–

за Provident Polska S.A., от M. Modzelewska de Raad, adwokat, A. Salbert и B. Wodzicki, radcowie prawni,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, M. Kozak и S. Żyrek, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от M. Brauhoff и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3, параграф 1, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273, и поправка в ОВ L 17, 2023 г., стр. 100).

2

Запитването е отправено в рамките на три спора, съответно на ZL, KU и KM с Provident Polska S.A., относно действителността на различни клаузи, съдържащи се в договори за потребителски кредит, сключени от ZL, KU и KM с Provident Polska или друго дружество, чийто правоприемник е Provident Polska.

3

Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:

„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.

4

Член 4 от тази директива гласи:

„1.   Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характер[ът] на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

2.   Преценката за неравноправния характер на клаузите не се извършва нито по отношение на основния предмет на договора, нито по отношение на съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и стоките, които ще се доставят или услугите, които ще се предоставят в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

5

Съгласно член 6, параграф 1 от посочената директива:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

6

Член 7, параграф 1 от същата директива гласи:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

7

В член 8 от Директива 93/13 се предвижда следното:

„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

8

Ustawa — Kodeks cywilny (Закон — Граждански кодекс) от 23 април 1964 г. (Dz. U. № 16, позиция 93), в действащата му редакция към момента на настъпване на фактите по споровете в главните производства (наричан по-нататък „Гражданският кодекс“), гласи в член 58:

„1.   Нищожна е правната сделка, която противоречи на закона или цели заобикалянето му, освен ако в приложима разпоредба не се предвижда друга последица, по специално че вместо нищожните клаузи от правната сделка се прилагат съответните законови разпоредби.

2.   Нищожна е правната сделка, противоречаща на правилата за обществено съжителство.

3.   Ако нищожността засяга само част от правната сделка, сделката остава в сила в останалата си част, освен ако от обстоятелствата не следва, че без клаузите, засегнати от нищожността, сделката не би била извършена“.

9

Член 3851, параграфи 1 и 2 от този кодекс гласи:

„1.   Клаузите от сключен с потребител договор, които не са договорени индивидуално, не обвързват потребителя, ако определят правата и задълженията му в противоречие с добрите нрави, грубо нарушавайки неговите интереси (незаконосъобразни договорни клаузи). Това не засяга клаузите, в които се определят основните престации на страните, включително цената или възнаграждението, ако са формулирани еднозначно.

2.   Ако в съответствие с параграф 1 договорна клауза не обвързва потребителя, страните остават обвързани от договора в останалата му част“.

10

В член 405 от посочения кодекс се предвижда следното:

„Получилият без правно основание имуществена облага за сметка на другиго е длъжен да възстанови облагата в натура, а ако това не е възможно, да върне стойността ѝ“.

11

Член 410 от Гражданския кодекс е формулиран по следния начин:

„1.   Разпоредбите от предходните членове се прилагат по-специално за недължимата престация.

2.   Престацията е недължима, ако онзи, който я е изпълнил, изобщо не е имал задължение или не е имал задължение към лицето, в чиято полза я е извършил, или пък основанието за престацията е отпаднало или преследваната с престацията цел не е постигната, или пък правната сделка, налагаща извършването на престацията, е била недействителна и не е станала действителна след изпълнението на престацията“.

12

Съгласно член 720, параграф 1 от този кодекс:

„С договор за заем заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя определена сума пари или вещи, определени само по вид, a заемателят се задължава да върне същата сума пари или същото количество вещи от същия вид и същото качество“.

13

Ustawa — Kodeks postępowania cywilnego (Закон — Граждански процесуален кодекс) от 17 ноември 1964 г. (Dz. U. № 43, позиция 296), в действащата му редакция към момента на настъпване на фактите по споровете в главните производства (наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“), предвижда в член 189:

„Ищец може да поиска съдът да установи съществуването или несъществуването на правоотношение или право, ако има правен интерес от това“.

14

Съгласно член 316, параграф 1 от този кодекс:

„След приключване на съдебното заседание съдът постановява решение въз основа на установената към момента на приключването му фактическа обстановка, като по-специално обстоятелството, че изискуемостта на вземането е настъпила в хода на производството, не е пречка да се постанови осъдително решение за плащане на това вземане“.

15

Ustawa o kredycie konsumenckim (Закон за потребителския кредит) от 12 май 2011 г. (Dz. U. № 126, позиция 715), в действащата му редакция към момента на настъпване на фактите по споровете в главните производства, гласи в член 3:

„1.   „Договор за потребителски кредит“ означава договор за кредит в размер до 255550 [полски злоти (PLN)] или в равностойността на тази сума във валута, различна от полската, който кредиторът в рамките на своята дейност отпуска или обещава да отпусне на потребител.

2.   За договор за потребителски кредит се счита по-специално:

[…]“.

16

Член 30, параграф 1 от този закон, в действащата му редакция към момента на настъпване на фактите по споровете в главните производства, гласи:

„В договора за потребителски кредит се уточнява:

[…]

3) продължителността на действие на договора;

[…]

8) условията и падежите за погасяването на кредита […]

[…]“.

17

ZL, KU и KM сключват договори за потребителски кредит с Provident Polska или с друго дружество, чийто правоприемник е Provident Polska.

18

Договорът, сключен със ZL на 11 септември 2019 г., е за заем на 8100 PLN (около 1810 евро) при годишен лихвен процент от 10 %. Съгласно този договор дължимата сума възлиза общо на 15531,73 PLN (около 3473 евро) и се погасява с 90 седмични вноски по приблизително 172 PLN (около 38 евро).

19

Общата сума включва, освен заетата сума от 8100 PLN (около 1810 евро), общ разход по заема за сметка на заемополучателя от 7431,73 PLN (около 1662 евро). Този общ разход се формира, от една страна, от лихви в размер на 1275,73 PLN (около 285 евро), и от друга страна, от извънлихвени разходи в размер на 6156 PLN (около 1377 евро), а именно „комисиона за отпускане на заема“ от 4050 PLN (около 906 евро), „такса за подготовка“ от 40 PLN (около 9 евро) и „такса за гъвкав погасителен план“ от 2066 PLN (около 462 евро).

20

Този „гъвкав погасителен план“, който заемополучателят е длъжен да приеме, съдържа две части. От една страна, той се изразява в предоставяне на заемополучателя, при определени условия, на възможност да отсрочи максимум четири падежа, които се отлагат до края на редовния период на погасяване, без лихвите да се увеличават. От друга страна, той съдържа „гаранция за отпадане на задължението за погасяване“, чрез която заемодателят се отказва от всякакво вземане, което продължава да се дължи по договора за заем, при смърт на заемополучателя през времетраенето на договора.

21

Съгласно точка 6.a от разглеждания договор за заем сумите, дължими на 90‑те седмични падежа, се заплащат само в брой на служител на заемодателя при негови посещения в жилището на заемополучателя.

22

Договорът, сключен с KU на 13 октомври 2020 г., е за заем на 6240 PLN (около 1395 евро) при годишен лихвен процент от 7,2 %. Посоченият размер се формира от сума от 6000 PLN (около 1342 евро), предадена в брой, и сума от 240 PLN (около 53 евро), за която в договора се уточнява, че се внася по сметка съгласно дадени от заемополучателя указания, съдържащи се в искането за отпускане на заем. Съгласно посочения договор дължимата сума възлиза общо на 9450,71 PLN (около 2113 евро) и се погасява с 60 седмични вноски по приблизително 157 PLN (около 35 евро).

23

Общата сума включва, освен заетата сума от 6240 PLN (около 1395 евро), общ разход по заема за сметка на заемополучателя от 3210,71 PLN (около 718 евро). Този общ разход се формира, от една страна, от лихви в размер на 385,87 PLN (около 86 евро), и от друга страна, от извънлихвени разходи в размер на 2824,84 PLN (около 632 евро), а именно „комисиона за отпускане на заема“ от 556,96 PLN (около 125 евро), „такса за подготовка“ от 40 PLN (около 9 евро) и „такса за гъвкав погасителен план“ от 2227,88 PLN (около 498 евро).

24

В договора се предвижда, че сумите по ежеседмичните падежи са платими в жилището на заемополучателя при същите правила като описаните в точка 21 от настоящото решение.

25

Договорът, сключен с KM на 7 август 2019 г., е за заем на 6000 PLN (около 1343 евро) при годишен лихвен процент от 10 %. Съгласно този договор дължимата сума възлиза общо на 12318,03 PLN (около 2757 евро) и се погасява с 27 месечни вноски по приблизително 456 PLN (около 102 евро).

26

Общата сума включва, освен заетата сума от 6000 PLN (около 1343 евро), общ разход по заема за сметка на заемополучателя от 6318,03 PLN (около 1414 евро). Този общ разход се формира, от една страна, от лихви в размер на 793,83 PLN (около 178 евро), и от друга страна, от извънлихвени разходи, а именно „комисиона за отпускане на заема“ от 4143,15 PLN (около 927 евро) и „такса за подготовка“ от 1381,05 PLN (около 309 евро).

27

ZL, KU и KM поотделно предявяват пред запитващата юрисдикция — Sąd Rejonowy dla Warszawy-Śródmieścia w Warszawie (Районен съд Варшава — Варшава център, Полша), искове във връзка с договорите, които ги обвързват с Provident Polska, съответно на 15 април, 17 май и 14 септември 2021 г.

28

На последния етап, на който те представят писмени изявления пред запитващата юрисдикция, всеки от тях по същество иска да се установи, че клаузите от засягащия го договор за заем, посветени на нелихвените разходи по кредита, не могат да му се противопоставят поради тяхната неравноправност, тъй като посочените в тях такси и комисиони били явно завишени и неразумни. Тези такси и комисиони били непропорционални спрямо заетата сума и на практика били основният източник на приходи на заемодателя.

29

Искът на KU се отнася и за сумата от 240 PLN (около 53 евро), за която в засягащия го договор за заем се посочва, че се внася по сметка съгласно дадени от заемополучателя указания, съдържащи се в искането за отпускане на заем.

30

Provident Polska иска исковете на ZL, KU и KM да се отхвърлят, като предявява срещу всеки от тях насрещен иск с цел да бъдат осъдени да му платят суми, съответстващи на все още непогасена част от таксите и комисионите, предвидени в съответния договор за заем. Ищците в главните производства искат насрещният иск да се отхвърли.

31

На първо място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузи, с които се фиксират дължими на продавач или доставчик такси или комисиони, могат да се обявят за неравноправни само защото тези такси или комисиони са явно прекомерни спрямо извършената от този продавач или доставчик престация.

32

В това отношение тя посочва, че е нормално предприятие за кредитиране да иска да покрие оперативните си разходи и рисковете от неплащане, както и да си осигури печалба. На нея обаче ѝ се струва, че по делата в главните производства възнаграждението, което заемодателят си подсигурява в сравнително кратък период от време, надхвърля такава норма, тъй като това възнаграждение съответства на няколко десетки процентни пункта от заетата сума и дори я доближава.

33

Тя счита, че разходите, свързани с „гъвкавия погасителен план“ и с „комисионата за отпускане на заема“, са твърде високи и не съответстват на реална услуга и че реалните разходи, покрити от „таксата за подготовка“, са незначителни. Тя посочва, че тази такса, също като „комисионата за отпускане на заема“, в крайна сметка се отнасят единствено до отпускането на съответния заем.

34

Анализът на данните, свързани с делата в главните производства и с десетина други дела, по които наскоро са постановени решения от различни състави от съда, част от който е запитващата юрисдикция, я кара да мисли, че икономическият модел на ответника в главните производства може да се изразява в отпускане на заеми за малки суми за кратки периоди с извличане на печалба не само от лихвите, но най-вече от нелихвените разходи по кредита, които като цяло представляват между 70 % и 90 % от заетата сума.

35

Запитващата юрисдикция освен това отбелязва, че значителен дял от заемите, отпуснати от ответника в главните производства, се отнася за едни и същи лица. Тя счита в това отношение за общоизвестно, че лицата, вземащи краткосрочни заеми, обикновено са лица, които имат трудности да управляват финансите си и които поради невъзможността да получат заем от банка се обръщат към кредитни институции, предоставящи заеми при много неблагоприятни условия, където разходите са толкова големи, че заемателите често нямат друг избор освен да вземат нов заем, за да погасят предишния, навлизайки по този начин в „спирала на задлъжняване“, за нарастващи суми, които накрая значително надхвърлят първоначално заетата сума.

36

На второ място, запитващата юрисдикция се съмнява в съвместимостта на член 189 и член 316, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс, съгласно тълкуването им от Sąd Najwyższy (Върховен съд, Полша), с член 7, параграф 1 от Директива 93/13 и принципа на ефективност.

37

Съгласно тези разпоредби от Гражданския процесуален кодекс установителен иск може да бъде уважен само ако ищецът докаже, че има правен интерес и че този интерес продължава да съществува, докато приключи разглеждането на делото. Запитващата юрисдикция посочва, че според практиката на Sąd Najwyższy (Върховен съд) такъв интерес съществува, когато изясняването на определено правно положение е обективно оправдано от наличието на съмнения и е необходимо. Това по-специално било изключено, когато по-всеобхватна защита на претендирано право може да се получи чрез друг съдебен иск, например защото е имало накърняване на това право, което накърняване само по себе си поражда право да се предяви защитима претенция.

38

В хипотезата на длъжник той имал интерес да се установи обхватът и дори съществуването на неговото задължение, докато кредиторът не поиска изпълнение на последното. Когато това изпълнение е поискано, именно в производството по това искане за изпълнение длъжникът трябвало да осигури защитата си. Също така, ако длъжник е платил сума в изпълнение на задължение, което счита за съмнително, той разполагал с иск, който е по-широк от установителния иск, а именно с иск за връщане на недължима престация.

39

Съмненията на запитващата юрисдикция произтичат от факта, че дори потребител да докаже непротивопоставимостта или нищожността на договор или на части от него, неговият установителен иск трябва да се отхвърли, ако той не докаже своя правен интерес. Освен това липсата на легална дефиниция на това понятие пораждала различия в постановяваните в това отношение актове и съответно несигурност за потребителите, която можела да ги разколебае да предявят иск за установяване на неравноправността на клаузи от договор, сключен с продавач или доставчик, предвид риска този иск да бъде отхвърлен поради липса на правен интерес и те съответно да трябва да понесат съдебните разноски.

40

На трето и последно място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали принципът на пропорционалност и принципът на правна сигурност възпрепятстват обявяването на нищожността на договорите, сключени от ZL и KU, поради недействителността на клаузата, съгласно която ежеседмичните вноски могат да се извършват само в брой с посредничеството на служител на Provident Polska при негови посещения в жилището на заемополучателя. Всъщност тази клауза била неравноправна, тъй като заемополучателят нямал полза от нея, а тя го възпрепятствала да извършва ежеседмичните погасителни вноски посредством обичайния способ чрез банкови преводи, и се обяснявала само с възможността, която предоставя на заемодателя, да упражнява емоционален натиск върху заемополучателя. Поради това посочената клауза не обвързвала последния.

41

Запитващата юрисдикция посочва в това отношение, че премахването на неравноправния елемент от клаузата, с която се определят начините на погасяване на заема, би означавало да се преразгледа съдържанието ѝ, като се засегне нейната същност, поради което цялата клауза не трябвало да обвързва потребителя. Без посочената клауза съответните договори обаче не можели да се изпълняват, тъй като те вече нямало да съдържат никаква разпоредба, посветена на начините на погасяване, и нямало да бъде възможно да се тълкуват в смисъл, че разрешават погасявания чрез банков превод, тъй като намерението на страните е било този начин на погасяване да се изключи. Освен това диспозитивни разпоредби от националното право не трябвало да се прилагат, тъй като невъзможността да се изпълняват съответните договори не излагала засегнатите потребители на особено увреждащи последици, защото те щели да се окажат задължени само да възстановят сумата на главницата по заема.

42

Именно в този контекст Sąd Rejonowy dla Warszawy-Śródmieścia w Warszawie (Районен съд Варшава — Варшава център) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

43

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че неравноправна може да се окаже клауза, посветена на извънлихвени разходи, от сключен между продавач или доставчик и потребител договор за заем, в която се предвижда плащане от потребителя на такси или комисиона в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация.

44

Трябва да се припомни, че съгласно член 3, параграф 1 от Директива 93/13 договорна клауза, която не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните.

45

Съгласно постоянната съдебна практика проверката дали съществува такава значителна неравнопоставеност не може да се свежда до количествена икономическа преценка, основана на сравнение между общата стойност на сделката, предмет на договора, от една страна, и разходите, поставени в тежест на потребителя със съответната договорна клауза, от друга страна. Всъщност значителна неравнопоставеност може да произтича от самото наличие на достатъчно тежко посегателство над правното положение, в което потребителят в качеството на страна по разглеждания договор е поставен по силата на приложимите национални разпоредби, независимо дали под формата на ограничаване на съдържанието на правата, които според тези разпоредби той извлича от договора, или под формата на пречка за тяхното упражняване, или пък под формата на поставяне в негова тежест на допълнително задължение, непредвидено от националните правила (решения от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 51, и от 16 март 2023 г., Caixabank (Комисиона за обработка на кредита), C‑565/21, EU:C:2023:212, т. 51).

46

Съгласно тази съдебна практика, когато националният съд установи, че извършването на количествена икономическа преценка не разкрива значителна неравнопоставеност, той не може да сведе своята проверка до тази преценка. В посочената хипотеза той трябва да провери дали такава неравнопоставеност се дължи на друг елемент, като например ограничаване на право, произтичащо от националното право, или непредвидено в националното право допълнително задължение.

47

Когато обаче съответната количествена икономическа преценка разкрие значителна неравнопоставеност, последната може да се констатира, без да е нужно да се проверяват други елементи. При договора за кредит такава констатация може по-специално да се направи, ако за услугите, предоставени като насрещна престация за извънлихвените разходи, не може разумно да се приеме, че попадат сред престациите, извършени в рамките на сключването или управлението на този договор, или ако сумите, за които е задължен потребителят като такси за отпускане и за управление на заем, се явяват явно непропорционални спрямо заетата сума. Запитващата юрисдикция трябва да вземе предвид в това отношение действието на другите договорни клаузи, за да определи дали посочените клаузи създават значителна неравнопоставеност в ущърб на заемополучателя (вж. в този смисъл решение от 3 септември 2020 г., Profi Credit Polska, C‑84/19, C‑222/19 и C‑252/19, EU:C:2020:631, т. 95).

48

В разглеждания случай запитващата юрисдикция изразява съмнения в пропорционалността на съотношението между заетата сума на всеки от ищците в главните производства и общия размер на начислените му извънлихвени разходи, тъй като този размер се оказвал явно непропорционален както спрямо престациите, които са обичайно присъщи за отпускането и управлението на кредит, така и спрямо размера на предоставените кредити. Съгласно съдебната практика, припомнена в предходната точка, такава констатация може да характеризира значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13.

49

Запитващата юрисдикция същевременно трябва да проучи най-напред дали проверката на евентуалната неравноправност на разглежданите договорни клаузи, посветени на нелихвените разходи по кредита, не се оказва изключена по силата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13.

50

Всъщност съгласно тази разпоредба и без да се засяга член 8 от посочената директива, преценката на неравноправността на договорните клаузи не засяга нито определянето на основния предмет на договора, нито съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и предоставяните като насрещна престация стоки или услуги, от друга страна, стига тези клаузи да са съставени ясно и разбираемо.

51

В това отношение трябва да се припомни, че комисиона, покриваща възнаграждението за услугите, свързани с проучването, отпускането или обработването на заем или кредит, или за други подобни услуги, които са присъщи за дейността на заемодателя, извършвана при отпускането на този заем или кредит, не може да се счита за спадаща към основните ангажименти, произтичащи от договор за кредит (вж. в този смисъл решение от 16 март 2023 г., Caixabank (Комисиона за обработка на кредита), C‑565/21, EU:C:2023:212, т. 22 и 23).

52

Същевременно клаузите, посветени на дължимата от потребителя насрещна престация на заемодателя или имащи отражение върху реалната цена, която трябва да бъде платена на последния от потребителя, по принцип спадат към втората категория клаузи, посочена в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, що се отнася до въпроса дали уговореният в договора размер на насрещната престация или на цената съответства на услугата, предоставена като насрещна престация от заемодателя (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 35 и цитираната съдебна практика).

53

Полското правителство обаче посочва, че член 3851, параграф 1 от Гражданския кодекс, с който се транспонирал член 4, параграф 2 от Директива 93/13 в полското право, разрешава проверката на съотношението между цената и услугата в хипотезата на клаузи, които не са свързани с основните престации на страните, установявайки по този начин по-широка защита за потребителя. Доколкото впрочем такава национална разпоредба действително определя по-тесен обхват на изключението, установено с посочения член 4, параграф 2, позволявайки по-широк контрол върху евентуално неравноправния характер на договорните клаузи, които попадат в приложното поле на тази директива, което трябва да се провери от запитващата юрисдикция, тя допринася за постигането на преследваната от тази директива цел за защита на потребителите и попада в обхвата на правомощието, предоставено на държавите членки с член 8 от нея, да приемат или оставят в сила по-строги разпоредби с цел на потребителя да се осигури по-високо равнище на защита (вж. в този смисъл решение от 3 септември 2020 г., Profi Credit Polska, C‑84/19, C‑222/19 и C‑252/19, EU:C:2020:631, т. 83—85).

54

Освен това, ако неравноправността на такава клауза се претендира пред националния съд поради липсата на действителна престация на заемодателя, която може да съставлява насрещната престация за предвидена в клаузата комисиона, така повдигнатият въпрос не се отнася до съответствието между размера на тази комисиона и някаква престация, поради което не попада в приложното поле на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2015 г., Matei, C‑143/13, EU:C:2015:127, т. 70 и цитираната съдебна практика).

55

Освен това националният съд трябва да провери дали потребителят е бил информиран за мотивите, обосноваващи плащането на посочената комисиона (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 41).

56

Накрая, трябва да се отбележи, че изключването по член 4, параграф 2 от Директива 93/13 при всички положения не засяга спазването на наложеното с тази разпоредба изискване за прозрачност, което има същия обхват като изискването по член 5 от тази директива и трябва да се разбира като задължаващо не само съответната клауза да е понятна за потребителя граматически, но и този потребител да може да оцени въз основа на ясни и понятни критерии произтичащите за него икономически последици от нея (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 36 и 37 и цитираната съдебна практика).

57

В това отношение трябва да се припомни, че без заемодателят да е длъжен да излага подробно в договора естеството на всички услуги, предоставяни като насрещна престация за таксите или комисионите, предвидени в някои договорни клаузи, е важно, от една страна, естеството на действително предоставяните услуги да може разумно да бъде разбрано или изведено при разглеждане на целия договор, и от друга страна, потребителят да може да провери дали не е налице припокриване между различните такси или между услугите, за чието заплащане е задължен. Този анализ трябва да се извърши с оглед на всички релевантни фактически елементи, сред които са не само клаузите от съответния договор, но и публичността и информацията, осигурени от заемодателя при преговорите по договора (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 44 и 45).

58

Следователно, ако запитващата юрисдикция установи, че съответните клаузи не са съставени ясно и разбираемо, за тях при всички положения трябва да се извърши преценка за евентуална неравноправност, дори запитващата юрисдикция впрочем да счита, че тези клаузи са част от основния предмет на договора или че те всъщност се оспорват с оглед на съответствието на цената или възнаграждението спрямо услугите, предоставени като насрещна престация (вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2015 г., Matei, C‑143/13, EU:C:2015:127, т. 72 и цитираната съдебна практика).

59

С оглед на всички гореизложени съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че доколкото проверката на евентуалната неравноправност на клауза, посветена на извънлихвени разходи, от сключен между продавач или доставчик и потребител договор за заем не се изключва по силата на член 4, параграф 2 във връзка с член 8 от тази директива, неравноправността на такава клауза може да се установи поради предвиждането в нея на плащане от потребителя на такси или комисиона в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация.

60

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с друг иск, защитаващ повече правата му, по-специално иск за връщане на недължима престация, или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза.

61

В самото начало трябва да се припомни, че при липсата на специална правна уредба на Съюза в тази област редът и условията за прилагане на защитата на потребителите, предвидена в Директива 93/13, се уреждат във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа на процесуална автономия на последните. Тези ред и условия обаче не трябва да са по-неблагоприятни от онези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), нито да са определени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 13 юли 2023 г., CAJASUR Banco, C‑35/22, EU:C:2023:569, т. 23 и цитираната съдебна практика).

62

Поради това, при съобразяване на тези два принципа, въпросът за правния интерес на потребител в контекста на иск за установяване на непротивопоставимостта на неравноправни клаузи, както и въпросът за поемането на съдебните разноски за такъв иск, попадат в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки.

63

Що се отнася по-специално до принципа на ефективност, който е единственият от посочените принципи, засегнат в настоящия въпрос, следва да се отбележи, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, както и за неговото протичане и за особеностите му пред различните национални инстанции. В тази насока при необходимост следва да се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като например закрилата на правото на защита, принципът на правна сигурност и правилното протичане на производството (решение от 13 юли 2023 г., CAJASUR Banco, C‑35/22, EU:C:2023:569, т. 25 и цитираната съдебна практика).

64

Освен това, предвид естеството и важността на обществения интерес от защитата на потребителите, които са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите и доставчиците, Директива 93/13 задължава държавите членки, както е видно от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвъртото съображение от нея, да предвидят подходящи и ефективни мерки, за да се преустанови употребата на неравноправни клаузи в договори, сключвани от продавач или доставчик с потребителите (решение от 13 юли 2023 г., CAJASUR Banco, C‑35/22, EU:C:2023:569, т. 22 и цитираната съдебна практика).

65

Посочената директива съответно дава на потребителя правото да се обърне към съд, за да се установи неравноправността на клауза от договор, сключен с него от продавач или доставчик, и тя да се остави без приложение (решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 98 и цитираната съдебна практика).

66

Освен това задължението на държавите членки да предвидят процесуални правила, позволяващи да се осигури спазването на черпените от правните субекти права от Директива 93/13 срещу употребата на неравноправни клаузи, предполага изискване за ефективна съдебна защита, което е закрепено и в член 47 от Хартата. Тази защита трябва да важи, по-специално що се отнася до определянето на процесуалните правила за исковете, основани на правото на Съюза. Защитата на потребителя обаче не е абсолютна. Ето защо предвиждането за конкретно производство на определени процесуални изисквания, които потребителят трябва да спази, за да предяви правата си, не означава, че той не се ползва от ефективна съдебна защита (вж. в този смисъл решение от 31 май 2018 г., Sziber, C‑483/16, EU:C:2018:367, т. 49 и 50 и цитираната съдебна практика).

67

В това отношение трябва да се отбележи, че наличието на правен интерес представлява съществена и основна предпоставка за всяко обжалване по съдебен ред (решение от 23 ноември 2017 г., Bionorica и Diapharm/Комисия, C‑596/15 P и C‑597/15 P, EU:C:2017:886, т. 83). Избягвайки по-специално претоварването на правораздавателните органи с искове, с които всъщност се иска получаване на правни консултации, изискването за правен интерес преследва общия интерес от добро правораздаване и може да се ползва с предимство пред частните интереси (вж. по аналогия решение от 31 май 2018 г., Sziber, C‑483/16, EU:C:2018:367, т. 51 и цитираната съдебна практика).

68

Поради това, както генералният адвокат посочва по същество в точки 30—32 от своето заключение, трябва да се приеме, че такова изискване по принцип е легитимно.

69

Само ако съответните процесуални правила са толкова сложни и съдържат толкова тежки изисквания, че надхвърлят необходимото за постигането на целта им, тези правила биха накърнили непропорционално правото на ефективна съдебна защита на потребителя (вж. в този смисъл решение от 31 май 2018 г., Sziber, C‑483/16, EU:C:2018:367, т. 52) и съответно биха противоречали на принципа на ефективност, тъй като биха направили прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите с Директива 93/13.

70

В разглеждания случай съгласно данните, с които разполага Съдът, потребителите, които са ищците в главните производства, вече частично са били изпълнили задълженията си, формулирани в съответните клаузи, когато са предявили искове за установяване на тяхната неравноправност. В този контекст запитващата юрисдикция, изглежда, посочва, че предвид релевантните разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в националната съдебна практика, установителните искове, с които е сезирана, трябва да се отхвърлят поради липса на правен интерес, а потребителите трябва да бъдат осъдени да заплатят съдебните разноски по тези искове поради две причини.

71

Първо, когато лице вече е изпълнило, в разглеждания случай частично, договорно задължение, липсата на правен интерес от установяване на несъществуването на това задължение произтичала от факта, че лицето разполага с иск, за който се счита, че защитава повече правата му, а именно иск за връщане на недължима престация, чрез който то би могло да успее да осъди своя съдоговорител да му възстанови сумите, платени в изпълнение на спорното задължение.

72

Второ, когато лице оспорва съществуването на задължение, което още не е изпълнило, дори частично, то губело своя правен интерес да иска установяване, след като съдоговорителят му предяви иск с цел това задължение да се изпълни, в разглеждания случай насрещен иск, поради възможността несъществуването на съответното задължение да се претендира, когато лицето се защитава от иска на този съдоговорител.

73

Полското правителство не е съгласно, че в съдебната практика на Sąd Najwyższy (Върховен съд) относно прилагането на член 189 и член 316, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс се предвиждат описаните от запитващата юрисдикция последствия. Следва обаче да се припомни, че при преюдициално запитване Съдът не трябва да се произнася по тълкуването на националните разпоредби и да преценява дали извършеното от националния съд тяхно тълкуване или прилагане е правилно, тъй като такова тълкуване е от изключителната компетентност на последния (вж. в този смисъл решение от 25 ноември 2020 г., Sociálna poisťovňa, C‑799/19, EU:C:2020:960, т. 44 и 45 и цитираната съдебна практика). Ето защо следващите насоки са формулирани въз основа на данните, предоставени от запитващата юрисдикция.

74

В първата хипотеза, посочена в точка 71 от настоящото решение, както посочва генералният адвокат в точка 41 от своето заключение, отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, а не на всякакъв правен интерес, и осъждането му да заплати съдебните разноски, като бъде пренасочен към по-благоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива, в нарушение на принципа на ефективност.

75

Освен това, както се подчертава в същата точка от заключението на генералния адвокат, в контекст като този на делата в главните производства отхвърлянето на установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск, защитаващ повече правата му, въпреки че запитващата юрисдикция при всички положения е длъжна да разгледа правната проблематика, засегната от този установителен иск, в рамките на предявения от продавача или доставчика насрещен иск, би било в противоречие с общия интерес от добро правораздаване, по-специално с изискването за процесуална икономия.

76

Накрая, доколкото трябва да се приеме, че вторият въпрос се отнася и за втората хипотеза, посочена в точка 72 от настоящото решение — при която потребителят, след като е предявил иск за установяване на неравноправността на договорна клауза, губи своя правен интерес в хода на производството поради предявяването от продавача или доставчика на насрещен иск с цел да се изпълнят задълженията, формулирани в тази клауза — отхвърлянето на иска на потребителя и осъждането му да заплати съдебните разноски по него, независимо от евентуалното установяване на неравноправността на посочената неравноправна клауза, означават той да бъде обременен с финансов риск, който се явява още по-несправедлив, като се има предвид, че материализирането на същия риск би зависело изключително от процесуална инициатива на продавача или доставчика. Поставянето на разпределението на съдебните разноски за иска на потребителя в зависимост от такава инициатива на продавача или доставчика би могло да разубеди потребителя да упражни своето право да се обърне към съд, за да се установи неравноправността на договорна клауза и тя да се остави без приложение, в нарушение на принципа на ефективност (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 98 и цитираната съдебна практика).

77

С оглед на всички гореизложени съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза.

78

С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципите на ефективност, на пропорционалност и на правна сигурност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска обявяването за нищожен на договор за заем, сключен между продавач или доставчик и потребител, когато е установено, че единствено клаузата от този договор, с която се определят конкретните начини на плащане на сумите, дължими на периодичните падежи, е неравноправна и че посоченият договор не може да продължи да се изпълнява без тази клауза.

79

Запитващата юрисдикция посочва в това отношение, че единствената клауза, с която се определят всички начини и падежите за погасяване на съответните заеми, съдържа уговорка, съгласно която потребителят може да извършва ежеседмичните плащания само в брой с посредничеството на служител на Provident Polska при негови посещения в жилището на потребителя. Според нея такава уговорка е неравноправна, тъй като по същество тя не отговаря на никаква друга цел освен поставянето на заемодателя в положение да упражнява незаконосъобразен натиск върху заемополучателя. Поради това за недействителна трябвало да се обяви тази уговорка, а съответно и цялата клауза от която тя е част, тъй като намеса, сведена до премахването на посочената уговорка, би означавала съдържанието на тази клауза да се преразгледа, като се измени същността ѝ. При липсата обаче на други клаузи, позволяващи да се определят начините на погасяване на тези заеми, изпълнението на съответните договори било невъзможно.

80

Що се отнася до последиците, които трябва да се изведат от установяването на неравноправността на клауза от договор, обвързващ потребител с продавач или доставчик, съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 „[д]ържавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

81

Съгласно постоянната практика на Съда с тази разпоредба, и по-специално с второто предложение в нея, се цели не да се стига до нищожност на всички договори, съдържащи неравноправни клаузи, а формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, да се замени с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, с уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. Ако последното условие е изпълнено, съответният договор може да бъде запазен, стига съгласно нормите от вътрешното право да съществува правна възможност за такова запазване на договора без неравноправните клаузи, а това трябва да се провери чрез обективен подход (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Dziubak, C‑260/18, EU:C:2019:819, т. 39 и цитираната съдебна практика).

82

Този обективен подход предполага по-специално, че положението на едната от страните по договора не може да се счита за определящия критерий, решаващ по-нататъшната съдба на договор, който съдържа една или повече неравноправни клаузи, поради което преценката от националния съд на възможността такъв договор да продължи да се изпълнява без тези клаузи не може да се основава единствено на това, че обявяването на договора за нищожен изцяло евентуално е благоприятно за потребителя (вж. в този смисъл решение от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 56 и 57 и цитираната съдебна практика).

83

Следователно в самия член 6, параграф 1, второ предложение от Директива 93/13 не се обявяват критериите, уреждащи възможността договор да продължи да се изпълнява без неравноправни клаузи, а той оставя на държавите членки грижата да определят в националното си право правилата, по които се констатира неравноправността на съдържащата се в договор клауза и се материализират конкретните правни последици от тази констатация. При всички положения такава констатация трябва да позволява да се възстанови правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал без неравноправната клауза (вж. в този смисъл решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 66).

84

Поради това, ако въз основа на релевантните разпоредби от вътрешното си право национална юрисдикция счете за невъзможно запазването на договор без съдържащите се в него неравноправни клаузи, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 по принцип допуска обявяването му за недействителен (решение от 3 октомври 2019 г., Dziubak, C‑260/18, EU:C:2019:819, т. 43).

85

Целта да се възстанови правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал без неравноправната клауза, обаче трябва да се преследва при съблюдаване на принципа на пропорционалност, който е общ принцип от правото на Съюза, изискващ националната правна уредба, с която се прилага това право, да не надхвърля необходимото за постигането на преследваната цел (вж. в този смисъл решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен),C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 73 и цитираната съдебна практика).

86

Поради това, освен ако определянето чрез обективен подход на последиците, които трябва да се изведат в съответствие с националното право от установяването на неравноправността на клауза, що се отнася до запазването или не на договора, от който тя е част, не оставя никаква свобода на преценка или на тълкуване на националния съд, той не може да обяви договора за недействителен, ако правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал без неравноправната клауза, може да се възстанови, като същевременно договорът продължи да се изпълнява.

87

В това отношение трябва да се припомни, че националният съд може да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от националното право или с разпоредба, която е приложима при съгласие на страните по съответния договор, при условие замяната да съответства на целта на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 и да позволява възстановяването на действително равновесие между правата и задълженията на съдоговорителите. Тази изключителна възможност обаче се свежда до хипотезите, в които обявяването на неравноправната клауза за недействителна би задължило съда да обяви договора за нищожен изцяло, излагайки по този начин потребителя на особено неблагоприятни последици, поради което последният би се оказал наказан за това (вж. в този смисъл решения от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и Caixabank, C‑482/13, C‑484/13, C‑485/13 и C‑487/13, EU:C:2015:21, т. 33 и цитираната съдебна практика, и от 12 януари 2023 г., D.V. (Адвокатски хонорари — Принцип на почасовата ставка), C‑395/21, EU:C:2023:14, т. 60).

88

В разглеждания случай такава възможност се отхвърля от запитващата юрисдикция, тъй като обявяването на съответните договори за недействителни нямало да бъде неблагоприятно за сключилите ги потребители.

89

Трябва също така да се припомни, че разпоредбите от Директива 93/13 не допускат счетена за неравноправна клауза да бъде запазена частично чрез премахване на елементите, които я правят неравноправна, когато такова премахване би означавало да се преразгледа съдържанието на посочената клауза, като се засегне същността ѝ (решение от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 70 и цитираната съдебна практика).

90

Това обаче не е така, ако неравноправният елемент от клауза представлява договорно задължение, което е отделно от останалите уговорки и чийто неравноправен характер може да бъде предмет на индивидуализирана проверка (вж. в този смисъл решение от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 71), тъй като уговорката, предвиждаща такова задължение, може да се счете за отделима от другите уговорки от съответната клауза.

91

Всъщност Директива 93/13 не изисква от националния съд освен обявената за неравноправна клауза да отстрани онези, които не са квалифицирани като такива, тъй като преследваната от законодателя с тази директива цел е да се защити потребителят и да се възстанови равновесието между страните, като клаузите, счетени за неравноправни, се оставят без приложение и същевременно по принцип се запази действителността на другите клаузи от разглеждания договор (решение от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 72 и цитираната съдебна практика). Този извод важи и за различните уговорки от една и съща клауза, стига премахването на неравноправна уговорка да не накърнява самата същност на клаузата.

92

В разглеждания случай от акта за преюдициално запитване следва, че единствената клауза, с която се определят всички условия за погасяването на съответните заеми, като например подлежащите на заплащане суми и различните падежи, съдържа и уговорка, посветена на конкретните начини, по които тези плащания трябва да се извършват, а именно в жилището на заемополучателя в брой на служител на заемодателя.

93

Оказва се — освен ако не се установи друго при преценката, която запитващата юрисдикция трябва да извърши с оглед на всички обстоятелства около съответните договори и на релевантните разпоредби от националното право — че уговорка, определяща такива конкретни начини за изпълнение на задължението за плащане на потребителя, съставлява договорно задължение, което е отделно от другите уговорки от единствена клауза като описаната в предходната точка от настоящото решение, и има акцесорен характер спрямо елементите от договора, които определят същността на тази клауза, като например свързаните с определянето на подлежащите на заплащане суми и падежите, на които тези плащания трябва да се извършат. Освен това се оказва, че премахването на тази уговорка не може да накърни самата същност на съответната клауза, след като потребителят продължава да е длъжен да изпълнява своето задължение за погасяване в съответствие с другите условия, предвидени в тази клауза, избирайки който и да било начин на плащане сред допустимите по националното право.

94

Накрая, трябва да се добави, от една страна, че установяването по съдебен ред на неравноправността на клауза или евентуално на елемент от клауза от договор, обхванат от Директива 93/13, трябва по принцип да води до възстановяване на правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал без тази клауза или този елемент (вж. в този смисъл решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 57 и цитираната съдебна практика). Следователно спазването на принципа на ефективност поначало зависи от вземането на мерки, позволяващи възстановяването на това положение.

95

От друга страна, мерки, които представляват конкретното привеждане в действие на забраната на неравноправните клаузи, не могат да се считат за противоречащи на принципа на правна сигурност (вж. в този смисъл решение от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договор за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 72). Всъщност, без да се засяга по-специално прилагането на някои вътрешни процесуалноправни норми, по-специално придаващите на даден съдебен акт сила на пресъдено нещо, този принцип не може да накърнява същността на правото, което потребителите черпят от член 6, параграф 1 от Директива 93/13, а именно да не бъдат обвързани с клауза, считана за неравноправна (вж. в този смисъл решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 67, 68 и 71).

96

С оглед на всички гореизложени съображения на третия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципите на ефективност, на пропорционалност и на правна сигурност, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска обявяването за нищожен на договор за заем, сключен между продавач или доставчик и потребител, когато е установено, че единствено клаузата от този договор, с която се определят конкретните начини на плащане на сумите, дължими на периодичните падежи, е неравноправна и че посоченият договор не може да продължи да се изпълнява без тази клауза. Когато обаче клауза съдържа отделима от другите ѝ уговорки уговорка, чийто неравноправен характер може да бъде предмет на индивидуализирана проверка и чието премахване би позволило възстановяването на действително равновесие между страните, без да се засяга същността на съответния договор, тази разпоредба, разглеждана във връзка с посочените принципи, не означава, че въпросната клауза и дори договорът трябва да се обявят за недействителни изцяло.

97

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши: