–

за FTI Touristik GmbH, от F. Simon, Rechtsanwalt,

–

за чешкото правителство, от A. Edelmannová, M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от P. Kienapfel и S. Noë, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 18, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между JX и туроператора FTI Touristik GmbH по повод на обезщетението, което JX претендира, тъй като във връзка с пътуването му в съответната трета държава въпросният туроператор не му предоставил достатъчно информация относно условията за влизане в тази държава и необходимите визи.

3

Съображения 3, 4, 15, 18 и 26 от Регламент № 1215/2012 гласят следното:

[…]

[…]

[…]

4

Член 7 от този регламент има следния текст:

„Срещу лице, които има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка:

[…]“.

5

Намиращият се в глава II от посочения регламент раздел 4 е озаглавен „Компетентност при потребителски договори“ и съдържа членове 17—19. Член 17 от същия регламент гласи:

„1.   По отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от настоящия раздел, без да се засягат член 6 и член 7, точка 5, ако:

2.   Когато потребител сключи договор със страна, която няма местоживеене в държава членка, но има клон, агенция или друго представителство в някоя от държавите членки, тази страна по отношение на спорове, възникнали от дейността на този клон, агенция или представителство, се счита за имаща местоживеене в тази държава членка.

3.   Настоящият раздел не се прилага по отношение на договор за транспорт, различен от договор, който в цената си включва предоставянето на комбинация от пътуване и настаняване“.

6

Член 18, параграфи 1 и 2 от Регламент № 1215/2012 предвижда:

„1.   Потребител може да предяви иск срещу другата страна по договора или в съдилищата на държавата членка, в която тази страна има местоживеене, или независимо от местоживеенето на другата страна — в съдилищата по мястото, където има местоживеене потребителят.

7   2. Другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят“.

8

Член 19, точка 3 от този регламент има следния текст:

„Разпоредбите на настоящия раздел могат да се дерогират само със споразумение:

[…]

9

Съгласно член 24, точка 1 от посочения регламент:

„Следните съдилища на държава членка притежават изключителна компетентност независимо от местоживеенето на страните:

10

Член 25, параграф 1 от същия регламент предвижда:

„Ако страните, независимо от местоживеенето им, са се договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, този съд или тези съдилища имат компетентност, освен ако споразумението е недействително по отношение на материалноправната си действителност съгласно правото на тази държава членка. […]“.

11

Член 3, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане (OB L 399, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 9, стр. 108) предвижда:

„За целите на настоящия регламент трансграничен случай е такъв случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд“.

12

Съгласно член 12 („Обща подсъдност; понятие“) от Zivilprozessordnung (Граждански процесуален кодекс) от 5 декември 2005 г. (BGBl. 2005 I, стр. 3202), последно изменен със Закона от 7 ноември 2022 г. (BGBl. 2022 I, стр. 1982) (наричан по-нататък „ZPO“):

„Съдът, който разполага с обща компетентност по отношение на дадено лице, е компетентен да разглежда всички предявени срещу това лице искове, ако не е налице основание за изключителна подсъдност на даден иск“.

13

Съгласно член 17, параграф 1 от ZPO в случаите на юридически лица общата подсъдност се определя от седалището им.

14

Член 21 („Специална подсъдност за клон“), параграф 1 от ZPO предвижда:

„Когато дадено лице има клон, който служи за стопанисването на фабрика, търговски обект или друга търговска дейност и от който пряко се сключват сделки, всички искове срещу това лице, свързани със стопанисването на клона, могат да бъдат предявявани в съда по местонахождението на клона“.

15

Съгласно член 29 („Специална подсъдност по мястото на изпълнение“) от ZPO:

„(1)   Компетентен да разглежда спорове, произтичащи от договорно правоотношение, и спорове относно съществуването му е съдът по мястото, където трябва да се изпълни спорното задължение.

[…]“.

16

На 15 декември 2021 г. JX, частно лице с местожителство в Нюрнберг, сключва с FTI Touristik, туроператор със седалище в Мюнхен (Германия), договор за пакетно туристическо пътуване. Резервацията за това пътуване е направена с посредничеството на установена в Нюрнберг туристическа агенция, която обаче не е нито страна по договора, нито клон на FTI Touristik.

17

Преценявайки, че във връзка с пътуването си не е получил достатъчно информация относно условията за влизане в съответната трета държава и необходимите визи, JX предявява иск за обезщетение за вреди в размер на 1499,86 евро пред съда по местоживеенето си, а именно Amtsgericht Nürnberg (Районен съд Нюрнберг, Германия), който е запитващата юрисдикция. Според JX териториалната компетентност на този съд произтича от членове 17 и 18 от Регламент № 1215/2012.

18

FTI Touristik оспорва териториалната компетентност на запитващата юрисдикция, като твърди, че Регламент № 1215/2012 не е приложим към изцяло вътрешни положения като разглежданото в настоящия случай, при който пътникът и туроператорът имат местоживеене в една и съща държава членка. В такива случаи липсвал необходимият за прилагането на този регламент международен елемент.

19

Във връзка с териториалната си компетентност запитващата юрисдикция припомня, че съгласно съдържащите се в членове 12 и 17 от ZPO правила за обща подсъдност териториално компетентен е съдът по седалището на ответника в главното производство, въпреки че ищецът в това производство е потребител, а ответникът — търговец. Дерогиращите общата подсъдност правила по член 21, параграф 1 и член 29 от ZPO били неприложими, тъй като установената в Нюрнберг туристическа агенция, с чието посредничество ищецът в главното производство е резервирал пътуването си, не е клон на ответника в главното производство и тъй като в преписката няма каквито и да било данни, че задълженията на този ответник по процесния договор за туристическо пътуване, е трябвало да бъдат изпълнени в съдебния район на Amtsgericht Nürnberg (Районен съд Нюрнберг).

20

При това положение единствената разпоредба, която в случая можела да обоснове териториалната компетентност на запитващата юрисдикция, била член 18, параграф 1 от Регламент № 1215/2012. Тъй като в случая по главното производство и потребителят, и туроператорът имат местоживеене в една и съща държава членка, международният елемент, даващ основание евентуално да се приложи тази разпоредба, би могъл да се състои само в това, че крайната дестинация на пътуването е в чужбина.

21

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че според видимо преобладаващото становище в съдебната практика в Германия международният елемент, необходим за приложимостта на Регламент № 1215/2012, не е налице, когато единствената връзка с чужбина е крайната дестинация на организираното пътуване. В подкрепа на този подход били фактът, че разпоредбите на този регламент трябва да се тълкуват буквално, и изводите в решения от 17 ноември 2011 г., Hypoteční banka (C‑327/10, EU:C:2011:745), и от 19 декември 2013 г., Corman-Collins (C‑9/12, EU:C:2013:860). Той се потвърждавал също от целта, която преследва посоченият регламент — а именно да определи международната компетентност така, че да гарантира, че страните по спора ще разполагат със сигурност по въпроса кой е компетентният съд и няма да са принудени да търсят правна защита в друга държава членка или съответно в трета държава, без да се намесва в националните правила за компетентност, когато тези правила осигуряват подходяща защита в държавата, чийто гражданин е страната по договора — и от необходимостта от нормативен, а не чисто фактически международен елемент.

22

Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че някои от влиятелните автори в доктрината считат, че за да е налице международен елемент, не следва да се изисква непременно ищецът и ответникът да имат местоживеене в две различни държави членки. Членове 18, 24 и 25 от Регламент № 1215/2012 биха могли да обосноват този подход. Освен това не било възможно да се прави разлика между фактическия и нормативния характер на международния елемент, който би могъл да произтича от конкретните обстоятелства, например както в случая, от крайната дестинация на пътуването.

23

При тези обстоятелства Amtsgericht Nürnberg (Районен съд Нюрнберг) решава да спре производството и да постави пред Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 18, параграф 1 от Регламент [№ 1215/2012] да се тълкува в смисъл, че наред с правилото за международна компетентност тази разпоредба съдържа и правило за териториална компетентност на националните съдилища по дела, свързани с договори за туристическо пътуване, като сезираният съд е длъжен да вземе предвид това правило в случаите, когато както потребителят в качеството си на пътник, така и насрещната страна по договора, туроператорът, са установени в една и съща държава членка, но крайната дестинация на пътуването не е в тази държава членка, а в чужбина (т.нар. „привидни вътрешни положения“), поради което, в допълнение към националните правила за компетентност, потребителят може да предявява срещу туроператора претенции на договорно основание пред съда по местоживеенето си“?.

24

С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 18 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че определя както международната, така и териториалната компетентност на съда на държава членка, в чийто съдебен район е местоживеенето на потребителя, когато този потребител е сезирал посочения съд с възникнал между него и туроператор спор във връзка със сключен договор за пакетно туристическо пътуване и местоживеенето и на двамата въпросни съдоговорители е в тази държава членка, но крайната дестинация на пътуването е в чужбина.

25

За да се отговори на този въпрос, следва, на първо място, да се определи дали спор като този по главното производство, в който ищецът и ответникът имат местоживеене в една и съща държава членка, може да попадне в приложното поле на този регламент.

26

В това отношение от постоянната съдебна практика следва, че за прилагането на правилата за компетентност по Регламент № 1215/2012 е необходимо наличието на международен елемент. Макар в съображения 3 и 26 от Регламент № 1215/2012 да се използват съответно понятията „гражданскоправни въпроси с трансгранични последици“ и „трансгранични съдебни спорове“, този регламент не съдържа определение на международния елемент (вж. в този смисъл решение от 8 февруари 2024 г., Inkreal, C‑566/22, EU:C:2024:123, т. 18 и 19 и цитираната съдебна практика).

27

Също от практиката на Съда обаче следва, че международен елемент е налице, когато положението по съответния спор може да повдигне въпроси, свързани с определянето на международната компетентност на съдилищата (решение от 8 февруари 2024 г., Inkreal, C‑566/22, EU:C:2024:123, т. 22 и цитираната съдебна практика).

28

Що се отнася до определянето на международния характер на дадено правоотношение, Съдът многократно се е позовавал на съответното местоживеене на страните по спора (вж. в този смисъл решение от 7 май 2020 г., Parking и Interplastics, C‑267/19 и C‑323/19, EU:C:2020:351, т. 32 и цитираната съдебна практика).

29

Международният елемент очевидно е налице в хипотезата, при която поне една от страните е с местоживеене или обичайно пребиваване в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд, но същевременно той може да следва, както отбелязва генералният адвокат в точка 32 от заключението си, и от други фактори, свързани по-специално със съществото на спора.

30

Съответно връзката с държава членка и с трета държава, например поради местоживеенето на ищеца и ответника в първата държава и настъпването на спорни факти във втората държава, също може да придаде международен характер на разглежданото правоотношение, тъй като това положение може да повдигне в държавата членка въпроси, свързани с определянето на международната компетентност на съдилищата (вж. в този смисъл решение от 8 септември 2022 г., IRnova, C‑399/21, EU:C:2022:648, т. 28 и цитираната съдебна практика).

31

От изложеното по-горе следва, че спор относно договорни задължения, които следва да бъдат изпълнени или в трета държава, или в държава членка, различна от държавата членка, в която имат местоживеене двете страни, може да повдигне въпроси, свързани с определянето на международната компетентност на съдилищата, и следователно притежава необходимия международен елемент, за да попадне в приложното поле на Регламент № 1215/2012.

32

Що се отнася до споровете между потребители и търговци, това тълкуване се потвърждава и от член 18, параграф 1 от Регламент № 1215/2012, който предвижда, че предвиденото в тази разпоредба правило в полза на потребителя се прилага „независимо от местоживеенето на другата страна“, така че потребителите могат да се позовават на това правило в спорове не само с търговци с местоживеене в други държави членки или в трети държави, но и с търговци с местоживеене в същата държава членка, където съответният потребител има местоживеене.

33

Освен това, видно от текста на член 19, точка 3 от Регламент № 1215/2012, законодателят на Съюза изрично е посочил хипотезата на сключено споразумение „между потребителя и другата страна по договора, и двамата от които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава членка“.

34

Подобно тълкуване е в съответствие и с целта на Регламент № 1215/2012, доколкото Съдът многократно е постановявал, че същият има за цел да уеднакви стълкновителните норми за определяне на компетентност по граждански и търговски дела чрез правила за компетентност, които да са във висока степен предвидими, и в този смисъл преследва цел за правна сигурност, която се изразява в укрепване на правната защита на установените в Съюза лица, като едновременно позволява на ищеца лесно да определи съда, който може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред кой съд може да бъде призован. В този контекст целта за правна сигурност изисква сезираният национален съд да може да се произнася по собствената си компетентност, без да се налага да разглежда делото по същество (вж. в този смисъл решение от 8 февруари 2024 г., Inkreal, C‑566/22, EU:C:2024:123, т. 27 и цитираната съдебна практика).

35

Както отбелязва генералният адвокат в точка 51 от заключението си, макар да е възможно връзката между съдебния иск и чуждата държава да е по-силна или по-слаба в зависимост от съответния спор, преценката дали даден спор съдържа международен елемент би трябвало все пак да е достатъчно лесна за сезирания съд. В случая следва да се приеме, че когато пътник е предявил иск във връзка с неуредиците, с които се е сблъскал при пътуване в чужбина, организирано и продадено от туроператор, съответното дело, независимо от конкретното естество на тези неуредици, има международен характер за целите на Регламент № 1215/2012, като крайната дестинация на пътуването е лесно проверимо обстоятелство и това прави приложимият режим на съдебна компетентност предвидим за страните.

36

Освен това даденото в точка 30 от настоящото решение тълкуване на понятието „международен елемент“ не се поставя под съмнение от факта, че в предходната си практика Съдът за изчерпателност е препратил към понятието „трансграничен случай“, дефинирано в член 3, параграф 1 от Регламент № 1896/2006 като случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд (вж. в този смисъл решения от 7 май 2020 г., Parking и Interplastics, C‑267/19 и C‑323/19, EU:C:2020:351, т. 34, и от 3 юни 2021 г., Генерално консулство на Република България, C‑280/20, EU:C:2021:443, т. 33 и цитираната съдебна практика).

37

Както отбелязва генералният адвокат в точка 37 от заключението си, въпреки че и Регламент № 1215/2012, и Регламент № 1896/2006 са актове от областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранични последици, от това все пак не следва, че разпоредбите на Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкуват в светлината на тези на Регламент № 1896/2006, щом като предметът и приложното поле на тези два акта не са еднакви.

38

Всъщност, докато с Регламент № 1215/2012 се цели да се уеднаквят правилата за компетентност по граждански и търговски дела и тези правила по принцип да намерят приложение и да имат предимство пред националните правила за компетентност (вж. в този смисъл решение от 25 февруари 2021 г., Markt24, C‑804/19, EU:C:2021:134, т. 30 и 32), Регламент № 1896/2006 въвежда единен и алтернативен инструмент за събиране на вземания, без обаче да заменя или хармонизира предвидените в националното право механизми за събиране на вземания (вж. в този смисъл решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 79, и от 13 юни 2013 г., Goldbet Sportwetten, C‑144/12, EU:C:2013:393, т. 28).

39

Това тълкуване на понятието „международен елемент“ не се поставя под съмнение и от факта, че член 18, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 представлява отклонение както от установеното в член 4 от този регламент общо правило за компетентност, съгласно което спорът е подсъден на съдилищата на държавата членка, в която ответникът има местоживеене, така и от установеното в член 7, точка 1 от същия регламент правило за специална компетентност при договорите, съгласно което компетентен е съдът по мястото на изпълнение на въпросното задължение, и непременно трябва да се тълкува буквално (вж. по аналогия решение от 28 януари 2015 г., Kolassa, C‑375/13, EU:C:2015:37, т. 28).

40

Всъщност, както подчертава генералният адвокат в точка 53 от заключението си, понятието „международен елемент“ позволява да се очертае приложното поле на Регламент № 1215/2012 и трябва да бъде преценявано по еднакъв начин, без значение дали съответното правило за компетентност има общ или дерогиращ характер.

41

От всичко изложено по-горе следва, че щом като крайната дестинация на съответното пътуване е в чужбина, спорът във връзка с договора за това пътуване попада в приложното поле на Регламент № 1215/2012, въпреки че и двете страни по договора, а именно потребителят и неговият съдоговорител, имат местоживеене в една и съща държава членка.

42

Що се отнася, на второ място, до въпроса дали член 18 от Регламент № 1215/2012 определя както международната, така и териториалната компетентност на съответния съд, от самия текст на първия параграф от този член следва, че когато искът е предявен от потребител, предвидените в тази разпоредба правила за съдебната компетентност сочат, както „съдилищата на държавата членка, в която [другата] страна има местоживеене“, така и „съдилищата по мястото, където има местоживеене потребителят“.

43

Ако първото от така закрепените две правила просто предоставя международна компетентност на правораздавателната система на посочената държава членка като цяло, то второто правило пряко предоставя териториална компетентност на съда по местоживеенето на потребителя.

44

Както отбелязва генералният адвокат в точка 18 от заключението си, това второ правило определя не само международната, но и териториалната компетентност на съответния съд, като пряко посочва конкретен съд в рамките на държава членка, без да препраща към действащите в нея правила за разпределяне на териториалната компетентност.

45

Целите, преследвани с разпоредбите на член 18 от Регламент № 1215/2012, са в подкрепа на това тълкуване. Всъщност, както следва от съображение 18 от този регламент, при потребителските договори съществува известен дисбаланс между страните, който разпоредбите на член 18 от посочения регламент имат за цел да коригират, като предоставят възможност на по-слабата страна да се ползва от правила за компетентност, които са по-благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила (вж. по аналогия, що се отнася до застрахователните договори, решение от 30 юни 2022 г., Allianz Elementar Versicherung, C‑652/20, EU:C:2022:514, т. 49).

46

В частност специалното правило за компетентност, предвидено в член 18 от Регламент № 1215/2012, има за цел да гарантира, че по-слабата страна, която възнамерява да предяви иск срещу по-силната страна, ще може да го направи пред леснодостъпен съд на държава членка (вж. по аналогия, що се отнася до застрахователните договори, решение от 30 юни 2022 г., Allianz Elementar Versicherung, C‑652/20, EU:C:2022:514, т. 50).

47

Както подчертава генералният адвокат в точки 59 и 61 от заключението си, това правило защитава потребителя, улеснявайки достъпа до правосъдие, и е израз на опасенията на законодателя на Съюза, че потребителят може да бъде обезкуражен да предяви правата си по съдебен ред, когато компетентният съд, макар да се намира в държавата членка, в която потребителят живее, не е съдът по неговото местоживеене.

48

С оглед на всичко изложено по-горе, на поставения въпрос следва да се отговори, че член 18 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че определя както международната, така и териториалната компетентност на съда на държава членка, в чийто съдебен район е местоживеенето на потребителя, когато този потребител е сезирал посочения съд с възникнал между него и туроператор спор във връзка със сключен договор за пакетно туристическо пътуване и местоживеенето и на двамата въпросни съдоговорители е в тази държава членка, но крайната дестинация на пътуването е в чужбина.

49

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

Член 18 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела

трябва да се тълкува в смисъл, че

определя както международната, така и териториалната компетентност на съда на държава членка, в чийто съдебен район е местоживеенето на потребителя, когато този потребител е сезирал посочения съд с възникнал между него и туроператор спор във връзка със сключен договор за пакетно туристическо пътуване и местоживеенето и на двамата въпросни съдоговорители е в тази държава членка, но крайната дестинация на пътуването е в чужбина.