ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (девети състав)

18 декември 2023 година(*)

„Преюдициално запитване — Член 99 от Процедурния правилник на Съда — Отговор, който може да бъде изведен недвусмислено от съдебната практика — Защита на потребителите — Неравноправни клаузи — Директива 93/13/ЕИО — Искане на продавач или доставчик относно част от вземане въз основа на договор, сключен с потребител — Съдебно решение, с което се уважава това искане и се потвърждава действителността на целия договор — Последващо производство, отнасящо се до друга част от това вземане — Сила на пресъдено нещо“

По дело C‑231/23

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с определение от 12 април 2023 г., постъпило в Съда на 12 април 2023 г., в рамките на производство, образувано по искане на

„Юробанк България“ АД,

СЪДЪТ (девети състав),

състоящ се от: O. Spineanu-Matei (докладчик), председател на състава, J.‑C. Bonichot и L. S. Rossi, съдии,

генерален адвокат: T. Ćapeta,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение в съответствие с член 99 от Процедурния правилник на Съда,

постанови настоящото

Определение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2        Запитването е отправено в рамките на заповедно производство, образувано по искане на банковата институция „Юробанк България“ АД за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, произтичащо от договор за кредит, сключен между тази институция и двама потребители (наричани по-нататък „двамата потребители“).

 Правна уредба

 Директива 93/13

3        Член 6, параграф 1 от тази директива гласи:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

4        Член 7, параграф 1 от посочената директива предвижда:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

 Българското право

 ГПК

5        Член 7, алинея 3 от Гражданския процесуален кодекс (наричан по-нататък „ГПК“) гласи:

„Съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Той осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси“.

6        Текстът на член 296 от ГПК е следният:

„В сила влизат решенията:

[…]

2.      срещу които не е подадена въззивна или касационна жалба в определения от закона срок или подадената жалба е оттеглена; в последния случай решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с което се прекратява делото;

[…]“.

7        Член 297 от ГПК предвижда:

„Влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България“.

8        Съгласно член 410 от ГПК:

„(1)      Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение:

1.      за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд;

[…]

(3)      Когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива“.

9        Член 411 от GPK предвижда:

„(2)      […] Съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато:

[…]

3.      искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това;

[…]“.

 Тълкувателно решение № 3/2016 г.

10      С Тълкувателно решение № 3/2016 от 22 април 2019 г. (наричано по-нататък „Тълкувателно решение № 3/2016 г.“) Върховният касационен съд (България) се е произнесъл по силата на пресъдено нещо на съдебно решение, с което е уважено искане за плащане на част от вземане. В това тълкувателно решение, което е задължително за националните съдилища, Върховният касационен съд е приел, че решението за уважаване на осъдителен иск за парична сума, която представлява само част от задължението, произтичащо от дадени юридически факти, формира сила на присъдено нещо по отношение на фактите, от които възниква вземането, и тяхната правна квалификация, включително действителността на договора, от който вземането произтича. Следователно, ако едно и също вземане е предявено по съдебен ред с две искания, но за различни части от него, е недопустимо в производството по второто искане за остатъка от вземането да се спори относно основанието на същото вземане и правната му квалификация.

 Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

11      На 7 юни 2012 г. двамата потребители сключват с Юробанк България договор за кредит при променлива лихва, който е в размер на 53 642 евро, превърнат в швейцарски франкове. Целта на този кредит е да се рефинансира предходен кредит в швейцарски франкове, отпуснат от същата банкова институция въз основа на друг договор за кредит (наричан по-нататък „предходният договор за кредит“), от който са останали дължими суми.

12      Разглежданият в главното производство договор за кредит е предмет на две допълнителни споразумения. С първото, сключено на 28 март 2013 г., се променят лихвеният процент и валутата, в която е определен този кредит, като от швейцарски франк се преминава към евро. С второто, сключено на 30 август 2013 г., се предвижда нов начин за определяне на ефективния лихвен процент.

13      През март 2018 г. Юробанк България обявява предварително за изискуема цялата сума, дължима по разглеждания в главното производство договор за кредит, поради неизпълнението на задълженията на двамата потребители. На 12 април 2018 г. на длъжниците е връчена покана за плащане, като от тази дата целият размер на съответното вземане е станал изискуем. Вследствие на неплащане Юробанк България предприема съдебни действия и на 13 септември 2018 г. е издадена заповед за изпълнение за част от това вземане.

14      Тъй като тази заповед за изпълнение е оспорена от двамата потребители, Юробанк България предявява иск пред Софийски градски съд (България), за да се установи дали се дължи частта от задълженията по разглеждания в главното производство договор за кредит, която е предмет на поканата за плащане. С решение от 30 декември 2021 г. този съд определя сумите, които двамата потребители дължат на тази банкова институция към датата на издаване на посочената заповед за изпълнение.

15      Тогава те обжалват това решение пред Апелативен съд София (България), като изтъкват по-специално че първоинстанционният съд не е проверил дали предходният договор за кредит съдържа неравноправни клаузи.

16      В решението си от 16 ноември 2022 г. Апелативен съд София потвърждава първоинстанционното решение, като констатира, че разглежданият в главното производство договор за кредит не съдържа неравноправни клаузи и че искането на Юробанк България е напълно обосновано. Това решение не е обжалвано пред Върховния касационен съд.

17      Впоследствие Юробанк България подава нова молба за издаване на заповед за изпълнение срещу двамата потребители пред Софийски районен съд, който е запитващата юрисдикция, за събиране на останалите задължения по разглеждания в главното производство договор за кредит. Юробанк България основава искането си на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на Апелативен съд София от 16 ноември 2022 г. и поддържа, че не може да се прави проверка на действителността на клаузите на този договор.

18      В това отношение запитващата юрисдикция има съмнения относно наличието на неравноправни клаузи в разглеждания в главното производство договор за кредит. Тези съмнения се отнасят, от една страна, до начина, по който подлежащата на връщане сума е определена първо в швейцарски франкове и след това е превърната в евро, и от друга страна, до начина за определяне на лихвения процент. Тя обаче отбелязва, че Тълкувателно решение № 3/2016 не ѝ позволява да упражни контрол върху неравноправния характер на клаузите на договора, тъй като в решението на Апелативен съд София, което се ползва със сила на пресъдено нещо, вече е постановено, че не са налице неравноправни клаузи в посочения договор. В този контекст запитващата юрисдикция иска да се установи дали Тълкувателно решение № 3/2016 е съвместимо с член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13.

19      По-специално запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно практиката на Съда, и по-специално решение от 17 май 2022 г., Ibercaja Banco (C‑600/19, EU:C:2022:394), обвързващият характер на силата на пресъдено нещо, с която се ползва съдебното решение, що се отнася до упражняването на контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи в договор, сключен с потребител, предполага това съдебно решение да е мотивирано „поне в обобщен вид“. Според нея обаче, от една страна, решението на Апелативен съд София, като посочва принципите, уреждащи възможността за изменение на уговорения лихвен процент, не съдържа конкретна преценка относно специфичните условия на разглеждания в главното производство договор за кредит и допълнителните споразумения към него. От друга страна, в това решение липсват и съображения относно договорните клаузи за превръщането на валутата, в която е определен кредитът, и относно евентуалната неравноправност на клаузите на предходния договор за кредит. В този контекст запитващата юрисдикция иска да се установят критериите, които следва да се приложат, за да се определи дали мотивите за проверката на евентуалната неравноправност на съответните клаузи са изложени „поне в обобщен вид“ по смисъла на практиката на Съда.

20      При тези обстоятелства Софийски районен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Допускат ли чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива [93/13] от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори национална съдебна практика, съгласно която, когато само част от вземането по договор с потребител, евентуално съдържащ неравноправни клаузи, е било предмет на влязло в сила съдебно решение, което формира сила на присъдено нещо, изводът на взелия решението съд, че договорните клаузи обвързват потребителя и не са неравноправни, да обвързват съдилищата, които са сезирани с последващи искания за осъждане на потребителя да плати остатъка от задължението си по отношение на дължимостта на този остатък?

2)      Допускат ли чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива [93/13] при положителен отговор на първия въпрос […], ако съдебното решение, което приема, че не са налице неравноправни клаузи, има мотивация по този въпрос, но [съдържащите се в него мотиви] са достатъчно ясни или обвързани с конкретните клаузи на договора? От какъв критерий следва да се ръководи националният съд във второто производство при преценката си за пълнота на мотивите [на това решение]?“.

 По преюдициалните въпроси

21      Съгласно член 99 от Процедурния правилник на Съда последният може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат, когато отговорът на преюдициален въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика.

22      В самото начало следва да се припомни, че съдебното сътрудничество, въведено с член 267 ДФЕС, се основава на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда. От една страна, Съдът е оправомощен не да прилага нормите на правото на Съюза към определен случай, а само да се произнася по тълкуването на Договорите и на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза (вж. в този смисъл решение от 18 май 2021 г., Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, EU:C:2021:393, т. 201 и цитираната съдебна практика). От друга страна, съгласно точка 11 от Препоръките на Съда към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (ОВ C 380, 2019 г., стр. 1) националните юрисдикции са тези, които трябва да направят във висящото пред тях производство конкретните изводи от насоките за тълкуване, предоставени от Съда (вж. в този смисъл решение от 25 октомври 2018 г., Roche Lietuva, С‑413/17, EU:C:2018:865, т. 43).

23      В случая Съдът счита, че поисканото от запитващата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза може да бъде изведено недвусмислено от решения от 26 януари 2017 г., Banco Primus (C‑421/14, EU:C:2017:60), и от 17 май 2022 г., Ibercaja Banco (C‑600/19, EU:C:2022:394).

24      Ето защо по настоящото дело следва да се приложи член 99 от Процедурния правилник.

25      Както следва от точка 22 от настоящото определение, запитващата юрисдикция следва да направи в главното производство конкретните изводи от насоките за тълкуване, произтичащи от тази практика на Съда.

 По първия въпрос

26      С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална съдебна практика, която забранява на съда, сезиран с искане от продавач или доставчик за осъждане на потребител да плати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива.

27      В това отношение Съдът е постановил в точка 49 от решение от 26 януари 2017 г., Banco Primus (C‑421/14, EU:C:2017:60), че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява на националния съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, сключен от потребител с продавач или доставчик, когато с влязло в сила решение вече е установена законосъобразността на всички клаузи в този договор с оглед на посочената директива, като това следва да се провери от този съд.

28      В точка 52 от същото решение обаче Съдът е уточнил, че в хипотезата, когато при предходно разглеждане на такъв договор, довел до приемането на влязло в сила решение, националният съд се е ограничил служебно да разгледа в светлината на Директива 93/13 само една или определени клаузи от договора, посочената директива го задължава, когато е редовно сезиран впоследствие от съответния потребител и разполага с необходимите за това правни и фактически обстоятелства, да преценява по искане на страните или служебно твърдeния неравноправен характер на другите клаузи от посочения договор, при положение че при липсата на такъв контрол защитата на потребителя би се оказала непълна и недостатъчна и не би представлява подходящо и ефективно средство за преустановяване на прилагането на този тип клаузи, а това е в противоречие с разпоредбата на член 7, параграф 1 от тази директива.

29      Следва да се констатира, че принципите, изведени от посоченото решение, се прилагат в хипотезата, при която последващото производство се отнася до друга част от вземането на продавача или доставчика, произтичащо от договора, който е бил предмет на разглеждане с оглед на Директива 93/13 в рамките на предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо. От това следва, че тази директива задължава съда, сезиран с второто искане на този продавач или доставчик, да разгледа евентуалната неравноправност само на клаузите или на частите от клаузите на този договор, на които се е основавало първото искане на посочения продавач или доставчик, които сезираният с него съд не е разгледал.

30      Предвид изложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална съдебна практика, която забранява на съда, сезиран с искане от продавач или доставчик за осъждане на потребител да плати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива. За разлика от това посочените разпоредби не допускат този съд да не може да упражнява служебно контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи или части от клауза на посочения договор, които не са били разгледани в рамките на предходното съдебно решение.

 По втория въпрос

31      С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална съдебна практика, която забранява на съда, сезиран с искане от продавач или доставчик за осъждане на потребител да плати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, в хипотезата, при която в това предходно решение се съдържат мотиви, които не са ясни в това отношение, и липсва конкретна преценка на посочените клаузи. Запитващата юрисдикция иска от Съда да уточни и критериите, от които националният съд трябва да се ръководи, за да прецени дали тези мотиви са достатъчни във връзка с това.

32      В това отношение в точка 51 от решение от 17 май 2022 г., Ibercaja Banco (C‑600/19, EU:C:2022:394), Съдът е приел, че Директива 93/13 допуска силата на пресъдено нещо, с която се ползва предходно съдебно решение, да е пречка за служебната проверка на евентуалната неравноправност на договорни клаузи с оглед на тази директива в рамките на последващо производство, отнасящо се до същия договор, ако съдът, постановил това предходно решение, е посочил изрично в него, по-специално че е извършил служебна проверка на неравноправния характер на клаузите на въпросния договор и че тази проверка, мотивирана поне в обобщен вид, не е установила наличието на неравноправна клауза.

33      От това следва, че когато в рамките на първо производство продавачът или доставчикът, в чиято полза вече е постановено с влязло в сила съдебно решение осъждане на потребител да плати част от вземането, произтичащо от сключен с него договор, съдът, сезиран по второ производство с искане на този продавач или доставчик потребителят да бъде осъден да плати друга част от същото вземане, трябва, като се основава на мотивите на постановеното в първото производство решение, да може да установи клаузите или частите от клауза на този договор, които са били разгледани с оглед на Директива 93/13 в рамките на това първо производство, и от друга страна, причините, дори да са изложени в обобщен вид, поради които сезираният по посоченото първо производство съд е приел, че тези клаузи или части от клауза не са неравноправни.

34      При тези обстоятелства на втория въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална съдебна практика, която забранява на съда, сезиран с искане от продавач или доставчик за осъждане на потребител да заплати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на този съд да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клауза не са неравноправни.

 По съдебните разноски

35      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

1)      Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори

трябва да се тълкуват в смисъл, че

допускат национална съдебна практика, която забранява на съда, сезиран с искане от продавач или доставчик за осъждане на потребител да плати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива. За разлика от това посочените разпоредби не допускат този съд да не може да упражнява служебно контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи или части от клауза на посочения договор, които не са били разгледани в рамките на предходното решение.

2)      Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13

трябва да се тълкуват в смисъл, че

допускат национална съдебна практика, която забранява на съда, сезиран с искане от продавач или доставчик за осъждане на потребител да заплати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на този съд да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клауза не са неравноправни.

Съставено в Люксембург на 18 декември 2023 година.

*      Език на производството: български.