–

за JA, от B. Heim, Rechtsanwalt,

–

за Европейската комисия, от S. Noë и M. Wasmeier, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 17 и 18 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между JA, австрийска гражданка, и Wurth Automotive GmbH, германско дружество, относно компетентността на австрийските съдилища да се произнесат по иск за обезщетение за скрити недостатъци на моторно превозно средство, предмет на договор за продажба.

3

Член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012, който се намира в глава II („Компетентност“) раздел 4 („Компетентност при потребителски договори“), предвижда:

„По отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от настоящия раздел, без да се засягат член 6 и член 7, точка 5, ако:

4

Съгласно член 18, параграф 1 от този регламент:

„Потребител може да предяви иск срещу другата страна по договора или в съдилищата на държавата членка, в която тази страна има местоживеене, или независимо от местоживеенето на другата страна — в съдилищата по мястото, където има местоживеене потребителят“.

5

Ищцата в главното производство, чийто партньор е търговец на автомобили и управител на онлайн платформа за продажба на моторни превозни средства (наричан по-нататък „партньорът“), е посочена на началната страница на тази платформа като графичен и уеб дизайнер, но на практика не е упражнявала тази дейност към момента на настъпване на фактите по главното производство.

6

По молба на ищцата в главното производство, която изразява желание да закупи автомобил, партньорът ѝ извършва съответните проучвания и се свързва с ответника в главното производство, като на 11 март 2019 г. изпраща имейл от своя служебен електронен адрес, в който прави ценова оферта за закупуване съгласно режима за облагане на маржа на печалбата на превозно средство с първоначална регистрация в Германия и плащане в брой. В имейла се посочва, че договорът за продажба трябва да бъде сключен на името на ищцата в главното производство. Партньорът на ищцата и един от служителите на ответника в главното производство осъществяват и телефонен контакт, но съдържането на телефонния разговор не може да бъде надлежно установено.

7

Ответникът в главното производство изпраща по електрона поща на партньора на ищцата договора за продажба, в който като купувач е посочено „дружество JA“ и който съдържа раздел, озаглавен „Специални споразумения“: търговска сделка/без връщане, без гаранция/доставката се извършва след получаване на плащане […]“.

8

Ищцата в главното производство подписва договора, без да оспорва посочените в него означения. След това партньорът на ищцата връща по електронна поща договора на ответника в главното производство и на 13 май 2019 г. взима автомобила от него.

9

В издадената по този повод фактура е отбелязано „не е възможно посочване на [данък върху добавената стойност (ДДС)] — член 25а [от Umsatzsteuergesetz (Закон за данък върху добавената стойност)]“. Както е видно от акта за преюдициално запитване, специалните споразумения не са автоматично зададени в информационната система на ответника в главното производство, а специално се посочват в договора за продажба от продавача. В договорите, сключени с частни лица, се използва обръщението „Господине/госпожо“. Тези договори предвиждат и гаранция от една година.

10

Автомобилът е регистриран на името на ищцата в главното производство. Няколко седмици по-късно партньорът ѝ пита ответника в главното производство дали е възможно да се посочи размерът на ДДС в издадената фактура, но това искане е отхвърлено.

11

След като установява, че автомобилът има скрити недостатъци, ищцата в главното производство сезира Bezirksgericht Salzburg (Районен съд Залцбург, Австрия), основавайки компетентността на този съд на член 17 от Регламент № 1215/2012, с иск ответникът в главното производство да бъде осъден да заплати сумата от 3257,52 евро като гаранционно обезщетение. В подкрепа на иска си ищцата в главното производство поддържа, че в случая тя е сключила договора за продажба в качеството си на потребител и че ответникът в главното производство е насочил търговската или професионалната си дейност към Австрия по смисъла на член 17, параграф 1, буква в) от Регламент № 1215/2012.

12

Ответникът в главното производство повдига възражение за липса на компетентност на посочения съд, като същевременно оспорва иска и по същество. Според него договорът за продажба в главното производство представлява сделка между търговци, което личало от означенията в рубриката „специални споразумения“, от продажната цена, чийто размер е определен въз основа на режима на облагане на маржа на печалбата, и от намерението на ищцата в главното производство да упражни правото си на приспадане на платения ДДС. Следователно според ответника в главното производство компетентността за разглеждане на спора по главното производство е на германските съдилища.

13

С определение от 19 октомври 2021 г. Bezirksgericht Salzburg (Районен съд Залцбург) установява, че няма международна компетентност да разгледа спора в главното производство. Според този съд, макар в действителност ищцата в главното производство да не е търговец, с подписването на договора за продажба и с участието на партньора ѝ в преговорите тя е създала у ответника в главното производство впечатлението, че е действала като такъв. Ето защо ответникът в главното производство имал оправдани правни очаквания да предполага, че става въпрос за сделка между търговци, поради което не били налице условията за прилагане на член 17 от Регламент № 1215/2012.

14

Ищцата в главното производство обжалва това определение пред запитващата юрисдикция — Landesgericht Salzburg (Окръжен съд Залцбург, Австрия).

15

Тази юрисдикция посочва, че в случая е безспорно, че ответникът по главното производство, чието седалище се намира в Германия, е насочил търговската си дейност и към Австрия по смисъла на член 17, параграф 1, буква в) от Регламент № 1215/2012, така че единственият спорен въпрос е дали при сключването на договора за продажба с ответника в главното производство ищцата в главното производство е действала като потребител.

16

В това отношение посочената юрисдикция отбелязва, че макар ищцата в главното производство да твърди, че е сключила договора в качеството си на частно лице, извършващо дейност като наето лице, от констатациите на първоинстанционния съд е видно, че не е изключено тя да е упражнявала професията на графичен и уеб дизайнер като самостоятелно заето лице. При тези обстоятелства запитващата юрисдикция иска да се установи дали подобно положение, при което даден факт не може да бъде надлежно доказан, би могло да причини вреда на ищцата в главното производство.

17

Според тази юрисдикция, дори да се приеме, че ищцата в главното производство е закупила въпросния автомобил за лични нужди, остава въпросът дали това обстоятелство е могло да бъде установено и от ответника в главното производство.

18

Накрая, посочената юрисдикция иска да се установи дали в контекста на цялостната преценка, която трябва да извърши, за да установи дали в случая ищцата в главното производство е сключила разглеждания в главното производство договор като потребител, могат да са от значение други конкретни обстоятелства по делото, а именно обстоятелството, че ищцата в главното производство се е обърнала към търговец на автомобили, за да предприеме необходимите действия за сключване на договора, обстоятелството, че през август 2019 г. ищцата в главното производство е препродала автомобила с печалба, или обстоятелството, че във фактурата не се посочва ДДС. Що се отнася до последния аспект, запитващата юрисдикция уточнява, че съгласно германския правен режим на ДДС е възможно както при продажба на търговец, така и на частно лице ДДС да не се посочи отделно във фактурата.

19

При тези обстоятелства Landesgericht Salzburg (Окръжен съд Залцбург) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

20

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се определи дали лице, сключило договор по буква в) от тази разпоредба, може да се квалифицира като „потребител“ по смисъла на посочената разпоредба, следва да се вземат предвид настоящите или бъдещите цели, преследвани със сключването на този договор, както и естеството на извършваната от това лице дейност — като наето лице по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице.

21

В това отношение следва да се припомни, че правилата за компетентност, залегнали в глава II, раздел 4 от Регламент № 1215/2012, представляват отклонение както от установеното в член 4, параграф 1 от този регламент общо правило за компетентност, съгласно което спорът е подсъден на съдилищата на държавата членка, където ответникът има местоживеене, така и от установеното в член 7, точка 1 от същия регламент правило за специална компетентност при договорите, съгласно което компетентен е съдът по мястото на изпълнение на въпросното задължение (вж. по аналогия решение от 25 януари 2018 г., Schrems, C‑498/16, EU:C:2018:37, т. 43 и цитираната съдебна практика).

22

Следователно понятието „потребител“ по смисъла на членове 17 и 18 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува стеснително, като се изхожда от положението на това лице в рамките на конкретния договор, във връзка с естеството и целта на същия, а не от субективното качество на това лице, тъй като едно и също лице може при определени сделки да се счита за потребител, а при други — за икономически оператор (решение от 14 февруари 2019 г., Milivojević, C‑630/17, EU:C:2019:123, т. 87 и цитираната съдебна практика).

23

Само договорите, сключени, извън и независимо от всякаква търговска или професионална дейност или цел, единствено с цел задоволяване на собствените лични потребителски нужди на едно лице, попадат в предвидения от посочения регламент специален режим на защита на потребителя, разглеждан като по-слабата страна, докато такава защита не е оправдана в случай на договор, който има за цел търговска или професионална дейност, дори тя да е само планирана (вж. в този смисъл решение от 14 февруари 2019 г., Milivojević, C‑630/17, EU:C:2019:123, т. 88 и 89 и цитираната съдебна практика).

24

Следователно специалните правила за компетентност, предвидени в членове 17—19 от Регламент № 1215/2012, по принцип намират приложение само когато сключеният между страните договор е за използване на съответната стока или услуга, което не е търговско или професионално (решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 44 и цитираната съдебна практика).

25

По отношение по-конкретно на лице, което сключва договор с двояка цел — използване, отчасти свързано с търговската или професионалната му дейност и отчасти за лични цели, Съдът е постановил, че това лице може да се ползва от тези правила за компетентност само ако връзката на този договор с търговската или професионалната дейност на съответното лице е толкова слаба, че би била странична, и че следователно в контекста на сделката, с оглед на която е бил сключен договорът, разглеждана като цяло, тя би имала съвсем пренебрежимо значение (вж. в този смисъл решение от 14 февруари 2019 г., Milivojević, C‑630/17, EU:C:2019:123, т. 91 и цитираната съдебна практика).

26

Що се отнася до естеството на търговската или професионална дейност, осъществявана от лицето, което твърди, че е потребител, Съдът е постановил, че от практиката му, съгласно която трябва да се изследва само дали договорът е сключен извън и независимо от всякаква професионална дейност или цел, не следва никакво разграничение в зависимост от обстоятелството дали съответната търговска или професионална дейност представлява дейност, упражнявана като наето или самостоятелно заето лице, така че дейността като наето лице също попада в обхвата на понятието „търговска дейност или професия“ по смисъла на член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., ROI Land Investments, C‑604/20, EU:C:2022:807, т. 54 и 55).

27

От тази съдебна практика следва, че качеството „потребител“ по смисъла на тази разпоредба зависи от това дали съответният договор е сключен за професионални, или за лични цели. Всъщност лице, което е сключило договор, трябва да се квалифицира като потребител, ако този договор не е сключен в рамките на професионалната или търговската му дейност, или, в случай на договор с двояка — отчасти професионална или търговска и отчасти лична — цел, ако професионалният елемент е незначителен в контекста на сделката, разглеждана в като цяло. За сметка на това естеството на професионалната дейност, упражнявана от лицето, което се позовава на качеството потребител, е без значение за целите на тази квалификация.

28

С оглед на гореизложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се определи дали лице, сключило договор по буква в) от тази разпоредба, може да се квалифицира като „потребител“ по смисъла на посочената разпоредба, следва да се вземат предвид настоящите или бъдещите цели, преследвани със сключването на този договор, независимо от естеството на извършваната от това лице дейност — като наето лице по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице.

29

С втория, третия, четвъртия и шестия въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се установи дали лице, сключило договор по буква в) от тази разпоредба, може да се квалифицира като „потребител“ по смисъла на посочената разпоредба, може да се вземе предвид впечатлението, създадено от поведението на това лице у другата страна по договора, изразяващо се по-специално в липсата на възражение от лицето, което се позовава на качеството потребител, срещу разпоредбите на договора, които го определят като търговец, в това, че посоченото лице е сключило договора чрез посредник, който извършва професионална дейност в сферата, до която се отнася договорът, и който след подписването му е попитал другата страна по договора дали може да посочи ДДС във фактурата по договора, или в това, че то е продало стоката, предмет на договора, скоро след сключването му и е реализирало евентуална печалба.

30

В това отношение следва да се отбележи, че от отговора на първия въпрос следва, че в при анализа на понятието „потребител“ по смисъла на член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 националният съд трябва да установи целите, преследвани от лицето, което се позовава на това качество при сключването на договора, а когато този договор е с двояка цел, да прецени дали договорът е за задоволяване в непренебрежима степен на нужди, свързани с търговската или професионалната дейност на съответното лице, или на лични нужди.

31

За тази цел националният съд трябва да се основе главно на доказателствата, които обективно се установяват от преписката по делото, и ако тези доказателства са достатъчни, за да позволят на съда да установи целта на договора, няма да е необходимо да се установява дали другата страна по договора е могла да знае дали договорът е за задоволяване на професионални, или на лични нужди (вж. по аналогия решение от 20 януари 2005 г., Gruber, C‑464/01, EU:C:2005:32, т. 48 и 49).

32

Когато обаче тези доказателства не са достатъчни, националният съд може да провери също така дали с поведението си спрямо другата страна по договора предполагаемият потребител всъщност е създал у последната впечатлението, че действа с търговска цел, така че другата страна по договора е нямало как да знае за нетърговската цел на разглежданата сделка (вж. по аналогия решение от 20 януари 2005 г., Gruber, C‑464/01, EU:C:2005:32, т. 51).

33

Такъв би бил например случаят, когато частно лице поръчва без допълнителни уточнения предмети, които реално могат да послужат за упражняването на професията му, използва за тази цел професионална бланка, поръчва доставка на стоки на професионалния си адрес или споменава възможността за възстановяване на ДДС (вж. по аналогия решение от 20 януари 2005 г., Gruber, C‑464/01, EU:C:2005:32, т. 52).

34

При това положение специалните правила за компетентност при потребителски договори, предвидени в членове 17 и 18 от Регламент № 1215/2012, не се прилагат дори ако сам по себе си договорът не преследва непренебрежима търговска цел, тъй като трябва да се счита, че частноправният субект се е отказал от предвидената в посочените членове защита, като се има предвид впечатлението, което е създал у своя добросъвестен съдоговорител (вж. по аналогия решение от 20 януари 2005 г., Gruber, C‑464/01, EU:C:2005:32, т. 53).

35

От тази съдебна практика следва, че впечатлението, което поведението на лицето, което претендира качеството „потребител“ по смисъла на член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012, създава у другата страна по договора, може да бъде взето предвид, за да се установи дали това лице трябва да се ползва от процесуалната защита, предвидена в раздел 4 от този регламент.

36

В случая запитващата юрисдикция иска да се установи дали за квалифицирането като потребител на ищцата в главното производство са от значение някои фактически обстоятелства, а именно липсата на възражение от нейна страна срещу разпоредбите на договора, които я определят като търговец, участието в преговорите по договора на нейния партньор, който е търговец на автомобили и който след подписването на договора е попитал ответника в главното производство дали е възможно да посочи ДДС във фактурата по договора, или продажбата на автомобила малко след сключването на договора и реализирането на евентуална печалба.

37

В това отношение в самото начало следва да се уточни, че единствено тази юрисдикция трябва да установи, като вземе предвид цялата информация, с която разполага, включително добросъвестността на ответника в главното производство, дали с поведението си ищцата в главното производство е създала впечатлението, че действа с професионална или търговска цел. При извършването на анализа посочената юрисдикция трябва да се позове на всички обстоятелства около сключването на договора, като последващите обстоятелства също могат да са от значение, доколкото потвърждават този анализ.

38

Що се отнася по-специално до липсата на възражение от страна на ищцата в главното производство срещу разпоредбите на договора, които я определят като търговец, следва да се отбележи, че само по себе си това обстоятелство, което впрочем би могло да се обясни с начина на съставяне на договора от ответника в главното производство, не е определящо за изключване на възможността за ищцата в главното производство да се ползва от предвиденото в член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 правило за компетентност. Разгледано в съвкупност с допълнителна информация обаче, подобно бездействие би могло да представлява индикация за това, че поведението на ищцата в главното производство може да създаде у ответника в главното производство впечатлението, че тя е действала с професионална или търговска цел.

39

Така участието в преговорите по договора на посредник, самия той търговец на автомобили, и фактът, че малко след сключването на този договор посредникът се е интересувал дали е възможно да се посочи ДДС в издадената по този повод фактура, могат да се окажат от значение за анализа на запитващата юрисдикция. В това отношение посочената юрисдикция трябва да вземе предвид и специфичните характеристики на германския режим на ДДС, доколкото от акта за преюдициално запитване е видно, че съгласно германското право е възможно както при продажба на търговец, така и на частно лице ДДС да не се посочи отделно във фактурата.

40

За сметка на това, що се отнася до препродажбата на стоката, предмет на договора, и до евентуалната печалба, получена по този начин от ищцата в главното производство, на пръв поглед тези обстоятелства не изглеждат от значение за определяне на впечатлението, което последната би могла да създаде у ответника в главното производство. Не може обаче да се изключи и възможността запитващата юрисдикция да вземе предвид тези обстоятелства при цялостната оценка на информацията, с която разполага.

41

С оглед на гореизложените съображения на втори, трети, четвърти и шести въпрос следва да се отговори, че член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се определи дали лице, сключило договор по буква в) от тази разпоредба, може да бъде квалифицирано като „потребител“ по смисъла на посочената разпоредба, може да се вземе предвид впечатлението, създадено от поведението на това лице у другата страна по договора, изразяващо се по-специално в липсата на възражение от лицето, което се позовава на качеството потребител, срещу разпоредбите на договора, които го определят като търговец, в това, че посоченото лице е сключило договора чрез посредник, който извършва професионална дейност в сферата, до която се отнася договорът, и който след подписването му е попитал другата страна по договора дали може да посочи ДДС във фактурата по договора, или в това, че то е продало стоката, предмет на договора, скоро след сключването му и е реализирало евентуална печалба.

42

С петия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че когато при цялостната преценка на информацията, с която разполага националния съд, се окаже невъзможно да се установят надлежно някои обстоятелства по сключването на договор, по-специално що се отнася до означенията в този договор или до участието на посредник при сключването му, при съмнение трябва да се отсъди в полза на лицето, което се позовава на качеството „потребител“ по смисъла на тази разпоредба.

43

В това отношение най-напред следва да се отбележи, че този въпрос се поставя в контекста на проверката от страна на запитващата юрисдикция на международната компетентност на австрийските съдилища да разгледат спора в главното производство на основание член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012. На този етап посочената юрисдикция не преценява нито допустимостта, нито основателността на иска, а само установява връзката с държавата на сезирания съд, обосноваваща компетентността му по силата на тази разпоредба. Посочената юрисдикция може само за да провери компетентността си, да приеме за доказани релевантните твърдения на ищеца (вж. по аналогия решение от 28 януари 2015 г., Kolassa, C‑375/13, EU:C:2015:37, т. 62 и цитираната съдебна практика).

44

В случай обаче, че ответникът оспори твърденията на ищеца, както целта за добро правораздаване, залегнала в основата на Регламент № 1215/2012, така и дължимото зачитане на самостоятелността на съдията при упражняването на неговите функции налагат сезираният съд да може да провери международната си компетентност с оглед на цялата информация, с която разполага, включително, ако е необходимо, на доводите, с които ответникът оспорва твърденията на ищеца (вж. по аналогия решение от 16 юни 2016 г., Universal Music International Holding, C‑12/15, EU:C:2016:449, т. 45 и цитираната съдебна практика).

45

Що се отнася до доказателствената стойност, която следва да се придаде на тази информация в рамките на общата преценка на доказателствата, този аспект се урежда единствено от националното право. Всъщност Регламент № 1215/2012 има за цел не да уеднакви процесуалните правила на държавите членки, а да разпредели съдебната компетентност за решаването на спорове по граждански и търговски дела (решение от 6 октомври 2021 г., TOTO и Vianini Lavori, C‑581/20, EU:C:2021:808, т. 68 и цитираната съдебна практика).

46

Ето защо в настоящия случай запитващата юрисдикция следва да разгледа информацията, с която разполага относно обстоятелствата около сключването на договора в главното производство, и по-специално причината, поради която ищцата в главното производство е обозначена в договора като търговец, и съдържанието на разговорите между посредника и сътрудниците на ответника в главното производство при преговорите по този договор, и да прецени с оглед на цялата информация, с която разполага, доказателствената им стойност съгласно националните правни норми, включително въпроса в чия полза трябва да се отсъди при евентуално съмнение, когато се окаже невъзможно да се установят надлежно някои от тези обстоятелства.

47

Освен това, макар Съдът несъмнено да е постановил, че по принцип при съмнение трябва да се отсъди в полза на лицето, което се позовава на качеството потребител, ако обективните обстоятелства по преписката не позволяват надлежно да се докаже, че със сделката, материализирана в сключения договор, с двойна цел, се преследва непренебрежима търговска цел (вж. по аналогия решение от 20 януари 2005 г., Gruber, C‑464/01, EU:C:2005:32, т. 50), от тази съдебна практика не следва, че полезното действие на разпоредбите, които уреждат компетентността при потребителските договори, изисква съмнението да е в полза на лицето, което се позовава на качеството потребител, във връзка с всички обстоятелства около сключването на договора, и по-специално във връзка с обстоятелствата, които се отнасят до поведението на това лице (вж. по аналогия решение от 20 януари 2005 г., Gruber, C‑464/01, EU:C:2005:32, т. 51).

48

С оглед на гореизложените съображения на петия въпрос следва да се отговори, че член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че когато при цялостната преценка на информацията, с която разполага националният съд, се окаже невъзможно да се установят надлежно някои обстоятелства по сключването на договор, по-специално що се отнася до означенията в договора или до участието на посредник при сключването му, националният съд трябва да прецени доказателствената стойност на тази информация съгласно нормите на националното право, включително въпроса дали при съмнение трябва да се отсъди в полза на лицето, което се позовава на качеството „потребител“ по смисъла на тази разпоредба.

49

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши: