This document is an excerpt from the EUR-Lex website
Document 62024CC0202
Opinion of Advocate General Szpunar delivered on 27 June 2024.#Minister for Justice and Equality v MA.#Request for a preliminary ruling from the Supreme Court.#Reference for a preliminary ruling – Trade and Cooperation Agreement between the European Union and the European Atomic Energy Community, of the one part, and the United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, of the other part – Surrender of a person to the United Kingdom for criminal prosecution – Competence of the executing judicial authority – Risk of breach of a fundamental right – Article 49(1) and Article 52(3) of the Charter of Fundamental Rights of the European Union – Principle that offences and penalties must be defined by law – Changes, to the detriment of that person, to the licence regime.#Case C-202/24.
Заключение на генералния адвокат M. Szpunar, представено на 27 юни 2024 г.
Minister for Justice and Equality срещу MA.
Преюдициално запитване, отправено от Supreme Court.
Дело C-202/24.
Заключение на генералния адвокат M. Szpunar, представено на 27 юни 2024 г.
Minister for Justice and Equality срещу MA.
Преюдициално запитване, отправено от Supreme Court.
Дело C-202/24.
Court reports – general – 'Information on unpublished decisions' section
ECLI identifier: ECLI:EU:C:2024:559
Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 27 юни 2024 година(1)
Дело C‑202/24 [Alchaster](i)
Minister for Justice and Equality
срещу
MA
(Преюдициално запитване от Supreme Court (Върховен съд, Ирландия)
„Преюдициално запитване — Споразумение за търговия и сътрудничество между ЕС и Обединеното кралство — Предаване на лица — Член 49, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Принцип на законност на престъпленията и наказанията — Изменения в системата на условно предсрочно освобождаване“
I. Въведение
1. Настоящото преюдициално запитване от Supreme Court (Върховен съд, Ирландия) се отнася до тълкуването, първо, на Споразумението за търговия и сътрудничество между Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, от една страна, и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, от друга страна (наричано по-нататък „СТС“)(2) и второ, на член 49, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2. Запитването е отправено в контекста на изпълнението в Ирландия на заповед за арест на МА, издадена от съдебните власти в Обединеното кралство за целите на провеждането на наказателно преследване. Запитващата юрисдикция иска да установи задълженията на съдебния орган, изпълняващ заповед за арест, когато издирваното лице твърди, че основните му права ще бъдат нарушени от властите на издаващата държава.
3. В заключението си ще защитя тезата, че макар разпоредбите на СТС относно процедурите за предаване да се основават на високо ниво на доверие между съответните правни системи на Европейския съюз и на Обединеното кралство, и макар при определени обстоятелства изпълняващият съдебен орган да може да откаже да изпълни заповед за арест, в настоящия случай няма основания да не се изпълни заповедта за арест.
II. Правната рамка
4. СТС е споразумение за асоцииране, което се основава на член 217 ДФЕС(3) и на член 101 от Договора за създаване на Европейската общност за атомна енергия(4). След първоначалното му временно прилагане от 1 януари 2021 г.(5), то влиза в сила на 1 май 2021 г., след като е ратифицирано от Европейския съюз и Обединеното кралство(6). Споразумението се състои от седем части(7).
5. Член 5 от СТС, който се съдържа в първа част(8), дял II(9) от СТС, е озаглавен „Частни права“ и предвижда следното:
„1. Без да се засяга член SSC.67 от Протокола относно координацията в областта на социалната сигурност и с изключение, по отношение на Европейския съюз, на трета част от настоящото споразумение, никоя от разпоредбите на настоящото споразумение или на допълващо споразумение не се тълкува като предоставяща права или налагаща задължения на лица, различни от създадените между страните съгласно международното публично право, нито като позволяваща пряко позоваване на настоящото споразумение или на допълващо споразумение във вътрешните правни системи на страните.
2. Никоя от страните не предвижда право на иск по реда на своето право срещу другата страна на основанието, че другата страна е действала в нарушение на настоящото споразумение или допълващо споразумение“.
6. Трета част се отнася до правоприлагането и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси.
7. Член 524 от СТС, който се съдържа в трета част, дял I(10), е озаглавен „Защита на правата на човека и основните свободи“ и е формулиран по следния начин:
„1. Предвиденото в настоящата част сътрудничество се основава на дългогодишното зачитане от страните и държавите членки на демокрацията, принципите на правовата държава и защитата на основните права и свободи на лицата, включително както са посочени във Всеобщата декларация за правата на човека и Европейската конвенция за правата на човека, както и на значението да се осигури упражняването на правата и свободите съгласно тази конвенция на местно равнище.
2. Нищо в настоящата част не променя задължението за зачитане на основните права и правните принципи, както са отразени по-специално в Европейската конвенция за правата на човека и, в случая на Съюза и неговите държави членки, в [Хартата]“.
8. Дял VII от трета част (членове 596—632), който е озаглавен „Предаване“, установява режим на предаване между държавите членки и Обединеното кралство. Тези разпоредби са допълнени с приложение 43, в което се посочва информацията, която трябва да се съдържа в заповедта за арест(11).
9. Член 599, параграф 3 от СТС(12) гласи следното:
„При условията на член 600, член 601, параграф 1, букви б—з) и членове 602, 603 и 604, държава не отказва да изпълни заповед за арест, издадена по отношение на следното поведение, когато това поведение подлежи на наказание с лишаване от свобода или с мярка, изискваща задържане за максимален срок от най-малко 12 месеца:
а) поведението на лице, което подпомага извършването от група лица, които действат с обща цел, на едно или повече престъпления в областта на тероризма, упоменати в членове 1 и 2 от Европейската конвенция за борба с тероризма, подписана в Страсбург на 27 януари 1977 г., или във връзка с незаконен трафик на наркотични и психотропни вещества или убийство, тежка телесна повреда, отвличане, противозаконно лишаване от свобода, вземане на заложници или изнасилване, дори когато това лице не участва в действителното извършване на съответното престъпление или престъпления; такова подпомагане трябва да е било умишлено и осъществено със съзнанието, че участието ще спомогне за извършването на престъпните деяния на групата; или
б) тероризъм съгласно определението в приложение 45“.
10. Член 604, буква в) от СТС(13) предвижда, че „ако са налице съществени основания да се смята, че има реален риск за защитата на основните права на исканото лице, изпълняващият съдебен орган може, когато е целесъобразно, преди да вземе решение дали да изпълни заповедта за арест, да изиска допълнителни гаранции за третирането на исканото лице след неговото предаване“.
III. Главното производство и отправения преюдициален въпрос
11. На 26 ноември 2021 г. District Judge (районен съдия) от Magistrates’ Courts of Northern Ireland (Магистратски съд на Северна Ирландия, Обединеното кралство) издава четири заповеди за арест на МА във връзка с четири престъпления, свързани с тероризъм(14), за които се твърди, че са извършени в периода 18—20 юли 2020 г.
12. С решение от 24 октомври 2022 г. и определения от 24 октомври и 7 ноември 2022 г., High Court (Висш съд, Ирландия) постановява МА да бъде предаден на Обединеното кралство, като отказва да допусне обжалване пред Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия).
13. С решение от 17 януари 2023 г., Supreme Court (Върховен съд) допуска МА да обжалва решението и определенията на High Court (Висш съд).
14. MA твърди, че неговото предаване е несъвместимо с принципа на законност на престъпленията и наказанията.
15. В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че СТС предвижда механизми за предаване, приложими между Обединеното кралство и държавите членки. Според нея съгласно приложимото ирландско законодателство и Рамково решение на Съвета 2002/584/ПВР(15), Обединеното кралство трябва да бъде третирано като държава членка.
16. Запитващата юрисдикция счита, че ако МА бъде предаден на Обединеното кралство и осъден на лишаване от свобода, неговото право на условно предсрочно освобождаване ще се урежда от законодателството на Обединеното кралство, прието след твърдяното извършване на престъпленията, във връзка с които той е обект на наказателно производство.
17. Всъщност режимът на условното предсрочно освобождаване в Северна Ирландия е изменен, считано от 30 април 2021 г. Преди тези изменения, лице, осъдено за определени престъпления, свързани с тероризъм, е имало право на автоматично условно предсрочно освобождаване след изтърпяване на половината от срока на наложеното му наказание. Съгласно приложимия след тази дата режим, условното предсрочно освобождаване на такова лице ще трябва да бъде одобрено от специализиран орган и ще е възможно едва след като въпросното лице е изтърпяло две трети от наложеното му наказание.
18. В това отношение запитващата юрисдикция изтъква, че Европейският съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) е отхвърлил довода, че пораждащите обратно действие изменения в режимите за помилване или условно предсрочно освобождаване нарушават член 7 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“). По дело Del Río Prada с/у Испания(16) обаче ЕСПЧ е постановил, че мерките, предприети по време на изпълнението на наказанието, могат да повлияят на неговия обхват. Ето защо според запитващата юрисдикция е от съществено значение да се определят точните последици от това съдебно решение, за да може тя да се произнесе по спора в главното производство.
19. Съвместимостта на въпросното законодателство на Обединеното кралство с ЕКПЧ е било предмет на разглеждане от страна на юрисдикциите на Обединеното кралство. Така, в свое решение от 19 април 2023 г. Supreme Court (Върховен съд, Обединеното кралство) постановява, че прилагането на този режим по отношение на престъпления, извършени преди влизането му в сила, не е несъвместимо с член 7 от ЕКПЧ, доколкото режимът изменя единствено начина, по който въпросните лица изтърпяват наложените им наказания лишаване от свобода, без да бъде увеличавана продължителността на тези наказания.
20. В този контекст, след като взима предвид по-специално гаранциите, които съдебната система на Обединеното кралство предоставя по отношение прилагането на ЕКПЧ, предвид липсата на каквито и да е доказателства за системен недостатък, който би довел до вероятно и грубо нарушение на правата, гарантирани с ЕКПЧ в случай на предаване, и предвид възможността, с която разполага МА, да подаде жалба до ЕСПЧ, запитващата юрисдикция отхвърля доводите на МА, че съществува риск от нарушаване на тези права.
21. Независимо от това, запитващата юрисдикция иска да се установи дали е възможно да се стигне до подобно заключение по отношение на риска от нарушение на член 49, параграф 1 от Хартата.
22. В тази връзка запитващата юрисдикция изтъква, че доколкото член 49, параграф 1 от Хартата съответства на член 7 от ЕКПЧ, тези две разпоредби трябва по принцип да имат еднакъв обхват, в съответствие с член 52, параграф 3 от Хартата. Следователно би могло да е възможно да се позове на мотивите, приети във връзка с член 7 от ЕКПЧ, без допълнителна проверка. Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че Съдът все още не се е произнасял по значението на член 49 от Хартата по отношение на изменение на разпоредби, уреждащи института на условно предсрочно освобождаване.
23. Освен това, предвид факта, че изпълняващата държава е длъжна да предаде издирваното лице, запитващата юрисдикция счита, че е необходимо да се прецени дали тази държава е компетентна да се произнесе по довод, основаващ се на несъвместимостта на член 49, параграф 1 от Хартата с разпоредби относно наказания, които могат да бъдат наложени в издаващата държава, когато тази държава не е длъжна да спазва Хартата, а Съдът е установил високи изисквания по отношение на отчитането на риска от нарушаване на основните права в издаващата държава членка.
24. Ето защо запитващата юрисдикция счита, че следва да отправи запитване до Съда какви критерии трябва да приложи изпълняващият съдебен орган, за да прецени съответствието в издаващата държава с принципа на законност на наказанията и дали е налице риск от нарушение на този принцип при обстоятелства, при които предаването се допуска както от националната конституция, така и от ЕКПЧ.
25. При тези обстоятелства, с определение от 7 март 2024 г., постъпило в Съда на 14 март 2024 г., Върховен съд (Ирландия) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Когато съгласно [СТС] (съдържащо разпоредбите на [Рамково решение 2002/584] се иска предаване на лице за целите на наказателно преследване за престъпления, свързани с тероризъм, и лицето възразява срещу такова предаване, като твърди, че с него би се нарушил член 7 от ЕКПЧ и член 49, параграф 2 от [Хартата], тъй като след датата на извършване на твърдяното престъпление, във връзка с което се иска предаването му, е приета законодателна мярка, с която се изменя частта от наказанието, която би следвало да бъде изтърпяна в място за лишаване от свобода, и режимът на условното предсрочно освобождаване, и като се имат предвид следните съображения:
(i) молещата държава (в този случай Обединеното кралство) е страна по ЕКПЧ и прилага [ЕКПЧ] във вътрешното си право с Human Rights Act, 1998 (Закон за правата на човека от 1998 г.);
(ii) прилагането на въпросните мерки за лишени от свобода, които вече изтърпяват наложено от съда наказание, е признато от съдилищата на Обединеното кралство (включително от Върховния съд на Обединеното кралство) за съвместимо с [ЕКПЧ];
(iii) всяко лице, включително съответното лице, ако бъде предадено, има възможност да подаде жалба до [ЕСПЧ];
(iv) няма основание да се счита, че решение на [ЕСПЧ] няма да бъде изпълнено от молещата държава;
(v) съответно според [Върховният] съд не е установено, че предаването е свързано с реална опасност от нарушаване на член 7 от [ЕКПЧ] или на Конституцията;
(vi) не се твърди, че член 19 от Хартата не допуска предаването;
(vii) член 49 от Хартата не се прилага за съдебния процес или постановяването на присъда;
(viii) не се изтъква наличието на основание да се смята, че има съществена разлика в прилагането на член 7 от [ЕКПЧ] и член 49 от Хартата;
може ли съд, чието решение не подлежи на обжалване по смисъла на член 267, параграф 3 ДФЕС, предвид член 52, параграф 3 от Хартата и задължението за лоялност и доверие между държавите членки и тези, които са длъжни да прилагат разпоредбите за предаване [съгласно Европейската заповед за арест] [и] съгласно [СТС], да приеме, че издирваното лице не е доказало реална опасност предаването му да представлява нарушение на член 49, параграф 2 от Хартата, или този съд е длъжен да извърши допълнително разследване и, ако това е така, какви са естеството и обхватът на това разследване?“.
IV. Производството пред Съда
26. С отделен акт от 25 март 2024 г. Върховният съд поиска настоящото дело да бъде разгледано по реда на бързото производство, предвиден в член 105 от Процедурния правилник на Съда.
27. Член 105, параграф 1 от Процедурния правилник предвижда, че по искане на запитващата юрисдикция или, по изключение, служебно, след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат, председателят на Съда може да реши определено преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на бързото производство, когато естеството на делото изисква то да бъде разгледано в кратки срокове(17).
28. На 22 април 2024 г. председателят на Съда, след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат, реши да уважи искането на запитващата юрисдикция настоящото преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на бързото производство в съответствие с член 105, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда. Председателят на Съда основава решението си на обстоятелството, че отправеният от запитващата юрисдикция преюдициален въпрос е повдигнат в рамките на дело относно задържано лице по смисъла на член 267, четвърта алинея ДФЕС. Освен това, с оглед на естеството на въпроса и обстоятелствата, при които той е повдигнат, отговорът на този въпрос може да има последици относно продължаването на задържането на въпросното лице(18).
29. Председателят на Съда определя 7 май 2024 г. като краен срок за представяне на писмените становища. В съответствие с член 105, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда датата на съдебното заседание е определена за 4 юни 2024 г.
30. Писмени становища бяха представени от страните в главното производство, от унгарското правителство, Европейската комисия и правителството на Обединеното кралство(19). Всички страни с изключение на унгарското правителство участваха в съдебното заседанието, проведено на 4 юни 2024 г.
V. Анализ
31. По същество запитващата юрисдикция иска да се установи дали съдебните органи на държава членка могат да откажат да изпълнят заповед за арест, издадена за целите на наказателно преследване от съдебен орган в Обединеното кралство съгласно СТС, на основание, че може да е налице риск от нарушение на член 49, параграф 1 от Хартата, тъй като, ако бъде осъдено, издирваното лице ще бъде подложено на по-строг режим на условно предсрочно освобождаване в сравнение с режима, който е бил в сила, когато е било извършено твърдяното престъпление. Запитващата юрисдикция също така иска да получи насоки относно естеството и обхвата на съдебния контрол, който следва да извърши, преди да се произнесе на това основание с отказ да изпълни въпросната заповед за арест.
А. Предварителни бележки
1. СТС и Хартата като приложимо право
32. За да дам отговор на този въпрос, първо ще определя кои правни норми уреждат настоящия случай и, което е от решаващо значение, кои са тълкувателните критерии и критериите на съдебната практика, които трябва да се приложат, преди да разгледам по същество въпроса какво изискват тези норми от изпълняващия съдебен орган(20).
33. Тъй като четирите заповеди за арест(21) са издадени след влизането в сила на СТС, настоящият случай се урежда от разпоредбите на това споразумение. В тази връзка отбелязвам, че обратно на твърдението на запитващата юрисдикция, не Рамково решение 2002/584 е това, което следва да се приложи. Всъщност това рамково решение (i) е било приложимо преди оттеглянето на Обединеното кралство от Европейския съюз(22) (ii) продължава да се прилага по време на последвалия преходен период(23) и (iii) престава да се прилага по отношение на Обединеното кралство след това.
34. Хартата също е приложима. Настоящият случай попада в обхвата на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, тъй като засяга тълкуването на СТС. Доколкото отправеният от запитващата юрисдикция преюдициален въпрос се отнася до задълженията на (изпълняващ) съдебен орган на държава — членка на Европейския съюз, когато действа в рамките на правото на Съюза, този орган трябва да спазва изискванията на Хартата.
2. Балансиране между взаимното доверие и защитата на основните права
а) Общи съображения
35. Всяка система, свързана с трансгранично предаване и изпълнението на заповеди за арест, е изправена пред привидно несъвместими интереси, които трябва да се съгласуват, за да може системата да работи. От една страна, трябва да се разгледа самата ефективност на системата. За да работи процедурата за предаване, трябва да се изпълнят заповедите за арест. Това изисква и предполага високо ниво на взаимна лоялност и доверие, което от правна гледна точка се изразява в така наречения принцип на „взаимно признаване“. Този принцип предполага, че е налице широка функционална еквивалентност между участващите държави по отношение на съответните им правни системи като цяло и в частност по отношение на защитата на основните права на засегнатите лица. От друга страна, тези основни права трябва да бъдат спазени. Това задължение се прилага както за издаващия, така и за изпълняващия съдебен орган.
36. Обичайно са застрашени главно основните права на издирваното лице и държавите са длъжни да защитават тези права. Въпросът обаче може да бъде по-сложен. Възможни са положения, при които (както издаващата, така и изпълняващата) държава трябва да гарантират няколко основни права, които не непременно, но е възможно да са в противоречие, което налага да се извърши деликатно претегляне на тези основни права. Например изпълняващият съдебен орган очевидно е длъжен да следи за спазването на основните права на издирваното лице в издаващата държава. В същото време, в зависимост от случая, е възможно същият този изпълняващ съдебен орган да е длъжен да гарантира т.нар. процесуален аспект на правото на живот, залегнало в член 2 от Хартата(24), който означава, че той трябва да спомогне за провеждането на ефективно разследване, когато правото на живот на дадено лице е нарушено или съществува риск да бъде нарушено — което по същество гарантира бързо предаване на издаващата държава(25).
37. Всяка система, която изисква изпълнение на заповеди за арест, когато това би нарушило основни права, е немислима, или що се отнася до правото на Съюза — несъвместима с Хартата.
38. Взаимното доверие не е абсолютно или бинарно понятие. То по-скоро представлява, както метафорично го формулира Комисията по време на съдебното заседание за изслушване на устните състезания, „подвижна скàла“. Съществуват различни форми и пермутации на взаимното доверие. Казано по-просто, колкото по-голямо е взаимното доверие между страните, толкова по-ниска е степента на контрол от страна на съдебния орган, изпълняващ заповед за арест, що се отнася до това дали в отделни случаи лицето, което трябва да бъде предадено, е изправено пред въпроси, свързани с основните му права. Дори и в такъв случай обаче взаимното доверие не означава „сляпо“ доверие(26). Това ни води до Рамково решение 2002/584.
б) Съгласно Рамково решение 2002/584
39. По отношение на положения в рамките на Съюза, тоест положения между държави членки, трябва да се има предвид, че тези положения се уреждат, както Съдът метафорично посочва в Становище 2/13(27), от „основни особености на правото на Съюза, от [които] води началото си структурирана система от принципи, норми и взаимозависими правоотношения, които обвързват взаимно самия Съюз и неговите държави членки, както и последните помежду им, а те вече се оказват ангажирани, както напомня член 1, втора алинея ДЕС, в „процеса на изграждане на все по-тесен съюз между народите на Европа““(28). Тази правна конструкция почива на основополагащото схващане, както се уточнява в член 2 ДЕС, че всяка държава членка споделя с всички останали държави членки и признава, че те споделят с нея поредица от общи ценности, на които се основава Съюзът(29). Това схващане предполага и обосновава съществуването на взаимно доверие между държавите членки относно признаването на тези ценности и следователно относно зачитането на правото на Съюза, което ги прилага(30).
40. Ето защо най-високото ниво на взаимно доверие по отношение на ситуации на предаване на лица откриваме в Рамково решение 2002/584 относно европейската заповед за арест. Тук, както редовно припомня Съдът(31), в съображение 6 от Рамково решение 2002/584 се посочва, че европейската заповед за арест е първата конкретна мярка в областта на наказателното право, която прилага принципа за взаимно признаване, който Европейският съвет(32) определя като „крайъгълния камък“ на съдебното сътрудничество.
41. Това предполага, че прагът, при който изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни заповед за арест по съображения, свързани с основни права, е изключително висок. За тази цел Съдът последователно застъпва в практиката си, че изпълняващите съдебни органи могат да откажат да изпълнят европейска заповед за арест само на основания, предвидени в Рамково решение 2002/584, както е тълкувано от Съда, и че докато изпълнението на европейската заповед за арест е принципът, то отказът същата да бъде изпълнена, е предвиден като изключение, което трябва да се тълкува стриктно(33).
42. Въпреки това, като се има предвид, че видно от член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584, рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права, гарантирани с Хартата, Съдът постановява, че рискът от нарушение на тези права може да позволи на изпълняващият съдебен орган да се въздържи, по изключение и след надлежна проверка, от изпълнение на европейска заповед за арест. До момента Съдът е постановявал, че това е приложимо по отношение на правото на лицето да не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение или наказание, закрепено в член 4 от Хартата(34), правото на ефективни правни средства за защита, съгласно член 47 от Хартата(35) и правото на зачитане на личния и семейния живот и защита на висшия интерес на детето, гарантирани съответно с член 7 и член 24 от Хартата(36).
43. По отношение на методологията, която следва да се приложи от изпълняващия орган при преценката на подобен риск, Съдът обикновено изисква този орган да е извършил двуетапна проверка. Това включва анализ въз основа на различни критерии, което означава, че тези етапи не следва да се смесват и трябва да се провеждат последователно(37). За тази цел в рамките на първия етап изпълняващият съдебен орган трябва да определи дали съществуват обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, доказващи наличието в издаващата държава членка на реален риск от нарушаване на основни права. Тези данни могат да произтичат по-конкретно от решения на международни юрисдикции, от решения, доклади и други документи, съставени от органите на Съвета на Европа, или произтичащи от системата на Обединените нации, както и от информацията, съдържаща се в базата данни на Агенцията на Европейския съюз за основните права (FRA)(38). Да вземем за пример твърдение за нарушение на членове 7 и 24 от Хартата, в рамките на втория етап изпълняващият съдебен орган трябва да провери конкретно и точно до каква степен недостатъците, установени на първия етап от проверката, могат да окажат влияние върху условията на лишаване от свобода на лицето, по отношение на което е издадена европейска заповед за арест, или върху условията за поемане на грижите за неговите деца и дали с оглед на личното им положение съществуват сериозни и потвърдени основания да се приеме, че това лице или неговите деца ще бъдат изложени на реален риск от нарушаване на посочените основни права(39).
44. Освен това Съдът е пояснил, че по отношение на член 47 от Хартата(40) и членове 7 и 24 от Хартата, следва да се извърши двуетапна проверка, дори ако въпросното лице не се позовава на систематични или общи недостатъци(41). За разлика от това, Съдът постановява, че на основание член 4 от Хартата изпълняващ съдебен орган може да бъде задължен да откаже да изпълни европейска заповед за арест по отношение на тежко болно лице, когато не може да изключи опасността от нарушение на тази разпоредба, без да е необходимо да изпълнява първия етап от двуетапнатата проверка(42).
в) Извън Рамково решение 2002/584
45. Що се отнася до отношенията между държавите — членки на Европейския съюз, и третите държави, отправната точка е, че аксиоматично отношенията между тях не са и не биха могли да се развиват на същото ниво на взаимно доверие. Това е така, защото общото правоотношение между страните по дефиниция не е толкова тясно.
1) Държави членки — Исландия и Норвегия
46. Исландия и Норвегия, две от трите държави — членки на Европейското икономическо пространство, са сключили споразумение, което урежда процедурата за предаване с Европейския съюз(43). Както се посочва в преамбюла на споразумението и се подчертава от Съда, договарящите страни изразяват „взаимно доверие“ в структурата и функционирането на правните си системи, както и в способността си да гарантират справедлив процес(44).
47. За да разсея всякакви възможни съмнения относно терминологията, бих искал да подчертая, че доколкото ми е известно, изразите „взаимна лоялност“ и „взаимно доверие“ са взаимозаменяеми. Всъщност в по-голямата част от официалните езици на Съюза се използва само един израз. Следователно, като се има предвид, че i) всички официални езици на Европейския съюз са автентични езици за изготвяне на текстове и ii) поради което по принцип трябва да се признае еднаква стойност на всички езикови версии на актовете на Съюза(45), че iii) следователно тълкуване на разпоредба от правото на Съюза изисква сравнение между различните езикови версии(46) и iv), различните езикови версии на текст от правото на Съюза трябва да се тълкуват по еднакъв начин(47), предлагам на Съда да не търси разлика между взаимна лоялност и взаимно доверие, когато е налице позоваване на тях на английски език.
48. Нещо повече, по отношение на споразумението за предаване между Исландия и Норвегия, Съдът установява, че разпоредбите на това споразумение са „много сходни на съответните разпоредби на Рамково решение 2002/584“(48).
49. В тази връзка отбелязвам, че когато тълкува това споразумение, Съдът се позовава на своето тълкуване на съответните разпоредби в Рамково решение 2002/584(49). Дори когато споразумението не съдържа разпоредба, сходна с основна разпоредба на Рамково решение 2002/584(50), Съдът установява, че „въпреки липсата на изрична разпоредба в този смисъл в Споразумението относно процедурата по предаване държавите — страни по това споразумение, по принцип са длъжни да изпълнят заповед за арест, издадена от друга държава — страна по посоченото споразумение, и могат да откажат да изпълнят такава заповед само на основания, произтичащи от същото споразумение“(51).
50. Освен това в контекста на процедура за предаване в рамките на Съюза, която инцидентно включва Норвегия, Съдът описва отношенията между Европейския съюз и Норвегия като „привилегировани отношения […] надхвърлящи икономическото и търговско сътрудничество“(52). Това е така, защото Норвегия „е страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, участва в общата европейска система за убежище, привежда в действие и прилага достиженията на правото от Шенген и е сключила със Съюза споразумението относно процедурата по предаване между държавите — членки на Европейския съюз и Исландия и Норвегия“(53).
51. Следва да се отбележи, че в подкрепа на довода си, Съдът се позовава на прилагането от Норвегия на достиженията на правото от Шенген. Моето обяснение за това е, че това е оправдано с оглед на конкретните характеристики на разглежданите дела. Всеки път обстоятелствата по делото засягат както държава — членка на Европейското икономическо пространство, така и положение в рамките на Съюза(54). От друга страна, настоящият случай е по-ясен, тъй като засяга единствено държава членка (Ирландия) и държава, която не е членка на Съюза (Обединеното кралство).
2) Държави членки — Трети държави
52. В случая по делото Petruhhin(55) един от въпросите е — в положение, което попада в приложното поле на Хартата съгласно член 51, параграф 1 от нея(56) — кои критерии следва да приложи изпълняващият съдебен орган, за да изпълни молба за екстрадиция от трета държава, с която Европейският съюз не е сключил договор за екстрадиция(57).
53. Като се позовава на относимата практика на ЕСПЧ(58), Съдът постановява, че съществуването на декларации и приемането на международни договори, които по принцип гарантират зачитането на основните права, сами по себе си не са достатъчни, за да осигурят адекватна защита срещу опасността от малтретиране, когато съгласно достоверни източници властите осъществяват или толерират практики, които очевидно противоречат на принципите на ЕКПЧ(59). От това следва според Съда, че доколкото компетентният орган на замолената държава членка разполага с данни, които сочат, че е налице реална опасност от нечовешко или унизително отношение към лицата в третата молеща държава, той е длъжен да подложи на преценка наличието на тази опасност, когато трябва да вземе решение относно екстрадирането на дадено лице към тази държава(60). За тази цел компетентният орган на замолената държава членка трябва да се основе на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни. Тези данни могат да произтичат по-специално от решения на международни юрисдикции, като например решенията на ЕСПЧ, от съдебни решения в третата молеща държава, както и от решения, доклади и други документи, съставени от органите на Съвета на Европа или произтичащи от системата на Обединените нации(61).
54. Според мен проверката, която се изисква от Съда в решение по дело Petruhhin, е по-малко строга в сравнение с двуетапната проверка съгласно Рамково решение 2002/584. Решаващи са конкретните обстоятелства по случая, а не непременно възможни недостатъци на правната система в издаващата държава по принцип.
Б. СТС
1. Правно основание, цел и обща структура
55. Както накратко посочих в частта от настоящото заключение, свързана с правната рамка, СТС е споразумение за асоцииране, което се основава на член 217 ДФЕС(62). Прието е като споразумение „само в рамките на Съюза“, а не като смесено споразумение, което означава, че държавите членки не са договарящи страни.
56. Вероятно основният въпрос по отношение на разпоредбите на всяко международно споразумение е дали (някои от) неговите разпоредби имат директен ефект, което означава, че физически лица могат да се позовават на тях пред национални (на Съюза) юрисдикции. Съдът обикновено решава този въпрос, като разглежда духа, общата структура и текста на разпоредбите на въпросното международно споразумение(63). Що се отнася до разпоредбите относно „предаването“ съгласно трета част, дял VII от СТС, този въпрос според мен може да се разреши като се разгледа член 5, параграф 1 от СТС и се приложат аргументи за противното. Съгласно член 5, параграф 1 от СТС, с изключение, по отношение на Европейския съюз, на трета част от СТС(64), никоя от разпоредбите на СТС или на допълващо споразумение не се тълкува като предоставяща права или налагаща задължения на лица, различни от създадените между страните съгласно международното публично право, нито като позволяваща пряко позоваване на СТС или на допълващо споразумение във вътрешните правни системи на страните. Като се има предвид, че трета част от СТС е изрично изключена, няма основания да се предположи, че нейните разпоредби, след като отговарят на обичайните критерии за директен ефект, не следва да имат директен ефект в правния ред на Съюза.
57. Видно от член 216, параграф 2 ДФЕС и установената практика на Съда като международно споразумение, сключено от Европейския съюз, СТС е задължително за него и е неразделна част от неговия правен ред считано от влизането му в сила(65). Когато тълкува международни споразумения, Съдът поставя особен акцент върху целите на споразумението. Съгласно установената съдебна практика, международните договори трябва да се тълкуват не единствено с оглед на това как е формулиран текстът им, а и с оглед на техните цели(66). От решаващо значение е, че фактът, че разпоредбите на споразумението и съответните разпоредби от правото на Съюза са идентично формулирани, не означава, че те непременно трябва да бъдат тълкувани по един и същи начин(67).
58. Целта на СТС е определена в член 1 като създаване на основата за широки отношения между Европейския съюз и Обединеното кралство в рамките на пространство на благосъстояние и добросъседство, характеризиращо се с близки и мирни отношения, основани на сътрудничество, зачитащо автономността и суверенитета на страните. Член 3 от СТС допълва, че страните се подпомагат при пълно взаимно зачитане и добросъвестност в изпълнението на задачите, произтичащи от споразумението. Съгласно член 4, параграф 1 от СТС, споразумението се тълкува добросъвестно в съответствие с неговото обичайно значение в неговия контекст, както и съобразно предмета и целта на споразумението в съответствие с обичайните правила за тълкуване на международното публично право, включително правилата, кодифицирани във Виенската конвенция за правото на договорите(68). От съображения за правна сигурност се уточнява, че нито СТС, нито което и да било допълващо споразумение създава задължение за тълкуване на техните разпоредби в съответствие с вътрешното право на която и да е от страните(69); по сходен начин се уточнява, че тълкуването на СТС или допълващо споразумение, дадено от съдилищата на някоя от страните, няма да бъде обвързващо за съдилищата на другата страна(70).
59. Без да навлизаме в подробности относно съответните разпоредби на Договора за ЕС и Договора за функционирането на ЕС, незабавно става ясно, че по отношение на амбицията и намерението си, тази цел е далечен отзвук от това, което откриваме в преамбюла и първите членове на Договора за ЕС и Договора за функционирането на ЕС.
60. Независимо от това, както следва от СТС и при прочита на материалноправните му разпоредби, се разкрива една значително по-висока амбиция в сравнение със загатнатата в първите му членове. Третата част относно правоприлагането и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси(71) и по-конкретно дял VII от нея относно предаването съдържа подробен набор от правила с реципрочни права и задължения за Европейския съюз и Обединеното кралство.
61. Първо, член 524 от СТС(72) предвижда за цялата трета част от СТС, че i) предвиденото в трета част от СТС сътрудничество се основава на дългогодишното зачитане от страните и държавите членки на демокрацията, принципите на правовата държава и защитата на основните права и свободи на лицата, включително както са посочени във Всеобщата декларация за правата на човека и ЕКПЧ, както и на значението да се осигури упражняването на правата и свободите съгласно тази конвенция на местно равнище и ii) нищо в трета част от СТС не променя задължението за зачитане на основните права и правните принципи, както са отразени по-специално в ЕКПЧ и, в случая на Съюза и неговите държави членки, в Хартата.
62. Доколкото подобно описание е допустимо по отношение на международно споразумение, сключено между Европейския съюз и трета държава, член 524 от СТС е разпоредба от конституционно значение. По дефиниция правоприлагането и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси е област от правото, която по своята същност засяга основни права. Потвърждаването от Европейският съюз и Обединеното кралство на взаимния им ангажимент към демокрацията, принципите на правовата държава и основните права, изпраща силен сигнал по отношение на тясното сътрудничество, което трета част от СТС обхваща и служи като критерий за тълкуване за цялата тази част.
2. Механизмът за предаване съгласно СТС
63. Целта на дял VII, трета част от СТС е посочена в член 596 от СТС и е да се гарантира, че системата за екстрадиция между държавите членки, от една страна, и Обединеното кралство, от друга страна, се основава на механизъм на предаване.
64. Тъй като тази разпоредба използва термините „екстрадиция“ и „предаване“, е уместно да се направи много кратка бележка относно терминологията. В правото на Съюза „предаването“ съгласно Рамково решение 2002/584 се отнася до положение между две държави членки, докато „екстрадицията“ по принцип се отнася до положение между държава членка и трета държава(73). При все това, когато тези третите държави са тясно свързани с Европейския съюз, какъвто е случаят с държавите — членки на Европейското икономическо пространство, използваният термин е „процедури за предаване“(74). Същото важи и за СТС. Дял VII използва „предаване“, когато описва положение между държави членки и Обединеното кралство, и „екстрадиция“ по отношение на положение между държава членка или Обединеното кралство и трета държава(75). Защо тогава в член 596 от СТС се използват както „екстрадиция“, така и „предаване“? Моето обяснение за това е, че „екстрадиция“ се възприема като стандартният термин в международното публично право, докато „предаване“ се отнася до положения между Европейския съюз и някои от неговите най-близки партньори, както бе описано по-горе(76).
65. Член 599 от СТС разглежда обхвата на механизма за предаване и уточнява кога може да бъде издадена заповед за арест. Съгласно член 599, параграф 1 от СТС, заповед за арест може да бъде издадена за деяния, които са наказуеми съгласно правото на издаващата държава с присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, за максимален срок от най-малко 12 месеца или, когато е била произнесена присъда или е била предприета мярка, изискваща задържане, за присъди или мерки, изискващи задържане, със срок най-малко четири месеца. Освен това, в резултат от член 599, параграф 3 от СТС, при условията на член 600, член 601, параграф 1, букви б—з) и член 604 от СТС, държава не отказва да изпълни заповед за арест, издадена наред с другото по отношение на престъпления, свързани с тероризъм, когато тези престъпления подлежат на наказание с лишаване от свобода за максимален срок от най-малко 12 месеца.
66. Членове 600 и 601 от СТС установяват поредица от задължителни(77) и незадължителни(78) основания за неизпълнение на заповед за арест. Подобно на съответните разпоредби от Рамково решение 2002/584(79), никое от тези основания не е свързано пряко с основни права като цяло или очевидно в частност с член 49, параграф 1 от Хартата.
67. Съгласно член 604, буква в) от СТС, изпълнението на заповед за арест от изпълнителната съдебна власт може да бъде предмет на гаранции, ако са налице съществени основания да се смята, че има реален риск за защитата на основните права на исканото лице, изпълняващият съдебен орган може, когато е целесъобразно, преди да вземе решение дали да изпълни заповедта за арест, да изиска допълнителни гаранции за третирането на исканото лице след неговото предаване.
68. Член 613 от СТС урежда решенията за предаване. В съответствие с първия параграф на тази разпоредба, изпълняващият съдебен орган взема решение дали лицето да бъде предадено в срока и съгласно условията, определени в дял VII, по-специално принципа на пропорционалност, както е посочен в член 597(80). Съгласно член 613, параграф 2 от СТС, ако изпълняващият съдебен орган смята, че информацията, съобщена от издаващата държава, е недостатъчна за вземане на решение относно предаването, той изисква необходимата допълнителна информация, по-конкретно по отношение на член 597, членове 600—602, член 604 и член 606, да бъде предоставена спешно и може да определи срок за нейното получаване, вземайки предвид необходимостта от спазване на сроковете в член 615.
69. Важно е да се отбележи, че нито една разпоредба не съответства директно на член 1, параграф 2 от Рамково решение 2002/584(81). Това обаче не променя факта, че съществува имплицитно общо задължение за органите да изпълнят заповед за арест, издадена на основание СТС. Моето разбиране е, че всички разпоредби в трета част на дял VII от СТС се основават на тази предпоставка.
70. Разпоредбите на трета част от дял VII на СТС се отличават с високо ниво на доверие между Европейския съюз и Обединеното кралство по отношение на ангажимента за спазване на основните права. В целият текст прозира взаимното доверие, че основните права са били, са и ще бъдат защитени в бъдеще(82).
71. От това кратко, но в никакъв случай изчерпателно обобщение на някои от ключовите разпоредби на дял VII, трета част от СТС следва, че Европейският съюз и Обединеното кралство са установили система на предаване, която се отличава със значителна близост и висока степен на взаимно доверие. Действително запитващата юрисдикция счита, че разпоредбите, съдържащи се в дял VII, трета част от СТС са „идентични с разпоредбите [за предаване], предвидени в Рамково решение [2002/584]“(83).
72. Това твърдение на запитващата юрисдикция засяга самата същност на настоящия случай и на този етап изисква известна предпазливост. Независимо, че по-голямата част от разпоредбите, съдържащи се в дял VII, трета част от СТС са сходни с разпоредбите от Рамково решение 2002/584, доколкото са формулирани идентично, в някои отношения двата текста се различават(84), като ярък пример за това е въпросът за политическите престъпления(85).
3. Задължения на изпълняващия съдебен орган
73. Това ни води до същината на настоящия случай, а именно въпросът за задълженията на изпълняващия съдебен орган по отношение спазването на основните права от страна на органите на издаващата държава. Това налага да изложим следните бележки.
74. Първо, като се има предвид, че въпросното положение попада в обхвата на правото на Съюза съгласно член 51, параграф 1 от Хартата, изпълняващият съдебен орган, който взима решение за изпълнението на заповед за арест, е задължен от Хартата да гарантира, че предаването на издирваното лице няма да доведе до нарушение на неговите права, гарантирани от Хартата.
75. Второ, изпълняващият съдебен орган следва да извърши такава проверка, единствено когато подобно изключително нарушение на основни права се твърди от лицето, по отношение на което е издадена заповедта за арест.
76. Трето, според мен е безполезно да се опитваме да транспонираме буквално двуетапната проверка, приложима след решението Aranyosi и Caldararu(86) по отношение на положения в рамките на Съюза, към системата, установена със СТС. Както бе подробно обяснено по-горе, този критерий в съдебната практика се основава на най-високото възможно ниво на взаимно доверие в правния ред на Съюза, а именно взаимното доверие между държавите — членки на Европейския съюз. Нивото на взаимното доверие между Европейския съюз и Обединеното кралство е високо, но не толкова високо, както нивото на доверието, залегнало в Рамково решение 2002/584.
77. Четвърто, взаимното доверие не е бинарно понятие, а по-скоро подвижна скàла и както бе посочено по-горе, съответните разпоредби от СТС се основават на значително ниво на взаимно доверие, което надхвърля доверието, с което се ползват държавите членки и преобладаващата част от третите държави. Следователно от изпълняващия съдебен орган по принцип се очаква да изпълни заповедта за арест, като той може да откаже да го направи, единствено ако са налице конкретни доказателства за реален риск от нарушение на основни права. Европейският съюз и Обединеното кралство, посредством съответните разпоредби от СТС, са изразили увереност, че както Европейският съюз, така и Обединеното кралство ще спазват задълженията си по отношение на основните права. Следователно съществува оборима презумпция, че до момента основните права са били защитени, са защитени и ще бъдат защитени в бъдеще от договарящите страни.
78. В тази връзка предлагам на Съда (i) като отправна точка да приложи критерии, подобни на тези, развити в решението Petruhhin(87), но (ii) при положение че изпълняващият съдебен орган ще извърши своя собствена преценка на основните права, на които се позовава лицето.
79. В настоящия случай, ако ирландските власти разполагат с доказателства за реален риск от нарушение на основни права в третата молеща държава, те са длъжни да преценят този риск, когато трябва да вземат решение за екстрадирането на дадено лице в тази държава. За тази цел изпълняващият съдебен орган трябва да се основе на данни, които са обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани. Тези данни могат да произтичат по-специално от решения на международни юрисдикции, като например решенията на ЕСПЧ, от съдебни решения в третата молеща държава, както и от решения, доклади и други документи, съставени от органите на Съвета на Европа или произтичащи от системата на Обединените нации. Съществуването на декларации и приемането на международни договори, които гарантират зачитането на основните права, по принцип не са достатъчни.
80. По-важното, трябва да се подчертае, че не е достатъчно изпълняващият съдебен орган само да се позове на обстоятелството, че Обединеното кралство, след оттеглянето си от Европейския съюз, продължава да бъде член на ЕКПЧ. Също така не е достатъчно да се позове формално единствено на практиката на юрисдикциите на Обединеното кралство, за да покаже, че процедурата за предаване е съвместима с въпросното основно право. Изпълняващият съдебен орган трябва да извърши собствена проверка, за да може, образно казано, да си състави собствено мнение дали предаването е съвместимо с основните права Това предполага изпълняващият съдебен орган не просто да вземе под внимание наличието на релевантни решения на юрисдикциите на Обединеното кралство. Независимо че тези решения могат да представляват индикация, че основните права се спазват, изпълняващият съдебен орган все пак трябва да извърши собствена преценка и да направи свое собствено „субсумиране“ на въпроса.
В. Член 49, параграф 1 от Хартата
81. Макар очевидно да съзнавам, че в крайна сметка запитващата юрисдикция трябва да определи дали в настоящия случай съществува риск от нарушение на член 49, параграф 1 от Хартата, вярвам, че въз основа на наличната информация, Съдът е в състояние да даде насоки на запитващата юрисдикция на този етап.
82. Трябва да се има предвид, че режимът, допускащ условно предсрочно освобождаване в Северна Ирландия, е изменен, считано от 30 април 2021 г. Преди тези изменения лице, осъдено за определени престъпления, свързани с тероризъм, е имало право на автоматично условно предсрочно освобождаване след изтърпяване на половината от срока на наложеното наказание. Съгласно приложимия след тази дата режим, условното предсрочно освобождаване на такова лице трябва да бъде одобрено от специализиран орган и е възможно едва след като съответното лице е изтърпяло две трети от наложеното наказание.
83. Въпросът е дали тези изменения в режима на условното предсрочни освобождаване противоречат на принципа на забрана на обратното действие, закрепен в член 49, параграф 1, второ изречение от Хартата.
84. Съгласно член 49, параграф 1 от Хартата, никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на извършването му не е представлявало престъпление съгласно националното или международното право. По същия начин, не може да бъде налагано по-тежко наказание от това, което е било приложимо към момента на извършване на престъплението. Ако в по-късен момент след престъплението законът предвижда по-леко наказание, трябва да се приложи това наказание.
85. Следователно член 49 от Хартата съдържа изискванията за налагането на наказания. Тази разпоредба не съдържа (единствено) принципи по смисъла на член 52, параграф 5 от Хартата, а установява упражняеми права(88).
86. Съдът вече се е произнесъл, че член 49 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че налага същите изисквания като тези по член 7 от ЕКПЧ(89), като по този начин потвърждава указанията, дадени в незадължителните, но все пак упътващи(90) разяснения относно Хартата(91). Между другото, първите две изречения на член 49, параграф 1 от Хартата са формулирани идентично като тези на член 7, параграф 1 от ЕКПЧ. Следователно можем да се позовем на относимата практика на ЕСПЧ(92).
87. В тази връзка подчертавам, че гаранцията, закрепена в член 7 от ЕКПЧ, която е съществен елемент от правовата държава, заема важно място в системата на защита на ЕКПЧ, както е видно от обстоятелството, че член 15 от ЕКПЧ не допуска дерогация от нея(93).
88. Както посочва самата запитващата юрисдикция, ЕСПЧ отхвърля довода, че пораждащите обратно действие изменения в режимите за помилване или условно предсрочно освобождаване нарушават член 7 от ЕКПЧ, тъй като тези мерки не са част от „наказанието“ по смисъла на тази разпоредба.
89. Въпреки че понятието „наказание“ има самостоятелно значение(94), в практиката си ЕСПЧ(95) прави разлика между мярка, която сама по себе си представлява наказание и мярка, която засяга изпълнението или привеждането в изпълнение на наказанието. Следователно, когато естеството и целта на дадена мярка са свързани с помилване или промяна на режима за условно предсрочно освобождаване, това не съставлява част от „наказанието“ по смисъла на член 7 от ЕКПЧ(96).
90. В тази връзка запитващата юрисдикция отбелязва, че ЕСПЧ е постановил, че „на практика разграничението между мярка, която представлява „наказание“ и мярка, която се отнася до неговото „изпълнение“ или „привеждане в изпълнение“ на „наказанието“, може невинаги да е ясно изразено“ и че е възможно мярка, взета по време на изпълнение на наказанието, а не само относно начина на изпълнение на наказанието, напротив, да повлияе на неговия обхват. В тази връзка запитващата юрисдикция посочва решението Del Río Prada с/у Испания. Запитващата юрисдикция иска да се установи дали и ако е така — в каква степен, това решение се отклонява от предходната практика на ЕСПЧ.
91. Не смятам, че решението на ЕСПЧ, на което се позовава националната юрисдикция, съставлява отклонение от установената практика по член 7, параграф 1 от ЕКПЧ.
92. Цитираният пасаж от решението Del Río Prada с/у Испания препраща към предходната и постоянната практика на ЕСПЧ. Ето защо, преди постановяването на това решение ЕСПЧ вече е обърнал голямо внимание на това дали една мярка, която изглежда засяга изпълнението или привеждането в изпълнение на наказанието, всъщност засяга неговия обхват. С други думи, не виждам основания да се твърди, както МА твърди, че решението по делото Del Río Prada с/у Испания свидетелства за „по-гъвкав подход от страна на ЕСПЧ към прилагането на член 7 [от ЕКПЧ] в сравнение с предходната му практика“(97).
93. По делото Del Río Prada с/у Испания, наказанието лишаване от свобода, на което жалбоподателката г‑ца del Río Prada е осъдена във връзка с престъпления, извършени в периода 1982—1987 година, възлиза на повече от 3 000 години(98). Впоследствие наказанието е намалено значително по силата на испанския Наказателен кодекс от 1973 г., който допуска максимален срок от 30 г. ефективно лишаване от свобода. В тази връзка жалбоподателката е имала право на намаляване на наказанието за положен труд и обучение в затвора. Впоследствие, т.е. след осъждането на жалбоподателката и освобождаването ѝ от затвора, Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) въвежда нова правна доктрина(99), съгласно която намаляването на наказанието следва да се прилага към всяко отделно наказание, а не към максималния срок от 30 г. В резултат на това времето на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода на множество лишени от свобода, сред които и г‑ца del Río Prada, се удължава, което води и до установяване на нарушение от страна на ЕСПЧ на член 7 от ЕКПЧ.
94. За да установи нарушение, ЕСПЧ приема, че от решаващо значение е, че към момента на осъждането на жалбоподателката и към момента, в който тя е уведомена за решението да се кумулират наложените ѝ наказания и да се определи максимален срок на лишаване от свобода, липсват каквито и да било индикации за видима линия на развитие на съдебната практика в съответствие с въпросното решение на Върховния съд(100).
95. Изключителният характер на решението Del Río Prada с/у Испания се потвърждава от последващото решение на ЕСПЧ по делото Devriendt(101). В този случай, що се отнася до налагането на наказание доживотен затвор, белгийският закон увеличава минималния праг за условно предсрочно освобождаване от 10 на 15 години(102). Това увеличение възниква в периода между извършването от въпросното лице на престъпленията и (окончателната) присъда. ЕСПЧ изрично разграничава това дело от решението Del Río Prada с/у Испания и не установява нарушение на член 7 от ЕКПЧ. По-специално ЕСПЧ постановява, че въпросното условно предсрочно освобождаване е метод за привеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода, при който осъденото лице изтърпява наказанието извън затвора, при съблюдаване на наложените условия през определен изпитателен срок, и че това дело се различава в това отношение от решението Del Río Prada с/у Испания, в което става въпрос за намаляване на наказанието, което следва да се изтърпи, а не просто за намаляване или адаптиране на условията за привеждане в изпълнение(103). ЕСПЧ също така отбелязва, че въпреки че в резултат на новия режим срокът за придобиване на право за условно предсрочно освобождаване се увеличава, което несъмнено ще доведе до по-тежко положение за задържането на жалбоподателя, за разлика от положението по делото Del Río Prada с/у Испания, такова по-строго третиране не прави невъзможно предоставянето на условно предсрочно освобождаване(104).
96. За да се прецени дали мярка, приета в хода на изпълнение на наказанието, засяга единствено начина на изпълнение на наказанието или, напротив, засяга неговия обхват, за всеки отделен случай трябва да се провери какво действително включва наложеното „наказание“ съгласно действащото към момента на настъпване на фактите национално право, или с други думи — какво е неговото присъщо естество. За целта следва да се вземе предвид националното право в неговата цялост и как то е приложено към момента на настъпване на фактите(105).
97. Тук бих искал да отбележа, че няма никакви индикации наказанията, приложими към твърдените деяния, а именно доживотен затвор, да са се променили от твърдяната дата, на която са били извършени деянията до настоящия момент.
98. Освен това обстоятелството, че съгласно изменения режим на допускане на условно предсрочно освобождаване в Северна Ирландия, лице, осъдено за определени престъпления, свързани с тероризъм, вече няма право на автоматично условно предсрочно освобождаване след изтърпяване на половината от наложеното му наказание, а условното предсрочно освобождаване на такова лице трябва да бъде одобрено от специализиран орган и може да се осъществи едва след като въпросното лице е изтърпяло две трети от наложеното му наказание, не променя факта, че дори и условно предсрочно освободено, това лице ще продължава да изтърпява наказание.
99. В заключение може да се посочи, че режимът, който допуска условно предсрочно освобождаване, не попада в обхвата на определението за „наказание“ съгласно член 49, параграф 1, второ изречение от Хартата и следователно не е обхванат от тази разпоредба.
100. Съгласно член 52, параграф 3 от Хартата, доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКПЧ, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в ЕКПЧ. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита.
101. Доколкото това повдига въпрос дали член 49, параграф 1 от Хартата има по-голям обхват или налага по-строги изисквания в сравнение с член 7, параграф 1 от ЕКПЧ, не виждам основания или причина да считам, че случаят би могъл да бъде такъв. По-специално, както подчертава Комисията, не се наблюдава отчетлива конституционна традиция, обща за държавите членки, в резултат на която обхватът на член 49, параграф 1 от Хартата да е или да трябва да бъде по-широк от този на член 7, параграф 1 от ЕКПЧ.
VI. Заключение
102. С оглед на изложените по-горе съображения, предлагам Съдът да отговори на отправения от Supreme Court (Върховен съд, Ирландия) преюдициален въпрос по следния начин:
Когато държава членка получи молба от Обединеното кралство, съгласно разпоредбите на дял VII, трета част от Споразумението за търговия и сътрудничество между Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, от една страна, и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, от друга страна, с която се иска предаването на издирвано лице и се изтъкват доводи и се привеждат доказателства в смисъл, че предаването на издирваното лице ще бъде в нарушение на неговите права съгласно член 49, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, съдебните органи на държавата членка:
– трябва да извършват своя собствена преценка, за да определят дали предаването ще наруши правата, посочени в член 49, параграф 1 от Хартата на основните права;
– трябва в това отношение да се основат на данни, които са обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани;
– могат да откажат предаване, когато са налице съществени и установени основания да се счита, че ако бъде предадено, издирваното лице ще бъде изложено на реален риск от нарушаване на основните му права, гарантирани с член 49, параграф 1 от Хартата на основните права.
Обстоятелството, че ако бъде осъдено, издирваното лице ще бъде подложено на по-строг режим на предсрочно условно освобождаване в сравнение с действащия към момента на извършване на твърдяното престъпление, само по себе си не съставлява нарушение на член 49, параграф 1 от Хартата на основните права.
1 Език на оригиналния текст: английски.
i Името на настоящото дело е измислено. То не съвпада с истинското име на никоя от страните в производството.
2 ОВ L 149, 2021 г., стр. 10.
3 Решение (ЕС) 2021/689 на Съвета от 29 април 2021 година за сключването, от името на Съюза, на Споразумението за търговия и сътрудничество между Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, от една страна, и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, от друга страна, и на Споразумението между Европейския съюз и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия относно процедурите за сигурност при обмен и защита на класифицирана информация (ОВ L 149, 2021 г., стр. 2).
4 Решение (Евратом) 2020/2253 на Съвета от 29 декември 2020 година за одобряване на сключването от Европейската комисия на Споразумението между правителството на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и Европейската общност за атомна енергия за сътрудничество относно безопасното използване на ядрената енергия за мирни цели и сключването от Европейската комисия, от името на Европейската общност за атомна енергия, на Споразумението за търговия и сътрудничество между Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, от една страна, и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, от друга страна (ОВ L 444, 2020 г., стр. 11).
5 Вж. член 783, параграф 2 от СТС.
6 Вж. член 783, параграф 1 от СТС и бележката относно влизането в сила на СТС и на Споразумението между Европейския съюз и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия относно процедурите за сигурност при обмен и защита на класифицирана информация (ОВ L 149, 2021 г., стр. 2540).
7 Относно общите и институционални разпоредби (първа част), търговията, транспорта, рибарството и другите договорености (втора част), правоприлагането и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси (трета част), тематичното сътрудничество (четвърта част), участието в програми на Съюза, доброто финансово управление и финансовите разпоредби (пета част), уреждането на спорове и хоризонталните разпоредби (шеста част) и заключителните разпоредби (седма част).
8 Общи и институционални разпоредби.
9 Принципи на тълкуване и определения.
10 Общи разпоредби.
11 Съгласно член 778, параграф 2, буква с) от СТС, приложение 43 е неразделна част от трета част, дял VII. Вж. също член 606 от СТС относно съдържанието и формата на заповедта за арест.
12 Член 599 от СТС е озаглавен „Обхват“.
13 Член 604 от СТС е озаглавен „Гаранции, които следва да бъдат давани от издаващата държава в определени случаи“.
14 Четирите престъпления са: членуване в забранена организация, ръководене на дейността на организация, участваща в извършването на терористични действия, участие в престъпно сдружение за ръководене на дейността на организация, участваща в извършването на терористични действия, и приготовление за извършване на терористични действия.
15 Рамково решение на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (OВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. (OВ L 81, 2009 г., стр. 24) (наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“).
16 Решение от 21 октомври 2013 г. (CE:ECHR:2013:1021JUD004275009) (наричано по-нататък решение „Del Río Prada с/у Испания“).
17 Освен това, когато дадено дело повдига сериозни съмнения, отнасящи се до основни въпроси на националното конституционно право и правото на Съюза, предвид конкретните обстоятелства по делото може да е необходимо то да бъде разгледано в кратки срокове. Вж. определение на председателя на Съда от 19 октомври 2018 г., Wightman и др. (C‑621/18, EU:C:2018:851, т. 10 и цитираната съдебна практика).
18 Вж. определение на председателя на Съда от 22 април 2024 г., Alchaster (C‑202/24, EU:C:2024:343, т. 7).
19 Правото на Обединеното кралство да встъпи и участва в производството се урежда от член 90, параграф 1 от Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия (ОВ L 29, 2020 г., стр. 7, наричано по-нататък „Споразумението за оттеглянето“), одобрено от Съвета на Европейския съюз, от името на Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия с Решение (ЕС) 2020/135 на Съвета от 30 януари 2020 година (ОВ L 29, 2020 г., стр. 7). Съгласно член 90, параграф 1 от Споразумението за оттеглянето докато съдебните решения и определенията на Съда на Европейския съюз по всички производства и преюдициални запитвания, посочени в член 86 [относно висящи дела пред Съда], не станат окончателни, Обединеното кралство може да встъпва по същия начин като държава членка или в случая на дела, заведени пред Съда в съответствие с член 267 от ДФЕС — да участва в производството пред Съда по същия начин като държава членка. По време на този период секретарят на Съда уведомява Обединеното кралство, по същото време и по същия начин като държавите членки, за всеки случай, отнесен до Съда за преюдициално заключение от съд или трибунал на държава членка. Предвид това, че все още има висящи дела за целите на член 86 от Споразумението за оттегляне Обединеното кралство има право да встъпи в настоящото производство.
20 Съгласно член 598, буква в) от СТС, „изпълняващ съдебен орган“ означава съдебният орган на изпълняващата държава, който е компетентен да изпълни заповедта за арест по силата на националното право на тази държава.
21 Съгласно член 598, буква а) от СТС, „заповед за арест“ означава съдебно решение, издадено от държава с цел арест и предаване от друга държава на искано лице за целите на провеждането на наказателно преследване или изпълнението на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.
22 Оттеглянето на Обединеното кралство от Европейския съюз влиза в сила на 31 януари 2020 г.
23 Преходният период изтича на 31 декември 2020 г. Член 127 от Споразумението за оттегляне предвижда, че по време на преходния период правото на Съюза е приложимо по отношение на и в Обединеното кралство, освен ако в Споразумението за оттегляне не е предвидено друго. Тъй като Споразумението за оттегляне не предвижда дерогация от член 127 за разпоредбите, свързани с европейската заповед за арест, тези разпоредби продължават да се прилагат по време на преходния период.
24 И съответстващия му член 2 от ЕКПЧ.
25 Вж. по този въпрос например решението на ЕСПЧ от 9 юли 2019 г., Romeo Castaño с/у Белгия (CE:ECHR:2019:0709JUD000835117).
26 Вж. по тази тема Lenaerts, K., „La vie après l’avis: exploring the principle of mutual (yet not blind) trust“, Common Market Law Review, Vol. 54, 2017, р. 805—840, p. 806 и Bay Larsen, L., „Some reflections on mutual recognition in the area of freedom, security and justice“ in Cardonnel, P., Rosas, A. and Wahl, N. (eds.), Constitutionalising the EU Judicial System: Essays in Honour of Pernilla Lindh, Hart Publishing, London 2012, р. 139—152, p. 140.
27 Становище 2/13 (Присъединяване на Европейския съюз към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г. (EU:C:2014:2454).
28 Вж. становище 2/13 (Присъединяване на Европейския съюз към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г. (EU:C:2014:2454, т. 167).
29 Член 2 ДЕС не представлява само посочване на насоки или намерения от политическо естество, а съдържа ценности, които са част от самата идентичност на Съюза като общ правен ред и които намират израз в принципи, включващи правно обвързващи задължения за държавите членки. Вж. решение от 16 февруари 2022 г., Унгария/Парламент и Съвет (C‑156/21, EU:C:2022:97, т. 232). За по-скорошна оценка на член 2 ДЕС в доктрината, вж. Nettesheim, M., „Die föderale Homogenitätsklausel des Art. 2 EUV“, in Europarecht, 2024 г., р. 269—299, p. 273, който нарича тази разпоредба „клауза на федералната хомогенност“.
30 Становище 2/13 (Присъединяване на Европейския съюз към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г. (EU:C:2014:2454, т. 168). Вж. също заключението ми по делото Република Молдова (C‑741/19, EU:C:2021:164, т. 87).
31 Вж. например решение от 6 септември 2016 г., Petruhhin (C‑182/15, EU:C:2016:630, т. 43 и цитираната съдебна практика).
32 Европейският съвет от Тампере от 15 и 16 юни 1999 г.
33 Вж. решение от 18 април 2023 г., E.D.L. (Основание за отказ поради заболяване) (C‑699/21, EU:C:2023:295, т. 34 и цитираната съдебна практика).
34 Вж. решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198).
35 Вж. решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци в съдебната система) (C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586).
36 Вж. решение от 21 декември 2023 г., GN (Основание за отказ, основано на висшия интерес на детето) (C‑261/22, EU:C:2023:1017).
37 Вж. решение от 21 декември 2023 г., GN (Основание за отказ, основано на висшия интерес на детето) (C‑261/22, EU:C:2023:1017, т. 46 и цитираната съдебна практика.)
38 Вж. решение от 21 декември 2023 г., GN (Основание за отказ, основано на висшия интерес на детето) (C‑261/22, EU:C:2023:1017, т. 47 и цитираната съдебна практика.)
39 Вж. решение от 21 декември 2023 г., GN (Основание за отказ, основано на висшия интерес на детето) (C‑261/22, EU:C:2023:1017, т. 48 и цитираната съдебна практика.)
40 Вж. решение от 31 януари 2023 г., Puig Gordi и др. (C‑158/21, EU:C:2023:57, т. 111).
41 Вж. решение от 21 декември 2023 г., GN (Основание за отказ, основано на висшия интерес на детето) (C‑261/22, EU:C:2023:1017).
42 Вж. решение от 18 април 2023 г., E.D.L. (Основание за отказ поради заболяване) (C‑699/21, EU:C:2023:295, т. 55).
43 Вж. Споразумение между Европейския съюз и Република Исландия и Кралство Норвегия относно процедурата по предаване между държавите — членки на Европейския съюз, и Исландия и Норвегия (ОВ L 292, 2006 г., стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 8, стр. 74). Това Споразумение е одобрено от името на Европейския съюз, първо, с Решение на Съвета 2006/697/ЕО от 27 юни 2006 г. (ОВ L 292, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 8, стр. 73), а след влизането в сила на Договора от Лисабон, което наложи друго одобрение, с Решение на Съвета 2014/835/ЕС от 24 ноември 2014 г. (ОВ L 343, 2014 г., стр. 1). То е в сила от 1 ноември 2019 г. (вж. съответната бележка, публикувана в Официален вестник на Европейския Съюз L 230, 2019 г., стр. 1).
44 Вж. решение от 2 април 2020 г., Ruska Federacija (C‑897/19 PPU, EU:C:2020:262, т. 73).
45 Вж. като пример решение от 25 юни 2020 г., A и др. (Вятърни генератори в Алтер и Невеле) (C‑24/19, EU:C:2020:503, т. 39 и цитираната съдебна практика).
46 Вж. решение от 6 октомври 1982 г., Cilfit и др. (283/81, EU:C:1982:335, т. 18).
47 Вж. например решение от 30 май 2013 г., Genil 48 и Comercial Hostelera de Grandes Vinos (C‑604/11, EU:C:2013:344, т. 38 и цитираната съдебна практика)
48 Вж. решения от 2 април 2020 г., Ruska Federacija (C‑897/19 PPU, EU:C:2020:262, т. 73) и от 14 септември 2023 г., Софийска градска прокуратура и др. (Последователни заповеди за арест) (C‑71/21, EU:C:2023:668, т. 30).
49 Вж. решение от 14 септември 2023 г., Софийска градска прокуратура и др. (Последователни заповеди за арест) (C‑71/21, EU:C:2023:668, т. 33—43 и т. 45—61).
50 Като ключовата разпоредба на член 1, параграф 2 от рамковото решение, съгласно която държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на това рамково решение.
51 Вж. решение от 14 септември 2023 г., Софийска градска прокуратура и др. (Последователни заповеди за арест) (C‑71/21, EU:C:2023:668, т. 48).
52 Вж. решение от 17 март 2021 г., JR (Заповед за арест — Осъждане в трета държава, член на ЕИП) (C‑488/19, EU:C:2021:206, т. 60).
53 Пак там. Вж. също решение от 2 април 2020 г., Ruska Federacija (C‑897/19 PPU, EU:C:2020:262, т. 44).
54 В решението си от 17 март 2021 г., JR (Заповед за арест — Осъждане в трета държава, член на ЕИП) (C‑488/19, EU:C:2021:206), Съдът по същество трябва да отговори на запитващата юрисдикция от изпълняващата държава (Ирландия) и да установи дали може да бъде издадена европейска заповед за арест съгласно Рамково решение 2002/584, за да бъде изпълнена присъда лишаване от свобода, постановена от юрисдикция на трета държава (Норвегия) и призната в издаващата държава (Литва).
55 Вж. решение от 6 септември 2016 г. (C‑182/15, EU:C:2016:630).
56 Вж. решение от 6 септември 2016 г., Petruhhin (C‑182/15, EU:C:2016:630, т. 52).
57 В случая третата държава е Русия.
58 Вж. решение на ЕСПЧ от 28 февруари 2008 г. по делото Saadi с/у Италия (CE:ECHR:2008:0228JUD003720106, § 147).
59 Вж. решение от 6 септември 2016 г., Petruhhin (C‑182/15, EU:C:2016:630, т. 57).
60 Вж. решение от 6 септември 2016 г., Petruhhin (C‑182/15, EU:C:2016:630, т. 58).
61 Вж. решение от 6 септември 2016 г., Petruhhin (C‑182/15, EU:C:2016:630, т. 59).
62 И на член 101 от Договора за създаване на Европейската общност за атомна енергия.
63 Това е постоянната съдебна практика след решение от 12 декември 1972 г., International Fruit Company и др. (21/72 до 24/72, EU:C:1972:115, т. 20). Вж. също решения от 9 септември 2008 г., FIAMM и др./Съвет и Комисия (C‑120/06 P и C‑121/06 P, EU:C:2008:476, т. 108) и от 13 януари 2015 г., Съвет и Комисия/Stichting Natuur en Milieu и Pesticide Action Network Europe (C‑404/12 P и C‑405/12 P, EU:C:2015:5, т. 45).
64 Правоприлагане и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси.
65 Това е постоянната съдебна практика след решение от 30 април 1974 г., Haegeman (181/73, EU:C:1974:41, т. 5). Вж. също решения от 1 август 2022 г., Sea Watch (C‑14/21 и C‑15/21, EU:C:2022:604, т. 94) и от 27 февруари 2024 г., EUIPO/The KaiKai Company Jaeger Wichmann (C‑382/21 P, EU:C:2024:172, т. 57).
66 Вж. Становище 1/91 (Първо становище относно Споразумението за ЕИП) от 14 декември 1991 г. (EU:C:1991:490, т. 14) и решение от 24 ноември 2016 г. SECIL (C‑464/14, EU:C:2016:896, т. 94).
67 Вж. Становище 1/91 (Първо становище относно Споразумението за ЕИП) от 14 декември 1991 г. (EU:C:1991:490, т. 14).
68 Съставена във Виена на 23 май 1969 г.
69 Вж. член 4, параграф 2 от СТС.
70 Вж. член 4, параграф 3 от СТС.
71 Членове 522—701 от СТС.
72 Тази разпоредба се съдържа и в трета част от дял I („Общи разпоредби“) от СТС.
73 Вж. също заключението ми по делото R O (C‑327/18 PPU, EU:C:2018:644, т. 68 и бележка под линия 61).
74 Вж. формулировката, използвана в Споразумението между Европейския съюз и Република Исландия и Кралство Норвегия относно процедурата по предаване между държавите — членки на Европейския съюз, и Исландия и Норвегия
75 Вж. член 614, параграф 3, член 623, параграф 6 и член 626 от СТС.
76 Подобно тълкуване се подкрепя и от формулировката на член 629 от СТС, както и от терминологията, използвана в Европейската конвенция за екстрадиция на Съвета на Европа, съставена в Париж на 13 декември 1957 г. (Поредица договори на Съвета на Европа № 24, достъпна на https://www.coe.int/en/web/conventions/full-list/-/conventions/treaty/024).
77 В случая член 600 от СТС.
78 В случая член 601 от СТС.
79 Член 3 и сл. от Рамково решение 2002/584.
80 Тази разпоредба е формулирана почти идентично на член 15, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, като единствената съществена разлика е, че в член 613, параграф 1 от СТС се упоменава също принципът на пропорционалност.
81 Съгласно тази разпоредба, държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на Рамково решение 2002/584.
82 По-специално Комисията изтъква в писменото си становище и по време на устните състезания, че решаващ критерий в това отношение е, че Обединеното кралство не е държава в Шенгенското пространство. С уважение изразявам несъгласието си с такова твърдение. Когато Обединеното кралство беше член на Европейския съюз, то също така не беше част от Шенгенското пространство. Както понастоящем Ирландия (или Кипър) също не са. Към момента на постановяване на основополагащото решение на Съда от 5 април 2016 г. по делото Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198), Румъния не е част от Шенгенското пространство и дори в момента не е пълноправен член (понастоящем Румъния и България са държави членки от Шенгенското пространство само по отношение на вътрешните въздушни и морски граници). Следователно Шенген не е решаващ критерий.
83 Вж. т. 3 от преюдициалното запитване.
84 Вж. Peers, St., „So close, yet so far: the EU/UK Trade and Cooperation Agreement“, Common Market Law Review, Vol. 59, 2022 г., p. 49—80, p. 68. Вж. също по-подробно Grange, E., Keith, B. и Kerridge, S., „Extradition under the EU-UK Trade and Cooperation Agreement“, New Journal of European Criminal Law, Vol. 12, 2021, р. 213—221, p. 217 и 218.
85 Вж. член 602 от СТС. В Рамково решение 2002/584 липсва съответна разпоредба.
86 Решение от 5 април 2016 г. (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198).
87 Тоест, положение, попадащо в обхвата на правото на Съюза, но засягащо екстрадиране в трета държава.
88 Вж. Lemke, S., in von der Groeben, H., Schwarze, J., and Hatje, A. (eds), Europäisches Unionsrecht (Kommentar), Band 1, 7th ed., Nomos, Baden-Baden, 2015, Art. 49 GRC, point 2.
89 Вж. решение от 10 ноември 2022 г., DELTA STROY 2003 (C‑203/21, EU:C:2022:865, т. 46).
90 В съответствие с член 6, параграф 1, трета алинея ДЕС и член 52, параграф 7 от Хартата, разясненията са изготвени, за да дадат насоки при тълкуването на Хартата и трябва надлежно да се вземат предвид както от Съда на Европейския съюз, така и от съдилищата на държавите членки.
91 Вж. разясненията по член 52 — Обхват и тълкуване на правата и принципите, съдържащи се в Разяснения относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17).
92 Вж. също Szwarc, M., in: Wróbel, A., Karta Praw Podstawowych Unii Europejskiej. Komentarz, C.H.Beck, Warsaw 2020, p. 1221.
93 Вж. решения на ЕСПЧ от 22 ноември 1995 г., C.R. с/у Обединеното кралство (CE:ECHR:1995:1122JUD002019092, параграф 32); от 22 ноември 1955 г., S.W. с/у Обединеното кралство (CE:ECHR:1995:1122JUD002016692, параграф 34) и от 12 февруари 2008 г., Kafkaris с/у Кипър (CE:ECHR:2008:0212JUD002190604, параграф 137).
94 Следва да се отбележи обаче, че като отправна точка, след като разгледа дали въпросната мярка е наложена след осъдителна присъда за „престъпление“, ЕСПЧ може да вземе предвид и други фактори, като естеството и целта на въпросната мярка, нейната квалификация съгласно националното право, процедурите, включени в изготвянето и изпълнението на мярката и нейната строгост. Вж. в този смисъл решения на ЕСПЧ от 9 февруари 1995 г., Welch с/у Обединеното кралство (CE:ECHR:1995:0209JUD001744090, параграф 28); от 8 юни 1995 г., Jamil с/у Франция (CE:ECHR:1995:0608JUD001591789, параграф 31) и от 12 февруари 2008 г., Kafkaris с/у Кипър (CE: ECHR:2008:0212JUD002190604, параграф 142).
95 И предхождащата го Европейска комисия по правата на човека, преди влизането в сила на 1 ноември 1998 г. на протокол № 11 към ЕКПЧ, с който се преструктурира установения контролен механизъм.
96 Вж. решения на Европейската комисия по правата на човека от 3 март 1986 г., Hogben с/у Обединеното кралство (CE:ECHR:1986:0303DEC001165385) и от 28 февруари 1996 г., Hosein с/у Обединеното кралство (CE:ECHR:1996:0228DEC002629395). Вж. също решение на ЕСПЧ от 29 ноември 2005 г., Uttley с/у Обединеното кралство (CE:ECHR:2005:1129DEC003694603) и решение на ЕСПЧ от 12 февруари 2008 г., Kafkaris с/у Кипър (CE:ECHR:2008:0212JUD002190604, параграф 142).
97 Вж. определение на запитващата юрисдикция за отправяне на преюдициално запитване, т. 12.
98 Вж. Del Río Prada с/у Испания, т. 12.
99 Известна като „доктрината Парот“.
100 Вж. решение Del Río Prada с/у Испания, т. 117.
101 Вж. решение на ЕСПЧ от 31 август 2021 г., Devriendt с/у Белгия (CE:ECHR:2021:0831DEC003556719).
102 На 26 септември 2006 г. Brabant Assize Court (Апелативен наказателен съд, Брабант, Белгия) осъжда жалбоподателя на доживотен затвор за убийство, извършено в нощта на 24 срещу 25 август 2003 г. По това време минималният срок за придобиване на право на условно предсрочно освобождаване е 10 години за присъди доживотен затвор. На 30 януари 2007 г. Court of Cassation (Касационен съд, Белгия) отхвърля жалбата на жалбоподателя. На 17 февруари 2015 г. ЕСПЧ установява нарушение на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, поради липсата на мотиви в решението на съдебния състав. Поради това на 16 юни 2015 г. Касационният съд възобновява делото, отменя предходното си решение и връща делото за ново разглеждане на Cour d’assises, Brabant (Апелативен наказателен съд, Брабант). На 29 юни 2016 г. Assize Court задочно осъжда жалбоподателя на доживотен затвор. След като жалбоподателят обжалва, на 28 април 2017 г. той отново е осъден на доживотен затвор, като на 24 октомври 2017 г. Cour de cassation (Касационният съд) отхвърля жалбата му. Междувременно на 17 март 2013 г. се приема закон, с който минималният срок за придобиване на право на условно предсрочно освобождаване се увеличава от 10 на 15 години за присъди доживотен затвор. На 16 август 2018 г. жалбоподателят подава молба за условно предсрочно освобождаване, като твърди, че отговаря на условието да е изтърпял 10 години от наложеното му наказание. На 25 февруари 2019 г. обаче Tribunal de l’application des peines, Gent (Съд за изпълнение на наказанията, Гент) обявява молбата му за недопустима, тъй като жалбоподателят все още не е изтърпял изискуемите 15 години от наложеното му наказание. На 26 март 2019 г. Cour de cassation (Касационният съд) отхвърля жалбата на жалбоподателя, като пояснява, че няма увеличение на наказанието, а единствено промяна в условията на изпълнение на наказанието, което не нарушава член 7 от ЕКПЧ.
103 Вж. решение на ЕСПЧ от 31 август 2021 г., Devriendt с/у Белгия (CE:ECHR:2021:0831DEC003556719, т. 26).
104 Вж. решение на ЕСПЧ от 31 август 2021 г., Devriendt с/у Белгия (CE:ECHR:2021:0831DEC003556719, т. 28).
105 Вж. решение на ЕСПЧ от 12 февруари 2008 г., Kafkaris с/у Кипър (CE:ECHR:2008:0212JUD002190604, параграф 145) и решение Del Río Prada с/у Испания (параграф 90).