–

за ALD Automotive s.r. o., от J. Melkus, advokát,

–

за чешкото правителство, от A. Edelmannová, M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от G. Gattinara и P. Ondrůšek, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (ОВ L 48, 2011 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между ALD Automotive s.r. o. (наричано по-нататък „ALD“) и DY, действащ в качеството на синдик на дружеството длъжник GEDEM-STAV a.s. (наричано по-нататък „Gedem“), относно искане за обезщетение под формата на фиксирана сума за разноските за събиране, направени от ALD вследствие на забавяне на плащанията по пет договора с продължително изпълнение, сключени между това дружество и Gedem.

3

Съображения 3 и 19 от Директива 2011/7 гласят:

[…]

4

Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет и приложно поле“, предвижда следното в параграфи 1 и 2:

„1.   Целта на настоящата директива е борбата със забавата на плащане по търговските сделки с оглед гарантирането на правилното функциониране на вътрешния пазар, като се насърчава конкурентоспособността на предприятията, и по-специално на малките и средните предприятия [(МСП)].

2.   Настоящата директива се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“.

5

Съгласно член 2 от посочената директива:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]“.

6

Член 3 от същата директива, озаглавен „Сделки между предприятия“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки следят за това при плащанията по търговски сделки между предприятия кредиторът да е в правото си да изисква лихва за забава на плащане, без да е необходима покана, ако са изпълнени следните условия:

7

Член 6 от Директива 2011/7, озаглавен „Обезщетяване за разноските по събирането“, предвижда:

„1.   Държавите членки следят за това, когато лихвата за забава на плащане стане дължима при търговските сделки в съответствие с член 3 или 4, кредиторът да е в правото си да получи от длъжника като минимум фиксирана сума от 40 [евро].

2.   Държавите членки следят за това фиксираната сума, посочена в параграф 1, да е дължима, без да е необходима покана, и да служи за обезщетение за направените от кредитора разноски по събирането.

3.   Освен фиксираната сума, посочена в параграф 1, кредиторът има право да иска от длъжника разумно обезщетение за всякакви оставащи разноски по събиране, надвишаващи тази фиксирана сума и понесени вследствие на забава на плащане от страна на длъжника. Те биха могли да включват разноски, понесени, inter alia, вследствие на наемане на адвокат или използване на услугите на агенция за събиране на вземания“.

8

Член 7 от тази директива, озаглавен „Договорни условия и практики, които представляват злоупотреба“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки предвиждат, че договорни условия или практика, свързани с датата или срока на плащане, с лихвения процент за забава на плащане или с обезщетението за разноските по събиране, са или неприложими, или могат да бъдат основание за иск за обезщетение за вреди, когато представляват явна злоупотреба по отношение на кредитора.

Когато се определя дали дадено договорно условие или практика представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора по смисъла на първа алинея, се вземат под внимание всички обстоятелства, включително:

[…]

[…]“.

9

Член 2, параграф 3 от Zákon č. 89/2012 Sb., občanský zákoník (Закон № 89/2012 за приемане на Граждански кодекс) гласи:

„Тълкуването и прилагането на правните норми не трябва да е в противоречие с добрите нрави, нито да води до крайности или несправедливости, които са нетърпими според общоприетите нравствени разбирания на хората“.

10

Член 3 от Nařízení vlády č. 351/2013 Sb., kterým se určuje výše úroků z prodlení a nákladů spojených s uplatněním pohledávky, určuje odměna likvidátora, likvidačního správce a člena orgánu právnické osoby jmenovaného soudem a upravují některé otázky Obchodního věstníku, veřejných rejstříků právnických a fyzických osob a evidence svěřenských fondů a evidence údajů o skutečných majitelích (Постановление № 351/2013 на Министерски съвет за определяне на размера на лихвата за забава и разноските по събиране на вземания, за определяне на възнаграждението на назначените от съда ликвидатори, ликвидационни управители и членове на органи на юридически лица и за уреждане на някои въпроси относно Официалния бюлетин за публикуване на съобщения по граждански и търговски дела и относно публичните регистри на физическите и юридическите лица, на доверителните фондове и на данните за действителните собственици; наричано по-нататък „Постановление № 351/2013“), предвижда:

„При взаимни облигационни отношения между търговци, както и при взаимни облигационни отношения между търговец и публична институция, възлагаща обществена поръчка в съответствие със закона, които обхващат задължение за възмездна доставка на стоки или услуги за публичната институция възложител, минималният размер на разноските по събирането на всяко вземане възлиза на 1200 [чешки крони (CZK) (около 50 евро)]“.

11

ALD и Gedem, учредени по чешкото право дружества, сключват пет договора с предмет наем на движими вещи (наричани по-нататък „разглежданите в главното производство договори“). По силата на приложимите по тези договори общи условия ALD е трябвало да издава на Gedem отделни фактури за сумите, дължими като възнаграждение за предоставените в изпълнение на тези договори услуги. Gedem е трябвало да плаща тези суми в посочения във фактурите срок.

12

В определените срокове обаче Gedem не е изплатило 25 вноски, дължими по разглежданите в главното производство договори, на обща стойност 206799,13 CZK (около 8750 евро), за периоди от 27 април 2016 г. до 30 септември 2016 г.

13

С решение от 12 април 2017 г. Krajský soud v Hradci Králové — pobočka v Pardubicích (Окръжен съд Храдец Кралове, изнесено отделение в Пардубице, Чешка република) констатира неплатежоспособността на Gedem, обявява го в несъстоятелност и назначава DY за синдик на същото.

14

В рамките на това производство ALD иска да му бъде платено вземането ведно с лихви за забава, както и фиксирана сума в размер на 1200 CZK, представляваща разноски по събиране, за всяка от 25‑те вноски, дължими по петте разглеждани в главното производство договора, т.е. общо 30000 CZK (около 1250 EUR) на основание член 3 от Постановление № 351/2013.

15

След подадено от DY възражение срещу плащането на тази фиксирана сума ALD предявява пред Krajský soud v Hradci Králové — pobočka v Pardubicích (Окръжен съд Храдец Кралове, изнесено отделение в Пардубице) иск, с който да се установи правото му на обезщетение с фиксиран размер за разноските по събиране, направени за всяка от 25‑те вноски, дължими по силата на петте разглеждани в главното производство договора.

16

С решение от 28 май 2018 г. тази юрисдикция уважава частично искането на ALD, като му присъжда обезщетение с фиксиран размер за разноските по събиране в размер на 1200 CZK за вземанията, произтичащи от всеки от петте договора, в общ размер на 6000 CZK (около 250 евро), и отхвърля иска в останалата му част.

17

ALD обжалва това решение пред запитващата юрисдикция — Vrchní soud v Praze (Апелативен съд Прага, Чешка република), която потвърждава посоченото решение. Тази юрисдикция приема, че в конкретния случай обезщетението с фиксиран размер за разноските по събиране е дължимо само веднъж за всеки от петте договора, независимо от броя на неплатените в срок вноски.

18

ALD обжалва тези решения пред Ústavní soud (Конституционен съд, Чешка република), който с решение от 24 ноември 2020 г. отменя решението на Vrchní soud v Praze (Апелативен съд Прага) и му връща делото, като едновременно с това отхвърля този иск в останалата му част. Ústavní soud (Конституционен съд) приема, че като не е разгледал необходимостта да сезира Съда с преюдициален въпрос на основание член 267 ДФЕС, въпреки че ALD е изтъкнало, че е необходимо националната правна уредба да се тълкува по начин, който съответства на правото на Съюза, запитващата юрисдикция е нарушила правото на това дружество на справедлив процес, гарантирано от чешката конституция.

19

Доколкото разглежданите в главното производство договори включват изплащането на последователни възнаграждения, запитващата юрисдикция изпитва съмнения по въпроса дали, за да се постигне целта на Директива 2011/7, кредиторът трябва да получи предвидената в член 6, параграф 1 от тази директива фиксирана сума за всяка забава на плащане, допусната в рамките на изпълнението на един договор, включително ако неизвършените на падежа плащания са само за малки суми, по-малки дори от фиксирания размер на обезщетението, или е достатъчно този кредитор да получи само една фиксирана сума за всички забавени плащания в рамките на изпълнението на този договор. Тази юрисдикция си задава въпроса и за възможността националният съд да отхвърли искане, основано на първото тълкуване, в хипотезата, при която това искане би било „в противоречие с добрите нрави (член 2, параграф 3 [от Закон № 89/2012]“.

20

При тези условия Vrchní soud v Praze (Апелативен съд Прага) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

21

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 3 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че когато един и същ договор предвижда периодични плащания, всяко от които трябва да бъде извършено в определен срок, минималната фиксирана сума от 40 евро, предвидена в този член 6, параграф 1, се дължи за всяко забавено плащане като обезщетение на кредитора за разноски по събиране, или се дължи еднократно в рамките на изпълнението на един договор, независимо от броя на плащанията, неизвършени в този срок.

22

На първо място, член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 предвижда задължение за държавите членки да следят за това, когато лихвата за забава на плащане стане дължима при търговски сделки по смисъла на член 2, точка 1 от тази директива, кредиторът да има право да получи от длъжника като минимум фиксирана сума от 40 евро. По-нататък, параграф 2 от този член 6 задължава държавите членки да следят за това минималната фиксирана сума да се дължи автоматично, дори при липса на отправена до длъжника покана, и че тя цели да обезщети кредитора за направените разноски по събирането. Накрая, параграф 3 от посочения член 6 признава на кредитора правото да претендира от длъжника, освен минималната фиксирана сума от 40 евро, разумно обезщетение за всякакви оставащи разноски по събиране, надвишаващи посочената фиксирана сума и понесени вследствие на забава на плащане от страна на длъжника.

23

Понятието „забава на плащане“, което е в основата на правото на кредитора да получи от длъжника не само лихви за забава по силата на член 3, параграф 1 от Директива 2011/7, но и минимална фиксирана сума от 40 евро по силата на член 6, параграф 1 от тази директива, е дефинирано в член 2, точка 4 от посочената директива като плащане, което не е извършено в рамките на договорния или законния срок. След като съгласно член 1, параграф 2 от същата директива тя обхваща „всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“, понятието „забава на плащане“ е приложимо към всяка търговска сделка, разглеждана поотделно (решение от 1 декември 2022 г., DOMUS-Software, C‑370/21, EU:C:2022:947, т. 21 и цитираната съдебна практика).

24

На второ място, член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 определя условията за изискуемост на минималната фиксирана сума от 40 евро, като препраща, що се отнася до търговските сделки между предприятия, към член 3 от тази директива. В параграф 1 от този член се предвижда, че държавите членки следят за това при тези търговски сделки кредитор, който е изпълнил задълженията си и не е получил дължимата сума в срок, да има право да иска лихва за забава на плащане, без да е необходима покана, освен ако длъжникът не е отговорен за забавата (решение от 1 декември 2022 г., DOMUS-Software, C‑370/21, EU:C:2022:947, т. 22 и цитираната съдебна практика).

25

От гореизложеното следва, че както правото да се получат лихви за забава на плащане, предвидено в член 3, параграф 1 от Директива 2011/7, и правото на минимална фиксирана сума, предвидено в член 6, параграф 1 от тази директива, което също възниква при „забава на плащане“ по смисъла на член 2, точка 4 от посочената директива, се отнася до „търговски сделки“, разглеждани поотделно. Тези лихви, също както и фиксираната сума, стават изискуеми автоматично с изтичането на срока за плащане, предвиден в член 3, параграфи 3—5 от същата директива, стига да са изпълнени условията по параграф 1 от същия член (вж. в този смисъл решение от 1 декември 2022 г., DOMUS-Software, C‑370/21, EU:C:2022:947, т. 23 и цитираната съдебна практика).

26

Следователно член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че минималната фиксирана сума от 40 евро, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитор, изпълнил задълженията си по търговска сделка, която е документирана във фактура или равностойно искане за плащане, за всяко несвоевременно плащане по тази сделка, включително когато е налице забава на няколко плащания с периодичен характер, извършени в изпълнение на един и същ договор, освен ако длъжникът не е отговорен за забавата (решение от 1 декември 2022 г., DOMUS-Software, C‑370/21, EU:C:2022:947, т. 24—26 и цитираната съдебна практика).

27

На трето място, в потвърждение на това тълкуване на член 6 от Директива 2011/7 е целта на същата. Всъщност от член 1, параграф 1 от тази директива в светлината на съображение 3 от нея следва, че тя цели не само да се окаже възпиращо действие върху забавата на плащания, като се избегне възможността те да бъдат финансово интересни за длъжника поради ниското ниво или липсата на лихви, начислявани в такава ситуация, но и ефективно да се защити кредиторът срещу подобна забава, като му се осигури възможно най-пълно обезщетение за направените от него разноски по събиране. В това отношение съображение 19 от посочената директива уточнява, от една страна, че разноските по събирането следва също така да включват възстановяване на административни разходи и обезщетение за вътрешните разноски, понесени вследствие на забава на плащане, и от друга страна, че обезщетението с фиксирана сума следва да има за цел да ограничава административните и вътрешните разноски, свързани със събирането (решение от 1 декември 2022 г., DOMUS-Software, C‑370/21, EU:C:2022:947, т. 27 и цитираната съдебна практика).

28

Следователно натрупването от страна на длъжника на няколко забавени периодични плащания в изпълнение на един и същ договор не може да води до това минималната фиксирана сума, дължима като обезщетение за разноските по събиране на всяко забавено плащане, да бъде намалена до една-единствена фиксирана сума. Такова намаляване би лишило от полезно действие член 6 от Директива 2011/7, чиято цел, както бе подчертано в предходната точка от настоящото решение, е не само да се окаже възпиращо действие върху забавата на плащания, но и „да служи за обезщетение за направените от кредитора разноски по събирането“, тъй като тези разноски обикновено нарастват пропорционално на броя на плащанията и на сумите, които длъжникът не е платил в срок. Освен това подобно намаляване би било равностойно на това в полза на длъжника да се допусне дерогация от член 6, параграф 1 от тази директива, която би се равнявала на освобождаване на длъжника от част от финансовата тежест, произтичаща от неговото задължение да плати по всяка неплатена в срок фактура фиксираната сума от 40 евро, без тази дерогация да е обоснована от каквато и да било „обективна причина“ по смисъла на член 7, параграф 1, втора алинея, буква в) от посочената директива (вж. в този смисъл решение от 1 декември 2022 г., DOMUS-Software, C‑370/21, EU:C:2022:947, т. 28 и цитираната съдебна практика).

29

Същевременно в писменото си становище чешкото правителство изтъква, че натрупването от кредитора на няколко фиксирани суми, когато са забавени няколко периодични плащания, произтичащи от един и същ договор, би било в противоречие с целта на член 6, параграф 3 от Директива 2011/7, която е да се предостави на кредитора справедливо обезщетение за реално понесените от този кредитор разноски, така че да се постигне възпиране на забавянето на плащания. Според това правителство такова натрупване би означавало да се предостави на кредитора, за общия размер на разходите, понесени в случай на събиране на множество вземания от един длъжник, произтичащи от един и същ договор, фиксирано обезщетение, надхвърлящо реално понесените и свързани със събирането административни разходи и вътрешни разноски. Предвиденото в тази разпоредба обезщетение под формата на фиксирана сума обаче имало за цел да отрази разходите, реално понесени от кредитора, и било лишено от наказателен характер.

30

В това отношение Съдът вече е уточнил, че правото на „разумно“ обезщетение, предвидено в член 6, параграф 3 от Директива 2011/7, „за всякакви оставащи разноски по събиране, надвишаващи тази фиксирана сума и понесени вследствие на забава на плащане от страна на длъжника“, се отнася до разноските по събиране от всякакъв вид, които надвишават минималната сума от 40 евро, на която кредиторът има право автоматично по силата на член 6, параграф 1 от тази директива, когато лихвата за забава на плащане стане дължима по търговска сделка, в частност по силата на член 3 от посочената директива. Следователно подобно обезщетение не може да обхваща нито частта от тези разноски, която вече се поема от минималната фиксирана сума от 40 евро, нито разноските, които с оглед на всички обстоятелства по случая изглеждат прекалено високи (решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 39).

31

Следователно не може да се прави позоваване на член 6, параграф 3 от Директива 2011/7, за да се ограничи правото на кредитора да получи фиксираната сума, предвидена в член 6, параграф 1 от тази директива. За сметка на това е възможно в очертаните в предходната точка от настоящото решение граници да се вземе предвид по-конкретно фактът, че възнагражденията по търговски сделки, които длъжникът не е платил в срок, са довели до едно-единствено искане, за да се прецени дали обезщетението за оставащите разноски по събиране, понесени вследствие на забавата на плащане от страна на длъжника, е разумно (решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 40).

32

С оглед на гореизложеното на първия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 3 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че когато един и същ договор предвижда периодични плащания, всяко от които трябва да бъде извършено в определен срок, минималната фиксирана сума от 40 евро, предвидена в член 6, параграф 1, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитора за всяко забавено плащане.

33

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 6, параграф 3 и член 7, параграф 1, втора алинея, буква в) от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национален съд да откаже или да намали предвидената в първата от тези разпоредби фиксирана сума въз основа на общите принципи на националното частно право, ако забавените плащания в рамките на един и същ договор са по-конкретно за малки суми, по-малки дори от този фиксиран размер.

34

Европейската комисия изразява съмнения относно допустимостта на втория въпрос, поради това че е от хипотетично естество. Всъщност по делото в главното производство общият размер на главницата бил много по-голям от общия размер на фиксираното обезщетение, поискано на основание член 3 от Постановление № 351/2013, което транспонира в националното право член 6, параграф 1 от Директива 2011/7.

35

В това отношение следва да се припомни, че в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 8 декември 2022 г., Google (Премахване на съдържание, за което се твърди, че е неистинно), C‑460/20, EU:C:2022:962, т. 41 и цитираната съдебна практика).

36

Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 8 декември 2022 г., Google (Премахване на съдържание, за което се твърди, че е неистинно), C‑460/20, EU:C:2022:962, т. 42 и цитираната съдебна практика).

37

Несъмнено в конкретния случай, както отбелязва Комисията, общият размер на главницата е по-голям от общия размер на поисканото фиксирано обезщетение. От това не следва обаче, че въпросът е от хипотетично естество. Наистина, не може да се изключи — при липсата на изрично указание в акта за преюдициално запитване по този въпрос — че някои от разглежданите по главното производство 25 плащания, които не са извършени на падежа, са малки по размер, и дори по-малки от фиксирания размер по член 3 от това постановление, в съответствие с член 6, параграф 1 от тази директива.

38

Следователно този въпрос трябва да се разгледа по същество.

39

Важно е да се припомни в самото начало, че за да се гарантира ефективността на всички разпоредби от правото на Съюза, принципът на предимство на правото на Съюза задължава по-специално националните юрисдикции във възможно най-голяма степен да тълкуват вътрешното си право по начин, съответстващ на правото на Съюза (решения от 13 ноември 1990 г., Marleasing, C‑106/89, EU:C:1990:395, т. 8, и от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 26).

40

По-конкретно, национална юрисдикция, която е сезирана, както в настоящия случай, със спор единствено между частноправни субекти, е длъжна при прилагането на вътрешноправните разпоредби, приети с цел транспониране на директива, да ги тълкува предвид текста и целта на тази директива, за да се стигне до решение, съответстващо на преследваната от нея цел, без да засяга определени ограничения, сред които по-конкретно забраната за тълкуване contra legem на националното право (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 27 и 28 и цитираната съдебна практика).

41

В настоящия случай, въпреки че запитващата юрисдикция се позовава на общите принципи на националното частно право, сред които по-конкретно този, който забранява да се тълкува и прилага законова разпоредба в противоречие с добрите нрави, тя не твърди тези принципи да са пречка да тълкува приложимите разпоредби на националното право по начин, съответстващ на член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 6, параграф 3 и член 7, параграф 1, втора алинея, буква в) от тази директива.

42

При тези условия да се позволи на национална юрисдикция да откаже или да намали фиксирания размер, посочен в член 6, параграф 1 от Директива 2011/7, би означавало да ѝ се позволи да се отклони от задължението си да осигури пълното действие на тази разпоредба, както е тълкувано от Съда в решения от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia (C‑585/20, EU:C:2022:806), и от 1 декември 2022 г., DOMUS-Software (C‑370/21, EU:C:2022:947).

43

С оглед на гореизложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 6, параграф 3 и член 7, параграф 1, втора алинея, буква в) от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална юрисдикция да откаже или да намали фиксирания размер, предвиден в първата от тези разпоредби, въз основа на общите принципи на националното частно право, включително когато забавените плащания в рамките на един и същ договор са по-конкретно за малки суми, по-малки дори от този фиксиран размер.

44

Предвид отговора на втория въпрос не е необходимо да се отговаря на третия въпрос.

45

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

Поради изложените съображения Съдът (осми състав) реши: