Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

P. PIKAMÄE

представено на 29 февруари 2024 година(1)

Дело C‑8/23

FH

срещу

Conseil national de l’ordre des médecins,

при участието на:

Ministre de la Santé et de la Prévention,

Ministre de l’Économie, des Finances et de la Souveraineté industrielle et numérique

(Преюдициално запитване, отправено от Conseil d’État (Държавен съвет, Франция)

„Преюдициално запитване — Свободно движение на хора — Свобода на установяване — Свободно предоставяне на услуги — Признаване на професионалните квалификации — Директива 2005/36/ЕО — Право на упражняване на професията лекар — Система за автоматично признаване — Диплома за базово обучение по медицина, издадена от трета държава — Диплома, призната от държавата членка по произход — Получаване на професионална квалификация „лекар-специалист“ в държавата членка по произход — Непризнаване на тази квалификация от приемащата държавата членка“

I.      Въведение

1.        С настоящото преюдициално запитване, отправено от Conseil d’État (Държавен съвет, Франция) на основание член 267 ДФЕС, се иска тълкуване на член 21 и член 25, параграф 4, както и на точки 5.1.1 и 5.1.2 от приложение V към Директива 2005/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 септември 2005 година относно признаването на професионалните квалификации(2) (наричана по-нататък „Директива 2005/36“). Запитването е отправено в рамките на спор между FH и Conseil national de l’ordre des médecins (Национален съвет на Лекарския съюз, Франция, наричан по-нататък „CNOM“) по повод на отказа му да впише FH в регистъра си.

2.        Настоящото дело повдига важен и отчасти неразглеждан правен въпрос във връзка с Директива 2005/36, който се отнася до автоматичното признаване в Европейския съюз на диплома на лекар специалист и до разпределението между държавите членки на отговорността за контрола върху специализираното обучение по медицина и достъпа до тази професия, когато базовото обучение по медицина е завършено извън Съюза. По-конкретно, Съдът трябва да се произнесе по последиците от признаването от държава членка на диплома за базово обучение по медицина, получена в трета държава, както и по евентуалното задължение на останалите държави членки също да признаят тази диплома.

3.        В случай че Директива 2005/36 не съдържа разпоредби, отнасящи се до конкретните обстоятелства по делото в главното производство, Съдът ще трябва да посочи, доколкото е възможно, практически решения за улесняване на признаването на професионалните квалификации, придобити от лице при описаните по-горе обстоятелства. В своите съображения Съдът ще трябва да вземе предвид преследваните от законодателя цели, а именно да се насърчи свободното предоставяне на услуги и свободата на установяване, като същевременно стриктно се гарантира общественото здраве и безопасност, както и защитата на потребителите.

II.    Правна уредба

А.      Правото на Съюза

4.        Съображения 6, 19 и 44 от Директива 2005/36 гласят:

„(6)      Улесняването на предоставянето на услуги следва да се осъществява при стриктно гарантиране на общественото здраве и безопасност, и на защитата на потребителите. Във връзка с това е необходимо да се приемат специални разпоредби относно регламентираните професии, свързани с общественото здраве и безопасност, които предоставят трансгранични услуги на временен и случаен принцип.

[…]

(19)      Свободата на движение и взаимното признаване на удостоверенията за професионални квалификации на лекари […] трябва да се основават на фундаменталния принцип на автоматично признаване на удостоверения за професионални квалификации на базата на координирани минимални квалификационни изисквания. В допълнение, достъпът в държавите членки до [професията] „лекар“ […] трябва да се обвърже с притежаване на определена професионална квалификация, гарантираща, че лицето е преминало обучение, което отговаря на предвидените минимални изисквания. […]

[…]

(44)      Настоящата директива не засяга мерките, необходими за гарантиране на високо равнище на защита на здравето и на потребителите“.

5.        Член 1, първа алинея от тази директива предвижда:

„Настоящата директива установява реда за признаване от държава членка, която обвързва достъпа до регламентирана професия или нейното упражняване на своята територия с притежаване на определени професионални квалификации (наричана по-нататък в текста „приемаща държава членка“), с цел достъп до тази професия и нейното упражняване, на професионални квалификации, придобити в една или повече други държави членки [наричана/наричани по-нататък в текста „държава членка по произход“], и който ред позволява на титуляр[я] на споменатите квалификации да упражнява там същата професия“.

6.        Член 2, параграф 2 от посочената директива гласи:

„Всяка държава членка може да допусне граждани на държава членка, притежаващи удостоверения за професионални квалификации, които не са придобити в държава членка, да упражняват регламентирана професия по смисъла на член 3, параграф 1, буква a), на своята територия в съответствие със собствената ѝ нормативна уредба. Що се отнася до професиите по дял III, глава III, това първоначално признаване трябва да е съобразено с минималните квалификационни изисквания, предвидени в тази глава“.

7.        Съгласно член 3, параграфи 1 и 3 от същата директива:

„1.      По смисъла на настоящата директива:

[…]

в)      „удостоверения за професионални квалификации“ са дипломи, свидетелства и други удостоверения, издадени от компетентен орган в държава членка, определен за тази цел по силата на законови, подзаконови и административни разпоредби на тази държава членка и удостоверяващ успешното завършване на професионално обучение, проведено преимуществено на територията на [Съюза]. Когато първото изречение на тази дефиниция не се прилага, удостоверенията за професионални квалификации, посочени в параграф 3, се приравняват на удостоверения за професионални квалификации;

[…]

3.      Удостоверения за професионални квалификации, издадени от трета държава, се считат за удостоверения за професионални квалификации, ако титуляр[я]т им има тригодишен професионален стаж по съответната професия на територията на държавата членка, която е признала удостоверението за професионална квалификация по реда на член 2, параграф 2, удостоверен от тази държава“.

8.        Съгласно член 4, параграф 1 от Директива 2005/36 признаването на професионални квалификации от приемащата държава членка предоставя на бенефициерите достъп в тази държава членка до упражняване на същата професия, за която са придобили квалификация в държавата членка по произход, и право да упражняват тази професия в приемащата държава членка при същите условия, които се прилагат за нейните граждани.

9.        Член 10 от тази директива, който се намира в глава I, озаглавена „Обща система за признаване на удостоверения за обучение“, гласи:

„Тази глава се прилага към всички професии, които не попадат в приложното поле на глави II и III от този дял, както и в следните случаи, в които молителят, поради конкретни и изключителни причини, не отговаря на изискванията, предвидени в тези глави:

[…]

г)      без да се засягат разпоредбите на член 21, параграф 1 и членове 23 и 27, за лекари, медицински сестри, лекари по дентална медицина, ветеринарни лекари, акушерки, фармацевти и архитекти, притежаващи удостоверения за образователно-квалификационна степен „специалист“, които трябва да преминат курс на обучение за придобиване на звание, посочено в точки 5.1.1, 5.2.2, 5.3.2, 5.4.2, 5.5.2, 5.6.2 и 5.7.1 от Приложение V, и изключително с цел признаване на съответната специализация;

[…]

ж)      за мигранти, които отговарят на изискванията по член 3, параграф 3“.

10.      Член 21 от посочената директива, озаглавен „Принцип на автоматично признаване“, предвижда:

„1.      Всяка държава членка признава удостоверения за професионални квалификации за професиите: „лекар“, даващи право на достъп до професионалните дейност[и] на лекар с базово образование и лекар-специалист […] изброени в точки 5.1.1, 5.1.2 […] от Приложение V, които отговарят на минималните квалификационни изисквания, предвидени съответно в членове 24 [и] 25, […] и, за целите на достъпа до професионалните дейности и тяхното упражняване, дава на тези удостоверения същото действие на своята територия, като издаваните от нея удостоверения за професионални квалификации.

Тези удостоверения за професионални квалификации се издават от компетентните органи на държавите членки и, при необходимост, следва да са придружени със свидетелствата, изброени в точки 5.1.1 [и] 5.1.2 […] от [п]риложение V.

Разпоредбите на първа и втора алинея не засягат придобитите права по членове 23[и] 27 […].

[…]

6.      Всяка държава членка предоставя достъп до [професията] „лекар“ […] и право за [нейното] упражняване само на лица, които притежават удостоверения за професионални квалификации, изброени в точки 5.1.1 [и] 5.1.2 […] от приложение V, удостоверяващи, че заинтересованото лице е придобило, през периода на своето обучение, според случая, знанията и уменията, предвидени в член 24, параграф 3 […]“.

11.      Член 24 от същата директива, който се отнася до базовото обучение по медицина, гласи:

„1.      За достъп до базово обучение по медицина се изисква притежаване на диплома или свидетелство, изисквано за прием за съответното обучение, в университет.

2.      Базовото обучение по медицина включва общо най-малко пет учебни години, които в допълнение могат да бъдат изразени с равностоен брой кредити по ЕCTS [(Европейска система за трансфер и натрупване на кредити)], и обхваща най-малко 5500 часа теоретично и практическо обучение, проведено от или под надзора на университет.

[…].

3.      Базовото обучение по медицина гарантира, че заинтересованото лице е придобило следните знания и умения [изброени в букви a) — г)]“.

12.      Член 25 от Директива 2005/36, озаглавен „Специализирано обучение по медицина“, предвижда:

„1.      Достъпът до специализирано обучение по медицина зависи от завършването и утвърждаването на курс по базово обучение по медицина съгласно член 24, параграф 2, в рамките на който обучаваният е придобил съответните знания по базова медицина.

[…]

4.      За издаване на удостоверения за специализирано обучение по медицина държавите членки изискват притежаване на удостоверения за завършено базово обучение по медицина, съгласно точка 5.1.1 от Приложение V.

[…]“.

13.      Член 50, параграф 2 от тази директива гласи:

„При възникване на обосновани съмнения приемащата държава членка може да изиска от компетентните органи на друга държава членка потвърждение за истинността на свидетелствата и удостоверенията за професионални квалификации, издадени в тази държава членка, както и, ако е необходимо, потвърждение на факта, че бенефициерът отговаря, що се отнася до професиите, посочени в глава III на настоящия дял, на минималните квалификационни изисквания, предвидени съответно в членове 24, 25, 28, 31, 34, 35, 38, 40, 44 и 46“.

14.      Приложение V към посочената директива е озаглавено „Признаване въз основа на координирането на минималните квалификационни изисквания“. В точка 5.1.1 от рубриката „V.1. Лекар“ от това приложение се посочват „[у]достоверения за професионална квалификация за базово обучение по медицина“, и по-специално, що се отнася до Германия: „Zeugnis über die Ärztliche Prüfung“ и „Zeugnis über die Ärztliche Staatsprüfung und Zeugnis über die Vorbereitungszeit als Medizinalassistent, soweit diese nach den deutschen Rechtsvorschriften noch für den Abschluss der ärztlichen Ausbildung vorgesehen war“.

15.      В точка 5.1.2 от същото приложение се посочват „[у]достоверения за професионална квалификация на лекари специалисти“, и по-специално, що се отнася до Германия: „Fachärztliche Anerkennung“.

Б.      Френското право

16.      Член L. 4111‑1 от Code de la santé publique (Кодекс за общественото здравеопазване) в редакцията му, приложима към спора в главното производство гласи:

„Никой не може да упражнява професията лекар […], ако:

1)      не притежава диплома, свидетелство или друго удостоверение за квалификация, посочено в [член] L. 4131‑1 […];

[…]

3)      не е вписан в регистър на Лекарския съюз […], при спазване на разпоредбите на членове L. 4112‑6 и L. 4112‑7. […]“.

17.      Член L. 4111‑2 от този кодекс предвижда:

[…]“

II.      Компетентният орган може също така, след становище на комисия, съставена по-специално от специалисти, да разреши индивидуално да упражняват професията лекар по съответната специалност […] на гражданите на държава — членка на Европейския съюз или на друга държава — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, които притежават удостоверения за професионална квалификация, издадени от трета държава и признати в държава — членка на Европейския съюз или държава — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, различна от Франция, които позволяват законно упражняване на професията в нея. По отношение на лекарите […] признаването се отнася едновременно до удостоверението за професионална квалификация за базово обучение и удостоверението за професионална квалификация за специализирано обучение

[…]“.

18.      Член L. 4131‑1 от посочения кодекс гласи:

„Удостоверенията за квалификация, изисквани по член L. 4111‑1, [алинея] 1 за упражняването на професията лекар, са:

1.      или френска държавна диплома за доктор по медицина (diplôme français d’État de docteur en médecine),

[…]

2.      или, ако съответното лице е гражданин на държава — членка на Европейския съюз, или на държава — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство:

a)      удостоверения за квалификация за професията „лекар“, издадени от една от тези държави в съответствие с общностните задължения и включени в списък, приет с постановление на министрите на висшето образование и на здравеопазването;

б)      удостоверения за квалификация за професията „лекар“, издадени в съответствие с общностните задължения от държава членка или държава — страна [по Споразумението за Европейското икономическо пространство], които не са включени в посочения в буква a) списък, ако са придружени от свидетелство от тази държава, с което тя потвърждава, че обучението съответства на тези задължения и че тези удостоверения са приравнени от нея с включените в списъка удостоверения за професионална квалификация; […]“.

19.      Списъкът по точка 2, буква а), приет с Arrêté du 13 juillet 2009 fixant les listes et les conditions de reconnaissance des titres de formation de médecin et de médecin spécialiste délivrés par les Etats membres de [l'Union européenne] ou parties à l'accord sur l'Espace économique européen visées au 2° de l'article L. 4131‑1 du code de la santé publique (Постановление от 13 юли 2009 г. за определяне на списъците и условията за признаване на удостоверенията за професионални квалификации за професиите „лекар“ и „лекар специалист“, издадени от държавите — членки на [Европейския съюз] или от държавите — страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, посочени в член L. 4131‑1, [параграф] 2 от Кодекса за общественото здравеопазване)] съответства на съдържащия се в точки 5.1.1 и 5.1.2 от приложение V към Директива 2005/36.

III. Фактите по спора, главното производство и преюдициалния въпрос

20.      FH е френско-германски гражданин, притежаващ държавна диплома за доктор по медицина, издадена на 18 септември 2012 г. от университета в Монастир (Тунис).

21.      С решение от 6 ноември 2015 г. компетентните германски органи признават тази диплома като диплома за базово обучение по медицина и разрешават на FH да упражнява професията лекар. С решение от 1 август 2016 г. тези органи вписват FH в регистъра на лекарския съюз на Land de Niedersachsen (Долна Саксония). На 28 януари 2021 г. FH получава диплома за лекар специалист по анестезиология, издадена от университета в Хановер (Германия).

22.      На 25 март 2021 г. FH подава молба до Conseil départemental de Saône-et-Loire de l’Ordre des médecins (Франция) да бъде вписан в регистъра на лекарския съюз на основание член L. 4111‑1 от Кодекса за общественото здравеопазване. С решение от 20 май 2021 г. Conseil départemental отхвърля молбата му.

23.      С решение от 17 септември 2021 г. по жалба, подадена от FH срещу решението от 15 юли 2021 г. на Conseil régional de Bourgogne-Franche-Comté de l’Ordre des médecins (Франция) (ограничен състав), с което последният, на свой ред, отхвърля молбата му за вписване в регистъра на лекарския съюз, CNOM потвърждава отказа за вписване в регистъра на този съюз.

24.      Тогава FH подава жалба срещу последното решение, като делото по нея е висящо пред Conseil d’État (Държавен съвет).

25.      При тези обстоятелства Conseil d’État (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Възможно ли е лекар, който е гражданин на една от държавите — членки на Европейския съюз и притежава удостоверение за специализирано обучение по медицина, издадено в държава членка и посочено в точка 5.1.2 от приложение V към Директива [2005/36], само въз основа на това удостоверение да се позове в друга държава членка на системата за автоматично признаване на удостоверенията за професионална квалификация, предвидена в член 21 от посочената директива, въпреки че притежава удостоверение за професионална квалификация за базово обучение по медицина, издадено от трета държава, което е признато само от държавата членка, в която е получил дипломата си за лекар специалист, и което не е сред посочените в точка 5.1.1 от приложение V към [посочената] директива, и че съгласно [член 25, параграф 4] от нея за издаването на удостоверение за специализирано обучение по медицина се изисква притежаването на някое от тези удостоверения за завършено базово обучение по медицина?“.

IV.    Производството пред Съда

26.      Актът за преюдициално запитване от 27 декември 2022 г. постъпва в секретариата на Съда на 12 януари 2023 г.

27.      FH, CNOM, френското, италианското, нидерландското и полското правителство, Надзорният орган на ЕАСТ (Европейската асоциация за свободна търговия) и Европейската комисия представят писмени становища в срока, предвиден в член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз.

28.      В съдебното заседание от 11 януари 2024 г. становища представят процесуалните представители на FH, CNOM, френското правителство, Надзорния орган на ЕАСТ и Комисията.

V.      Правен анализ

А.      Предварителни бележки

29.      Настоящото дело се отнася до тълкуването и прилагането на разпоредбите на Директива 2005/36, които определят правата и задълженията на специалистите за целите на признаването на удостоверенията за професионална квалификация, получени в Съюза, и на упражняването на професия в друга държава членка. Съгласно член 4, параграф 1 от Директива 2005/36, признаването на професионални квалификации от приемащата държава членка предоставя на бенефициерите достъп в тази държава членка до упражняване на същата професия, за която са придобили квалификация в държавата членка по произход, и право да упражняват тази професия в приемащата държава членка „при същите условия, които се прилагат за нейните граждани“, както постановява Съдът в своята практика(3).

30.      Директива 2005/36 отменя и заменя серия от секторни и общи директиви, уреждащи признаването на професионалните квалификации, и установява по същество три алтернативни системи за признаване на тези квалификации. Първата е общата система (глава I, членове 10—15), която се прилага към всички професии, които не попадат в приложното поле на другите две системи (член 10). Втората е системата за признаване въз основа на професионален стаж (глава II, членове 16—20), която се прилага към определени дейности, посочени в приложение IV към посочената директива.

31.      Третата е системата за автоматично признаване (глава III, членове 21—49), която се характеризира с минимална хармонизация на обучението. Професията „лекар“ е една от седемте професии, които попадат в обхвата на системата за автоматично признаване заедно с професиите „медицинска сестра“, „акушерка“, „лекар по дентална медицина“, „фармацевт“, „архитект“ и „ветеринарен лекар“(4). Автоматичното признаване изисква да са изпълнени минималните квалификационни изисквания, които в зависимост от съответната професия са посочени в член 24 и сл. от посочената директива. Съдът уточнява, че държавите членки нямат право да обвързват признаването с изисквания, различни от представянето на доказателство за подходящо обучение(5).

32.      С преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция иска да се установи дали лекар, който е гражданин на една от държавите — членки на Съюза и притежава удостоверение за специализирано обучение по медицина, издадено в държава членка, може само въз основа на това удостоверение да се позове в друга държава членка на посочената по-горе система за автоматично признаване на удостоверенията за професионална квалификация, въпреки че притежава удостоверение за професионална квалификация за базово обучение по медицина, издадено от трета държава, което е признато само от държавата членка, в която е получил дипломата си за лекар специалист.

33.      Както ще посоча в моя анализ, основавайки се на тълкуване на Директива 2005/36 и на признатите в съдебната практика методи за тълкуване, на този въпрос следва да се отговори отрицателно, тъй като системата за автоматично признаване не е приложима към настоящия случай. Въпреки това няма да се огранича да отговоря на поставения от запитващата юрисдикция въпрос, но ще обясня и с какви средства разполага заинтересовано лице в положение като описаното по-горе, за да постигне възможно най-успешно целта си. Подобен подход е препоръчителен, за да се предостави полезен отговор на запитващата юрисдикция в съответствие с духа на сътрудничество, който е основополагащ за преюдициалното производство.

Б.      По възможността жалбоподателят в главното производство да се позове на системата за автоматично признаване

1.      По неразривната връзка на специализираното с базовото обучение по медицина

34.      Съгласно постоянната съдебна практика, при тълкуването на разпоредбите на правото на Съюза е важно да се вземе предвид не само техният текст, но и контекстът им и целите на правната уредба, от която те са част(6).

35.      Член 21, параграф 1 от Директива 2005/36 предвижда, че всяка държава членка признава по-специално удостоверения за професионални квалификации за професиите „лекар“, даващи право на достъп до професионалните дейности на лекар с базово образование и лекар специалист, посочени съответно в точки 5.1.1 и 5.1.2 от приложение V, които отговарят на минималните квалификационни изисквания, предвидени съответно в членове 24 и 25, и за целите на достъпа до професионалните дейности и тяхното упражняване дава на тези удостоверения същото действие на своята територия като издаваните от нея удостоверения за професионални квалификации.

36.      Следователно, след като, както в настоящия случай, гражданин на държава членка притежава удостоверение за специализирано обучение по медицина, посочено в точка 5.1.2, това удостоверение по принцип би трябвало, въз основа на посочения член 21, параграф 1, автоматично да бъде признато в приемащата държава членка, за да упражнява в нея професията лекар по съответната специалност. Възниква обаче въпросът дали фактът, че заинтересованото лице не притежава издадено от държава членка удостоверение за професионална квалификация за базово обучение по медицина, не е пречка за такова автоматично признаване.

37.      В това отношение следва да се отбележи, че посоченият член 21, параграф 1 изисква удостоверенията за професионална квалификация за професията лекар да „отговарят на минималните квалификационни изисквания, предвидени [по-специално в член] 25 [от посочената директива]“. От член 25, параграф 4 е видно, че „[з]а издаване на удостоверения за специализирано обучение по медицина държавите членки изискват притежаване на удостоверения за завършено базово обучение по медицина, съгласно точка 5.1.1 от Приложение V“. Що се отнася до Германия, в точка 5.1.1 се посочват два вида национални удостоверения за базово обучение по медицина(7).

38.      Буквалното тълкуване на посочения член 25, параграф 4 изглежда предполага, че автоматичното признаване на удостоверение за специализирано обучение по медицина, посочено в точка 5.1.2 от приложение V към тази директива, е неразривно свързано с това на удостоверение за завършено базово обучение по медицина, посочено в точка 5.1.1 от същото приложение, и изисква предварително притежаване на такова удостоверение.

39.      Всъщност следва да се отбележи, че в разпоредбите на член 21 от Директива 2005/36 удостоверенията за базово и за специализирано обучение по медицина са представени винаги съвместно. По-конкретно, в тези разпоредби точка 5.1.2 от приложение V от посочената директива, отнасяща се до удостоверенията за специализирано обучение по медицина, никога не се посочва самостоятелно, а винаги съвместно с точка 5.1.1, която се отнася до удостоверенията за професионална квалификация за базово обучение по медицина.

40.      В този смисъл в посочения член 21, параграф 1 „удостоверенията за професионални квалификации за [професията] „лекар“ се споменават общо, като се уточнява, че те дават право на достъп до професионалните дейност на лекар с базово образование и лекар специалист. Освен това, макар тези удостоверения за професионални квалификации да се съдържат в две отделни точки на въпросното приложение V, те са обединени в обща рубрика, озаглавена „V.1. Лекар“, в която първо се изброяват удостоверенията за професионална квалификация за базово обучение по медицина, а след това тези за професионална квалификация на лекари специалисти.

41.      Освен това от самото заглавие на член 24 от Директива 2005/36 [„Базово обучение по медицина“ курсивът е мой)] е видно, че базовото обучение по медицина е от съществено значение, за да се гарантира придобиването на минимални знания и умения, необходими за упражняването на професията лекар. Съгласно параграф 2 от този член продължителността на това базово обучение е поне пет години, т.е. повече, отколкото минималната продължителност на всички специализирани обучения по медицина.

42.      Придобитите по време на базовото обучение по медицина знания и умения, описани в член 24, параграф 3 от Директива 2005/36, съставляват основа, която не се преподава в рамките на специализираното обучение по медицина, описано в член 25 от тази директива, но която е необходима за упражняването на професионалните дейности на лекар специалист независимо от това каква е съответната специалност.

43.      При контекстуално тълкуване на член 21, параграф 1 и член 25, параграф 4 от Директива 2005/36 следва да се обърне внимание на член 21, параграф 6 от посочената директива, който гласи, че „[в]сяка държава членка предоставя достъп до [професията] „лекар“ […] и право за [нейното] упражняване само на лица, които притежават удостоверения за професионални квалификации, изброени в точки 5.1.1 [и] 5.1.2 […] от Приложение V, удостоверяващи, че заинтересованото лице е придобило, през периода на своето обучение, според случая, знанията и уменията, предвидени в член 24, параграф 3 […]“. Тази разпоредба ясно показва, че удостоверението за специализирано обучение по медицина само по себе си не е гаранция, че заинтересованото лице е придобило посочените знания и умения и следователно че автоматичното признаване на това удостоверение трябва да е неразривно свързано с признаването на удостоверението за професионална квалификация за базово обучение.

44.      Накрая, важно е да се припомни, че автоматичното признаване се прилага само за удостоверенията за професионална квалификация за обучение по медицина, изброени в точки 5.1.1 и 5.1.2 от посоченото приложение V, за които държавите членки считат, че покриват минималните квалификационни изисквания. Това се отнася и до германските удостоверения за професионална квалификация, изброени в точка 5.1.1, каквито жалбоподателят не притежава. Следователно удостоверение за професионална квалификация, получено в държава членка, не може да е предмет на автоматично признаване, независимо че държава членка го е признала едностранно въз основа на вътрешното си право на основание член 2, параграф 2 от Директива 2005/36.

45.      Последният аспект налага да направя някои допълнителни забележки, още повече че някои от встъпилите в настоящото дело държави членки са изразили съмнения относно евентуалните правни последици от признаването от държава членка на такова удостоверение за професионална квалификация, издадено от трета държава.

2.      По правните последици от едностранното признаване на удостоверение за професионална квалификация на основание член 2, параграф 2 от Директива 2005/36

46.      В зависимост от мястото на придобиване на професионалната квалификация се прилагат различни правила. Професионална квалификация, предоставена от държава членка, удостоверяваща завършено обучение, проведено основно в Съюза, ще бъде призната по-лесно от диплома, издадена от трета държава. Всъщност член 1 от Директива 2005/36 гласи, че тя „установява реда за признаване […] на професионални квалификации, придобити в една или повече други държави членки на професионални квалификации, придобити в една или повече други държави членки“(8). Член 3, параграф 1, буква в) от тази директива уточнява, че удостоверения за професионална квалификация са „дипломи, свидетелства и други удостоверения […], удостоверяващ[и] успешното завършване на професионално обучение, проведено преимуществено на територията на [Съюза]“(9). В случай на професионална квалификация, придобита в трета държава, правото на Съюза предвижда признаване само когато то е извършено от държава членка в приложение на нейното вътрешно право.

47.      Всъщност съгласно член 2, параграф 2 от Директива 2005/36 всяка държава членка „може да допусне граждани на държава членка, притежаващи удостоверения за професионални квалификации, които не са придобити в държава членка, да упражняват регламентирана професия по смисъла на член 3, параграф 1, буква а) на своята територия в съответствие със собствената ѝ нормативна уредба“(10). Тази разпоредба позволява на държавите членки да сключват двустранни споразумения за взаимно признаване на професионалните квалификации с трети държави. Следователно държавите членки са свободни да определят условията за такова признаване, стига да са изпълнени минималните квалификационни изисквания, предвидени за секторните професии, попадащи в приложното поле на дял III, глава III от настоящата директива. От текста на посочената разпоредба обаче е видно, че правните последици от такова признаване въз основа на националната правна уредба се ограничават до територията на съответната държава членка и не могат да породят задължения за другите държави членки.

48.      Това тълкуване впрочем се потвърждава от решение Haim(11), в което Съдът тълкува член 1, параграф 4 от Директива 78/687/ЕИО на Съвета от 25 юли 1978 година относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби относно дейностите на практикуващите стоматолози(12), който е бил формулиран подобно на член 2, параграф 2 от Директива 2005/36(13), в смисъл, че признаването от държава членка на удостоверения, издадени от трети държави, не обвързва останалите държави членки, дори удостоверенията да са признати за равностойни в една или повече държави членки. За целите на настоящото дело това означава, че посоченият член 2, параграф 2 не допуска жалбоподателят в главното производство да се позове на факта, че германските органи са признали професионалната му квалификация, придобита в Тунис, за да задължи френските органи на свой ред да я признаят в съответствие със системата за автоматично признаване.

49.      Независимо от приложимостта на тази разпоредба следва да се отбележи, че съгласно член 21, параграф 6 от Директива 2005/36 знанията и уменията, присъщи за базовото обучение по медицина трябва да са придобити през целия период на обучение[то](14), което по принцип изключва всяко решение от страна на националните органи, което води до приравняването на професионална квалификация, придобита в трета държава на такава, придобита в държава членка. С други думи, тази разпоредба предполага учебен процес в рамките на академична учебна програма. Следователно само обучение по медицина, „получено“ в Съюза може да предостави знанията и уменията, необходими за целите на автоматичното признаване на основание член 21, параграф 1 от тази директива.

3.      По възможността за признаване на основание член 3, параграф 3 от Директива 2005/36 на удостоверение за професионална квалификация, издадено от трета държава 

50.      Това обаче не означава, че лице, което се намира в положението на жалбоподателя в главното производство, което е получило в трета държава удостоверение за професионална квалификация по смисъла на член 3, параграф 1, буква в) от Директива 2005/36, е лишено от възможността да упражнява професията си в друга държава членка. Напротив, член 3, параграф 3 от тази директива гласи, че „[у]достоверения за професионални квалификации, издадени от трета държава, се считат за удостоверения за професионални квалификации, ако титулярят им има тригодишен професионален стаж по съответната професия на територията на държавата членка, която е признала удостоверението за професионална квалификация по реда на член 2, параграф 2, удостоверен от тази държава“(15).

51.      Следователно признаването на професионалните квалификации, придобити в трети държави, се урежда от доста строги разпоредби. Гражданин на Съюза, който притежава такива професионални квалификации, може да се позове на член 3, параграф 3 от Директива 2005/36 само при две условия: първо, дипломата трябва да е призната от държава — членка на Съюза съгласно вътрешното ѝ право, и второ, притежателят на професионалната квалификация трябва да е придобил тригодишен професионален стаж в първата държава членка на признаване. Последното условие очевидно има за цел да се попречи гражданите да злоупотребяват със системата, установена с тази директива, или да се опитват да заобикалят правилата ѝ посредством „признаване на признаването“(16).

52.      Условията за това „признаване на признаването“ обаче са предмет на специални правила. Първо, към това признаване се прилага изключително общата система за признаване на дял III, глава I от Директива 2005/36(17). Следователно всяка държава членка трябва да признае квалификация на трета държава, предварително призната в Съюза, но без да е длъжна да предостави автоматично признаване. Тази разпоредба има за последица, на първо място, да се даде право на втората държава членка да гарантира чрез компенсационни мерки, че притежателят на диплома, издадена от трета държава, е постигнал не само минималното ниво на обучение, наложено от тази директива, но и ниво на обучение, което надхвърля минималните изисквания на Съюза и което въпросната държава е решила да изисква от собствените си граждани. На следващо място, втората държава членка на признаване не е длъжна да предложи избор между две компенсационни мерки, ако е установила съществени различия в нивото на обучение. Съгласно член 14 от посочената директива тя може да избере да наложи вида компенсационна мярка, а именно изпит за правоспособност или период за адаптация.

53.      За целите на разглеждането на преюдициалния въпрос, отправен от запитващата юрисдикция, следва да се констатира, че макар германските органи да са признали тунизийското удостоверение за професионална квалификация на жалбоподателя в главното производство в съответствие с член 2, параграф 2 от Директива 2005/36, това не променя факта, че становищата на страните в главното производство се различават относно това дали жалбоподателят в главното производство действително е придобил тригодишен професионален стаж в Германия. Поради това при липсата на по-точна информация трябва да се изходи от предпоставката, че жалбоподателят в главното производство не отговаря на едно от двете изисквания, наложени с член 3, параграф 3 от тази директива.

В.      По възможността за жалбоподателя в главното производство да се позове на общата система за признаване

54.      Следващият въпрос, който възниква, е дали гражданин на Съюза, при описаните в преюдициалния въпрос обстоятелства, може все пак да се позове на общата система за признаване на удостоверенията за професионална квалификация. Както е видно от член 10 от Директива 2005/36 тази система има субсидиарен характер, тъй като тя „се прилага към всички професии, които не попадат в приложното поле на глави II и III от този дял, както и в […] [случаите], в които молителят, поради конкретни и изключителни причини, не отговаря на изискванията, предвидени в тези глави […]“.

55.      Според мен първото условие a priori е изпълнено в настоящия случай, тъй като обучението по медицина, завършено в трета държава, не попада в приложното поле на глави II и III от дял III от Директива 2005/36, отнасящ се до свободата на установяване. По-конкретно, както обясних в анализа си, системата за автоматично признаване не се прилага към настоящия случай, тъй като жалбоподателят в главното производство не притежава нито едно от удостоверенията за професионална квалификация за базово обучение по медицина, посочени в точка 5.1.1 от приложение V от посочената директива. С други думи признаването от германските органи на тунизийската диплома на жалбоподателя в главното производство на основание член 2, параграф 2 от тази директива няма за последица приравняването на тази диплома на една от изброените в тази точка германски дипломи.

56.      Следва обаче да се обърне внимание на факта, че член 10 от Директива 2005/36 се характеризира с някои особености, тъй като предвижда прилагането на общата система за признаване на удостоверенията за професионална квалификация само при наличието на „конкретни и изключителни причини“, изрично посочени в тази разпоредба(18). Това е второто от двете кумулативни условия. Посоченият в посочения член 10, буква г) случай би могъл да е релевантен в настоящото дело, доколкото се отнася до лекар, който „трябва да [премине] курс на обучение за придобиване на звание, посочено в [точка 5.1.1 от приложение V от посочената директива]“. Въпреки това следва да се отбележи, че тази разпоредба съдържа важно уточнение, а именно че общата система се прилага „изключително с цел признаване на съответната специализация“.

57.      Съмнявам се обаче, че това условие е изпълнено в настоящия случай, тъй като жалбоподателят иска не само да му бъде призната специализацията като анестезиолог, придобита в държава членка, но и базовото му обучение по медицина, получено в трета държава. Следователно според мен самият текст на тази разпоредба е пречка за прилагането ѝ в настоящия случай. Освен това от съображенията на жалбоподателя в главното производство не става ясно, че той твърди и доказва наличието на „конкретни и изключителни причини“ по смисъла на член 10 от Директива 2005/36, които да обосноват прилагането на общата система за признаване.

58.      Според мен са налице и съображения, основани на текстуално тълкуване, които са пречка за прилагането на член 10, буква г) от Директива 2005/36. Както обясних в предходните точки, в член 3, параграф 3 от тази директива е предвидена конкретна процедура, позволяваща признаването на професионални квалификации на трети държави, която изисква заинтересованото лице да е упражнявало съответната професия поне три години на територията на държавата членка, в която е получило първоначалното признаване на основание член 2, параграф 2 от посочената директива. Ако това условие е изпълнено, признаването на неговите квалификации ще се извърши в съответствие с общата система. Предвид тази констатация е трудно обяснимо защо в Директива 2005/36 би бил предвиден алтернативен, много по-малко ограничаващ способ, който би предоставил достъп до същата система за признаване. Струва ми се, че алтернативното прилагане на посочения член 10, буква г), за да се улесни признаването на придобити в трети държави професионални квалификации в случай като този по настоящото дело, би лишило посочения член 3, параграф 3 от всякакво полезно действие.

59.      Нещо повече, трябва да се има предвид, че същият член 10, като изключение, трябва да се тълкува стриктно(19). Всъщност от подготвителните работи е видно, че първоначалното предложение на Комисията въобще не е съдържало нито понятието „конкретни и изключителни причини“, нито член 10, букви а)—ж) от Директива 2005/36(20). Това понятие и тези разпоредби са добавени по инициатива на Съвета. От изложението на мотивите на Съвета следва, че според него първоначалното предложение на Комисията относно член 10 от Директивата е твърде широко(21).

60.      В този контекст следва да се спомене решение Angerer(22), в което Съдът приема, че структурата, целта и подготвителните работи по Директива 2005/36 се противопоставят на широко тълкуване на понятието „конкретни и изключителни причини“(23). Като се има предвид и че останалите условия за прилагането на член 10, буква г) очевидно не са изпълнени в настоящия случай, мога само да се съглася със становището на Съда. Не виждам как тази разпоредба би могла да се тълкува, така че приложното ѝ поле да обхване обстоятелствата по настоящото дело.

61.      По изложените по-горе причини считам, че член 10, буква г) от Директива 2005/36 не следва да се прилага към обстоятелствата по настоящото дело.

62.      С оглед на съображенията по-горе на този етап като междинно заключение следва да се приеме, че нито системата за автоматично признаване, нито общата система за признаване не се прилагат към настоящото дело.

63.      Фактът, че нито една разпоредба на Директива 2005/36 не се отнася до положение като описаното от запитващата юрисдикция, по принцип предоставя възможност за пряко позоваване на разпоредбите на първичното право, и по-конкретно на членове 45 ДФЕС и 49 ДФЕС, уреждащи свободното движение на работници и правото на установяване(24), която възможност ще разгледам подробно по-нататък в настоящото заключение.

Г.      По възможността за жалбоподателя в главното производство да се позове на основните свободи

64.      От анализа по-горе следва, че Директива 2005/36 не е приложима, когато специалист, който е гражданин на Европейския съюз, желае да се установи в друга държава членка, без да може да докаже, че е придобил изискваният от член 3, параграф 3 от тази директива тригодишен професионален стаж в държавата членка, признала квалификацията на трета държава(25).

65.      Следва обаче да се има предвид, че Директива 2005/36 няма за цел да направи по-трудно признаването на професионалните квалификации в ситуации, които не попадат в нейното приложно поле, нито може да има такъв ефект(26). Всъщност предвидената в тази директива система за автоматично признаване допълва правата, гарантирани с основните свободи, но не заменя преценката съгласно тези разпоредби. Следователно извън приложното поле на тази директива(27), включително когато условията за признаването на професионалните квалификации не са изпълнени(28), съответният специалист може да се позове на основните свободи(29).

66.      Както Съдът постановява в решение Vlassopoulou(30), национални условия за квалификация, дори прилагани без основана на гражданство дискриминация, могат да доведат до възпрепятстване на упражняването от гражданите на останалите държави — членки на Съюза на тяхното право на установяване(31), а последващата съдебна практика стига до същото заключение по отношение на свободното движение на работници(32). Следователно, когато разглежда искане за разрешение за упражняване на професия, достъпът до която съгласно националното законодателство се обуславя от притежаването на диплома или професионална квалификация, съответната държава членки е длъжна да вземе под внимание дипломите, удостоверенията и другите документи, както и релевантния опит, като направи сравнение между, от една страна, удостоверената с тези документи и опит компетентност, и от друга страна, знанията и квалификациите, изисквани от националното законодателство(33).

67.      В решение Hocsman(34) Съдът постановява, че установените с решението Vlassopoulou принципи на признаване се прилагат и към квалификации, придобити в трета държава. Посоченото решение Hocsman се отнася до лекар, чиято аржентинска диплома за базово обучение по медицина е била призната за равностойна на национална диплома в държава членка, което му е позволило да продължи специализирано обучение в същата държава и да получи в нея диплома за специалист, която би била призната за равностойна съгласно правото на ЕС, ако дипломата за базово обучение също е била издадена в държава членка. В този контекст е важно да се отбележи, че в посоченото по-горе решение Haim Съдът отново потвърждава валидността на принципите, развити в тази съдебна практика, независимо от констатацията, че едностранното признаване от държава членка на удостоверения за квалификация, издадени от трети държави, не може да обвърже останалите държави — членки на Съюза(35).

68.      Последицата от тази съдебна практика е, че когато преценява знанията и квалификациите на специалист в положения, които не попадат в приложното поле на Директива 2005/36, приемащата държава членка е длъжна да вземе предвид всички релевантни документи, отнасящи се до знанията и квалификациите, придобити в останалите държави — членки на Съюза(36), и по-специално документите относно равностойността, независимо от мястото на провеждане на обучението, включително в трети държави, и независимо от наименованието на това обучение в друга държава членка или трета държава, като приемащата държава членка е длъжна да вземе предвид и целия релевантен професионален опит, по-специално придобития по време на специализираното обучение(37).

69.      Ако това сравнително изследване доведе до констатацията, че знанията и квалификациите съответстват на изискваните от националните разпоредби, държавата членка е длъжна да признае квалификациите като отговарящи на установените в тези разпоредби условия(38). В рамките на това сравнително изследване могат да се вземат предвид само обективни разлики(39). Ако удостоверените с дипломата и релевантния опит знания и квалификации на молителя не са равностойни или съответстват само частично на изискваните от приемащата държавата членка, последната трябва да уточни обучението, което липсва, за да даде възможност на молителя да допълни обучението си или да завърши ново(40). Наложените от приемащата държавата членка компенсационни мерки не трябва да са непропорционални(41).

70.      Считам, че различно тълкуване не би могло да улесни ефективното упражняване на основните свободи, гарантирани с Договора за функционирането на ЕС. В това отношение следва да се припомни, че правото на Съюза налага задължението за мотивиране на националните решения, които засягат упражняването на основно право, предоставено от Договора на частноправните субекти(42). Следователно молител като жалбоподателя в главното производство трябва да има възможност да се запознае с причините, на които се основава отказът, по-специално обучението, което му липсва(43).

71.      Съгласно постоянната съдебна практика непризнаването на знанията и квалификациите, придобити в друга държава — членка на Съюза, може да доведе до възпрепятстване на свободното движение и установяване на специалистите, дори когато националните разпоредби са прилагани без основана на гражданство дискриминация(44). Следователно приемащата държавата членка не може да не вземе предвид знания и квалификации, придобити в друга държава — членка на Съюза. Считам, че това трябва да се отнася и до непризнаването на знания и квалификации, придобити в трета държава, признати за равностойни от друга държава членка, и че приемащата държавата членка следователно не може да не вземе предвид тези квалификации. По-конкретно националните разпоредби, приети във връзка с това, не могат да представляват необоснована пречка пред ефективното упражняване на основните свободи, гарантирани от правото на Съюза(45).

72.      Считам, че обстоятелства като тези по настоящото дело, при които специализираното обучение по медицина, получено от специалист, който е гражданин на Съюза, само по себе си отговаря на условията за автоматично признаване по Директива 2005/36, и при които базовото обучение, получено в трета държава, е признато за равностойно от друга държава членка, не оставят много възможности за обосновано ограничаване на основните свободи. Това важи в още по-голяма степен, тъй като съгласно член 2, параграф 2 от тази директива при едностранното признаване на професионални квалификации, придобити в трети държави, държавите членки са длъжни да спазват „минималните квалификационни изисквания“, предвидени за професията лекар, което по принцип изключва застрашаването на защитата на общественото здраве и безопасност в Съюза. С оглед на това си задавам сериозно въпроса дали няма да е справедливо и уместно да се счита, че при такива обстоятелства е налице презумпция за равностойност на базовото обучение в приемащата държавата членка(46). В това отношение държа да отбележа, че нито една от заинтересованите страни не е представила убедителни доводи, които биха могли да поставят под въпрос такова тълкуване.

73.      Във всеки случай приемащата държавата членка не може да се позове на практически или административни трудности, за да обоснове факта, че не е извършила оценката, която е длъжна да направи в съответствие с решение Vlassopoulou(47). Основните свободи като свободата на движение на работниците и свободата на установяване трябва да се тълкуват като задължаващи приемащата държавата членка да извърши оценка на знанията и обучението, удостоверени с професионалните квалификации на молителя. За тази цел приемащата държавата членка трябва, както посочих в настоящото заключение, да вземе предвид всички дипломи, удостоверения и други документи, както и релевантния опит. Отказът да бъде извършена такава оценка поради практически или административни трудности би представлявал сам по себе си необосновано ограничаване на посочените по-горе свободи.

VI.    Заключение

74.      С оглед на всички изложени съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Conseil d’État (Държавен съвет, Франция) преюдициален въпрос по следния начин:

Директива 2005/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 септември 2005 г. относно признаването на професионални квалификации

трябва да се тълкува в смисъл, че

компетентните органи на държава членка трябва да признават — въз основа на системата за автоматично признаване, предвидена в член 21 от посочената директива — удостоверение за специализирано обучение по медицина, издадено в друга държава членка и посочено в точка 5.1.2 от приложение V към тази директива, само ако лекарят, притежаващ това удостоверение, докаже, че притежава и удостоверение за професионална квалификация за базово обучение по медицина, издадено в държава членка и посочено в точка 5.1.1 от приложение V към същата директива. Това тълкуване не засяга възможността, при липсата на такова удостоверение за професионална квалификация за базово обучение по медицина, удостоверение за специализирано обучение по медицина да бъде признато въз основа на общата система за признаване на удостоверенията за обучение, предвидена в дял III, глава I от Директива 2005/36, или евентуално въз основа на член 45 или на член 49 ДФЕС.

1      Език на оригиналния текст: френски.

2      ОВ L 255, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 8, стр. 3.

3      Вж. решения от 8 юли 2021 г., Lietuvos Respublikos sveikatos apsaugos ministerija (C‑166/20, EU:C:2021:554, т. 25) и от 3 март 2022 г., Sosiaali- ja terveysalan lupa- ja valvontavirasto (Базово обучение по медицина) (C‑634/20, EU:C:2022:149, т. 34).

4      Von Lewinski, K., In: Schulze/Janssen/Kadelbach. Europarecht, 4 еd. Baden-Baden, 2020, point 72.

5      Вж. решение от 30 април 2014 г., Ordre des architectes (C‑365/13, EU:C:2014:280, т. 21 и 22).

6      Вж. решения от 16 март 2023 г., Colt Technology Services и др. (C‑339/21, EU:C:2023:214, т. 39) и от 2 септември 2021 г., LG et MH (Autoblanchiment) (C‑790/19, EU:C:2021:661, т. 47).

7      Както посочих в точка 13 от настоящото заключение, това са „Zeugnis über die Ärztliche Prüfung“ и „Zeugnis über die Ärztliche Staatsprüfung und Zeugnis über die Vorbereitungszeit als Medizinalassistent, soweit diese nach den deutschen Rechtsvorschriften noch für den Abschluss der ärztlichen Ausbildung vorgesehen war“.

8      Курсивът е мой.

9      Курсивът е мой.

10      Курсивът е мой.

11      Решение от 9 февруари 1994 г. (C‑319/92, EU:C:1994:47, т. 20 и 21).

12      (ОВ L 233, 1978 г., стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г. глава 6, том 1, стр. 70).

13      Член 1, параграф 4 от Директива 78/687 е гласял: „Настоящата директива по никакъв начин не нарушава възможността на държавите членки да разрешават на [своя] територия, съгласно [своята] правна уредба, достъпа до дейността на практикуващ стоматолог и упражняването [ѝ] от лица, притежаващи дипломи, удостоверения или други официални документи за професионална квалификация, които не са придобити в държава членка“.

14      Курсивът е мой.

15      Курсивът е мой.

16      Вж. в това отношение Bethourd, F. La reconnaissance des qualifications professionnelles. — Dossiers de droit européen, No 30, Genève, 2016, p. 104 sq.

17      Вж. в този смисъл Ръководство за потребителя — Директива 2005/36/ЕО — Всичко, което бихте искали да знаете за признаването на професионалните квалификации, стр. 25.

18      Вж. решение на Съда на ЕАСТ от 25 март 2021 г., Lindberg (E-3/20, Доклад на Съда на ЕАСТ за 2021 г., т. 60).

19      Вж. заключението на генерален адвокат Kokott по дело Комисия/Обединено кралство (C‑346/08, EU:C:2009:772, т. 15).

20      Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета относно признаването на професионалните квалификации (COM(2002) 119 окончателен) (ОВ C 181 E, 2002 г., стр. 183).

21      Обща позиция (ЕО) № 10/2005 от 21 декември 2004 г., приета от Съвета в съответствие с процедурата, посочена в член 251 от Договора за създаване на Европейската общност, за приемането на Директива на Европейския парламент и на Съвета относно признаването за професионалните квалификации (ОВ C 58 Е, 2005 г. стр. 1 и 119).

22      Решение от 16 април 2015 г., Angerer (C‑477/13, EU:C:2015:239).

23      Решение от 16 април 2015 г., Angerer (C‑477/13, EU:C:2015:239, т. 27 и сл.).

24      Вж. решение от 2 март 2023 г. A (Учител в детска градина) (C‑270/21, EU:C:2023:147, т. 66).

25      Вж. в този смисъл Ръководство за потребителя — Директива 2005/36/ЕО — Всичко, което бихте искали да знаете за признаването на професионалните квалификации, стр. 8, 25 и 28.

26      Вж. решение от 22 януари 2002 г., Dreessen (C‑31/00, EU:C:2002:35, т. 26).

27      Вж. решение от 6 октомври 2015 г., Brouillard (C‑298/14, EU:C:2015:652, т. 46).

28      Вж. решение от 22 януари 2002 г., Dreessen (C‑31/00, EU:C:2002:35, т. 31).

29      Вж. в този смисъл Zaglmayer B. Anerkennung von Gesundheitsberufen in Europa. Wiena 2016, p. 184 sq; вж. решения на Съда на ЕАСТ от 25 март 2021 г., Lindberg (E-3/20, Доклад на Съда на ЕАСТ за 2021 г., т. 60 и 61) и Martinez Haugland (E-4/20, Доклад на Съда на ЕАСТ за 2021 г., т. 83).

30      Решение от 7 май 1991 г., Vlassopoulou (C‑340/89, EU:C:1991:193).

31      Решения от 7 май 1991 г., Vlassopoulou (C‑340/89, EU:C:1991:193, т. 15) и от 8 май 2008 г., Комисия/Испания (C‑39/07, EU:C:2008:265, т. 37).

32      Вж. решение от 6 октомври 2015 г., Brouillard (C‑298/14, EU:C:2015:652, т. 52).

33      Вж. решение от 7 май 1991 г., Vlassopoulou (C‑340/89, EU:C:1991:193, т. 16).

34      Решение от 14 септември 2000 г. (C‑238/98, EU:C:2000:440).

35      Решение от 9 февруари 1994 г., Haim (C‑319/92, EU:C:1994:47, т. 26).

36      Вж. решение от 6 октомври 2015 г., Brouillard (C‑298/14, EU:C:2015:652, т. 54).

37      Вж. в това отношение Peeters, M. Free Movement of Medical Doctors: The New Directive 2005/36/EC on the Recognition of Professional Qualifications. — European Journal of Health Law, Vol. 12, No 4, october 2005, p. 377 sq., който твърди, че държава членка не може просто да откаже да признае диплома, получена в трета държава.

38      Вж. Решения от 6 октомври 2015 г., Brouillard (C‑298/14, EU:C:2015:652, т. 57) и от 3 март 2022 г., Sosiaali- ja terveysalan lupa- ja valvontavirasto (Базово обучение по медицина) (C‑634/20, EU:C:2022:149, т. 43).

39      Вж. решение от 6 октомври 2015 г., Brouillard (C‑298/14, EU:C:2015:652, т. 56).

40      Вж. решение на Съда на ЕАСТ от 25 март 2021 г., Lindberg (E-3/20, Доклад на Съда на ЕАСТ за 2021 г., т. 70).

41      Вж. решение от 3 март 2022 г., Sosiaali- ja terveysalan lupa- ja valvontavirasto (Базово обучение по медицина) (C‑634/20, EU:C:2022:149, т. 45).

42      Вж. решения от 15 октомври 1987 г., Heylens и др. (222/86, EU:C:1987:442, т. 17), от 7 май 1991 г., Vlassopoulou (C‑340/89, EU:C:1991:193, т. 22) и от 2 април 1998 г., Norbrook Laboratories (C‑127/95, EU:C:1998:151, т. 103).

43      Вж. решение на Съда на ЕАСТ от 25 март 2021 г., Lindberg (E-3/20, Доклад на Съда на ЕАСТ за 2021 г., т. 69).

44      Вж. решение от 6 октомври 2015 г., Brouillard (C‑298/14, EU:C:2015:652, т. 53).

45      Вж. решение от 6 октомври 2015 г., Brouillard (C‑298/14, EU:C:2015:652, т. 52).

46      Вж. по аналогия решение на Съда на ЕАСТ от 25 март 2021 г., Martinez Haugland (E-4/20, Доклад на Съда на ЕАСТ за 2021 г., т. 51).

47      Вж. по-специално решения от 16 декември 1986 г., Комисия/Гърция (124/85, EU:C:1986:490, т. 12), от 12 юли 1990 г., Комисия/Италия (C‑128/89, EU:C:1990:311, т. 22), от 27 ноември 2008 г., Papillon (C‑418/07, EU:C:2008:659, т. 54) и от 3 юли 2019 г., Delfarma (C‑387/18, EU:C:2019:556, т. 30).