Неокончателна редакция

РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (девети състав)

17 юли 2024 година(*)

„ Обща външна политика и политика на сигурност – Мисия EUCAP Sahel Niger – Командировани национални служители – Психически тормоз – Отхвърляне на искане за обезщетение – Жалба за отмяна – Липса на правен интерес – Недопустимост – Извъндоговорна отговорност – Право на зачитане на достойнството – Членове 1 и 31 от Хартата на основните права – Процедура по медиация – Липса на съобщаване на доклада на медиатора – Липса на прилагане на препоръките на медиатора – Право на добра администрация – Член 41 от Хартата на основните права – Задължение за полагане на грижа – Неимуществени вреди – Имуществени вреди – Причинно-следствена връзка “

По дело T-371/22,

Marco Montanari, с местожителство в Реджо Емилия (Италия), представляван от S. Rodrigues и A. Champetier, адвокати,

жалбоподател,

срещу

EUCAP Sahel Niger, представлявана от E. Raoult, aдвокат,

ответник,

ОБЩИЯТ СЪД (девети състав),

състоящ се от L. Truchot (докладчик), председател, H. Kanninen и T. Perišin, съдии,

секретар: L. Ramette, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството, по-специално:

–        възраженията за липса на компетентност и за недопустимост, повдигнати от ответника с акт, подаден в секретариата на Общия съд на 30 септември 2022 г.,

–        становището на жалбоподателя по тези възражения, подадено в секретариата на Общия съд на 4 ноември 2022 г.,

–        определението от 16 декември 2022 г. за разглеждане на тези възражения едновременно със спора по същество,

предвид изложеното в съдебното заседание от 29 ноември 2023 г.,

постанови настоящото

Решение(1) 

1        С жалбата си жалбоподателят г-н Marco Montanari иска, от една страна, на основание член 263 ДФЕС да бъде отменено решението от 28 април 2022 г. на мисията на Европейския съюз по линия на общата политика за сигурност и отбрана в Нигер (EUCAP Sahel Niger, наричана по-нататък „мисията“), с което е отхвърлено искането му за присъждане на обезщетение от 4 февруари 2022 г., и, от друга страна, на основание член 268 ДФЕС да получи обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпял поради психически тормоз и нарушение на правото на добра администрация и на задължението за полагане на грижа.

 Обстоятелствата по спора

2        Считано от 14 април 2015 г., жалбоподателят е командирован от италианското правителство в мисията като политически съветник.

3        През септември 2016 г. командироването на жалбоподателя в мисията е подновено до 14 април 2018 г.

4        На 8 март 2017 г. жалбоподателят предявява искане до заместник-ръководителя на мисията за образуване на дисциплинарно производство срещу началника на отдел „Преса и публична информация“ (наричан по-нататък „PPIO“), тъй като същият упражнил спрямо него тормоз (наричана по-нататък „първата жалба от 8 март 2017 г.“).

5        На същата дата жалбоподателят предявява до заместник-ръководителя на мисията и искане за образуване на дисциплинарно производство срещу ръководителя на мисията, PPIO и лицето, което на първо място е подписало разрешението за отпуск на PPIO за пътуване по суша до Буркина Фасо на 25 и 26 февруари 2017 г., при положение че, от една страна, това пътуване представлявало нелоялно поведение на PPIO с оглед на авторитета на мисията, а от друга страна, предоставянето на разрешението за отпуск представлявало груба небрежност от страна на ръководителя на мисията и противоречало на задължението му за полагане на грижа. При условията на евентуалност, ако заместник-ръководителят на мисията е лицето, което на първо място е подписало посоченото разрешение за отпуск, жалбоподателят моли искането за образуване на дисциплинарно производство да се препрати на дирекция „Способности за планиране и провеждане на граждански операции“ (наричана по-нататък „дирекция „СППГО“) на Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), като уточнява, че в такъв случай иска да се образува дисциплинарно производство за груба небрежност и срещу заместник-ръководителя на мисията (наричана по-нататък „втората жалба от 8 март 2017 г.“).

6        На 24 март 2017 г. заместник-ръководителят на мисията уведомява жалбоподателя, че първата жалба от 8 март 2017 г. е оставена без разглеждане.

7        На 28 март 2017 г. жалбоподателят уведомява директора на дирекция „СППГО“, в качеството му на командващ гражданските операции на мисията (наричан по-нататък „командващият ГО“), за подаването на първата и втората жалба от 8 март 2017 г. и предявява искане да поеме тези две жалби (наричано по-нататък „сигналът от 28 март 2017 г.“).

8        На 15 май 2017 г. заместникът на командващия ГО уведомява ръководителя на мисията, че втората жалба от 8 март 2017 г. се разглежда като управленски въпрос, който не налага образуване на дисциплинарно производство.

9        На 17 юли 2017 г. жалбоподателят иска от командващия ГО да започне разследване по твърдения за тормоз срещу ръководителя на мисията и неговия заместник (наричан по-нататък „сигналът от 17 юли 2017 г.“). По-късно на същата дата ръководителят на мисията отправя писмено предупреждение до жалбоподателя за неуважително държание по време на среща, проведена на 10 април същата година (наричано по-нататък „първото писмено предупреждение“).

10      На 18 юли 2017 г. жалбоподателят препраща първото писмено предупреждение до командващия ГО, като иска то да се вземе предвид при разследването по сигнала от 17 юли 2017 г.

11      На 20 юли 2017 г. жалбоподателят е уведомен, че е определен служител от дирекция „СППГО“ (наричан по-нататък „медиаторът“), който през предстоящата седмица да разгледа създалото се положение.

12      На 25 и 26 юли 2017 г. медиаторът провежда няколко срещи в мисията, някои от които с жалбоподателя.

13      На 27 юли 2017 г. отдел „Човешки ресурси“ на мисията (наричан по-нататък „отделът „ЧР“) иска от жалбоподателя най-късно до 4 август 2017 г. да представи попълнен формуляр за оценка на работата с оглед подновяване на командироването му, считано от 14 април 2018 г.

14      На същата дата началникът на отдел „ЧР“ изпраща на жалбоподателя актуализирана справка за отпуските му, след като е поискал от него да представи основателни причини за дните на неразрешено отсъствие.

15      На 28 юли 2017 г. жалбоподателят препраща на командващия ГО посочените в точки 13 и 14 по-горе съобщения от отдел „ЧР“, за да бъдат приложени към преписката по сигнала от 17 юли 2017 г.

16      На 29 юли 2017 г. медиаторът представя своя доклад (наричан по-нататък „докладът от 29 юли 2017 г.“).

17      На 23 август 2017 г. жалбоподателят уведомява отдел „ЧР“, че не иска продължаване на командироването си в мисията, считано от 14 април 2018 г.

18      На 25 октомври 2017 г. жалбоподателят изпраща на командващия ГО нови данни, които да бъдат приложени към преписката по сигнала от 17 юли 2017 г.

19      На 22 ноември 2017 г. мисията уведомява италианските органи, че от 17 до 20 ноември 2017 г. жалбоподателят е отсъствал без основателна причина и че за тези четири дена няма да му плати дневни надбавки.

20      На 23 ноември 2017 г. ръководителят на мисията отхвърля искането на жалбоподателя неправомерното му отсъствие от три дни да се приеме за основателно и му отправя второ писмено предупреждение (наричано по-нататък „второто писмено предупреждение“). На същата дата жалбоподателят отправя искане до командващия ГО да започне ново разследване, тъй като посочените в точка 19 по-горе действия представляват тормоз от страна на ръководителя на мисията и неговия заместник (наричано по-нататък „сигналът от 23 ноември 2017 г.“).

21      На 28 ноември 2017 г. жалбоподателят уведомява командващия ГО, че от възнаграждението му за три дни са извършени удръжки, и иска от него да изрази становище по сигналите от 17 юли и 23 ноември 2017 г.

22      На 4 декември 2017 г. жалбоподателят запознава заместник-генералния секретар на ЕСВД, отговарящ за дирекция „СППГО“, със съдържанието на сигналите от 17 юли и 23 ноември 2017 г.

23      На 17 януари 2018 г. жалбоподателят иска от генералния секретар на ЕСВД да го уведоми в най-кратък срок за заключенията на медиатора и за предприетите по сигналите от 17 юли и 23 ноември 2017 г. действия.

24      На 18 март 2018 г. жалбоподателят подава оставка от длъжността политически съветник в мисията.

25      На 10 април 2018 г., в отговор на писмото, посочено в точка 23 по-горе, командващият ГО уведомява жалбоподателя, че твърдените от него нарушения се отнасят до „въпроси на управлението на мисията“ и че „данните по преписката не обосновават образуването на дисциплинарно производство“ (наричано по-нататък „решението от 10 април 2018 г.“).

26      На 31 юли 2018 г. жалбоподателят предявява искане за достъп по-специално до доклада от 29 юли 2017 г.

27      С решение от 24 октомври 2018 г. ЕСВД окончателно отхвърля посоченото в точка 26 по-горе искане за оповестяване.

28      С решение от 12 декември 2019 г., Montanari/ЕСВД (T-692/18, непубликувано, EU:T:2019:850), Общият съд отменя решението от 24 октомври 2018 г.

29      На 13 декември 2019 г. и на 13 март и 9 юли 2020 г. иска от ЕСВД да го уведоми какви действията възнамерява да предприеме във връзка с посоченото в точка 28 по-горе решение.

30      С писмо от 24 юли 2020 г. ЕСВД изпраща на жалбоподателя пълния текст на доклада от 29 юли 2017 г., като заличава личните данни на другите засегнати лица.

31      На 26 май 2021 г. жалбоподателят отправя искане до ЕСВД да му заплати сумата от 971 395,92 евро като обезщетение за имуществените, физическите и неимуществените вреди, които твърди, че са му причинили действията на психически тормоз, нарушението на правото на добра администрация и неизпълнението на носеното според него от мисията задължение за полагане на грижа.

32      На 24 септември 2021 г. ЕСВД отхвърля искането за обезщетение, посочено в точка 31 по-горе, по-специално с мотива, че жалбоподателят никога не е бил служител на ЕСВД и че мисията е самостоятелно образувание, отделено от ЕСВД както от правна, така и от оперативна гледна точка.

33      На 22 декември 2021 г. на основание член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица на Съюза (наричан по-нататък „Правилникът“) жалбоподателят подава до ЕСВД жалба по административен ред срещу решението, с което се отхвърля искането за обезщетение, посочено в точка 31 по-горе.

34      С две отделни писма от 4 февруари 2022 г. жалбоподателят предявява искания до Съвета на Европейския съюз и до мисията за заплащане на сумата от 972 395,92 евро като обезщетение за имуществените, физическите и неимуществените вреди, които твърди, че са му причинили действията на психически тормоз, нарушението на правото на добра администрация и неизпълнението на задължението за полагане на грижа (наричано по-нататък, що се отнася до искането до мисията, „третото искане за обезщетение“).

35      На 25 март 2022 г. Съветът отхвърля отправеното до него искане за обезщетение, посочено в точка 34 по-горе.

36      На 28 април 2022 г. мисията отхвърля третото искане за обезщетение.

37      На 30 май 2022 г. ЕСВД отхвърля подадената по административен ред жалба, посочена в точка 33 по-горе.

 Искания на страните

38      По същество жалбоподателят иска от Общия съд:

–        да отмени решението от 28 април 2022 г., с което се отхвърля третото искане за обезщетение;

–        да осъди мисията да му заплати сумата от 982 840 евро;

–        да осъди мисията да заплати съдебните разноски.

39      По същество мисията иска от Общия съд:

–        като главно искане, да отхвърли жалбата като предявена пред некомпетентен съд;

–        при условията на евентуалност, да отхвърли жалбата като недопустима;

–        при условията на евентуалност спрямо предходното искане, да отхвърли жалбата като неоснователна;

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 От правна страна

 По възражението за липса на компетентност

40      Мисията твърди, че Общият съд не е компетентен да разгледа настоящата жалба, тъй като жалбоподателят е упражнявал функциите на политически съветник в мисията в качеството на експерт, командирован от италианското Министерство на външните работи, в съответствие с член 7, параграф 2 от Решение 2012/392/ОВППС на Съвета от 16 юли 2012 година относно мисия на Европейския съюз по линия на ОПСО в Нигер (EUCAP Sahel Niger) (ОВ L 187, 2012 г., стр. 48).

41      Според мисията всички свързани с изпълнението на функциите на жалбоподателя жалби трябва да се отправят до италианските национални органи. В това отношение мисията се позовава на жалба, която жалбоподателят подал пред италиански съд. Тя цитира и разрешението, възприето от Общия съд в определение от 23 април 2015 г., Chatzianagnostou/Съвет и др. (T-383/13, непубликувано, EU:T:2015:246), което било потвърдено от Съда.

42      Жалбоподателят оспорва повдигнатото от мисията възражение за липса на компетентност, като уточнява по-специално, че жалбата, която е подал пред отделението по трудовоправни спорове на Tribunale di Roma (Първоинстанционен съд Рим, Италия), няма връзка с третото искане за обезщетение и настоящата жалба.

43      В това отношение следва да се припомни, че мисията е установена с Решение 2012/392, за да подкрепи изграждането на капацитет на нигерските участници, свързани със сигурността в борбата с тероризма и организираната престъпност.

44      По-специално член 7, параграф 1 от Решение 2012/392 предвижда, че мисията се състои предимно от персонал, командирован от държавите членки, институциите на Съюза и ЕСВД, като последните поемат разходите, свързани с командирования от тях персонал, включително пътните разноски до и от мястото на разполагане на персонала, възнагражденията, медицинските осигуровки и надбавки, различни от приложимите дневни надбавки.

45      Освен това член 7, параграф 2 от Решение 2012/392 наистина предвижда, че държавата членка, институцията на Съюза или ЕСВД съответно носят отговорност за всякакви искове, свързани с командироването, които са предявени от командирования член на персонала или се отнасят до него, както и отговорност за предприемането на действия срещу същия служител.

46      При все това обаче, първо, от съдебната практика по разпоредби, уреждащи дейността на други мисии по линия на Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС), формулирани по аналогичен или дори идентичен начин с този на Решение 2012/392, следва, че тъй като служителите, командировани от държавите членки, и тези, командировани от институциите на Съюза, се подчиняват на едни и същи правила, що се отнася до упражняването на техните функции „на ниво театър на операциите“, съдът на Съюза е компетентен да осъществява контрол за законосъобразност на актовете за управление на личния състав — свързани с командированите от държавите членки служители — чийто предмет е да отговарят на нуждите на тези мисии на театъра на операциите (вж. в този смисъл решение от 19 юли 2016 г., H/Съвет и др. C-455/14 P, EU:C:2016:569, т. 50 и 55).

47      Всъщност всяко друго тълкуване би довело по-специално до това, че когато един и същ акт за управление на личния състав, свързан с дейността на ниво театър на операциите, засяга едновременно служители, командировани от държавите членки, и служители, командировани от институциите на Съюза, решението, постановено по отношение на първите, може да е несъвместимо с решението, постановено от съда на Съюза по отношение на последните (вж. в този смисъл решение от 19 юли 2016 г., H/Съвет и др., C-455/14 P, EU:C:2016:569, т. 57).

48      Ето защо Общият съд и, при обжалване, Съдът, са компетентни да осъществят контрол върху такива актове. Тази компетентност произтича, съответно, що се отнася до контрола относно законосъобразността на тези актове, от член 263 ДФЕС, а що се отнася до споровете в областта на извъндоговорната отговорност — от член 268 ДФЕС, във връзка с член 340, втора алинея ДФЕС, като се вземат предвид член 19, параграф 1 ДЕС и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) (решение от 19 юли 2016 г., H/Съвет и др., C-455/14 P, EU:C:2016:569, т. 58).

49      На второ място, следва да се отбележи, че като отправя посочените в точка 38 по-горе искания до Общия съд, жалбоподателят повдига въпроса за законосъобразността на актове за управление на личния състав, свързани с дейността на ниво театър на операциите, а не въпроси относно командироването по смисъла на член 7, параграф 2 от Решение 2012/392.

50      Всъщност от третото искане за обезщетение и от исканията на жалбоподателя е видно, че той упреква ръководителя на мисията за това, че докато жалбоподателят е бил командирован в мисията и назначен на ниво театър на операциите, ръководителят на мисията е приел спрямо него решения, които могат да се определят като психически тормоз и които противоречат на разпоредбите на Хартата, гарантиращи правото на здраве и правото на достойнство на работниците или служителите. Освен това жалбоподателят посочва, че при разглеждане на сигналите за психически тормоз, които е подал по време на командироването си в мисията, не някой италиански орган, а командващият ГО на мисията е нарушил правото на добра администрация и не е изпълнил задължението си за полагане на грижа.

51      Освен това, видно от съдебната практика, Общият съд приема, че е компетентен да се произнася по подобни спорове, възникващи във връзка с командирован национален служител в мисия от областта на ОВППС и международен персонал на мисията, назначен на договорна основа, като в последния случай това е така независимо от наличието на клауза от договор за назначаване, с която се възлага компетентност на съдилищата на държава членка (решение от 12 април 2018 г., PY/EUCAP Sahel Niger, T-763/16, EU:T:2018:181 и решение от 18 ноември 2020 г., H/Съвет, T-271/10 RENV II, EU:T:2020:548).

52      На трето място, изтъкнатите от мисията доводи не могат да поставят под въпрос компетентността на Общия съд да се произнесе по настоящия спор.

53      Действително, първо, мисията не може успешно да се позове на разрешението, възприето от Общия съд в определение от 23 април 2015 г., Chatzianagnostou/Съвет и др. (T-383/13, непубликувано, EU:T:2015:246), тъй като това определение, което не е било обжалвано, е постановено преди решение от 19 юли 2016 г., H/Съвет и др., (C-455/14 P, EU:C:2016:569) и цитираната в точка 51 по-горе съдебна практика. В този смисъл разрешението, възприето от Общия съд в посоченото по-горе определение, не може да се разглежда като отразяващо актуалното правно положение.

54      Второ, от решението на Tribunale di Roma (Първоинстанционен съд Рим) от 19 октомври 2020 г. е видно, че спорът, повдигнат от жалбоподателя пред този съд, се отнася до изчисляването на основните възнаграждения и надбавки, изплащани от италианското правителство през периода на командироването му в мисията. Така този спор, чийто предмет е различен от този на настоящата жалба, не се отнася до законосъобразността на актовете за управление на мисията или до ангажирането на отговорността ѝ за приемането на такива актове и следователно е без значение за компетентността на Общия съд да се произнесе по настоящата жалба.

55      Ето защо повдигнатото от мисията възражение за липса на компетентност е неоснователно и трябва да бъде отхвърлено.

 По възраженията за недопустимост

56      По същество мисията повдига пет възражения за недопустимост: първо, че не носи отговорност за деянията, в които е упрекната, второто, че жалбата е просрочена, трето, че е изтекла петгодишна или четиригодишна погасителна давност, четвърто, че третото искане за обезщетение е непълно, и петото, че не е посочено основание за искането за отмяна.

57      Освен това, тъй като в рамките на процесуално-организационните действия Общият съд повдига служебно въпроса за допустимостта на искането за отмяна, този въпрос следва да се разгледа на първо място.

 По допустимостта на искането за отмяна

58      Съгласно постоянната съдебна практика жалба за отмяна, подадена от физическо или юридическо лице, е допустима само ако жалбоподателят има правен интерес от отмяната на обжалвания акт. Такъв интерес предполага, че отмяната на този акт може сама по себе си да породи правни последици и че по този начин жалбата може чрез резултата си да донесе полза на страната, която я е подала. Така правният интерес е основно и първостепенно изискване за всяка жалба. Такъв интерес обаче липсва в случаите, когато уважаването на жалбата при всички случаи не би могло да удовлетвори жалбоподателя (вж. решение от 6 юли 2023 г., Julien/Съвет, C-285/22 P, непубликувано, EU:C:2023:551, т. 47 и цитираната съдебна практика).

59      Освен това следва да се припомни, че жалбоподателят е този, който трябва да представи доказателства за правния си интерес. Всъщност, за да бъде допустима подадена от физическо или юридическо лице жалба за отмяна на даден акт, трябва жалбоподателят да обоснове по подходящ начин интереса си от отмяната му (вж. в този смисъл решение от 20 декември 2017 г., Binca Seafoods/Комисия, C-268/16 P, EU:C:2017:1001, т. 45 и цитираната съдебна практика).

60      Ако такова обосноваване липсва, допустимостта на жалбата, която е абсолютна процесуална предпоставка, трябва да бъде разгледана служебно от Общия съд (вж. решение от 24 ноември 2021 г., LTTE/Съвет, T-160/19, непубликувано, EU:T:2021:817, т. 65 и цитираната съдебна практика).

61      Освен това, също съгласно постоянната съдебна практика, искът за обезщетение по член 340, втора алинея ДФЕС е въведен като самостоятелен способ с конкретна функция в рамките на системата от способите за защита и е подчинен на условия за упражняване, създадени с оглед на специфичния му предмет (вж. в този смисъл решение от 25 март 2021 г., Carvalho и др./Парламент и Съвет, C-565/19 P, непубликувано, EU:C:2021:252, т. 101 и цитираната съдебна практика).

62      Всъщност искът за обезщетение се различава от жалбата за отмяна по това, че цели не оттеглянето, отмяната или изменението на увреждащ акт, а поправянето на вредите, причинени от институция, орган, служба или агенция на Съюза (вж. в този смисъл решение от 24 октомври 1973 г., Merkur-Außenhandel/Комисия, 43/72, EU:C:1973:108, т. 4 и решение от 1 февруари 2023 г., Klymenko/Съвет, T-470/21, непубликувано, EU:T:2023:26, т. 58 и цитираната съдебна практика).

63      Така исканията, отнасящи се за отмяна на отказ на институция, орган, служба или агенция на Съюза да признае право на обезщетение на жалбоподател по членове 268 и 340 ДФЕС или за установяване от Общия съд на задължението на съответната институция, орган, служба или агенция да признае наличието на такова право, целят установяване на задължението на съответната институция, орган, служба или агенция за поправяне на вредите и трябва да бъдат отхвърлени като недопустими, тъй като поначало жалбоподателят няма правен интерес да прави такива искания наред с искането си за обезщетение (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 13 юни 1972 г., Compagnie d’approvisionnement, de transport et de crédit и Grands Moulins de Paris/Комисия, 9/71 и 11/71, EU:C:1972:52, т. 9—11, вж. също по аналогия решение от 3 октомври 2019 г., DQ и др./Парламент, T-730/18, EU:T:2019:725, т. 42 и цитираната съдебна практика).

64      В случая е безспорно, че жалбоподателят иска от Общия съд не само да му присъди обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, които твърди, че мисията му е причинила, но и да отмени решението, с което се отхвърля третото му искане за обезщетение, чийто предмет е да се получи по взаимно съгласие обезщетение за същите вреди.

65      В отговор обаче на процесуално-организационно действие, с което Общият съд приканва страните да вземат становище по въпроса за интереса на жалбоподателя да иска отмяната на решението от 28 април 2022 г., с което мисията отхвърля третото му искане за обезщетение, последният отговаря, че с искането си за отмяна той не търси полза, различна от тази, която би получил, ако искането му за обезщетение бъде уважено.

66      Ето защо следва да се констатира, че жалбоподателят не е доказал интерес да иска, наред с искането си за обезщетение, и отмяната на решението на мисията, с което се отхвърля третото му искане за обезщетение. Следователно искането за отмяна трябва да се отхвърли като недопустимо, без да се налага разглеждане на отнасящите се конкретно до него четвърто и пето възражение за недопустимост.

 По първото възражение за недопустимост, с което се твърди, че мисията не носи отговорност за деянията, в които е упрекната

67      Мисията твърди, че не може да бъде държана отговорна за разглеждането на подадените от жалбоподателя след 28 март 2017 г. сигнали, тъй като те не били отправени до нея, а до командващия ГО. В това отношение тя се позовава на разпоредбите на член 9, буква в) и на член 11 от Кодекса за поведение и дисциплина за гражданските мисии на ЕС по линия на Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО) (наричан по-нататък „Кодексът за поведение“).

68      Освен това мисията уточнява, че жалбоподателят неоснователно я упреква, че е трябвало да образува производство срещу ЕСВД, за да получи достъп до доклада от 29 юли 2017 г., тъй като мисията не е нито автор, нито адресат на посочения доклад и не контролира достъпа до него.

69      Жалбоподателят оспорва основателността на твърденията на мисията.

70      В това отношение постоянната съдебна практика приема, че искът за обезщетение за вреди, причинени от институция, орган, служба или агенция на Съюза, трябва да бъде предявен срещу съответната институция, орган, служба или агенция (вж. в този смисъл решение от 23 март 2004 г., Омбудсман/Lamberts, C-234/02 P, EU:C:2004:174, т. 67 и определение от 15 ноември 2017 г., Pilla/Комисия и EACEA, T-784/16, непубликувано, EU:T:2017:806, т. 70).

71      Следователно определянето коя институция, орган, служба или агенция следва да представлява Съюза в дадено производство по иск за извъндоговорна отговорност, предявен на основание член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС, спада към преценката на допустимостта на този иск (вж. в този смисъл определение от 2 февруари 2015 г., Gascogne Sack Deutschland и Gascogne/Европейски съюз, T-577/14, непубликувано, EU:T:2015:80, т. 22 и цитираната съдебна практика).

72      На първо място, в случая безспорно е установено, че твърдените от жалбоподателя действия на психически тормоз, изложени в първото основание от искането му за обезщетение, са свързани с някои актове, приети от ръководителя на мисията и неговия заместник, както и от подчинения им началник на отдел „ЧР“.

73      По-специално жалбоподателят се оплаква, първо, че ръководителят на мисията спрял да го кани на ежеседмичните си срещи по политически въпроси с ръководителя на Делегацията на Съюза в Нигер (наричана по-нататък „Делегацията“), второ, че на 17 юли 2017 г. получил от ръководителя на мисията първо писмено предупреждение по-малко от един час след сигнала от същия ден, трето, че на 27 юли 2017 г., тоест в деня след отпътуването на медиатора, получил от отдел „ЧР“ искане да представи попълнен формуляр за оценка на работата си с оглед на подновяването на командироването си през април 2018 г., и четвърто, че в същия ден получил от началника на отдел „ЧР“ актуализирана справка на отпуските си, след като посоченият отдел е поискал от него да представи основателни причини за дните на неразрешено отсъствие.

74      Член 6, параграф 1 от Решение 2012/392, в редакцията си към онзи момент, предвижда, че ръководителят на мисията носи отговорност за мисията на място и осъществява командването и контрола върху нея. В член 6, параграф 1а от същото решение се уточнява, че на своя обща отговорност ръководителят на мисията може да делегира на членове на персонала на мисията задачи, свързани с управление на личния състав. Накрая, член 6, параграф 2 от посоченото решение гласи, че ръководителят на мисията осъществява командване и контрол над персонала, екипите и звената от участващите в мисията държави.

75      Следователно посочените в точка 73 по-горе деяния, за които жалбоподателят упреква мисията в първото основание за искането си за обезщетение, са свързани с упражняването на правомощията на ръководителя на мисията по Решение 2012/392 и следователно с изпълнението на мандата на мисията, за който тя трябва да носи отговорност съгласно член 13, параграф 4 от това решение.

76      Освен това мисията не е доказала, нито дори твърди, че посочените в първото основание деяния съставляват тежко нарушение от страна на ръководителя на мисията, за което единствено той би трябвало да носи отговорност съгласно член 13, параграф 4 от Решение 2012/392.

77      При тези условия първото възражение за недопустимост по отношение на първото основание, изтъкнато в подкрепа на искането за обезщетение, трябва да се отхвърли като неоснователно.

78      На второ място, с второто основание за искането за обезщетение жалбоподателят твърди, че някои нарушения, за които обвинява не само ръководителя на мисията, но и командващия ГО, представляват нарушения на правото на добра администрация и на задължението на мисията за полагане на грижа.

79      По-конкретно жалбоподателят се оплаква, първо, че ръководителят на мисията и командващият ГО не са разгледали в разумен срок неговите жалби и сигнали, второ, че не са му съобщени констатациите и препоръката, направени в доклада от 29 юли 2017 г., и, трето, че командващият ГО не е изпълнил тази препоръка.

80      В това отношение, първо, следва да се отбележи, че член 4, параграф 1 от Решение 2012/392 предвижда, че като операция за управление на кризи мисията има единна командна верига и че член 5, параграф 1 от същото решение определя директора на дирекция „СППГО“ към ЕСВД като командващ ГО на мисията. Съгласно член 5, параграф 2 от посоченото решение командващият ГО осъществява командването и контрола на мисията на стратегическо равнище, а член 5, параграф 3 предвижда, че по отношение на провеждането на операциите той трябва да осигурява доброто и ефективно изпълнение на решенията на Съвета, както и на решенията на Комитета по политика и сигурност (наричан по-нататък „КПС“), включително като дава необходимите указания на стратегическо равнище на ръководителя на мисията и като му предоставя съвети и техническа помощ.

81      Посочените разпоредби не изключват следователно приемането от командващия ГО на актове за управление на личния състав, необходими за изпълнението на мандата на мисията на ниво театър на операциите (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 4 декември 2019 г., H/Съвет, C-413/18 P, непубликувано, EU:C:2019:1044, т. 69—71).

82      Второ, от разпоредбите на Кодекса за поведение, приет с решение на Съвета от 18 юли 2016 г., следва, че командващият ГО е оправомощен да приема актове за управление на личния състав, необходими за изпълнението на мандата на мисията на ниво театър на операциите.

83      В това отношение от член 6, параграф 3 от Кодекса за поведение, който по силата на член 1, параграф 1, буква а) от същия се прилага по еднакъв начин за всички членове на гражданските мисии на Съюза по линия на ОПСО, включително и за членовете, командировани от държавите членки, следва, че всеки сигнал за евентуално нарушение от страна на ръководителя на мисията трябва да бъде отправен до командващия ГО.

84      По-нататък, от член 9 от Кодекса за поведение следва също, че органът, отговорен за предприемането на последващи действия в случай на евентуално нарушение от страна на ръководителя на мисията, е командващият ГО, който осъществява командването и контрола на мисията под политическия контрол и стратегическото ръководство на КПС и под общото ръководство на Върховния представител. Съгласно член 11 от същия кодекс в подобна хипотеза командващият ГО може да приключи преписката без последващи действия, да разгледа случая като управленски въпрос, без да провежда официално дисциплинарно производство или да започне предварително или дисциплинарно разследване.

85      Накрая, член 10 от Кодекса за поведение определя условията, при които командващият ГО може да поиска от своя заместник да поеме изцяло правомощията на ръководителя на мисията в определени случаи.

86      Посочените в точка 79 по-горе нарушения, за които с второто си основание жалбоподателят твърди, че отговорност носи мисията, се отнасят до упражняването от страна на командващия ГО на правомощията, които той черпи от Решение 2012/392 и от Кодекса за поведение, и следователно до изпълнението на мандата на мисията, за което тя трябва да носи отговорност в съответствие с член 13, параграф 4 от това решение.

87      Следователно жалбоподателят с основание предявява своя иск за обезщетение срещу мисията поради описаните в точка 79 по-горе нарушения, като твърди, че отговорност за тях носи командващият ГО. От това следва, че първото възражение за недопустимост също трябва да се отхвърли като неоснователно, що се отнася до второто основание, поради което това възражение за недопустимост трябва да се отхвърли в неговата цялост.

 По второто възражение за недопустимост, с което се твърди, че жалбата е просрочена

88      Мисията твърди, че решението от 10 април 2018 г. представлява административно решение с неблагоприятни последици по смисъла на член 263 ДФЕС. Тъй като това решение не е било оспорено от жалбоподателя в двумесечния срок, считано от съобщаването му или предоставянето на 23 юли 2020 г. на доклада от 29 юли 2017 г., жалбоподателят не можел да търси отговорност от мисията за незаконосъобразността на това решение.

89      Мисията изтъква също, че жалбоподателят не е изложил причините, поради които не е подал жалба за отмяна срещу първото и второто писмено предупреждение.

90      Жалбоподателят оспорва доводите на мисията.

91      В това отношение от посочената в точка 61 по-горе съдебна практика относно автономността на иска за обезщетение следва, че евентуалната недопустимост на искането за отмяна на решение, причинило вреди, не води автоматично до недопустимост на искането за обезщетение за тези вреди (вж. в този смисъл решение от 25 март 2021 г., Carvalho и др./Парламент и Съвет, C-565/19 P, непубликувано, EU:C:2021:252, т. 101 и цитираната съдебна практика).

92      При все това, макар страна да може да се защити, като предяви иск за ангажиране на отговорност, без при това никоя разпоредба да я принуждава да иска отмяната на увреждащия я незаконосъобразен акт, тя все пак не може по посочения начин да заобиколи недопустимостта на искане, което се отнася до същата незаконосъобразност и цели същите имуществени резултати (вж. решение от 25 март 2021 г., Carvalho и др./Парламент и Съвет, C-565/19 P, непубликувано, EU:C:2021:252, т. 102 и цитираната съдебна практика).

93      Поради това иск за обезщетение трябва да се обяви за недопустим, ако в действителност цели оттегляне, отмяна или изменение на влязло в сила индивидуално решение и ако уважаването му би довело до пълно или частично обезсилване на правните последици на това решение. Такъв би бил случаят, ако с искането си за обезщетение жалбоподателят цели да постигне същия резултат като от уважаването на просрочената си жалба за отмяна (вж. в този смисъл решение от 25 март 2021 г., Carvalho и др./Парламент и Съвет, C-565/19 P, непубликувано, EU:C:2021:252, т. 103 и цитираната съдебна практика).

94      Като недопустим трябва да се отхвърли и иск, с който се претендира присъждане на обезщетение, но не се цели обезщетяване на причинени от неправомерни действия или бездействия вреди, а изменение на спорния акт (вж. в този смисъл решение от 25 март 2021 г., Carvalho и др./Парламент и Съвет, C-565/19 P, непубликувано, EU:C:2021:252, т. 105).

95      В случая с иска си за отговорност жалбоподателят иска поправяне на вредите, които твърди, че са причинени от посочените съответно в точки 73 и 79 по-горе нарушения на ръководителя на мисията и на командващия ГО, някои от които могат да бъдат квалифицирани като решения с неблагоприятни последици, тъй като представляват, от една страна, психологически тормоз, забранен от разпоредбите на Хартата, и от друга страна, нарушения на задължението за полагане на грижа и на правото на добра администрация.

96      Следователно с такъв иск не се иска оттегляне, отмяна или изменение на влезли в сила решения на ръководителя на мисията и командващия ГО, а обезщетение за вредите, за които мисията носи отговорност поради приемането на такива решения. По-конкретно в писменото си становище жалбоподателят не предявява искане за непарично обезщетение, изразяващо се в образуване на предварително разследване или дисциплинарно производство срещу ръководителя на мисията и неговия заместник, равносилно на искане за отмяна на решението от 10 април 2018 г. От това следва, че окончателният характер на това индивидуално решение не може да бъде пречка за допустимостта на жалбата.

97      Накрая, припомнената в точки 61 и 91 по-горе автономност на иска за обезщетение освобождава жалбоподателя и от задължението да посочи причините, поради които не е подал жалба за отмяна на първото и второто писмено предупреждение.

98      Следователно второто възражение за недопустимост трябва да се отхвърли като неоснователно.

 По третото възражение за недопустимост, с което се твърди изтичане на петгодишна или четиригодишна погасителна давност

99      Мисията изтъква, че жалбоподателят подава жалба срещу нея пет години след настъпването на разглежданите факти, а искането за обезщетение е предявено едва през февруари 2022 г. Тя поддържа също, че четири години по-късно жалбоподателят не може да се позовава на доклада от 29 юли 2017 г.

100    Жалбоподателят оспорва доводите на мисията, като възразява, че жалбата е в съответствие с разпоредбите на член 46, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз.

101    В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 21, първа алинея от Статута на Съда, приложим към производството пред Общия съд но основание член 53, първа алинея от посочения статут, и съгласно член 76, буква г) от Процедурния правилник на Общия съд в исковата молба или жалба се посочват предметът на спора, изтъкнатите основания и доводи, както и кратко изложение на тези основания, като това посочване трябва да е достатъчно ясно и точно, за да позволи на ответника да подготви защитата си, а на Общия съд — да се произнесе по иска или жалбата, ако е необходимо, без да разполага с други данни (вж. определение от 7 септември 2022 г., Rosca/Комисия, C-802/21 P, непубликувано, EU:C:2022:677, т. 4 и цитираната съдебна практика).

102    По-специално, съществените правни и фактически обстоятелства, на които искът или жалбата се основава, трябва да се извеждат по логичен и разбираем начин от текста на самата искова молба или жалба (решение от 3 юни 2021 г., Унгария/Парламент, C-650/18, EU:C:2021:426, т. 78).

103    Ето защо съдът на Съюза не е длъжен да отговаря на доводи на страна по делото, които не са достатъчно ясни и точни, ако същите не бъдат доразвити и подкрепени с конкретни съображения (вж. решение от 18 ноември 2021 г., Гърция/Комисия, C-107/20 P, непубликувано, EU:C:2021:937, т. 76 и цитираната съдебна практика).

104    Освен това изискването за точност, което произтича от член 21 от Статута на Съда и от член 76 от Процедурния правилник, е приложимо по аналогия и към ответника, повдигащ възражение за недопустимост или твърдящ наличието на абсолютна процесуална пречка, тъй като има за цел единствено да позволи на насрещната страна да подготви защитата си, а на съда — да осъществи контрол, което a fortiori важи и в случаите, когато ответникът твърди, че исковата молба или жалбата е недопустима поради изтекла давност.

105    Всъщност от постоянната съдебна практика следва, че за разлика от процесуалните срокове спазването на давностния срок не е абсолютна процесуална предпоставка и не може да се разглежда служебно от съда на Съюза, а трябва да бъде повдигнато от съответната страна, за да се погаси правото на иск за отговорност (вж. в този смисъл решение от 8 ноември 2012 г., Evropaïki Dynamiki/Комисия, C-469/11 P, EU:C:2012:705, т. 51 и цитираната съдебна практика и решения от 5 септември 2019 г., Европейски съюз/Guardian Europe и Guardian Europe/Европейски съюз, C-447/17 P и C-479/17 P, EU:C:2019:672, т. 99 и цитираната съдебна практика).

106    В случая, първо, от преписката е видно, че макар мисията да посочва петгодишен срок, в който е подадена настоящата жалба, тя не уточнява правното основание на тази абсолютна процесуална предпоставка, нито се позовава на член 46 от Статута на Съда, съгласно който исковете срещу Съюза по дела в областта на извъндоговорната отговорност се погасяват след изтичането на срок от пет години, считано от датата на възникване на събитието, което ги обуславя.

107    Второ, от преписката е видно, че мисията се позовава и на срок от четири години, който бил различен от предвидения в член 46 от Статута на Съда срок и поради изтичането на който жалбоподателят не можел да се позове на доклада от 29 юли 2017 г., но не изтъква конкретни разпоредби в подкрепа на това си твърдение.

108    Трето, дори да се предположи, че е възнамерявала да се позове на петгодишния давностен срок по член 46 от Статута на Съда, мисията не посочва кой според нея е правопораждащият факт на вземането, претендирано от жалбоподателя в рамките на настоящата жалба, нито началния момент на давностния срок, както и не излага правните и фактическите съображения, поради които счита, че вземането е погасено по давност.

109    При тези условия следва да се приеме, че повдигнатото от мисията възражение за недопустимост, изведено от изтекла петгодишна или четиригодишна давност, не е изложено достатъчно точно, за да може да се прецени неговата основателност.

110    Ето защо третото възражение за недопустимост трябва да се отхвърли като недостатъчно точно и следователно като недопустимо.

 По основателността на искането за обезщетение

111    В подкрепа на искането си за обезщетение жалбоподателят изтъква по същество четири основания, с които твърди, първо, нарушение на членове 1 и 31 от Хартата и на член 12а, параграф 3 от Правилника, тъй като бил жертва на психически тормоз от страна на ръководителя на мисията и неговия заместник, второ, нарушение на задължението за полагане на грижа и на правото на добра администрация, трето, наличие на действителни и сигурни вреди, и четвърто, наличие на пряка връзка между посочените в първото и второто основание нарушения и твърдените в третото основание вреди.

112    Преди да се разгледат доводите на жалбоподателя, следва да се уточнят условията, при които мисията може да носи отговорност по отношение на командирован в нея национален служител.

 По условията за ангажиране на отговорността на мисията

113    Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика за да може Съюзът да носи извъндоговорна отговорност в даден случай, е необходимо, наред с други условия, лицето, което иска обезщетение за вреда или вреди, които смята, че е понесло в резултат от деяние или акт на Съюза, да докаже наличието на нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти (вж. решение от 22 септември 2022 г., IMG/Комисия, C-619/20 P и C-620/20 P, EU:C:2022:722, т. 145 и цитираната съдебна практика).

114    В допълнение това нарушение по принцип трябва да бъде достатъчно съществено, като самото това изискване зависи от правото на преценка, с което разполагат институцията, органът, службата или агенцията на Съюза, които нарушили тази норма, и от това дали те са допуснали явно и тежко нарушение на пределите на това право на преценка, по-специално с оглед на степента на яснота и прецизност на посочената норма, на произтичащите от това трудности при тълкуването и прилагането, както и на сложността на подлежащото на уреждане положение (вж. в този смисъл решение от 22 септември 2022 г., IMG/Комисия, C-619/20 P и C-620/20 P, EU:C:2022:722, т. 146 и цитираната съдебна практика).

115    Въпреки това от постоянната съдебна практика следва, че предвид завишената отговорност на Съюза, когато той действа като работодател, самото установяване на незаконосъобразно действие, извършено в зависимост от случая от органа по назначаването (наричан по-нататък „ОН“) или от органа, оправомощен да сключва договори за наемане на работа (наричан по-нататък „ООСД“), е достатъчно, за да се счита за изпълнено първото от трите условия, необходими за ангажиране на отговорността на Съюза за вреди, причинени на негови длъжностни лица и други служители поради нарушение на правото на Съюза в областта на публичната служба, и че поради това не е необходимо да се разглежда дали е налице „достатъчно съществено“ нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2020 г., AL/Комисия, T-83/19, непубликувано, EU:T:2020:254, т. 66 и 67).

116    Всъщност съдебните спорове в областта на публичната служба на основание член 270 ДФЕС и членове 90 и 91 от Правилника, включително тези за поправяне на вреди, причинени на длъжностно лице или служител, са подчинени на конкретни и специални правила в сравнение с правилата, произтичащи от общите принципи, регулиращи извъндоговорната отговорност на Съюза в рамките на член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС. Така, за разлика от всеки друг частноправен субект, длъжностното лице или служителят на Съюза е свързан с институцията, органа, службата или агенцията, на която/който е подчинен, чрез служебно правоотношение, съдържащо баланс от конкретни взаимни права и задължения, който се изразява чрез задължението за полагане на грижа на съответната институция, орган, служба или агенция по отношение на заинтересованото лице (вж. в този смисъл решение от 14 декември 2022 г., SU/ЕОЗППО, T-296/21, EU:T:2022:808, т. 73 и цитираната съдебна практика).

117    Както обаче бе посочено в точка 46 по-горе, макар положението на националните служители, командировани в мисията от държавите членки, да не се урежда от Правилника, за тях все пак продължават да се прилагат същите правила като приложимите за служителите, които са командировани от институциите на Съюза и чието положение се урежда от Правилника, що се отнася до упражняването на техните функции на ниво театър на операциите.

118    Следователно самото установяване на незаконосъобразност е достатъчно, за да се приеме за изпълнено първото от трите условия, необходими за ангажиране на отговорността на Съюза за вредите, причинени на командирован в мисията национален служител при упражняването на функциите му на ниво театър на операциите (вж. по аналогия решение от 18 ноември 2020 г., H/Съвет, T-271/10 RENV II, EU:T:2020:548, т. 104).

119    При тези условия Общият съд следва да разгледа последователно нарушенията, изтъкнати от жалбоподателя в подкрепа на първото и второто основание на жалбата, за да провери дали те са доказани, без да е необходимо да проверява дали те са достатъчно съществени.

 По първото основание, с което се твърди нарушение на членове 1 и 31 от Хартата, както и на член 12а от Правилника

120    Жалбоподателят поддържа, че четирите изброени в точка 73 по-горе нарушения, които са посочени в доклада от 29 юли 2017 г. и които за целите на настоящото решение трябва да се разглеждат като отделни части в подкрепа на първото основание, разкриват психически тормоз, на който станал жертва и който бил забранен от членове 1 и 31 от Хартата, както и от приложимия по аналогия член 12а, параграф 3 от Правилника.

121    Мисията оспорва твърденията на жалбоподателя.

122    Преди да се разгледат четирите части, посочени в точка 120 по-горе, и да се преценят с оглед на контекста, следва, първо, да се установи дали жалбоподателят може надлежно да се позове на член 12а, параграф 3 от Правилника, второ, да се припомнят определението за психически тормоз и изисквания в тази област стандарт на доказване, трето, да се припомнят условията, при които органът по назначаването трябва да окаже съдействие на длъжностното лице или служителя, който твърди, че е жертва на психически тормоз, и четвърто, да се определи степента на контрол от страна на Общия съд по настоящото дело.

–       По приложимостта към спора на член 12а, параграф 3 от Правилника

123    Следва да се припомни, че командированите национални служители или експерти, които понякога са наети от институция, орган, служба или агенция на Съюза, не са обхванати от Правилника (вж. в този смисъл решение от 15 април 2010 г., Gualtieri/Комисия, C-485/08 P, EU:C:2010:188, т. 83 и цитираната съдебна практика).

124    Следователно разпоредбите на Правилника, които се отнасят до психическия тормоз и функционалната защита на длъжностните лица и на срочно или договорно наетите служители на Съюза, не са пряко приложими към жалбоподателя.

125    Все пак към служителите, командировани в мисията от институциите на Съюза, чието положение се урежда от Правилника, и към тези, командировани от държавите членки, съгласно Решение 2012/392 трябва да се прилагат едни и същи правила, що се отнася до упражняването на техните функции на ниво театър на операциите. По силата на принципа на равно третиране Общият съд е длъжен да приложи по аналогия към положението на жалбоподателя разпоредбите на Правилника относно психическия тормоз и функционалната защита на длъжностните лица и на срочно или договорно наетите служители, както и съдебната практика, постановена въз основа на тези разпоредби (вж. по аналогия решение от 18 ноември 2020 г., H/Съвет, T-271/10 RENV II, EU:T:2020:548, т. 44 и цитираната съдебна практика).

126    Всъщност принципът на равно третиране, закрепен в член 20 от Хартата, е общ принцип на правото на Съюза, който изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако разграничаването им не е обективно обосновано (вж. решение от 14 юли 2022 г., Комисия/VW и др., C-116/21 P—C-118/21 P, C-138/21 P и C-139/21 P, EU:C:2022:557, т. 95 и цитираната съдебна практика).

127    Изискването положенията да са сходни, за да може да се определи дали е налице нарушение на принципа на равно третиране, трябва да се преценява с оглед на всички характерни за тези положения обстоятелства, и по-специално с оглед на предмета и целта на установяващия разглежданото различие акт, като в това отношение трябва да се вземат предвид принципите и целите в областта, към която се отнася този акт. Когато разглежданите положения не са сходни, различното им третиране не нарушава предвиденото в член 20 от Хартата равенство пред закона (вж. решение от 14 юли 2022 г., Комисия/VW и др., C-116/21 P—C-118/21 P, C-138/21 P и C-139/21 P, EU:C:2022:557, т. 96 и цитираната съдебна практика).

128    Така, макар да е вярно, че положението на служителите, командировани в мисията от държавите членки, не се урежда от Правилника, за разлика от служителите, командировани от институциите, тази разлика в положението не може обективно да обоснове, че при упражняване на функциите си на ниво театър на операциите първите не се ползват от същото равнище и от същите правила за защита от психически тормоз, когато са в сходно положение с вторите.

129    Следователно жалбоподателят може надлежно да се позове на член 12а от Правилника в допълнение към членове 1 и 31 от Хартата.

–       По определението за психически тормоз и изисквания стандарт на доказване

130    На първо място, следва да се припомни, че член 1 и член 31, параграф 1 от Хартата предвиждат съответно, от една страна, че човешкото достойнство е ненакърнимо и трябва да се зачита и защитава, и от друга страна, че всеки работник има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му.

131    Освен това член 12а от Правилника гласи, че всяко длъжностно лице трябва да се въздържа от всякаква форма на психически или сексуален тормоз.

132    По-специално, от една страна, понятието „психически тормоз“ по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника се определя като „непристойно поведение“, изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, „през определен период от време, многократно или систематично“, а това означава, че психическият тормоз трябва да се разглежда като процес, който по необходимост протича във времето и предполага наличието на многократни или непрекъснати действия, които са „извършени умишлено“, а не „случайно“. От друга страна, за да попаднат в обхвата на понятието „психически тормоз“, тези физически действия, писмени или устни изказвания, жестове или други действия трябва да накърняват личността, достойнството или физическата или психическата цялост на друго лице (вж. решение от 2 юни 2022 г., EM/Парламент, C-299/21 P, непубликувано, EU:C:2022:429, т. 102 и цитираната съдебна практика).

133    Не е необходимо обаче да се доказва, че разглежданите физически действия, писмени или устни изказвания, жестове или други действия са извършени с намерението да се накърни личността, достойнството или физическата или психическата цялост на друго лице. С други думи, психически тормоз може е налице и без да е доказано, че упражняващото тормоз лице е имало намерение с действията си да урони доброто име на засегнатото лице или да влоши съзнателно условията му на труд. Достатъчно е тези действия, стига да са умишлени, да са довели обективно до такива последици (вж. решение от 20 октомври 2021 г., ZU/Комисия, T-671/18 и T-140/19, непубликувано, EU:T:2021:715, т. 57 и цитираната съдебна практика).

134    На второ място, доколкото съгласно член 12а, параграф 3 от Правилника тези действия трябва да са с непристоен характер, то следователно квалификацията като „тормоз“ е обусловена от наличието на достатъчно обективно проявление на тормоза в действителността, в смисъл че безпристрастен и разумен, нормално чувствителен наблюдател, поставен при същите условия, може да определи разглежданото поведение или действие като прекомерно и укоримо (вж. решение от 20 октомври 2021 г., ZU/Комисия, T-671/18 и T-140/19, непубликувано, EU:T:2021:715, т. 58 и цитираната съдебна практика).

135    На трето място, психическият тормоз по правило може да бъде следствие от съвкупност от различни действия, които, разглеждани поотделно, сами по себе си не представляват непременно психически тормоз, но като цяло и с оглед на контекста, включително поради натрупването им във времето, може да се считат като такъв. Ето защо, когато се разглежда въпросът дали действията, на които жалбоподателят се позовава, представляват психически тормоз, тези факти следва да се разглеждат както поотделно, така и заедно като елементи от една цялостна работна среда, създадена в резултат на действията на член на персонала спрямо друг член на този персонал (вж. решение от 20 октомври 2021 г., ZU/Комисия, T-671/18 и T-140/19, непубликувано, EU:T:2021:715, т. 59 и цитираната съдебна практика).

136    На четвърто място, всяко решение, което е прието в период на твърдян психически тормоз и чиято законосъобразност не е оспорена, само по себе си представлява фактическо обстоятелство, годно да служи като улика за тормоз, и трябва да се вземе предвид наред с останалите улики, без да се налага да се разглежда законосъобразността му и без съдът да трябва да изчаква да изтекат сроковете за обжалването му, за да установи наличието на тормоз. Следователно съдът трябва да прецени дали дадено решение като фактическо обстоятелство може да се разглежда като улика за психически тормоз, взимайки предвид всички относими фактически обстоятелства по случая (вж. в този смисъл решение от 30 юни 2021 г., FD/Entreprise commune Fusion for Energy, T-641/19, непубликувано, EU:T:2021:388, т. 44).

–       По задължението за съдействие на институцията, органа, службата или агенцията работодател при твърдения за психически тормоз

137    Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика член 24 от Правилника е предвиден с цел да се осигури защита на длъжностните лица на Съюза срещу тормоз или унизително отношение от страна по-специално на техни висшестоящи или колеги (вж. решение от 9 декември 2020 г., GV/Комисия, T-705/19, непубликувано, EU:T:2020:590, т. 76 и цитираната съдебна практика).

138    Така, когато ОН или ООСД е сезиран на основание член 90, параграф 1 от Правилника с искане за съдействие по смисъла на член 24 от същия правилник, съгласно задължението за съдействие и ако установи наличието на инцидент, несъвместим с реда и спокойствието в службата, този орган трябва да се намеси с цялата необходима енергичност и да отговори с полагаемата се експедитивност и грижа предвид обстоятелствата по случая, за да установи фактите, и след като се запознае с тях, да вземе подходящи мерки. За тази цел е достатъчно длъжностното лице или служителят, който иска закрила от ОН или ООСД, да представи prima facie доказателства за извършването на посегателствата, на които твърди, че е подложен. При наличието на такива доказателства съответната институция, орган, служба или агенция следва да вземе подходящите мерки в сътрудничество с подалото жалба длъжностно лице, като извърши административно разследване, за да установи фактите, във връзка с които е подадена жалбата, и с оглед на резултатите от разследването да предприеме нужните мерки като образуването на дисциплинарно производство срещу обвиненото лице, когато администрацията установи в резултат от административното разследване, че е налице психически тормоз (решение от 3 октомври 2019 г., DQ и др./Парламент, T-730/18, EU:T:2019:725, т. 80 и решение от 14 юли 2021 г. AI/ECDC, T-65/19, EU:T:2021:454, т. 64).

139    По-конкретно при наличие на твърдения за тормоз задължението за оказване на съдействие включва задължението на администрацията да разгледа сериозно, бързо и напълно поверително искането за съдействие, в което се твърди наличие на тормоз, и да уведоми молителя за резултата (решение от 3 октомври 2019 г., DQ и др./Парламент, T-730/18, EU:T:2019:725, т. 81).

140    Накрая, когато разглежда твърдение за нарушение на член 12а от Правилника, Общият съд трябва да провери дали съответната институция, орган, служба или агенция е допуснала грешка в преценката на фактите с оглед на определението за тормоз, посочено в тази разпоредба, а не явна грешка в преценката на тези факти (вж. решение от 9 декември 2020 г., GV/Комисия, T-705/19, непубликувано, EU:T:2020:590, т. 81 и цитираната съдебна практика).

141    По-специално основателността на решението, с което се отхвърля искане за съдействие, без да е образувано административно разследване, трябва да се прецени от съда с оглед на обстоятелствата, които са били доведени до знанието на съответната институция, орган, служба или агенция, по-специално от лицето, подало искането за съдействие (вж. в този смисъл решение от 9 декември 2020 г., GV/Комисия, T-705/19, непубликувано, EU:T:2020:590, т. 82 и цитираната съдебна практика).

–       По степента на контрол от страна на Общия съд по настоящото дело

142    За да определи в каква степен следва да осъществи контрол в случая, Общият съд следва да прецени дали докладът от 29 юли 2017 г. води до същия резултат като посоченото в цитираната в точки 138 и 141 по-горе съдебна практика административно разследване за установяване на фактите по сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г.

143    Ако това не е така, припомнените в точки 130—141 по-горе разпоредби и принципи налагат на Общия съд при разглеждането на съответните части да прецени дали твърденията на жалбоподателя за допуснати от ръководителя на мисията и неговия заместник четири нарушения не установяват наличието на психически тормоз, а представляват само улики за такъв тормоз и налагат образуването на административно разследване.

144    В това отношение от решението от 10 април 2018 г. е видно, че докладът от 29 юли 2017 г. е изготвен от служител на дирекция „СППГО“ към ЕСВД в приложение на член 11, параграф 1, буква б) от Кодекса за поведение, който оправомощава командващия ГО в случай на сигнал, поставящ под въпрос действията на ръководителя на мисията, да разгледа случая като управленски въпрос, без официално да образува дисциплинарно производство, и, ако е необходимо, да пристъпи към процедура по медиация.

145    В този смисъл изглежда, че докладът от 29 юли 2017 г. е изготвен с цел опит за медиация, а не за установяване в предварително или дисциплинарно разследване по в член 11, параграф 1, букви в) и г) от Кодекса за поведение на основателността на изложените в сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г. твърдения за психически тормоз.

146    Това тълкуване се потвърждава и от факта, че в доклада си от 29 юли 2017 г. медиаторът не изразява изрично становище по въпроса дали деянията, за които жалбоподателят упреква ръководителя на мисията и неговия заместник, установяват наличие на тормоз или представляват само улики за такъв тормоз.

147    Вярно е, че от заключителната част на доклада от 29 юли 2017 г. може да се направи извод, че медиаторът имплицитно приема, че някои от деянията, за които жалбоподателят упреква мисията, по-специално тези, които са предмет на четирите твърдения, изтъкнати в подкрепа на първото основание, представляват улики за психически тормоз.

148    Всъщност в тази заключителна част медиаторът предлага мярка за намаляване на напрежението, а именно временно назначаване на жалбоподателя в Брюксел (Белгия) след летните отпуски, като се позовава изрично на националните законодателства относно тормоза, както и на приложими за институциите на Съюза правила, предвиждащи възможността за неформална фаза преди започването на официалната процедура, и с мотива, че в случая условията са благоприятни за такава неформална фаза.

149    Мисията обаче не се е съобразила с изразената в доклада от 29 юли 2017 г. лична преценка на медиатора.

150    По-специално следва да се отбележи, че с решението от 10 април 2018 г., което е постановено, когато жалбоподателят вече не е командирован в мисията, командващият ГО уведомява, че сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г. са разгледани като управленски въпрос в съответствие с член 11, параграф 1, буква б) от Кодекса за поведение и че не е образувано нито предварително или дисциплинарно разследване, нито официално дисциплинарно производство срещу ръководителя на мисията и неговия заместник.

151    Следва да се констатира, че така мисията е приела твърденията за психически тормоз, съдържащи се в сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г., за неоснователни или най-малкото за недостатъчно доказани, за да обосноват образуването на предварително или дисциплинарно разследване.

152    При това положение, след като не предвижда провеждане на административно разследване за установяване на основателността на твърденията на жалбоподателя и не съдържа становище по това дали твърдените от жалбоподателя нарушения на ръководителя на мисията и неговия заместник биха могли да представляват психически тормоз, решението от 10 април 2018 г. на мисията поражда същото действие като на акт, с който се отхвърля искане за съдействие, без да се образува административно разследване, и за който съгласно цитираната в точка 141 по-горе съдебна практика Общият съд трябва да установи дали е основателен с оглед на представените от жалбоподателя на мисията доказателства.

–       По първата част, свързана с твърдението, че жалбоподателят не бил допускан до ежеседмичните срещи по политически въпроси на ръководителя на мисията с ръководителя на Делегацията

153    В подкрепа на тази част жалбоподателят по същество твърди, че обстоятелството, че не бил допускан до ежеседмичните срещи по политически въпроси на ръководителя на мисията с ръководителя на Делегацията (наричани по-нататък „срещите на щаба“), представлява улика за психически тормоз, която дава основание за образуване на административно разследване.

154    В това отношение, видно от електронно писмо от 26 май 2017 г., ръководителят на мисията е поискал от жалбоподателя повече да не участва в срещите на щаба.

155    Съгласно доклада от 29 юли 2017 г. жалбоподателят счита, че недопускането до срещите на щаба го е лишило от важен източник на необходима за изпълнението на функциите му на политически съветник информация, възпрепятствало го е да изготвя съвместно с Делегацията изискваните от него доклади по политически въпроси и е накърнило доброто му име.

156    От този доклад се установява обаче също и че, първо, ръководителят на мисията е взел посоченото в точка 154 по-горе решение от 26 май 2017 г., тъй като не е одобрявал липсата на каквито и да било последващи ежеседмичните срещи действия от страна на жалбоподателя, и второ, по време на тези срещи са се обсъждали чувствителни политически теми, а ръководителят на мисията е имал основание да счита, че получената от тях информация е оповестявана на италианските органи.

157    Вярно е наистина, че съгласно доклада на медиатора от 29 юли 2017 г. недопускането на жалбоподателя до срещите на щаба и решението да бъде канен единствено на ежеседмичните срещи по управленски въпроси не са целесъобразни, като се имат предвид функциите му на политически съветник и на координатор в тази област, поради което би било по-добре жалбоподателят понякога да участва в срещите на щаба.

158    Що се отнася обаче до първото основание за недопускане на жалбоподателя до срещите на щаба, от електронно писмо, изпратено от ръководителя на мисията до жалбоподателя на 6 април 2017 г., е видно, че приносът на жалбоподателя по време на тези ежеседмични срещи е бил незначителен.

159    В това отношение, първо, следва да се припомни, че съгласно член 6, параграфи 2 и 3 от Решение 2012/392 ръководителят на мисията осъществява командване и контрол над персонала, екипите и звената от участващите в мисията държави и дава инструкции на целия персонал на мисията с цел ефективното ѝ провеждане на мястото на операцията, като поема нейната координация и всекидневно управление.

160    Освен това от съдебната практика следва, че администрацията разполага с широко право на преценка при организиране на службите си (вж. в този смисъл решение от 29 октомври 1981 г., Arning/Комисия, 125/80, EU:C:1981:248, т. 19).

161    Жалбоподателят обаче не е представил доказателства, за да опровергае твърденията на ръководителя на мисията, че не е допринасял с нищо за срещите на щаба, и, имайки предвид широкото право на преценка на ръководителя на мисията и посоченото в член 6 от Решение 2012/392 изискване за ефективност, решението за неучастие на жалбоподателя в тези срещи не изглежда прекомерно или укоримо с оглед на интереса на службата.

162    Второ, от член 6, параграф 7 от Решение 2012/392 следва също, че без да се засяга командната верига, ръководителят на мисията получава политически насоки на местно равнище от ръководителя на Делегацията.

163    Следователно, доколкото предметът на срещите на щаба се отнася по-специално до предаването на политически насоки на местно равнище от страна на ръководителя на Делегацията, присъствието на жалбоподателя на тези срещи изглежда не е било абсолютно необходимо.

164    Трето, не е доказано, нито дори се твърди, че срещите на щаба са единственият канал за комуникация по политически въпроси между мисията и Делегацията, поради което изключването на жалбоподателя от тези срещи изглежда не е пречка за изпълнението на неговите функции, доколкото същите включват координация с колегите му от Делегацията по политически въпроси.

165    С оглед на това и без да е необходимо да се разглежда посоченото в точка 156 по-горе второ съображение за приемане на решението от 26 май 2017 г. — а именно че жалбоподателят не се е съобразявал с поверителността на срещите и е предоставял информация за тях на италианските органи — решението за недопускането на жалбоподателя до срещите на щаба не би могло само по себе си да се счита за улика за психически тормоз и първата част трябва следователно да се отхвърли като неоснователна.

–       По втората част, свързана с получаване от жалбоподателя на първото писмено предупреждение на 17 юли 2017 г., по-малко от един час след сигнала от същия ден

166    В рамките на тази част жалбоподателят твърди, че уведомяването за първото писмено предупреждение по-малко от един час след подаването на сигнала от 17 юли 2017 г. представлява улика за психически тормоз спрямо него.

167    Най-напред следва да се припомни, че съгласно член 7, параграф 1 от Кодекса за поведение член на мисията, който съобщи за евентуално нарушение, не може да бъде санкциониран поради или вследствие на този сигнал, при условие че е действал разумно и добросъвестно.

168    В случая от предоставените от страните данни е видно, че на 17 юли 2017 г. ръководителят на мисията отправя до жалбоподателя писмено предупреждение във връзка с това, че не е проявил необходимото уважение по време на среща на 10 април 2017 г. на мисията с политик от държава членка. Всъщност ръководителят на мисията упреква жалбоподателя, че посредством езика на тялото си той съвсем ясно изразявал неодобрението си, че трябва да води записки по време на тази среща, макар от него да се очаквало точно това, както и че правел неподходящи мимики и жестове всеки път, когато ръководителят на мисията взимал думата.

169    По-специално това първо предупреждение е отправено до жалбоподателя на 17 юли 2017 г., по-малко от час, след като последният изпраща на командващия ГО сигнал за психически тормоз срещу ръководителя на мисията и неговия заместник.

170    Първо, от член 11 от Кодекса за поведение следва, че въз основа на доклад, установяващ евентуално нарушение, решението на органа, компетентен да предприеме последващи действия във връзка с това нарушение, което в случая може да бъде разгледано от органа като въпрос на управление, трябва да бъде взето в срок от десет работни дни.

171    В случая, тъй като първото писмено предупреждение не се предхожда от официално дисциплинарно производство и от заглавието му е видно, че то е с „управленски“ характер, следва да се отбележи, че при липсата на друго правно основание, изтъкнато от мисията, то е прието в съответствие с член 11, буква б) от Кодекса за поведение.

172    Второ, макар от доклада от 29 юли 2017 г. да е видно, че ръководителят на мисията обосновава пред медиатора късното изпращане на първото писмено предупреждение с указания на дирекция „СППГО“ към ЕСВД, което го е накарало да отложи изпращането, мисията не представя никакво доказателство за тази кореспонденция, с което да може да се установи истинността на твърденията ѝ. Освен това тя не доказва, нито дори твърди наличието на съгласие от страна на дирекция „СППГО“ или на командващия ГО за инициативата на ръководителя на мисията да уведоми жалбоподателя за първото писмено предупреждение на 17 юли 2017 г.

173    Следователно, дори да се предположи, че срокът от десет работни дни, определен в член 11, буква б) от Кодекса за поведение, не е краен срок, това не променя факта, че мисията не обосновава мотивите, поради които първото писмено предупреждение е изпратено на 17 юли 2017 г., повече от три месеца след настъпване на събитието, дало основание за това предупреждение, и по-малко от час, след като жалбоподателят подава сигнал срещу ръководителя на мисията.

174    Трето, вярно е, че сигналът от 17 юли 2017 г. е подаден от жалбоподателя с електронно писмо, адресирано единствено до командващия ГО и неговия заместник, и мисията твърди, че ръководителят ѝ и неговият заместник не са знаели за сигнала към момента на подаването му.

175    Все пак, макар че Общият съд не може да възложи на мисията тежестта да докаже истинността на твърденията си, тъй като подобна тежест би била равносилна на изискване да се представят отрицателни доказателства, той не може и да изисква от жалбоподателя да установи дали и ако да, точната дата, на която командващият ГО е уведомил ръководителя на мисията за съществуването и евентуално за съдържанието на сигнала от 17 юли 2017 г., тъй като няма основание да се счита, че жалбоподателят би могъл да разполага с тази информация.

176    Така, при липсата на доказателства относно точната дата, на която командващият ГО е уведомил ръководителя на мисията за съществуването на сигнала на жалбоподателя от 17 юли 2017 г., както и относно конкретното съдържание на това уведомление, следва да се отбележи, на първо място, че мисията не се позовава на никакви разпоредби, които биха възпрепятствали предаването на тази информация на ръководителя на мисията или на неговия заместник.

177    Освен това мисията не посочва пред Общия съд и точната дата, на която командващият ГО или дирекция „СППГО“ са уведомили ръководителя на мисията за посещението на медиатора, при все че е разумно да се предположи, че при предаването на тази информация ръководителят на мисията е узнал за съществуването и евентуално за съдържанието на сигнала от 17 юли 2017 г.

178    От изложеното следва, че при липсата на обосновка от страна на мисията за късното изпращане на първото предупреждение както с оглед на предвидения в член 11 от Кодекса за поведение срок, така и с оглед на момента на настъпване на фактите, послужили като основание за това предупреждение, и при липсата на данни относно точната дата, на която ръководителят на мисията е узнал за сигнала от 17 юли 2017 г., уведомяването за това предупреждение по-малко от един час след отправяне на сигнала може да се счита за прекомерно или укоримо.

179    Всъщност то може да се тълкува в смисъл, че има за цел да накаже жалбоподателя за посочения сигнал, противно на изискванията, предвидени в член 7 от Кодекса за поведение, и следователно, разгледано самостоятелно, представлява улика за извършен психически тормоз.

180    Следователно втората част от настоящото правно основание трябва да бъде уважена.

–       По третата част, свързана с полученото от жалбоподателя на 27 юли 2017 г. искане за представяне на попълнен формуляр за оценка на работата с оглед на подновяване на командироването

181    С тази част жалбоподателят по същество твърди, че избраният от отдел „ЧР“ момент за възобновяване на процедурата за оценка на изпълнението на служебните му задължения, а именно 27 юли 2017 г., тоест деня след отпътуването на медиатора, представлява улика за извършен спрямо него психически тормоз.

182    По-специално от доклада от 29 юли 2017 г. е видно, че според жалбоподателя процедурата за оценка на изпълнението на служебните му задължения не е предвидена в правилата за управление на персонала на мисията и единствената цел на започването на тази процедура спрямо него е отстраняването му от службата.

183    В това отношение от преписката е видно, че на 6 април 2017 г. ръководителят на мисията решава да започне процедура за изготвяне на доклад за оценка на работата (PER) по отношение на жалбоподателя и че последният се противопоставя на това с мотива, че тя не е формално предвидена в преработения оперативен план на мисията (наричан по-нататък „OPLAN“) от 13 юли 2022 г.

184    След това на 27 юли 2017 г. служител на отдел „ЧР“ изпраща на жалбоподателя проекта на PER за допълване с нов срок, определен за 4 август 2017 г. Жалбоподателят обаче отново отказва да попълни своя PER с мотива, че тази нова процедура е преждевременна с оглед на крайния срок на командироването му, предвиден за 14 април 2018 г. При това положение началникът на отдел „ЧР“ разяснява на жалбоподателя, че тази процедура се отнася до всички служители на мисията, чието командироване изтича най-късно на 30 април 2018 г., и че ако не участва в нея, длъжността му ще бъде обявена за свободна.

185    Накрая, на 23 август 2017 г. началникът на отдел „ЧР“ отново се обръща към жалбоподателя с искане да представи надлежно попълнения си PER. Жалбоподателят отхвърля това искане с мотива, че няма да иска удължаване на срока на командироването си, считано от април 2018 г.

186    Най-напред следва да се отбележи, че съгласно член 7 от приложение IX към OPLAN, отнасящ се до човешките ресурси, удължаването на срока на командироването на командирован служител зависи от съгласието на ръководителя на мисията, което се дава въз основа на искане на съответния служител, направено три месеца преди изтичане на срока на текущото командироване, както и от положителен PER, изготвен от прекия му ръководител.

187    Освен това член 10 от приложение IX към OPLAN предвижда, че всички членове на мисията трябва редовно да преминават през PER, по-специално преди окончателното си отпътуване от мисията.

188    Накрая, мисията се позовава на документ, озаглавен „Насоки за оценка на работата в рамките на мисиите по линия на ОПСО“, от който е видно, че систематичното място на процедурата за изготвяне на PER е преди отпътуването от мисията на съответния служител, като провеждането ѝ е силно препоръчително в края на всеки период на командироване или на работа по срочен договор, желателно — след изтичането на шест месеца в случаите на първоначално назначаване на служителя за срок от една година, и възможно по всяко време, когато това бъде счетено за необходимо, в случай на промяна на ръководителя или промени в работата на съответния служител, след съгласуване с отдел „ЧР“.

189    На първо място, следва да се констатира, че макар възможността за оценяване на член на персонала на мисията в случай на промяна на ръководителя или промени в работата на съответния служител да не е изрично предвидена в приложение IX към OPLAN, тази норма изглежда не представлява пречка за подобна практика, тъй като член 10 от това приложение не определя изчерпателно положенията, в които членовете на мисията трябва да бъдат оценявани.

190    Освен това жалбоподателят не се позовава на друга норма, която да е пречка ръководителят на мисията да оцени работата му.

191    Напротив, от член 6 от Решение 2012/392 и от съдебната практика, посочена в точка 160 по-горе, следва, че ръководителят на мисията разполага с широко право на преценка при взимане на решението за изготвяне на PER на подчинените си, ако прецени, че такава процедура е необходима за ефективността на ниво театър на операциите.

192    Ето защо не може да се приеме, че решението на ръководителя на мисията от 6 април 2017 г. да извърши оценка на работата на жалбоподателя е по принцип прекомерно или укоримо с оглед на интереса на службата, още повече че в съдебното заседание стана ясно, че след юни 2016 г. работата на жалбоподателя вече не е била оценявана.

193    На второ място, от новото искане на отдел „ЧР“ от 27 юли 2017 г. жалбоподателят да представи попълнен PER е видно, че това искане не се отнася до решението на ръководителя на мисията от 6 април 2017 г., посочено в точки 183 и 192 по-горе, а до необходимостта да се преброят всички искания за подновяване на командироване, да се избегне евентуално освобождаване на длъжностите на всички командировани до 30 април 2018 г. в мисията служители и да се публикуват длъжностите на служителите, чието командироване приключва на посочената дата.

194    Макар да не се оспорва, че това решение не се отнася само до жалбоподателя, това не променя факта, че мисията не обосновава мотивите, поради които отдел „ЧР“ е предприел това административно действие още на 27 юли 2017 г., докато от член 7 от приложение IX към OPLAN относно човешките ресурси следва, че процедурата за оценяване на служителите, които желаят подновяване на командироването си в мисията, трябва да се проведе при подаване на искане в този смисъл и най-късно три месеца преди крайния срок на командироването, тоест, що се отнася до жалбоподателя — на 14 януари 2018 г.

195    На трето място, следва да се отбележи, че посоченото в точки 184 и 193 по-горе искане на отдел „ЧР“ е направено в деня след отпътуването на медиатора.

196    Въпреки това може с основание да се счита, че сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г. и решението на командващия ГО от 20 юли 2017 г. за изпращане на омбудсман на място, считано от 25 юли 2017 г., изискват от мисията, в очакване на заключенията на медиатора, да действа по отношение на жалбоподателя с предпазливост, която се налага по-специално от принципа на добра администрация.

197    Всъщност освен че задължението да се действа предпазливо се съдържа в принципа на добра администрация, закрепен в член 41 от Хартата (вж. в този смисъл решение от 16 юни 2022 г., SGL Carbon и др./Комисия, C-65/21 P и C-73/21 P—C-75/21 P, EU:C:2022:470, т. 30 и цитираната съдебна практика), и по-специално в задължението за полагане на дължима грижа, в случая то се налага и от член 7 от Кодекса за поведение, който забранява мисията да санкционира член на персонала си, подал сигнал за евентуално нарушение, по причина или вследствие на този сигнал.

198    Така от доклада от 29 юли 2017 г. е видно, че според медиатора действията на отдел „ЧР“, с които на 27 юли 2017 г., тоест непосредствено след като е приключил задачата си за оценяване на положението на място, започва процедура за оценка на жалбоподателя, са неправомерни и преждевременно предприети в сравнение с обичайната практика.

199    В този контекст може да се приеме, че при конкретните обстоятелства, при които е взето, решението за възобновяване на процедурата за оценка на жалбоподателя в деня, следващ отпътуването на медиатора, без да се изчака неговото заключение и повече от девет месеца преди крайния срок на командироването на жалбоподателя, е прекомерно или укоримо.

200    Всъщност такова възобновяване може да се тълкува като целящо отстраняването на жалбоподателя от мисията след края на командироването му, без да се изчакат предложенията на медиатора, поради което, разгледано самостоятелно, това решение представлява улика за психически тормоз.

201    Следователно третата част трябва да бъде уважена.

–       По четвъртата част, свързана с получаването от жалбоподателя на актуализирана справка за отпуските му, след като отдел „ЧР“ е поискал от него да представи основателни причини за дните на неразрешено отсъствие

202    С тази част жалбоподателят се оплаква от реакцията на началника на отдел „ЧР“ при късното му завръщане от отпуск през юни 2017 г.

203    В това отношение от електронно писмо от 28 юли 2017 г., изпратено до командващия ГО, е видно, че жалбоподателят допълва сигнала от 17 юли 2017 г. с кореспонденция, разменена между командващия ГО и началника на отдел „ЧР“, относно завръщането му от отпуск през юни 2017 г. след първоначално предвидената за това дата.

204    По-специално от тази кореспонденция е видно, че жалбоподателят получава писмо, с което от него се иска да обоснове причините, поради които се е върнал от отпуск на 3 юли 2017 г., понеделник, вместо на първоначално определената дата — 29 юни 2017 г., четвъртък В електронно писмо от 24 юли 2017 г. жалбоподателят се позовава на „лични причини“ и посочва, че е поискал от колеги да предупредят мисията предвид невъзможността самият той да го направи. След това с електронно писмо от 27 юли 2017 г. началникът на отдел „ЧР“ изпраща на жалбоподателя „актуализирана справка за отпуските“, в която са посочени дните 29 и 30 юни 2017 г., като копие от справката е изпратено по-специално на ръководителя на мисията и неговия заместник. Тогава жалбоподателят посочва, че не е искал изготвянето на този документ и че желае да узнае причините, поради които началникът на отдел „ЧР“ е изпратил копие на документа и до други адресати, доколкото според него става въпрос за строго поверителен документ.

205    На първо място, отдел „ЧР“ е поискал да бъдат изложени основателни причини за отсъствие на 24 юли 2017 г. и го е съобщил на жалбоподателя на същата дата, тоест в деня преди пристигането на медиатора.

206    От преписката обаче не е видно жалбоподателят да е уведомил медиатора за искането за излагане на основателни причини за отсъствие по време на двустранните разговори, които е провел с него на 25 и 26 юли 2019 г., въпреки че е можел да го направи.

207    Ето защо следва да се приеме, че според жалбоподателя искането от 24 юли 2017 г. за излагане на основателни причини за отсъствие не представлява улика за психически тормоз за разлика от изпращането на 27 юли 2017 г. на актуализирана справка за отпуските.

208    На второ място, следва също да се отбележи, че жалбоподателят се е върнал късно от отпуск през май 2017 г. и е повторил това през август 2017 г., без да спази вътрешните правила относно молбите за отпуск.

209    На трето място, следва да се констатира, че без да се засяга задължението за полагане на дължима грижа, и по-специално задължението да се действа предпазливо, посочено в точка 197 по-горе, в очакване на заключението на медиатора, нито членове 1 и 31 от Хартата, нито член 12а от Правилника, а в случая и нито разпоредбите на приложение IX към OPLAN и тези на Кодекса за поведение задължават мисията да отстрани жалбоподателя от процедурите за управление на човешките ресурси на мисията с единствения мотив, че е подал сигнали за психически тормоз срещу ръководителя на мисията и неговия заместник.

210    Така сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г. не са могли да попречат на отдел „ЧР“, под контрола на ръководителя на мисията и неговия заместник, да изпрати на жалбоподателя на 27 юли 2017 г. формуляр, съдържащ актуализирана справка за отпуските му, след дните на неразрешено отсъствие — 29 и 30 юни 2017 г., при положение че такъв документ по принцип е необходим, за да се установи с точност правото на отпуск на съответния служител за останалата част от текущата година.

211    Следователно изпращането на жалбоподателя на 27 юли 2017 г. на актуализирана справка за отпуските му от страна на отдел „ЧР“ не може да се разглежда само по себе си като прекомерно или укоримо действие, представляващо улика за психически тормоз, поради което четвъртата част трябва да се отхвърли като неоснователна.

–       По преценката на действията, в които жалбоподателят упреква ръководителя на мисията и неговия заместник, като цяло и с оглед на контекста

212    В съответствие със съдебната практика, посочена в точка 135 по-горе, Общият съд следва да извърши преценка като цяло и с оглед на контекста на действията, в които жалбоподателят упреква ръководителя на мисията и неговия заместник.

213    В това отношение от електронно писмо, изпратено от ръководителя на мисията до жалбоподателя на 6 април 2017 г., е видно, че първият е съобщил на италианските органи и на командващия ГО желанието си вторият да бъде върнат поради загуба на доверие, свързана с твърдения за нарушения на професионалната тайна.

214    Вярно е, че член 8 от приложение IX към OPLAN позволява на ръководителя на мисията да прекрати командироването на служител преди изтичането на предвидения срок, по-специално по дисциплинарни причини в съответствие с Кодекса за поведение или поради неспособността на съответния служител да спази основните изисквания на мисията.

215    В преписката обаче няма данни мисията да е поискала от италианските органи прекратяване на командироването на жалбоподателя преди предвидения срок, нито да е започнала процедурата по член 8 от приложение IX към OPLAN.

216    Всъщност в отговор на въпрос, поставен в съдебното заседание, мисията уточнява, че процедурата за предсрочно прекратяване на командироването, предвидена в член 8 от приложение IX към OPLAN, представлява известна административна тежест и изисква създаването на комитет, който да оцени положението на съответния служител, както и мотивите, поради които ръководителят на мисията предвижда предсрочното прекратяване на командироването му.

217    Така общата работна среда, в която се вписват посочените от жалбоподателя деяния, се характеризира с намерението на ръководителя на мисията, както е видно от електронното писмо от 6 април 2017 г., цитирано в точка 213 по-горе, да се освободи от жалбоподателя, без обаче да приложи процедурата по член 8 от приложение IX към OPLAN.

218    От една страна, наличието на такъв контекст може да потвърди преценката на жалбоподателя относно деянията, в които ръководителят на мисията и неговият заместник са обвинени в рамките на втората и третата част и за които Общият съд приема, че представляват улики за психически тормоз. От друга страна, деянията, в които жалбоподателят упреква ръководителя на мисията и неговия заместник в рамките на първата и четвъртата част и за които Общият съд приема, че, взети поотделно, не представляват улики за психически тормоз, сами по себе си могат да се разглеждат като такива с оглед на посочения контекст, по-специално поради почти едновременното им настъпване.

219    Следователно жалбоподателят има основание да поддържа, че като не е провела административно разследване по твърденията му за психически тормоз, мисията е нарушила член 1 и член 31, параграф 1 от Хартата, както и член 12а от Правилника, поради което първото основание следва да се уважи изцяло.

 По второто основание, изведено от нарушение на правото на добра администрация и на задължението за полагане на грижа

220    С това основание жалбоподателят поддържа, че трите твърдени нарушения, които са изброени в точка 79 по-горе и които за нуждите на настоящото решение трябва да се разглеждат като части от настоящото основание, представляват нарушения на правото на добра администрация и на задължението за полагане на грижа.

221    Мисията оспорва основателността на твърденията на жалбоподателя.

222    Преди да разгледа тези три части, Общият съд следва да прецени дали жалбоподателят може надлежно да се позове на нарушение на задължението за полагане на грижа и, ако това е така, дали съдържанието на това задължение се различава от правото на добра администрация.

–       По приложимостта към спора на задължението за полагане на грижа

223    Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика задължението на администрацията за полагане на грижа по отношение на нейните служители отразява баланса на взаимните права и задължения, които Правилникът е установил в отношенията между служителите в публичния сектор и тяхната администрация. Заедно с принципа на добра администрация този баланс предполага по-специално, че когато се произнася относно положението на длъжностно лице, администрацията трябва да вземе предвид всички обстоятелства, които могат да бъдат определящи за решението ѝ, и при това да отчита не само интереса на службата, но и този на съответното длъжностно лице (вж. определение от 31 март 2022 г., Barata/Парламент, C-305/21 P, непубликувано, EU:C:2022:253, т. 7 и 8 (становище на генералния адвокат, т. 14 и цитираната съдебна практика).

224    При все това, както следва от точки 125—129 по-горе, принципът на равно третиране изисква към случая на командировани национални служители в орган, служба или агенция като мисията, да се прилагат по аналогия някои разпоредби от Правилника и съдебната практика в областта на публичната служба на Съюза, когато тези служители се намират в сходно положение с това на служителите, за които се прилага Правилникът, и когато разликата в положението между едните и другите не може обективно да обоснове, че при изпълнение на функциите им на ниво театър на операциите първите не се ползват от същото равнище и от същите правила за защита като вторите.

225    Това се отнася по-специално за задължението на институцията, органа, службата или агенцията на Съюза за полагане на грижа по отношение на нейните длъжностни лица и служители (вж. в този смисъл решение от 18 ноември 2020 г., H/Съвет, T-271/10 RENV II, EU:T:2020:548, т. 105 и цитираната съдебна практика).

226    Следователно жалбоподателят може надлежно да се позове на задължението за полагане на грижа.

–       По обхвата на задължението за полагане на грижа и на правото на добра администрация

227    Следва да се припомни, че с първата част жалбоподателят по същество се оплаква, че мисията не е разгледала в разумен срок жалбите му от 8 март 2017 г. и сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г., с втората част — че не е узнал за констатациите и препоръката, съдържащи се в доклада от 29 юли 2017 г., а с трета част — че мисията не е предприела действия по препоръките на медиатора.

228    В това отношение член 41, параграф 1 от Хартата предвижда, че всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок. Освен това член 41, параграф 2, буква а) от Хартата предвижда, че правото на добра администрация включва правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него.

229    За сметка на това задължението за полагане на грижа, както е определено в съдебната практика, не посочва задължението на институцията, органа, службата или агенцията на Съюза, в качеството си на работодател, да се произнесе по положението или искането на един от своите служители в разумен срок или след като го изслуша, нито по-специално задължението да се съобрази с препоръките на медиатор, определен след подадена жалба за психически тормоз.

230    Освен това от съдебната практика не следва, че съществува пряка или изрична връзка между, от една страна, задължението за полагане на грижа, и, от друга страна, задължението за разглеждане в разумен срок на молба, и по-конкретно на жалба за психически тормоз, правото на изслушване и евентуалното задължение за съобразяване с препоръките на медиатор, назначен след подадена жалба за психически тормоз.

231    Вярно е наистина, че съгласно съдебната практика задължението за полагане на грижа съответства на изискването за по-голяма отговорност на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, когато те действат в качеството си на работодатели (вж. в този смисъл решение от 14 декември 2022 г., SU/AEAPP, T-296/21, EU:T:2022:808, т. 73 и цитираната съдебна практика).

232    В случая обаче жалбоподателят не уточнява какво е била длъжна да направи мисията по силата на задължението си за полагане на грижа, освен да осигури спазване на правото на добра администрация.

233    При това положение следва да се приеме, че доколкото се основава на евентуално нарушение на задължението за полагане на грижа, настоящото основание не е подкрепено с достатъчно точни сведения, за да се прецени неговата основателност, и в това отношение то трябва да се отхвърли като недостатъчно ясно и недопустимо в съответствие с член 76, буква г) от Процедурния правилник.

–       По първата част, с която се твърди, че жалбите от 8 март 2017 г. и сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г. не са разгледани в разумен срок

234    С тази част жалбоподателят по същество твърди, че мисията не е разгледала в разумен срок жалбите му от 8 март 2017 г. и сигналите му от 28 март и 17 юли 2017 г., тъй като макар да е била сезирана още през месец март 2017 г., а медиаторът да е представил доклада си на 29 юли 2017 г., мисията е отговорила на жалбоподателя едва на 10 април 2018 г.

235    На първо място следва да се припомни, че на 8 март 2017 г. жалбоподателят изпраща до ръководителя на мисията две жалби, едната от които съдържа твърдения за психически тормоз от страна на колега, а на 28 март 2017 г. подава сигнал до командващия ГО, с който иска тези две жалби да бъдат разгледани.

236    Първата жалба от 8 март 2017 г., съдържаща твърдения за психически тормоз, обаче е оставена без разглеждане от заместник-ръководителя на мисията, за което жалбоподателят е уведомен с електронно писмо от 24 март 2017 г.

237    Ето защо не може да се приеме, че тази първа жалба не е била разгледана в разумен срок.

238    По-нататък, що се отнася до втората жалба от 8 март 2017 г., от документите, представени от мисията, става ясно, че на 20 март 2017 г. ръководителят на мисията иска от командващия ГО да приложи член 10 от Кодекса за поведение, така че заместникът на командващия ГО да поеме неотменимо разглеждането на тази жалба, което командващият ГО приема и за което жалбоподателят е уведомен на 30 март 2017 г. На 24 април 2017 г. заместникът на командващия ГО представя доклад от предварителното разследване, а с електронно писмо от 15 май 2017 г. уведомява ръководителя на мисията, че в съответствие с Кодекса за поведение е взето решение тази жалба да се разгледа като управленски въпрос, без да се провежда официално дисциплинарно производство.

239    По-специално с това електронно писмо заместникът на командващия ГО припомня на ръководителя на мисията необходимостта всички членове на персонала на мисията да спазват приложимите разпоредби в областта на сигурността и иска от него да следи за спазването на това задължение.

240    На 29 май 2017 г. жалбоподателят е уведомен по телефона за предприетите действия по втората жалба от 8 март 2017 г., поради което също не може да се приеме, че срокът за разглеждане на тази жалба, продължил малко повече от два месеца, е неразумен.

241    На второ място, на 28 март 2017 г. жалбоподателят подава първи сигнал до командващия ГО с искане за разглеждане на двете жалби от 8 март 2017 г.

242    Що се отнася обаче до втората жалба от 8 март 2017 г., от точка 238 по-горе следва, че към 28 март 2017 г. тя е в процес на разглеждане и действително е разгледана от заместника на командващия ГО на 15 май 2017 г.

243    Следователно не е имало основание командващият ГО да се намесва в разглеждането на тази жалба, още повече че от Кодекса за поведение не следва, че командващият ГО разполага с такова правомощие по отношение на сигналите, с които е сезиран ръководителят на мисията или неговият заместник.

244    Накрая, що се отнася до първата жалба от 8 март 2017 г. относно психологически тормоз, от разпоредбите на Кодекса за поведение също не следва, че командващият ГО има възможност да измени решението на ръководителя на мисията или на неговия заместник да се остави без разглеждане подадена от служител жалба, с която се твърди евентуално нарушение на правилата за сигурност, приложими към мисията.

245    Следователно сигналът от 28 март 2017 г., с който на командващия ГО е изпратена първата жалба от 8 март 2017 г., не може да доведе до възобновяване на срока за нейното разглеждане.

246    На трето място, що се отнася до подадения на 17 юли 2017 г. от жалбоподателя до командващия ГО сигнал за психически тормоз срещу ръководителя на мисията и неговия заместник, следва да се припомни, че още на 20 юли 2017 г. жалбоподателят е уведомен, че следващата седмица ще пристигне медиаторът и че ще представи доклада си на 29 юли 2017 г.

247    По-специално в заключението си медиаторът препоръчва на този етап да не се образува официално разследване като предвиденото в Кодекса за поведение, а да се действа съобразно член 11, буква б) от този кодекс, който дава възможност на мисията да разгледа даден сигнал като управленски въпрос, без да се образува официално дисциплинарно производство и при необходимост разглеждането му да премине през процедури по медиация.

248    При тези обстоятелства следва да се приеме, че разследването по първия сигнал от 17 юли 2017 г., съдържащ твърдения за психически тормоз, е приключило на 29 юли 2017 г., като този срок на разследването не е неразумен.

249    Следователно първата част от настоящото основание трябва да се отхвърли като неоснователна.

–       По втората част, с която се твърди, че констатациите и препоръките в доклада от 29 юли 2017 г. не са съобщени на жалбоподателя

250    С тази част жалбоподателят упреква мисията, че не го е уведомила за констатациите и препоръките в доклада от 29 юли 2017 г.

251    В това отношение от съдебната практика следва, че в производство за разглеждане на искане за съдействие или на жалба за психически тормоз лицето, което твърди, че е жертва на такъв тормоз, може да се позове на право да бъде изслушано по силата на принципа на добра администрация (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2020 г., SEAE/De Loecker, C-187/19 P, EU:C:2020:444, т. 66 и цитираната съдебна практика).

252    Член 41, параграф 2 от Хартата по-специално предвижда, че правото на добра администрация включва правото на всяко лице да бъде изслушвано, преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него, правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него, като се зачитат легитимните интереси, свързани с поверителността и професионалната и служебна тайна, както и задължението на администрацията да мотивира своите решения.

253    По-конкретно, правото на изслушване гарантира на всяко лице възможността да изрази надлежно и ефективно становището си в хода на административното производство и преди приемането на всяко решение, което може да засегне неблагоприятно интересите му (вж. решение от 25 юни 2020 г., HF/Парламент, C-570/18 P, EU:C:2020:490, т. 58 и цитираната съдебна практика).

254    Съгласно съдебната практика при спор относно тормоз, засягащ длъжностни лица и служители на Съюза, лицето, подало жалба за тормоз, има право, за да може да изрази надлежно становище пред съответната институция, преди последната да вземе решение, да получи поне резюме на изявленията на обвиненото в тормоз лице и на различните свидетели, изслушани в производството по разследване, като при предоставянето на това резюме трябва евентуално да се спази принципът на поверителност (вж. в този смисъл решение от 25 юни 2020 г., HF/Парламент, C-570/18 P, EU:C:2020:490, т. 60 и цитираната съдебна практика).

255    Това е така, доколкото тези изявления са били използвани в доклада, който е предоставен на органа, взел решение да не предприема никакви действия по жалбата, и който съдържа препоръките, на които последният е основал решението си (вж. в този смисъл решение от 25 юни 2020 г., HF/Парламент, C-570/18 P, EU:C:2020:490, т. 60 и цитираната съдебна практика).

256    За да се осигури поверителността на свидетелските показания и осъществяването на преследваните с нея цели, като същевременно се гарантира, че жалбоподателят е надлежно изслушан, преди да бъде прието неблагоприятно за него решение, може да се използват някои техники, като например анонимизация на свидетелските показания, представянето им по същество в обобщен вид или заличаването на определени техни части (вж. в този смисъл решение от 25 юни 2020 г., HF/Парламент, C-570/18 P, EU:C:2020:490, т. 66 и цитираната съдебна практика).

257    В случая е безспорно установено, че макар да е изслушан от медиатора на 25 и 26 юли 2017 г., жалбоподателят всъщност не е уведомен за съдържанието на изложените пред медиатора твърдения на ръководителя на мисията, неговия заместник и другите свидетели.

258    Безспорно установено е и че жалбоподателят не е уведомен за това каква препоръка медиаторът иска да отправи до командващия ГО.

259    След като командващият ГО е приел решението от 10 април 2018 г. въз основа на доклада от 29 юли 2017 г. и с оглед на съдържащата се в него препоръка, той е трябвало да гарантира спазването на правото на жалбоподателя да бъде изслушан, като му даде възможност да изрази становището си по този доклад и евентуално да предостави допълнителна информация, преди да вземе това решение. Действително, изслушването на жалбоподателя е могло да мотивира командващия ГО да формулира различни изводи, като например решение за провеждане на административно разследване (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2020 г., SEAE/De Loecker, C-187/19 P, EU:C:2020:444, т. 73).

260    Освен това, ако жалбоподателят беше уведомен за препоръката на медиатора, съдържаща се в доклада от 29 юли 2017 г., след като е констатирал неизпълнението на тази препоръка, той е щял да може да се позове на нея пред мисията, по-специално за да оспори решението за отказ да се образува предварително или дисциплинарно разследване, за което е узнал едва на 10 април 2018 г.

261    Следователно жалбоподателят има право да твърди, че мисията е нарушила правото на добра администрация, като не му е съобщила констатациите и препоръката, съдържащи се в доклада от 29 юли 2017 г., най-малкото под формата на анонимизирано резюме, за да може надлежно да изрази становище по съдържанието на този документ, преди командващия ГО да вземе решение относно действията, които трябва да се предприемат по посочените констатации и препоръка, свързани със сигналите от 28 март и 17 юли 2017 г.

262    Действително мисията твърди, че ръководителят ѝ не е знаел за доклада от 29 юли 2017 г., поради което не е имал възможност да съобщи този доклад на жалбоподателя.

263    Дори и да се приеме, че е вярно, това обстоятелство не се отразява на отговорността на мисията за нарушенията, посочени в точка 261 по-горе, тъй като от точки 78—87 по-горе следва, че решенията, взети от командващия ГО по отношение на жалбоподателя в съответствие с Кодекса за поведение, са такива, че водят до ангажиране на отговорността на мисията.

264    При тези обстоятелства втората част от второто основание следва да бъде уважена.

–       По третата част, с която се твърди, че препоръката на медиатора не е изпълнена

265    С тази част жалбоподателят упреква мисията, че не е изпълнила препоръката на медиатора да се предвиди период на помирение, през който да бъде назначен в Брюксел.

266    В това отношение от анализа на първото основание следва, че жалбоподателят има основание да твърди, че нарушенията, в които упреква ръководителя на мисията и неговия заместник в рамките на четирите части на това основание, представляват улики за психически тормоз, обосноваващи образуването на административно разследване с цел установяване на тяхната основателност.

267    От цитираната в точка 138 по-горе съдебна практика обаче следва, че когато е сезиран с искане за съдействие, органът по заетостта трябва по силата на задължението за съдействие, ако е налице инцидент, несъвместим с реда и спокойствието в службата, не само да отговори с полагаемата се бързина и грижа предвид обстоятелствата по случая, за да установи фактите, но и да вземе подходящи мерки, когато длъжностното лице или служителят, което/който иска закрила, представи prima facie доказателства за нарушенията, на които твърди, че е жертва.

268    Това задължение за съдействие е проявление на задължението за полагане на дължима грижа, което произтича от правото на добра администрация и изисква от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза да действат старателно и предпазливо при разглеждането на всички релевантни обстоятелства по случая (вж. в този смисъл решение от 16 юни 2022 г., SGL Carbon и др./Комисия, C-65/21 P и C-73/21 P—C-75/21 P, EU:C:2022:470, т. 30 и 31 и цитираната съдебна практика).

269    В случая, тъй като от анализа на първото основание следва, че жалбоподателят е представил prima facie доказателства за психическия тормоз, от който се оплаква, мисията е длъжна, от една страна, в съответствие с Кодекса за поведение да започне предварително или дисциплинарно разследване, за да установи дали този тормоз действително е упражнен, и от друга страна, да предостави закрила на жалбоподателя, евентуално назначавайки го временно на длъжност, която би го освободила от прякото ръководство на ръководителя на мисията и неговия заместник, в случай че не е налице друга по-подходяща мярка за осигуряването на тази временна закрила.

270    В това отношение неоснователно е твърдението на мисията, че по практически съображения не е могла временно да назначи жалбоподателя в Брюксел, тъй като както от член 6, параграф 3 от Решение 2012/392, така и от организационната ѝ структура следва, че тя разполага с „подкрепление“ в този град.

271    При тези обстоятелства следва да се уважи и третата част от второто основание.

[…]

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (девети състав)

реши:

1)      Исканията за отмяна на решението от 28 април 2022 г., с което EUCAP Sahel Niger отхвърля искането за обезщетение на г‑н Marco Montanari от 4 февруари 2022 г., са недопустими.

2)      Осъжда EUCAP Sahel Niger да заплати на г‑н Montanari сумата от 6 000 евро.

3)      Осъжда EUCAP Sahel Niger да заплати съдебните разноски.

4)      Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

Truchot

Kanninen

Perišin

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 17 юли 2024 година.

Подписи

---

*      Език на производството: френски.

---

1      Възпроизвеждат се само точките от настоящото съдебно решение, които Общият съд счита за уместно да публикува.