–

за Y, X и шесттe им ненавършили пълнолетие деца, от S. Rafi, P. J. Schüller и J. W. J. van den Broek, advocaten,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman, M. H. S. Gijzen, A. Hanje и J. M. Hoogveld, в качеството на представители,

–

за белгийското правителство, от M. Jacobs и M. Van Regemorter, в качеството на представители,

–

за германското правителство, от J. Möller и A. Hoesch, в качеството на представители,

–

за френското правителство, от R. Bénard, A.‑L. Desjonquères и J. Illouz, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от A. Azéma и F. Wilman, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 15 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между X, Y и шестте им ненавършили пълнолетие деца, либийски граждани, и Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (държавен секретар по правосъдие и сигурност, Нидерландия) (наричан по-нататък „държавният секретар“) във връзка с отхвърлянето от страна на последния на молбите им за международна закрила.

3

Съображения 12, 16 и 34 от Директива 2011/95 гласят:

[…]

[…]

4

Член 2 от тази директива, озаглавен „Определения“, предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]“.

5

Член 4 от тази директива, който е озаглавен „Оценяване на фактите и обстоятелствата“ и е част от глава II, отнасяща се до „[о]ценяване на молбите за международна закрила“, гласи:

„1.   Държавите членки могат да преценят, че е задължение на молителя да представи във възможно най-кратък срок всички необходими елементи в подкрепа на своята молба за международна закрила. Държавата членка следва да оцени, в сътрудничество с молителя, елементите, свързани с молбата.

[…]

3.   Оценяването на молбата за международна закрила следва да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат под внимание следните елементи:

[…]

4.   Фактът, че молител вече е бил преследван или вече е понесъл тежко посегателство, или е бил обект на директни заплахи за подобно преследване или подобно посегателство, е сериозен признак за основателни опасения на молителя от преследване или от реален риск да понесе тежко посегателство, освен ако съществуват достатъчни основания да се смята, че такова преследване или тежко посегателство не би се повторило.

5.   Когато държавите членки прилагат принципа, съгласно който молителят има задължение да обоснове молба за международна закрила, и когато определени аспекти на неговите декларации не са подкрепени с документи или други доказателства, тези аспекти не изискват потвърждение, когато са изпълнени следните условия:

6

Член 8 от същата директива е озаглавен „Вътрешна закрила“ и предвижда в параграф 2:

„При разглеждането на обстоятелството дали молителят има основателно опасение от преследване или дали е изложен на реална опасност от тежки посегателства, или дали има достъп до закрила срещу преследване или тежки посегателства в част от държавата на произход в съответствие с параграф 1, държавите членки вземат под внимание в момента, в който се произнасят по молбата, общите условия в тази част на държавата и личните обстоятелства относно молителя в съответствие с член 4. За тази цел държавите членки гарантират получаването на точна и актуална информация от съответните източници, като например върховния комисар за бежанците на Организацията на обединените нации и Европейската служба за подкрепа в областта на убежището“.

7

Съгласно член 15 от Директива 2011/95, който е озаглавен „Тежки посегателства“ и е част от глава V, отнасяща се до „[у]словия[та] за субсидиарна закрила“:

„Тежките посегателства са:

8

Член 18 от тази директива е озаглавен „Предоставяне на статут на субсидиарна закрила“ и гласи:

„Държавите членки предоставят статут на субсидиарна закрила на гражданин на трета държава или на лице без гражданство, които отговарят на условията за субсидиарна закрила в съответствие с глави II и V“.

9

Член 29, параграф 1 от Vreemdelingenwet 2000 (Закон за чужденците от 2000 г.) от 23 ноември 2000 г. (Stb. 2000, бр. 496), в редакцията му, приложима към спора в главното производство, гласи:

„1.   Разрешението за пребиваване за определен срок […] може да бъде издадено на чужд гражданин, който:

10

На 28 януари 2018 г. двамата съпрузи с либийско гражданство X и Y подават до държавния секретар молби за международна закрила, включително от името на ненавършилите им пълнолетие деца, като твърдят, че ако бъдат върнати обратно в Либия, биха били изложени на реална опасност от понасяне на „тежки посегателства“ по смисъла на член 15, буква б) и/или буква в) от Директива 2011/95.

11

В подкрепа на молбите си за международна закрила X и Y изтъкват факти, които се отнасят както до тяхното лично положение, така и до цялостното положение в държавата на произход, по-специално до общото равнище на насилие в Либия и произтичащите от това хуманитарни обстоятелства.

12

По-конкретно X декларира, че е работил в Триполи (Либия) от 2012 г. до юни 2017 г. като телохранител на високопоставени политици, по-специално на двама министър-председатели, един заместник министър-председател и няколко министри. Той твърди, че бил жертва на стрелба в извънработно време, при която бил улучен в главата и имал парче от куршум в лявата буза, а впоследствие получил смъртни заплахи по телефона, отправени съответно около пет месеца и една-две години след датата на стрелбата. X имал съмнения относно самоличността на извършителя на тези действия, обаче не можел да го докаже. Освен това X изтъква обстоятелството, че неговият брат му предал, че милициите се опитвали да завземат терен, който наследил от баща си, и заплашвали да убия всеки, който им се противопостави. Накрая X декларира, че заминаването му от Либия се дължало също така на трудните условия на живот в Триполи, по-специално на липсата на гориво, питейна вода и електроенергия. От своя страна Y обосновава молбата си за международна закрила със страха, произтичащ от преживяното лично от X, както и с цялостното положение на несигурност в Либия, което ѝ причинило и здравословни проблеми.

13

С отделни решения от 24 декември 2020 г. държавният секретар отхвърля подадените от X и Y молби за международна закрила като неоснователни. От една страна, той приема, че молителите нямат основание да се опасяват от тежко посегателство по смисъла на член 15, буква б) от Директива 2011/95. Всъщност той счита, че не може да се даде вяра на твърденията за двете заплахи, както и че X не е доказал, че стрелбата, на която е станал жертва, е била конкретно насочена срещу него, нито че е налице връзка между това насилие и неговата професионална дейност като телохранител на високопоставени политици. От друга страна, държавният секретар приема, че следва да идентифицира рисковите групи и да определи дали е налице състоянието на опасност по член 15, буква в) от тази директива. Като счита обаче, че не е необходимо да се извършва преценка на цялостното положение на сигурността в Либия, той стига до заключение, че жалбоподателите нямат основание да се опасяват и от тежко посегателство по смисъла на втората разпоредба.

14

X и Y подават жалби срещу тези решения пред Rechtbank Den Haag, zittingsplaats ’s-Hertogenbosch (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Хертогенбос, Нидерландия).

15

Най-напред, запитващата юрисдикция подчертава, че разглежданите в главното производство молби за международна закрила са подкрепени както с индивидуални и лични обстоятелства относно жалбоподателите, така и чрез позоваване на цялостното положение на насилие и на произтичащите от това насилие хуманитарни обстоятелства в държавата на произход. Тя отбелязва обаче, че подобни елементи, разгледани поотделно, изглежда, не достигат степента на индивидуализация на тежкото посегателство и прага на тежест на безогледното насилие, които се изискват, за да са налице условията за субсидиарна закрила, посочени съответно в член 15, букви б) и в) от Директива 2011/95.

16

Според запитващата юрисдикция поради това възниквал въпросът дали член 15 от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че проявните форми на тежко посегателство, посочени в член 15, трябва да се преценяват напълно самостоятелно една от друга, от което следва, че твърдените от молителя факти и обстоятелства са релевантни единствено за обосноваване на страха от едно от тези тежки посегателства, или напротив, трябва да се преценяват като едно цяло и в тяхната взаимовръзка всички елементи, които са свързани както с индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя, така и с цялостното положение в държавата на произход, преди да се определи коя проявна форма на тежко посегателство може да бъде доказана въз основа на тези факти и обстоятелства.

17

В това отношение запитващата юрисдикция счита, че отправна точка при преценката за съществуването на реален риск от тежки посегателства е нуждата на молителя от закрила и че първото тълкуване на член 15 от Директива 2011/95, обобщено в предходната точка, води до непълнота на предоставената с тази разпоредба закрила, което лишава от полезен ефект предвидения с нея режим на субсидиарна закрила. От своя страна второто тълкуване на член 15, обобщено в предходната точка, било в съответствие със системата на тази директива и с преследваните от нея цели, както и с практиката на Европейския съд за правата на човека относно тълкуването на член 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), която трябва да се вземе предвид при тълкуването на член 4 от Хартата съгласно член 52, параграф 3 от нея.

18

По-нататък, запитващата юрисдикция иска от Съда да уточни начина, по който присъщите на личното положение на молителя съображения, посочени в решение от 17 февруари 2009 г., Elgafaji (C‑465/07, EU:C:2009:94), трябва да бъдат отчитани при преценката с оглед на член 15, буква в) от Директива 2011/95. В този контекст запитващата юрисдикция иска по-специално Съдът да изясни дали обхватът на преценката на индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молител за международна закрила е по-широк от изискването за индивидуализация, произтичащо от решение на Европейския съд за правата на човека от 17 юли 2008 г., NA./Обединено кралство (CE:ECHR:2008:0717JUD002590407, § 115), а именно дали индивидуални обстоятелства, различни от самия факт на произход от зона на дадена държава, в която са налице „изключителни случаи на повсеместно насилие“ по смисъла на посоченото решение, могат да обосноват страх от тежкото посегателство, определено в тази разпоредба.

19

При утвърдителен отговор запитващата юрисдикция иска от Съда да посочи дали трябва да се вземат предвид, от една страна, личните фактори или опасността да се стане жертва на „наказателноправно насилие“ поради положение на безогледно насилие, а от друга страна, индивидуални обстоятелства, които не са с личен характер, като например упражняването на определени професии и/или мястото на упражняването им, или обстоятелството, че трябва да се посещават определени места, за да се ползват основни услуги.

20

Запитващата юрисдикция иска също така да се установи как равнището на безогледно насилие в държавата на произход на молителя по член 15, буква в) от Директива 2011/95 трябва да бъде отчитано при преценката за наличието на тежки посегателства по смисъла на член 15, букви а) и б). По-конкретно тя иска да се установи дали обратното съотношение между способността на молителя да докаже, че е специфично засегнат поради присъщи на личното му положение елементи, и степента на безогледно насилие, които се изискват, за да може той да се ползва от субсидиарна закрила, свързано с произтичащата от решение от 17 февруари 2009 г., Elgafaji (C‑465/07, EU:C:2009:94, т. 39), съдебна практика, се прилага и по отношение на преценката за тежките посегателства по член 15, буква б), когато съществува високо равнище на насилие в държавата на произход на молителя, но само по себе си то не е достатъчно, за да обоснове предоставянето на субсидиарна закрила.

21

Накрая, запитващата юрисдикция иска да се установи дали и при какви условия дадени хуманитарни обстоятелства, които, за разлика от хуманитарните съображения по делото, по което е постановено решение от 18 декември 2014 г., M’Bodj (C‑542/13, EU:C:2014:2452), са пряка или непряка последица от действия на насилие, извършени от лице, причинило тежки посегателства в рамките на въоръжен международен или вътрешен конфликт, и които могат да доведат до нарушение на членове 1 и 4 и член 19, параграф 2 от Хартата, могат да бъдат отчитани при преценката на молба за субсидиарна закрила. Запитващата юрисдикция уточнява в това отношение, че има предвид както хуманитарната ситуация, създадена умишлено от лице, извършило тежки посегателства, така и тази, която е причинена от неумишлено поведение на такова лице с оглед на последиците от въоръжен конфликт за цивилното население.

22

При тези обстоятелства Rechtbank Den Haag, zittingsplaats ’s-Hertogenbosch (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Хертогенбос) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

23

С решение на председателя на Съда от 8 април 2022 г. производството по настоящото дело е спряно на основание член 55, параграф 1, буква б) от Процедурния правилник на Съда до произнасяне на решението, с което се слага край на производството по дело Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Понятие за тежки и лични заплахи) (C‑579/20).

24

След оттегляне на преюдициалното запитване по това дело и заличаването му от регистъра с определение от 18 май 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Понятие за тежки и лични заплахи) (C‑579/20, EU:C:2022:416), производството по настоящото дело съответно е възобновено на 20 май 2022 г.

25

Запитващата юрисдикция отправя искане преюдициалното запитване по настоящото дело да бъде разгледано по реда на бързото производство съгласно член 105 от Процедурния правилник.

26

В подкрепа на искането си запитващата юрисдикция по същество твърди, че макар до окончателното ѝ произнасяне по спора в главното производство жалбоподателите да пребивават законно, ненавършилите пълнолетие деца на X и Y се намирали в положение на несигурност. В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че считано от 22 април 2020 г. на пет от шестте ненавършили пълнолетие деца на X и Y била предоставена образователна помощ, както и че тези деца са били тежко заплашвани в периода на техния растеж и са расли в опасна и нестабилна образователна среда, при която ставали свидетели и жертви на агресия, и страдали от чувство на емоционална и физическа изоставеност. Освен това запитващата юрисдикция посочва, че според X и Y въпросният контекст на несигурност произтичал също така от продължителността на разглежданата в главното производство процедура и от неяснотата относно нейния изход.

27

Член 105, параграф 1 от Процедурния правилник предвижда, че по искане на запитващата юрисдикция или, по изключение, служебно, след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат, председателят на Съда може да реши определено преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на бързо производство, в отклонение от разпоредбите на този правилник, когато естеството на делото изисква то да бъде разгледано в кратки срокове.

28

В случая на 20 май 2022 г., след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат, председателят на Съда решава да отхвърли искането, посочено в точка 25 от настоящото решение.

29

Всъщност е важно да се припомни, че бързото производство е процесуален способ, който следва да се прилага в случай на извънредна неотложност (решение от 13 юли 2023 г., Azienda Ospedale-Università di Padova,C‑765/21, EU:C:2023:566, т. 26 и цитираната съдебна практика).

30

Запитващата юрисдикция обаче не е представила съвкупност от доказателства, които да дадат възможност да се прецени наличието на извънредна неотложност, и по-специално рискът, който би възникнал при разглеждане на запитването по общия ред. Макар запитващата юрисдикция да изтъква риск за развитието на ненавършилите пълнолетие деца на X и Y, произтичащ от тяхната семейна, социална и образователна среда, тя все пак не е доказала наличието на връзка между продължителността на производството пред Съда и удължаването на положението на несигурност, в което се намират тези деца. Освен това посочената юрисдикция не е изложила и причините, поради които протичането на настоящото дело по реда на бързото производство би позволило да се избегне подобен риск или да се разреши подобно положение на несигурност, доколкото правната несигурност, която изпитват децата във връзка с изхода на разглежданата в главното производство процедура, сама по себе си не може да обоснове разглеждането на делото по реда на бързото производство (вж. в този смисъл определение на председателя на Съда от 27 юни 2016 г., S.,C‑283/16, EU:C:2016:482, т. 11 и цитираната съдебна практика).

31

Освен това, без сам по себе си да е от решаващо значение, значителният изминал период между, от една страна, подаването на молбите за международна закрила и решенията на държавния секретар, с които тези молби са отхвърлени, а, от друга страна, отправянето на настоящото преюдициално запитване, не обосновава решение за разглеждане на преюдициалното запитване по реда на бързото производство (вж. в този смисъл определение на председателя на Съда от 27 юни 2016 г., S.,C‑283/16, EU:C:2016:482, т. 12).

32

Преди да се отговори на поставените въпроси следва най-напред да се припомни, че Директива 2011/95, приета по-специално на основание член 78, параграф 2, буква б) ДФЕС, има за цел наред с другото да въведе единна система за субсидиарна закрила. В това отношение от съображения 12 и 34 от посочената директива е видно, че една от основните ѝ цели е да гарантира прилагането от всички държави членки на общи критерии за определяне на лицата, които реално се нуждаят от международна закрила, като им предложи сходен статут (вж. в този смисъл решения от 23 май 2019 г., Bilali,C‑720/17, EU:C:2019:448, т. 35 и цитираната съдебна практика и от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи), C‑901/19, EU:C:2021:472, т. 22 и 34).

33

По-нататък, от член 18 от Директива 2011/95, разглеждан във връзка с определенията на термините „лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила“ в член 2, буква е) и „статут на субсидиарна закрила“ в член 2, буква ж) от същата директива, следва, че статутът на субсидиарна закрила, предвиден в тази директива, по принцип трябва да се предоставя на всеки гражданин на трета държава и всяко лице без гражданство, за когото или което в случай на връщането му в неговата държава на произход или в държавата по обичайното му пребиваване има реална опасност от тежки посегателства по смисъла на член 15 от посочената директива (решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи“), C‑901/19, EU:C:2021:472, т. 23 и цитираната съдебна практика).

34

Накрая, Директива 2011/95 отменя и заменя Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 304, 2004 г., стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 52), считано от 21 декември 2013 г. Тази промяна в нормативната уредба обаче не води до никакво изменение в правния режим на предоставянето на субсидиарна закрила, нито пък по отношение на номерирането на съответните разпоредби, така че съдебната практика по Директива 2004/83 е релевантна за тълкуването на Директива 2011/95. В частност, текстът на член 15 от Директива 2011/95 е идентичен с този на член 15 от Директива 2004/83, поради което съдебната практика по втората от тези разпоредби е приложима и по отношение на първата (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи), C‑901/19, EU:C:2021:472, т. 24).

35

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 15 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се установи дали даден молител за международна закрила отговаря на условията за субсидиарна закрила, компетентният национален орган следва да разгледа всички относими елементи, които се отнасят както до индивидуалното положение и личните обстоятелства на молителя, така и до цялостното положение в държавата на произход, преди да определи каква проявна форма на тежко посегателство може евентуално да бъде доказана въз основа на тези елементи.

36

На първо място, следва да се отбележи, че член 15 предвижда три вида „тежки посегателства“, които могат да обосноват предоставянето на субсидиарна закрила на лице, което, ако бъде изпратено обратно в държавата на произход или в държавата на предишното му обичайно пребиваване, би било изложено на реална опасност от понасянето им.

37

Що се отнася, първо, до основанията, посочени в член 15, буква а), а именно „смъртно наказание или екзекуция“, и в буква б) от него, а именно опасност от „изтезание или нечовешко или унизително отношение“, тези „тежки посегателства“ обхващат ситуации, при които молителят за субсидиарна закрила е специфично изложен на опасността от определен вид посегателство, като предполагат ясна степен на индивидуализация (решения от 17 февруари 2009 г., Elgafaji,C‑465/07, EU:C:2009:94, т. 32 и 38 и цитираната съдебна практика, и от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи), C‑901/19, EU:C:2021:472, т. 25 и цитираната съдебна практика).

38

От това следва, че предоставянето на субсидиарна закрила по член 15, букви а) и б) от Директива 2011/95 предполага наличието на сериозни основания да се счита, че ако бъде изпратен обратно в държавата на произход, или в държавата на предишното му обичайно пребиваване, молителят би бил лично и конкретно изложен на реална опасност от смъртно наказание или екзекуция, или на изтезание или нечовешко и унизително отношение, или наказание.

39

При това положение при оценяването на наличието на подобен риск трябва да бъдат разгледани също така елементите, които се отнасят до цялостното положение в съответната държава, включително и елементите, които се отнасят до общото равнище на насилие и несигурност в страната. Именно в подобен цялостен контекст може да се прецени с по-голяма точност в каква степен молителят реално е изложен на опасност да понесе тежките посегателства, посочени в член 15, буква а) или б) от Директива 2011/95.

40

Що се отнася, второ, до посегателството, дефинирано в член 15, буква в) от тази директива, което се изразява в „тежки и лични заплахи срещу живота или личността“ на молителя, следва да се отбележи, че посочената разпоредба обхваща една „по-обща опасност“ от посегателство, в сравнение с посочените в букви a) и б) от същия член. По този начин се имат предвид в по-широк план „заплахи срещу живота или личността“ на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен конфликт, която поражда „безогледно насилие“, което предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение и тяхната самоличност, когато степента на такова насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените тежки заплахи (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи), C‑901/19, EU:C:2021:472, т. 26 и 28 и цитираната съдебна практика).

41

От това следва, че при извънредни ситуации, като описаната в предходната точка от настоящото решение, установяването дали съществува опасност от „тежки и лични заплахи“ по смисъла на член 15, буква в) от Директива 2011/95 не е обвързано от условието търсещият субсидиарна закрила да представи доказателство, че той е конкретно засегнат поради присъщи на неговото лично положение обстоятелства (вж. в този смисъл решения от 17 февруари 2009 г., Elgafaji,C‑465/07, EU:C:2009:94, т. 43 и цитираната съдебна практика, и от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи), C‑901/19, EU:C:2021:472, т. 27).

42

В други ситуации, които не разкриват подобна извънредност обаче, елементите, които са свързани с индивидуалното положение и личните обстоятелства на молителя, са относими. Ето защо, колкото по-способен е молителят да докаже, че е специфично засегнат поради присъщи на неговото индивидуално положение или на лични обстоятелства елементи, толкова по-ниска ще бъде степента на безогледно насилие, която се изисква, за да може той да търси субсидиарната закрила на основание член 15, буква в) от Директива 2011/95 (вж. в този смисъл решение от 17 февруари 2009 г., Elgafaji,C‑465/07, EU:C:2009:94, т. 39, и от 30 януари 2014 г., Diakité,C‑285/12, EU:C:2014:39, т. 31).

43

От това следва, че член 15 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че обстоятелствата, които се отнасят както до цялостното положение в държавата на произход, и по-специално до общото равнище на насилие и несигурност в тази държава, така и до индивидуалното положение и личните обстоятелства на молителя, могат да представляват относими елементи за оценяването от компетентния национален орган на всяка молба за субсидиарна закрила, независимо от конкретния вид тежко посегателство по смисъла на член 15, което е предмет на оценяване.

44

В това отношение е важно също така да се подчертае, че макар всеки един от видовете тежки посегателства, посочени в член 15, букви а)—в) от Директива 2011/95, да представлява самостоятелно основание за признаване на субсидиарна закрила, всички условия на което трябва да бъдат изпълнени, за да може да бъде предоставена тази закрила, това не променя факта, както генералният адвокат отбелязва по същество в точки 30, 40 и 41 от заключението си, че в този член не се установява определен йерархичен ред между различните видове тежки посегателства и не се налага поредност при преценката за съществуването на реален риск от понасяне на някое от тези тежки посегателства. Всъщност, от една страна, една и съща молба за международна закрила може да разкрие съществуването на опасност молителят да бъде изложен на няколко вида тежки посегателства, ако бъде върнат обратно в държавата на произход или в държавата на предишното си обичайно пребиваване. От друга страна, един и същ елемент може да обоснове съществуването на реална опасност от понасянето на няколко тежки посегателства.

45

На второ място, тълкуването на член 15 от Директива 2011/95, посочено в точка 43 от настоящото решение, се потвърждава от нормативния контекст, в който се вписва член 15.

46

В това отношение най-напред от член 4 от тази директива, който е част от глава II, отнасяща се до „[о]ценяване на молбите за международна закрила“, и съответно е приложим както по отношение на молбите за предоставяне на статут на бежанец, така и по отношение на молбите за субсидиарна закрила по смисъла на посочената директива, следва, че преценката на фактите и обстоятелствата, обосноваващи молба за международна закрила, протича на два отделни етапа. Първият етап се отнася до установяването на фактическите обстоятелства, които могат да представляват доказателства в подкрепа на молбата, докато вторият етап се отнася до правната преценка на тези доказателства, при която се решава дали предвид фактите в конкретния случай са налице предвидените в член 15 от същата директива материалноправни условия за предоставяне на субсидиарна закрила (вж. в този смисъл решение от 3 март 2022 г., Secretary of State for the Home Department (Статут на бежанец или на лице без гражданство от палестински произход),C‑349/20, EU:C:2022:151, т. 63 и цитираната съдебна практика).

47

Макар съгласно член 4, параграф 1 от Директива 2011/95 държавите членки да имат право да изискват от молителя да представи в рамките на първия от тези етапи във възможно най-кратък срок всички необходими елементи в подкрепа на своята молба за закрила, това не променя факта, че органите на държавите членки при необходимост трябва да съдействат активно на молителя, за да определят и допълнят релевантните за молбата доказателства, като тези органи впрочем често имат по-голям достъп от молителя до определен вид документи (вж. в този смисъл решение от 3 март 2022 г., Secretary of State for the Home Department (Статут на бежанец или на лице без гражданство от палестински произход),C‑349/20, EU:C:2022:151, т. 64 и цитираната съдебна практика), с уговорката, че когато определени аспекти от изявленията на молител не се подкрепят от писмени или други доказателства, тези аспекти не изискват потвърждение, стига да са изпълнени кумулативните условия по член 4, параграф 5, букви a)—д) от посочената директива (решение от 2 декември 2014 г., A и др., C‑148/13—C‑150/13, EU:C:2014:2406, т. 58).

48

Поради това, както приема генералният адвокат в точки 34 и 41 от заключението си, при оценяването на дадена молба за международна закрила компетентният национален орган е длъжен да разгледа в хода на първия етап от това оценяване всички относими фактически обстоятелства на конкретния случай, които биха могли да представляват доказателства, преди да определи в хода на втория етап от оценяването кой вид тежко посегателство по член 15 от посочената директива евентуално може да се докаже въз основа на тези доказателства, без да може да се изключват потенциално относими за оценяването на молбата елементи единствено по съображения, че молителят ги е изтъкнал в подкрепа само на един вид тежко посегателство по член 15.

49

По-нататък, от член 4, параграф 3 от посочената директива следва, че сред относимите елементи, които този орган следва да вземе под внимание при оценяването на всяка молба за международна закрила, са по-специално „всички относими факти, свързани с държавата на произход“ по буква а) от тази разпоредба и „индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя“ по буква в) от същата разпоредба.

50

Ето защо Съдът е постановил, че макар в молба за международна закрила, подадена на основание член 15, буква в) от същата директива, да не се посочват доказателства, присъщи за положението на молителя, от член 4, параграф 3 от тази директива следва, че оценяването на такава молба трябва да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат предвид редица елементи, изброени в тази разпоредба, в рамките на цялостното отчитане на всички относими обстоятелства по случая (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи), C‑901/19, EU:C:2021:472, т. 40 и 41).

51

Освен това съгласно член 4, параграф 4 от Директива 2011/95 фактът, че молител вече е бил преследван или вече е понесъл тежко посегателство, или е бил обект на директни заплахи за подобно преследване или подобно посегателство, по принцип може да представлява сериозен признак за реален риск за молителя да понесе тежко посегателство, поради което тези обстоятелства относно личното положение на молителя, трябва винаги да се вземат под внимание при оценяването на съществуването на реална опасност от понасяне на което и да е от изброените в член 15 от същата директива тежки посегателства.

52

Накрая, изискването за оценяване на молбата за международна закрила, като се вземат предвид всички относими елементи, сред които и тези, припомнени в точка 49 от настоящото решение, и да се съдейства активно на молителя в тази насока, се подкрепя от член 8, параграф 2 от тази директива (вж. в този смисъл решение от 22 ноември 2012 г., M.,C‑277/11, EU:C:2012:744, т. 67), доколкото с него се задължават компетентните национални органи, когато разглеждат въпроса дали даден молител за международна закрила има достъп до закрила срещу, по-специално, всякакъв вид тежко посегателство в част от държавата на произход съгласно параграф 1 от тази разпоредба, да вземат предвид както общите условия в тази част на държавата, така и личното положение на молителя.

53

На трето и последно място, тълкуването на член 15 от Директива 2011/95, очертано в точки 43 и 48 от настоящото решение, съответства на целите, които преследва тази директива, припомнени в точка 32 от настоящото решение. Всъщност разглеждане на молби за международна закрила, при което не се вземат под внимание всички относими обстоятелства на конкретния случай, и по-специално всички елементи, изброени в член 4, параграф 3 от тази директива, преди да се определи каква проявна форма на тежко посегателство по член 15 от нея може евентуално да бъде доказана въз основа на тези елементи, би довело до нарушение на задължението, което тази директива налага на държавите членки да определят лицата, които реално се нуждаят от посочената закрила (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи), C‑901/19, EU:C:2021:472, т. 44).

54

Освен това такова тълкуване е в съответствие с член 4 и член 19, параграф 2 от Хартата, които се отнасят съответно до забраната на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение или наказание и до защитата в случай на принудително отвеждане, експулсиране и екстрадиране, изтъкнати от запитващата юрисдикция. В това отношение следва все пак да се отбележи, че макар основните права, гарантирани от тези разпоредби, действително да трябва да бъдат спазвани при прилагането на Директива 2011/95, а поради това и при оценяването на молбите за субсидиарна закрила с оглед на член 15 от нея, посочените разпоредби не дават, в рамките на отговора на настоящия преюдициален въпрос, допълнителни конкретни насоки относно обхвата на изискването при извършването на подобно оценяване да се разглеждат систематично всички относими аспекти, които се отнасят както до индивидуалното положение и личните обстоятелства на молителя, така и до цялостното положение в държавата на произход (вж. по аналогия решения от 25 юли 2018 г., Алхето,C‑585/16, EU:C:2018:584, т. 129, и от 4 октомври 2018 г., Ахмедбекова,C‑652/16, EU:C:2018:801, т. 64).

55

По изложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 15 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се установи дали даден молител за международна закрила отговаря на условията за субсидиарна закрила, компетентният национален орган следва да разгледа всички относими елементи, които се отнасят както до индивидуалното положение и личните обстоятелства на молителя, така и до цялостното положение в държавата на произход, преди да определи каква проявна форма на тежко посегателство би могла евентуално да бъде доказана въз основа на тези елементи.

56

Вторият въпрос е поставен само в случай че на първия въпрос се отговори отрицателно. При това положение, макар отговорът на втората част от втория въпрос всъщност да произтича от утвърдителния отговор, даден на първия въпрос, в смисъл, че аспектите, свързани с индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя, могат да се окажат релевантни при разглеждането на основателността на дадена молба за международна закрила с оглед както на член 15, буква б), така и на член 15, буква в) от Директива 2011/95, това не променя факта, че първата част на втория въпрос, продължава да е от значение.

57

Всъщност запитващата юрисдикция иска да се установи дали за да се прецени съществуването на реален риск от понасянето на „тежки и лични заплахи срещу живота или личността на […] лице“ по смисъла на член 15, буква в) от тази директива, компетентният национален орган трябва да вземе под внимание наред с различните относими елементи, свързани с индивидуалното положение и личните обстоятелства на молителя, и елементи, които са в допълнение към самия факт, че молителят произхожда от зона в дадена страна, в която са налице „изключителни случаи на повсеместно насилие“ по смисъла на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека, и по‑специално на решение от 17 юли 2008 г., NA/Обединено кралство (CE:ECHR:2008:0717JUD 002590407, § 115), а именно зона, където степента на насилие достига равнище, при което експулсирането на дадено лице към тази страна представлява нарушение на забраната на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение, гарантирана в член 3 от ЕКПЧ.

58

При това положение следва да се приеме, че с втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 15, буква в) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се прецени съществуването на реален риск от понасянето на дадено тежко посегателство, посочено в тази разпоредба, националният компетентен орган трябва да може да вземе под внимание елементи, свързани с индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя, различни от самия факт на произход от зона в дадена страна, в която са налице „изключителни случаи на повсеместно насилие“ по смисъла на решението на ЕСПЧ от 17 юли 2008 г., NA/Обединено кралство (CE:ECHR:2008:0717JUD002590407, § 115).

59

В това отношение следва в самото начало да се отбележи, че практиката на Европейския съд по правата на човека е по принцип релевантна за тълкуването на член 15 от Директива 2011/95. Всъщност, от една страна, от член 6, параграф 3 ДЕС следва, че гарантираното от член 3 от ЕКПЧ основно право е част от основните принципи на правото на Съюза, за чието спазване следи Съдът. Следователно практиката на Европейския съд по правата на човека трябва да бъде взета предвид за тълкуването на обхвата на това право в правния ред на Съюза (вж. в този смисъл решение от 17 февруари 2009 г., Elgafaji,C‑465/07, EU:C:2009:94, т. 28).

60

От друга страна, от съображение 16 от Директива 2011/95 следва, че разпоредбите на тази директива трябва да се тълкуват при спазване на основните права, признати от Хартата, и по-специално в член 4 от нея (вж. в този смисъл решение от 24 април 2018 г., MP (Субсидиарна закрила на лице, което в миналото е било жертва на изтезания), C‑353/16, EU:C:2018:276, т. 36). Съгласно член 52, параграф 3 от Хартата обаче, след като правата, гарантирани в член 4 от нея, съответстват на правата, гарантирани в член 3 от ЕКПЧ, смисълът и обхватът на тези права са същите като дадените им в посочения член 3 (вж. в този смисъл решение от 22 ноември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис), C‑69/21, EU:C:2022:913, т. 60 и цитираната съдебна практика), което не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита на тези права. Следователно при тълкуването на член 4 от Хартата Съдът трябва да вземе предвид член 3 от ЕКПЧ, както е тълкуван от Европейския съд по правата на човека, като минимален праг на закрила (вж. по аналогия решение от 22 юни 2023 г., K.B. и F.S. (Служебна проверка по наказателни дела), C‑660/21, EU:C:2023:498, т. 41 и цитираната съдебна практика).

61

Освен това от Разясненията относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17) следва, че правото по член 19, параграф 2 от нея, съгласно който никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание, обхваща практиката на Европейския съд по правата на човека по член 3 от ЕКПЧ, на който този член 19, параграф 2 по същество съответства (вж. в този смисъл решения от 18 декември 2014 г., M’Bodj, C‑542/13, EU:C:2014:2452, т. 38 и цитираната съдебна практика, и от 18 декември 2014 г., Abdida,C‑562/13, EU:C:2014:2453, т. 47). Следователно тази практика също е релевантна за тълкуването на посоченото право.

62

С оглед на това Съдът вече е приел, че член 15, буква б) от Директива 2011/95 е този, който по същество съответства на член 3 от ЕКПЧ. За разлика от това, член 15, буква в) от тази директива е разпоредба, чието съдържание се отличава от това на член 3 от ЕКПЧ и чието тълкуване при това положение трябва да бъде извършено самостоятелно, за да се осигури по-специално приложно поле, присъщо на тази разпоредба, като се зачитат основните права, гарантирани от Хартата и от ЕКПЧ (вж. в този смисъл решение от 17 февруари 2009 г., Elgafaji,C‑465/07, EU:C:2009:94, т. 28 и 36).

63

В това отношение следва да се припомни, че член 15, буква в) от Директива 2011/95 безспорно обхваща извънредната ситуация, при която степента на безогледно насилие, произтичащо от въоръжен международен или вътрешен конфликт, е такава, че съществуват сериозни основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на територията на тази страна или регион се излага на реална опасност да понесе тежки и лични заплахи срещу своя живот или личност.

64

Въпреки това, както бе посочено в точка 42 от настоящото решение, тази разпоредба може да обхваща и други ситуации, при които комбинацията, от една страна, от по-ниска степен на безогледно насилие в сравнение с тази, характеризираща подобна извънредна ситуация, и от друга страна, на елементи, присъщи на личното положение на молителя, може да обективира реалния риск от понасяне на тежки и лични заплахи по смисъла на тази разпоредба.

65

От това следва, че в тези други ситуации елементите относно индивидуалното положение и личните обстоятелства на молителя, които компетентният национален орган трябва да вземе под внимание, задължително са в допълнение към факта на произход от зона в дадена страна, в която са налице „изключителни случаи на повсеместно насилие“ по смисъла на практиката на Европейския съд по правата на човека, и по‑специално на решение от 17 юли 2008 г., NA/Обединено кралство (CE:ECHR:2008:0717JUD 002590407, § 115).

66

Така възприетото от Съда тълкуване на член 15, буква в) от Директива 2011/95, което е напълно съвместимо с практиката на Европейския съд за правата на човека във връзка с член 3 от ЕКПЧ (вж. в този смисъл решение от 17 февруари 2009 г., Elgafaji,C‑465/07, EU:C:2009:94, т. 44), предоставя на молителите за международна закрила по-широка защита от предоставената с член 3.

67

С оглед на повдигнатите от запитващата юрисдикция въпроси, припомнени в точка 19 от настоящото решение, следва също да се уточни, че списъкът на относимите елементи, свързани с индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя, който се съдържа в член 4, параграф 3, буква в) от тази директива, не е изчерпателен, което означава, че при ситуациите, описани в точка 64 от настоящото решение, компетентният за предоставяне на субсидиарна закрила национален орган трябва да извърши преценка за всеки отделен случай, като при необходимост вземе под внимание всеки друг елемент, свързан с индивидуалното положение или личните обстоятелства относно молителя, който може да допринесе за обективиране на реалния риск от понасяне на тежко посегателство по член 15, буква в) от посочената директива, при отчитане на степента на безогледно насилие в съответната държава или регион. В този смисъл за относими могат да бъдат приети елементи, присъщи за личния, семейния или професионалния живот на молителя, за които с основание може да се предположи, че ще увеличат опасността последният да понесе такова тежко посегателство, ако се завърне в своята държава на произход или в държавата на предишното си обичайно пребиваване.

68

Освен това, както бе припомнено в точка 51 от настоящото решение и в съответствие с член 4, параграф 4 от Директива 2011/95, националният компетентен орган трябва да вземе под внимание обстоятелството, че молителят вече е понесъл тежко посегателство, или е бил обект на директни заплахи за подобно посегателство, освен ако съществуват достатъчни основания да се смята, че такова тежко посегателство не би се повторило.

69

По изложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 15, буква в) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се прецени съществуването на реален риск от понасянето на дадено тежко посегателство, посочено в тази разпоредба, националният компетентен орган трябва да може да вземе под внимание елементи, свързани с индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя, различни от самия факт на произход от зона в дадена страна, в която са налице „изключителни случаи на повсеместно насилие“ по смисъла на решение на ЕСПЧ от 17 юли 2008 г., NA/Обединено кралство (CE:ECHR:2008:0717JUD002590407, § 115).

70

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 15, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че интензитетът на безогледното насилие в държавата на произход на молителя може да отслаби изискването за индивидуализация на определените в тази разпоредба тежки посегателства.

71

В това отношение следва да се припомни, както бе отбелязано в точки 37—42 от настоящото решение, че тежките посегателства, посочени в член 15, буква б) от Директива 2011/95, предполагат ясна степен на индивидуализация.

72

Всъщност, както бе припомнено в точка 38 от настоящото решение, посегателствата, свързани с риск от „смъртно наказание или екзекуция“ и от „изтезание или нечовешко или унизително отношение, или наказание“, които са посочени в член 15, букви а) и б) от тази директива, обхващат случаите, при които молителят за международна закрила е конкретно и лично изложен на риск от посегателство от определен вид.

73

Макар, както бе посочено в точка 39 от настоящото решение, в подобни ситуации да трябва да бъдат разгледани и относимите елементи, свързани с цялостното положение в държавата на произход на молителя, сред които и елементите, свързани с общото равнище на насилие и несигурност в страната, това не променя факта, че съществуването в тази държава на дадено равнище на насилие и несигурност, без значение колко е високо, не може да отслаби обхвата на изискването, съгласно което, за да съществува реална опасност от тежки посегателства по член 15, букви а) и б) от Директива 2011/95, трябва да се докаже, като при необходимост се отчете подобно равнище на насилие, че молителят е лично и специфично изложен на реална опасност от такива посегателства в случай на завръщане в същата страна.

74

По изложените съображения на третия въпрос следва да се отговори, че член 15, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че интензитетът на безогледното насилие в държавата на произход на молителя не може да отслаби изискването за индивидуализация на определените в тази разпоредба тежки посегателства.

75

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 15, буква в) от Директива 2011/95 във връзка с член 1, член 4 и член 19, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че дадени хуманитарни обстоятелства, които са пряка или непряка последица от действия и/или бездействие на лице, причинило тежки посегателства в рамките на въоръжен международен или вътрешен конфликт, трябва да бъдат взети предвид при оценяването на молба за международна закрила по смисъла на член 15, буква в).

76

Европейската комисия счита този въпрос за недопустим, като твърди, че с оглед на елементите в подкрепа на разглежданите в главното производство молби за международна защита отговорът на този въпрос не е необходим за разрешаването на спора в главното производство и че при всички положения актът за преюдициално запитване не съдържа необходимата информация и разяснения в това отношение.

77

Съгласно постоянната практика на Съда, макар въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическа рамка, която той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, да се ползват с презумпция за релевантност, все пак въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор. Основанието за отправяне на преюдициално запитване е не формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а необходимостта от отговор за ефективното решаване на даден правен спор. Видно от самия текст на член 267 ДФЕС, отправеното преюдициално запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да постанови „нейното решение“ по образуваното пред нея дело (решение от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság,C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, EU:C:2020:367, т. 167 и цитираната съдебна практика).

78

Така именно съгласно член 94, буква а) от Процедурния правилник е необходимо преюдициалното запитване да съдържа обобщено изложение на релевантните факти, както са установени от запитващата юрисдикция, или най-малкото изложение на фактическите обстоятелства, на които се основават въпросите (решение от 3 декември 2019 г., Iccrea Banca,C‑414/18, EU:C:2019:1036, т. 28 и цитираната съдебна практика).

79

В случая, както бе посочено в точки 11, 12 и 15 от настоящото решение, сред елементите в подкрепа на разглежданите в главното производство молби за международна закрила, изтъкнати от жалбоподателите и установени от компетентния национален орган, а и от запитващата юрисдикция, се съдържат факти, които са свързани с общото равнище на насилие и несигурност в Либия, с трудните условия на живот в Триполи и с произтичащите от това „хуманитарни обстоятелства“.

80

От така изложените в акта за преюдициално запитване елементи обаче изобщо не следва, че подобни хуманитарни обстоятелства са пряка или непряка последица от действия и/или бездействия на лице, причинило тежки посегателства в рамките на въоръжен международен или вътрешен конфликт по смисъла на член 15, буква в) от Директива 2011/95.

81

Освен това запитващата юрисдикция не посочва кое е лицето, извършило въпросните действия и/или бездействия и в какво се изразяват тези действия и/или бездействия.

82

От това следва, че запитващата юрисдикция не е изяснила в достатъчна степен защо отговор на четвъртия въпрос ѝ е необходим, за да може да реши спора в главното производство, както и не е изложила в достатъчна степен фактическите обстоятелства, на които се основава този въпрос.

83

При това положение четвъртият въпрос следва да се обяви за недопустим.

84

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши: