–

за M.A., от R. C. van den Berg, адвокат,

–

за нидерландското правителство, от K. Bulterman и M. H. S. Gijzen, в качеството на представители,

–

за унгарското правителство, от Z. Biró-Tóth и M. Z. Fehér, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от J. Hottiaux и F. Wilman, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9).

2

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между M.A., гражданин на трета държава, и Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Държавен секретар по въпросите на правосъдието и сигурността, Нидерландия) (наричан по-нататък „държавният секретар“) във връзка с отхвърлянето на молбата на M.A. за международна закрила.

3

Съображение 12 от Директива 2011/95 има следния текст:

„Основната цел на настоящата директива е, от една страна, да гарантира прилагането от държавите членки на общи критерии за определяне на лицата, които реално се нуждаят от международна закрила, и от друга страна, да гарантира минимално равнище на обезщетения за тези лица във всички държави членки“.

4

Член 1 от тази директива гласи:

„Целта на настоящата директива е установяването на стандарти за определянето на граждани на трети държави или на лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила[,] и за съдържанието на предоставената закрила“.

5

Съгласно член 12, параграф 2 от посочената директива:

„Гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключва от кръга на бежанците, когато има сериозни основания да се счита, че съответното лице:

6

Член 13 от същата директива предвижда:

„Държавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на трета държава или на лице без гражданство, които отговарят на условията за определяне като бежанци съгласно разпоредбите на глави II и III“.

7

Член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 гласи:

„4.   Държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, предоставен от правителствен, административен, съдебен или квазисъдебен орган, да го прекратят или да откажат да го подновят, когато:

[…]

5.   В случаите, описани в параграф 4, държавите членки могат да решат да не предоставят статут на бежанец, когато подобно решение все още не е било взето“.

8

В член 17, параграфи 1 и 3 от тази директива се уточнява следното:

„1.   Гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице:

[…]

[…]

3.   Държавите членки могат да изключат всеки гражданин на трета държава или лице без гражданство от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, ако преди приемането на съответното лице в съответната държава членка то е извършило едно или няколко престъпления, които не попадат в приложното поле на параграф 1[ и] които биха се наказвали с наказание лишаване от свобода, ако са извършени в съответната държава членка, и ако то е напуснало държавата си на произход единствено с цел да избегне наказанията, налагани за тези престъпления“.

9

Член 21, параграф 2, буква б) от посочената директива има следния текст:

„Когато това не им е забранено по силата на международните задължения, посочени в параграф 1, държавите членки могат да върнат бежанец, независимо от това дали той е признат официално за такъв, когато:

[…]

10

На 5 юли 2018 г. M.A. подава молба за международна закрила в Нидерландия.

11

Държавният секретар отхвърля тази молба с решение от 12 юни 2020 г. В него той приема, че M.A. има основание да се опасява от преследване в държавата му на произход, но че поради осъждането му с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление представлява заплаха за обществото.

12

В това отношение държавният секретар се основава на факта, че през 2018 г. M.A. е осъден от нидерландски наказателен съд на лишаване от свобода за 24 месеца за това, че в една и съща вечер три пъти е извършил блудствени действия, както и опит за блудство и кражба на мобилен телефон.

13

M.A. обжалва решението от 12 юни 2020 г.

14

С решение от 13 юли 2020 г. първоинстанционният съд отменя обжалваното решение, по съображение че държавният секретар не е мотивирал в достатъчна степен извода, че от една страна, извършените от M.A. деяния са толкова тежки, че са основание за отказа да бъде предоставен статут на бежанец, и от друга страна, че M.A. представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото.

15

Държавният секретар обжалва първоинстанционното решение пред Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия), който е запитващата юрисдикция.

16

В подкрепа на жалбата си той изтъква, първо, че деянията, в чието извършване е обвинен M.A., трябва да се считат за едно единно престъпление, което е особено тежко предвид естеството на тези деяния, безпокойството, което те създават в нидерландското общество, и наложеното наказание. Твърди, на второ място, че осъждането на M.A. за особено тежко престъпление поначало доказва, че същият представлява заплаха за обществото.

17

Запитващата юрисдикция има колебания кои обстоятелства следва да се вземат предвид, когато се преценява трябва ли престъплението, за което гражданинът на трета държава е осъден с влязла в сила присъда, да се счита за особено тежко по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95. От друга страна, с оглед на съществуващото между страните в главното производство несъгласие относно обхвата на понятието „заплаха за обществото“, запитващата юрисдикция възприема поставените от Conseil d’État (Държавен съвет, Белгия) преюдициални въпроси по дело C‑8/22.

18

При тези условия Raad van State (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

19

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи въз основа на какви критерии дадено престъпление може да се счита за „особено тежко“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95.

20

Член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 гласи, че държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, когато като осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление лицето представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

21

Член 14, параграф 5 от тази директива предвижда, че в случаите, описани в член 14, параграф 4 от същата, държавите членки могат да решат да не предоставят на гражданин на трета държава статут на бежанец, когато все още не е било взето решение по молбата му за международна закрила.

22

От точки 27—42 от постановеното днес решение Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Бежанец, извършил тежко престъпление) (C‑8/22), следва, че за прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от същата директива е необходимо да са изпълнени две отделни условия, а именно, от една страна, съответният гражданин на трета държава да е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и от друга страна, да е установено, че той представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

23

Що се отнася до първото от тези условия, следва веднага да се припомни, че в съответствие с изискванията както на еднаквото прилагане на правото на Съюза, така и на принципа на равенство, понятията от разпоредба от това право, която, подобно на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, не препраща изрично към правото на държавите членки за определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получат самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза (вж. в този смисъл решения от 13 септември 2018 г., Ahmed, C‑369/17, EU:C:2018:713, т. 36 и от 15 ноември 2022 г., Senatsverwaltung für Inneres und Sport, C‑646/20, EU:C:2022:879, т. 40).

24

В това отношение, след като нито член 14, параграф 4, буква б) от тази директива, нито друга разпоредба от нея го определя, изразът „особено тежко престъпление“ трябва да се тълкува в съответствие с обичайното му значение в общоупотребимия език, като се държи сметка и за контекста, в който е използван, и за целите на правната уредба, от която е част (вж. в този смисъл решение от 7 септември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Характер на правото на пребиваване по член 20 ДФЕС), C‑624/20, EU:C:2022:639, т. 28 и цитираната съдебна практика).

25

Що се отнася най-напред до обичайното значение в общоупотребимия език на израза „особено тежко престъпление“, следва да се отбележи, от една страна, че в този контекст терминът „престъпление“ обозначава действие или бездействие, което представлява тежко нарушение на правния ред в съответното общество и за което като такова съответно се носи наказателна отговорност в това общество.

26

От друга страна, изразът „особено тежко“, доколкото добавя две квалификации към понятието „престъпление“, указва, както подчертава генералният адвокат в точка 38 от заключението си, престъпление, което е изключително тежко.

27

По-нататък, що се отнася до контекста, в който е използван изразът „особено тежко престъпление“, е важно, на първо място, да се подчертае, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 представлява изключение от прогласеното в член 13 от тази директива правило, че държавите членки предоставят бежански статут на всеки гражданин на трета държава, който отговаря на условията за определяне като бежанец. Поради това тази разпоредба трябва да се тълкува буквално (вж. по аналогия решение от 13 септември 2018 г., Ahmed, C‑369/17, EU:C:2018:713, т. 52).

28

На второ място, докато някои разпоредби на Директива 2011/95, като член 12, параграф 2, буква а), уточняват конкретния вид престъпления, които визират, член 14, параграф 4, буква б) от тази директива визира всяко „особено тежко престъпление“.

29

На трето място, след като член 12, параграф 2, буква б) от Директива 2011/95, в който се говори за „тежко престъпление, което няма политически характер“, и член 17, параграф 1, буква б) от тази директива, в който се говори за „тежко престъпление“, също лишават от международна закрила гражданина на трета държава, извършил престъпление с определена степен на тежест, практиката на Съда във връзка с тези разпоредби следва да се вземе предвид за целите на тълкуването на член 14, параграф 4, буква б) от тази директива.

30

От една страна, съгласно тази съдебна практика компетентният орган на съответната държава членка може да се позове на основанието за изключване по член 12, параграф 2, буква б) и по член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 — а именно извършването на „тежко престъпление“ от кандидата за международна закрила — само след като прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита, че деянията, извършени от съответното лице, което извън това отговаря на критериите за получаване на поискания статут, представляват такова основание за изключване, като определянето на тежестта на съответното престъпление изисква цялостна преценка на всички обстоятелства в отделния случай (вж. в този смисъл решения от 2 април 2020 г., Комисия/Полша, Унгария и Чешка република (Временен механизъм за преместване на кандидати за международна закрила), C‑715/17, C‑718/17 и C‑719/17, EU:C:2020:257, т. 154 и от 22 септември 2022 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság и др., C‑159/21, EU:C:2022:708, т. 92).

31

От друга страна, що се отнася по-конкретно до критериите, които трябва да се използват, за да се прецени степента на тежест на дадено престъпление за целите на прилагането на член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, Съдът е постановил, че като критерий наказанието, предвидено от наказателното законодателство на съответната държава членка, е от особено значение, но не и само по себе си решаващо (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Ahmed, C‑369/17, EU:C:2018:713, т. 55).

32

Освен това в точка 56 от същото решение от 13 септември 2018 г., Ahmed (C‑369/17, EU:C:2018:713) Съдът се позовава на доклада на Европейската служба за подкрепа в областта на убежището (EASO) от януари 2016 г., озаглавен „Изключване: членове 12 и 17 от Директивата за определяне (2011/95/ЕС)“, който в точка 3.2.2, отнасяща се до член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, препоръчва тежестта на престъплението, която може да изключи предоставянето на субсидиарна закрила, да се преценява въз основа на множество критерии като по-специално естеството на съответното деяние, причинените вреди, вида на наказателното производство, вида на предвиденото наказание и това дали повечето съдилища също считат съответното деяние за тежко престъпление.

33

На четвърто място, сравнението между членове 12, 14, 17 и 21 от Директива 2011/95 показва, че законодателят на Съюза е наложил различни изисквания, що се отнася до степента на тежест на престъпленията, които може да се изтъкват, за да се обоснове прилагането на основание за изключване или отнемане на международната закрила или връщането на бежанец.

34

Така в член 17, параграф 3 от Директива 2011/95 се говори за извършването на „едно или няколко престъпления“. В член 12, параграф 2, буква б) и член 17, параграф 1, буква б) от тази директива се говори — както бе посочено в точка 29 от настоящото решение — за извършването на „тежко престъпление“. За сметка на това, използвайки един и същи израз, в член 14, параграф 4, буква б) и член 21, параграф 2, буква б) от посочената директива законодателят на Съюза поставя изискването съответният гражданин на трета държава да е осъден с влязла в сила присъда за „особено тежко престъпление“.

35

Следователно използването в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 на израза „особено тежко престъпление“ показва, че законодателят на Съюза е решил да обвърже прилагането на тази разпоредба с изпълнението на особено строго условие, а именно осъждане с влязла в сила присъда за престъпление, характеризиращо се с изключителна тежест, по-висока от тази на престъпленията, които могат да обосноват прилагането на член 12, параграф 2, буква б) или на член 17, параграф 1, буква б) и параграф 3 от тази директива.

36

Накрая, в подкрепа на буквалното тълкуване на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 е и основната цел на тази директива, а именно, видно от член 1 и от съображение 12 от нея, да се осигури прилагането от държавите членки на общи критерии за определяне на лицата, които реално се нуждаят от международна закрила, и да се гарантира минимално равнище на придобивки за тези лица във всички държави членки.

37

От всичко изложено по-горе следва, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 може да се прилага само по отношение на гражданин на трета държава, който е осъден с влязла в сила присъда за престъпление, чиито специфични особености позволяват то да се счита за изключително тежко, доколкото спада към престъпленията, които в най-голяма степен нарушават правния ред на съответното общество.

38

В това отношение, макар съгласно съдебната практика, посочена в точка 23 от настоящото решение, преценката на степента на тежест на дадено престъпление за целите на прилагането на Директива 2011/95 да трябва да се извърши въз основа на общи критерии и стандарти, това не променя факта, че при сегашното състояние на правото на Съюза наказателното право на държавите членки не е предмет на общи хармонизиращи мерки. Следователно тази преценка трябва да се извърши, като се държи сметка за това кои престъпления са определени в наказателната система на съответната държава членка като нарушаващи в най-голяма степен правния ред в обществото.

39

При положение обаче че въпросната разпоредба говори за осъждане с влязла в сила присъда за „особено тежко престъпление“ в единствено число и трябва да се тълкува буквално, прилагането ѝ може да бъде обосновано само в случаите на осъждане с влязла в сила присъда за престъпление, което взето самостоятелно отговаря на понятието „особено тежко престъпление“, тоест има посочената в точка 37 от настоящото решение степен на тежест, като следва да се уточни, че тази степен на тежест не може да бъде достигната чрез кумулиране на отделни престъпления, нито едно от които само по себе си не представлява особено тежко престъпление.

40

Освен това, видно от съдебната практика, посочена в точка 30 от настоящото решение, преценката на степента на тежест на дадено престъпление, за което е осъден гражданинът на трета държава, предполага оценка на всички обстоятелства по съответното дело. В това отношение мотивите на осъдителната присъда са от съществено значение за идентифицирането на тези обстоятелства, доколкото изразяват оценката на компетентния наказателен съд за поведението на съответния гражданин на трета държава.

41

От друга страна, сред останалите обстоятелства, които трябва да се вземат предвид, за да се прецени дали престъплението достига посочената в точка 37 от настоящото решение степен на тежест, от основно значение са видът и размерът на предвиденото и още повече на наложеното наказание.

42

Така, доколкото член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 се прилага единствено при престъпления, характеризиращи се с изключителна тежест, за „особено тежко престъпление“ по смисъла на тази разпоредба може да се счита само престъплението, дало основание за определянето на особено тежко наказание с оглед на скàлата на общоприлаганите в съответната държава членка наказания.

43

Наред с предвиденото и наложеното наказание решаващият орган, под надзора на компетентните съдилища, трябва да отчете по-специално естеството на извършеното престъпление — доколкото то може да допринесе за установяването на степента на посегателство върху правния ред в съответното общество — и всички обстоятелства около извършването на престъплението, например евентуалните смекчаващи или отегчаващи обстоятелства, наличието или липсата на умисъл, естеството и размера на причинените вреди.

44

Видът наказателно производство, проведено за санкционирането на съответното престъпление, също може да е от значение, ако отразява придадената от органите на наказателното преследване степен на тежест на това престъпление.

45

За сметка на това евентуалният медиен или обществен отзвук на съответното престъпление не може, поради същностно субективния и случаен характер на това обстоятелство, да се взема предвид за целите на прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95.

46

Следва да се уточни още, че доколкото, видно от точка 40 от настоящото решение, преценката на съответното престъпление предполага оценка на всички обстоятелства по конкретното дело, изложените в точки 40—44 от това решение критерии за преценка не са изчерпателни и следователно към тях могат евентуално да бъдат добавени допълнителни критерии.

47

В този контекст, макар по-специално да е възможно държавите членки да установяват минимални прагове, предназначени да улеснят еднаквото прилагане на тази разпоредба, тези прагове трябва непременно да съответстват на степента на тежест, посочена в точка 37 от настоящото решение, и в никакъв случай не трябва да позволяват съответното престъпление да се окачествява като „особено тежко“, без компетентният орган да е извършил цялостна преценка на всички обстоятелства по конкретния случай (вж. по аналогия решение от 13 септември 2018 г., Ahmed,C‑369/17, EU:C:2018:713, т. 55).

48

Ето защо на първия въпрос следва да се отговори, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че „особено тежко престъпление“ по смисъла на тази разпоредба е престъпление, което предвид специфичните си особености се характеризира с изключителна тежест, доколкото спада към престъпленията, които в най-голяма степен нарушават правния ред в съответното общество. За да се прецени дали престъплението, за което гражданинът на трета държава е осъден с влязла в сила присъда, е с такава степен на тежест, следва да се вземат предвид по-специално наказанието, предвидено и наложено за това престъпление, видът на последното, евентуалните отегчаващи или смекчаващи обстоятелства, наличието или липсата на умисъл, видът и размерът на причинените с престъплението вреди, както и проведеното за санкционирането му производство.

49

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че наличието на заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира съответният гражданин на трета държава, може да се счита за установено само поради осъждането на този гражданин с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление.

50

Както бе посочено в точка 22 от настоящото решение, от точки 27—42 от постановеното днес решение Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Бежанец, извършил тежко престъпление) (C‑8/22), следва, че за прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 е необходимо изпълнението на две отделни условия, а именно, от една страна, съответният гражданин на трета държава да е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и от друга страна, да е установено, че той представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

51

Ето защо няма как, тъй като би било в разрез с предвиденото от законодателя на Съюза, да се приеме, че когато едното от тези две условия е изпълнено, това е достатъчно, за да се установи, че и другото е изпълнено.

52

Поради това на втория въпрос следва да се отговори, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че наличието на заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира съответният гражданин на трета държава, не може да се счита за установено само поради осъждането на този гражданин с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление.

53

С третия и четвъртия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за прилагането му е необходимо компетентният орган да установи, че заплахата, която съответният гражданин на трета държава представлява за обществото в държавата членка, в която се намира, е действителна, настояща и сериозна и че отнемането на статута на бежанец е пропорционална на тази заплаха мярка.

54

От точки 47—65 от постановеното днес решение Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Бежанец, извършил тежко престъпление) (C‑8/22), следва, че мярка по член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 може да бъде приета само когато съответният гражданин на трета държава представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото в държавата членка, в която се намира. При преценката налице ли е такава заплаха, задача на компетентния орган е да извърши оценка на всички обстоятелства по конкретния случай.

55

Освен това, както се отбелязва в точки 66—70 от това решение, този орган трябва да претегли, от една страна, заплахата, която съответният гражданин на трета държава представлява за обществото в държавата членка, в която се намира, и от друга страна, правата, които в съответствие с Директива 2011/95 трябва да се гарантират на лицата, отговарящи на материалноправните условия по член 2, буква г) от тази директива, за да определи дали приемането на мярка по член 14, параграф 4, буква б) от посочената директива е пропорционално на тази заплаха.

56

Ето защо на третия и четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за прилагането му е необходимо компетентният орган да докаже, че заплахата, която съответният гражданин на трета държава представлява за основен интерес на обществото в държавата членка, в която се намира, е действителна, настояща и достатъчно сериозна и че отнемането на статута на бежанец е пропорционална на тази заплаха мярка.

57

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: