейността на [ЛУАИФ], които управляват и/или предлагат [АИФ] в [Европейския съюз]“.

5

Член 4 от посочената директива, озаглавен „Определения“, предвижда в параграф 1, буква б), че за целите на същата директива понятието „ЛУАИФ“ означава „юридически лица, чиято обичайна дейност е да управляват един или повече АИФ“.

6

Член 6 от Директива 2011/61, който е озаглавен „Условия за започване на дейност като ЛУАИФ“ и се съдържа в глава II на тази директива, озаглавена „Разрешения на ЛУАИФ“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки гарантират, че ЛУАИФ не управляват АИФ, освен ако не са получили разрешение в съответствие с настоящата директива.

ЛУАИФ, които са получили разрешение в съответствие с настоящата директива, трябва във всеки един момент да отговарят на условията за получаване на разрешение, предвидени в настоящата директива“.

7

Съгласно член 7 от посочената директива, озаглавен „Заявление за издаване на разрешение“:

„1.   Държавите членки изискват ЛУАИФ да подадат заявление за издаване на разрешение пред компетентните органи на тяхната държава членка по произход.

2.   Държавите членки изискват ЛУАИФ, което подава заявление за издаване на разрешение, да представи на компетентните органи на своята държава членка по произход следната информация във връзка с ЛУАИФ:

[…]

[…]“.

8

Член 8 от същата директива, озаглавен „Условия за издаване на разрешение“, предвижда в параграф 1:

„Компетентните органи на държавата членка по произход на ЛУАИФ не издават разрешение, освен ако:

[…]

Разрешението е валидно във всички държави членки“.

9

Член 12 от Директива 2011/61, озаглавен „Общи принципи“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки гарантират, че във всеки един момент ЛУАИФ отговарят на следните условия:

[…]

[…]“.

10

Член 13 от тази директива, който е озаглавен „Възнаграждения“ и се съдържа в глава III от нея, озаглавена „Условия във връзка с дейността на ЛУАИФ“, предвижда:

„1.   Държавите членки изискват ЛУАИФ да установят за категориите персонал — включително висшето ръководство, служителите, поемащи рискове, и служителите с контролни функции, както и всеки служител, чието общо възнаграждение го поставя в същата категория възнаграждения като на висшето ръководство и на служителите, поемащи рискове — чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху рисковия профил на ЛУАИФ или върху рисковия профил на управляваните от тях АИФ, политики и практики във връзка с възнагражденията, които са в съответствие с разумното и ефективно управление на риска и го насърчават, и които не насърчават поемането на рискове, несъобразени с рисковите профили, устава или учредителните документи на управляваните от тях АИФ.

ЛУАИФ определят политиките и практиките във връзка с възнагражденията в съответствие с приложение II.

2.   Европейският орган за ценни книжа и пазари (наричан по-нататък „ЕОЦКП“) разработва насоки за разумни политики за възнагражденията, които са в съответствие с приложение II. […]“.

11

Член 61 от посочената директива, озаглавен „Преходни разпоредби“, предвижда в параграф 1:

„ЛУАИФ, извършващи дейности съгласно настоящата директива преди 22 юли 2013 г., приемат всички необходими мерки за спазване на националното право, основано на настоящата директива, и подават заявление за разрешение в срок от една година от тази дата“.

12

Член 66 от същата директива, който е озаглавен „Транспониране“, предвижда:

„1.   До 22 юли 2013 г. държавите членки приемат и публикуват законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива. Те незабавно съобщават на Комисията текста на тези разпоредби и таблицата за съответствие между тези разпоредби и настоящата директива.

2.   Държавите членки прилагат законовите, подзаконовите и административните разпоредби, посочени в параграф 1, считано от 22 юли 2013 г.

[…]“.

13

В съответствие с член 70 от нея Директива 2011/61 влиза в сила на двадесетия ден след публикуването си в Официален вестник на Европейския съюз, което е извършено на 1 юли 2011 г.

14

Директива 2011/61 е транспонирана във френското право с Ordonnance no 2013‑676, du 25 juillet 2013, modifiant le cadre juridique de la gestion d’actifs (Постановление № 2013‑676 от 25 юли 2013 г. за изменение на правната уредба относно управлението на активи) (JORF от 27 юли 2013 г., текст № 9), влязло в сила на 28 юли 2013 г., с което по-специално в Code monétaire et financier (Паричен и финансов кодекс) се въвежда член L. 533‑22‑2, който възпроизвежда разпоредбите на член 13 от тази директива.

15

Член 33, I от Постановление № 2013‑676 съдържа преходна разпоредба със следното съдържание:

„Управляващите дружества, които към датата на публикуването на настоящото постановление извършват дейности, съответстващи на съдържащите се в него разпоредби, подават заявление за разрешение като дружества за управление на активи по смисъла на член L. 532‑9 от Паричния и финансов кодекс преди 22 юли 2014 г.“.

16

Обяснителната бележка към Décret no 2013‑687, du 25 juillet 2013, pris pour l’application de l’ordonnance no 2013‑676 (Декрет № 2013‑687 от 25 юли 2013 г. за прилагането на Постановление № 2013‑676 от 25 юли 2013 г.) съдържа следното указание: „Влизане в сила: управляващите дружества, които към датата на публикуването на настоящия декрет извършват дейности, съответстващи на съдържащите се в него разпоредби, приемат всички необходими мерки за спазване на разпоредбите му и подават съответно заявление за разрешение най-късно до 22 юли 2014 г. […]“.

17

През март 2014 г. дружеството R Participations, основано от HJ, със съдружници LM и IK, прехвърля на дружеството Т чрез продажба на търговски предприятия три предприятия за колективно инвестиране, специализирани в инвестициите на нововъзникващите пазари. HJ е назначен за служител на дружеството Т.

18

За да организира поемането на тази дейност от дружеството TFC, на 5 юни 2014 г. HJ сключва с това дружество договор, съгласно който посоченото дружество обещава да го наеме, а на 27 юни 2014 г. — договор за партньорство, предвиждащ различни възнаграждения за HJ, IK и LM (наричан по-нататък „договорът за партньорство“).

19

На 24 октомври 2014 г. дружеството T прехвърля на дружеството TFC част от активите си, включващи трите предприятия за колективно инвестиране, специализирани в инвестициите на нововъзникващите пазари, посочени в точка 16 от настоящото решение.

20

На 11 декември 2014 г. HJ се присъединява към дружеството TFC като член на изпълнителния съвет, изпълнителен директор и втори управител на това дружество.

21

На 24 декември 2015 г. и на 6 януари 2016 г. HJ и IK предявяват срещу дружеството TFC иск за изпълнение на договора за партньорство и иск за обезщетение за вреди. LM встъпва по своя инициатива в производството. Дружеството TFC предявява насрещен иск за обявяване на договора за партньорство за недействителен.

22

С решение от 10 януари 2019 г. Tribunal de grande instance de Paris (Окръжен съд Париж, Франция) отменя договора за партньорство с мотива, че предвидените в този договор възнаграждения нарушават разпоредбите на член L. 533‑22‑2 от Паричния и финансов кодекс, след като установява, че дружеството TFC управлява поне един АИФ, както и отхвърля исканията на HJ, IK и LM за изпълнение на посочения договор и за изплащане на обезщетение за вреди, свързани с неизпълнението му.

23

С решение от 8 февруари 2021 г. Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж, Франция) потвърждава това решение.

24

HJ, IK и LM подават касационна жалба срещу това решение пред Cour de cassation (Касационен съд, Франция), който е запитващата юрисдикция.

25

Касационният съд посочва, че според жалбоподателите в главното производство от член 33, I от Постановление № 2013‑676, тълкуван в светлината на член 61, параграф 1 от Директива 2011/61, следва, че ЛУАИФ са разполагали със срок от една година, считано от 22 юли 2013 г. — крайната дата за транспониране на тази директива, за да спазят предвидените в националното законодателство правила относно практиките на възнаграждение на АИФ и да подадат заявление за разрешение. Като посочват, че дружеството TFC е получило разрешението си едва на 18 август 2014 г., те стигат до извода, че тези правила не са били приложими към това дружество към датата на сключването на договора за партньорство — 27 юни 2014 г., а са се прилагали единствено за променливите възнаграждения за 2015 г., изплатени от него през 2016 г. При условията на евентуалност, те изтъкват, че при всички положения посочените правила не са били задължителни към датата на сключването на договора за партньорство.

26

Запитващата юрисдикция отбелязва, че в подкрепа на анализа си жалбоподателите в главното производство се позовават на три документа.

27

Първо, жалбоподателите в главното производство се позовават на изготвен от Комисията документ на английски език, озаглавен „AIFMD Q&As from the European Commission“ (Въпроси и отговори на Европейската комисия относно Директива 2011/61), в който се посочвало, че „[п]рез едногодишния преходен период се очаква [ЛУАИФ] да положат всички възможни усилия за спазване на изискванията на националното законодателство, транспониращо [2011/61]. Задължението за подаване на заявление за разрешение […] е правно обвързващо, но може да бъде изпълнено в срок от една година, считано от влизането в сила на Директивата. Що се отнася до останалите задължения, предвидени в Директива [2011/61] (като […] възнагражденията […]), ЛУАИФ, активно към датата на влизане в сила на Директива [2011/61], трябва да приеме всички мерки през преходния период (т.е. да положи всички възможни усилия), за да се съобрази с Директива [2011/61] във връзка с всички дейности, предприети след влизането в сила на Директивата (на 22 юли 2013 г.). След този преходен период всички задължения, произтичащи от Директива [2011/61], са правно обвързващи“.

28

Второ, жалбоподателите в главното производство се позовават на публикуваните от ЕОЦКП „Въпроси и отговори относно Директива [2011/61]“, в които се уточнява:

„[…] След като дружество получи разрешение за АИФ, към него се прилагат съдържащите се в Директива [2011/61] правила за възнагражденията и насоките за възнагражденията. Следователно релевантните правила трябва да започнат да се прилагат от датата на разрешението.

Що се отнася обаче до правилата за променливото възнаграждение […], ЛУАИФ трябва да ги прилагат за изчисляването на плащанията, свързани с новоразпределяните променливи възнаграждения на техния идентифициран персонал (определено в насоките за възнагражденията) за периодите на изпълнение, следващи този, през който са получили разрешение. Следователно режимът на променливо възнаграждение на ЛУАИФ трябва да се прилага само за пълните периоди на изпълнение и за първия пълен период на изпълнение, след като ЛУАИФ е получило разрешение.

Например: […] за лице, което вече управлява АИФ, чиято счетоводна година приключва на 31 декември, и което подаде заявление за разрешение преди 22 юли 2014 г. и получи разрешение след тази дата (включително когато разрешението е получено след 31 декември 2014 г.) правилата на Директива [2011/61] относно променливите възнаграждения трябва да се прилагат за изчисляването на плащанията за счетоводната 2015 година“.

29

Трето, жалбоподателите в главното производство се позовават на „Guide AIFM — Rémunération“ (Ръководство за ЛУАИФ — Възнаграждение) публикувано от Autorité des marchés financiers (Служба за финансов надзор, наричана по-нататък „AMF“), която е френският орган, отговарящ за защитата на спестяванията, инвестирани във финансови продукти, за информирането на инвеститорите и за доброто функциониране на пазарите. Това ръководство предвижда:

„По силата на член 61[, параграф 1] от Директива [2011/61] управляващите дружества, съществуващи към 22 юли 2013 г., разполагат със срок от една година до 22 юли 2014 г., за да се съобразят с предвидените в Директива [2011/61] задължения и за да подадат заявление за разрешение до компетентния орган.

Възможни са следните три хипотези:

30

Запитващата юрисдикция уточнява, че дружеството TFC счита, че разпоредбите на член L. 533‑22‑2 от Паричния и финансов кодекс са били приложими към 27 юни 2014 г., деня на сключването на договора за партньорство, доколкото, макар Постановление № 2013‑676 г., което е въвело тази разпоредба, да предвижда отложено влизане в сила на някои транспониращи разпоредби, това не се отнася до тези, които задължават операторите да въведат практики и политики във връзка с възнагражденията на ръководителите на дружествата за управление на АИФ, „които са в съответствие с разумното и ефективно управление на риска“. Дружеството TFC твърди още, че дори да се допусне, че ЛУАИФ разполагат с определен срок, за да се съобразят с новите разпоредби вследствие на транспонирането на Директива 2011/61, те не могат през този период да сключат договор, предвиждащ възнаграждение, което не е в съответствие с член 13 от тази директива, тъй като член 61, параграф 1 от нея изисква те да „приемат всички необходими мерки за спазване на националното право, основано на настоящата директива“.

31

Тази юрисдикция констатира, че документът на Комисията, посочен в точка 26 от настоящото решение, изглежда, посочва, че съществува преходен едногодишен период, приключващ на 21 юли 2014 г., че до тази дата от ЛУАИФ се е очаквало само да положат всички възможни усилия за спазване на изискванията на националното законодателство за транспониране на Директива 2011/61, и че едва след тази дата произтичащите от същата директива задължения са станали правно обвързващи. Според този анализ нито датата на заявлението за разрешение, нито датата на получаването на разрешението били релевантни.

32

Според посочената юрисдикция от анализите на ЕОЦКП и AMF обаче следва, че практическите правила за възнагражденията на Директива 2011/61 се прилагат спрямо дадено ЛУАИФ едва от датата, на която то е получило разрешението, докато тези правила не се прилагат спрямо него преди издаването на това разрешение. Освен това според същите анализи посочените правила се прилагат едва от началото на счетоводната година след получаването на разрешението.

33

Запитващата юрисдикция счита, че с оглед на текста на член 61, параграф 1 от Директива 2011/61 нито едно от предложените тълкувания „не е безспорно“, още повече че е възможно друго тълкуване, при което се прави разграничение в зависимост от това дали възнаграждението е договорено преди, или след транспонирането на Директива 2011/61 в националното право. В първия случай можело да се приеме, че ще е трудно ЛУАИФ да бъдат задължени да поставят незабавно под въпрос възнаграждение, което не е нарушавало никакво правило към момента на договарянето си, и че от тях би могло най-много да се изисква през преходен период да положат всички възможни усилия за спазване на новите изисквания във връзка с възнагражденията. Във втория случай било възможно с влизането в сила на националното законодателство за транспониране на Директива 2011/61 на ЛУАИФ да бъде незабавно забранено да договарят в бъдеще възнаграждения, които противоречат на правилата, определени с вече влязлата в сила директива.

34

При тези обстоятелства Cour de cassation (Касационен съд) решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1. a) Трябва ли член 13 и член 61, параграф 1 от Директива [2011/61] да се тълкуват в смисъл, че ЛУАИФ, извършващи дейности съгласно тази директива преди 22 юли 2013 г., са длъжни да спазват задълженията относно политиките и практиките във връзка с възнагражденията:

35

В писмените си становища жалбоподателите в главното производство оспорват, макар и имплицитно, допустимостта на преюдициалното запитване, като изтъкват, че спорът в главното производство не попада в приложното поле ratione materiae на Директива 2011/61.

36

В това отношение следва да се припомни, че според постоянната съдебна практика в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени, предвид особеностите на делото, както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Поради това, щом като отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решения от 14 юли 2022 г., Volkswagen, C‑134/20, EU:C:2022:571, т. 56 и цитираната съдебна практика, и от 11 януари 2024 г., Nárokuj, C‑755/22, EU:C:2024:10, т. 17 и цитираната съдебна практика).

37

Следователно въпросите, засягащи правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване, само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 21 март 2023 г., Mercedes-Benz Group (Отговорност на производителите на превозни средства, снабдени с измервателно-коригиращи устройства), C‑100/21, EU:C:2023:229, т. 53 и цитираната съдебна практика).

38

В случая поставените въпроси се отнасят до тълкуването на Директива 2011/61. Освен това от акта за преюдициално запитване става ясно, че фактите по спора в главното производство, оспорвани от жалбоподателите в главното производство, са били установени от първоинстанционната и въззивната инстанция, а запитващата юрисдикция е уточнила, че отговорът на тези въпроси е необходим, за да може да се произнесе. Накрая, актът за преюдициално запитване съдържа всички данни от фактическа и правна страна, които позволяват да се даде полезен отговор на посочените въпроси.

39

Следователно преюдициалното запитване е допустимо.

40

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи от кой момент държавите членки са били длъжни да изискват от ЛУАИФ, извършващи дейност съгласно Директива 2011/61 преди 22 юли 2013 г., да спазват произтичащите от член 13 от тази директива задължения относно политиките и практиките във връзка с възнагражденията.

41

В това отношение следва да се припомни, че член 13, параграф 1 от Директива 2011/61 задължава държавите членки да изискват от ЛУАИФ да имат политики и практики във връзка с възнагражденията по отношение на някои категории персонал, които да са в съответствие с доброто и ефективно управление на риска и да го насърчават, както и да не насърчават поемането на рискове, несъобразени с рисковите профили, устава или учредителните документи на управляваните от тях АИФ.

42

Член 66 от тази директива предвижда, че държавите членки приемат и публикуват до 22 юли 2013 г. законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с посочената директива, и че те прилагат тези разпоредби, считано от тази дата.

43

Член 61, параграф 1 от Директива 2011/61, озаглавен „Преходни разпоредби“, обаче предвижда, че ЛУАИФ, извършващи дейността си преди 22 юли 2013 г., „приемат всички необходими мерки за спазване на националното право, основано на настоящата директива, и подават заявление за разрешение в срок от една година от тази дата“.

44

От текста на тази разпоредба следва, че Директива 2011/61 не налага на държавите членки задължение да изискват от тази категория ЛУАИФ да спазва разпоредбите на член 13, параграф 1 от тази директива, считано от 22 юли 2013 г.

45

При все това текстът на член 61, параграф 1 от Директива 2011/61 сам по себе си не позволява да се определи датата, на която предвидените в член 13, параграф 1 от тази директива задължения, транспонирани в националното право, са станали обвързващи за тези ЛУАИФ, тъй като от посочения текст следва, че тази дата може да бъде или датата на изтичането на едногодишния срок, считано от 22 юли 2013 г., който тази разпоредба предвижда, или датата, на която е получено разрешението в качеството на ЛУАИФ, на което тази разпоредба се позовава.

46

При все това следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика тълкуването на разпоредба от правото на Съюза изисква да се вземе предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите и предназначението на акта, от който тя е част (решение от 7 март 2024 г., IAB Europe, C‑604/22, EU:C:2024:214, т. 34 и цитираната съдебна практика).

47

Що се отнася до контекста, в който се вписва член 61, параграф 1 от Директива 2011/61, с оглед на това, че тази разпоредба установява срок от една година, считано от 22 юли 2013 г., за подаването от съответните ЛУАИФ на заявление за разрешение, следва да се вземат предвид по-специално разпоредбите на тази директива, които се отнасят до разрешението, съдържащи се по-специално в членове 6—8 от тази директива.

48

Член 6, параграф 1 от Директива 2011/61 предвижда, от една страна, че държавите членки гарантират, че нито едно ЛУАИФ не управлява АИФ, без да е получило разрешение в съответствие с тази директива, и от друга страна, че ЛУАИФ, които са получили разрешение в съответствие с посочената директива, трябва във всеки един момент да отговарят на условията за получаване на разрешение, предвидени в същата директива.

49

Член 7, параграф 2, буква г) от Директива 2011/61 гласи, че част от информацията, която ЛУАИФ трябва да предоставят на компетентните органи, за да получат разрешение, е именно отнасящата се до политиките и практиките във връзка с възнагражденията съгласно член 13 от тази директива.

50

Накрая, от член 8, параграф 1, буква а) от Директива 2011/61 следва, че исканото разрешение се предоставя само ако компетентните органи са убедени, че съответният управител ще може да изпълни условията на тази директива.

51

От тези разпоредби следва, първо, че за упражняването на дейността на ЛУАИФ е необходимо разрешение, второ, че това разрешение се предоставя само ако компетентните органи са убедени, въз основа на информацията, която им е предоставена от съответното лице в заявлението му за разрешение, че то е в състояние да изпълни предвидените в Директива 2011/61 задължения, и трето, че след издаването на разрешението това лице е длъжно да изпълнява във всеки един момент тези задължения, включително произтичащите от член 13 от тази директива. От това следва, че в рамките на Директива 2011/61 датата на издаването на разрешението има централно значение.

52

Като се има предвид, че член 61, параграф 1 от Директива 2011/61 изрично предвижда, че ЛУАИФ, които вече са извършвали дейност по силата на тази директива преди 22 юли 2013 г., подават заявление за разрешение в срок от една година, считано от тази дата, следва да се приеме, че тази разпоредба, разглеждана в светлината на членове 6—8 от посочената директива, трябва да се тълкува в смисъл, че тези ЛУАИФ са били длъжни да спазват изцяло предвидените в същата директива задължения, по-специално що се отнася до техните политики и практики във връзка с възнагражденията, както са транспонирани в националното право, едва от датата на получаването на разрешението си, стига да са подали заявление за издаване на разрешение в едногодишен срок, считано от 22 юли 2013 г.

53

Това тълкуване е съвместимо с преследваните с Директива 2011/61 цели.

54

От съдебната практика следва, че тези цели, както се потвърждава в съображение 24 от Директива 2011/61, са да се защитят инвеститорите, по-специално когато техните интереси могат да влязат в конфликт с тези на ЛУАИФ както от гледна точка на риска, така и от гледна точка на устойчивостта на инвестиционните решения, както и да се гарантира стабилността на финансовата система. По-специално, политиките и практиките във връзка с възнагражденията, уредени в Директива 2011/61, в този контекст имат за цел да насърчат разумното и ефективно управление на риска, както и да не поощряват поемането на риск, несъобразено с рисковите профили, правилата или учредителните документи на АИФ (вж. в този смисъл решение от 1 август 2022 г., HOLD Alapkezelő, C‑352/20, EU:C:2022:606, т. 52 и 54).

55

Макар несъмнено посочените цели да важат по отношение на дейността на всички ЛУАИФ, следва също така да се припомни, че що се отнася до ЛУАИФ, които вече са действали преди 22 юли 2013 г., Директива 2011/61 изрично предвижда преходен период, чиято цел е да предостави допълнително време на тези управители, позволяващо им да се съобразят с въведените с тази директива изисквания, като вземат „всички необходими мерки за спазване на националното право, основано на [посочената] директива“.

56

Що се отнася до евентуалната релевантност на датата, на която е договорено възнаграждението, от практиката на Съда следва, че новата правна норма се прилага от момента на влизането в сила на акта, с който тя се въвежда, и че макар да не се прилага към правните положения, възникнали и окончателно установени при действието на стария закон, новата правна норма се прилага спрямо техните бъдещи последици, както и спрямо новите правни положения. Без да се засяга принципът на забрана на прилагането на правните актове с обратна сила, изключения са възможни единствено ако новата правна норма е придружена от особени разпоредби, които определят изрично условията за прилагането ѝ във времето (решение от 13 юли 2023 г., Banco Santander (Използване на официален индекс като референтен), C‑265/22, EU:C:2023:578, т. 37 и цитираната съдебна практика).

57

В случая, от една страна, новата правна норма е придружена от особени разпоредби, които определят изрично условията за прилагането ѝ във времето, тоест член 61, параграф 1 от Директива 2011/61. От друга страна, тъй като договорът за партньорство е бил сключен на 27 юни 2014 г. и доколкото към датата, на която дружеството TFC е получило разрешение, а именно 18 август 2014 г., този договор все още е бил в сила и е предвиждал различни възнаграждения на HJ, IK и LM, изглежда, че правното положение не е било затвърдено и е продължавало да поражда правни последици, което запитващата юрисдикция следва да провери.

58

От това следва, че датата, на която произтичащото от този договор възнаграждение е било договорено, не е релевантна за отговора, който следва да се даде на първия въпрос, още повече че с преходния период, предвиден в член 61, параграф 1 от Директива 2011/61, законодателят на Съюза е предвидил именно възможността за ЛУАИФ, които са упражнявали дейност по силата на тази директива преди 22 юли 2013 г., да се адаптират постепенно към изискванията на посочената директива.

59

Противно на твърденията на жалбоподателите по главното производство в писмените им становища, това тълкуване е в съответствие и с принципа на правна сигурност, който съгласно съдебната практика не допуска обратното действие на нова правна норма, тоест действие по отношение на положение, възникнало преди влизането на тази норма в сила, и който принцип изисква всяко фактическо положение, извън случаите, в които е налице изрично указание в обратен смисъл, обикновено да бъде преценявано с оглед на правните норми, които са действали по време на неговото съществуване (вж. в този смисъл решение от 25 януари 2022 г., VYSOČINA WIND, C‑181/20, EU:C:2022:51, т. 47 и цитираната съдебна практика). Нещо повече, това тълкуване съответства, както отбелязва генералният адвокат в точка 77 от заключението си, на това на ЕОЦКП, който по силата на член 13, параграф 2 от Директива 2011/61 разработва насоки за разумни политики за възнагражденията, които са в съответствие с приложение II към тази директива, и който изрично посочва в информацията, предоставена на обществеността от този орган, посочена в точка 28 от настоящото решение, че правилата на тази директива във връзка с възнагражденията и свързаните с тях насоки се прилагат по отношение на ЛУАИФ от датата, на която те са получили разрешение.

60

С оглед на всичко изложено по-горе на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 61, параграф 1 от Директива 2011/61 трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки са били длъжни да изискват от ЛУАИФ, които извършват дейност по силата на тази директива преди 22 юли 2013 г., да спазват изцяло задълженията, свързани с политиките и практиките във връзка с възнагражденията, произтичащи от член 13, параграф 1 от посочената директива, считано от датата на получаването на разрешението, стига да са подали заявление за разрешение в срок от една година, считано от 22 юли 2013 г.

61

Предвид отговора на първия въпрос следва да се приеме, че с втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали може да се счита, че ЛУАИФ, което в периода от 22 юли 2013 г. до датата на получаването на разрешение наеме на работа служител или назначи дружествен ръководител при условия във връзка с възнаграждението, които не отговарят на изискванията на националната разпоредба, транспонираща член 13 от Директива 2011/61 в националното право, взема всички необходими мерки за спазване на националното законодателство, основано на тази директива, по смисъла на член 61 от нея.

62

Следователно запитващата юрисдикция иска по същество да се установи какъв е обхватът на израза, предвиден в член 61, параграф 1 от Директива 2011/61, съгласно който през посочения в тази разпоредба преходен период тези ЛУАИФ „приемат всички необходими мерки за спазване на националното право, основано на настоящата директива“, що се отнася до политиките и практиките във връзка с възнагражденията, посочени в член 13 от тази директива.

63

Както бе посочено, от една страна, в точка 51 от настоящото решение, разрешение се предоставя само ако компетентните органи са убедени, въз основа на информацията, която им е предоставена от съответното ЛУАИФ в заявлението му за разрешение, че то е в състояние да изпълни предвидените в Директива 2011/61 задължения. Всъщност към датата на издаването на разрешението тези ЛУАИФ трябва да имат политики и практики във връзка с възнагражденията, които са в съответствие с предвидените в член 13, параграф 1 от тази директива задължения, така както са транспонирани в националното право. Освен това след издаването на разрешението ЛУАИФ е длъжно да изпълнява във всеки един момент тези задължения, включително произтичащите от член 13 от тази директива.

64

От друга страна, от точка 58 от настоящото решение следва, че посоченият в член 61 от Директива 2011/61 преходен период има за цел да позволи на съответните ЛУАИФ да се адаптират постепенно към изискванията, произтичащи от Директива 2011/61.

65

За да се запази обаче полезното действие на Директива 2011/61, следва да се приеме, че макар през посочения в член 61, параграф 1 от посочената директива преходен период от една година държавите членки да трябва да гарантират, че ЛУАИФ, които са извършвали дейност по силата на същата директива още преди 22 юли 2013 г., трябва да вземат всички необходими мерки за спазване на националното законодателство, произтичащо от тази директива, това не променя факта, че тези държави членки трябва също така да следят тези ЛУАИФ да се въздържат от приемане на мерки, които могат да застрашат сериозно постигането на търсения от същата директива резултат.

66

Ето защо следва да се приеме, че изразът „приемат всички необходими мерки за спазване на националното право, основано на настоящата директива“, по смисъла на тази разпоредба, трябва да се тълкува в смисъл, че предполага извършващите дейност преди 22 юли 2013 г. ЛУАИФ да се въздържат от приемане на мерки, които могат да застрашат сериозно постигането на целта на Директива 2011/61.

67

С оглед на всичко изложено по-горе на втория преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 61, параграф 1 от Директива 2011/61 трябва да се тълкува в смисъл, че изразът „приемат всички необходими мерки за спазване на националното право, основано на настоящата директива“ предполага извършващите дейност преди 22 юли 2013 г. ЛУАИФ да се въздържат от приемане на мерки, които могат да застрашат сериозно постигането на целта на тази директива.

68

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: