–

за CAJASUR Banco SA, от V. Rodríguez de Vera Casado,

–

за испанското правителство, от A. Pérez-Zurita Gutiérrez, J. Ruiz Sánchez и J. Rodríguez de la Rúa Puig, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от J. Baquero Cruz и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между CAJASUR Banco SA, от една страна, и ОВ и IM, от друга страна, по повод на съдебните разноски, направени в рамките на образувано по инициатива на последните съдебно производство за установяване на недействителността на клауза от общите условия на договор за ипотечен кредит, по-специално поради неравноправност на тази клауза.

3

Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

4

Член 7, параграф 1 от тази директива предвижда:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

5

Съгласно член 1303 от Código Civil (Граждански кодекс):

„Когато договорно задължение е обявено за недействително, всяка от страните е длъжна да върне на другата вещите, които са били предмет на този договор, плодовете от тях и цената, платена като насрещна престация за тези вещи, заедно с лихвите, освен в случаите, предвидени в следващите членове“.

6

Член 395 от Ley 1/2000 de Enjuiciamiento Civil (Закон 1/2000 за гражданското съдопроизводство) от 7 януари 2000 г. (BOE, бр. 7 от 8 януари 2000 г., стр. 575), в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „LEC“), който урежда правилата за присъждане на съдебните разноски при признание на иска, гласи:

„1.   Ако искът е бил признат, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, никоя от страните не следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски, освен ако съдът установи, като надлежно се обоснове, че ответникът е действал недобросъвестно.

Счита се, че е налице недобросъвестност на ответника, ако преди предявяването на иска ищецът е отправил до него надлежна и обоснована покана за плащане, започната е процедура по медиация или до ответника е отправено искане за помирение“.

7

Страните в главното производство са сключили договор за ипотечен кредит. През 2018 г. JO и IM предявяват иск пред Juzgado de Juzgado de Primera Instancia no 18 bis de Málaga (Първоинстанционен съд № 18а, Малага, Испания) за обявяване за недействителна, поради нейната неравноправност, на клауза от общите условия на този договор, отнасяща се до ипотечните разноски и до възстановяването на сумата, платена въз основа на тази клауза. След предявяването на иска CAJASUR Banco признава, че посочената клауза е неравноправна, но тъй като счита, че претендираната на това основание сума е прекомерна, приема да възстанови само част от нея.

8

С решение от 2 март 2020 г. Juzgado de Primera Instancia no 18 bis de Málaga (Първоинстанционен съд № 18а, Малага, Испания) обявява същата клауза за недействителна по право поради неравноправността ѝ и на това основание осъжда CAJASUR Banco, от една страна, да възстанови на JO и на IM част от претендираната сума, и от друга страна, да заплати съдебните разноски.

9

CAJASUR Banco предявява иск пред запитващата юрисдикция — Audiencia Provincial de Málaga (Областен съд Малага, Испания), само относно така присъдените съдебни разноски. Тя изтъква, че след като е признала иска, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, посоченото присъждане на съдебните разноски противоречи на член 395 от LEC, доколкото този член предвижда, че такова присъждане може да бъде наложено само когато е установено, че ответникът е недобросъвестен. В това отношение тя припомня, че съгласно посочения член недобросъвестност е налице само когато преди предявяването на иска до ответника е отправена надлежна и обоснована покана за плащане, спрямо ответника е започната процедура по медиация или до него е отправено искане за помирение.

10

Както е видно от определението за преюдициално запитване, това становище е в съответствие с утвърдената практика на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) относно прилагането на същия член.

11

От определението за преюдициално запитване е видно също, че JO и IM не са извършили извънсъдебни действия спрямо CAJASUR Banco.

12

При тези обстоятелства Audiencia Provincial de Málaga (Областен съд Малага) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

13

Според испанското правителство преюдициалното запитване трябва да се обяви за недопустимо, тъй като в него запитващата юрисдикция не е представила правилно правната и фактическата обстановка по делото в главното производство. Всъщност запитващата юрисдикция не предоставила на Съда необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси, които били хипотетични, тъй като в съответствие с националното право тази юрисдикция можела да реши спора по главното производство, без да сезира Съда с преюдициален въпрос в това отношение.

14

Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на производството по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да установи и прецени фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право. Също така само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да понесе отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 76, и от 22 септември 2022 г., Servicios Prescriptor y medios de pagos EFC,C‑215/21, EU:C:2022:723, т. 26).

15

Така Съдът може да не се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 77, и от 22 септември 2022 г., Servicios Prescriptor y medios de pagos EFC,C‑215/21, EU:C:2022:723, т. 27).

16

Настоящият случай не е такъв.

17

Всъщност следва да се констатира, че преюдициалното запитване се отнася по-специално до тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 и цели да се установи дали тази разпоредба допуска правило от националното право като член 395 от LEC относно разпределянето на разноските в съдебните производства, образувани по инициатива на потребители с цел упражняване на правата, които те черпят от тази директива.

18

Освен това от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че съгласно член 395 от LEC, както е тълкуван в националната съдебна практика, съществува опасност потребител по смисъла на Директива 93/13 да бъде осъден да заплати съдебните разноски, свързани с предявен от него иск по съдебен ред относно клаузи от договор, сключен с продавач или доставчик, въпреки че компетентният съд е установил неравноправността на някоя от тези клаузи.

19

Предвид изложените по-горе съображения следва да се приеме, че преюдициалното запитване е допустимо.

20

Макар в първия си въпрос запитващата юрисдикция да посочва по-специално член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, от мотивите на определението за преюдициално запитване следва, че тази юрисдикция по същество иска тълкуване на член 6 от Директива 93/13 с оглед на обхвата на принципа на ефективност, упоменат във втория въпрос.

21

Ето защо следва да се приеме, че с въпросите си, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която, ако потребител не е извършил извънсъдебни действия спрямо продавач или доставчик, с когото е сключил договор, съдържащ неравноправна клауза, този потребител трябва да понесе направените от него разноски по съдебното производство, образувано по негова инициатива срещу този продавач или доставчик, за да упражни правата си по Директива 93/13, когато продавачът или доставчикът е признал иска на потребителя, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, дори неравноправността на тази клауза да е била установена.

22

Най-напред следва да се припомни, че предвид естеството и значението на обществения интерес, на който се основава защитата, гарантирана на потребителите, които са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите и доставчиците, Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 78 и цитираната съдебна практика).

23

Съгласно постоянната съдебна практика при липсата на специална правна уредба на Съюза в тази област редът и условията за прилагане на защитата на потребителите, предвидена в Директива 93/13, се уреждат във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа на процесуална автономия на последните. Тези ред и условия обаче не трябва да са по-неблагоприятни от онези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), нито да са определени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 27 и цитираната съдебна практика).

24

В това отношение от практиката на Съда следва, че разпределянето на разноските в съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност (решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 95 и цитираната съдебна практика).

25

Що се отнася до принципа на ефективност, до който единствено се отнася преюдициалното запитване, следва да се отбележи, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, както и за неговия ход и особености пред различните национални инстанции. В тази насока следва, когато е необходимо, да се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като гарантиране на правото на защита, принципа на правна сигурност и правилното развитие на производството (вж. по-специално решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470 т. 28 и цитираната съдебна практика).

26

Директива 93/13 признава на потребителя правото да сезира съответния съд, за да се установи неравноправността на клауза от договор, сключен с него от продавач или доставчик, и да се откаже нейното прилагане. В това отношение Съдът е постановил, че обвързването на разпределението на съдебните разноски в такова производство само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може да възпре потребителя да упражни посоченото право предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред (вж. решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 98 и цитираната съдебна практика).

27

Освен това Съдът е приел, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от съдебните разноски да се възлагат на потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му възстановени вследствие на установяване на нищожност на договорна клауза поради неравноправността ѝ, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното с Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуалната неравноправност на договорни клаузи (решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т.99).

28

Следва също да се отбележи, че макар спазването на принципа на ефективност да не може да доведе до цялостно заместване на пълната пасивност на съответния потребител, необходимо е да се провери дали предвид особеностите на съответното национално законодателство има немалък риск този потребител да не е склонен да упражни правата, които черпи от Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 22 септември 2022 г., Vicente (Производство за изпълнение на вземания за адвокатски възнаграждения),C‑335/21, EU:C:2022:720, т. 56 и цитираната съдебна практика).

29

В случая запитващата юрисдикция посочва, че член 395 от LEC, както е тълкуван от Tribunal Supremo (Върховен съд), предвижда, че осъждането на ответника да заплати разноските по съдебното производство се налага само ако е установена недобросъвестността на последния, като се счита, че тя е налице в хипотезата, в която преди предявяването на иск по съдебен ред ищецът безрезултатно е отправил до ответника надлежна и обоснована покана за плащане, по инициатива на ищеца е започнала процедура по медиация или до посочения ответник е отправено искане за помирение.

30

В това отношение следва да се отбележи, че в рамките на типичните производства, образувани на основание член 6, параграф 1 от Директива 93/13, „потребителят“ по смисъла на тази директива обикновено е ищецът, а „продавачът или доставчикът“ по смисъла на посочената директива обикновено е ответникът, което означава, че член 395 от LEC, както е тълкуван от Tribunal Supremo (Върховен съд), фактически изисква от потребителя, преди да предяви иск по съдебен ред, да отправи надлежна и обоснована покана за плащане до съответния продавач или доставчик, да инициира процедура по медиация с този продавач или доставчик или да отправи към него за искане за помирение. В противен случай, ако продавачът или доставчикът признае иска, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, той се презумира за добросъвестен и не може да бъде осъден да заплати съдебните разноски, дори така образуваното съдебно производство да е дало възможност да се установи неравноправността на клауза, съдържаща се в съответния договор.

31

Въпреки че, както посочва испанското правителство, преследваните с този член 395 цели, а именно облекчаването на натоварването на националната съдебна система и доброто правораздаване, трябва да се считат за законосъобразни и че, както отбелязва генералният адвокат в точка 48 от заключението си, извършването на някое от извънсъдебните действия, посочени в този член, изглежда, представлява разумно процесуално изискване за съответния потребител, това не променя факта, че в крайна сметка задължението за извършване на извънсъдебни действия е в тежест изключително на този потребител.

32

Впрочем в областта на неравноправните клаузи в договори, сключени от продавач или доставчик с потребител, по която има богата национална съдебна практика, подобно задължение би трябвало да тежи еднакво върху двете договарящи страни. Всъщност, когато неравноправността на някои клаузи от договори с общи условия е констатирана в трайно установена национална съдебна практика, от банковите институции може също така да се очаква да поемат инициативата да се свържат с клиентите си, чиито договори съдържат такива клаузи, преди да се стигне до предявяване на иск по съдебен ред, за да отменят действието на тези клаузи.

33

Освен това, макар да не е изключено общият интерес от добро правораздаване да може сам по себе си да има предимство пред частните интереси на потребителите, това не променя факта, че процесуалните правила относно прилагането на този общ интерес не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, които потребителите черпят от Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 12 февруари 2015 г., Baczó и Vizsnyiczai, C‑567/13, EU:C:2015:88, т. 51 и 52, и цитираната съдебна практика).

34

Освен това национална правна уредба като член 395 от LEC, която възлага на съответния потребител цялата отговорност за извършването на извънсъдебни действия, не може да подтикне продавачите или доставчиците доброволно и спонтанно да изведат всички последици от съдебната практика относно неравноправните договорни клаузи и по този начин благоприятства запазването на последиците от тези клаузи. Накрая, като създава допълнителен финансов риск за потребителя, подобна правна уредба би могла да създаде пречка, която може да възпре потребителя да упражни правото си на ефективен съдебен контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи, съдържащи се в договора, който го обвързва с продавач или доставчик.

35

В крайна сметка, потребителят, сключил договор, съдържащ неравноправна клауза, не може да бъде упрекнат за това, че се е обърнал към компетентния национален съд, за да упражни правата, които са му гарантирани от Директива 93/13, в случай на бездействие на съответния продавач или доставчик, въпреки че в трайно установена национална съдебна практика е констатирана неравноправността на аналогични клаузи, което е трябвало да подтикне последния да се свърже по своя инициатива с този потребител и във възможно най-кратък срок да преустанови действието на тази неравноправна клауза.

36

Според запитващата юрисдикция обаче е налице утвърдена съдебна практика на Tribunal Supremo (Върховен съд), която установява неравноправността на същия вид договорна клауза като разглежданата в спора по главното производство. В това отношение тя посочва, че вместо да уведомят потребителите за последиците от националната съдебна практика относно неравноправните договорни клаузи, банковите институции са склонни да изчакат да им бъде отправено извънсъдебно искане, което те изпълняват, или да изчакат да се образува съдебно производство, в който случай те признават иска веднага след предявяването му и преди да бъде подадена каквато и да било писмена защита, за да избегнат понасянето на съдебните разноски по производството.

37

Както посочва генералният адвокат в точка 50 от заключението си, с оглед на познанията, които се предполага, че тези институции следва да имат в съответната област, и на положението на потребителите като по-слаба страна в сравнение с посочените институции, поведението, посочено в точка 36 от настоящото решение, може да представлява сериозна индиция за недобросъвестността на същите институции. Ето защо е необходимо компетентният съд да може да извърши необходимите проверки в това отношение и евентуално да изведе произтичащите от тях последици.

38

Предвид всички изложени по-горе съображения член 6, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която, ако потребител не е извършил извънсъдебни действия спрямо продавач или доставчик, с когото е сключил договор, съдържащ неравноправна клауза, този потребител трябва да понесе направените от него разноски по съдебното производство, образувано по негова инициатива срещу този продавач или доставчик, за да упражни правата си по Директива 93/13, когато продавачът или доставчикът е признал иска на потребителя, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, дори неравноправността на тази клауза да е била установена, при условие че компетентният национален съд може да вземе предвид наличието на трайно установена национална съдебна практика, която констатира неравноправността на аналогични клаузи, и поведението на същия продавач или доставчик, за да стигне до извод за неговата недобросъвестност и евентуално да го осъди вследствие на това да понесе тези съдебни разноски.

39

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, разгледан във връзка с принципа на ефективност,

трябва да се тълкува в смисъл, че

допуска национална правна уредба, съгласно която, ако потребител не е извършил извънсъдебни действия спрямо продавач или доставчик, с когото е сключил договор, съдържащ неравноправна клауза, този потребител трябва да понесе направените от него разноски по съдебното производство, образувано по негова инициатива срещу този продавач или доставчик, за да упражни правата си по Директива 93/13, когато продавачът или доставчикът е признал иска на потребителя, преди да бъде направено каквото и да било оспорване, дори неравноправността на тази клауза да е била установена, при условие че компетентният национален съд може да вземе предвид наличието на трайно установена национална съдебна практика, която констатира неравноправността на аналогични клаузи, и поведението на същия продавач или доставчик, за да стигне до извод за неговата недобросъвестност и евентуално да го осъди вследствие на това да понесе тези съдебни разноски.