Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

A. RANTOS

представено на 30 май 2024 година(1)

Дело C‑677/22

Przedsiębiorstwo Produkcyjno — Handlowo — Usługowe A.

срещу

P. S.A.

(Преюдициално запитване, отправено от Sąd Rejonowy Katowice — Wschód w Katowicach (Районен съд Катовице — Катовице-изток, Полша)

„Преюдициално запитване — Директива 2011/7/ЕС — Борба със забавяне на плащането по търговски сделки — Член 3 — Сделки между предприятия — Член 3, параграф 5 — Задължение на държавите членки да следят срокът за плащане, определен в договора, да не надвишава 60 календарни дни, „освен ако в договора изрично е договорено друго“ — Договори, сключени след провеждане на търг или на процедура за възлагане на поръчки — Договорна клауза, която предвижда срок за плащане от 120 календарни дни и е определена само от едната от страните по договора“

I.      Въведение

1.        Съгласно член 3, параграф 5 от Директива 2011/7/ЕС(2), чиято цел е борбата със забавяне на плащането по търговски сделки, държавите членки следят за това срокът за плащане, определен в договора, да не надвишава 60 календарни дни, освен ако в договора „изрично е договорено“ друго и при условие че то не представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора по смисъла на член 7 от тази директива.

2.        Може ли да се счита, че при договори, сключени между предприятия, срокът за плащане, който е по-дълъг от 60 календарни дни, считано от датата на получаване от длъжника на фактурата, и е определен само от едната от страните по договора, е „изрично договорен“ по смисъла на член 3, параграф 5 от Директива 2011/7? По същество това е въпросът, поставен от Sąd Rejonowy Katowice — Wschód w Katowicach (Районен съд Катовице — Катовице-изток, Полша).

3.        Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между Przedsiębiorstwo Produkcyjno — Handlowo — Usługowe A., дружество с ограничена отговорност, осъществяващо дейност в областта на производството на минно оборудване (наричано по-нататък „А.“ или „ищецът“), и P. S.A., акционерно дружество, осъществяващо дейност в областта на добиването и продажбата на въглища (наричано по-нататък „P.“ или „ответникът“), във връзка с искане за плащане на лихва за забава за неплатени в срок от Р. фактури по сключени между тези дружества договори, и по-конкретно във връзка с валидността на 120‑дневен срок за плащане, предвиден в договорна клауза, изготвена предварително от Р.

4.        В настоящото дело Съдът следва да се произнесе за първи път по тълкуването на дерогацията, съдържаща се в член 3, параграф 5 от Директива 2011/7. За да се отговори на поставения въпрос, следва да се определи дали в контекста на борбата със забавяне на плащането по търговски сделки понятието „изрично договаряне“ по смисъла на тази разпоредба включва приемането на срок за плащане, произтичащ от използването на документи, изготвени само от едната от страните по договора, като стандартни типови договори или „договори с общи условия“, които в общите условия предвиждат срокове за плащане, надвишаващи 60 календарни дни.

II.    Правна уредба

А.      Правото на Съюза

5.        Съгласно съображения 12, 13 и 28 от Директива 2011/7:

„(12)      Забавата на плащане представлява нарушение на договора, което е станало финансово привлекателно за длъжниците в повечето държави членки поради ниските лихви, начислявани за забава, или липсата на такива, и/или бавната процедура на обжалване. Необходими са решителни промени с цел да се създаде култура на плащане в срок, включително като изключването на правото на начисляване на лихви винаги се разглежда като договорно условие или практика, представляващи явна злоупотреба, за да се обърне тази тенденция и подобна практика да бъде обезсърчена. Тези промени следва също да включват въвеждането на специални разпоредби относно сроковете за плащане и обезщетяването на кредиторите за понесените разходи, както и, inter alia, относно това, че следва да се допуска, че изключването на правото на обезщетяване за разноските по събирането представлява явна злоупотреба.

(13)      Съответно следва да се предвиди по правило договорните срокове за плащане между предприятия да се ограничат до 60 календарни дни. При все това е възможно да има обстоятелства, при които предприятията изискват по-дълги срокове за плащане, например ако предприятията желаят да предоставят търговски кредит на своите клиенти. Ето защо следва да се запази възможността страните изрично да договарят срокове за плащане, които са по-дълги от 60 календарни дни, при условие че подобно удължаване на сроковете не представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора.

[…]

(28)      Настоящата директива следва да забрани злоупотребата със свободата на договаряне във вреда на кредиторите. В резултат на това, ако дадено условие в договор или дадена практика във връзка с датата или срока за плащане, лихвения процент за забава на плащане или обезщетението за разноските по събиране са неоснователни предвид условията, предоставени на длъжника, или предимно служат да осигурят на длъжника допълнителни ликвидни средства за сметка на кредитора, същите могат да се разглеждат като представляващи такава злоупотреба. […]“.

6.        Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет и приложно поле“, гласи:

„1.      Целта на настоящата директива е борбата със забавата на плащане по търговските сделки с оглед гарантирането на правилното функциониране на вътрешния пазар, като се насърчава конкурентоспособността на предприятията, и по-специално на малките и средните предприятия [(МСП)].

2.      Настоящата директива се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки.

[…]“.

7.        Член 2 от посочената директива, озаглавен „Определения“, предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

1)      „търговски сделки“ означава сделки между предприятия или между предприятия и държавни органи, които водят до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение;

2)      „публичен орган“ означава всеки договарящ орган, както е определен в член 2, параграф 1, буква а) от Директива 2004/17/ЕО[(3)] и в член 1, параграф 9 от Директива 2004/18/ЕО[(4)], независимо от предмета или стойността на договора;

3)      „предприятие“ означава всяка организация, различна от публичен орган, участваща в упражняването на независима икономическа или професионална дейност, дори когато тази дейност се упражнява само от едно лице;

4)      „забава на плащане“ означава плащане, което не е извършено в рамките на договорния или законния срок за плащане и при което условията, определени в член 3, параграф 1 или член 4, параграф 1, са изпълнени;

5)      „лихва за забава на плащане“ означава законна лихва за забава на плащане или лихва, за чийто размер предприятията са се споразумели, при спазване на член 7;

6)      „законна лихва за забава на плащане“ означава проста лихва за забава на плащане при процент, който е равен на сумата от основния лихвен процент и най-малко осем процентни пункта;

[…]“.

8.        Член 3, параграфи 1, 3 и 5 от същата директива е озаглавен „Сделки между предприятия“ и гласи:

„1.      Държавите членки следят за това при плащанията по търговски сделки между предприятия кредиторът да е в правото си да изисква лихва за забава на плащане, без да е необходима покана, ако са изпълнени следните условия:

а)      кредиторът е изпълнил своите задължения по договор и по закон; както и

б)      кредиторът не е получил дължимата сума в срок и длъжникът е отговорен за забавата.

[…]

3.      В случаите, в които условията, посочени в параграф 1, са изпълнени, държавите членки следят за следното:

а)      кредиторът да има право да начислява лихви за забава на плащане от деня, следващ датата на плащане или изтичането на срока на плащане, определен в договора;

[…]

5.      Държавите членки следят за това срокът за плащане, определен в договора, да не надвишава 60 календарни дни, освен ако в договора изрично е договорено друго и при условие че то не представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора по смисъла на член 7“.

9.        Член 7 от Директива 2011/7 е озаглавен „Договорни условия и практики, които представляват злоупотреба“, и параграф 1 от него гласи:

„1.      Държавите членки предвиждат, че договорни условия или практика, свързани […] с лихвения процент за забава на плащане […] са или неприложими, или могат да бъдат основание за иск за обезщетение за вреди, когато представляват явна злоупотреба по отношение на кредитора.

Когато се определя дали дадено договорно условие или практика представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора по смисъла на първа алинея, се вземат под внимание всички обстоятелства, включително:

[…]

в)      дали длъжникът има някаква обективна причина да се отклонява от законния лихвен процент за забава на плащане или от срока за плащане, посочен в член 3, параграф 5 […]“.

Б.      Полското право

10.      Член 5 от Ustawa o przeciwdziałaniu nadmiernym opóźnieniom w transakcjach handlowych (Закон за противодействие на прекомерната забава по търговските сделки) от 8 март 2013 г.(5), който транспонира Директива 2011/7 в полското право, в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Законът от 8 март 2013 г.“), гласи:

„С изключение на публичноправните субекти в здравния сектор […], когато страните по търговска сделка са предвидили в договора срок на плащане, надвишаващ 30 дни, кредиторът може да поиска законна лихва след изтичането на 30 дни, считано от датата на изпълнение на услугата му и на получаване от длъжника на фактура или известие за доставка на стока или предоставяне на услуга до датата на плащането, при условие че не се надхвърля датата на изискуемост на паричната престация“.

11.      Член 7 от Закона от 8 март 2013 г. гласи:

„1.      При търговските сделки — с изключение на сделките, при които длъжникът е публичноправен субект — кредиторите имат право, без да е необходима покана и освен ако страните не са договорили по-висок лихвен процент, на законната лихва за забава по търговски сделки за периода от датата на изискуемост на паричната престация до датата на плащане, ако са изпълнени едновременно следните условия:

1)      кредиторът е изпълнил своята престация;

2)      кредиторът не е получил плащането в определения в договора срок.

2.      Определеният в договора срок за плащане не може да надвишава 60 дни от датата на получаване от длъжника на фактурата или известието за доставка на стоката или предоставяне на услугата, освен ако в договора страните изрично са договорили друго и при условие че договореното не представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора.

3.      Когато определеният в договора срок надвишава 60 дни от датата на получаване от длъжника на фактурата или известието за доставка на стоката или предоставяне на услугата и условието по параграф 2 не е изпълнено, кредиторът, който е изпълнил престацията си, има право на лихвата по параграф 1 след изтичането на 60‑дневния срок“.

12.      Член 11b от този закон гласи:

„При определянето на размера на законната лихва за забава по търговски сделки, се прилага действащият основен лихвен процент на Полската национална банка:

1)      към 1 януари — за лихвата, дължима за периода от 1 януари до 30 юни;

2)      към 1 юли — за лихвата, дължима за периода от 1 юли до 31 декември“.

III. Спорът в главното производство, преюдициалният въпрос и производството пред Съда

13.      Главното производство се отнася до спор между А., дружество с ограничена отговорност, учредено по полското право, което извършва икономическа дейност в частност в областта на производството на минно електронно оборудване, и Р., акционерно дружество, учредено по полското право — едно от най-големите минни дружества в Европа, чиято икономическа дейност се състои по-специално в добиването и продажбата на въглища.

14.      През 2018 и 2019 г. Р. сключва с А. редица договори за доставка на минно оборудване (наричани по-нататък „разглежданите договори“). Някои от тези договори са сключени след търгове (под формата на „спот“ търгове), проведени чрез управляван от Р. уебсайт, на който е публикувана информацията за конкретната поръчка, както и за условията за изпълнението ѝ. Следователно участието в търговете, проведени по електронен път, е предполагало приемането на тези условия. Други договори са сключени след публични и непублични процедури за възлагане на поръчки съгласно условията, определени едностранно в подготвените от Р. спецификации. Последното дружество е изготвило този документ самостоятелно, като А. не е имало никакво влияние върху съдържанието му. За да оспори тези условия, А. е имало възможност да подаде жалба(6), което то обаче не е направило в настоящия случай.

15.      Както в търга, така и във възлагателната процедура Р. определя 120‑дневен срок за плащане, считано от датата на получаване на фактурата, без възможност за другата страна да го промени. Разглежданите договори е можело да бъдат сключени само след като А. приеме определените от Р. условия, включително 120‑дневния срок за плащане, считано от датата на получаване от Р. на фактурата(7).

16.      По този начин двете страни сключват поредица от договори, които А. изпълнява и за които изпраща частични фактури на Р., който плаща 354 издадени от А. фактури в срок от 120 до 122 дни, считано от датата на получаване на тези фактури. След това, с оглед на факта, че плащането е извършено след датата на изтичане на предвидения в разглежданите договори 120‑дневен срок, А. изпраща на Р. обща сметка — известие, която освен основните суми по задълженията съдържа сумите, дължими във връзка с лихвата за забава и обезщетението с фиксиран размер (в случая — 40 евро на фактура).

17.      На 31 декември 2021 г. с искова молба, подадена пред запитващата юрисдикция, Sąd Rejonowy Katowice — Wschód w Katowicach (Районен съд Катовице — Катовице-изток), А. предявява иск за плащането от Р. на сумата от 13 702,99 полски злоти (PLN) (около 2 985 евро) — ведно със законната лихва за забава от деня на подаването на исковата молба до деня на плащането — и на сумата от 4 473,04 PLN (около 975 евро) като обезщетение за направените разноски по събиране на вземанията. За периода от 31-вия до 60-ия ден след издаването на фактурата ищецът начислява по-ниска лихва за забава в съответствие с член 5 от Закона от 8 март 2013 г. За периода от 61-вия ден до датата на плащането обаче той начислява по-висока лихва в съответствие с член 7 от този закон.

18.      В подкрепа на искането си за плащане на лихви на основание член 7 от посочения закон, А. твърди, че има право да начисли лихви по този начин, тъй като 120‑дневният срок за плащане не е договорен от страните, а е наложен едностранно от Р. в типовия договор, приложен към публикуваните спецификации(8).

19.      На 26 януари 2022 г. referendarz sądowy (съдебен секретар) към запитващата юрисдикция издава заповед за изпълнение, като изцяло уважава исканията на А.

20.      Р. обжалва частично тази заповед, като оспорва по-специално частта от лихвата, начислена съгласно член 7 от Закона от 8 март 2013 г. В подкрепа на жалбата си то оспорва, че срокът за плащане на фактурите е трябвало да бъде 60 дни, и твърди, че фактурите са платени на падежа си, без забавяне, поради което ищецът няма право на обезщетение за направените разноски за събиране. Всъщност според Р. А. приело условието за 120‑дневен срок за плащане и именно такъв срок бил посочен в издадените от него фактури. Като се имало предвид, че А. се запознало със спецификациите на поръчката, а след това в рамките на възлагателните процедури самò представило на ответника оферти, в които посочило 120‑дневен срок за плащане, а след спечелването на процедурите сключило редица договори, в които потвърдило този срок и не оспорило условията в това отношение, следвало да се приеме, че между страните е бил договорен по-дългият срок. Р. твърди също, че в периода 2018—2020 г. е сключило редица договори при същите финансови условия, поради което нямало как да се приеме, че посоченият срок е увреждащ за кредитора, тъй като ищецът разполагал със сигурност, че ще доставя услугите си, ще получава приходи и ще поддържа ликвидност(9).

21.      При тези обстоятелства запитващата юрисдикция счита, че е необходимо да се определи дали срокът за плащане, предвиден в разглежданите договори между Р. и А., надвишаващ 60 дни от датата на получаване на фактурата от длъжника, е бил определен в съответствие с условията по член 7, параграф 2 от Закона от 8 март 2013 г., който транспонира в полския правен ред член 3, параграф 5 от Директива 2011/7.

22.      В това отношение запитващата юрисдикция е склонна да приеме по-специално, че договорите, чиито клаузи са определени само от едната от страните, не изпълняват нито първото условие, предвидено в последната разпоредба, а именно наличието в договора на „изрично договаряне“ за надвишаващ 60 дни срок за плащане(10), нито второто условие, че определен в договора срок за плащане, надвишаващ 60 дни, не трябва да представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора(11).

23.      В този контекст Sąd Rejonowy Katowice — Wschód w Katowicach (Районен съд Катовице — Катовице-изток) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 3, параграф 5 от Директива [2011/7] да се тълкува в смисъл, че за изрично договаряне от предприятията на надвишаващ 60 дни срок за плащане може да става дума единствено при договори, чиито разпоредби не са определени само от едната от страните по договора?“.

24.      Писмени становища пред Съда представят Р., полското и германското правителство, както и Комисията.

IV.    Анализ

А.      По допустимостта на преюдициалния въпрос

25.      Преди да се анализира единственият въпрос, отправен от запитващата юрисдикция, следва да се разгледа неговата допустимост.

26.      Всъщност в писменото си становище германското правителство твърди, че преюдициалният въпрос е недопустим, тъй като исканото тълкуване на правото на Съюза не е релевантно за изхода на делото в главното производство, защото решението, което ще постанови запитващата юрисдикция, зависи и от друг въпрос, който не е предмет на настоящото преюдициално запитване и по който запитващата юрисдикция все още не се е произнесла, а именно дали определеният в разглежданите договори срок за плащане, който надхвърля общия срок от 60 дни, представлява „явна злоупотреба по отношение на кредитора“.

27.      В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда, в рамките на сътрудничеството между него и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени, предвид особеностите на делото, както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе. Ето защо Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(12).

28.      В настоящия случай обаче поставеният въпрос ясно отговаря на обективна необходимост за ефективното решаване на спора в главното производство. Всъщност отговорът на въпроса дали правото на Съюза допуска прилагане на национална правна уредба, която ограничава възможността за страните по договора изрично да уговарят срокове за плащане над 60 дни, само до случаите на договори, чиито клаузи не са определени от едната от страните по договора, е необходим на запитващата юрисдикция, за да реши спора в главното производство. Обстоятелството, че за целите на бъдещото си решение тази юрисдикция ще трябва евентуално да реши други въпроси, които не е разгледала в акта за преюдициално запитване, не означава, че преюдициалният въпрос не е релевантен за изхода на делото в главното производство.

29.      Поради това считам, че настоящото преюдициално запитване е допустимо.

Б.      По същество

30.      С единствения си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че при сключването на договор между предприятия приемането на срок за плащане, произтичащ от използването на документи, изготвени само от длъжника, може да се приравни на „изрично договаряне“, или тази разпоредба следва да се разбира в смисъл, че това понятие се отнася само до договорите, индивидуално договорени от страните, тъй като срок за плащане над 60 дни може да се уговори само при този вид договори.

1.      По приложимите в случая разпоредби

31.      Правният анализ на отправения от запитващата юрисдикция преюдициален въпрос според мен изисква предварително да се направят няколко уточнения относно определянето на разпоредбите на Директива 2011/7, приложими в настоящия случай.

32.      В това отношение е важно да се припомни, от една страна, че съгласно член 1, параграф 2 от Директива 2011/7 тя се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по „търговски сделки“, и от друга страна, че това понятие е дефинирано широко в член 2, точка 1 от разглежданата директива като „сделки между предприятия или между предприятия и държавни органи, които водят до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение“. Така в последната разпоредба са установени две кумулативни условия, за да може дадена сделка да се квалифицира като „търговска сделка“. Първо, тя трябва да се извършва или между предприятия, или между предприятия и публични органи и второ, да води до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение(13).

33.      В настоящия случай е безспорно, че второто условие е изпълнено. Всъщност А. несъмнено е доставило стоки на Р. (а именно „оборудване за автоматизация и контрол на машините на Р. за осигуряване на непрекъснатото функциониране на минните съоръжения и непрекъснатото функциониране на машините“) срещу определено възнаграждение.

34.      За сметка на това, що се отнася до първото условие, на пръв поглед не би могло да се изключи квалифицирането на някои от разглежданите договори, по-специално сключените след процедура за възлагане на обществена поръчка, като сделки между „предприятие“ (а именно А.) и „публичен орган“ (а именно Р.). Всъщност, както отбелязва Комисията в писменото си становище, от една страна, полската държава е единственият акционер на Р. и от друга страна, икономическата дейност на Р. е минен добив, дейност, която може да се приравни на дейността, състояща се в „проучвания за или добив на въглища или други твърди горива“ по смисъла на член 14, буква б) от Директива 2014/25/ЕС(14).

35.      Такава правна квалификация на тези сделки обаче е определяща по отношение на приложимите разпоредби на Директива 2011/7, тъй като към сделките между предприятия и държавни органи се прилагат не условията по член 3 („Сделки между предприятия“), а тези по член 4 („Сделки между предприятия и държавни органи“), в който са предвидени по-строги условия както за спазването на сроковете за плащане(15), така и за възможността в договора изрично да се договарят по-дълги срокове за плащане(16), което е основен въпрос в настоящия случай.

36.      При тези обстоятелства на основание член 101, параграф 1 от Процедурния си правилник Съдът е отправил до запитващата юрисдикция искане за разяснения, за да се изясни статутът на Р.

37.      В отговора, получен от Съда на 4 октомври 2023 г., запитващата юрисдикция потвърждава въз основа на доказателствата, с които разполага, че трябва да се счита, че Р. извършва дейност в качеството си на „предприятие“ по смисъла на член 2, точка 3 от Директива 2011/7, а не като „публичен орган“ по смисъла на член 2, точка 2 от нея. Според нея, въпреки че полската държава е единственият акционер на Р., това предприятие било създадено с основна цел да извлича полза от минерални находища, а не да задоволява нужди от общ интерес, чийто характер не е промишлен или търговски.

38.      С оглед на направените от запитващата юрисдикция уточнения, чиито фактически преценки във връзка с дадена правна квалификация при всяко положение не могат да бъдат поставени под съмнение от Съда(17), предлагам да се изключи евентуално преформулиране на преюдициалния въпрос, насочено към включването в него и на член 4 от Директива 2011/7, и по този начин да се пристъпи към анализа на преюдициалния въпрос, както е формулиран от тази юрисдикция.

2.      По преюдициалния въпрос

39.      В самото начало следва да се констатира, че член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 не съдържа определение или уточнения относно израза „в договора изрично е договорено друго“, нито препраща към правото на държавите членки за определяне на неговия смисъл и обхват. При тези обстоятелства, като се има предвид изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза във връзка с принципа на равенство, този израз трябва да се тълкува самостоятелно и еднакво в целия Европейски съюз. Подобно тълкуване трябва да се потърси, като се вземат предвид едновременно текстът на тази разпоредба, контекстът, в който тя се вписва, и целите, които тя преследва, както и евентуално генезисът ѝ(18).

а)      По езиковото тълкуване

40.      На първо място, що се отнася до текста на член 3, параграф 5 от Директива 2011/7, както отбелязва запитващата юрисдикция(19), тази разпоредба обвързва валидността на уговорен срок за плащане, надвишаващ 60 дни, с две кумулативни условия, а именно формално условие (този срок трябва „изрично [да] е [договорен в договора]“) и материалноправно условие (той не трябва да „представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора по смисъла на член 7“).

41.      От текста на посочената разпоредба е видно, че тя не урежда пряко въпроса дали може да има „изрично договаряне“ при договори, чието съдържание е изготвено само от едната от страните. Всъщност формалното изискване за „изрично договаряне“ (по смисъла на член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 и на съображение 13 от тази директива)(20) се отнася не до начина, по който е бил сключен договорът(21), а напротив, до изискването от този договор „изрично“ да следва договореното относно срока за плащане, а именно то да е достатъчно ясно и недвусмислено, за да се гарантира, че страните по договора са напълно запознати с него, без да се налага евентуалното удължаване на срока за плащане да се извежда от другите договорни клаузи или от действителното поведение на страните по договора(22).

42.      Следователно, противно на анализа на запитващата юрисдикция, от текста на член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 не може a fortiori да се направи извод, че има „изрично договаряне“ само когато това договаряне е било индивидуално. Всъщност текстът на този член не допуска такова тълкуване, тъй като с използването на израза „изрично е договорено“ законодателят на Съюза не уточнява коя страна по договора е включила клаузата относно срока за плащане в договора, и не прави разграничение в зависимост от това дали клаузата е била договорена индивидуално или не. По същия начин той не прави разграничение между „индивидуално споразумение“ и „договор с общи условия“. Както правилно отбелязва германското правителство, ако е искал да направи такова разграничение, за да вземе предвид обстоятелството, че дадена клауза е била договорена индивидуално, законодателят на Съюза е щял да избере различна формулировка, която да изисква задължение за такова договаряне(23).

43.      Следователно от текста на член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 е видно, че в договорните си отношения страните по договора могат да удължат законния 60‑дневен срок, при условие че съдържанието на клаузата, предвиждаща такова удължаване, е достатъчно ясно и недвусмислено за страната, която се счита за по-слаба.

44.      Според мен този извод не може да бъде поставен под съмнение от довода, изтъкнат по-специално от Комисията, че по същество думите „изрично договорено“ (използвани в член 3, параграф 5 от тази директива) и „изрично да договарят“ (използвани в съображение 13 от същата директива) предполагат непременно кредиторът да участва активно в сключването на договора, така че да може ефективно да влияе на съдържанието му. Фактът, че следва да се запази възможността страните „изрично да договарят“ срокове за плащане, по-дълги от 60 дни, не може да се тълкува като изискване за активно участие на всички страни по договора в изготвянето на клаузата. Всъщност, освен в случай на злоупотреба(24), обстоятелството, че условията на договора са изготвени само от едната от страните по него, не може да се приравни на липса на съгласие, дори на невалидно „споразумение“ между страните. Да се поддържа обратното, би довело до парадоксалния извод за наличието на презумпция, че типовите договори като договорите с общи условия не могат да отразяват общата воля на страните по тях, освен ако всяка съдържаща се в тях клауза се договоря индивидуално(25).

б)      По контекстуалното тълкуване

45.      На второ място, що се отнася до контекста, в който се вписва тази разпоредба, считам, че контекстуалното тълкуване подкрепя развитото по-горе езиково тълкуване.

46.      Всъщност, както беше посочено в точка 40 от настоящото заключение, освен формалното условие относно включването на „изрично договаряне“, материалноправното условие изисква тази клауза да не „представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора по смисъла на член 7 [от Директива 2011/7]“. Последната разпоредба обаче, която съдържа обстоятелствата, които трябва да се вземат предвид, за да се определи по-специално дали дадена договорна клауза представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора, не може да се тълкува в смисъл, че тя се ограничава до клаузите, които са „индивидуално договорени“. Всъщност в член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 2011/7 се посочва, че за да се определи дали дадена клауза представлява злоупотреба, „се вземат под внимание всички обстоятелства“, включително „дали длъжникът има някаква обективна причина да се отклонява от законния лихвен процент за забава на плащане[, и по-специално] от срока за плащане, посочен в член 3, параграф 5 […] [от тази директива]“. От това следва, че определянето от едната от страните по договора на клауза относно срока за плащане може да представлява едно от обстоятелствата, които ще бъдат взети предвид. Всъщност по този начин забраната за явна злоупотреба по отношение на кредитора гарантира цялостната му защита, независимо дали сроковете за плащане са били договорени индивидуално, или са били определени от едната от страните. Ето защо изглежда логично двата вида клаузи да могат да се считат за „изрично договаряне“.

в)      По телеологичното тълкуване

47.      На трето място, що се отнася до целта, преследвана с Директива 2011/7, считам, че тя също подкрепя това тълкуване.

48.      Както е видно от съображение 12 от Директива 2011/7, член 3, параграф 5 от нея се вписва в по-общата цел да се проведат „решителни промени с цел да се създаде култура на плащане в срок […][,] [като] [т]ези промени следва също да включват въвеждането на специални разпоредби относно сроковете за плащане […]“(26). Следователно съгласно съображение 13 от тази директива посочената по-горе разпоредба има за цел да се приведе в действие намерението на законодателя „по правило договорните срокове за плащане между предприятия да се ограничат до 60 календарни дни“. Законодателят на Съюза обаче приема, че „е възможно да има обстоятелства, при които предприятията изискват по-дълги срокове за плащане, например ако предприятията желаят да предоставят търговски кредит на своите клиенти. Ето защо следва да се запази възможността страните изрично да договарят срокове за плащане, които са по-дълги от 60 календарни дни, при условие че подобно удължаване на сроковете не представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора“. Следователно член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 кодифицира предвидената от законодателя на Съюза рамка по отношение на възможността да се разреши такова договорно удължаване на законния 60‑дневен срок(27).

49.      Считам, че постигането тази цел не може да бъде застрашено от обстоятелството, че едната от страните по договора определя сама клаузата, предвиждаща срок за плащане над 60 дни, например като използва предварително изготвени общи условия. Изборът на такава клауза не освобождава страните по договора от задължението да спазват всички условия, предвидени в член 3, параграф 5 от Директива 2011/7. Срок на плащане, определен само от едната от страните по договора и надвишаващ границата от 60 дни, също трябва да произтича „изрично“, т.е. достатъчно ясно, от договорните документи и не трябва да представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора. По този въпрос следва да се обърне внимание на обстоятелството, че предвидените в член 7 от тази директива механизми за налагане на санкции, съгласно които държавите членки констатират, че неравноправните договорни клаузи са или неприложими, или могат да бъдат основание за иск за обезщетение, също се прилагат в тези положения.

50.      В този смисъл изискването за „изрично договаряне“ има за цел да даде възможност на страната, за която се счита, че е по-слабата от страните по договора (по принцип — кредитора), да определи достатъчно ясно, т.е. преди сключването на договора, дали приема договаряне, което може да накърни интересите ѝ по смисъла на член 3, параграф 5 от Директива 2011/7. Тази страна, наречена „слаба“, има нужда от такава защита независимо от това дали увреждащата я клауза се съдържа в договор, който е бил предмет на индивидуално договаряне, или в изготвени предварително договорни условия.

51.      Накрая, тази констатация не може да бъде опровергана от довода, изтъкнат по-специално от запитващата юрисдикция, че целта на тази разпоредба е да се защити кредиторът срещу прекомерно дългите срокове. Всъщност защитата на кредитора не обосновава автоматичното обявяване за незаконосъобразни на уговорените срокове за плащане, които са били определени само от длъжника. Такова тълкуване би надхвърлило необходимото за постигане на преследваната с Директива 2011/7 цел. Ето защо в член 7, параграф 1 от тази директива не се предвижда, че надвишаващите 60 дни срокове за плащане, определени само от едната от страните по договора, представляват сами по себе си „явна злоупотреба“, а напротив, предвиждат се обстоятелствата, които трябва да се вземат предвид, като се изброяват основните критерии за преценка(28). Следователно не може поначало да се изключи възможността срок за плащане над 60 дни, определен от едната от страните по договора, също да отговаря на критериите за допустимо изключение.

52.      По същия начин, ако логиката, в която се вписва член 3, параграф 5 от Директива 2011/7, е използването на надвишаващи 60 дни срокове за плащане да се ограничи до изключителни обстоятелства, при които предприятията „изискват по-дълги срокове за плащане“, това не означава, че допускането на възможността за предприятие да наложи едностранно клауза за удължаване на срока за плащане, само по себе си показва липсата на необходимост предприятията да „изискват по-дълги срокове за плащане“. Във всеки случай, в положение, при което кредитор счита, че такава необходимост не е налице или не е обоснована, той винаги трябва да може да оспори валидността на съответната клауза, като посочи например, че поради прекомерната продължителност или необосноваността на по-дълъг срок тази клауза не отговаря на второто условие по член 3, параграф 5 от тази директива, тъй като представлява „явна злоупотреба“ по отношение на него. Всъщност според мен именно второто, материалноправно условие е релевантно и гарантира използването на по-дълги срокове за плащане само когато те са обосновани, по-специално когато „изричното договаряне“ се налага на икономически по-слаби предприятия като МСП(29). Освен това съгласно член 7, параграфи 4 и 5 от посочената директива държавите членки следят за това да съществуват „подходящи и ефективни средства“ за прекратяване на използването на клаузи, които представляват явна злоупотреба. Ето защо, противно на твърдяното от Комисията в писменото ѝ становище, не считам, че има реален риск от „рязко увеличаване“ на използването на формуляри, налагащи срокове за плащане, по-дълги от 60 дни, поради самия факт, че договорна клауза, определена само от едната страна по договора, може да отговаря на критерия за „изрично договаряне“ по смисъла на член 3, параграф 5 от същата директива(30).

г)      По генезиса на Директива 2011/7

53.      На четвърто място, що се отнася до генезиса на Директива 2011/7, следва да се отбележи, че тя позволява да се стигне до същия извод. Всъщност в първоначалното предложение на Комисията не са били предвидени конкретни изисквания по отношение на договорните клаузи, отнасящи се до сроковете за плащане, надвишаващи определени прагове, а само общо условие уговореният срок за плащане да не представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора(31). По същия начин, макар Европейският парламент да е поискал изменение в смисъл, че договарянето на срокове, надвишаващи 60 дни, трябва да е обвързано с определени условия, тази институция не изглежда да е възнамерявала да забрани определянето на срокове над 60 дни в изготвени предварително клаузи от договори с общи условия(32).

54.      С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на единствения преюдициален въпрос, поставен от запитващата юрисдикция, да се отговори, че член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че „изрично договаряне“ на срок за плащане, надвишаващ 60 календарни дни, е валидно в договори между предприятия, чиито клаузи са определени само от едната от страните по договора, при положение че договореното следва достатъчно ясно и недвусмислено от тези договори, така че се гарантира, че страните по договора са били напълно запознати с него, тъй като евентуалното удължаване на срока за плащане не може просто да се изведе от тълкуването на другите договорни клаузи или от действителното поведение на страните по договора.

V.      Заключение

55.      С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос, поставен от Sąd Rejonowy Katowice — Wschód w Katowicach (Районен съд Катовице — Катовице-изток, Полша), както следва:

„Член 3, параграф 5 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки

трябва да се тълкува в смисъл, че

„изрично договаряне“ на срок за плащане, надвишаващ 60 календарни дни, е валидно в договори между предприятия, чиито клаузи са определени само от едната от страните по договора, при положение че договореното следва достатъчно ясно и недвусмислено от тези договори, така че се гарантира, че страните по договора са били напълно запознати с него, тъй като евентуалното удължаване на срока за плащане не може просто да се изведе от тълкуването на другите договорни клаузи или от действителното поведение на страните по договора“.

1      Език на оригиналния текст: френски.

2      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (ОВ L 48, 2011 г., стр. 1).

3      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 година относно координиране на процедурите за възлагане на обществени поръчки от възложители, извършващи дейност във водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги (ОВ L 134, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 8, стр. 3).

4      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 година относно координирането на процедурите за възлагане на обществени поръчки за строителство, доставки и услуги (OB L 134, 2004 г., стр. 114; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 8, стр. 116).

5      Dz. U. от 2013 г., позиция 403.

6      Както е видно от акта за преюдициално запитване, в процедурата за възлагане на поръчка А. е можело да повлияе върху основните условия по договора, като подаде жалба пред Krajowa Izba Odwoławcza (Национална комисия по жалбите, Полша), чието решение може да бъде обжалвано пред Sąd Okręgowy (Окръжен съд, Полша).

7      Според запитващата юрисдикция Р. твърди, че от други сключени между страните договори, които не са предмет на настоящото производство, но които са представени обобщено в националното производство, било видно, че срокът за плащане по всеки един от тези договори също е бил 120 дни.

8      Според А. този срок в нито един момент не е бил предмет на преговори, а бил определен едностранно от Р. поради господстващото му положение на пазара. Всъщност извършването на доставката съгласно неподлежащите на договаряне условия, определени от Р., било необходимо условие за участието в организираните от Р. процедури за възлагане на поръчки. Според ищеца въпреки многобройните опити през годините за промяна, чрез въпроси по спецификациите, на договорните клаузи относно срока за плащане, те не били променени така, че срокът за плащане да бъде сведен до 60 дни.

9      Освен това Р. счита, че е имало право да определи условията по договора така, че да са в съответствие със специфичните му за пазара финансови възможности, които отговарят на положението на операторите, извършващи добив на въглища в Полша. То твърди също, че 120‑дневният срок е дълъг, но изпълнителят е знаел за него предварително, а именно на етапа на обявяването на възлагателната процедура, което му позволявало да определи съответно цената на своята оферта.

10      Всъщност тази юрисдикция припомня, че в контекста на търговските сделки договорите се сключват често при приемане на предварително изготвени от едната страна условия. В такива договори значителен брой разпоредби, а именно тези, които не са изготвени или договорени съвместно, не подлежат на промяна. Така договарянето се изразява в приемане на договора от насрещната страна във вида, в който ѝ е представен от единия съдоговорител. Следователно според запитващата юрисдикция член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че не може да става дума за „изрично договаряне“ от предприятията на надвишаващ 60 дни срок за плащане, когато разпоредбите на договора са определени само от едната от страните по него. Тя счита, че това тълкуване се потвърждава от целта на тази директива, която е да се противодейства на закъсненията при разплащанията на вътрешния пазар и да се способства за подобряване на ликвидността и конкурентоспособността на предприятията. Всъщност по принцип при частните предприятия срокът за плащане не трябва да надвишава 60 дни. Това обаче не е твърдо правило, тъй като съгласно съображение 13 от Директива 2011/7 е възможно да се определи и по-дълъг срок, когато обстоятелствата го налагат и при условие че е изрично договорен между предприятията. При това положение, както законодателят на Съюза, така и националният законодател използват понятието „изрично договаряне“ в смисъл на „квалифицирана“ форма на договаряне. Според запитващата юрисдикция обаче определянето на по-дълъг срок трябва да е изключение, а кредиторът трябва поне да знае по какви причини другата страна смята да използва това изключение. Нещо повече, като знае тези причини, той може да прецени дали насрещната страна, макар да има основание да иска срок за плащане над 60 дни, все пак не е поискала прекомерно дълъг срок, и евентуално да изтъкне своите доводи за определянето на продължителност на срока при различни условия. Не е така обаче при договорите, които се сключват във възлагателни процедури и чрез търгове, нито при други договори с общи условия. В тези случаи страните могат или да приемат определените от другата страна условия на бъдещия договор, или изобщо да не сключат договора. Единствено при възлагането на обществени поръчки има възможност за оспорване на някои условия. Това обаче не е договаряне между страните, а суверенно решение на субект, който е външен по отношение на самия договор.

11      Според запитващата юрисдикция това условие се отнася до личността на кредитора и предполага той да не претърпява явна вреда. На етапа на сключването на договора и договарянето на продължителността на срока за плащане обаче трябва наред с обективните обстоятелства по член 7 от Директива 2011/7 да се взема предвид и положението на кредитора. Всъщност това е релевантният момент, спрямо който следва да се преценява това положение и реално води ли удължаването на срока до претърпяване на явна вреда от кредитора. Това може да се прецени само ако са известни обстоятелствата за личността на кредитора. Всъщност според тази юрисдикция не е изключено значителното удължаване на срока да представлява „квалифицирана и явна злоупотреба“ по отношение на един кредитор и „обикновена злоупотреба“ по отношение на друг. Според нея законодателят на Съюза третира различно случаите, при които търговската сделка се сключва между предприятие и публични органи, като посочва, че определянето на срок, по-дълъг от 30 дни, също трябва да следва от изрично договаряне, но е достатъчно то да е обективно обосновано от специфичното естество или особеностите на договора, а не от положението на кредитора. Същевременно е предвидено, че при всички случаи срокът не може да надвишава 60 дни. Накрая, посочената юрисдикция уточнява, че изложеното тълкуване отговаря в най-голяма степен на целите на Директивата. Всъщност, макар така рискът предприятията едностранно и неоснователно да изискват по-дълги срокове за плащане от своите съдоговорители с цел да финансират текущата си дейност, да е нисък, подобна практика нерядко има отрицателни последици за ликвидността и конкурентоспособността на съдоговорителите им.

12      Вж. в този смисъл решение от 21 декември 2023 г., Infraestruturas de Portugal и Futrifer Indústrias Ferroviárias (C‑66/22, EU:C:2023:1016, т. 33 и 34).

13      Вж. решение от 1 декември 2022 г., X (Доставки на медицински материали) (C‑419/21, EU:C:2022:948, т. 20 и 23 и цитираната съдебна практика).

14      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година относно възлагането на поръчки от възложители, извършващи дейност в секторите на водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги и за отмяна на Директива 2004/17/ЕО (ОВ L 94, 2014 г., стр. 243).

15      Вж. решение от 28 януари 2020 г., Комисия/Италия (Директива за борба със забавянето на плащане) (C‑122/18, EU:C:2020:41, т. 43).

16      Вж. член 4, параграф 6 от Директива 2011/7, който за разлика от член 3, параграф 5 от същата директива предвижда, че определеният в договора срок за плащане „при всички случаи […] не надвишава 60 календарни дни“ (курсивът е мой). Следователно тази разпоредба не допуска в никакъв случай Р., доколкото то може да бъде квалифицирано като „публичен орган“, да предвиди клауза, с която се определя 120‑дневен срок за плащане. Вж. в това отношение заключението ми по дело BFF Finance Iberia (C‑585/20, EU:C:2022:329, т. 36—54).

17      Вж. в този смисъл решение от 27 октомври 2022 г., Instituto do Cinema e do Audiovisual (C‑411/21, EU:C:2022:836, т. 16 и 17).

18      Вж. в този смисъл решения от 9 юли 2020 г., RL (Директива за борбата със забавата на плащане) (C‑199/19, EU:C:2020:548, т. 27), и от 18 ноември 2020 г., Techbau (C‑299/19, EU:C:2020:937, т. 38).

19      Вж. точка 22 от настоящото заключение.

20      Следва да се отбележи, че в текста на френски език на член 3, параграф 5 от Директива 2011/7 използваният глагол, а именно „stipuler“, който по правило се свежда неутрално до „посочване в договор на клауза или условие“ (вж. определението в речника „Larousse“, достъпно на следния интернет адрес: https://www.larousse.fr/dictionnaires/francais/stipuler/74741), не съответства на глагола „convenir“, използван в съображение 13 от тази директива в смисъл на „постигане на съгласие по даден въпрос“ (https://www.larousse.fr/dictionnaires/francais/convenir/18968). За сметка на това в повечето текстове на останалите езици има съответствие между глагола, използван в съображение 13, и използвания в член 3, параграф 5 от посочената директива (вж. съответно текстовете на английски език „possible for the parties to expressly agree“/„unless otherwise expressly agreed in the contract“; на немски език „die Vertragsparteien sollten daher […] ausdrücklich vereinbaren können“/„es sei denn im Vertrag wurde ausdrücklich etwas anderes vereinbart“; на италиански език „la possibilità per le parti di concordare espressamente“/„se non diversamente concordato espressamente nel contratto”; на испански език „la posibilidad de acordar expresamente“/„salvo acuerdo expreso en contrario recogido en el contrato“; и на гръцки език „δυνατότητα των μερών να συμφωνούν ρητά“/„εκτός εάν ρητά συμφωνήθηκε διαφορετικά στο κείμενο της σύμβασης“ (курсивът е мой). Впрочем съгласно постоянната практика на Съда в случай на несъответствия между текстовете на различните езици на разпоредба от правото на Съюза съответната разпоредба трябва да се тълкува в зависимост от общата структура и целите на правната уредба, от която е част (решение от 14 май 2019 г., М и др. (Отнемане на статута на бежанец) (C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 88 и цитираната съдебна практика).

21      Или пък до начина, по който е уговорена клаузата при сключването на договора, и без по-специално да се уточнява дали тя може да се съдържа в предварително изготвени договорни условия. Необходимо е да се отбележи, че подобно на Директива 2000/35/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 юни 2000 година относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки (ОВ L 200, 2000 г., стр. 35; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 226) Директива 2011/7 не следва да „засяга националните разпоредби за начините на сключване на договорите“ (вж. съображение 19 от Директива 2000/35 и съображение 28 от Директива 2011/7).

22      Както отбелязва германското правителство, това тълкуване се подкрепя от използването на въпросното понятие в други правни актове на Съюза. Например член 7, параграф 4, буква а), член 13, параграф 1, член 14, параграф 4, буква а), подточка ii) и член 22 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, 2011 г., стр. 64) обвързват някои изключения от общия режим на тази директива с изричното съгласие на потребителя. Съгласно член 18, параграф 2 от Директива 2019/770/ЕС на Европейския парламент и на Съвета за някои аспекти на договорите за предоставяне на цифрово съдържание и цифрови услуги (ОВ L 136, 2019 г., стр. 1) възстановяването на сумите трябва да се извърши, като се използва начинът на плащане, използван от потребителя при плащането, освен ако потребителят не е изразил изрично съгласие за друго. Съгласно член 6, параграф 5 от Директива 2011/83 информацията, предоставена преди сключването на договора, представлява неразделна част от договора от разстояние, освен ако страните по договора „изрично“ (курсивът е мой) не се договорят за друго. Текстът на член 13, параграф 1 от Директива 2019/770 е аналогичен, що се отнася до „допълнителен срок, изрично уговорен между страните по договора“. Освен това, когато възнамерява да наложи по-строги условия по отношение на дадена клауза и да изключи договаряне при общи условия, законодателят на Съюза обикновено изразява тази воля, както е видно например от член 8, параграф 5 от Директива 2019/770. Тази разпоредба предвижда, че потребителят трябва не само изрично, но и отделно да е приел, че цифров продукт се отклонява от общите изисквания за съответствие („изрично и отделно е приел това отклонение при сключването на договора“). Думата „отделно“ означава, че потребителят приема отклонението „отделно от други изявления или споразумения“, което изключва възможността такова отклонение да се предвиди в редица предварително изготвени общи условия (вж. съображение 49 от Директива 2019/770).

23      Така например член 3, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273) предвижда, че когато дадена договорна клауза „не е индивидуално договорена“, тя се счита за неравноправна (курсивът е мой). Съгласно член 3, параграф 2 от тази директива не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия.

24      Вж. точка 52 от настоящото заключение.

25      Освен това следва да се отбележи, че единствената презумпция в Директива 2011/7 се съдържа в член 7, параграф 3 от тази директива и съгласно същата презумпция „договорно условие […], ко[е]то не включва[…] обезщетение за разноските по събиране, посочено в член 6, представлява[…] явна злоупотреба“.

26      Вж. в това отношение и заключението ми по дело BFF Finance Iberia (C‑585/20, EU:C:2022:329, т. 48).

27      Договорно удължаване на законовия срок би било обосновано също, когато процедурата за проверка на съответствието на стоките или услугите с договорните изисквания би отнела много време.

28      Така посочените в този член обстоятелства сочат, че следва да се отчете не само размерът на вредата, понесена от кредитора, но и други обстоятелства, по-специално дали е налице нарушение на „добрата търговска практика“ (член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2011/7), естеството на продукта или услугата, предмет на договора (член 7, параграф 1, буква б) от тази директива) и дали длъжникът има някаква обективна причина, т.е. законен интерес, да се ползва от срок, по-дълъг от 60 дни (член 7, параграф 1, буква в) от посочената директива; вж. в това отношение примера, посочен в съображение 13 от същата директива).

29      Вж. в този смисъл член 1, параграф 1 от Директива 2011/7.

30      В това отношение следва да се отбележи, че в рамките на сегашното преработване на Директива 2011/7, и по-специално на предложението за Регламент на Комисията от 12 септември 2023 г. (COM(2023) 533 final), тя констатира, че „[о]сновната причина за забавата на плащанията са различията между позициите при водене на преговори на голям клиент (длъжник) и по-малък доставчик (кредитор)“ и че „[т]ова често води до ситуация, в която доставчикът трябва да приеме несправедливи срокове […] за плащане“. Именно за да се избегне този вид злоупотреба, „[п]репоръчваните дългосрочни мерки включват ограничаване на договорните срокове за плащане до максимум 30 дни за плащанията от големи дружества към МСП“. Всъщност новият член 3 от Предложението на Комисията за регламент е „по-строг от членове 3 и 4 от [Директива 2011/7], като с него срокът за плащане и продължителността на процедурата за приемане или проверка се ограничават до максимум 30 дни и се премахва всякакво позоваване на понятието „практики и клаузи, представляващи явна злоупотреба“.

31      Вж. член 6 от Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки — За прилагане на Small Business Act (Акта за малките предприятия) (COM(2009) 126 окончателен), който заменя и адаптира член 3, параграфи 3, 4 и 5 от Директива 2000/35. По този въпрос вж. също съображение 18 от Директива 2000/35, в което само се потвърждава „съществуването на някои категории договори, за които по-дългите срокове, съчетани с ограничаване на свободата на договаряне, или по-високият лихвен процент могат да бъдат основателни“.

32      Вж. Доклад на Европейския парламент от 4 май 2010 г. (A7‑0136/2010) относно това предложение, и по-специално изменения 3 и 24. Всъщност предложеното изменение е предвиждало надхвърлянето на максималния срок от 60 дни да е допустимо, при условие че страните изрично се споразумеят за това („specifically agree“) и че такова удължаване не води до неоснователни вреди за която и да е от страните по договора („does not lead to unjustified damages“).